Бездна

62.

Хач захвърли настрана изгасналия вече радметър и се взря в тъмнината към входа на тунела. Чуха се смътно човешки гласове; зърна отражения от фенерчето на Клей, които очертаха силуета на металния скелет на стълбищното устройство; после на фона на дълбинния грохот остро и ясно прозвуча изстрел. Чакаше, измъчван от несигурността и изкушението да пропълзи напред и да хвърли бърз поглед от ръба бе почти непреодолимо. Знаеше обаче, че да се изложи дори за миг на лъчението на Меча на Архангел Михаил означаваше бавна, но сигурна смърт.

Погледна към Бонтер. Усети напрежението в тялото й, чу учестеното й дишане.

Изведнъж долови шума на ожесточена битка. Метал звънна о метал, зловещ вик — чий бе той? — последван от глух стон; сетне още един силен удар и звън на метал. А най-накрая долетя болезнен и отчаян вик, който също затихна, удавен в рева на Шахтата.

Хач приклекна, прикован на място от ужасяващите звуци. После се чуха нови: неравномерно дишане, плясък на човешка длан върху метал, шум, издаващ усилие. Лъч от фенерче светна отдолу, опипа стената, после се спря до входа на тунела.

Някой се изкачваше.

Хач се напрегна, през ума му минаха за миг всички възможности. Но бързо осъзна, че има само една. Ако Клей се бе провалил, някой трябваше да спре Найдълман. И Хач бе решен този някой да бъде той.

В тъмнината усети до себе си как Бонтер също се подготвя да тръгне и разбра, че същата мисъл витаеше и в нейната глава.

— Дори не си го и помисляй — рече той.

— Стой тук! — изкрещя тя. — Няма да те пусна да…

Ала преди Бонтер да успее да се изправи, Хач скочи напред и препъвайки се, се втурна към входа на тунела. Спря до самия ръб, опнат като пружина, чу стъпките й зад себе си. Скочи напред върху металното мостче, готов да сграбчи Найдълман и да го хвърли в ревящия долу търбух.

Три стъпала под него Клей се мъчеше да се изкатери по стълбата, хълбоците му бързо-бързо се надигаха и спадаха, а върху едното му слепоочие зееше дълбока рана.

Проповедникът уморено улови следващото стъпало. Хач се наведе и го изтегли на платформата в момента, когато пристигна и Бонтер. Двамата му помогнаха да се подслони в тунела. Проповедникът стоеше мълчалив, леко наведен напред, с поклащаща се глава и ръце, опрени върху бедрата.

— Какво стана? — попита Хач.

Клей вдигна глава.

— Взех меча — отвърна той с далечен глас. — Хвърлих го в Шахтата.

— А Найдълман?

— Той… реши да го последва.

Възцари се мълчание.

— Ти ни спаси живота — прошепна младият мъж. — Господи, но ти… — Той замълча за миг и пое дълбоко въздух. — Ще те отведем в болница и…

Клей махна с ръка.

— Докторе, недей. Моля те, въздигни смъртта ми чрез истината.

Хач го погледна за миг.

— Медицината не може да стори нищо друго, освен да я направи по-малко болезнена.

— Как ми се иска да има начин да се отплатим за твоята саможертва — рече пресипнало Бонтер.

Клей се усмихна; усмивката му бе необикновена: печална, но и еуфорична.

— Съзнавах съвсем ясно какво правя. Това не бе саможертва. Това бе дар.

После той погледна към Хач.

— Искам да те помоля само за едно нещо. Бихте ли могли да ме отведете на сушата навреме? Бих искал да се сбогувам с Клеър.

Хач се извърна.

— Ще направя всичко, каквото мога — прошепна той.

Време беше да тръгват. Излязоха от тунела и по люлеещото се метално мостче стигнаха до стълбата. Хач повдигна Бонтер и тя се заизкачва в тъмнината. Докато гледаше нагоре, в небето блесна светкавица и озари Ортанк, тъмен призрак далеч горе, едва забележим в лабиринта от греди и подпори. Лееше се дъжд и носеше със себе си метални парчета и буци пръст, които рикошираха в сложната конструкция на съоръженията.

— А сега — ти! — извика Хач на Клей.

Проповедникът му подаде фенерчето, след това уморено се обърна към стълбата и започна да се изкачва. Хач го гледа известно време. След това се улови внимателно, надвеси се над ръба на платформата и светна с фенерчето надолу към дълбините.

Проследи с поглед лъча, едва ли не изпълнен с боязън от онова, което можеше да види. Ала мечът и Найдълман ги нямаше. Видя мътен, мъглив облак, който обгръщаше ревящата бездна далеч долу.

