Борсов посредник

7.

Карах бързо към Гленротс. Колкото повече размишлявах над това, толкова по-необосновани ми изглеждаха подозренията на Доналдсън за злоупотреба с вътрешна информация. За да може да търгува с помощта на вътрешна информация, човек трябва да разполага с такава. Аз не разполагах с никаква, като се изключи разговорът ни с Ричард за финансовите проблеми. Но това се бе случило само няколко дни преди да го убият. Карън също не знаеше нищо.

Още изпитвах известна нервност. В Ситито дори и най-слабият намек, че си бил замесен в нещо незаконно, можеше да те провали. Молех се само Доналдсън да не задава прекалено много въпроси.

Замислих се над странните раздвижвания в цените на акциите. От малкото, което ми беше известно, те бяха обикновено нагоре, точно преди да настъпи поглъщането, тъй като хората, които разполагат с вътрешна информация, купуват акции в очакване да се обяви поглъщането. Но акциите на „Феър Систъмс“ бяха паднали. Въпреки теориите на Ричард не виждах нищо мистериозно в този факт.

Пристигнах в Гленротс към обяд. Градчето се бе разпростряло в подножията на три ниски хълма. Беше заобиколено с концентричните пръстени на индустриалните предградия, всеки от които съдържаше правоъгълни метални фабрични корпуси без прозорци. Небето бе покрито със сиви облаци. Почти всичко беше замряло, нямаше силни шумове или пушеци. Каквито и машини да се криеха зад металните стени, те си жужаха спокойно.

Ричард ми беше разказвал за Гленротс. Той бил издигнат през четиридесетте години на века под името Ню Таун и се разраствал с миньорите, които прииждали от Западна Шотландия да работят в огромното каменовъглено находище Ротс. То обаче се оказало, че е необработваемо, и било затворено след няколко години. От този момент градчето се превърнало в шотландската „Силициева долина“ и съумяло да привлече чуждестранни инвестиции, голяма част от които били във високотехнологичните промишлености. Най-големият работодател била американската компания „Хюз Електроникс“.

Фабриката „Феър Систъмс“ се намираше в средата на едно индустриално предградие. Когато крупна местна компютърна компания банкрутирала преди три години. Ричард успял да наеме изгодно мощностите й.

Сградата представляваше голяма правоъгълна сива метална кутия. Емблемата на компанията се виждаше на няколко места по фасадата й; представляваше оранжево изгряващо слънце с думите „Феър Систъмс“, които я пресичаха. Единствените прозорци бяха в предната част на сградата.

Паркирах и тръгнах по чакъла покрай градинката пред фабриката. Хилави млади дръвчета стърчаха от лехичките. От двете страни се издигаха подобни безлични фабрики, а от другата имаше пустеещо място, простиращо се до близкия хълм, на който пасяха крави.

Дежурната в приемната беше с много къса червеникава коса, носеше черна рокля. Видях един дебел том „Ана Каренина“ на съседния до бюрото й стол. След като произнесох името си, тя ме дари със съчувствена усмивка. Помоли ме да седна и да изчакам господин Соренсън.

Така че седнах и зачаках. Бях изпълнен с любопитство да разгледам фабриката. Тя бе играла толкова важна роля в живота на Ричард, а най-вероятно и в смъртта му.

Две минути по-късно Соренсън нахлу в приемната, следван от мъж, когото не познавах.

— Марк, радвам се, че дойде. Вчера беше хубав ден, нали? — Той ми протегна ръка и аз я стиснах. — Ще съм зает през по-голямата част от деня, така че няма да мога да те разведа. Но това може би ще е за хубаво. Защото Дейвид, запознайте се, и Рейчъл ще ти покажат фабриката.

Дейвид Бейкър протегна ръка.

— Добре дошли във „Феър Систъмс“, Марк.

Акцентът му представляваше странна комбинация от меко шотландско наречие с американска интонация. Беше тридесетгодишен, среден на ръст, мършав, с гъста тъмна коса, пригладена с брилянтин. Малките му очички ме пронизваха. Носеше костюм италианска изработка и кафяви обувки. Една вратовръзка „Хермес“ беше закопчана за ризата му със сребърна игла. Червени презрамки надзъртаха изпод сакото му. Не изглеждаше много на място в тази сива шотландска фабрика. Същото обаче се отнасяше и за мен с характерния ми костюм за лондонското Сити.

