Бездна

3.

Хач спря на неасфалтирания паркинг над пирса и слезе бавно от взетата под наем кола. Затвори вратата, след това се спря да погледне към пристанището, без да пуска дръжката. Обгърна с поглед тясното и дълго заливче, обрамчено с гранитни брегове, пълно с лодки за лов на омари и стриди, които се къпеха в слънчевата светлина. Дори и след двайсет и пет години много от имената бяха познати на Хач: „Лола Б“, „Марибел В“.

Градчето Стормхейвън се катереше по склона на хълма, обшитите със застъпващи се дъски къщи следваха зигзагите на калдаръмените улички. Към върха къщите оредяваха, изместени от китки черен смърч и малки ливади, оградени с каменни стени. На самия връх се издигаше градската църква, острата й бяла кула пробождаше сивото небе. В далечния край на залива мярна къщата на детството си — четирите й триъгълни покрива и пътечката нагоре, която надничаше от тревата, дългата морава, спускаща се към брега и малкия понтон. Бързо се извърна — сякаш някой непознат бе приел собствения му образ и сега виждаше всичко през погледа на чужд човек.

Насочи се към кея, като междувременно си сложи чифт слънчеви очила. Очилата и собствения му вътрешен смут го караха да се чувства малко глуповато. И въпреки всичко изпитваше повече опасения, отколкото дори в селото в Раруана, осеяно с труповете, жертва на тропическата треска, или дори при избухването на чумната епидемия в Сиера Мадре Оксидентал.

Пирсът бе единият от двата търговски кея, които се вдаваха в пристанището. Едната му страна бе застроена с малки дървени бараки: Кооперацията на ловците на омари, снекбар, наречен „Ястията на Ред Нед“, барака за стръв и друга за съхраняване на такъмите. В края на пирса имаше ръждясваща бензоколонка, товарни стрели и купчина съхнещи кошове за лов на омари. Отвъд входа на пристанището се бе спуснала ниска мъгла и там морето се сливаше неусетно с небето. Изглеждаше така, сякаш светът свършваше на стотина метра в морето.

Опряната на каменистия склон барака на кооперацията бе първата сграда на пирса. Весело издигащата се от тенекиен комин струйка пара подсказваше, че вътре варяха омари. Хач се спря пред черната дъска и прегледа цените на различните по качеството си омари: старите, олисели от хитиновата си обвивка, другите с яка обвивка, маломерните, подбраните и бракуваните. Надникна през пукнатото стъкло и видя редицата аквариуми, пълни с недоволни омари, измъкнати само преди часове от дълбоката вода. В отделен аквариум имаше много рядък вид самотен син омар, явно оставен за показ.

Малин се отдръпна от прозореца, тъкмо когато един ловец на омари изтъркаля варел с гниеща стръв по пирса. Той дотъркаля варела под товарната стрела на кея, сапанира го и го прехвърли на лодката под него — работа, която Малин бе наблюдавал в детството си безброй пъти. Чуха се викове, изведнъж забоботи дизелов мотор, лодката се отдели от кея и пое към морето, последвана от шумно ято чайки. Видя как лодката сякаш се разтвори като призрак във вдигащата се мъгла. Скоро щеше да стане възможно да се видят и вътрешните острови. От мъглата вече се подаваше Бърнт хед, стръмен гранитен склон, който се спускаше към морето южно от града. Прибоят шумеше и донесе до Хач тихия ромон на вълните. На върха на склона каменният фар се издигаше сред прещипови и боровинкови храсти, червените му и бели ивици и обшитият с медни листи купол придаваха весела цветна нотка на фона на сивата мъгла.

Докато стоеше на края на пирса и вдъхваше мириса, смес от стръв от сьомга, солен въздух и пушек от дизелите, самосъхранителните му сили, толкова внимателно пазени в продължение на четвърт век, започнаха да поддават. Изминалото време сякаш изчезна и сърцето му се сви от силно, едновременно сладко и горчиво усещане. Ето го пак тук, на мястото, което не бе очаквал никога да види отново. Толкова много се бе променил, а толкова малко бяха промените тук. Едва успя да сдържи сълзите си.

