Антипапата

21

Хората от Брентфорд започнаха да ги наричат сиамските близнаци. От момента, в който разпръснаха зловещото съдържание на чувала над реката, Джон Винсънт Омали и Джеймс Арбътнот Пули не можеха да бъдат видени разделени. Дните минаваха скучно, тъй като Професора не им се обаждаше. Пули се питаше дали старикът не бе изгубил кураж и не бе решил да офейка, но Омали, чиято вяра в Професора граничеше с безусловното, не искаше и да чуе.

— Той преживя твърде много — уверяваше той Пули, — и няма да се успокои, докато онзи папа Алекс не потъне в тъмата на забвението, откъдето и дойде.

— В цялата тази работа има нещо от Дамоклевия меч — рече Джим. — Имам чувството, че зад всеки ъгъл дебне нещо, всеки път, когато звънне телефонът, или се появи пощенският раздавач, ми се налага да хукна към тоалетната.

— Напоследък и на моя пикочен мехур не може да се разчита особено — каза мрачно Джон.

— Та като се разговорихме за пикочни мехури, май е време вече да отварят.

Джон кимна. Той нямаше ръчен хронометър, но биологическият му часовник му съобщаваше с точност до минута работното време на кръчмите в окръга.

— Един пайнт „Лардж“ ще ми дойде добре.

Пред входа на „Лебеда“ бе паркиран камион на строителна фирма и двама смугли индивида с тропически произход въртяха мистрии и кърпеха с хоросан повредената стена. Невил, все още с превързана ръка след сблъсъка си с неотварящия се колет на Професора, остави халбата, която полираше и се обърна към тях с едно намусено „Какво да бъде?“

Омали повдигна вежда и попита:

— Нима още се чумериш заради онази дупка в стената, а, Невил?

— Аз съм търпелив човек — отвърна нещатният барман, — но тази година ми се струпа доста, с опасностите от каубойската вечер и всичко останало. Всеки път, когато седна и започна да подреждам нещастията, които връхлетяха това заведение през последните месеци, винаги изскача твоето име, Омали — неизменно като часовников механизъм.

— Той е човек, срещу когото са съгрешавали повече, отколкото той самият е съгрешавал — намеси се услужливо Пули.

— А твоето име изплува винаги на второ място, Пули.

— Добре се справят онези с предната стена — рече Пули и се усмихна. — Какво казаха от пивоварната?

— Както изглежда, нещата там не минаха зле — отвърна Невил. — Казах им, че е било гръм.

— Гръм ли? И те повярваха?

— Да, не само повярваха, ами и казаха, че поради очевидната опасност, ще увеличат заплатата ми, но не смятат за разумно да инсталират новия компютъризиран касов апарат, да не би електрониката му да привлече нови космически нападения срещу заведението.

— Браво — каза Джим, — значи всичко е добро, когато свърши добре. — Той потри ръце и посочи към дръжките на бирените помпи, сякаш искаше да каже: „Тогава би трябвало да почерпиш по една-две бири.“

— Не всичко е добро — рече хладно Невил и размаха бинтования си пръст. — Някой можеше да бъде убит, затова повече не мога да търпя подобно нещо. Това тук е кръчма, а не изпитателен полигон за някакви шибани снаряди.

Невил преброи точния брой пенита и половин пени, пусна ги в чекмеджето и завъртя дръжката на апарата, докато не се появи надписа „Няма продажба.“ Сиамските близнаци си взеха халбите и се настаниха на една странична маса. Можеха да си предложат един другиму твърде малко теми за разговор; бяха изчерпили повечето, поради наложената им напоследък близост, която ги бе принудила да са свидетели на едни и същи събития. Ето защо си седяха и повечето време мълчаха, потиснати от страхове за неочаквани телеграми или съобщения, изпратени по пощенски гълъб.

Барът далеч не беше пълен. Стария Пийт седеше на обичайното си място, Чипс се бе проснал пред него и се правеше на безразличен към нежеланото лазене на една муха месарка към задните му части. Норман седеше на бара, нахлупил необикновена шапка с водно охлаждане, собствена направа, имаше и още двама-трима редовни посетители, които въпреки жегата опитваха флегматично да играят дартс. Електрически вентилатор индийски тип, инсталиран от пивоварната, се въртеше на тавана с дузина обороти в час и леко разклащаше свръхнагорещения въздух. Брентфорд отново бе изпаднал в апатия. Слънцето грееше през горните прозорци и мухите бръмчаха в ексцентричните си спирали над бара.