— Искрено съжалявам за брат ви. Бяхме приятели. Това беше ужасяващ удар. Никой тук още не може да го повярва.

— Благодаря ви — изрекох учтиво.

Последва неловка пауза. Бях започвал да привиквам и към тях.

— А, да се качим горе — предложи Дейвид. — Мисля, че не е зле първо да си поговорим тримата с Рейчъл Уокър. След това вече ще ви разведа из фабриката и ще ви запозная с Уили Дънкан, нашия финансов директор.

— Ще се присъединя към вас по-късно — каза Соренсън. — Ако ти потрябвам, в кабинета на Ричард съм.

Тръгнахме по един дълъг коридор, между стъклени стени; зад тях се виждаше някакво стълпотворение от пластмаса, електроника и хора в ярки сини комбинезони, които се движеха сред тях. Плакати с реклама на системите за виртуална реалност покриваха стените; оранжевата емблема на „Феър Систъмс“ беше навсякъде. Отнякъде се чуваше попмузика. Изкачихме стълбите до един подобен коридор, но тук зад стените се намираха познатите кутийки на кабинетите. Килимите бяха светлосиви, а по-голямата част от мебелите — черни, макар и тук-там да се мяркаха чудновати отблясъци от синя или оранжева пластмаса. Това беше свят, обърнат отвътре навън. Външните стени нямаха прозорци; всички вътрешни стени бяха стъклени.

Дейвид ме въведе в нещо, което напомняше зала за пресконференции. До едната стена имаше голям екран, до който се виждаха компютър с шлемов комплект, триизмерна мишка и клавиатура. Дълга овална маса се простираше по дължината на стаята, а върху друга по-малка имаше още два компютъра. В тавана бяха вградени портативни камери, насочени към креслата под тях.

— Това е залата за съвещания на съвета на директорите — обясни Дейвид. — Използваме го за демонстрации. Тук дори можете да се срещнете виртуално с половината хора в залата, а с останалите — по отдалечените им места. Невинаги е практично, но поне е впечатляващо. Заповядайте, седнете.

Седнах от едната страна на масата, а Дейвид — от другата, като положи красива кожена папка отгоре. В нея имаше един блестящ бял бележник и няколко визитни картички. Подаде ми една.

— Стари са — предупреди ме той. — На нея трябва да пише „управителен директор“. Рейчъл ще пристигне всеки момент.

— Мислех, че двамата с Рейчъл сте управляващи директори?

Той ме изгледа подозрително.

— О, точно така. Но аз се занимавам с деловите страни на бизнеса, докато тя е страхотен технически ум. — После повтори: — Страхотен технически ум. — Произнесе го така, сякаш това обясняваше защо Рейчъл не е способна да използва мозъка си за каквато и да било друга полезна дейност.

Точно в този момент вратата се отвори и млада жена влезе в залата с пластмасова димяща чашка с кафе. Отметна дългата си кестенява коса от очите и ми подаде ръка.

— Здравейте. Аз съм Рейчъл Уокър, приятно ми е. — Имаше приятен мек шотландски акцент и нисък дрезгав глас.

— Марк Феърфакс. Радвам се да се запозная с вас — казах.

Тя седна до Дейвид Бейкър и извади пакет „Марлборо“. Понечи да запали, после ме погледна и попита:

— Вие не пушите, нали?

Поклатих глава.

— Аз пък останах с впечатлението, че пушите — каза тя. — Много рядко се лъжа.

Дейвид се прокашля и попита:

— Доколко сте запознати с „Феър Систъмс“?

— Почти никак. Ричард ми е разказвал малко. Четох документацията по емисията, но това беше преди няколко месеца. Използвал съм една система.

— Имате предвид „Бондскейп“?

— Да. Наистина ме впечатли.

— Тя е добра — отбеляза Рейчъл.

— За съжаление знам твърде малко за нея. — И това беше истина.

— Добре, нека ви разкажа нещо и за нас — започна Дейвид.

Той натисна едно дистанционно управление и на екрана зад него се появиха диапозитиви. Направи истинско професионално представяне. Разказа за историята на „Феър Систъмс“, пазара й, продуктите й, прогнозите за пазара на системи за виртуална реалност и очерта стратегията на компанията. Слушах много внимателно.

