Бездна

32.

Като полеви лекар на експедицията на остров Рагид, от Хач се изискваше да свърши всички формалности, свързани със смъртта на Уопнър. Затова след като доведе една лицензирана медицинска сестра от крайбрежието да се заеме с медицинския пункт, той заключи голямата къща на „Оушън лейн“ и отиде с колата си до Мачиаспорт, където бе проведено официалното следствие. На следващата сутрин отпътува за Бангор. И докато свърши с попълването на цяло тесте архаични бюрократични формуляри, изминаха три работни дни.

Когато следобеда пое към острова, скоро се почувства по-уверен, че е взел правилното решение да не се възпротиви на Найдълман да продължи. И макар през последните няколко дни капитанът да гонеше хората си повече от всякога, усилията — и изтощителните нови предпазни мерки, които екипите вземаха след смъртта на Уопнър — изглежда разпръснаха до голяма степен потиснатостта. И все пак темпото си вземаше своето: Хач трябваше да се заеме с лечението на половин дузина леки травми, а сестрата му докладва три случая на заболяване — относително висок процент, като се има предвид, че броят на работещите на острова бе намален наполовина. Един се оплакваше от апатия и гадене, друг бе развил бактериална инфекция, за която Хач бе чел, но никога не се бе сблъсквал с нея. А третият имаше обикновена вирусна инфекция: не бе сериозна, но човекът бе развил доста силна треска. „Найдълман поне не би могъл да ме обвини в малодушие“, помисли си Хач, докато вземаше кръв за по-сетнешно изследване на борда на „Серберъс“.

Рано на следващата сутрин той пое по пътеката нагоре към входа на Наводнената шахта. Там цареше вихрено темпо — дори Бонтер, която излезе от Шахтата с ръчен лазерен далекомер, едва намери време да му кимне и да се усмихне. Ала бе извършен забележителен обем работа. Стълбищното устройство вече бе укрепено отгоре до долу, от едната му страна бе монтиран асансьор за по-бърз транспорт към дълбините. Един техник му съобщи, че измерванията във вътрешността на Шахтата почти приключвали. Найдълман не се виждаше никъде, ала според техника капитанът изкарал последните три дни на практика без сън, затворен в Ортанк, откъдето ръководел работата по проучването на Шахтата.

Хач се улови, че мисли какво щеше да предприеме оттук нататък капитанът. Не беше учудващо, че се бе забравил напълно в работа след смъртта на Уопнър. Ала очевидните задачи вече бяха изпълнени: стълбищното устройство бе завършено, а Шахтата скоро щеше да бъде изцяло картирана. Не оставаше нищо друго, освен да се спуснат на дъното и да копаят — изключително внимателно, — за да стигнат до златото.

Хач постоя известно време смълчан. Мислеше за златото и за това какво ще прави със своя дял. Един милиард долара бе изумително голяма сума пари. Може би не се налагаше да вложи цялата сума във фондацията „Джони Хач.“ Щеше да бъде трудно дори да се дари такава сума. Освен това би било добре да се сдобие с нова лодка за пристана си в Лин. Улови се, че си спомня и за красивата, уединена къща на улица „Братъл“, близо до болницата, която бе обявена за продан. Не биваше да забравя също, че някой ден щеше да има и деца. Справедливо ли щеше да бъде да ги лиши от такова богато наследство! Колкото повече мислеше за това, толкова повече придобиваше смисъл идеята да си остави няколко милиона, може би около пет, за лично ползване. А може би дори десет, за всеки случай. Никой не би се възпротивил на това.

Гледа още известно време надолу в шахтата, запита се дали старият му приятел Дони Труит бе част от екипа, който работеше в тъмните пространства някъде долу, под краката му. След това се обърна и тръгна обратно по пътеката.

Влезе в „Остров–1“ и намери Магнусен пред компютъра — пръстите й бързо бягаха по клавиатурата, а устните й бяха свити в неодобрителна чертица. Нямаше ги опаковките от сладоледови сандвичи и повредените дънни платки, а претрупаните лавици с електронна техника и дебелите им, виещи се кабели и разноцветни ленти, бяха перфектно подредени. Всички следи от Уопнър бяха изчезнали. Хач се огледа и изпита алогичното чувство, че бързото почистване по някакъв странен начин бе своего рода незачитане на паметта на програмиста. Както винаги Магнусен продължи работата си, без изобщо да му обърне внимание.