Пули гаврътна халбата си и рече:

— Погледни ги, целият град сякаш е замрял. Ние прекарваме нощите в мисловни битки със силите на мрака, докато Брентфорд най-кротко спи. Изглежда тъпо, нали?

Омали въздъхна.

— Но може би точно заради това вършим всичко — за да можем да седнем за малко в „Лебеда“, докато светът се разхожда навън.

— Може би — рече Пули и приключи с халбата си. — Още по една?

— Идеално.

Пули отнесе празните чаши до бара и, докато Невил ги пълнеше отново, опита всичко възможно да завърже някакъв разговор с нещатния барман.

— Е, какво ново, Невил? — попита. — Как се върти светът напоследък?

— По веднъж на всеки двайсет и четири часа — бе отговорът.

— Но все нещо трябва да се случва?

— Гребното езеро в Гънърсбъри пресъхнало — рече нещатният барман.

— Удивително — коментира Пули.

— Температурата се качи с още половин градус.

— О, това е хубаво, радвам се, че можем да очакваме малко хубаво време.

— Извадили два трупа от реката край Чизуик, били заседнали в тинята, след като нивото на водата спадна.

— Не думай! — рече Джим. — Да не би да познаваме някого от тях?

— Надявам се — не. Единственият изчезнал от Брентфорд през последните шест месеца е Соуп Дистант, но той е сам.

Лицето на Пули потрепна неволно, сигурно бе, че рано или късно някой нямаше да пропусне да открие добрия стар Соуп.

— И никой не знае какво се е случило с него, така ли? — попита небрежно.

— Носи се слух, че емигрирал в Австралия, за да бъде по-близко до дупките си в полюсите.

— И никой не е идентифицирал труповете в Чизуик?

— Не — отвърна Невил и бутна двете халби през бара. — Рибите са си свършили доста добре работата, но се смята, че са били двама пияни градинари, защото са намерили до тях и ръчна количка.

Пули, който бе вдигнал халбата към устните си, се задави и вдигна струя пяна към ноздрите си.

— Да не би нещо да не е наред, Джим?

— Не, просто ми влезе в кривото гърло.

— Е, може би преди да се задавиш до смърт, няма да имаш нищо против да платиш тези две питиета?

— О, да — рече Джим, избърса лице с ръкава на ризата си и рече: — Извинявай.

Омали бе подслушал всяка думица от разговора и когато пребледнелият Пули се върна с халбите, сложи пръст пред устните си и поклати глава.

— Кои мислиш, че са? — прошепна Джим.

— Нямам представа, а и няма начин Капитана да ни каже. Но аз се безпокоя за количката, ами ако някой я познае? — Омали загриза ноктите си. — Трябваше да съобщя, че е открадната — рече той. — А сега вече е малко късничко.

— Дори да я идентифицират като твоя, няма нищо, което да те свързва с труповете. Ние не знаем кои са били; малко вероятно е да си убил двама напълно непознати и след това да си изхвърлил труповете им със собствената си количка.

— Английската Гарда20 не ме долюбва — рече Джон. — Най-малкото ще й достави удоволствие да ме поразпита.

— Както и да е — отвърна Джим, — които и да са жертвите, те сигурно са били убити известно време преди Капитана да ги превози през парцелите и да ги изхвърли после в реката заедно с твоята количка, значи имаме перфектни алибита, защото по това време бяхме на каубойската вечер и всички ни видяха.

— Аз се измъкнах да заровя в парцела си една каса „Олд шейкбели“ — изстена Омали.

Пули се почеса по главата.

— Е, тогава май най-добре ще е да се предадеш. Или пък можем да отидем до Чизуик и да откраднем обратно количката ти, или да я подпалим, или нещо подобно.

Омали поклати глава.

— Добре е известно, че в полицейските участъци се прониква трудно с взлом.

— Нямам други предложения — рече Джим. — Мога само да ти препоръчам предпазливост и да поддържаш вече легендарното ни снишаване.

