Антипапата

23

Часовникът на Професора удари девет и старикът се изправи неуверено на крака.

— Най-добре е да вървим — рече той. — Наметнете се с тези. — Посочи им две кално кафяви наметала, проснати върху страничната масичка. — Ще ви помогнат да се слеете с тълпата.

Омали се изправи и залитна към масичката.

— Много приятно — рече той, след като метна плаща върху широките си рамене. — Много църковно.

Пули стана от стола си и навлече наметалото.

— Много хубав монах си, Джим Пули — рече Омали и се изхили непочтително.

След това двамата закачулени кръстоносци помогнаха на Професора да угаси свещите и го последваха през тъмната къща към входната врата. Професорът я открехна леко и тримата се вторачиха в загадъчната нощ.

Из цялото имение „Бътс“ се движеха тълпи хора с мрачни лица. Вървяха със странна, вдървена походка — досущ като кой знае как оживели свалени от витрините манекени. Очите на тези чучела изглеждаха изцъклени и безжизнени, ала въпреки това бяха насочени неизменно към мисията.

Професор Слокъм вдигна астрагановата яка на старичкото си палто.

— Хайде — рече той и избута Пули и Омали през вратата, която заключи с тежък железен ключ.

Докато вършеше това, двамината подпийнали другари се спогледаха многозначително, наведоха се незабелязано и грабнаха две еднакви тухли и ги скриха в гънките на робите си.

Потупвайки с обич подутините си, те последваха стария професор по късата пътека към имението „Бътс.“ Тримата се мушнаха в мрачната тълпа, опитвайки се с все сили да възприемат вдървената походка и безжизнения поглед. Превъплъщението на Пули бе смайващо убедително, но това се дължеше на факта, че бе пиян като талпа. Омали се препъваше около него, от време на време поглеждаше небето и си мърмореше нещо под носа.

С приближаването си към мисията, тълпата, която вече наброяваше неколкостотин души, изведнъж се подреди в колона по един. Тримата видяха, че здраво укрепената врата бе отворена и отвътре струеше мека светлина. Пули се подреди зад Професора, а мърморещият Омали зае ариергарда. При преминаването си през прага на Морската мисия всеки от зомбираните поклонници превиваше коляно и изричаше кратка фраза на древен латински.

Пули с радост забеляза, че фразата, изречена от Професора, докато влизаше, бе доста по-различна от тази на останалите. Джим не си падаше много по езиците, затова измърмори нещо несвързано с надеждата, че никой няма да забележи това. Омали бе следващият, който трябваше да превие коляно, и той го стори, но действието му се дължеше повече на чист късмет, отколкото на вярна преценка. Той знаеше доста добре латински, но избра да произнесе две думи на келтски. „Пог Махун“ — рече човекът от Смарагдовия остров, вдигнал два пръста.

В мисията вече се бяха събрали доста хора и тримата бъдещи разбивачи на папското тържество не виждаха почти нищо над множеството глави.

Омали усети как костеливата длан на Професора обхваща ръката му и старикът придърпа ирландеца настрани, към един тъмен ъгъл. Пули ги последва. Тук и там разпознаваше по някое лице, но те бяха като кукленски, лишени от изражение, сякаш им липсваше някакъв съществен елемент на човешкото.

Тримата се притиснаха един в друг в тъмна ниша зад една голяма колона. Професорът постави тънък пръст пред устните си и им нареди:

— Само гледайте и чакайте.

Пули подскачаше от време на време с надеждата да види какво става. Уморен от това свое безплодно занимание, той прошепна на Омали:

— Помогни ми да се покатеря по тази колона, за да огледам.

След доста пъшкане и ругаене, изпълнени с приглушен тон, Пули се изкачи нагоре.

Видяното замая съзнанието му — фантастично преобразяване на обраслите с бръшлян стени на Моряшката мисия на Брентфорд. Цялата сграда бе променена — нямаше ги нито междинните стени, нито горният етаж. Пули се озова изведнъж пред нещо, което определено трябваше да е катедрала. Редици изящно резбовани дорийски колони се издигаха към покрива, който — някога бе обиталище на оси и спящи прилепи — сега представляваше блестящ купол, боядисан и изрисуван с фрески ала Микеланджело, изобразяващи огромни библейски сцени.

Ето го Адам, с широко отворени очи, невинен, взрян в благочестивото лице на своя брадат създател. Изкушението на Ева, с противната черна змия, увила се около дървото на познанието. Потопа, свирепо изобразен с ревящо небе и разпенени води, Ковчега на Ной се люшкаше по вълните, а Божият избраник бе вдигнал ръце към небесата. Изрисувано бе и срутването на Вавилонската кула, разрушаването на Содом и Гомор, както и безброй сцени, изписани тъй умело, че погледът можеше да се рее безкрайно между тях.

