ЯТАГАН И МЕЧ – Част 5 – Битката

Атанас скоро беше виждал Иван, но въпреки това продължаваше да го оглежда. От самото начало той. Атанас знаеше, че брат му е изненадан, че го вижда като еничар. Със сигурност никога не беше мислил, че брат му може да се окаже на турска военна служба. Иван стоеше нелепо пред брат си, който все така го оглеждаше.

– Оставете ни сами! – каза Атанас. Той произнесе думите с такава сила и решителност, че всички присъстващи веднага се подчиниха. После направи жест на Иван да седне.

– Какво става, пазиш ли ми още Боляровия хан? Помниш ли договорката ни?

– Да, пазя хана за теб, когато се върнеш си добре дошъл!

– Видях, че си построил голяма къща на няколко ката. Има ли дувар между хана и твоята къща?

– Няма! – поклати глава Иван.

Атанас не каза нищо, но веднага разбра, че Иван си е присвоил хана и че дори не е очаквал брат му да се завърне. Въпреки това не се разсърди на брат си. Еничарът дори не се поинтересува как е живял, а само попита:

– Ходил ли си без мен до Дяволската дупка?

Без да му отговори, Иван каза:

– А ти откри ли някъде другаде кесиджийски къщи?

– Не съм търсил никакви къщи!

– Поне тази в Стамбул не откри ли?

– Хъкъ ага е собственикът на къщата в Истанбул. Влизал ли си в пещерата без мен? – пак повтори въпроса си Атанас.

– Не съм ходил в пещерата от тогава.

– Искаш ли двамата да отидем и да го извадим?

– Къде ще го държим?

– Ще ти покажа.

– Ще се жениш ли?

– Да! – без особен ентусиазъм отговори Атанас.

– Ще ми гостуваш ли в Караризово? Нека там да вдигнем сватбата! Нека всички разберат, че брат ми е жив и се жени!

Атанас не помръдваше. Трябваше му време да осъзнае думите на брат си. Скоро реши, че идеята не е лоша. Атанас дори се опитваше да си представи как Марийка – жена му, ще живее в Истанбул, но не можа. Тогава бързо взе решение.

– Ще направя сватбата си в Караризово!

Така двамата братя се разделиха. След няколко дни Атанас пристигна в Караризово. Иван вече беше поръчал и между имота на брат му и неговия дюлгери от Бачкьой вече вдигаха дувар. Атанас се настани в Боляровия хан и спомените от детството го налегнаха. Къщата на брат му се извисяваше над имота и земята му и го потискаше. Може би, за да разбере дали брат му е християнин, Иван още първия ден го заведе в Старата черква и двамата се помолиха за душите на предците си. Когато Иван видя как брат му се кръсти, се успокои.

Вечерта двамата братя излязоха от селото. Водеха биволска каруца. Никой не ги видя, защото вече беше доста късно и всички се бяха прибрали по домовете. Като минаха покрай гробищата, свиха надолу и се насочиха към параклиса и новопостроеното теке. Атанас водеше брат си, а Иван не знаеше къде отиват. Във волската каруца бяха натоварили две лопати и две чапа (чапа – тясна мотика, разпространена в планината). Когато стигнаха до параклиса, мъжете не спряха, а по знак на еничара, Иван подкара биволите към каменния брод, който пресичаше реката малко по-надолу. Животните с лекота извадиха каруцата от водата. Атанас накара Иван да спре до текето. После двамата с огромни усилия успяха да преместят каменния саркофаг. Отдолу се показа нишата, в която Атанас бе поставил зу-л-фикр. Еничарът го взе в ръце.

– Какво е това? – Иван явно не си спомняше ятагана на Риз баба.

– Знаеш ли кой е погребан в текето?

– Казаха ми, че е някакъв еничарски духовник, когото високо ценили – Иван отговори, но като че ли осъзна, че това не е верният отговор. – Кой е?

– Това е текето на Риз баба. Това е неговият ятаган. Смятам да скрием съкровището именно тук, в текето под саркофага. Помниш ли, че той ми предаде ятагана си? Ще си го взема обратно! Той и без това вече няма да му трябва.

– Но така съкровището няма да е много скрито!

– Знаеш, че християните българи ги е страх от това да влизат, особено вечер, и да оскверняват мюсюлмански храмове. Те смятат, че Дяволът скита по тези места. Духът на Риз баба ще пази съкровището, така както го е пазил приживе!

– Мястото под саркофага е много малко, за да се побере съкровището – каза Иван.

– Ще прокопаем тунел и ще направим голямо помещение.

Следващите няколко дни двамата братя всяка нощ идваха да копаят.

Отначало хич не спореше, но като навлязоха по-надълбоко, земята стана по-мека и вече беше по-лесно да копаят. Пръстта изсипваха в реката и я размиваха във водата.

Лятото беше в разгара си. През деня цялото село беше на чалтика и двамата можеха да спят по цял ден, а през нощта да копаят. Понеже отдавна вече чорбаджи Иван Бракмата не ходеше всеки ден да работи на къра, на хората не им направи впечатление отсъствието му. А и брат му се беше върнал след толкова години, нормално беше двамата братя да се усамотят, та да се видят.

След няколко дни прокопаха тунела. От вечер на вечер помещението ставаше все по-голямо и по-голямо. Явно братята смятаха да увеличават богатствата на Вълчан войвода. През това време в Боляровия хан имаше ремонт. Атанас под претекст, че иска да смени всички каменни плочи на двора, поръча плочи от Бачкьой, които майсторите донесоха от планината. Плочките, които Атанас ефенди поръча, им се сториха твърде много, но вироглав човек беше чорбаджията и щом рече, отсече. Щом плащаше, те какво можеха да направят. Всяка вечер във волската каруца скришом двамата братя товареха каменни плочи и скоро тунелът и залата бяха застлани с камък. По-късно стените и таванът също бяха облицовани с камък. Една вечер двамата братя отдъхнаха.

– Свършихме! – каза Иван.

– Вече можем да пренесем съкровището!

Тъй като съкровището беше много голямо, не можаха да го натоварят на една биволска каруца. Пренасянето стана на три път в три нощи. Въпреки че оставиха пещерата съвсем празна, те върнаха на мястото му камъка с изографисания върху него вълк. Така водата отново заля входа и той остана скрит за вечни времена. По-късно Атанас неведнъж имаше съмнения дали в онези нощи бяха успели да пренесат цялото съкровище. Може би някъде беше останало още някакво злато. След съкровището от Дяволската дупка, дойде ред и на съкровището от къщите близнаци в Козбунар. Двамата дълго обикаляха и търсиха родната къща на майка си, но не успяха да я открият. От къщите близнаци не беше останало нищо, само руини. Камъните бяха натрупани на големи купчини. Мъжете опитаха да ги разместят и да стигнат до подземията, но не успяха. Това нещо тайно не можеше да се свърши. Явно трябваше да се купи земята на къщите близнаци и чак след това на светло да се разкопае. Така съкровището, скрито под къщите близнаци, остана недостъпно за тях.

Най-накрая богатството на Вълчан войвода, поне това, до което можеха да се доберат, беше под текето на Риз баба. Атанас и Иван си поделиха малка част от него. Сега вече дойде време за сватба. Ремонтът на Боляровия хан вече приключваше и домът беше направен удобен за отглеждане на деца. Вече можеше да посрещне булка.

Нея вечер Атанас отиде на гости в голямата чорбаджийска къща на брат си. На огромната софра бяха насядали много хора, повечето от които Атанас не познаваше, а те може би му бяха роднини. Иван му представи жена си Желязка. Атанас много добре си спомни онова сериозно, намръщено момиче. Тя не се беше променила много. Беше станала висока суха баба със зловещо изражение.

После Иван запозна Атанас с цялото си домочадие. Най-големият му син се казваше Георги. Той беше роден през 1772 година. Брат му трябваше да се е оженил през 1760 или най-късно през 1761 година, явно децата бяха закъснели. По-късно разбра, че брат му беше имал много деца и Ляшка беше раждала девет пъти, но от тях бяха оцелели само три. Когато Атанас запита защо, Иван каза:

– Тук имахме голям орех, помниш ли го?

Атанас много добре си спомняше ореха. Огромното дърво простираше сянката си над по-голямата част от двора.

– Заспеше ли някое дете под сянката му, повече не се събуждаше. Принудих се да го отсека и оттогава ми останаха само тези три деца.

Най-големият син на брат му беше женен отдавна и вече имаше син Ангел. Второто дете на Иван се казваше Клавира или Калавира. Еничарът така и не успя да разбере добре, всички ѝ казваха по български Кира. Калавира беше кръстена е гръцко име заради модата или поради друга причина. Сега тя беше на 24 години, тиха, кротка и някак наплашена. Доколкото разбра, не беше омъжена, понеже беше нещо болнава. Най-малкото дете на брат му беше много по-малко. То беше на шест години и се беше родило в 1792 година, казваше се Атанас Хаджиянев – явно кръстен на него. Беше голямо колкото децата на брат си Георги и си играеше с тях. Това бяха неговите нови роднини.

На другия ден Марийка, съпровождана от Хъкъ, дойде в Боляровия хан. Атанас готвеше сватбата за след две недели и точно тогава се случи нещастието. Хъкъ ага легна болен на легло. Атанас повика хекимини от Филибе, но докато те дойдат, старият турчин съвсем отпадна. В очите му се четеше, че той знае какво го очаква.

– Не е добре да умираш в чужда земя, Хъкъ ефенди – говореше му Атанас. – Ще се оправиш и заедно ще се върнем в Стамбул – опитваше се да го успокои българинът.

В този момент Хъкъ се поизправи и стана много сериозен.

– Ти тези не ми ги разправяй сега, аз да не съм малко дете! Знам, че никога няма да се върна в Стамбул! Никога повече няма да видя Града на градовете, Столицата на света!

– Хъкъ ага, искаш ли да проводя човек да отиде да повика някоя от жените ти, децата или Сабрие?