Чу затръшване на автомобилна врата зад гърба си, обърна се и видя Джерард Найдълман да крачи по пирса — изправен, въодушевен, с пружинираща походка. От стиснатата между зъбите му дървена лула се виеше дим, очите му светеха с грижливо потискано, но не и незабележимо вълнение.

— Радвам се да се срещнем тук — рече той, извади лулата и стисна ръката на Хач. — Надявам се това да не ви е причинило големи неприятности.

Малко се поколеба преди да изрече последните си думи и Хач се запита дали капитанът бе отгатнал личните му причини да поиска да види града — и острова! — преди да вземе решението си.

— Няма проблеми — отвърна хладно Хач, докато се ръкуваха набързо.

— И къде е вашата хубава лодка? — попита Найдълман, докато оглеждаше одобрително с присвити очи пристанището.

— Нарича се „Плейн Джейн“, ей я отсреща.

Найдълман погледна натам.

— Аха. Здрава лодка за лов на омари. — Сетне се намръщи. — Не виждам да има динги7 на влекало. Как ще слезем на остров Рагид?

— Дингито е до понтона — отвърна Хач. — Но няма да слизаме. Там няма естествено пристанище. По-голямата част от острова е с високи скатове, тъй че и без друго няма да можем да видим нещо друго, освен скали. А да се ходи по самия остров е прекалено опасно. Ще получите по-добра представа за него откъм морето.

„Освен това — помисли си той, — преди всичко аз самият не съм готов да стъпя на острова.“

— Разбрано — рече Найдълман и мушна отново лулата в устата си. Погледна към небето. — Мъглата скоро ще се вдигне. Вятърът завърта към югозапад, вълнението ще е леко. Най-лошото, което можем да очакваме, е слаб дъждец. Чудесно. Очаквам с нетърпение това първо посещение, доктор Хач.

Хач го изгледа остро.

— Да не искате да кажете, че досега не сте го виждали?

— Ограничих се до изследване на карти и проучвания.

— Мислех си, че човек като вас отдавна би трябвало да е предприел това поклонничество. През изминалите години имахме пълчища туристи около острова, някои дори опитваха да слязат на него. Сигурен съм, че това не се е променило.

Найдълман извърна характерния си хладен поглед към Хач.

— Не исках да го виждам, преди да сме получили възможността да копаем на него.

В думите му се усети сдържана сила.

Клатещо се мостче водеше от пирса към плаващ понтон. Хач отвърза дингито на „Плейн Джейн“ и дръпна стартерната корда.

— В града ли сте отседнали? — попита Найдълман, докато чевръсто се прехвърли в дингито и се настани до носа му.

Хач поклати отрицателно глава, докато палеше двигателя.

— Наех стая в един мотел в Саутпорт, на няколко мили надолу по брега.

Дори лодката бе наел чрез посредник. Още не бе готов някой тук да го разпознае.

Найдълман кимна и се вторачи отвъд раменете на Хач към сушата, докато се отдалечаваха от нея.

— Красиво място — рече той, като с лекота смени темата.

— Да — отвърна Хач. — Мисля, че е красиво. Въпреки, че са се появили няколко летни вили и вече дават квартири под наем, но инак времето сякаш е подминало Стормхейвън.

— Е, това несъмнено се дължи на факта, че е твърде на север, отвъд утъпканите пътеки.

— Това е една от причините — отвърна Хач. — Но всички неща, които изглеждат толкова старомодни и очарователни — старите дървени лодки, обветрените бараки, изкривените пирсове — те са всъщност резултат от бедността. Струва ми се, че Стормхейвън изобщо не се е съвзел от Голямата криза8.