— Можем просто да си признаем — рече Джон.

— „Ние“ ли? — попита Пули. — И откъде ти хрумна това „ние“? Количката си беше твоя.

— Искам да кажа, че можем да разкажем на полицията за видяното; това може да стартира разследване за случващото се в мисията.

— Не мисля, че Професора би одобрил, това може да попречи на плановете му. А и полицията може да предяви обвинения в заговор, защото не сме се явили по-рано.

Седналия до бара Норман, който кротко си четеше вестник „Брентфорд мъркюри“ рече внезапно:

— Я гледай ти каква работа.

— Какво пише? — попита Невил.

Норман заби пръст във вестника.

— „Ръчна количка — главна улика в двойно убийство.“

— Тъкмо разказвах това на Пули — рече Невил и посочи към масата на Джим.

Ала не — нямаше нищо, което да свидетелства, че Джим Пули или Джон Омали някога са били там, нищо, освен две наполовина изпити халби с „Лардж“, които се загряваха върху масата, както и двойната врата на бара, която се люлееше безшумно на пантите си.

Магазинът на Норман бе затворен за половината от деня и няколко копия от „Мъркюри“ все още бяха останали в закрития с мрежа вход. Джим взе един брой и дрънна пощенската кутия — идеална имитация на пускане на монети през нея. Той и Омали разлистиха страниците.

— Ето я — рече Джим. — „Ръчна количка — улика в двойно убийство. Чизуикската полиция, която води разследването на двата трупа, намерени на брега при спадането на нивото на Темза миналата седмица, смята, че имат улика, която води към собственика на ръчната количка, намерена на местопрестъплението. Инспектор-детектив Сирил Баркър сподели в ексклузивно интервю за «Брентфорд мъркюри», че очаква скоро да бъдат осъществени бързи арести.“

— Това ли е? — попита Омали.

— Да, не бих рекъл, че топ-репорерът на „Мъркюри“ ще спечели наградата „Журналист на годината“ за тази си дописка.

— Но няма снимка на количката, нали?

— Не. Или репортерът не е имал филм в апарата си, или полицията е сметнала, че това е ненужно.

— Но как смяташ, какво означава „бързи арести“?

Думите му бяха удавени от воя на сирената на полицейски автомобил. Колата премина с висока скорост и на червено в дъното на „Ийлинг роуд“, профуча покрай тях и закова със свирене на гуми на стотина метра — пред „Летящия лебед.“ От колата изскочиха цивилен детектив и трима яки полицаи, които се втурнаха в кръчмата.

Двамата мъже не изчакаха да видят какво ще се случи. Спогледаха се, хвърлиха вестника и офейкаха.

В лагеруването на открито се крият много удоволствия. Нощта, прекарана под брезента, вятърът в косите и свежия въздух в дробовете. Възможност да избягаш от всичко и да си общуваш с природата. Дни, прекарани на горски полянки, да наблюдаваш танцуващите сред листата слънчеви лъчи, ослепяващи очите. Птичи песни в ранни зори, които изпълват ушите. Хармония с пасторалния дух на Стария свят. А нощем — време за мечтание около пращящия лагерен огън, сладкият аромат на обраслия с мъх торф и борови иглички. Е, на това му се вика живот!

Омали се събуди стреснат, нещо натискаше здраво гърлото му и спираше дъха му.

— О, уф, махни се, махни се.

Тези проклятия бяха адресирани към Джим Пули, чиито прекалено голяма висока обувка се бе наместила под брадата на Омали.

— Ще се разкараш ли, като ти казвам?

Пули също се събуди сепнат.

— Къде съм? — изстена той.

— Където си беше през последните два дни, в моята шибана барака на парцела.

Пули отново изстена:

— Такъв хубав сън сънувах. Не издържам повече тук. Не мога да живея като беглец в някаква барака, иска ми се Арчрой никога да не я бе построявал отново. Трябва да се откажеш, Джон, да заявиш, че снемаш отговорността от себе си, аз ще те подкрепя.

Омали не го слушаше, а белеше картоф. Огромната купчина обелки пред него говореше най-красноречиво за ограничената диета, с която преживяваха двамината напоследък.

— За закуска ще имаме картофки — обяви той.