– Не притеснявай гювендиите и децата! – каза старецът. – Искам да умра тук, тихо и спокойно! Винаги съм искал в смъртта си да бъда близо до Ибрахим ал-Махди!

Атанас слушаше, но не разбираше какво точно говори умиращият старец. Отново споменаваше нещо за някакъв Махди, но Атанас не разбираше за какво става въпрос. В този момент старецът се чудеше дали да му каже всичко, което Ибрахим му беше заръчал. Да каже ли на Атанас, че е син на Ибрахим? Да му разкаже ли за сектата и за това, че Ибрахим беше Махди? Какво да му каже? Как да му го каже? Той се чудеше и изведнъж заговори за съвсем друго нещо. Думите му бяха такива, че учудиха и самия еничарски чорбаджия. Отначало те му заприличаха на бълнуване.

– Ти си дете на еничар! Твой баща е Злото! Единственото, което може да те спаси сам да не се превърнеш в Зло, е борбата с него! Твоето оцеляване е свързано с борбата срещу Злото! Битка след битка! Никога не бива да прекъсваш битката и да се успокояваш! Това е твоята участ!

Другите хора имат право да избират към кой свят да принадлежат! Ти обаче нямаш право на избор! С раждането ти твоят избор е направен и трябва да живееш според него!

Някога, когато станеш ага на еничарите, си спомни това, което ти казвам! Аз дълго мислих над тези въпроси. Години наред се питах какво става и защо еничарите губят своето влияние и сила.

Атанас се опита да му противоречи. Той нямаше никакво намерение да става ага на еничарите, а дори и да искаше, като християнин това нямаше как да стане.

– Да! Да! – махна е ръка Хъкъ. – Слушай ме сега и не ме прекъсвай! Знам, че ще станеш ага на еничарите! Слушай сега какво мислихме двамата с Ибрахим ага за това! Според нас еничарите безспорно са причината за това династията на Осман да бъде династията най-дълго управлявала една империя досега в света. Причината за това безспорно са еничарите – личните роби на султана, най-отдадените воини на света, бойците с най-добра подготовка, нямащи дом, жени и родина, хората на войната. Именно върху тях се гради могъществото на Империята. Еничарите и девширмето, както спасиха и осигуриха могъщество на Империята, така може би ще се окажат унищожителни за два народа. Отначало повечето еничари били събирани от българското население. Именно българите бяха ядрото на еничарската орта. Дори при последното девширме от 1705 година султан Ахмед III пожелал целият рекрут да бъде само от българи. Така в еничарския корпус попадал цветът на българите и народът им бил обезглавен. Еничарите нямали право да имат деца и така тяхната мощ се прекъсвала. Това някой ден ще направи българите слаби, народ само от примирени роби. Освен това, понеже могъществото на Османската империя се осъществявало от чужденците еничари, самите турци се успокоили, примирили и с времето загубили воинските си качества. Трудно е да си управляващ народ в Империя, в която елитните воини са чужденци. Така турците губели воинските си качества и се предоверявали на еничарите.

Според Ибрахим ага и според мен всичко това ще направи така, че в бъдеще от българите да останат само примирените и страхливите, защото останалите се вземат за еничари. Турците също ще загубят силата, решителността си и възможността да оцеляват. Това ще бъде причината за краха и смъртта на тези два народа.

Чуй това и когато станеш ага на еничарите, го имай предвид!

– Но какво означава това? Хъкъ ага, да не би да искаш да кажеш, че трябва да оставим султана да унищожи корпуса на еничарите?

– Не, но трябва да измислите как да трансформирате еничарството и да възвърнете силата на воините... Това може да стане единствено чрез учението на Махди!

След малко Хъкъ издъхна и отнесе със себе си тайната на Махди, а и това чий син бе Атанас. Така не остана човек, който да каже на Атанас кой е този митичен Петко, на когото беше наречена фамилията му и който му беше баща. Никой не говореше за него, дори веднъж не го споменаха. Разбира се, той знаеше много неща за Ибрахим, беше виждал Риз баба и знаеше, че някога са смятали стареца за Махди. В Истанбул се беше убедил, че някога той е бил голям военачалник и е имал огромно влияние над целия корпус на еничарите, и дори над самия султан, но никога нямаше да го свърже с баща си.

Атанас често се връщаше към думите на Хъкъ ага, които му беше казал преди да умре. Трябваше да минат години преди да разбере думите на покровителя си и да осъзнае колко прав е бил той. Въпреки че знаеше, че именно Риз баба е този, когото всички смятаха за Махди, нещо му пречеше да осъзнае нещата. Минаха години и Атанас все се питаше кое е учението на Махди. Той непрекъснато съжаляваше, че не го знае и така не може да спаси еничарския корпус. С времето разбра, че всъщност учението, за което беше говорил Хъкъ, беше това, което Риз баба беше разкрил на него и брат му пред пещерата Дяволската дупка. От еничарите само той познаваше учението на Махди и единствено той можеше да ги спаси от гибел, и да ги трансформира в нова сила, с нов живот и бъдеще. Атанас осъзна тази отговорност много късно, след като години се беше лутал.

После мина време преди да разбере как това учение може да спаси еничарите. Така и никога не разбра дали беше успял да се справи със задачите, е които го бяха натоварили Риз баба и Хъкъ. Сега обаче той беше далеч от тези времена, събитията следваха едно след друго и той се опитваше да не изостава от тях.

Погребаха Хъкъ ефенди в гробището на Караризово. Понеже всички в селото бяха християни, наложи се от Станимака да повикат ходжа, за да изпълни ритуала. Така Хъкъ остана завинаги в земята на Караризово близо до Ибрахим ал-Махди. Така почина последният човек от сектата на Махди. Гробът му се намираше до гроба на Али Мюзекки.

Погребението наложи за известно време отмяна на сватбата. Атанас направи още няколко промени в хана, сега вече имаше много пари, след като с брат му си бяха поделили част от богатството. Направи скъпи подаръци на Марийка, купи ѝ нови дрехи и сукмани. Купи няколко наниза от пендари, хем като зестра, хем като пари за черни дни. Еничарите все още се намираха в Станимака, но Атанас всеки ден ходеше при, като в същото време се възползваше от това, за да се вижда с Марийка. Ако случайно той не отидеше, веднага към него тръгваха пратеници и така Аскероглу имаше непрекъсната връзка е големците на града и еничарите си. Роднините на Марийка бяха вдъхновени от предстоящата сватба и се радваха, че на сляпата жена ѝ бе излязъл късметът. Те явно се бяха отчаяли, че това никога няма да се случи и като остарее, жената ще легне на техните ръце. Сега това им се размина. Освен това Хъкъ ага ги беше отрупал с дарове и злато, а и Атанас се оказа не по-малко богат и влиятелен от столичанина. Те виждаха, че бъдещият мъж на Марийка е голям турски командир, освен това беше българин и християнин, доколкото бяха разбрали.

Сватбата беше наистина грандиозна. Повече от дузина биволски каруци още по тъмно тръгнаха от Караризово към Станимака. Атанас предвождаше шествието. Той яздеше красив арабски кон, а зад него ходеше избран отряд от неговите еничари, облечени в чисти и красиви дрехи и високите си бели шапки е ръкава на хаджи Бекташ отгоре. Пред цялото шествие вървеше оркестър от няколко музиканти с тъпани, зурни, гъдулки и свирки. Те свиреха и български мелодии, и турски маанета. Когато навлязоха в наскоро разрушения град, всички, които срещнеха, им се усмихваха. Животът отново разцъфтяваше сред руините. Всички знаеха кой е Атанас – спасителят на Станимака. Историята за сватбата между българския предводител на еничарите Атанас и сляпата жена беше в устата на всички. Сега целият град се беше събрал, за да види това, за което после години наред щеше да се говори. След като взеха с музика и гърмежи булката, всички талиги тръгнаха да се връщат. Сега те бяха пълни с родата на Марийка от Бачкьой, Станимака и Търнов. Да, оказа се, че майката на Марийка е била от Търново и сега две или три каруци бяха пълни с нейни роднини дошли чак от Северна България.

Всички сватбари бяха потресени от това, което виждаха в Караризово. Оризищата, стегнали като в клещи селото, и то – обградено отвсякъде от вода, изглеждащо като остров. Земята беше най-скъпото нещо в Караризово. Тук всичко беше малко – малки дворчета, тесни пътища, колкото само да мине биволска каруца, малки къщи. Дори селският площад беше малък, стегнат от дуварите на съседните къщи. Именно тук, на селското площадче, горяха няколко огъня, в които още от предната вечер се варяха няколко коча на курбан. Освен това няколко агнета бяха сложени да се печат по хайдушки. Така беше научил двамата братя да правят агнетата чичо им Кръстю. Имаше и от традиционния за Караризово ориз. В няколко казана вреше ориз за пилаф, а жени с дървени бъркалки в ръце бавно го разбъркваха.