Разнесе се нов страховит трус и той побърза да настигне Клей; проповедникът бе стиснал едно титаново стъпало и се опитваше да поеме дъх. Нова силна вълна разтърси стълбата, останалите читави подпори потрепериха и изпълниха Шахтата с жалостивите звуци на деформиращия се метал.

— Не мога да продължа по-нагоре — рече задъхан Клей. — Продължавай напред.

— Вземи фенерчето! — изкрещя Хач. — А след това обгърни врата ми.

Клей понечи да махне с ръка в знак на протест.

— Направи го!

Хач продължи нагоре, като на всяко стъпало издърпваше проповедника подире си. Видя на светлината на проблясващото фенерче Бонтер над тях, тревогата бе ясно изписана върху лицето й, когато поглеждаше надолу.

— Давай, давай! — подкани я той и сам продължи нагоре, стъпало по стъпало. Премина платформата на петнайсетия метър и продължи, не посмя да спре да отдъхне. Вече можеше да види над себе си отвора на Наводнената шахта — черен на фона на сивото буреносно небе. Мускулите му се напрегнаха до краен предел в усилие да изкатери и да извлече Клей на по-горното стъпало.

Тогава устройството се наклони отново силно и отдолу долетя силен порив на влажен въздух и пръски. С пронизителен висок звук под тях се откъсна и полетя голяма част от стълбата. Притиснат до металните перила, Хач видя как крепежът от двете страни започва да се цепи и разнищва. До него Клей дишаше тежко и се задържаше с мъка.

Хач се закатери отново, страхът и адреналинът вливаха нови сили в тялото му. Непосредствено над него Бонтер се катереше, не спираше.

Стъпалата станаха по-хлъзгави. Тук, близо до повърхността, ревът и писъкът от срутването се смесваха с воя на бурята. Дъждът заплющя по лицето му, беше топъл след тежкия и студен въздух в тунела. Разнесе се силен трус дълбоко в недрата на Шахтата и стълбата издаде почти човешки писък, след като безброй подпори поддадоха. Откъсната от основите си, стълбата сега се люлееше силно от едната стена към другата, блъскаше се сред плетеницата от усукан метал.

— Давай! — изрева Хач и избута Бонтер пред себе си.

Като понечи да я последва забеляза с ужас, че болтовете по централната греда вече се късат, досущ като че се отваряше ципът на яке. Нов масивен трус и основните подпори на Ортанк над тях също започнаха да се огъват. Чу се силен пукот и един от големите прозорци на наблюдателната кула се пръсна на парченца, които се изсипаха като дъжд надолу.

— Внимавай! — изкрещя Хач и затвори очи, докато не премина дъждът от стъкла и отломки. Усети, че започна да се накланя, отвори очи и видя, че стълбищното устройство се прегъва. Наклони се тъй силно, че сърцето на Хач отиде в петите, а после цялата конструкция пропадна с метър надолу, последвана от цял хор звуци от усукване и трошене. Клей едва не се пусна, краката му се люлееха над бездната.

— Върху крепежа! — извика Хач.

Сантиметър по сантиметър той премина по две титанови подпори, все още придържайки Клей. Бонтер ги последва. Хванал Клей през кръста, Хач го издърпа върху един анкерен болт, сетне към стария дървен крепеж, който облицоваше стените на Шахтата.

— Ще успееш ли? — попита той.

Клей кимна.

Накрая се заизкачва подир проповедника, търсеше скоби за захват по слузестата прогнила дървения. Част от крепежа поддаде под краката му и той яростно задраска в търсене на нова опора. Протегна се, сграбчи дъното на горната платформа и с помощта на Бонтер изтегли проповедника върху нея, а после и към тревистия бряг отвъд.

Хач се изправи с мъка на крака. Видя на юг неясните очертания на надигащия се прилив, който нахлуваше през отвор във водонепроницаемата камера. Подпухнали дъждовни облаци се гонеха пред забулената луна. Навсякъде около рифовете морето се белееше, високият прилив бе отнесъл линията на пяната далеч до хоризонта.

Силният тътен на гръм отгоре го накара мигновено да се извърне. Откъсната от основите си, Ортанк се усука, огъна се и рухна.

— Бързо към понтона! — извика Хач.