Пули издаде противен звук и се улови за куркащия стомах.

— Ще си пукнем от картофено отравяне — изхленчи той. — За вас, хората отвъд морето, няма страшно, но ние, британците освен от картофите се нуждаем за оцеляването си и от още нещо.

— Картофът е пълен с витамини — рече Омали.

— Пълен е с личинки на мухи.

— Картофът е приятел на човека.

— Повече бих предпочел едно яйце.

— Яйцата също си имат своите качества, но нищо не може да се сравни по съдържание на витамини, въглехидрати и хранителна стойност с богоизбраната храна — картофа.

Пули направи гримаса.

— Даже и брюкселското зеле е за предпочитане.

— Внимавай какво говориш — рече Омали, — няма да допусна подобен език.

— Извинявай — рече Пули, — просто ми се изплъзна от езика. — Потупа се по джобовете с надеждата да се появи някоя цигарка, пропусната през всичките му предишни отчаяни потупвания по джобовете. — Пак нямам цигари.

— Нали имаш лула — каза Омали, — знаеш къде са обелките, а най-отдолу са най-хубавите.

Пули отново издаде жален звук.

— Ядем ги, пушим ги, спим върху тях, единственото, което не правим, е да разговаряме с тях.

Омали се изкикоти и рече:

— Аз го правя. Тези момчета не са толкова тъпи, колкото изглеждат. — Той премести мръсния тиган върху тухлената печка, която бе иззидал. — Картофки на бар-бе-кю — обяви и запали огъня. — Днес пържени картофки в собствен сос, разбъркани само веднъж и подправени с…

— Подправени ли? С какво?

— С нежни златисти резенчета… картофи!

— Не мога повече — извиси отново жалостиво глас Пули. — Цели два дни тук само се питаме кой ще дойде пръв — полицията или онзи маниак от мисията. Не мога повече, дойде ми твърде много.

— Твоите картофки са почти готови — рече Омали, — а тази сутрин имам още нещо към тях.

— Картоф бургери ли? — попита Пули. — Или Кентъки фрайд картофи, или картофени шишчета?

— Близко си — рече Омали и вдигна прашна бутилка към светлината. — Картофен джин. Сетих се, че имах останали няколко бутилки, скрити на дъното на картофените чували. Добро място за криене, нали?

Пули прокара длан по брадясалото си лице.

— Картофен джин ли? Бива ли го?

— Най-добрият, но като видях какво е отношението ти към картофите, няма да те обиждам като ти предлагам от него.

— Няма да се обидя, уверявам те. Всъщност — рече Пули, взе няколко резенчета картофи и ги лапна, — тези приятелчета вече взеха да ми харесват. Ох, ох! — изплю той картофите и започна да си вее отчаяно на изгорения език.

— По-добре е да се оставят малко да изстинат — информира го Омали. — Ето, пийни една глътка.

И той отвори бутилката и я подаде на Пули.

Пули отпи и рече:

— Не е лошо.

Омали го гледаше с любопитство. Пули забеляза, че брои под носа си.

— Девет, десет — рече Омали.

— Уф, Господи! — изграчи задавено Пули и се улови за гърлото. По челото му изби пот, а очите му започнаха да се изцъклят.

— Плъзва по цялото тяло, нали? — попита Омали, ухили се палаво и отпи малко по-малка глътка от бутилката, която Пули бе пуснал навреме в протегнатите му ръце.

Носът на Пули придоби най-неприятен оттенък на червения цвят, а от очите му излизаше пара.

— Това питие определено има нещо общо с „Олд шейкбели“ — рече той, когато най-сетне успя да си върне гласа. — Но дай да дръпна още една глътка, за да го почувствам най-пълно.

Двамата поседяха известно време на утринното слънце, споделяйки бутилката и дъвчейки картофките на Омали. Най-накрая Джим каза сериозно:

— Знаеш ли, Джон, ние наистина не можем да продължаваме повече така, опасно близко сме до мисията и ако онзи тип не ни пипне с папските си лапи, тогава някой друг ще забележи дима от огъня и ще съобщи за присъствието ни на полицията.

Омали кимна сериозно.

— Всичко това, разбира се, ми мина през ума, наложената ни изолация тук ни даде и на двамата време за размисъл. Аз самият съм готов да седя и да чакам съобщение от Професора, а ти?