След като слязоха от каруците, сватбарите веднага започнаха танци. Най-дейни бяха северняците от Търново. Те явно поръчваха музиката и тя свиреше за тях. В един момент всички северняци се извиха в красиво дълго хоро. Няколко хора от Караризово опитаха да се хванат при тях, но скоро се отказаха и се пуснаха от хорото. Музиката, на която танцуваха северняците, беше шумна, игрива и весела. Такива бяха и лицата, и излъчването на танцуващите. Те бяха ведри, усмихнати и явно се веселяха. Но това, което впечатли Атанас, беше танцът. Те танцуваха сложно и с много стъпки, изведнъж хорото се люшваше напред, после се разтягаше, танцуващите ту се втурваха напред, ту рязко спираха всички, като един клякаха, после се изправяха и продължаваха. Всички скачаха едновременно като един и се движеха така, все едно предварително се бяха уговорили. Атанас никога не беше виждал толкова сложно и жизнено хоро. Той стоеше отстрани и наблюдаваше. Гледката беше наистина впечатляваща. Явно и караризовци бяха оценили хорото, защото гледаха как танцуват северняците, а по лицата им "се четеше" радост и одобрение. Явно на тях също им харесваше този танц. След като танцуваха доста дълго, търновци се умориха, но нямаше как при тези подскоци, клякания и толкова динамичен танц. Музиката обаче продължаваше да свири. След това на мегдана се хванаха на хоро караризовци. В този момент се видя разликата между хората от севера и юга. Танцът на караризовци беше ситен и някак потиснат. Те танцуваха като едва местеха краката си. В танца, в застиналите изражения на лицата им и в това как държаха телата си имаше стаено някакво напрежение. Нещо робско и потиснато, което ги притискаше отвътре. Докато танцуваха, главите им бяха наведени, а погледите им сякаш дълбаеха земята. И танцуваха ситно, ситно тъпчеха земята и като че ли се притесняваха да не пропуснат нито частица от нея, която да не бъде стъпкана. Те танцуваха така, със ситните си стъпчици, монотонно и с напрежение. Атанас настръхна, толкова стаена мъка и напрежение имаше в танцуващите мъже и жени. Наведените им глави и положението на телата им събуди в него някакъв първичен спомен за нещо отдавна забравено. Тръпки преминаха по цялото му тяло. В този танц се отразяваше начинът на живот на караризовци, мизерията, газенето на чалтика и това, че са потискани. Танцът изразяваше търпението и огромната сила, която таеше всеки един от тях. Този танц нямаше нищо общо е веселото, жизнерадостно, слънчево северняшко хоро. Личеше си, че търновци танцуват, за да изразят радостта си, да се веселят, а караризовци – за да оцелеят, ако може чрез танца малко да им се размине мъката и да разкъсат оковите, които стискат ръцете и краката им, пристягат гърдите им и душат гърлата им. Монотонните стъпчици и сивият, еднообразен танц предизвикаха екстаз у танцуващите и скоро селяните като че престанаха да чувстват и да чуват. Явно това беше техният начин да се предпазят от болката и да потънат в един свят, в който остава само танцът, ритъмът и движението, а мисленето, колебанието, страданието и болката изчезват.

Едва сега, като гледаше всичко това, Атанас започна да разбира себе си. Едва сега започна да разбира какъв е и защо много пъти досега беше постъпвал по даден начин. Той беше караризовец – мрачен, сериозен и потиснат. Страданието беше оставило своя постоянен отпечатък върху него. Караризовци знаеха какво е страдание. Това беше той! Чак сега, когато видя как изглеждат и танцуват северняците, той осъзна това. Те бяха много по-леки като хора, усмихнати и лъчезарни. Атанас беше сигурен, че те много по-леко ще приемат несгодите и винаги ги води това да живеят по-добре и да са щастливи, а караризовци не бяха такива. Досега той винаги беше мислил, че всички са като него, но ето, че имаше и друг вид хора. Той беше потресен. Гледаше веселите, усмихнати търновци, разбираше ги, дори беше сигурен, че техният начин е по-добър и по-лек, но сърцето му го отнесе при сериозните и съсредоточени караризовци. Мрачните, кървави погледи, стаената сила, която се излъчваше от най-малкото помръдване и един жест само, монотонните стъпчици и никакво излишно движение. Той настръхна от силата, която танцуващите излъчваха. Той беше караризовец и сега разбра това. Не знаеше кой е баща му, но в този момент разбра, че той също е бил караризовец. Това бяха неговите хора, това беше той.

Монотонният танц продължаваше безкрай. Докато търновци танцуваха всяко хоро по различен начин, с различни стъпки, караризовци танцуваха само по един начин – ситно, ситно, ситно... сега Атанас разбра защо те танцуват така. Тук земята беше най-скъпото нещо, мегданът беше малък и никъде нямаше много сухо място. Това, че всичко беше в оризища, беше принудило караризовци да променят танците си, да танцуват с толкова ситни стъпки и така да вият хората си. Тук нямаше широки поляни, на които да се развихри голямо хоро. Те го огъваха и навиваха ситно, ситно, един в друг, телата се триеха едно в друго, като че ли търсеха подкрепа и опора едно от друго. Този танц приличаше на змия, която се гърчи около тялото си и се е свила на топка, но продължава да се нагъва в себе си сякаш иска да бъде все по-близо до себе си, да влезе в себе си и да се самопогълне. Атанас беше омагьосан от този танц. В него имаше нещо змейско, нещо първично и силно.

Когато и караризовци се умориха, всички седнаха върху застлани черги направо на земята и започнаха да се хранят. В Караризово нямаше грозде и не се намираше нито ракия, нито вино, затова Атанас беше поръчал вино от Куклен. Негови хора бяха стигнали чак до Перущица. Иначе той би купил вино от Станимака, където се правеше най-хубавото вино от мавруд, но сега там всичко беше разорено. От Бачкьой беше поръчал смокини, ябълки беше взел от Молдава и Цървен. На софрата имаше всичко. Скоро северняци с учудване откриха, че по постелите почти никъде нямаше хляб. Наложи се в последния момент от Козаново и Арапово да се донесе хляб. Така цялата кааза научи, че Атанас Аскера

– Братът на Иван Бракмата, е жив и здрав и вдига сватба. Всички се черпеха за здравето на младоженците. След обилното ядене, всички тръгнаха и се насочиха към Старата черква. От Араповския манастир беше дошъл игуменът и той лично венча Атанас и Марийка в семейната черква на Болярови. Така семейната черква на Болярови се превърна в семейна черква на Бракмови и Аскерови. Празненствата продължиха точно както се разказва в приказките – три дни и три нощи. В края на третата нощ Иван Бракмата се почувства зле. Той се извини на Атанас и се оттегли в къщата си. По-късно Георги Бракмов – най-големият син на брат му, го повика, каза, че баща му искал да говори с него. По това как изглеждаше Георги и как се държеше, Атанас разбра, че нещата не търпят отлагане. Той стана и го последва към къщата на брат си. Алкохолът малко го беше замаял, но колкото повече наближаваше Гроб махала и техните две къщи, толкова по-добре се чувстваше. Хладният ветрец, който лъхаше от оризищата, му помогна до прочисти мислите си и да отрезви главата си. Всички сватбари, цялото село се беше веселило три денонощия. Голяма част от хората вече бяха доста пияни и бяха налягали кой където свари. Еничарите се бяха отделили на отделна софра, за тях имаше отделна музика и понеже не пиеха и не танцуваха, не се смесиха с останалите сватбари. Преди малко и те се бяха отделили и под строй се бяха прибрали към Станимака. Макар че вече се намираше в Гроб махала, Атанас ясно чуваше силната сватбарска музика, която кънтеше над цялото село. Георги му показа одаята на Иван. Еничарът вървеше бавно. Най-накрая застана до леглото на брат си. Сега той му се стори толкова стар и отпаднал. Нищо не беше останало от онзи мъж отпреди няколко дни. Когато брат му се опита да се изправи, той видя, че кожата на врата му висеше, като че ли човекът в нея се беше стопил и изведнъж тя се беше оказала много по-голяма, отколкото бе нужно. Това, което порази еничара, обаче беше смъртта. Да, той видя смъртта в очите на брат си. Не можеше да сбърка, там нейде в дъното на очите на брат му се беше загнездила смъртта. Като малко приклекнало дете тя очакваше своя момент и Атанас разбра, че той няма да е толкова далеч.

– Братко! – каза Атанас и го прегърна, но брат му не се притесни, явно той също очакваше смъртта.

– Сватбата беше много хубава и съм щастлив, че бях на нея! Радвам се за теб, братко! Дано Бог ме прости за помислите, които съм имал към теб!

– Бог дано прости мен, защото не те познавам! И много пъти имах възможност да дойда и да те видя, но някаква гордост ми пречеше да го направя! Моля те, разкажи ми за себе си! Не искам да те загубя преди да съм те опознал! Нека майката Божия ме прости, че не познавам брат си, защото ти си мой роден брат и имаме с теб една майка! Разкажи ми за себе си, братко!

Като чу думите на брат си, Иван се усмихна. Той като че ли беше очаквал дълго време това да се случи и сега се радваше. Помълча малко сякаш да събере мислите си и да натрупа сили, след което каза:

– След като ти напусна, аз започнах да се грижа за селото, за чалтика и за цялата кааза.

– Кога се ожени за Желязка?

– Не бях ли женен, когато ти тръгна?

– Не.

– Значи малко след това. Няколко години се грижих за селото. Трябваше да построя къща, това отне три години. През това време живях в хана. Отначало всеки ден очаквах да се върнеш, но това не се случваше. С времето започнах да мисля за теб като за умрял. Бях сигурен, че не си оцелял още първите дни. Така наконтен както тръгна по опасните пътища, бях сигурен, че си мъртъв. Когато те прежалих, продължих да тренирам. Децата се раждаха едно след друго и си отиваха. Редуваха се радост и тъга. Когато Георги поотрасна, започнах да го уча. Кира не беше добре нещо със здравето. Днес надеждата ми е за Начо. Ако умра, продължи да го учиш на пехливанлък! Той е кръстен на теб! Направих това, когато реших, че си умрял и повече няма да се върнеш. Ти защо не ми изпрати вест, че си жив? Георги е много зает със собствените си деца. Би ли учил адаша си?

Атанас кимна с глава.

– След като пораснах и укрепнах, придобих изключителна сила. Сигурен съм, че работата в оризищата много помогна за това. Краката и ръцете ми станаха възлести от тежката работа по чалтиците (бел.ав - Става въпрос за ревматизъм). Изправях се и побеждавах всеки, който се изпречеше пред мен. Една година отидох в местността Четиридесетте извора близо до Станимака, около селата Молдава и Козаново. Там всяка година се провеждаха пехливански борби. Някои дори смятат, че това са онези легендарни Четиридесет извора, около които са се създали първите пехливански борби. Победих! След това игуменът на Бачковския манастир ме благослови, а един стар пехливан ми сложи агне на врата. Тъй като мислех, че си мъртъв, знаех, че трябва да изпълня завета на Риз баба. Винаги съм бил много вярващ и реших да изпълня всичко, което бяхме обещали на стареца. С времето селото и каазата вървяха все по-добре. Произвеждахме и продавахме ориз в почти цяла Европа. Пари имах достатъчно, затова не ми се наложи да пипам съкровището на Риз баба.