Голямата зала бе осветена от редица високи, огромни по размер стойки за факли от ковано желязо; постоянната им светлина осветяваше изумителната украса на стените: позлатените икони и релефните „живи картини“, бронзовите статуи на светците, посребрените мадони, редиците хералдически гербове, на всеки от които бе изобразена фигурата на едър бик. Тук, в тази сцена, бяха вложени много пари, страшно много пари.

След това погледът на Пули се спря върху олтара. Беше виждал картинки в книгите в библиотеката, на които бяха изобразени олтарите на най-известните катедрали в света, но те бледнееха пред видяното тук. Беше по-величествен от най-величествените, богатството и великолепието му бяха извисени до такава степен, че той превъзхождаше по хубост всичко видяно, та чак предизвикваше страхопочитание.

Множество херувимчета с дебели задничета пърхаха и се щураха в златната си голота; редица подир редица свещи блещукащи сред издигащите се, инкрустирани със скъпоценни камъни колони; дървени плетеници и резбовани украшения; сума чудати същества, полухора, полуживотни, потънали в смирена молитва, вдигнали очи към титаничната фигура, която увенчаваше олтара, държаха в протегнатите си ръце гоблен, изтъкан от златни нишки, също изобразяващ мотива на големия черен бик. Знамето на бика. Знамето на Борджиите.

Пули можеше да прекара часове в благоговейно съзерцание на тези чудеса, ако Омали не бе избрал точно този момент да залитне назад в тъмнината, поради което Джим се свлече от колоната и се прекатури на пода.

— Извинявай — рече Джон. — Има ли нещо за гледане?

Пули поклати ошашавен глава, неспособен да намери думи да опише видяното.

— Сам хвърли едно око — рече най-накрая. — Аз ще те повдигна.

Главата на Омали изплува неуверено над тълпата, която продължаваше да приижда безспирно през портите на мисията. И той видя онова, което Пули бе видял. Великолепието бе неоспоримо, но имаше и още нещо. Омали изкриви глава настрани. Геометрията на цялата зала бе леко сбъркана; това не можеше да се забележи веднага, но колкото повече се вглеждаше в нея, толкова по-очевидно ставаше.

Той присви очи към големите колони, поддържащи великолепния куполовиден покрив. Не бяха ли те леко несиметрични? Няколко бяха по-наблизо разположени от останалите, а онази в дъното не бе съвсем отвесна. А и самият купол не бе съвсем кръгъл, по-скоро бе овален или по-точно казано — бе яйцевиден.

Големият позлатен олтар, при цялото си неописуемо великолепие, определено бе изкривен и прекалено тежък. Скулптурите също бяха несиметрично разположени, а някои — и опасно наклонени. Иконите изглеждаха като заковани на мястото си, а подиумът, който изпълваше затвореното пространство пред олтара, не бе хоризонтален.

Очевидно бяха правени опити да се поправи този недостатък и Омали забеляза редица червени тухли, подпъхнати в единия му ъгъл. Червени тухли!

Омали едва сдържа смеха си. Такава значи била работата! Старият папа Алекс определено не бе всесилен, щом бе допуснал схващането, че днешните строители надничари могат да повторят шедьоврите, изваяни от колегите им от петнайсети век. Самата мисъл, че червеният гигант от мисията бе способен на грешка, повдигна духа на Омали. Този дух обаче скоро бе попарен от онова, което се случи по-нататък.

Вратата на мисията се затвори с безвъзвратността на килия на смъртник и от гърлата на събралото се множество се изтръгна вик. По-скоро не вик, а вой. Омали бързешком се спусна на пода и се скри в сенките. Воят се носеше от всички краища на залата, животински в същността си, атавистичен, прастар и жесток, събирал екота си векове.

Воят се засили, изпълни голямата зала, отекна в купола и в колоните. Надигаше се още и още във височина, докато не заприлича на писък. Богомолците отметнаха назад глави; кръстосали ръце върху гърдите си като хиляда мъртви фараони, те се люлееха на пети и виеха. Пули затисна още по-здраво ушите си, Омали извъртя нагоре очи, а Професорът стисна сребърния кръст на врата си и зашепна своите латински фрази. Изведнъж воят промени силата си, постихна и премина в монотонно пеене.

Професорът наостри уши.