Ситуацията изглеждаше абсурдна: Дейвид в изгладената си памучна риза, копчета за ръкавели и вратовръзка „Хермес“ ми изнася лекция на мен, двайсет и осем годишния борсов посредник. Обаче сега аз бях най-големият акционер на „Феър Систъмс“; полагащата ми се половина от четиридесетте процента на Ричард заедно с личните ми 3,75 процента ми даваха почти двайсет и четири процента от компанията. Аз бях важен както за компанията, така и за самия Дейвид, и в момента ми се оказваше изключително внимание. Усилието си струваше.

— Имате ли въпроси? — усмихна се накрая той.

— Да — казах. — Слушал съм много за най-различните приложения на виртуалната реалност, а доколкото разбирам, „Феър Систъмс“ се занимава с по-голямата част от тях. Продажбите обаче са слаби? Дали наистина това нещо има голям пазар?

— Определено — заяви Дейвид. — Точно сега единственото голямо потребление на системи за виртуална реалност идва от военните на САЩ, следвани от онези машини, които виждате в залите за електронни игри. Това обаче скоро ще се промени. Щом технологията се появи на пазара на нужната цена — в този момент той направи пауза и изгледа строго Рейчъл, — и хората привикнат с нея, никой не знае до каква степен ще се развихри пазарът. Но определено ще се измерва в милиарди долари. — Прехвърли няколко диапозитива до едно виртуално изображение на сграда с офиси в Хамбург. — Винаги е по-евтино да се построи виртуално здание, да се изпробва и да се коригира където е необходимо, отколкото да се изгради и после обитателите му да бъдат принудени да търпят недоглежданията на архитекта.

Кимнах. Имаше право.

— Нещо друго?

Имах стотици въпроси за бизнеса, но за момента си помислих, че е по-важно да науча нещо за хората, които работят във фирмата.

— Да. Бихте ли ми разказали нещо за себе си? Как стана така, че дойдохте да работите във „Феър Систъмс“?

Лицето му изведнъж стана сериозно; кариерата му беше много важна тема за разговор.

— Разбира се. Завършил съм икономика в Лондон. Прекарах няколко години в програмата на Ай Би Ем за висши управленски кадри.

— В отдела за продажби ли бяхте? — прекъснах го.

Той се усмихна.

— Разбира се. Намирах се на най-напрегнатото място, където продавах на дилърите. Но отговарях и за развойната стратегия, изпълнението на проектите, връзката производство-маркетинг, разпределението на дивизионалните ресурси, носех и отговорност за някои генерални направления от висше ниво. — Не разбрах абсолютно нищо от думите му. А бил агент по продажбите! — Но Ай Би Ем ми се стори безперспективна. Виждах накъде отива компанията, така че постъпих в Харвард. — Направи пауза, за да подчертае важността на думите си. — Целта ми винаги е била да стана предприемач. Така че, когато напуснах Харвард и получих предложение да постъпя на работа във „Феър Систъмс“, веднага се съгласих. Аз съм предприемач по рождение, мога да правя пари. Двамата с Ричард бяхме добър екип. Няма съмнение, че той ще ни липсва страшно много, но в крайна сметка ще изведа фирмата на добър край.

Рейчъл издуха дима към тавана. Двамата с Дейвид се обърнахме към нея. Тя ни изгледа безстрастно.

— Да имате още въпроси? — запита той с тайната надежда да му дам повторен шанс да развие и останалите си таланти пред мен.

— Не, благодаря ви. Това наистина ми беше от голяма полза. Имате ли разпечатка от представянето?

— Заповядайте. — Побутна едно копие към мене. — А сега се надявам да ви покажа фабриката. — Той посочи към пода и Рейчъл се надигна.

Светът на компютрите не е единственият, в който обитават хлъзгави агенти по продажбите. Имахме си ги достатъчно и на пазарите за облигации. Не исках гледната ми точка за „Феър Систъмс“ да се определя от Дейвид Бейкър.

— Един момент — произнесох. — Бих ли могъл да разговарям и с Рейчъл? Може би тя ще ме разведе из фабриката.

Той се навъси.