След като победих на Четиридесетте извора, се подготвих и се отправих към Пашакьой. Там, в Къркпанарските борби, победих всички, а накрая и най-добрия пехливанин на Бимбалови, който години наред беше най-добрият пехливан в Империята. Когато се срещнахме, той беше голям мъж. Беше много силен и страхотен майстор на пехливанската борба, току що беше победил стария вече Кралю Бимбалов. Пехливанинът се казваше Димитър Узунов. Хвърлих го така, че счупих ръката и плешката му и те зараснаха накриво. Димитър повече никога не се бори, но се опита да подготви по-млади пехливани от рода на Бимбалови, които да ме победят. Той стана мой враг за цял живот. Следващите години побеждавах всички млади пехливани на Бимбалови. Хвърлях ги и ги борих така, че ги наплаших. Накрая дори някой от тях се опита да ме застреля, докато се прибирах по пътя за Караризово. Сигурен бях, че в основата на това е същият този Димитър Узунов. За да се спася, се крих една година в планината. Следващата година, след като отново победих Бимбалови, не се върнах, а отидох в Едирне, където станах башпехливан. Султанът и агата на еничарите ми предложиха да се боря за тях, но аз отказах. Когато се прибирах, те изпратиха джелатите си след мен. Дали бяха джелатите, или Димитър Узунов, не знам, но се наложи да бягам и отново да се крия в планината. Не исках да се прибирам в Караризово, за да не привличам вниманието към селото и чалтиците. Опитах се да събера хайдушка дружина, но всички мъже, които можеха да държат оръжие, ставаха кабадани при кърджалиите. Една година обикалях из планината и най-накрая се прибрах в Караризово. От това, че от дете бях по чалтиците и газих ледената вода, краката и ръцете започнаха толкова да ме болят, че вече не можех да задържа каквото и да е в ръка. Наложи се да се прибера в Караризово и така приключих с борбата и хайдутуването, а нямах още 27 години.

Скоро след това се разнесе слух, че Димитър Узунов най-после е подготвил сина си да ме победи. Той го отгледал в една пещера в планината и от най-ранно детство го учил на борба и да върти шашката. Нямало тайни за малкия Никола, но не това, а свадливият му нрав, инатът и упоритостта му го правели опасен. Младежът бил бунтар и изпъквал сред момчетата на Бимбалови. Този Узун Никола бил луд гидия и чух, че ме търсил, за да отмъсти за баща си и да върне първенството на Бимбалови.

Следващите години преминаха в борба, работа и грижи за децата.

Като замълча малко, Иван каза:

– Мисля, че това е моят живот.

След малко дойдоха няколко от сватбарите, които търсеха Атанас. Няколцина от гостите искаха да си тръгнат и да се сбогуват е младоженеца. Атанас излезе и каза на Иван, че след малко ще се върне. На мегдана обаче имаше много неща за уреждане и му се наложи да се забави. Като приключи, тръгна бързо към Гроб махала, за да продължат разговора с брат си, но вече беше късно.

След два дни погребаха Иван Хаджиянев.

Марийка не можеше сама да се грижи за Боляровия хан, затова Атанас нае едно семейство от Станимака, което да се грижи за нея, за бъдещите им деца и за Боляровия хан. Не взе хора от Караризово, защото тук всички смятаха, че трябва да работят на къра до смърт и дори и да наемеше някого, когато него го нямаше, те щяха да изоставят Марийка и да ходят на чалтика. Освен това Марийка беше дъщеря на кмета на Бачкьой, после беше живяла в града, така че едва ли щеше да ѝ бъде интересно да си говори със селяните от Караризово. Затова той реши и нае хора от града. Така те нямаше да имат роднини в селото и да занимават жена му с глупости, нямаше да имат къща или имоти, за да я изоставят. Хората нямаха деца, Атанас много ясно им обясни, че трябва да се подчиняват на всяка дума на чорбаджийката, няма да напускат къщата без нейно знание и ако се случи нещо с Марийка или ако тя му се оплаче от тях, ще им търси лична отговорност. Точно пред Боляровия хан имаше голяма смокиня. В Караризово понякога зимите бяха много люти, затова се налагаше да намазват стеблото на смокинята обилно с биволска тор и да го завиват е чул, само така можеше смокинята да оцелее. Тук климатът беше такъв, че растяха най-хубавите смокини, Марийка често караше Атанас да се качва на дървото и да ѝ бере смокини. Тя заставаше отдолу, гледаше го с невиждащите си очи, хващаше престилката, разтваряше я и очакваше той да пусне в нея от сочните, вкусни плодове.

След като брат му почина, той поиска да се сближи със семейството му. Това обаче беше посрещнато от Желязка, която всички наричаха Ляшка, на нож. Тя беше зла и неприятна жена, висока и суха като смъртта. Винаги ходеше облечена в черно, е черна кесирия. Всички се страхуваха от нея и никой не я харесваше. Тя беше проклета до мозъка на костите си. Гласът ѝ се извиваше над селото и когато някой я ядосаше, тя можеше да го кълне в продължение на часове. Когато някой направеше нещо, което не ѝ харесваше, тя го помнеше завинаги. Хората се страхуваха от нея и не я харесваха, защото знаеха какво влияние има тя над мъжа си. Всички смятаха, че тя прави и него лош. Съселяните ѝ се опитваха да търпят злия ѝ характер, защото не искаха да се карат с нея.

Вкъщи Ляшка се държеше по същия начин. В престилката си винаги носеше забита дълга и здрава игла – губерка, когато покрай нея минеше някое от децата или внуците ѝ, без никакво основание, тя вадеше губерката и я забиваше в дупето му. Децата изреваваха от болка, ето защо не смееха да се въртят около нея. Никое от тях не я харесваше и всички се страхуваха от нея. Още се разказваше как един ден синът ѝ – вече пораснал, не се беше съобразил с нейната дума. Тя го заплашила и той тръгнал да бяга. Явно Георги знаел каква е майка му и тъкмо когато прескачал задната ограда на Хаджияневия дом, тя го простреляла е пушка в задника.

Сега, когато се разбра, че синът ѝ Георги ще наследи баща си, всички изтръпнаха. Цялото село знаеше, че Ляшка ще командва чрез сина си.

Та Ляшка реши, че Атанас и Боляровия хан ѝ пречат. Те бяха като сламка в окото ѝ и тя започна да оспорва завещанието, което Риз баба беше направил. Твърдеше, че Атанас е копеле и че не му се полага никаква земя. Така отношенията между Бракмови и Аскерови се изостриха. Повечето селяни бяха на страната на Атанас, но никой не смееше да се противи на злия нрав на Ляшка. Жената на брат му започна да дразни и сляпата му жена. Явно насъскваше и сина си срещу него, а да обучава на пехливанлък най-малкото дете на брат си Иван – Начо, както беше обещал, беше немислимо. Скоро Аскерови и Бракмови спряха да си говорят и се срещаха без да се поздравяват, като чужди.

Богатството на Риз баба все така се намираше под текето. Сега то по право се полагаше на Атанас. Скоро слуховете за богатството се разнесоха из цялото село. Атанас не вярваше, че някой ги е видял, но слуховете го притесняваха. Все пак християните имаха страх от мюсюлманските свещени места и може би това пазеше съкровището.

През 1799 година на Атанас и Марийка им се роди дете. Отначало Атанас имаше притеснение да не би детето да се роди сляпо. Той не знаеше дали слепотата не се предава по наследство. Това обаче не стана. Детето беше здраво и силно. В памет на брат си го нарече Иван. Иван Хаджипетков – Аскера.

Атанас беше отраснал с историите за Кьоравото изворче. Той си беше внушил, че неговата лековита вода може да помогне на жена му и тя да прогледне, затова в хана винаги държеше калайдисан таз пълен с вода от чешмичката. Постоянно караше жена си да си плакне очите, но това не помогна. Въпреки това Атанас продължи да настоява и не обръщаше внимание на тъжната усмивка на Марийка.

През 1800 година се роди Стефана, а през 1803 година – Димитрина, на която всички казваха Митра. Така Атанас и семейството му заживяха спокойно в Караризово. Освен свадите с Ляшка и Бракмови, всичко друго беше наред. Хората от Караризово уважаваха Атанас. Неговата еничарска орта все така беше в Станимака. Всеки ден чорбаджията на еничарите ходеше до Станимака, за да оправя делата на ортата. Еничарите бяха много дисциплинирани. Имаше една стара еничарска поговорка. Тя казваше, че 10 000 еничара могат да се командват само с една връвчица. Еничарите на Аскероглу бяха едни от най-дисциплинираните. Станимаклии също одобряваха присъствието на еничарския казан около града. Те много добре помнеха как ги бяха спасили от явна гибел и смятаха, че присъствието на ортата възпира Емин ага отново да нападне.

Станимака се беше възродила след нападението на Емин ага. Сред пепелищата тя сега израстваше все по-бяла и красива. От околните села прииждаха все повече и повече хора и сега градът беше много по-голям и оживен отпреди. Белите къщи се извисяваха вече построени от камък и светеха на слънцето. Върнаха се занаятчиите, керваните отново потегляха към Бяло море, дори циганите се върнаха.

Един ден извикаха Аскероглу в Станимака, защото беше пристигнал огромен арнаутски отряд. Атанас се забърза. Отрядът беше предвождан от някой си Мехмед Али. Албанецът веднага направи впечатление на Атанас. Той беше със силно излъчване, говореше отсечено, просто и ясно. Беше тръгнал да се включва в Турскомамелюкската война.