— Това е мантра — рече той, ала никой не го чу.

Сричките бавно се оформяха една подир друга и песента се носеше и носеше, потискайки почти физически тримата мъже, скрити в мрака зад колоната. Омали гледаше ококорен, а Професора го накара да запуши ушите си.

— Не трябва да слушаш това — прошепна той. — Не трябва да чуваш.

Омали затананика една от любимите си републикански песни, толкова обичаната „Кевин Бери“. Тъкмо бе стигнал до половината на вече легендарния стих за британските войници, които измъчват милото момче, за да издаде имената на своите смели другари, когато изведнъж се усети, че си тананика само той. Омали свали ръце от ушите си. В залата не се чуваше и звук, ужасното пеене бе престанало, нищо не помръдваше, дори въздухът. Но така ли беше?

Не, имаше един нисък, непрестанен съскащ звук, тих и все пак настоятелен. Омали отново вдигна поглед към удивителния таван — звукът идваше оттам. Той прехапа долната си устна — това бе звук, който можеше да разпознае, вдъхващ увереност природен звук, а не част от отвратителната какофония; това бе нещо истинско.

И тогава той осъзна защо небето му се бе видяло толкова странно тази вечер. Нямаше ги звездите, нямаше я и луната; докато той и Пули сядаха в кръчмата на Джак Лейн, небето се бе забулило в облаци. Джон се обърна към другаря си, който още стискаше отчаяно уши.

— Чуй, Джим — прошепна той, след като смъкна ръцете на Пули от главата му. — Навън заваля.

Извън мисията, над цял Брентфорд, се спускаха едри капки дъжд. Те бомбардираха праха с приглушени експлозии, потропваха по покривите и съскаха в листата на дърветата.

В „Летящия лебед“ нещатният барман Невил остави настрани кърпата за бърсане на чаши и се взря във витрините с благоговение — проточилите се като сълзи капки се стичаха по прашните стъкла. Дъждът набираше сила и всички помисли на населението на обезводнен Брентфорд да излезе навън и да затанцува по улиците бяха пометени, когато небето затътна с гръмове и светкавиците раздраха мрака. Сякаш това бе някакъв изпратен от Бога сигнал да бъдат отворени шлюзовете на небесата — дъждът се лееше като из ведро, като солидна водна стена. Изгорената земя попиваше и клокочеше, градинските парцели изпиваха живителната течност, а най-жадно поемаше водата пресъхналата отсечка на канала. Беше буря, каквато никой не си спомняше да бе виждал през живота си. Стария Пийт си поръча още един голям ром, погледна през отворената врата на „Лебеда“ и не спираше да клати древната си глава. Норман се облакъти на барплота.

— Annus Mirabilis — рече той на нещатния барман. — Годината на чудесата.

Събралото се в Моряшката мисия паство на Александър VI не обръщаше внимание на пороя. Докато мълниите проблясваха над Брентфорд, досущ като милиони фотографски светкавици зад гигантските цветни стъкла над олтара, хората в залата стояха непоколебими, непомръдващи. Пули и Омали наведоха глави, когато оглушителен гръм се разнесе високо над залата. Професор Слокъм погледна нагоре, ала в светлосините му очи не можеше да се прочете нищо.

Изведнъж мисията сякаш се отдръпна назад, настрани, напред, просто нанякъде, за да потъне във вакуума, извън досега на водовъртежа, който вилнееше навън. Сградата сякаш бе отнесена в някакъв затвор, в отделно измерение, изолирано напълно от всичко реално и осезаемо. Мълниите още се виждаха да проблясват зад цветните витражи, но сега те не бяха в състояние да проникнат през стъклата, спираха до тях, сякаш отблъснати от някаква невидима бариера. Ревът на бурята още се чуваше, но бе приглушен — все едно някой бе затворил тапицирана врата.

Залата започна да се изпълва със силна светлина. Яркостта й се увеличаваше и увеличаваше, докато всяка изправена фигура, всяка икона, статуя и колона заприлича на изрязана от мукава, осветена ослепително от едната си страна, а от другата — потънала в бездната на абсолютен мрак.

Омали заслони очи и се опита да погледне към ярката светлина. Пули закри глава с плаща си и изпусна скъпоценната си половинка тухла на пода. Професор Слокъм стоеше като парализиран. От едната страна на залата започнаха да се появяват облени от светлината фигури — излезли от владенията на сънищата или на кошмарите.

