Бездна

5.

Хач спря на неасфалтирания паркинг до супермаркетчето на Бъд. Този път беше със собствената си кола; беше странно смущаващо да наблюдава местата от отминалия си живот през стъклото на колата — част от сегашното му битие. Погледна към напуканите кожени тапицерии, избелелите петна от кафе върху изкорубената кутия около скоростния лост. Толкова позната и някакси сигурна картинка; наложи му се да положи голямо усилие да отвори вратата. Извади слънчевите очила от жабката, но после ги върна обратно. Времето на преструвките бе свършило.

Огледа площадчето. От износения асфалт на улицата надничаха повече калдаръмени камъни от преди. Старото павилионче за вестници на ъгъла с поклащащи се въженца, върху които някога висяха комикси и списания, бе отстъпило място на магазин за сладолед. Отвъд площадчето градът се спускаше надолу по склона невероятно живописно, както винаги; покривите от каменни плочи и застъпващи се кедрови дъски блестяха на слънцето. Някакъв мъж се изкачваше от пристанището, обут в гумени ботуши, наметнат с гумирано яке: ловец на омари, който се завръщаше у дома. Друг минувач погледна към Хач и изчезна в странична уличка. Беше млад, на не повече от двайсетина години и на Хач му хрумна, че дори не е бил роден, когато той и майка му напуснаха града. Цяло ново поколение бе израсло по време на отсъствието му. А не ще и дума — цяло поколение бе измряло за това време. Изведнъж се запита дали Бъд Роуел бе още жив.

На пръв поглед супермаркетчето на Бъд изглеждаше досущ същото, каквото го помнеше: зелените му летящи врати не си пасваха добре, там си беше старата рекламна табела на Кока-кола, както и олющената, наклонена веранда. Влезе вътре, дъските на дюшемето проскърцаха под краката му, извади една количка от редицата до вратата, доволен, че магазинът бе празен. Пое по тесните проходи и започна да избира храна за „Плейн Джейн“ — бе решил да остане на лодката, докато старата фамилна къща не бъде подготвена за живеене. Бъркаше тук и там, хвърляше най-различни стоки в количката, докато най-сетне не осъзна, че просто отлагаше неизбежното. С известно усилие забута количката към изхода на магазина и се озова лице в лице с Бъд Роуел: едър, плешив и жизнерадостен, с блестяща чиста касапска престилка. Хач помнеше, че много пъти Бъд пробутваше тайно под тезгяха на него и на Джони забранените им захарни пръчки. Това подлудяваше майка им.

— Добър ден — рече Бъд и погледът му пробяга по лицето на Хач, а после към паркираната отвън кола, за да види номерата й. Не бе често явление на паркинга му да спира стар ягуар от скъпия модел ХКЕ. — От Бостън ли сте?

Хач кимна, все още неуверен как да изиграе ситуацията.

— Аха.

— На почивка ли? — попита Бъд и внимателно постави един артишок в торбичката, после бавно изтрака сумата на старата си бронзова касова машина с обичайното си ледено спокойствие. В торбичката полетя втори артишок.

— Не — рече Хач. — По работа.

Ръката на Бъд замръзна на място. Никой не идваше в Стормхейвън по работа. И Бъд, като професионален клюкар, би трябвало сега да разбере каква бе причината.

Ръцете му отново заработиха.

— Аха — рече Бъд. — По работа.

Хач кимна, като се пребори с нежелание да отхвърли анонимността си. След като Бъд научеше, щеше да узнае и целият град. Пазаруването при Бъд бе точката, откъдето връщане назад нямаше. Още не беше твърде късно да си вземе покупките и да излезе и да остави Бъд в неведение. Алтернативата бе трудна дори за обмисляне: Хач едва можеше да понесе мисълта за възражданата шепнешком стара трагедия, за поклащащите се глави и свити устни. Малките градчета могат да бъдат много жестоки в съчувствието си.

Ръката взе кутия с мляко и я мушна в торбичката.

— Търговец ли сте?

— Тц.

Последва мълчание, докато Бъд, по-бавен от всякога, постави кутията с портокалов сок до млякото. Касовият апарат иззвънтя.

— Само пътьом? — опита отново той.

— Има работа тук, в Стормхейвън.

Това бе тъй нечувано, че Бъд повече не можеше да го понесе.

— И каква би могла да бъде тази работа?

— Деликатен бизнес — рече Хач, като сниши тона си.

Въпреки схватливостта му, вцепенението, което се очерта върху челото на Бъд бе толкова красноречиво, че Хач едва сдържа усмивката си.

— Ясно — рече Бъд. — В града ли сте отседнали?

— Тц — отвърна Хач и пое дълбоко дъх. — Ще живея отвъд пристанището. В старата къща на семейство Хач.

В този миг Бъд едва не изтърва една телешка пържола. Къщата бе необитаема от двайсет и пет години. Ала стекът все пак се озова в торбичката, най-сетне всички торбички бяха пълни, а въпросите на Бъд се бяха изчерпали — поне учтивите от тях.

— Е — рече Хач. — Малко бързам. Колко ви дължа?

— Трийсет и един долара и двайсет и пет цента — рече нещастният Бъд.

Хач насъбра торбичките. Край. Ако искаше да се засели в този град, дори и временно, налагаше се да се разкрие. Спря се, отвори едната торбичка и бръкна в нея.

— Извинете — рече той и бръкна във втората торбичка. — Да не сте забравили нещо?

— Не мисля — отвърна флегматично Бъд.

— Сигурен съм, че сте забравили нещо — повтори Хач и заизважда съдържанието на торбичките върху тезгяха.

— Всичко си е там — рече Бъд и в тона му се прокрадна типичната мейнска агресивност.

— Не, не е. — Хач посочи към малко чекмедже, току под тезгяха. — Къде ми е захарната пръчка?

Погледът на Бъд се стрелна към чекмеджето, после проследи ръката, която Хач вдигна към лицето си и за пръв път го погледна внимателно. След това пребледня — лицето му стана съвсем светлосиво.

И докато Хач се питаше дали не бе отишъл твърде далеч, старият бакалин въздъхна силно.

— Дявол ме взел — рече той. — Дяволите да ме вземат! Та това е Малин Хач!

Цветът на бузите на бакалина бързо възвърнаха нормалния си цвят, ала изражението му си остана като на човек, току-що видял призрак.

— Е — рече Хач. — Как поминуваш, Бъд?

Бакалинът неочаквано заобиколи тежко тезгяха и замачка ръката на Хач в дланите си.

— Я да те видя. — Той сграбчи Хач за раменете и го задържа на една ръка разстояние, а пълното му лице разцъфна в широка усмивка. — Да не повярва човек, че си пораснал и си се превърнал в такъв хубав, едър мъж. Не знам колко пъти съм се питал какво се е случило с теб, чудех се дали отново ще те видя. И, слава Богу, ето те и теб, цял-целеничък.

Хач усети дъха на бакалина — смесица от шунка, риба и сирене — и почувства едновременно и облекчение, и смущение, сякаш отново се бе превърнал в момченце.

Бъд го оглежда още малко, сетне погледът му се отмести върху чекмеджето със захарни пръчки.

— Ти, кучи сине — засмя се той. — Още ли ги ядеш?

Ето ти една за сметка на заведението.

Той бръкна в чекмеджето, извади една и я тръсна на тезгяха.