– В Албания е толкова бедно, че мисля въобще да не се връщам – каза Мехмед Али. – Братко, хайде с мен да покоряваме света, ще стигнем чак до Египет!

Атанас също искаше да предприеме някоя нова авантюра, но не можеше да мръдне от Станимака, без заповед от началниците си.

Двамата мъже веднага си допаднаха. Всеки позна в другия истински воин и изпита уважение към човека отсреща. Атанас веднага оцени потенциала на Мехмед ага. Той беше много добър командир, в това не можеше да има съмнение. Арнаутът също хареса българина и двамата изградиха най-добри чувства един към друг. Те запазиха приятелството си, въпреки че пътищата им от този момент се разделиха. Пишеха си писма, изпращаха си поздрави и следяха кой какво прави. Това стана в година 1802.

През цялото време Атанас следеше това, което се случваше в Империята на султана. Решителните действия при Абукир през 1798 година на английския флот, командван от адмирал Нелсън, станаха най-ефикасният помощник на Селим III, тъй като смелостта и силата на мамелюците се оказаха недостатъчни, за да спрат модерната и вдъхновена армия на Наполеон. Останал без флот, Бонапарт се прости с мечтата си за поход в Индия и промени плановете си. Следващото му решение беше да се отправи на север към Мала Азия, а оттам по суша да се добере до Франция, но това също не се осъществи. Походът в Сирия беше спрян в Акка, където упоритият Джезар паша издържа 70-дневната френска обсада и на 20 май 1799 година Наполеон тръгна обратно към Египет. На 22 август генералът позорно изостави армията си и се върна във Франция.

В края на септември 1801 година и последните остатъци от френската експедиция се отправиха към родината си. Султан Селим реши да се възползва от ситуацията и изпрати войска, която да наложи властта на Портата над спорната провинция, но се сблъска с властния тон на покровителката си Англия, чиито амбиции явно бяха да запази Египет като своя зона на влияние. Това се оказа невъзможно. Според условията на един договор, сключен в Амиен между Англия и Франция на 27 март 1802 година, англичаните бяха принудени да напуснат Египет. Колкото и да протакаха изтеглянето си, през март 1803 година последните британски войски напуснаха Александрия. Още преди окончателното им изтегляне Селим III се възползва и пусна низамите – новите си войници, в Египет (1802-1804), където те претърпяха поражение от опитните мамелюци. Така новата му войска – дезорганизирана и неопитна, претърпя пълно поражение.

През 1802 година, след 34-годишно управление, от собствена смърт в Сирия умира Ахмед Джезар паша, но султан Селим отново се оказал безсилен да наложи властта си. Джезаровите владения са поделени между бившите му военачалници, всеки от които наложил свой ред, без да признава ничия власт.

Когато се случиха тези неща в Египет, Атанас помисли, че ортата му ще бъде изтеглена към Африка и ще последва Мехмед Али, това обаче не се случи. Анархията беше обхванала и провинциите непосредствено до столицата. В Тракия и Южна България кърджалийските банди сееха смърт и ужас. В Северна България вилнееше Мустафа Байрактар. Той беше най-големият кърджалийски главатар и все още живееше в Русчук. Хаскьой все така беше столица на бандитите. Сред тях най-силен беше престарелият вече Емин ага, който поддържаше връзки с по-младия от него Мустафа Байрактар. В Тракия и Странджа обаче вилнееше Индже. Северозападна България и Източна Сърбия се намираха под контрола на Осман Пазвантоглу. Самоутвърдилият се на власт в Янина Али Тепеделенли разпространяваше властта си върху части от Албания и Епир, а от 1792-1794 година в Белградския пашалък еничарите се опитваха да изгонят валията и да установят собствена власт.

Към вътрешните трудности се прибавяха и външнополитическите събития. Русия постоянно се намесваше във Влахия и Молдова и ограничаваше османското влияние в княжествата. Тя оказваше помощ и покровителстваше въстаналите сърби. От своя страна османците не можеха да се примирят със загубата на Крим. След 1804 година Наполеон полагаше особени старания да възстанови изгубеното доверие на Портата, като обещаваше да защитава османските интереси. Оказвайки се във военен конфликт с Русия (1805), той предлага на Селим 111 също да обяви война на северната си съседка, а в замяна да му даде Крим, Кавказ и Северното Причерноморие. Отначало Селим се поколебал, защото още помнел какво казал Наполеон за него и Османската империя, но след битката при Аустерлиц (2 декември 1805), в която Бонапарт разбил обединените австроруски войски, надявайки се на лесна победа над руските сили и подстрекаван от Франция, в края на декември 1806 година султанът обявил война.

Съюзът с Наполеон обаче противопоставил Османска империя е Англия, чийто флот през февруари 1807 година форсирал Дарданелите и навлязъл в Мраморно море. С отбраната на столицата се заел лично френският посланик генерал Себастиян и под негово ръководство английската атака била отбита, като на излизане от Дарданелите ескадрата претърпяла големи загуби. Това обаче не успокоило започналото брожение сред еничарите и столичното население, още повече че войната с Русия се оказала отново неуспешна.

Пораженията във Влахия накараха Селим III да изпрати "новата войска" на фронта. Когато низамите напуснаха столицата, еничарите в Едирне вдигнаха бунт и се подготвяха за война. Атанас стоеше все така в Станимака и се чудеше какво да прави. Уплашен от действията на еничарите, султанът връща низамите обратно. В следващите месеци агата на еничарите, подкрепен от религиозните турци, обвинил султана, че иска да унищожи еничарите – "стълба на Империята". За слабостта и отслабването на Империята той обявил, че са виновни новите "гяурски" нововъведения, дошли от Запад.

На 25 май 1807 година, под предводителството на сейменбашията Мустафа Кабакчъ, еничарите обградиха султанския дворец, настоявайки султанът да отмени реформите. Скоро султанът обява прекратяване на реформите и разпускане на "низамите". Той не се противопоставил и на собствената си абдикация, и на 29 май 1807 година предоставя властта на своя братовчед Мустафа.

Атанас следеше с тревога случващото се и имаше готовност във всеки момент да тръгне с ортата си към Стамбул.

Новият султан беше син на Абдулхамид I и Айше Синепервер султан. Той беше доволен от провала на реформите на братовчед си. Мустафа беше привърженик на еничарите и искаше да спре инвазията на западни идеи и нововъведения, които обезличаваха Османската империя. Така Атанас, а може би и всички еничари, си отдъхнаха. Той беше сигурен, че Мустафа е един от хората, които с удоволствие слушат неговите разкази и думите на Риз баба. Атанас беше радостен, защото, без негова помощ, всичко се беше оправило. Еничарите отново се отдадоха на почивка, но всичко това продължи твърде кратко, до лятото на 1807 година, когато от Истанбул новият султан Мустафа IV издаде ираде. В султанската заповед се поставяше задача да се унищожат всички кърджалийски дружини върлуващи из Румелия и България. Емин ага беше най-могъщ в Хасковско, Сливенско, Филибелийско и Станимашко. Сега Емин ага се намираше около Хаскьой. Атанас се прости със семейството си, държавните дела го зовяха и той тръгна без колебание.

Когато наближи Хаскьой и стигна до село Куру чешме (днес село Горски извор), той разбра, че Емин ага въобще не се намира в Хасковско, а бе преминал Балкана и се намираше в Северна България. Това много го учуди, но продължи пътя си към Едирне, където да се присъедини към останалите еничари. През цялото това време чрез вестоносец непрекъснато следеше случващото се в Империята. Аскероглу беше сигурен, че вярната му и точна намеса в делата на Империята зависят от това колко е информиран.

През цялото време, докато беше в Станимака, Атанас Аскероглу се беше опитвал да открие Стоян и да го повика при себе си. Много се беше затъжил за по-малкия си "брат", но не успя да го открие. Все пак научи историята му. Оказа се, че точно той беше онзи Индже, от когото бе пропищяла цяла Тракия, Странджа и Източните Родопи. След като беше завършил обучението си в корпуса, Индже бил разпределен в специална еничарска част, която да се заеме с унищожаването на кърджалийските банди и главатари. Явно еничарският Диван най-накрая беше решил да вземе мерки за унищожаването на бандитите, които правели положението на раята в Румелия нетърпимо. Те се бяха възползвали от опита на Аскероглу. По пътя обаче войниците се разбунтували, защото, вместо командири от еничарите, начело им бил поставен ленив и страхлив паша, който със сигурност щял да ги погуби. Той не бързал да изпълни заповедите на султана. Ограден отвсякъде със специално подготвените еничари, той не бързал за никъде. Цялата орта вървяла бавно из Тракия и всяка вечер пашата си устройвал пищни веселби, с тежко ядене, много вино и кючекини. Той търсел преговори е кърджалийските главатари и най-вече с Емин ага, Сиври Бюлюкбаши, Дели Кадир, Едерханоглу, Кара Колю и сливенския аянин Тахир ага. Интересувал се от това как да ги облага е данък и да ги покровителства, но не и да воюва е тях. Еничарите били недоволни. Скоро те усетили за какво става въпрос. Една вечер Индже, който бил избран от йолдашите да ги представя, заявил на командира, че намеренията му са ясни на братята му еничари и че те не са съгласни да бъдат под негово командване. Пияният паша вдигнал ръка срещу младия еничар, а онзи я счупил на мига, след това го грабнал, вдигнал го над главата си и така го трътнал, че го убил на място. След това Индже повел дружината, отказал да служи на паши, изпратени от султана, а сам станал султан на себе си. Казват, че истанбулският султан жестоко съжалил, защото сам той създал още един, може би най-злият и най-добре подготвен кърджалия.