Богомолците отстъпваха назад, формирайки огромна дъга от страничното ограждение до подиума на златния олтар. Фигурите крачеха напред в бавен, методичен ритъм. Омали виждаше очертанията им — все едно петънца върху слънчевия диск. Това бяха четири безформени, ниски същества, понесли върху раменете си нещо огромно върху подобие на стол. Пред тази процесия едно самотно създание крачеше неуверено, мършаво и прегърбено; сключените му ръце полюляваха кадилница.

Омали ококори широко очи; тази фигура принадлежеше на капитан Карсън. Той смушка Професора, но старикът сложи показалец пред устните си и прошепна:

— Знам.

Капитана бе облечен в груба, провиснала роба, препасана със златен шарф. Главата му бе обръсната, а краката — боси. Лицето му беше безизразно, като на всички богомолци в залата.

Зад него пристъпваха четирите облечени в червено джуджета, чиято самоличност бе добре позната на тримата наблюдатели. Върху раменете си тези същества носеха позлатена пародия на папския трон, резбован от червено дърво с екзотичен произход, инкрустиран с множество скъпоценни камъни. Подлакътниците на трона, както и извитата висока облегалка на трона завършваха с големи позлатени бичи глави.

Очите на тези волски призраци бяха огромни червени рубини, които проблясваха съвършено на пулсиращата светлина, струяща от съществото, настанило се на кадифените възглавнички на този гигантски стол. Беше огромен — истински титан; едрите му ръце се бяха отпуснали върху бичите глави, а през отвора на всеки от пръстените му можеше спокойно да се провре монета от едно пени. Беше облечен в одежди в най-богатия оттенък на тъмночервено, а мантията му бе обсипана със скъпоценни камъни. Те бяха така втъкани, че да оформят фини арабески, клинообразни символи, ромбове, спирали и трапезоиди, всеки съвършен сам за себе си, а в същото време — неразделна част от общия дизайн. Мантията плуваше в облак пулсираща светлина, който обгръщаше гиганта и който сякаш преминаваше през няколко измерения — свиваше се и се раздуваше, движеше се напред или назад като жив. Мантията бе пристегната на кръста с широк златен пояс, а и ръкавите й бяха потънали в позлата. Гигантът носеше мантията на рамене, а върху главата му бе папската митра — златна тъкан, обсипана с безценни скъпоценни камъни.

Тримата мъже се отдръпнаха приклекнали в сянката, за да не срещнат погледа на гиганта, когато минава покрай тях. Никога не бяха виждали подобно лице — определено бе самото лице на смъртта. Беше ужасно, но беше и величествено в пълното си самообладание, абсолютна сила и върховно високомерие. Огромен орлов нос, издадена брадичка, високи скули, широко чело и очите — два пламтящи червени огъня на ада.

Тронът спря при подиума на олтара. Съществото, което се именуваше само като папа Александър VI, слезе от него и пристъпи върху платформата. Четирите ниски създания свалиха трона на земята и се проснаха пред своя господар. Капитан Карсън приличаше на призрак; кадилницата, която се люлееше от чворестите му и татуирани пръсти, изведнъж застина във въздуха, сякаш оспорвайки всички закони на гравитацията.

Навън се разнесе огромен тътен от небесни гръмове, мълниите святкаха и кръстосваха остриета в небесата, а дъждът блъскаше оглушително върху покрива на мисията. Вътре цареше тишина: пламъчетата на факлите се издигаха съвсем неподвижни и светлината им бледнееше.

Гигантът бавно разтвори херкулесовите си ръце и се взря в паството си, което стоеше пред него неподвижно свело глави. Той заговори и гласът му отекна в колоните и изпълни купола.

— Народе мой — рече той. — Мой народе, на теб се е паднала върховната чест, на вас, моите първи избраници; тази нощ ще бъдете свидетели на освещаването на Новата свещена епархия. Вие сте моите последователи и аз, прероденият отново, логосът, вашият господар ви дарявам тази чест. Вие ще разпространите новината за моето възшествие в света, за да узнаят всички за силата ми и да се възрадват на чудото на завръщането ми.

Думите следваха една след друга — молебствие на ужаса. В сянката на колоната професор Слокъм сви пръсти около сребърното си разпятие. Омали оголи зъби и опипа половинката си тухла. Пули се питаше дали би могло някъде наблизо да има отворена задна врата.

— Векове наред човечеството очаква моето завръщане и ето, че аз съм тук, за да изпълня пророчествата и да си върна трона. Вие, които стоите пред мен, сте моите кръвоносни съдове, във вас ще излея аз силата си. Вие ще бъдете господари на хората, никой няма да може да ви се опре, чрез вас аз ще си върна онова, което по право ми принадлежи.