— Рейчъл е нашият главен технически специалист. В момента е страшно заета. Нали, Рейчъл?

И двамата се обърнахме към нея.

Тя се спря и ме огледа от главата до петите. Зад кръглите лещи на очилата й ме гледаха дълбоки, кафяви, интелигентни очи. Явно ме преценяваше, и аз се размърдах неудобно.

— Не, няма проблеми, Дейвид. Ще се радвам да си поговоря с Марк.

Той се опита да измисли някакъв начин да не ме изтърве от хватката си, но накрая неохотно се отказа.

— Добре. Ще се отбиете, след като свършите, нали, Марк? — Усмихна се и напусна залата.

Рейчъл угаси цигарата си.

— Какво мога да ви разкажа?

Прецених, че е на моята възраст. Беше навлякла безформен сив пуловер над черните си дънки. Не носеше грим и косите й непрестанно падаха над очите. Вече знаех, че е технически гений, и като гледах очите й, вярвах, че е страшно умна. Не смеех да й задавам въпроси за „Феър Систъмс“, за да не се окажат глупави.

— Впечатляващо представяне — отбелязах накрая.

— Аха. Дейвид е добър агент по продажбите.

Тя сякаш се чудеше дали да каже още нещо. Аз чаках. Рейчъл запали нова цигара, дръпна и издуха дима към тавана по същия пренебрежителен начин както и по време на представянето на Дейвид.

— За съжаление не може да програмира и един калкулатор. Да не говорим за компютър.

Приведох се над масата.

— Е, и аз не мога да програмирам компютър, но съм загрижен за бъдещето на „Феър Систъмс“ и бързо схващам нещата. Така че разкажете ми за компанията.

Тя се ухили. Усмивката й беше изненадващо широка и топла.

— Съжалявам. Понякога ужасно ме нервира. Не е негова вината. Просто сме различни. Искате ли да поразгледате?

— Да, моля ви.

— Първо ще ви покажа местата, където се извършва монтажът. По-голямата част от компонентите си ги купуваме. Тук само ги сглобяваме, за да съберем система съгласно нашата конструкция и спецификации.

Слязохме в голямото помещение. Не се виждаше традиционната автоматизирана линия. „Феър Систъмс“ още не бе стигнала етапа на масово производство. За външния човек производственият цех, изглежда, се състоеше от групи млади мъже и няколко момичета, които сновяха наоколо, като пренасяха и се занимаваха с всевъзможни електронни компоненти, пръснати навсякъде. Рейчъл ми разясни какво се върши във всяка част от цеха. В първата секция се сглобяваха печатните платки. Те бяха наистина впечатляващи, всяка една от тях представляваше миниатюрен модел на град с пътища, мостове и сгради, разположени върху блестяща зелена площ. По-голямата част от изчислителната мощност се намираше не в печатните платки, а в дребните интегрални схеми, или „чиповете“, тънки силициеви пластини, някои от тях съдържащи милиони транзистори с изчислителна мощност по-голяма от тази, изпратила човек на Луната.

След това идваше секцията, където се сглобяваха шлемните комплекти от миниатюрни интегрални схеми и дребни дисплеи на течни кристали. Следваше монтажът на самите компютри и накрая едно сложно тестващо оборудване, което проверяваше дали изделието работи.

— Едно от хубавите неща на Гленротс е, че тук имаме възможност да ангажираме отличен персонал — каза Рейчъл. — Има цели семейства, които работят в електронната индустрия, а рецесията изкара на пазара за работна ръка някои наистина добри специалисти. На тях може да се разчита.

— Погледнете това — продължи тя. Посочи ми купчина електронно оборудване: стандартен компютър, терминал, шлемен комплект не по-голям от слънчеви очила, електронна ръкавица и мишка. Всичко това носеше емблемата на „Феър Систъмс“.

— Това е системата ни. Както виждате, много от компонентите се произвеждат от други фирми. — Почука по сивия пластмасов корпус на компютъра. — Това е стандартен персонален компютър Ай Би Ем. Той получава съобщенията, предавани от шлемния комплект, ръкавицата и мишката, извършва милионите пресмятания, необходими за създаването на един виртуален свят, и предава резултатите обратно на устройствата. Компютърът трябва да върши тези пресмятания двайсет пъти в секунда.