Така и било. Индже веднага разгърнал качествата си на воин, командир и водач. И ако другите кърджалии заставали начело на пасмина от убийци и всякаква паплач, то Индже бил начело на своите еничари. Скоро останалите кърджалии подвили крак и се присъединили към най-свирепия кърджалия. Той бил толкова зъл, че пред него бледнеели и Емин ага, и Кара Феиз. Именно Кара Феиз бил първият, който се присъединил към Индже. Кара Феиз нападал село Жеруна, но не можел да превземе богатото добре пазено село. Тогава Индже, млад и силен, с черните си като гасени въглени очи и рядката брада, като гарван черна, се изправил и на юруш хората му превзели селото. Отначало Кара Феиз помислил да присъедини много по-младия от него Индже към себе си и дори да го направи свой байрактар, но на това предложение Индже само се усмихнал. Така старият кърджалия разбрал, че пътят пред него и четата му е само един – той да се присъедини и подчини на младия еничар. Така Кара Феиз станал първият знаменосец на Индже. После обаче към бандата на Индже се присъединили и останалите хайдушки водачи: страшният Едерханоглу, Дели Кадир, Сяро Барутчията, Кара Колю, дори огромният черен анадолец пехливан Сиври Бюлюкбаши. Така скоро Индже водил цяла орда от главорези, по-голяма от тази на Емин ага и голяма вражда имало между тези двамата. Всички знаели, че под слънцето няма място едновременно за Емин и Индже и очаквали големия сблъсък. Индже добре се грижил за кърджалиите си и винаги намирал начин да нападат богати села, които разорявали и унищожавали. Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави, освен Емин. Смел бил и винаги лично водил дружината си. Винаги яздил бял арабски ат, който бил гоен, силен и много по-висок и едър от останалите кърджалийски коне, които били врани – черни като крилете на гарван. Така главатарят им изглеждал още по-могъщ.

Като се присъединил към ордите на Индже, Кара Колю Омерчалията бил определен за нов байрактар, защото много си допаднали двамата. Тогава Кара Феиз се обидил и заедно с хората си напуснал лагера на Индже при Бакаджиците, и преминали на страната на Емин ага, като му издал всички тайни на бившия еничар и воеводите що били с него.

Индже бил странен човек, не пиел, не пушел – истински еничар, но пък бил християнин. Когато водил дружината си, бил страшен и не знаел що е пощада, но и когато почивал, не знаел мира. Така щом спрели някъде на лагер и разпънели шатрите, той започвал да се бори. Борил се подред с всичките си йолдаши, а после преборил дори огромния анадолски пехливанин Сиври Бюлюкбаши. Страшен пехливанин бил Индже и скоро всички щели да разберат откъде иде всичко.

Кара Колю, освен Кара Феиз, изместил и Сяро Барутчията от сърцето на Индже. Много пъти по-старият човек с щръкнали настрани мустаци спасявал бившия еничар и подлагал тялото си пред това на кърджалийския султан.

При едно нападение над селото, от което бил Сяро Барутчията, Индже срещнал смела мома, която се наричала Пауна. Водил я известно време, но после я зарязал. С времето той се научил да пие, а пиел страшно и кръвясвали очите му. Веднъж повел ордата си пиян, но Пауна се забавила, защото грижи имала за малкото им дете. Тогава дяволът в Индже, подлуден от лютата ракия, подхвърлил бебето повито с пелени и го пернал с еничарския си ятаган. След това тръгнал с ордата си, без дори да се обърне назад. Коравите кърджалии сами избили стотици невинни, "пречупили" сърцата си и никой вече не посмял да вдигне глас срещу Инджето. Тази история се разнесла из цяла Тракия и всички потръпвали само като я чуели. С Пауна ордата напуснал и Сяро Барутчията, който се оказал неин чичо.

Минало се много време, Индже станал още по-суров и не знаела милост ръката му, и не се уморявала да убива. Където минел, проплаквали всички села, деца от майки разделял и почернял цели родове. Всички кърджалии знаели, че щом техният кърджалийски султан посегнал на собственото си чедо, не знае милост и каквото и да направеше, не се учудваха. И всичко вече бяха видели кърджалиите му.

Един ден ордата му минала през поредното село, разорила го и го подпалила. Докато яздил своя бял кон и оглеждал горящите улици, той виждал посечените тела на мъже, жени, деца и ужаса, застинал в очите им. Вдишвал миризмата на прясна кръв, горено месо, коса и чувствал страха. Тогава един поп се изправил и макар прободен в гушата, го проклел, наричайки го Сатана и по-лош от агаряните, срам на рода български и християните. Индже го ударил е такава сила, че ятаганът му заседнал до кръста в тялото му.

Когато ордата се връщала от опожареното село и се движила в едно дълбоко дере, пукнала пушка. Куршумът ударил Индже право в гърдите и го свалил от коня. Това се случило до село Урумкьой (днес село Индже войвода, Бургаско). Войводите на Индже го завели в селото, където Кара Колю останал да се грижи за него, а останалите кърджалии се върнали при Бакаджиците. Цяла зима Индже се борил с раната. Тя била смъртоносна, но силен човек бил този, който някога се казвал Стоян, и много бил преживял. Така и сега оживял. Кърджалиите и без това вярвали, че той е безсмъртен и не е съвсем човек, а общува с демони.

Атанас много пъти беше мислил за Индже, за това какво ли прави "брат" му. Когато ортата му наближи река Тунджа, той избра хубаво място и построи еничарски стан. После съблече еничарската си униформа, облече прокъсани български дрехи и се превърна в истински беден български селянин. Така пременен тръгна пеша и стигна до Бакаджиците. И много пъти се прокле, че не беше приближил повече лагера си до този на Индже или поне да беше взел кон. Така или иначе мина доста време преди да стигне до широката поляна, на която бяха разпънати шатрите на Индже. Навсякъде горяха огньове и пролетната шума още не се беше развила хубаво. Стражите на Индже хванаха Атанас и го поведоха към центъра на кърджалийския лагер. Никой не прозря, че зад прокъсаните дрехи се крие еничарски командир. Атанас ходеше приведен и изглеждаше някак по-дребен, слаб и гърчав. Когато пазачите го заведоха пред главната шатра, нейните капаци бяха спуснати, а отпреде ѝ гореше голям огън, около който бяха насядали страшни хайдути. Въпреки че изглеждаше като одрипан, объркал пътя селянин, всички кърджалии, покрай които мина, го оглеждаха като че ли ще го изядат. Това накара кръвта на Начо Аскера да кипне. Той осъзнаваше, че няма никакви шансове да оцелее, ако разкрие, че е еничар, но едва се сдържаше. Воеводите го гледаха високомерно. Тогава един от тях на чист български каза:

– Ей, какво правиш тук?

– Нищо! – отговори Атанас, като се опитваше да изглежда по най-хрисимия начин.

– Да не си мекере, ей? – като на шега говореше човекът и пресука мустаките си. – Я ела насам!

Атанас обаче не помръдна. Той все така си стоеше на място.

– Мърдай, когато воеводата ти говори, ей! – каза човекът зад него и грубо го бутна напред.

Атанас се дръпна.

– Нещо се дърпа – каза голям черен анадолец, който седеше до мъжа и чийто врат издаваше, че е пехливан. – Сигурно е съгледвач на Емин ага или Кара Феиз – като каза това, мъжът стисна една сопа що държеше и тя със сухо пращене се пречупи на две. – Я ела насам!

Дори след думите на огромния човек Атанас стоеше като закован за земята. На шега и за да изплаши бедния българин, Сиври Бюлюкбаши рязко се изправи. От одеве Атанас не обръщаше внимание на насядалите около огъня мъже. Те не го интересуваха, той търсеше Индже. Беше минало много време, откакто не се бяха виждали и Атанас се чудеше как ли изглежда сега онова момче, примряло от глад.

– Търся Индже войвода! – каза с твърд тон опърпаният мъж.

– Индже търсел – продължаваха да се заяждат главатарите, – ние не сме достойни за него! Всеки чул недочул търси Инджето. Поредната овца, която търси вълк да я остриже и заколи. Сиври, Сиври, смачкай го! Той се подиграва с теб, Сиври Бюлюкбаши! Виж, даже не те гледа! – явно останалите главатари скучаеха и "засилваха" едрия тъп анадолец.

На едрия тъмен мъж явно не му трябваше повече, защото той скочи към селянина. Мъжът знаеше, че може да смачка селяка като гнида, но искаше да го боли.

– Хайде! Хайде! – останалите мъже крещяха и наливаха масло в огъня.

Атанас не искаше да се разкрива, но огромният мъж "летеше" към него. Сега инстинктите се събудиха в него. Цял живот се беше борил, но се беше научил и да удря. В подготовката си непрекъснато беше използвал трактатите написани от чичо му Яне Боляров. Нещо в него го накара да не влиза в борба с огромния мъж, който се беше засилил срещу него. Без дори да го поглежда, само като го мярна с крайчеца на окото, той "изстреля" десния си юмрук към гърлото на нападателя. Юмрукът му потъна в мазната гуша на едрия мъж. Изненадата за нападателя беше пълна. Без да очаква каквато и да е съпротива, той беше пресрещнат от твърдия юмрук на селяка и за миг само се оказа проснат на земята, без да може да вдиша. Гърчеше се долу, а главатарите стъписани не знаеха какво се случва. Настъпи странно оживление, всеки бягаше нанякъде, като викаше и се суетеше. Атанас стоеше като в сън, Сиври още се гърчеше. Еничарът очакваше да го сполети бърза смърт, но като че ли никой не се интересуваше от него.

– Индже! Индже си идва! – викаха кърджалиите и всеки тичаше да се приведе в ред, за да може да посрещне страшния баш главатар. Хората стояха като втрещени и гледаха в една от посоките, а натам беше Урумкьой. Сиври бавно се поизправи и унижението му беше два пъти по-голямо, не само защото някакъв дрипльо го беше проснал на земята с едно небрежно движение, а и защото никой вече не се интересуваше от него. Сега вниманието на всички беше насочено към връщането на кърджалийския султан, който беше лежал цяла зима прострелян в гърдите, борейки се за живота си. Носеха се легенди за тази борба, песни се бяха запели. Сега всички тръпнеха да видят своя легендарен главатар. Сиври така и си остана неотмъстен. Той заповяда на двама от най-близко стоящите хора, именно тези, които бяха довели селянина, да го отведат. Сиври се пооправи, изтупа боклуците и клончетата, които бяха полепнали по дрехата му, а пазачите отведоха мъжа, за да го завържат и пазят, докато Сиври или някой от главатарите не поиска да го види.