Той погледа още минутка.

— Извинете! — изстреля най-накрая и се почувства безкрайно доволен, като я видя, че леко подскочи. — Бих искал да получа разшифрования текст на дневника — обясни той, след като Магнусен спря да работи с клавиатурата и го погледна с удивително безизразното си лице.

— Разбира се — отвърна спокойно тя и се облегна назад в очакване.

— Е?

— Къде е? — отвърна тя.

Той не разбра.

— Какво къде е? — попита Хач.

В следващия миг той бе сигурен, че видя как по лицето на инженерката пробяга определено тържествуващо изражение, преди обичайната й маска да се спусне отново.

— Искате да кажете, че нямате разрешение от капитана ли?

Изненаданият му вид бе достатъчен отговор.

— Нови правила — продължи тя. — В склада се пази едно единствено разпечатано копие на дневника и то не може да бъде давано без изричното разрешение на капитана.

Хач се усети за миг като в небрано лозе.

— Доктор Магнусен — каза й той с възможно най-спокоен тон, — това правило не може да се отнася до мен.

— Капитанът не спомена за някакви изключения.

Без да каже и думица повече, Хач пристъпи към телефона. Набра номера на Ортанк по вътрешната централа и поиска да говори с капитана.

— Малин! — чу се силният глас на Найдълман. — Възнамерявах да се отбия и да видя как вървят нещата на сушата.

— Капитане, аз съм тук, на „Остров–1“ с доктор Магнусен. Какво означава това, че ми е необходимо разрешение за достъп до дневника на Макалън?

— Това е просто мярка за сигурност — долетя отговорът. — Един начин да сме наясно кой е имал достъп до него. Аз и ти говорихме за необходимостта от това. Не го приемай лично.

— Боя се, че наистина го приемам лично.

— Малин, дори аз се подписвам като вземам текста. Направихме така, за да защитим не само интересите на „Таласа“, но и твоите интереси. А сега ако предадеш слушалката на Сандра, ще й обясня, че имаш разрешение за достъп.

Хач подаде слушалката на Магнусен, която слуша дълго без да каже нещо или да промени изражението си. Затвори телефона, след това бръкна в едно чекмедже и извади малка жълта бележчица.

— Дайте това на дежурния пазач в склада — рече тя. — Ще трябва да впишете името си, подпис, дата и времето в книгата.

Хач мушна бележката в джоба си, смутен от избора на Найдълман, който се бе спрял на доктор Магнусен. Нали и тя бе в списъка на потенциалните саботьори?

Във всеки случай посред бял ден самата идея за присъствието на саботьор изглеждаше твърде далечна. Всички на острова бяха изключително високо платени. Някои очакваха да спечелят милиони. Нима някой саботьор би рискувал да изложи на опасност сигурното богатство в името на по-голяма, но и по-несигурна печалба? Нямаше логика.

Вратата се отвори отново и в командния център се появи високата и прегърбена фигура на Сейнт Джон.

— Добро утро — кимна той.

Хач също му кимна, изненадан от промяната, която бе настъпила у историка след смъртта на Уопнър. Пълноватите бузи и жизнерадостният, самодоволен вид бяха отстъпили място на отпусната кожа и торбички под зачервените му очи. Неизбежното сако от туид бе необичайно омачкано.

Сейнт Джон се обърна към Магнусен:

— Готово ли е вече?

— Почти — отвърна тя. — Очакваме още един комплект данни. Вашият приятел Уопнър е създал много объркана система и ни отне известно време да оправим всичко.

По лицето на Сейнт Джон пробяга изражение на неудоволствие, дори болка.

Магнусен кимна към екрана.

— Сравнявам данните на екипа по картирането с последните спътникови изображения.

Погледът на Хач се отмести към големия монитор пред Магнусен. Той бе изпълнен с невероятна плетеница от пресичащи се линии с различна дължина и в различен цвят. В дъното на екрана се появи надпис:

Сложната плетеница на екрана се промени сама. Сейнт Джон наблюдаваше безмълвен екрана.