— Големи числа се пресмятат — забелязах, вдигайки шлема. Беше същият модел, който бях използвал за „Бондскейп“.

— Наша конструкция — каза Рейчъл. — Наричаме го „Виртуални очила“. Но и той е съставен от компоненти, произведени от други фирми. Дисплеите на течни кристали, които генерират изображенията за всяко око, се произвеждат от „Хоригучи Електроникс“ в Япония. Системата от звукови възпроизвеждащи тела е на „Кристал Ривър“ от Калифорния, а това — посочи към малък куб от черна пластмаса, вграден в шлема, — е системата за проследяване движенията на главата, която следи погледа на потребителя. Производство на компания „Полхемус“ със седалище във Върмонт.

След това ми показа електронната ръкавица и една триизмерна мишка, която не беше особено представителен модел, а просто дребно пластмасово изделие, с което можеха да се посочват различни неща във виртуалния свят.

— А сега ще отидем в отдела за софтуер.

Минахме покрай врата, която водеше към бюфета. Там имаше редица автомати за продажби с впечатляващ дизайн. Те продаваха безалкохолни напитки от всякакъв вид, горещи и студени, шоколад, бисквити и пържени картофи и дори хотдог и хамбургери.

Рейчъл забеляза моя интерес.

— Някой човек на диета би получил инфаркт от любителите на тия храни тук. Това е горивото, което ги държи будни цяла нощ. Моето лично мнение обаче е, че всичко това е боклук — изрече тя, сбърчила носле.

— А вас какво ви държи будна цяла нощ? — запитах.

Отправи ми поглед, в който се четеше увереност, че съм луд или сбъркан, или и двете заедно, и тръгна по стълбите.

Отделът за софтуер се оказа помещение с размери на половината на монтажния цех, но със съвсем различен вид. Имаше около петнадесетина лъскави черни бюра, всяко заето от програмист с компютъра си. Хартията беше навсякъде: разпечатки, вестници, опаковки от хранителни продукти, изрезки, фотографии и дребни жълти стикери с дузини. Всички програмисти обаче не обръщаха внимание на хартията около себе си и съсредоточено се взираха в екраните. В дъното на залата обаче имаше група хора, които се смееха, докато се мъчеха да съборят с фризби чашка, поставена върху шкаф за документи.

— Какво правят? — запитах я с възможно най-невинното изражение, на което бях способен.

— А-а, това е малко трудно за обяснение — изрече смутено Рейчъл.

Един от тях ни зърна и играта секна.

Върху далечната стена имаше прозорец. През него се виждаше дива скалиста местност със синьо-бели завеси, а в далечината се издигаха тъмни планини. На преден план пасяха овце.

— Чудна гледка — отбелязах.

— Нали? — възкликна Рейчъл. — Изумително е само колко много променя обстановката. Това е екран, останал от демонстрация, която правихме преди година. Те променят пейзажа всяка седмица. Мисля, че това е остров Скай. Трябва да признаете, че изглежда далеч по-добре от всичко реално от другата страна на стената. — Извърна се към залата. — Ето къде лежи силата на „Феър Систъмс“ — произнесе с гордост. — Създаването на виртуален свят изисква някои стъпки. Първо, вие описвате формата на даден обект, например на стол, със средствата на математическите формули и координати. После добавяте текстури към изображението, такива като памучна тъкан, кожа или дърво. След това обаче ще имате нужда от специален софтуер, с който да пресметнете как ще изглежда столът, когато или той, или наблюдателят се движи; тъкмо в това е основата на виртуалната реалност. Ние сме разработили свой собствен симулационен мениджър, който върши всичко това, и при това много добре. Казва се „Феър Сим“. Както можете да се досетите, виртуалната реалност ангажира огромна част от ресурсите на компютъра. Всеки път, когато се опитаме да изпробваме нещо ново, винаги ни спира недостатъчната компютърна мощност. Налагат се десетки компромиси, когато програмистът създава един напълно нов свят. Той може да обновява изображението тридесет пъти в секунда, с което да му придаде движение гладко и плавно като това на телевизор, а може да зададе на виртуалните обекти реалистични текстури или да постигне най-фините светлинни полусенки, или точни форми, или реалистичен триизмерен звук, или да осигури широко полезрение за потребителя. Но той не е в състояние да постигне всичко това едновременно. Феър Сим създава интелигентни решения сред тези компромиси в реално време, докато системата работи. Той използва максимално възможностите на компютъра. За всеки е очевидно, че това е най-доброто приложение от този тип в света.