Пули сви безпомощно рамене.

— Какво мога да кажа, затънал съм до гуша във всичко това и мисля, че нямам голям избор.

Омали му подаде отново бутилката и се облегна назад, върху чувалите с картофи.

— Няма да умрем от глад — рече той, — макар да се боя, че дори аз си имам лимит на нещата, които мога да приготвя от картофи.

Пули се бе изправил на крака, заслонил с дясната си длан очите от слънцето, той сякаш оглеждаше околността.

— А сега де, какво би казал за това? — попита той, озадачен.

Омали се надигна и застана до него.

— Къде? — попита. — Какво гледаш?

Пули посочи:

— Прилича на виещ се дим, или на малко черно облаче.

Омали заслони очи и ги присви срещу омарата. Една тъмна форма се виеше в небето и колкото повече я гледаше, толкова по-голяма и по-черна ставаше.

— Това са скакалци — рече Джим, — шибана напаст от скакалци.

— Не са скакалци — изписка ужасен Омали, — това са птици, птиците от градината на Арчрой. Бягай, спасявай се!

Краката на Пули бяха като вкопани в земята.

— Не мога да бягам — изхленчи той. — Боя се, че картофеният джин е слязъл в краката ми.

— Бързо в бараката тогава.

Омали сграбчи другаря си за раменете и го блъсна назад, след което затръшна вратата. Само след няколко секунди пронизително пищящата маса от птици покри парцела със своя пърхащ, пернат облак и закри слънцето. Шумът бе оглушителен, острите клюнове драскаха и почукваха по ръждясалите ламарини на малката колиба, хиляда малки, с остри нокти крака се впиваха в нея. Ръцете на Пули отново се озоваха върху ушите му, докато Омали отбиваше щракащите клюнове, които се опитваха да проникнат през процепите на вратата.

— Направи нещо, Джим — извика и гласът му се извиси над врявата. — Ако влязат вътре, от останките ти едва ли ще може да се напълни и кутия за тютюн, която да бъде изпратена у дома.

Пули започна да се върти в кръг, пляскаше с ръце и крещеше с все сила. Това бе техника, която бе практикувал като хлапак, и тя винаги му бе служила вярно, когато трябваше да си пробива път.

Птиците обаче, изглежда, не се трогваха от поведението на Пули, освен ако не се брои фактът, че атаките им срещу колибата ставаха все по-неистови и злобни. Изпращя разцепено дърво и за свой ужас Омали забеляза как по стените започнаха да се появяват редица малки пукнатини. И тогава нападението изведнъж престана. Пули се усети, че се върти, пляска и крещи в пълна тишина. Птиците бяха отлетели.

— Птиците са отлетели — рече Джим и прекрати глупавото си въртене.

— Не са — отвърна Омали. — И аз се хванах на подобен номер при първия ми сблъсък с тях.

Пули залепи око върху една от пукнатините.

— Не се виждат.

— Някъде наоколо са, на покрива или отзад.

— Тогава да се опитаме да избягаме.

— Не бих те посъветвал да го правиш.

Двамата се отпуснаха в полумрака върху чувалите с картофи. Беше тясно и тъй като слънцето неумолимо напичаше покрива, вътре бе и невъобразимо горещо.

— Тук ще си умрем, не ще и дума — рече Пули, — ще се задушим като плъхове в капан.

— Не започвай пак — отвърна Омали и размаха юмрук в мрака.

Минаха няколко дълги минути; някъде в далечината часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари десет. На няколко метра от бараката Марчънт, велосипедът на Омали, лежеше като купчина изкривени железа и разсъждаваше за нехуманното отношение на хората към велосипедите и на птиците към хората. Джим съблече с мъка сакото и нави ръкавите на ризата си.

— Имаш ли още от онзи картофен джин? — попита той. — Ако ще трябва да се мре, бих предпочел да умра така, както съм живял — в пияно състояние.

— Никой няма да умре — увери го Омали (макар за Пули гласът му да прозвуча малко на кухо), — но ще ти бъда много благодарен, ако бъдеш така добър да насочиш огромния си интелект към намирането на някакви начини да улесним бягството си.

