Борсов посредник

14.

Бързо прехвърлих юридическите документи пред мен. За двайсет минути трябваше да прочета тридесет страници. Проклетият му Дейвид! Не можа ли да ми ги даде в петък, както ми беше обещал?

Основната сделка беше проста. Щяхме да лицензираме софтуера си за симулационен мениджмънт Феър Сим 1 на „Онада Индъстрийз“, за да разработват игри с виртуална реалност за развлекателната индустрия. За всяка предадена от тях игра щяхме да получаваме авторски процент. Отпих от силното черно кафе и отново погледнах часовника. Девет без десет. Представителите на „Онада“ щяха да бъдат тук след петнадесет минути. Продължих да чета.

Изведнъж вниманието ми беше привлечено от едно изречение. Препрочетох няколко пъти параграфа. Текстът изобщо не ми се понрави.

Съгласно договора трябваше да предоставим изходния код за Феър Сим 1 на „Онада Индъстрийз“.

За мен това беше огромна грешка. Връчехме ли им веднъж кода, тогава силата преминаваше на тяхна страна. Много скоро те щяха да изобретят малко по-различен от нашия код и мястото ни от този момент нататък вече щеше да бъде в историята. Изходният код представляваше пълният обем знания на „Феър Систъмс“ за изграждане на виртуални светове. Това беше сърцето на компанията. А ние щяхме да им го поднесем на тепсия.

Девет без десет. Взех документа и се запътих към кабинета на Дейвид. Нямаше го. Обадих се на Сюзан.

— Да си виждала Дейвид?

— На работа е — отвърна тя. — Видях го само преди половин час. Не е ли в кабинета си?

— Не. Можеш ли да се опиташ да го откриеш? Трябва ми спешно.

Върнах се на бюрото си и зачаках, като нетърпеливо барабанях с пръсти по писалището. Какво ли беше замислил Дейвид? Дали нарочно не ми беше дал договора в последния момент с тайната надежда да не забележа клаузата? Или просто се обаждаше параноята ми? Дали не беше всъщност това един почтен начин за достъп до пазара на развлекателната индустрия? За известно време, може би. Но не и в крайна сметка.

След малко той влезе в кабинета ми. До девет оставаха две минути.

— Сюзан е изпратила съобщение по електронната поща в цялата фабрика да ме търси. Какво става?

— Току-що огледах това — казах аз, като размахах проектодоговора.

— И?

— Според него ние издаваме изходния код за Феър Сим 1. Не можем да го направим.

— Ние не го издаваме, ние го продаваме — обясни Дейвид търпеливо. — За него ще получим голям авторски хонорар. В търговско отношение това е голяма сделка.

— Но тогава „Онада“ ще разполага с всичките ни знания за виртуалната реалност. Те ще са в състояние да го използват за разработване на свои неща. Ние ще загубим предимството си в технология на виртуалната реалност.

— Виж, Марк, не се тревожи. Ние пак ще си притежаваме кода. Обмислил съм всичко, повярвай ми. Този договор е продукт на шестмесечни преговори и „Онада“ са пратили някаква голяма клечка от Токио да сключи сделката. Вече ни чакат. Няма ли да тръгваме?

Стиснах зъби.

— Дейвид, не ми харесва да се разделяме с изходния код.

Дейвид започна да губи търпение.

— Виж, с Ричард работихме върху договора в продължение на месеци. Тази сделка ще ни оздрави финансово, като едновременно с това ще ни осигури могъщ нов партньор. Не можем да си позволим да пропилеем възможността. — И той излезе от кабинета ми.

Последвах го раздвоен. От една страна, той беше директор на маркетинга и аз би трябвало да му имам доверие. Особено след като беше провеждал тези преговори съвместно с Ричард.

От друга страна обаче, той бързаше, а това никак не ми харесваше.

От едната страна на масата в залата за конференции бяха подредени четирима японци. Тъмносини или сиви костюми, бели ризи, налудничави крещящи вратовръзки със сложни форми от листа, пауни и ярки слънца. Ефектът донякъде се разваляше от това, че и четирите вратовръзки бяха абсолютно еднакви. Протестиращ конформизъм.