Професор Слокъм затаи дъх; ето значи какво било, в залата имаше не по-малко от четиристотин души и ако всеки от тях получеше само частица от силата на гиганта, буквално никой не можеше да ги спре.

— Коленичете пред мен — изрева гигантът, — проснете се пред мен.

Паството се хвърли на пода, лицата се притиснаха върху студената мозайка. Омали извърна глава.

— Коленичете, казах!

Погледът на Омали се стрелна към фигурата на подиума — лицето й бе изкривено, сгърчено в озъбване, а очите й пламтяха.

— Вие ще коленичите!

На около десетина метра от трите скрити фигури двама мъже стояха непокорно изправени сред море от проснати тела. На Омали никак не му бе трудно да познае единия от тях. Той бе облечен в тъмно копринено кимоно и бе наложил върху темето си изкусно направена японска перука. Прекалено дебелите му вежди бяха боядисани с най-черния възможен цвят и бяха така засукани, че завършваха като върховете на малки копия.

Беше Арчрой. Омали видя как спътникът на самурая спокойно съблече дебелото си палто и изпод него се видя свещеническа якичка и одеждите на проповедник. Това беше отец Мойти.

Омали се обърна към Професора, който безпомощно сви рамене. Пули прошепна:

— Това ще бъде интересно, колко залагаш на китайчугата, Джон?

— Вие ще коленичите пред своя господар!

Гигантът сви юмруци и сякаш стана още по-висок.

Арчрой сви устни, а отец Мойти измъкна от одеждата си блестящо разпятие. Паството бе притихнало — хората бяха притиснали лица върху студения мозаечен под. Не биха посмели да се надигнат, дори и да можеха. Четирите същества тътреха пред подиума нечовешките си крака.

Професорът придърпа двамата си помощници още по-навътре в сенките.

— Ако възникне възможност — прошепна той, — надявам се да използвате по най-добрия начин онези тъй зле скрити тухли.

Омали намигна, а Пули рече:

— Щом сме се хванали на хорото…

Дъждът плющеше върху Брентфорд, а папа Александър VI вдигна масивна ръка и посочи към Арчрой и младия свещеник.

— Вас, аз ще превърна в пример за другите — изрева той. — Вие ще познаете изтънчената агония на бавната смърт.

Арчрой се потупа с палец по носа и рече:

— Глупости.

Гигантът даде знак на четиримата си закачулени кардинали:

— Доведете ми ги, пощадете само живота им.

Гротескните създания се обърнаха към двамината и поеха към тях с гърчещи се крака, като мърмореха и шепнеха нещо. Човешки син бе погубил петия им брат и те жадуваха мъст над цялата раса. Издадените им като клюнове усти се отваряха и затваряха и от тях се стичаше отвратителна слуз. Приближиха, проправяйки си път сред проснатите по очи тела; бавно наближаваха мъжа на вярата и ученика на граф Данте. Арчрой ги гледаше как идват.

— Моите шибани бобени зърна — рече той и смушка свещеника.

Те го връхлетяха изведнъж, приличните на птичи крака ръце се протегнаха към него — чворести израстъци с отвратителни бодли. Отец Мойти вдигна кръста и замълви думите на молитва. Арчрой се завъртя на пета, замахна и кракът му разсече въздуха в замъглена дъга. Нанесе на едно от съществата унищожителен удар, който го повдигна от пода и го запрати във въздуха. То се строполи на пода на няколко метра разстояние и се спря под една от големите колони — замлъкнало и неподвижно. Отвратителните му братя се нахвърлиха върху Арчрой, но той скочи високо над главите им и се приземи зад тях.

Когато се обърнаха, майсторът на Димак издаде мощен вик и ведно с него изсвистя железният му юмрук. Стовари се върху едно от съществата на височината на врата му. Чу се отвратителен гръм, когато главата на съществото се отдели от тялото му, после — кратко изсвистяване, докато летеше във въздуха, и тъп звук, когато се приземи в сенките в дъното на залата. Обезглавеното тяло остана за миг право, ръцете му се въртяха и сграбчваха въздуха на мястото, където беше главата му, след което се катурна назад — смачкана купчина от червен плат.

Гигантът на подиума вдигна ръце към големия купол.

— Унищожете го — изкрещя той, — унищожете го.