Стигнаха до „Плейн Джейн.“ Найдълман се качи на борда й, докато Хач завързваше дингито към кърмата. Изкатери се на борда и с облекчение чу как дизеловият й двигател запали от първи път и забръмча с добър, равномерен ритъм. „Може и да е стара — помисли си той, докато излизаха от пристанището — но е добре поддържана.“ След като излязоха от зоната, забранена за високи скорости, Хач даде газ и „Плейн Джейн“ се понесе напред, като си проправяше с лекота път в лекото мъртво вълнение. Над тях слънцето се мъчеше да пробие облачния покров — просветваше през мъглата като лампа за облъчване. Хач вторачи поглед на югоизток, отвъд канала на Олд Хъмп, ала не можа да види нищо.

— Там ще стане хладно — рече той и погледна Найдълман, който бе облечен с риза с къси ръкави.

Найдълман се обърна и рече:

— Свикнал съм.

— Казвате, че сте капитан. Във флота ли сте служили? — попита Хач.

— Да — последва обмисленият отговор. — Като капитан на миночистач кръстосвах делтата на Меконг. След войната си купих лодка за дънен лов — на миди и калкан — в Нантъкет и работих на плитчината Джорджис. — Присви очи към морето. — Тъкмо работата с тази лодка ме накара да се заинтересувам от търсенето на съкровища.

— Така ли?

Хач провери показанията на компаса и коригира курса. Погледна уреда, отчитащ времетраенето на работа на двигателя. Остров Рагид бе на шест мили навътре в морето; трябваше да стигнат до него за двайсет минути.

Найдълман кимна.

— Един ден в мрежата се оказа огромен болус, обрасъл с корали. Помощникът ми го удари с дълъг харпун за марлин и нещото се разтвори като стрида. Вътре, сгушено, се криеше малко сребърно холандско ковчеже. Така започна моето първо търсене на съкровища. Направих известни проучвания в архивите и разбрах, че сигурно съм драгирал над останките от „Сенк пор“, барк, командван от френския прайвътиър Шарл Дампиер9. Затова продадох лодката, основах компания, събрах един милион капитал и така започна всичко.

— И колко извадихте?

Найдълман леко се усмихна.

— Около деветдесет хиляди под формата на монети, порцеланови изделия и антики. Това бе урок, който никога не забравих. Ако си бях дал труда да направя предварително проучване, щях да погледна манифестите на холандските кораби, които Дампиер е нападал. В повечето случаи те са превозвали дървен материал, въглища и ром. — Той замислено подръпна от лулата. — Не всички пирати са били толкова умели, колкото Ред Нед Окъм.

— Сигурно сте били толкова разочаровани, колкото хирург, който се е надявал на тумор, а е намерил камъни в жлъчката.

Найдълман го погледна.

— Мисля, че би могло да се определи и така.

Продължиха плаването си навътре в морето в мълчание. Последните езици на мъглата изчезнаха и Хач ясно можеше да види очертанията на вътрешните острови — Хърмит и Рек, зелените им гърбове, гъсто обрасли със смърчове. Скоро щеше да се покаже и остров Рагид. Погледна към Найдълман, който се взираше напрегнато по посока на невидимия остров. Време беше.

— Доста дълго си бъбрихме празни приказки — рече тихо той. — Искам да узная за човека, който е проектирал Наводнената шахта.

Найдълман остана известно време безмълвен, но Хач го изчака.

— Съжалявам, докторе — рече Найдълман. — Трябваше да изясним този въпрос във вашия офис. Още не сте подписали споразумението. Цялото ни предприятие на стойност двайсет и два милиона зависи от информацията, която сме придобили.

Хач усети как го облива гневна вълна.

— Радвам се, че имате такова голямо доверие в мен.

— Можете да ни влезете в положението… — започна Найдълман.

— Разбира се. Вие се боите, че мога да ви отнема онова, което сте открили, да изкопая сам съкровището и да ви бия дузпата.

— Не е много изискано казано — усмихна се Найдълман, — но е вярно.

Последва кратко мълчание.

— Оценявам прямотата ви — рече Хач. — Е, какво ще кажете за подобен отговор?

Той завъртя щурвала и лодката рязко се накрени на десния си борд.