Йерархичният порядък стана ясен по време на представянето. „Голямата клечка от Токио“ беше най-дребният и най-възрастният. Той изглеждаше като потънал в полудрямка, докато следеше развитието на нещата иззад тежко надвисналите си клепачи. Не говореше английски. Беше ни представен като господин Акама.

Заместникът му беше доста по-млад от него, около трийсетте. Казваше се Йошики Ишида, но можехме да го наричаме Йоши. Говореше с американски акцент. Обясни ни, че бил кандидат на науките от масачузетския технологичен институт и току-що бил изкарал три години в американския филиал на „Онада Индъстрийз“ в Калифорния. Сега оглавявал представителството в Лондон. Беше твърде интелигентен. Той водеше срещата от тяхна страна, като понякога се обръщаше с бърза и церемониална реч към шефа си, който му отвръщаше с няколко думи и възобновяваше полудрямката си.

Другите двама японци не проговориха и бързо бяха забравени.

Оставих Дейвид да води преговорите.

Той наистина беше добър. Говореше с уважение и без следа от онова покровителствено държане, с което някои западняци се обръщат към японците. Те извадиха проектодоговорите и започнаха да работят по тях.

Трябваше да призная, че бях като зашеметен. И преди се бях сблъсквал с японци на пазарите за облигации. За мен те винаги бяха тъпите момчета с много пари и никакъв разум. Все някой трябваше да купува на максимална цена и да продава на минимална, за да можем ние, останалите, да си заработим надницата, и почти всеки път този, който ни я осигуряваше, беше японец.

Тези обаче бяха различни. „Онада Индъстрийз“ беше японска електронна компания от среден мащаб и като такава беше по-голяма от всяка британска компания в същия ресор. Японците се славеха в областта на електрониката. Трудно беше да се повярва, че веднъж вкопчили се във виртуалната реалност, компания от ранга на „Онада“ няма да издуха като прашинки от пазара всички подобни на „Феър Систъмс“.

А ние всеки миг щяхме да връчим кода на Феър Сим 1 на тези хора.

Но с какво всъщност разполагах аз? Човек на двайсет и осем години, чийто опит във виртуалната реалност се измерваше в седмици, а не в години. Дейвид беше къде-къде по-опитен от мен в тази област. А „Онада“ определено нямаше да са доволни, ако се опитахме да променим условията на така трудно разработения договор. Те можеха да ни бъдат могъщ враг.

И въпреки това открай време бях свикнал да имам доверие на собствената си преценка. Тя ме бе спасила при множество трудни ситуации в „Харисън Брадърс“. Припомних си първите си няколко месеца като борсов посредник. Работех при Гюс, тридесетгодишен мъж, вече легенда на пазарите. Търгувахме „перпетуалс“ или „перпс“. Това бяха плаващи облигации без падеж. Очевидно това не притесняваше инвеститорите, защото те винаги можеха да ги продадат, ако поискаха. Всеки ден се търгуваха обеми от стотици милиони долари от тези облигации и всички ги смятаха за много изгодна сделка. Обаче на мене ми се струваше, че всичко това би имало смисъл, ако всеки път се намираше купувач за тях. Но какво би станало, ако пазарът за перпс внезапно престанеше да съществува? И тогава те нямаше да ни служат за нищо.

Споделих опасенията си с Гюс. Той ми заяви, че аз съм един невеж стажант, и отиде да обядва.

И така, цената на тези облигации започна да пада, макар и постепенно. За Гюс това беше добре дошло. Перпс бяха евтини, тогава ги закупувай на килограм!

Един следобед той позвъни в салона от „Белия кон“, за да ни каже, че ще си пусне компенсация за следобеда. Аз бях разтревожен, перпс отново падаха и ние бяхме затрупани с облигации.

— Купувай — нареди ми той с надебелял език. — Утре сутринта пазарът ще възстанови нивата си.

Не го послушах. Продадох всички перпс, които имахме, пазарът се сгромоляса и никога повече не се издигна. Гюс пощръкля и поиска да ме изрита от работа. Вместо да ме уволнят, ме прехвърлиха в изпълнителния отдел. Седмица по-късно обаче стана ясно, че перпс просто бяха това, което означаваше името им, перпетуалс или плаващи облигации без падеж. Гюс изчезна и Боб Форестър ме назначи на сегашния ми пост.