Рейчъл изрече последното твърдение като нещо съвсем естествено. Тя очевидно беше убедена в думите си.

Един от любителите на фризби се приближи към нас. Беше висок и много слаб и вървеше бързо. Имаше дълга тъмна коса и носеше черни джинси и фланелка с къси ръкави.

— Това е Кийт Нюол, нашият главен конструктор на чипове. Кийт, това е Марк, братът на Ричард.

— Радвам се да се запознаем. Човече, направо сме като убити.

Усмихнах се.

— Кийт работеше за „Моторола“ в Калифорния. Затова говори така. Обаче си е чистокръвен шотландец.

— Благодаря ти за представянето, Рейчъл — изрече бързо той. Шотландският му акцент едва се долавяше. — Извинявам се за фризбито. Това беше Мат Грегори, главен ръководител на производството на чипове и всичко. — Посочи към един младеж с рядка брада, който въртеше оскърбителното фризби около показалеца си. — Обича да си играе всеки път, когато дойде на работа. — Говореше бързо. Обърна се към Рейчъл: — Каза ли му за Феър Рендър?

— Не — отвърна тя.

— Току-що завършихме един нов графичен чип за следващата ни генерация машини. Страхотен е. Нека да ви го покажа. — Заведе ме до голям компютърен екран, налепен с жълти парченца хартия. Седна и бързо натисна бутона на мишката. Демонстрира ми серия много сложни рисунки толкова бързо, че картината ми напомни анимация от зората на рисуваните филмчета. И през цялото време устата му не спираше, като ме засипваше с информация. Щом свърши, вдигна поглед и запита: — Е, какво ще кажете?

— Много хубаво.

— Какво искате да кажете с това „много хубаво“? Та това е направо изумително!

Рейчъл се изсмя:

— Наистина е много добро. Този чип представлява един напълно нов подход за демонстриране на изображенията, от които се нуждаете при виртуалната действителност. Далеч по-добър е от всичко, произведено от конкуренцията. В момента генерирането на виртуални изображения изисква съхраняването на големи масиви от данни в паметта на компютъра, докато се обработват. Това забавя нещата. А ние ще можем да изпълняваме цялата обработка директно върху чипа, без да съхраняваме данните в паметта.

— Е, и?

— Е, това означава, че ще можем да създаваме виртуални изображения много по-бързо от конкурентите ни. Освен това имаме патента за процеса.

— Това — отбелязах аз, като се ухилих на Кийт — е изумително.

— А сега да погледнем какво правим с цялото това оборудване — намеси се Рейчъл.

Тя ме поведе към едър мъж с гъста черна брада и шкембе, покрито с бяла фланелка с къси ръкави и надпис: „Загубен съм в мъглата“. Един господ само знаеше какво означава това.

— Здравей, Тери — каза тя.

Той вдигна поглед.

— Ха, Рейчъл! Какво те води насам?

Тя се обърна към мен:

— Тери работи по един проект с една от водещите американски компании за продажби на дребно. Погледнете.

Екранът беше изпълнен с изображението на модната секция в магазин за дрехи. Той натисна няколко бутона и се появи екстравагантна черна вечерна рокля.

— Тази струва само пет хиляди. Искаш ли да я премериш, Рейчъл?

— Разбира се.

Екранът се превърна в добре оформено пробно отделение. Появи се и изображението на Рейчъл в плътно прилепналата рокля. Тя вървеше пред редица огледала, като отражението върху тях демонстрираше облеклото й от всякакъв ъгъл. Фигурата й беше зашеметяваща, най-малкото върху екрана на компютъра. Не се сдържах и хвърлих бърз поглед върху развлечения оригинал до мен. Рейчъл долови погледа ми и се изчерви. Беше много привлекателна с пълзящата от шията към бледите й бузи руменина.

— Това ще се използва в маркетинга — изрече бързо тя, съвземайки се. — Но след пет години, когато всички ще си ги имаме по домовете си, нищо чудно това да се окаже начинът, по който ще купуваме дрехите си.