Вдигна Бонтер, хванаха Клей под мишниците и затичаха по калната пътечка към „Остров–1“. Хач погледна през рамо и видя как наблюдателната кула се наклони напред и се стовари върху платформата. След това отдолу се чу трясък като от сблъскване на товарни влакове, последван от рев на вода и множество изпуквания: пречупваха се безбройните дървени греди, освободени от разклатените стени. Бездната изригна облак мъгла и ситни капчици вода, смесен с жълти пари и фина кал.

Заспускаха се колкото можеха по-бързо по лабиринта от пътечки към изоставения базов лагер и понтона отвъд него. Пирсът, разположен откъм защитената подветрена страна на острова, бе облъскан, но цял. Досами края му лудо подскачаше на вълните работен катер от „Серберъс.“

Само след миг бяха на борда му. Хач потърси ключа, завъртя го и се чу сам как изкрещя, когато двигателите изреваха. Включи трюмната помпа и чу успокояващото й клокочене.

Отдадоха въжетата и отплаваха в бурята.

— Ще вземем „Грифин“! — извика Хач и се насочи към командния кораб на Найдълман, който продължаваше упорито да се държи на двете си котви отвъд рифа. — Приливът обърна. И вятърът ще ни е попътен.

Бонтер кимна и се сгуши зиморничаво.

— Попътен вятър и течение. Е, за разнообразие — най-сетне и малко късмет.

Застанаха до „Грифин“, Хач привърза катера и го задържа възможно най-стабилен в силния прибой, докато Бонтер изтегли Клей на борда. След това Хач се изкатери и хукна към мостика. В този миг светкавица раздра зигзагообразно небето над острова. Хач ужасен видя как се срути цяла секция от водонепроницаемата камера. Огромна водна стена, светла на фона на тъмното небе, нахлу през отвор и обгърна южния бряг на острова в бяла пелена.

Бонтер вдигна котвите, докато Хач подгря двигателите. Хвърли поглед към сложната апаратура за управление, но реши да не се занимава с нея; щеше да намери пътя си и по счисление. Погледът му се спря върху голямата маса от кленово дърво и не можа да не си спомни последния път, когато бе седял до нея. С Кери Уопнър, Ранкин, Магнусен, Стрийтър, Найдълман — сега всичките мъртви.

Погледът му се върна върху Уди Клей. Проповедникът седеше на стола — мършав, сякаш безплътен. Отвърна на погледа му и леко кимна.

— Всичко е задържано и укрепено — рече Бонтер още с появата си на мостика и затвори дървената врата зад гърба си.

Хач отдели корабчето от подветрения пирс и в този миг се чу силна експлозия, чиято ударна вълна разтресе облените с дъждовни капки прозорци. Хач даде газ и бързо се отдалечи от острова.

— Господи! — прошепна Бонтер.

Хач погледна през рамо — тъкмо навреме, за да види как още един горивен резервоар избухва в гъбообразен пламък, който проби ниската мъгла и освети небето над целия остров. Базовият лагер бе обвит в облак от дим и отломки.

Бонтер бързо мушна ръката си в неговата.

Последва трети мощен взрив, този път очевидно някъде в недрата на самия остров. Гледаха със страхопочитание как цялата повърхност на острова се разтърси и се наводни: нощното небе бе просечено от огромни водни струи. Горящият бензин се разливаше бързо и скоро достигна самите вълни, прехвърли стените и рифовете сякаш пламнаха.

А след това всичко свърши тъй бързо, както бе започнало. Островът сякаш се сви с мъчителен тътен и последната секция от камерата се срина. Морето се втурна в зейналата рана и се срещна само със себе си в средата. В резултат изригна огромен гейзер, чийто връх изчезна в мъглата, а после бавно се спусна като кафеникава завеса. В следващия миг всичко, което можеше да се види, бе само вряща ивица море, обгърнало групичка назъбени скали.

— „Ти, който дръзнеш…“

— Да — рече със слаб глас Клей.

— Това е бил метеорит, нали разбираш — добави Бонтер.

— „И като затръби петият ангел, видях една звезда паднала на земята от небето, на която се даде ключа от бездънната пропаст.“

Хач погледна към умиращия проповедник, боеше се да заговори, но се изненада като видя, че Клей се усмихва, а хлътналите му очи ярко блестяха. Хач се извърна.

— Прощавам ти — рече Клей. — И мисля, че сам също трябва да ти поискам прошка.

Хач можа само да кимне.

Проповедникът затвори тъмните си очи.

— Мисля сега да си почина малко — прошепна той.

Хач погледна към останките от остров Рагид. Мъглата бързо се спускаше отново и ги забулваше в нежните си прегръдки. Гледа дълго назад.

След това се извърна и насочи носа на корабчето към пристанището на Стормхейвън.