Найдълман се улови за перилата и го погледна озадачен.

След като направи поворот на 180 градуса, Хач насочи „Плейн Джейн“ обратно към пристанището и даде газ.

— Доктор Хач? — рече Найдълман.

— Работата е ясна — отвърна Хач. — Или ми обяснявате всичко за тази загадъчна ваша находка, за да ме убедите, че не сте поредните ненормалници, или нашето малко пътешествие завършва веднага.

— Може би ако подпишете нашето съглашение…

— За Бога! — извика Хач. — Освен че е капитан, ами е и скапан адвокат по морско право. Ако ще бъдем съдружници — възможност, която все повече намалява — ще трябва да се доверяваме един другиму. Аз ще стисна ръката ви и ще ви дам думата си, а това ще бъде достатъчно, инак ще изгубите всяка надежда да копаете на острова.

Найдълман никога не губеше самообладание и сега се усмихна.

— Едно ръкостискане. Колко старомодно.

Хач поддържаше устойчив курса на лодката, която се носеше напред и ореше предишната си килватерна следа. Постепенно се появи отново тъмната скала на Бърнт хед, а след нея — и покривите на града.

— Добре тогава — произнесе благо Найдълман. — Обърнете лодката, ако обичате. Подавам ви ръка.

Ръкуваха се. Хач изключи предния ход и остави известно време „Плейн Джейн“ на дрейф. След това даде отново газ и я насочи към морето, като постепенно увеличаваше отново скоростта към невидимите скали на остров Рагид.

Мина известно време, през което Найдълман се взираше на изток, пуфтеше с лулата си и изглеждаше изпаднал в дълбок размисъл. Хач хвърли поглед към капитана, питаше се дали това не бе някаква тактика на отлагане.

— Били сте в Англия, нали, доктор Хач? — рече най-сетне Найдълман.

Хач кимна.

— Хубава страна — продължи спокойно Найдълман, сякаш се отдаваше на приятни спомени. — Особено ми допада севера. Били ли сте в Хаундсбъри? Очарователно градче, което би било доста неизвестно, ако не беше изящната му катедрала. А посещавали ли сте Уайтстоун хил в Пенайнс? Фамилното имение на херцог Уесекс?

— А, онова прочутото, построено като манастир, нали? — попита Хач.

— Точно така. И двете са възхитителни примери на църковната архитектура от седемнайсети век.

— Възхитителни — повтори думата Хач с известна доза сарказъм. — И какво?

— И двете са проектирани от сър Уилям Макалън. Човекът, който е проектирал и Наводнената шахта.

— Проектирал?

— Да. Макалън е бил велик архитект, може би най-великият в Англия след сър Кристофър Рен. Ала далеч по-интересна личност. — Найдълман продължаваше да се взира на изток. — Освен тези сгради и работата си по моста в Олд Батърсий той е оставил след себе си монументален труд върху църковната архитектура. Светът е изгубил истински гений, когато той изчезнал в морето през 1696 година.

— Изчезнал в морето ли? Сюжетът се сгъстява.

Найдълман сви устни, а Хач се запита дали най-сетне не бе попаднал в мрежата.

— Да. Било е ужасна трагедия. Освен… — Той се обърна към Хач: — Освен, разбира се, ако не е изчезнал в морето. Миналата година открихме копие от трактата му. В полетата имаше нещо като петна и обезцветявания. Лабораторията ни успя да потвърди, че обезцветените места са били всъщност бележки, написани със симпатично мастило, които стават видими едва след изминаването на известно време. Химическият анализ показа, че мастилото е било органично съединение, получено от оцет и бял лук. По-нататъшният анализ датира тези „петна“ — както са били известни симпатичните мастила по онова време — около 1700-а година.

— Симпатично мастило? Чели сте твърде много книжки от серията „Харди бойс“…

— Симпатичните мастила са били много разпространени през седемнайсети и осемнайсети век — продължи спокойно Найдълман. — Джордж Вашингтон е използвал такова мастило при тайните си съобщения. Колонистите са го наричали „писмо с бяло мастило“.