От тогава се бях научил да се доверявам само на своята преценка. Поех си дълбоко дъх.

— Това нещо не ми харесва — заявих аз, като посочих въпросната клауза.

Това бяха първите ми думи на срещата. Очите на Йоши ме прободоха като копия. Дейвид сърдито ме изгледа. Устните на господин Акама забележимо помръднаха. Запитах се дали наистина не знаеше английски.

— Страхувам се, че „Феър Систъмс“ не ще може да се раздели с кода за Феър Сим — продължих. — Мога ли вместо това да предложа един подобен подход, който използваме с другите си партньори, с които разработваме дизайна на всяко приложение?

Забележката ми определено не беше от изисканите. Дейвид беше прекалено зашеметен, за да каже каквото и да било. За миг изпитах съжаление към него. Беше получил нож в гърба си от своя шеф, пет години по-млад от него, пред самите клиенти. Жестоко. Но не можех да оставя нещата така. А той пък не трябваше да ме форсира по такъв начин.

Йоши не откъсваше очи от мен в продължение на няколко секунди; бузите му постепенно станаха алени. После се обърна към господин Акама и заговори бързо. Той вече беше напълно буден. Говореше бързо и разгневено, като ми пращаше отровни погледи, докато произнасяше речта си. Йоши само кимаше и излайваше по едно „хай“.

Накрая тирадата секна. Йоши се обърна към нас. Бяха му потребни няколко секунди, докато се успокои.

— Господин Акама би искал да ви благодари за отделеното ни време — изрече той с изключителна вежливост. — За съжаление господин Акама смята, че тези преговори са с малка вероятност за успешен край, изгоден и за двете страни. Надявам се, че ще ни извините, но трябва да бързаме, за да хванем самолета.

Японците се изправиха като един, поклониха се и ние ги съпроводихме до черния издължен мерцедес, който ги бе докарал във фабриката от Единбург.

— Какво, по дяволите, беше всичко това? — извика Дейвид, веднага щом лимузината излезе от паркинга. — Мислех, че сме се разбрали да продължаваме напред. „Онада“ щяха да бъдат най-големият ни клиент. Тази сделка щеше да ни носи по два милиона долара всяка година!

— Дадем ли им кода, все едно че им предаваме компанията — произнесох спокойно аз. — Що се отнася до другото, не си спомням да сме се разбирали за каквото и да било.

— Не им ли го дадем, няма да има сделка! — изкрещя той. — Прекарах шест месеца в обработване на сделката! Шест месеца за тоя що духа!

— Ще се върнат. След като искат да изкарат на пазара система за виртуална реалност, а те страшно искат да го направят, ще се върнат. Няма къде другаде да отидат.

— Дрън-дрън нямат! — изрева Дейвид. — Току-що провалихте най-добрата сделка, която някога компанията е имала възможност да сключи! — И той се понесе като буреносен облак към фабриката.

Огледах се. Двама инженери бяха станали свидетели на избухването му. Дежурната на рецепцията само ни гледаше с отворена уста. Нямаше и съмнение, че след броени минути подробностите от спора ни щяха да обиколят цялата фабрика.

Докато се връщах в кабинета си се запитах как ли щеше да постъпи Ричард на моето място.

Внезапно ми хрумна нещо.

— Ричард имаше ли папка за „Онада Индъстрийз“? — запитах Сюзан.

— О, да — отвърна тя.

След тридесет секунди папката беше на бюрото ми. Прегледах последните няколко документа. Имаше чернова от договора с дата 17 март, само месец преди Ричард да бъде убит. Проверих за клауза 4(а), която се отнасяше за кода. Там си беше, оградена с черен молив, с едно дебело НЕ, надраскано в полето с почерка на Ричард. Имаше прикрепен кратък факс от „Онада“, в който се твърдеше, че след като „Феър Систъмс“ не е съгласна с клауза 4(а) от проектодоговора, всички обсъждания се прекратяват.

Бях поразен. Значи още в мига, в който бе загинал Ричард, Дейвид е възобновил преговорите с „Онада“, вмъквайки клаузата, която брат ми бе зачеркнал.

Съжалението, което бях изпитал, че съм го унижил, бързо ме напусна.