— Бих искал да поработя известно време с него — рече накрая той.

Магнусен кимна.

— Насаме, ако не възразявате.

Магнусен се изправи.

— Трите бутона на мишката отговарят на осите на трите координата. Или бихте могли да…

— Наясно съм как работи програмата.

Магнусен излезе и затвори вратата на „Остров–1“ без да произнесе и дума повече. Сейнт Джон въздъхна и се настани на опразнения стол. Хач се обърна да си върви.

— Нямах предвид да си тръгваш и ти — рече Сейнт Джон. — А само тя. Каква ужасна жена! — Той поклати глава. — Виждал ли си вече това? Наистина е забележително.

— Не — отвърна Хач. — Какво е то?

— Наводнената шахта и всичките й тунели. Или по-скоро онова, което е картирано досега.

Хач се приведе по-близо. Разбра, че онова, което изглеждаше безсмислена бъркотия от многоцветни линии, бе всъщност триизмерна схема на Шахтата с дълбочинни градиенти в единия край на екрана. Сейнт Джон натисна някакъв клавиш и целият комплекс се задвижи: Шахтата и прилежащите й тунели се завъртяха бавно в призрачната чернота на компютърния екран.

— Боже мой — ахна Хач. — Нямах представа, че конструкцията е толкова сложна.

— Картиращите екипи вкарват измерванията си в компютъра два пъти на ден. Моята работа е да изследвам архитектурата на Шахтата за някакви исторически успоредици. Ако успея да открия сходство с други строежи от онова време, още повече в други творения на Макалън, това би ни помогнало да определим какви още капани остават и как могат да бъдат обезвредени. Но никак не ми е лесно. Трудно е да не бъдеш смазан от сложността на конструкцията. И въпреки онова, което казах преди минута, имам само най-бегла представа как работи тази дяволия. Но по-скоро ще се люшна на бесилката, отколкото да помоля тази жена за помощ.

Той натисна няколко клавиша.

— Нека видим дали можем да изчистим всичко и да остане само оригиналната конструкция.

Повечето от цветните линии изчезнаха, останаха само червените. Сега диаграмата изглеждаше на Хач по-логична. Виждаше ясно голямата централна шахта, забита в земята. На равнище трийсет и три метра един тунел водеше към голяма камера: сводестото помещение, където бе загинал Уопнър. По-надолу, близо до дъното на Шахтата, шест по-малки тунела се разперваха под ъгъл като пръстите на ръка; точно над тях един голям тунел се издигаше стръмно към повърхността. Имаше и друг, тесен, който също тръгваше от дъното, както и малък набор от странични галерии. Сейнт Джон посочи долната група.

— Това са шестте наводнителни тунели.

— Шест ли?

— Да. Петте, които намерихме и един дяволски, който не изхвърли боя по време на тестването. Магнусен спомена нещо за хитра хидроложка система на обратен вток. Честно казано, не разбрах и половината от думите й. — Той се намръщи. — Хм. Тунелът точно над тези с постепенното издигане е на Бостънската шахта, която е била построена доста по-късно. Не бива да се появява тук с оригиналните галерии.

Натисна още няколко клавиша и тунелът-натрапник изчезна от екрана.

Сейнт Джон хвърли бърз поглед на Хач, след това отново се обърна към екрана.

— А сега, този тунел, който води към брега… — той преглътна. — Той не е част от централната Шахта и не може да бъде изследван засега напълно. Отначало си мислех, че е оригиналната „задна врата“ на Шахтата. Ала изглежда той стига до водонепроницаем задънен край на половината път до брега. Може би е свързан по някакъв начин с капана, в който брат ти…

Гласът му стихна от неудобство.

— Разбирам — успя да каже Хач и неговият собствен глас прозвуча сух и необикновено тънък. Пое дълбоко дъх. — Правят се всички усилия да го изследват, нали?

— Разбира се.

Сейнт Джон се вторачи в компютърния екран.