Хач се опита да състави следващата си саркастична реплика, ала не бе в състояние да отговори нищо. Против волята си се усети, че донякъде вярва на историята на Найдълман. Бе прекалено невероятна, за да е лъжа.

— Нашата лаборатория успя да възстанови тайнописа, благодарение на химична обработка. Оказа се, че е документ от около десет хиляди знака, написан собственоръчно от Макалън в полето на книгата. Документът е бил кодиран, ала специалист от „Таласа“ дешифрира сравнително успешно първата му част. След като прочетохме разшифровката, узнахме, че сър Уилям Макалън е бил дори по-знаменит архитект, отколкото се е смятало преди това.

Хач преглътна.

— Съжалявам, но цялата тази история ми звучи абсурдно.

— Не, доктор Хач, тя не е абсурдна. Макалън наистина е проектирал Наводнената шахта. Шифрованите записки са представлявали таен дневник, който той е водел при последното си пътуване. — Найдълман замлъкна, за да смукне от лулата си. — Виждате ли, Макалън е бил шотландец и таен католик. След победата на Уилям III в битката при Боин, отвратеният Макалън заминал за Испания. Там испанският кралски двор му възложил да построи катедрала — най-голямата в Новия свят. През 1696-а година той отплавал от Кадис с двумачтов бриг, ескортиран от испански боен кораб. Корабите изчезнали и повече не се чуло нищо за Макалън. Приело се, че всички са загинали в морето. Този дневник обаче ни съобщава какво всъщност се случило. Корабите им били нападнати от Едуард Окъм. Испанският капитан свалил флага си, след което го измъчвали, за да съобщи целта на пътуването си. После Окъм изклал всички. Пощадил единствено Макалън. Пиратът опрял острието на сабята си в гърлото му и рекъл — тук вече ще цитирам от дневника: „Нека Бог сам си построи проклетата църква, аз имам за теб друга задача“.

Хач усети странен прилив на възбуда.

Капитанът отново се облегна на планшира.

— Разбирате ли, Ред Нед е искал Макалън да проектира шахта, в която да складира огромното си съкровище. Непроницаема шахта, чиято тайна ще знае единствен Окъм. Поели покрай брега на Мейн, избрали остров Рагид, шахтата била построена и съкровището — погребано в нея. Ала, разбира се, малко подир това Окъм и екипажът му загинали. А Макалън, не ще и дума, бил убит, малко след като завършило строителството на шахтата. Със смъртта им е умряла и тайната на Наводнената шахта.

Найдълман замълча, очите му бяха почти побелели от светлината, която струеше от водата.

— Това, естествено, вече не е вярно. Защото тайната не е загинала ведно с Макалън.

— Обяснете, моля.

— Някъде по средата на дневника си Макалън сменя шифъра. Ние мислим, че го е направил специално, за да запише тайния ключ към Наводнената шахта. Разбира се, нито един шифър от седемнайсети век не може да се опре на високоскоростните компютри и нашите специалисти би трябвало да го разгадаят всеки миг.

— И колко се предполага, че е скрито там, долу? — успя да попита Хач.

— Добър въпрос. Известна ни е товаровместимостта на корабите на Окъм, знаем, че са били натоварени догоре и разполагам с манифестите на корабите, които е нападнал. Знаете ли, че той е бил единственият пират, който успешно е нападнал испанската „Сребърна флотилия“?

— Не — отвърна Хач.

— Като се събере едно връз друго, при най-минималистични преценки предполагаемата стойност на съкровището е — тук Найдълман замълча и устните му се изкривиха в нещо като усмивка — между 1,8 и 2 милиарда долара.

Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от бръмченето на двигателя, монотонните писъци на чайките и шума на плъзгащата се във водата лодка.

Найдълман сниши тона си.

— Сумата не включва стойността на Меча на Архангел Михаил, най-голямата ценност на Окъм.

В следващия миг магията бе разрушена.