Арчрой стоеше спокоен, перфектно доказателство за придаващите самочувствие сили на изкуството на граф Данте. Когато двете обезумели нечовешки същества се нахвърлиха върху него, той прибра назад ръце и ги изстреля напред в пълен синхрон. Юмруците му пронизаха гърдите на съществата и се появиха откъм гърба им, оплетени в снопове подобни на корени тъкани и разкъсан плат. Арчрой изтръска отпуснатите вече форми от ръцете си, обърна се към Александър VI и рече:

— Твой ред е, приятел.

Омали гледаше със страхопочитание. Това ли бе онзи Арчрой, когото бе халосал по главата в парцела си? Пули рече:

— Точно този удар изглежда винаги ефикасен.

Арчрой стоеше, потупваше се по носа с палец и свиваше и разпускаше мускулите си. Очевидно бе, че не беше в състояние да изпита какъвто и да било страх, независимо колко ужасяващ бе противникът му. Отец Мойти коленичи до него и сключи длани за молитва. Сега симпатиите на Омали бяха насочени към младия свещеник, който без да притежава разкъсващите, осакатяващи и обезобразяващи техники на Арчрой, бе дошъл, въоръжен само с вярата си, да се срещне лице в лице с дяволската сила на червения гигант.

Папа Александър VI стоеше на подиума, цялото му тяло трепереше и пулсираше от невъобразим гняв. Зад гърба му през цветните стъкла проблесна мълния и хвърли масивната му сянка над цялата голяма зала. Светлината около него се засилваше и засилваше, докато не се превърна в пламтящ ад, оформил се като ослепителна корона. Контурите на фигурата му се размазаха, нищо не можеше да се види от тялото му, освен двете кървавочервени места на очите му.

Странна вибрация премина през въздуха в мисията. Омали усети как кожата на лицето му сякаш се свива като че под напора на увеличеното земно притегляне. Бузите му се разпънаха към ушите, от очите му потекоха сълзи и му бе невъзможно да ги затвори. Пули се бе впил отчаяно в голямата колона, а крехкият професор Слокъм залитна гърбом към страничната стена. Все едно ги бе връхлетял ураган от леден вятър. Паството започна да се надига, хората клатеха глави като разбудени лунатици и заслоняваха лица от силната светлина.

Арчрой стоеше здраво закотвен за пода, само кимоното му плющеше около него. Екзотичната му перука бе изтръгната от главата и бе разкрила с пълна сила плешивината му. Отец Мойти вдигна ръка за благословия и изрече първите думи на Свещеното заклинание, ала силата го връхлетя и го отхвърли назад, заглушавайки гласа му. Хората падаха един върху друг като парцалени кукли, търкаляха се по пода и отхвърчаваха към стените. Вратата на мисията се отвори с трясък навън, сгромоляса се в обляната от дъжда нощ и няколко пъти се превъртя по земята на имението „Бътс“. Фигурата на подиума ту се появяваше, ту изчезваше в короната от ослепителна светлина, с протегнати ръце и отметната назад глава.

И тогава, въпреки безспирния леден порив, нисък тътен нахлу в мисията, изригващ сякаш от най-дълбоките недра на Земята. Трусът пробяга по пода, разклати яките свещници и разпиля свещите. Омали усети засилващите се под краката му вибрации и знаеше къде бе изпитвал нещо подобно: през онази нощ на улица „Спрайт“, когато Соуп Дистант бе демонстрирал злополучния си акт на вътрешно отваряне на портите.

Потопът бе повдигнал нивото на Темза, водите бяха прехвърлили вратите на шлюзовете и се бяха излели в пресъхналия канал. Оттам водата нахлуваше в подземния лабиринт на Соуп, който сто на сто минаваше право под мисията.

Грамадните и зле построени колони трепереха и фигурата на подиума вдигна глава — върху зловещото му лице бе изписано ужасено изражение. В един миг силата му се поколеба и това бе мигът, който бе напълно достатъчен. Освободено от приковаващата го сила, паството се втурна обезумяло да бяга, хората се блъскаха през изходната врата и бързаха да прекосят имението „Бътс“. Започнаха да падат изписани с фрески парчета мазилка. Върху пода близо до вратата се появи голяма пукнатина, която бързо се удължи върху мозайката чак до подиума. Папа Александър VI отстъпи назад и се подготви да приложи силата си, за да спре рухването на своя Ватикан.

Отец Мойти се изправи неуверено. Подът се движеше под краката му, парчета от него се откъсваха и цамбурваха в пенещата се вода, която клокочеше долу. Арчрой подхвана църковния си другар и двамата се вторачиха във фигурата върху подиума.

Пули и Омали се мъчеха да вдигнат падналия професор Слокъм, който изглеждаше съвсем близо до смъртта.