— Знаеш ли, допреди три дни се възхищавах неимоверно на Макалън. А сега се чувствам съвсем различно. Проектът му е блестящ и не мога да го виня, че е искал да отмъсти на пирата, който го отвлякъл. Но той е знаел много добре, че Шахтата би могла да убива и невинни хора, ведно с виновните.

Той отново се зае да завърти конструкцията.

— Разбира се, историкът у мен би казал, че Макалън е имал всички основания да вярва, че Окъм ще живее достатъчно дълго, за да се върне и да задейства сам капана. Ала Шахтата е била проектирана да продължи да съществува и да пази съкровището още много време след като Окъм евентуално би загинал при опита си да измъкне съкровището.

Той натисна друг клавиш и диаграмата светна с гора от зелени линии.

— Тук можеш да видиш целия крепеж на главната Шахта. Четиристотин хиляди дъбови греди. Достатъчно, за да бъдат построени две фрегати. Конструкцията е била замислена да просъществува стотици години. Защо, мислиш, Макалън е направил своята машина на смъртта толкова здрава? А сега, ако завъртим в тази посока… — Той натисна друг клавиш, сетне втори, трети. — По дяволите… — изруга той, когато графиката започна да се върти бързо на екрана.

— Ей, ще изгориш RAM-а на видеото, ако завъртиш тази картинка още малко по-бързо!

На вратата бе застанал геологът Ранкин, мечешката му фигура препречваше достъпа на мъглявата утринна светлина. Русата брада бе разчленена от изкривената му усмивка.

— Отдръпни се от това нещо, преди да си го строшил — пошегува се той, затвори вратата и пристъпи към екрана.

Седна на мястото на Сейнт Джон, натисна няколко клавиша, изображението покорно спря да се върти и застана неподвижно, сякаш в стойка „мирно“.

— Излезе ли нещо? — попита геологът.

Сейнт Джон поклати глава.

— Трудно е да се установят някакви очевидни модели. Виждам тук там сходство с някои от хидравличните конструкции на Макалън, но само толкова.

— Нека да я завъртим около оста Z с пет оборота в минута, И да видим дали ще ни вдъхнови за нещо.

Ранкин набра няколко клавиша и конструкцията на екрана отново се завъртя. Облегна се на стола, сложи ръце на тила си и погледна към Хач.

— Доста учудващо е, човече. Изглежда вашият стар архитект е използвал, така да се каже, някаква помощ при копането.

— Каква помощ, по-точно?

Ранкин намигна.

— От Майката-природа. Последните томографски данни показват, че голяма част от Шахтата си е съществувала, още преди да се появят пиратите. Имам предвид — в естествен вид. Огромна вертикална цепнатина в основната скала. Може дори това да е била причината, поради която Окъм е избрал този остров.

— Не съм много сигурен, че те разбирам.

— Има голям разсед и размествания в метаморфната скала в основата на острова.

— Сега вече съм напълно сигурен, че не те разбирам.

— Говоря за пресичащи се, приплъзващи се пластове току под острова. Пластове, които по някакъв начин са се раздалечили.

— Значи е имало множество подземни кухини?

Ранкин кимна.

— Да, много. Отворени пукнатини и цепнатини, водещи във всички посоки. Нашият приятел Макалън просто е разширил някои от тях и е добавил необходимото. Въпросът, с който обаче продължавам да се мъча, е защо го има и защо само под този остров? Обикновено подобни разседи са в по-голям мащаб. А тук изглежда са ограничени само до района на остров Рагид.

Разговорът им прекъсна с влизането във фургона на Найдълман. Той ги изгледа един по един, по лицето му пробяга усмивка и мигновено изчезна.

— Е, Малин, Сандра даде ли ти бележката-пропуск?

— Да, благодаря — отвърна Хач.

Найдълман се обърна към Ранкин.

— Не прекъсвай работата си заради мен.

— Просто помагах на Сейнт Джон тук с този триизмерен модел — рече Ранкин.

Хач погледна първо единия, а после — другия. Безгрижният геолог изведнъж бе станал официален, нащрек. „Дали не се е случило нещо между тях двамата?“ — запита се той. След това осъзна, че то се дължеше на начина, по който Найдълман ги изгледа. Той самият почувства почти неотразимо желание да изрича със заекване извинения и обяснения за онова, което правеха.