— Хайде, хайде, капитане — извика през смях Хач. — Не ме убеждавайте, че вярвате в такива брадясали стари легенди.

— Не и преди да прочета дневника на Макалън. Доктор Хач, то наистина е там. Макалън ги е наблюдавал как са стоварили съкровището в шахтата.

Хач гледаше с невиждащ поглед към палубата, мислите му бяха в пълен хаос. „Това е невероятно, просто отвъд всякаква правдоподобност…“

Вдигна глава и усети как мускулите на корема му неволно се стягат. Безбройните въпроси, които бяха възникнали у него, изведнъж се изпариха. Далеч в морето вече можеше да види разпрострялата се надалеч мъгла, която скриваше остров Рагид, същата мъгла, която го беше обвила и преди повече от двайсет и пет години.

Дочу, че застаналият до него Найдълман казва нещо. Обърна се, задъхан, опитваше се да успокои разтуптялото се сърце.

— Извинете?

— Казах, че знам за това, че малко се интересувате от парите. Но исках да сте наясно, че според споразумението, което предлагам, вие ще получите половината от съкровището, без да се броят разходите. В замяна на това, че поемам целия финансов риск, аз ще получа Меча на Архангел Михаил. Това означава, че вашият дял ще е някъде в рамките на милиард долара.

Хач преглътна.

— Прав сте. Наистина не давам пет пари.

Пак последва пауза, след която Найдълман вдигна бинокъла си да огледа обвития от мъглата остров.

— Защо е винаги в мъгла?

— Има достатъчно причини — отвърна Хач, доволен от смяната на темата. — Мощният прилив около острова отклонява студеното Лабрадорско течение към топлото течение откъм нос Код и когато те се срещнат, се получава гъста мъгла. Понякога островът е обвит от тънка мъглица, а понякога мъглата изцяло го всмуква в себе си.

— Какво повече би искал един пират? — промърмори Найдълман.

„Няма да продължи дълго“, помисли си Хач. Опита се да отклони вниманието си към съскащата покрай борда вода, към соления мирис на въздуха, към студената медна обшивка на щурвала, който стискаше. Погледна към Найдълман и забеляза, че на бузата му потрепва някакъв мускул. Той самият също изпитваше силно вълнение — от друг характер, не по-малко съкровено.

Вълмата мъгла наближиха. Хач запази мълчание, опитваше се да насочи лодката към плъзналите към тях пръсти на мъглата, тъй неправдоподобна на хоризонта, който бе напълно ясен. Намали газта, след като носът на лодката заби в полумрака. Лепкавата влага ги обгърна сякаш изведнъж. Малин усети как капчиците кондензат започват да се стичат по кокалчетата на свитите му ръце и по врата му.

Напрегна се да прогледне през мъглата. Далечни, тъмни очертания се появяваха и веднага се стопяваха. Намали още хода. Можеше да дочуе в тишината шума на прибоя, звъна на буя, който предупреждаваше моряците да се държат настрани от опасните рифове. Обърна лодката малко по на север, за да излезе откъм подветрения бряг на острова. Най-неочаквано се появи очертанието на желязна товарна стрела, която се мержелееше на около двеста метра откъм левия борд — изкривена от бурите и проядена от ръжда.

Найдълман пое дълбоко въздух и вдигна бинокъла към очите си, ала лодката пак навлезе във вълмо мъгла и островът отново изчезна. Засили се студеният вятър, забръска ситен дъждец.

— Можем ли да приближим още?

Хач насочи лодката към рифовете. След като преминаха откъм подветрената страна на острова, прибоят намаля и вятърът постихна. Изведнъж излязоха от кръга на мъглата и островът се възправи пред тях с цялото си великолепие.

Хач насочи лодката успоредно на рифовете. Найдълман стоеше на кърмата и не откъсваше очи от бинокъла, стиснал отдавна забравената лула между зъби; раменете му потъмняваха от дъжда. След като насочи носа на лодката към морето, Хач даде ръчката на газта в неутрално положение и я остави на дрейф. Едва тогава се обърна към острова, за да го види сам.