Мина време, а Атанас все така стоеше завързан за едно дърво. По някое време из лагера се чуха люти викове. Нещо ставаше. После се разбра, че кърджалиите приветстват главатаря си. Атанас лежа така цяла вечер. Болката в завързаните му ръце беше голяма, до сутринта целият се беше схванал, изпитваше желание да се раздвижи и да смени положението на тялото си, но това беше невъзможно. На сутринта същите онези мъже, които го бяха вързали, дойдоха да го отведат. Като ги видя, Атанас се зарадва. Те го вдигнаха от земята със силен ритник в гърба, така както си стоеше. Атанас изпъшка, но и се зарадва, защото това означаваше промяна. Сега двамата мъже го поведоха нанякъде. Не можеше да разбере накъде, тъй като от дългото стоене беше загубил ориентация. Отначало мислеше, че го водят да го бастисат, но после разбра, че го отиват към същото място, на което беше вчера. Огънят си беше все същият, насядалите мъже също. Веднага видя огромния Сиври, но този път шатрата беше с вдигнати капаци, а там в нея, върху голям одър, застлан с множество агнешки кожи, беше полегнал някакъв мъж. Атанас го изгледа. Красиво бяло лице с гарвановочерна брада, буйна коса и тези черни очи.

– Искал си да ме видиш! – каза Индже и Атанас веднага го позна. Гласът му беше като на човек свикнал да командва, на човек осъзнаващ силата и мястото си на водач, но в него имаше нещо от гласчето на онова бедно, гладно и мизерстващо дете с тънкото като конче вратле.

– Да, господарю!

Като чу раболепното обръщение, Индже надменно се усмихна.

– Казвай за какво ще молиш! Чух, че си имал приключение със Сиври Бюлюкбаши, след като ме питаш той ще разполага е теб и двамата се разберете!

Пехливанската и еничарска кръв на Атанас кипна в жилите му. Той не издържа.

– Не съм дошъл да те видя, защото имам нужда от теб, а защото ти имаш нужда от мен! И ако Сиври Бюлюкбаши поиска да се борим или да се бием, готов съм винаги да го просна на земята!

Големият мъж седнал до огъня изрева и тръгна да става с гол в ръката ятаган. Само намесата на останалите воеводи не доведе до мигновена разправа. Индже само махна с ръка и Сиври се успокои.

– После! – каза просто главатарят и тази една дума значеше много за Сиври. – Сега да видим какво искаш – като каза това, Индже седна, подпря се е лакът на коляното си и насочи погледа си, който "изгаряше", към Атанас. – Какво искаш от мен?

– Нищо не искам! – каза еничарът. – Идвам да ви помогна и да ви спася!

Всички наоколо, като чуха тези думи, настръхнаха. Никой не си позволяваше да погледне Индже в очите и никой не му говореше, а камо ли да му отговаря. Този щял да спаси него – най-могъщия кърджалийски главатар. Как си позволяваше?! Всички очакваха Индже да се разсмее и да вземе това на шега, но кърджалийският султан само още повече свъси вежди.

– Кой си ти, та ще ме спасяваш? Ти знаеш ли въобще пред кого стоиш?

– Да, знам пред кого стоя! – отговаряше все така Атанас, а спокойният му глас още повече ядоса кърджалията.

– Как се казваш? – попита Индже.

– Начо ме викат.

– Начо! Ами, Начо, как смяташ да ме спасиш?

– Дошъл съм да ви предупредя, господарю, голяма еничарска орта е тръгнала насам!

Като чуха това, мъжете насядали около огъня подскочиха.

– Какво? Какво говори той? – не можеха да повярват на ушите си. – Защо не ни каза по-рано?

– Откъде знаеш за ортата? Сигурен ли си?

– Сигурен съм, господарю!

– Кой ги предвожда? Кой им е паша?

– Някой си Аскероглу!

– Аскероглу? – извика Индже видимо учуден. – Кой ти каза това, куче? – явно чувствата в Индже бяха толкова силни, че той се изправи на краката си и тръгна към Атанас. – Кой те е накарал да ме излъжеш?

Индже се изправи пред Атанас, хвана го за яката и го дръпна към себе си. Очите му бяха кръвясали и наистина "изгаряха" и правеха дупка в Атанас. В този момент Атанас се изправи, изду гръдния си кош, извиси се над Индже и каза:

– Аз ти казвам това!

– Ти!?

Индже не издържа на силата на емоциите, а и раната му още не беше напълно заздравяла и той имаше слабост, сега обаче гледаше очите на този мъж и го позна. Това беше неговият по-голям брат, неговият баща, този, който беше причина днес той да е това, което е. Човекът, когото Индже най-много уважаваше на този свят.

– Атанас ефенди! – каза Индже и падна на колене.

Кърджалийските главатари извикаха, чудо невиждано се случваше пред очите им. Този, който мереше снага с истанбулския султан и не признаваше властта на могъщия Емин ага и страховития Кара Феиз, този, чиято ръка не трепваше пред нищо и дори пред собственото си дете, този, който не се страхуваше от смъртта и предизвикваше дори самия Бог, сега за пръв път в живота си подгъваше коляно и то пред някакъв непознат. Кърджалиите гледаха и не вярваха на очите си. Кой беше този мъж? Те дори не бяха чували за него.

Като се изправи, Индже махна към командирите си, това явно беше знак да си ходят, защото те бавно и безропотно се изправиха и си тръгнаха. Когато всички си тръгнаха и Индже спусна кепенците на палатката си, двамата мъже горещо се прегърнаха. После цяла вечер разговаряха.

На другата сутрин Индже накара кърджалиите да построят палатка и за Атанас и го прие като свой най-драг гост. Така минаха няколко дни. Пролетта стъпи на краката си, но Индже вече не се веселеше, не пиеше със своите главатари и не се шегуваше с тях. Кърджалиите тръпнеха в очакване. Винаги досега техният владетел ги беше водил към плячка и обир, но сега и дума не отваряше за това. По цял ден той говореше с Атанас и като че ли не ги забелязваше, не само тях, но и останалите кърджалии. Какво толкова си говореха двамата и откъде се познаваха, никой не знаеше. Едно обаче беше ясно – от раняването ли, или от думите на новия си приятел, Индже се беше променил. Вече и дума не отваряше за нападения, а взе да говори за правда, за спасяване на раята и за справедливост. Един ден кърджалиите не издържаха и се метнаха по враните си коне.

– Води ни, Индже! Води ни към победи и плячка! – крещяха те е пълни гърла, но не излезе Индже от палатката си и не ги поведе. Тогава пред главорезите се изправи тъмният анадалец Сиври Бюлюкбаши и каза:

– Не е вече Индже тоя, който беше! Вече не е нашият господар! Уплашил се е или пък думите на това куче Атанас го промениха! Хайде, дружина, след мен!

И поведе Сиври кърджалиите, и те отлетяха на черните си коне да сеят смърт из Тракия и чак до Филибе. Дели Кадир и Едерханоглу също последваха Сиври и остана само палатката на Индже, обградена отвсякъде от еничарските палатки на верните му йолдаши, командвани от Кара Колю. Верни бяха "спътниците" на Индже и никога нямаше да го изоставят.

– Радвам се за теб, Индже, и правилно направи, че се отдели от кърджалиите – каза Атанас. – Сега обаче като си казал "а" трябва да кажеш и "б". Пази селяните и воювай срещу същите тези бандити, чийто главатар доскоро беше!

– Те скоро ще се върнат и ще ме победят – каза Индже. – Емин ага искрено ще им се зарадва! Те със сигурност ще се присъединят към него!

– Няма, защото Емин не е тук, заминал е нанякъде.

Като чу това, Индже се зарадва.

В следващите дни Индже стана закрилник на народа. Той пазеше цялата област от хайдуци и кърджалии. Един ден избра най-личната мома на Бимбелови и я пусна сама от Жеруна до Бакаджиците. Хубава и бела беше тая мома и със злато накичена, но никой не я пипна и се успокои Индже. Пазеше хората и не даваше косъм да падне от главата им. Разчу се това и нови песни се запяха за Индже войвода, че е народен закрилник. Атанас беше щастлив. Той отиде да навести своите еничари и да провери дали се подготвят, защото знаеше, че скоро ще има истинска битка.

Когато се върна в Бакаджиците, в лагера на Индже го чакаше голяма изненада. Около славния преди кърджалия се беше събрала нова група, но този път от хайдути – закрилници на раята. Атанас искаше да вземе със себе си Индже и двамата с отрядите си да продължат към столицата. А беше радостен Аскероглу, защото приятелят му отново беше на страната на еничарите и се беше върнал на правата страна, на страната на доброто. Сега около огъня стояха трима мъже. Единият се представи като Добри войвода. Той беше умен и благ мъж, през целия си живот беше защитавал раята и опитвал, доколкото може, да я пази от безчинствата на еничарите и кърджалиите. Добри беше вече доста стар. Другите двама бяха "остри" и силни. Като чу имената им, Атанас скочи. Единият беше Узун Никола, същият този с бащата на когото брат му се беше борил. Сега Узун Никола беше станал войвода. Той беше мъж с кръгла глава и щръкнали мустаци, а ръцете му бяха подпрени на два големи ножа, втъкнати в силяха му. Атанас изведнъж си спомни какво му беше разказвал Иван за Узун Никола и за баща му. Сега еничарът се питаше дали Бимбалови ще се досетят, че е брат на Иван. Брат му се беше представил с името Иван Хаджиянев, прякор Бракмовия, нямаше как Узун Никола да се досети, че пред него стои братът на така омразния му Иван. Името на третия човек, седнал около огъня, беше още по-красноречиво. Той се казваше Вълко Бимбеля. По-всичко си личеше, че и той е пехливанин. Дебелият му бичи врат, огромните обли рамене и яки ръце, които ръкавите на ризата едва успяваха да поберат, го издаваха.