— Ясно — рече Найдълман. — В такъв случай имам добра новина за вас. Последният масив данни от измерванията вече е вкаран в мрежата.

— Чудесно — рече Ранкин и натисна още няколко клавиша. — Взех ги. Сега ги интегрирам.

Хач видя как на екрана малки линейни сегменти се добавиха към графиката със заслепяваща скорост. Прехвърлянето на данните приключи за секунда-две. Изображението бе почти същото, само гдето беше с по-наситен „килим“.

Сейнт Джон, който гледаше иззад рамото на геолога, въздъхна дълбоко. Ранкин набра още няколко клавиша и моделът отново се завъртя бавно по вертикалната си ос.

— Изчисти всичко, освен най-ранните конструкции — рече Сейнт Джон.

Ранкин натисна няколко клавиша и от изображението на екрана изчезнаха безброй тънки линии. Сега Хач можеше да види само картината на самата централна Шахта.

— Значи водните капани са били добавени към края — рече Найдълман. — Нещо, с което бяхме наясно още отначало.

— Забелязвате ли елементи от предишни строежи на Макалън? — попита Ранкин. — Или нещо, което да ви прилича на капан?

Сейнт Джон поклати отрицателно глава.

— Махни, моля те, всичко, освен дървените греди.

Последва нов набор по клавиатурата и на тъмния екран се появи необичаен скелет на конструкцията.

Историкът пое толкова дълбоко дъх, че се чу изсъскване.

— Какво има? — попита веднага Найдълман.

Последва кратка пауза. След това Найдълман поклати глава.

— Не знам. — Той посочи на екрана две точки, в които се пресичаха няколко линии. — Има нещо познато в тези връзки, ала не съм сигурен какво точно.

Останаха си така — потънал в мълчание полукръг, взрян в екрана.

— Може би това е безсмислено занимание — продължи Сейнт Джон. — Имам предвид какви точно успоредици можем да се надяваме да намерим в други строежи на Макалън? Кои сгради са широки три метра и високи над трийсет метра?

— Наклонената кула в Пиза? — предложи Хач.

— Един момент! — прекъсна го рязко Сейнт Джон. Той се взря още по-внимателно в екрана. — Вижте тези симетрични линии отляво, тук и тук. И погледнете тези извивки тук, една под друга. Ако се абстрахирам от всичко друго, бих рекъл, че това са обърнати наопаки сводове. — Извърна се към Найдълман: — Знаеше ли, че Шахтата е стеснена в средата?

Капитанът кимна.

— От метър и двайсет до около метър на равнище двайсет и един метра.

Историкът проследи с показалец контактните точки върху графичния модел на екрана.

— Да — прошепна той. — Това би трябвало да е дъното на обърната наопаки колона. А това пък е основата на вътрешния контрафорс. А и този свод тук, където се съсредоточава натискът. Обратното на обичаен свод.

— Ще имаш ли нещо против да ни обясниш за какво става дума? — намеси се Найдълман.

Тонът му бе спокоен, ала Хач мярна пламъчето на любопитството, което блесна в очите му.

Сейнт Джон се отдръпна от монтитора, върху лицето му бе изписано огромно удивление.

— Това е напълно логично. Дълбоко и тясно като… в крайна сметка Макалън е бил религиозен архитект… — и гласът му стихна.

— Какво бе, човече? — просъска Найдълман.

Сейнт Джон обърна ококорените си очи към Ранкин.

— Завърти изображението на 180 градуса около оста Y.

Ранкин изпълни нареждането му и графиката на екрана се обърна с главата надолу. Сега контурите на Шахтата бяха изправени, застинали на екрана — пулсиращ червен скелет от тънки линии.

Капитанът изведнъж пое дълбоко дъх.

— Боже мой — рече шепнешком той. — Това е катедрала.

Историкът кимна с победоносна усмивка на лице.

— Макалън е проектирал онова, което е познавал най-добре. Наводнената шахта не е нищо друго, освен катедрална кула. Шибана, обърната с главата надолу катедрална кула.