След това той измъкна още една бутилка от чувала с картофи и я подаде на другаря си.

— Притежаваш много красив обрат на речта, Джон — рече Джим, издърпа тапата и отпи голяма глътка. Подаде бутилката на Омали, който също отпи и му я върна. — Как би могъл човек да прогони птиците, това определено е невъзможно.

— Ловната пушка е решението — каза Пули. — С двете цеви и с дребни сачми.

— Боя се, че ще трябва да чакаме доста време преди да намине някой ловен надзирател.

— Тогава можем да прокопаем тунел. Като копаем надолу бихме могли дори да попаднем на някой от подземните лабиринти на Соуп.

Омали потропа върху бетона с подкованите си обуща.

— Да не забравяме, че мисля.

— Плашило тогава.

Омали потърка брадата си.

— Не мога да повярвам, че едно плашило ще подплаши тези момчета, но ако ме оставиш няколко минути на мира… мисля, че имам идея.

Часовникът на библиотеката отброи половин час и след малко в малката барака можеше да се види Пули, облечен само с жилетка и долни гащи.

— Ти сменяш ли си понякога чорапите, бе? — попита Омали, стиснал с два пръста носа си.

Джим го погледна тъжно в мрака.

— Сигурен ли си, че това ще подейства? — попита той.

— Повярвай ми — отвърна Омали. — Планът е самата простота.

Пули задъвка долната си устна и рече:

— На мен не ми се вижда много хубав. Не съм и наполовина дебел, колкото едно плашило.

Бележките му се отнасяха до чучелото в цял човешки ръст, което Омали майстореше с одеждите му. Беше завързал ръкавите и крачолите на панталоните и ги пълнеше с картофи.

— Трябва да му придадем известна тежина — рече Джон. — Как върви главата?

— Чудесно — отвърна Джим. — Бих искал да се гордея, че ако ми попадне ряпа, която с възмущение откривам, че си скрил от мен за собствена консумация, и едно джобно ножче, съм в състояние да извая толкова величествена глава, че да засрамя легендарния Огюст Роден.

Пули му подаде скулптурния си шедьовър и Омали го закрепи здраво между раменете на чучелото.

— Много хубаво — рече той.

— Ще бъде много хубаво, ако измами птиците.

— Ще ги измами — каза Омали. — Имай ми доверие, бе!

— Ами аз? — оплака се Пули. — Ще трябва да препускам по улиците по долни дрехи.

— Помислил съм и за това, остави на мен. Готови ли са бутилките?

Пули вдигна две бутилки с картофен джин. Тапите им бяха извадени и от гърлата им стърчаха напоени с джин платнени фитили ленти, отпрани от пешовете на ризата на Джим — приличаха досущ на коктейли „Молотов.“

— Я най-добре полей нашия приятел — рече Омали. — Нали искаме цялата тази работа да постигне най-голям ефект.

Пули извади последната бутилка и я изля върху чучелото.

— Ха така — каза Омали, задържа чучелото с една ръка, а с другата го прекръсти.

— Това ми подейства много успокоително — рече Джим.

— Имаме само една възможност, Пули, не я проваляй, чуваш ли?

Пули поклати глава.

— Няма, ама ми се струва, че това е трагичен край за един хубав костюм.

— Ще ти купя друг — каза Омали.

— С какво? Нямаш пари, а и носиш другия ми костюм.

— Можеш да вземеш моя пуловер от остров Феър и белите ми панталони за крикет.

— Господ да те поживи.

Омали открехна вратата на бараката. Над парцела цареше спокойствие, безмилостното слънце печеше и без друго изгорялата земя, а в далечината по виадукта прогърмя влак.

— Сега или никога — рече твърдо Омали.

Сграбчи чучелото и го хвърли с все сила.

Страхотна вълна разлюля въздуха над бараката и върху чучелото връхлетя пискаща, крачеща каскада от птици, изпаднали в цялата си перната ярост. Пули щракна запалката си и подпали фитилите от пешовете на ризата.

— Хвърляй ги — изкрещя Омали.

Пули ги хвърли.

Последва двойна експлозия, силен проблясък и огромна огнена стена погълна пернатата орда. Без изобщо да се обърнат назад Пули и Омали отново си плюха на петите и побягнаха.