— Не се безпокойте за мен — рече задъхано старикът, — неговата сила вече намаля, удряйте сега, докато не е станало късно.

Пули залази по пода да търси половинката си тухла, която бе изчезнала заедно с изтръгнатото му наметало. Омали, който през цялото време бе стискал своята така, както удавникът стиска прословутата сламка, я извади на светло.

За съжаление Омали не бе точен стрелец с половинки тухли; ако бе трезвен, може би щеше да се прицели далеч по-точно. Зле насочената му „ракета“ прелетя през въздуха на няколко стъпки от червената фигура, удари един от свещниците и покоси редица свещи. Те паднаха върху един от тъканите гоблени и го подпалиха.

Червената фигура се изви назад, тъй като пламъците вече бяха близо до него. Арчрой напредваше откъм залата, плешивата му глава проблясваше като неонова реклама сред присвяткващите мълнии. Дъждът се лееше през вратата и водите под пода ревяха оглушително.

И последните богомолци отдавна бяха избягали. Папа Александър VI бе насаме със своите мъчители. Всички те, един по един, щяха да умрат за своето богохулство. Старикът, който пълзеше по рушащия се под, коленичилият млад свещеник, двамината, които се спотайваха в сенките и маниакът с кимоното. Той щеше да е първи.

Арчрой скочи на подиума и се изправи срещу пламтящия гигант.

— Хайде, ела да си получиш своето — рече подигравателно той, — ела и си вземи…

Думите замръзнаха в гърлото му, когато гигантът вдигна ръка. Арчрой остана като вкопан на мястото си. Върху лицето му се изписа изражение на зловеща обърканост, докато се мъчеше да преодолее силата, която го заобикаляше.

Професор Слокъм бе приближил отец Мойти, подаде му старинната си черна книга и рече.

— Чети с мен.

Папа Александър VI се извърна доволен от източната статуя върху подиума. Вдигна високо ръце и от пръстите му блеснаха лъчи от светлина, които пронизаха залата и удариха двамината мъже. Ала нищо не се случи. Професора и младият свещеник продължаваха да четат древната формула и макар бурята да поглъщаше думите им, ефектът бе очевиден. Устните им се движеха в унисон и мълвяха заклинанието сричка по сричка. Папа Александър сбърчи чело и увеличи силата си, светлината, излъчвана от ръцете му заля залата. Очите му горяха, а тялото му потрепваше и се тресеше.

Пръстите на Пули се свиха около половинката тухла.

Гигантът се вдърви, концентрирайки и последната си унция енергия върху двамината. Ъгълчетата на старинната книга започнаха да тлеят, лицето на отец Мойти плувна в пот, а ноктите на професор Слокъм пращяха изгорели. Тогава Джим Пули хвърли своята половинка тухла.

„Снарядът“ улучи гиганта точно между пламтящите очи. Той бе насочил цялата си енергия в нападение и бе оставил твърде малко от нея за своята защита. Залитна назад, размахал ръце, и лъчите закръстосваха мисията, досущ като два противосамолетни прожектора. Тогава една друга фигура прекоси подиума. Беше капитан Карсън, стиснал в ръце две големи, горящи свещи.

Гигантът го видя, че идва, но беше твърде късно. Капитан Карсън хвърли свещите върху тъмночервените роби, които мигновено избухнаха в пламъци и обгърнаха борещата се фигура. Докато се мяташе насам-натам, наранявайки себе си, силата му намаля и Арчрой, освободен от парализиращия транс, се втурна напред. Кракът му улучи гиганта право в гърдите и го отхвърли назад към горящия гоблен, който рухна върху него.

— С огън! — извика професор Слокъм и вдигна очи от книгата.

Папа Александър се клатушкаше върху подиума, превърнал се в жесток факел. Над пламъците неземната светлина все още блестеше ярко над него, пулсираше и променяше цвета си в целия спектър. Капитан Карсън пляскаше с ръце и подскачаше на старите си нозе, изпаднал в делириума на удовлетворението.

Професорът и свещеникът продължаваха да четат. Пули се появи от сенките и Омали го потупа по рамото и рече:

— Добър удар.

Отмъстителността на Арчрой обаче не знаеше граници. Най-накрая бе получил възможността да си го изкара за всичко: и за колата си, и за бобените си зърна, и за клетката с птиците, и за обезумялата си жена и за този мятащ се огнен пъкъл пред него, който въплъщаваше в себе си всичко, което той презираше и ненавиждаше и който наистина бе причината за всички унижения, претърпени от него през последната година.