– Ето го Атанас! – каза Индже, като гласът му излъчваше радост, че отново вижда приятеля си, но в същото време си личеше, че доскоро са говорили за него.

– Това ли е приятелят ти? – попита Узун Никола.

– Да, това е моят учител и най-добър приятел!

Мустакатият мъж, който беше по-възрастен, огледа Атанас така все едно ще го купува.

– Значи казваш Атанас се казва!

– Да, Атанас Хаджипетков, а прякорът му е Аскера.

- Ей, ти, Аскера – каза Никола, – откъде си се научил да се бориш?

Атанас изтръпна. Явно Индже беше показал на Узун Никола някои от техниките на Болярови и опитният пехливанин веднага ги беше познал.

– От никъде – отговори Атанас.

– Индже каза, че си много добър пехливанин, че двамата сте били най-добрите при еничарите! Я стани да се пребориш с Вълко Бимбеля да те видим!

При тези думи Вълко само изръмжа и разкърши яките си ръчища.

– Не искам да се боря! – каза Атанас.

Индже стана и се приближи до Атанас.

– Защо не искаш да се бориш, бате Танасе? Не мога да повярвам, че си се уплашил! За мен винаги си бил пример за смелост!

– Индже, защо отвсякъде си се оградил с хора от Бимбаловите?

– Ние не се казваме Бимбалови, а Бимбелови. Аз също съм от Бимбеловия род, но не от тези, които са от Пашакьой или Ичме, а от Бакаджиците.

– Ти си Бимбелов?!

– Да, името ми е Стоян Бимбелов.

– Защо не си ми казал досега?

– Никога не си ме питал.

Атанас се сети, че беше точно така, но това не промени чувството, което му се появи, че Индже нещо е премълчал. Струваше му се, че има заговор срещу него, заговор на Бимбелови срещу него. Трима от тях срещу един Аскеров, какво да прави? Той реши да не приема борбата.

– Утре ще се борим, сега съм много уморен – каза Атанас. Той искаше да отложи борбата. Наистина беше уморен, половин ден беше яздил по чукарите. Сега искаше да си почине, утре щеше да реши какво да прави.

Тази вечер Индже беше много умислен, той като че ли не можа да се зарадва на идването на Атанас. Все пак имаше агне на чеверме и всички се нахраниха добре. По някое време хората още не бяха свършили с мохабета, когато Индже се прибра в палатката си и спусна кепенците. Недоволните хайдути продължиха да похапват и да се радват на виното, но вече много по-тихо. Всички знаеха, че ще трябва рано да се ляга. Това обикновено означаваше, че на другия ден ще се става рано и ще има поход, но сега никой не очакваше такова нещо. Може би просто Индже беше нещо не на кеф или преследван от собствените си демони. Тримата мъже останаха да поговорят на огъня пред палатката на Индже, а Атанас влезе при хайдушкия главатар.

– Нещо не си на кеф!? – каза той.

Индже седеше на одъра застлан с агнешки кожи и като че ли очакваше Атанас.

– Имам един грях, който трябва да изкупя – каза Индже.

– Искам да те взема с мен в Стамбул! Смутни времена идват, кърджалиите се почувстваха достатъчно силни и посягат към властта в столицата! Искам в този момент да си до мен! Смятам, че вече си готов! Ако ние не защитим султана и еничарския корпус, няма кой!

– Преди години живях с една жена. Отнесох се зле с нея. Искам да я намеря и да ѝ поискам прошка. Ти женен ли си?

– Да, женен съм – отговори Атанас, без да разбира какво общо има това.

– Деца имаш ли?

– Да, имам. Едно момче и две момичета.

– Да са ти живи и здрави – тъжно каза Индже. – Аз също имах дете, но го убих. Съсякох го с тия две ръце – като каза това, очите на Индже се изпълниха с влага и гледаше тъжно към земята. – Прошка искам! Имам надежда Пауна да ми прости!

Атанас гледаше сломения мъж и разбра, че сега не му е до това да се бори за Империята. Той го съжали. Човек, докато не се пребори е вътрешните си врагове, не може да се бори с външни и винаги е заплашен да загуби. Атанас се нуждаеше от сигурен човек до себе си. Явно сега трябваше да остави Индже да оправи нещата си.

– Чух, че Пауна и чичо ѝ Сяро Барутчията отново живеят в Урумкьой. Утре ще тръгна натам. Там живее и една моя стара ятачка – баба Яна Калмучката, хем и нея да видя, че от много години не съм я виждал. Утре и без това има празник в селото. Ще дойдеш ли с мен?

– Не, смятам да продължа – каза Атанас. – Трябва да побързам!

– Ще дойда е теб, изчакай ме само още един ден – каза Индже.

Атанас наведе глава, наистина доста се беше забавил, но си заслужаваше да изчака още един ден, ако можеше да вземе Индже и воините му. А добри бяха воините на бившия кърджалия.

– Ще изчакам!

– Ще дойдеш с мен, нали?

– Ще дойда!

– Чак сега, когато знам кои са Бимбеловите, разбрах защо винаги съм бил толкова добър в борбата. Сега съм решил Узун Никола и Вълко да ме научат на Бимбеловата борба, а аз ще я смеся с всичко това що си ме научил ти, Атанас ефенди. Мисля, че това ще стане най-силната и непобедима борба в света! Ти не искаш ли да ми помагаш и двамата да се научим заедно? А ако Узун Никола и Вълко искат да им покажеш това, което знаеш, може за имаме най-добрата пехливанска борба!

– Това вече е правено. Един от моите роднини – Яне се е казвал, е смесил Бимбаловия начин с Боляровия. Дори китаб написал за това и той е у мен. Аз съм те учил и от него на борба.

– На Аскеровия начин, така ли?

– Да – смотолеви Атанас. Той не искаше да изяснява, че Аскерови и Бракмови произлизат от Болярови.

– Значи вече е правено?! – е разочарование в гласа каза Индже. – До утре тогава!

– До утре! – каза Атанас и притеснен напусна палатката на Индже. Той знаеше, че ако се бори пред Бимбелови, те веднага ще отгатнат от кои е.

На другия ден още преди изгрев белият кон на Индже се разигра из лагера. Хората, сънени и засрамени, заизскачаха от палатките, техният главатар се беше събудил и ги чакаше. Всички бързо се приготвяха за поход. Кръвта им кипна. Не е било напразно снощното ранно лягане. Индже войвода щеше да ги води някъде.

Когато всички се събраха, пред тях се изправи Христо войвода и каза:

– Войводо Индже, аз веке ще се отказвам от хайдутство! Искам да се запопя! Стар съм веке, сили немам! Тоя живот ке ме събори, ако не се откажа овреме!

– Смяташ да се запопиш, така ли? – извика Индже така, че всички да го чуят. Останалите мъже чуха и се разсмяха буйно.

– Наистина ли смяташ да се запопиш, войводо? – попита Кара Колю, който беше от много години добър приятел на Христо.

– Къде ще отидеш? – попита Индже.

– В оня манастир, който построихме. (Става въпрос за Вакъфския манастир "Света Троица". Днес се намира близо до село Устрем, старото име на Устрем е било Вакъф. Христо войвода от Сливен наистина се запопва и приема монашеското име Христант. Той е и пръв игумен на манастира. Този манастир е един от най-големите в България, в миналото бил наричан Хайдушки манастир, защото служил за скривалище на много хайдути. Смята се, че именно тримата: Индже, Кара Колю и Христо войвода изграждат манастира, като се използва и хайдушки труд. Под олтара имало скривалище, а Индже дори имал собствена килия на втория кат на манастира.

Над манастира се намира пещерата Кара Колюва дупка, в която се смята, че хайдушките главатари събирали обраните съкровища. Говори се, че освен съкровищата на Христо войвода и Кара Колю, там имало и скривалище на Вълчан войвода. В манастира има чешма с три чучура, чиято студена и бистра вода тече още от времето на съграждане на манастира и от нея са пили и Индже, и Кара Колю, и Добри войвода, и Христо войвода.)

Така всички мъже последваха белия като гълъб кон на Индже и полетяха на враните си коне към Урумкьой, а само Христо се отклони и тръгна към манастира.

Кара Колю яздеше непосредствено след Индже, а Узун Никола – до Атанас. При всеки повод, когато погледнеше към еничара, Узун Никола клатеше заканително глава и без нужда се хващаше за двата си ножа. С това искаше да покаже на Аскера, че не е забравил за битката, а походът само я отлага.

Беше голям църковен празник и черквата в село биеше, звънкият глас на камбаната се носеше над цялото поле и околните хълмове. Атанас гледаше белия кон на Индже и разветите му дълги коси. Красавец беше Индже. Пред селото ги посрещнаха селяни, които носеха иконата на света Богородица. Те бяха излезли да посрещнат великия хайдутин – закрилника на бедните и покорените.

– Индже паша, Индже паша! – зашушукаха хората и гледаха красивия мъж яхнал прекрасния кон. – Инджето е тук!

Индже се наведе и целуна иконата, а после остави попа да го поръси със светена вода от едно менче. Чемширът обилно го поля със студената вода и той като че ли се събуди.

– Не съм дошъл да празнувам! Искам да говора е Пауна и чичо ѝ Сяро Барутчията! Предайте ми тези двамата! Искам да видя и баба Яна Калмучката, ако е още жива!

Хората си предаваха от уста на уста думите на Индже. "Пауна търсел

– Жена си, и чичо ѝ Сяро Барутчията!"

Мина доста време и Пауна – все така красива и кръшна, излезе пред хората. Но не я предадоха те, тя сама тръгна да излиза, а съселяните ѝ само ѝ сториха път и се разтвориха пред нея, както водите на Червеното море са се разтворили пред Мойсей.

– Ей ме на, що искаш? – извика Пауна.