С вик, който приличаше по съдържанието си на ястие номер 32 от менюто на „Чанс Чайниз чипи“, Арчрой скочи върху горящия гигант. Нанесе му нов страховит удар; гигантът залитна назад към ръба на подиума, размахал обезумяло ръце под пламтящия гоблен в опит да остане на крака, след което падна със зловещ вик през разширяващия се процеп в пода на мисията — в ревящия буен поток под него.

— И с вода!

Арчрой плесна с ръце и се изкикоти:

— Гепих те!

Професора и младият свещеник прекосиха залата до бездната и надникнаха от ръба й.

— Той няма да умре — надвика старикът рева на водовъртежите, — още не сме свършили със заклинанието.

Пули отиде до Професора и надникна в бездната.

— Отива към главния канал — рече той, — можем да го проследим.

Пламъците вече бяха стигнали до резбите на големия олтар и го обхващаха. Дим изпълваше мисията и няколко от колоните щяха да се срутят.

— Навън, тогава — извика Професора. — Води, Джим.

Пули погледна нагоре към капитан Карсън, който още танцуваше своя моряшки танц на подиума, а около него олтарът вече пламтеше.

— Трябва да го вземете — извика Джим, — не можем да го оставим тук.

Професорът изпрати Омали да изпълни тази задача, докато той, Джим Пули, отец Мойти и Арчрой изскочиха навън в дъждовната нощ. Пули подкрепяше Професора, макар старикът изглежда да бе събрал достатъчно запаси вътрешна сила.

Беше почти невъзможно да се види нещо в проливния дъжд, но след като четиримата прекосиха имението, Пули изведнъж извика:

— Ето там, онази решетка до пътя.

От решетката на канала струеше силна светлина. Когато стигнаха до нея, старият професор и младият свещеник изкрещяха думите на заклинанието. Светкавиците осветяваха достатъчно страниците на старата черна книга, а когато светлината долу избледня и накрая изгасна, четиримата хукнаха подире й.

Омали ги настигна близо до улица „Спрайт“.

— Изкарах го навън — рече задъхан, — но не искаше да си тръгва, каза, че искал да види как и последното парченце от сградата ще изгори докрай.

— Ето, ето — извика Пули, когато заревото се появи за малко от канална решетка пред тях.

Професорът подаде книгата си на отец Мойти.

— Ти трябва да довършиш — рече едва дишайки, — на мен въздухът ми свърши.

Минаха по улица „Спрайт“ и завиха по булевард „Мейфкинг“. Омали подкрепяше доколкото можеше хъхрещия старец, докато Пули, Арчрой и младият свещеник тичаха към поредната шахта и рецитираха заклинането. Когато наближиха „Олбъни роуд“, няколко големи, червени пожарни коли изсвистяха с гумите си иззад ъгъла на път за горящата мисия.

На „Ийлинг роуд“ Арчрой, Пули и отец Мойти спряха. Омали и Професора ги настигнаха и петимата застанаха под поройния дъжд.

— Изгубихме го — рече задъхано Джим. — Тук каналът се разклонява на много страни, може да е поел накъдето и да е, най-вероятно — надолу.

— Свършихте ли заклинанието? — попита Професора и се закашля лошо.

Младият свещеник кимна.

— Малко преди до го изпуснем.

— Тогава нека се надяваме, че сме успели.

Омали се огледа. Пред тях блестяха светлините на „Четиримата конници“, тъй като петимата измокрени до кости спасители на обществото се бяха спрели пред кръчмата на Джак Лейн.

— Добре тогава — рече Омали, — щом е така, мисля, че все още имаме време да ударим по едно-две питиета.

Професор Слокъм се усмихна широко и рече:

— За мен ще е удоволствие да пийна нещо за твоя сметка, Джон.

— По едно малко шери — рече отец Мойти, — или по едно голямо, поради случая.

Докато влизаха в заведението, Пули усети ръката на Арчрой върху раменете си.

— Една минутка, Джим — рече той. — Бих искал да разменя няколко думи с теб.

Джим се обърна към измокрения до кости самурай. Дъждът бе измил боята от веждите му и те бяха виснали досущ като кучешки над очите му.

— Тези белите панталони за крикет, дето ги носиш — продължи Арчрой, — и този уникален модел на пуловера ти, що ми се струва, че съм ги виждал някъде?

Джим отстъпи назад под дъжда.

— Хайде, хайде, Арчрой — рече той, — сигурно грешиш, мога да ти обясня всичко.

И след тези думи Джим Пули си плю на петите и хукна.