— Разработили сме методики за картографиране на тялото, които могат с голяма точност да възпроизвеждат изображение на реална личност от всеки ъгъл — отбеляза Тери. — Искате ли да ме видите с бански?

Тъкмо мярнах косматото му шкембе над миниатюрни жълто-зелени бански, когато Рейчъл ме задърпа.

— Тери е много добър, но малко му хлопа дъската.

Имаше нещо кошмарно в начина, по който един програмист обличаше и събличаше красиви жени цял ден на компютъра си. И след това да се облича в еротично бельо. Много кошмарно.

Рейчъл ми показа върху какво работят някои от другите програмисти. Един разработваше триизмерно представяне на нефтен кладенец, а друг — система, която да подпомага хората да превъзмогнат страха си от височина.

— Опитайте това — каза тя, сочейки към една странна конструкция от метал и електроника. Оказа се система за ски обучение.

Поколебах се за момент и после пъхнах внимателно краката си в обувките за ски, които бяха закрепени към специално конструирани метални плочи, и нахлузих шлема. Изведнъж се озовах на пистата. Около мен имаше само планини, небе, слънчеви лъчи и ослепителен бял сняг. Отблъснах се с реални щеки и веднага се плъзнах по склона на планината. Долавях шепота на снежинките и което беше най-странно, краката ми улавяха неравностите на снежното трасе под ските. Пробвах обръщане на посоката, краката ми изпитаха внезапния удар и, разбира се, ъгълът на гледната точка мигом се промени. За момент загубих ориентация, но след секунди се настроих към този нов свят, в който се бях озовал. Разбира се, гледката на планината не изглеждаше съвсем автентична и върху лицето си не можех да усетя слънцето, пронизващия студ и вятъра, но въпреки всичко усещането беше удивително. И когато накрая се стоварих, не изпитах никаква болка.

Това беше страхотен начин човек да се научи да кара ски. Когато Рейчъл тръгна към малък кабинет в дъното на залата, аз неохотно я последвах.

Докато ме водеше натам, от лявата ни страна внезапно се отвори врата и излезе момче на около дванадесет години, триейки очите си. Беше слабо, с нежно бледо лице и големи очи, зачервени от недоспиване. Носеше четири празни кутии от пици. Малко остана да се блъсне в Рейчъл.

— Тъкмо да ги изхвърля — обясни то. После се ухили изтощено. — Страхотен хак. Вече сме почти вътре.

— Добре, Анди — похвали го тя. — Успя ли да поспиш снощи?

— Още не — измънка момчето. После ме забеляза и тресна вратата под носа ми, от която току-що бе излязъл. На нея имаше надпис: „Проект «Платформа». Влизането забранено“. Под надписа бяха добавени череп и кръстосани кости.

— Кой е този? — запитах аз.

— Това е Анди Кетъринг. Най-добрият програмист, който имаме. А и не е толкова млад, колкото изглежда. Мисля, че е някъде на двайсет и три.

— А какво представлява този проект „Платформа“?

— Това е един строго поверителен проект, който правим за една трета страна — след известно колебание отговори тя. — Само пет души в компанията са посветени в него. Е, останахме четирима, след като Ричард вече го няма.

Бях заинтригуван, но не продължих с въпросите си. Последвах я в един малък стъклен офис. Явно беше нейният. Върху бюрото се търкаляха пластмасови чашки за кафе. Имаше най-малко три пепелника, пръснати из малкото помещение, и всички бяха препълнени с угарки. Две празни бутилки „Валполицела“ стояха на стража над кошчето за отпадъци. Документите бяха грижливо подредени на три купчинки в един от ъглите на бюрото й, а компютърът й жужеше нежно в другия. Тя също имаше прозорец, но той нямаше завеси. Виждаше се сив град, обгърнат от ранната утринна мъгла, и една голяма река, която го пресичаше.

— Глазгоу? — попитах.

— Аха.

Гледах как един самотен кораб напредва по реката.

— Ричард вършеше доста работа в къщичката си за лодки в Къркхейвън — каза Рейчъл. — Той си държеше там доста важни неща. Дали бих могла да отида и да ги прибера?

— Разбира се. Или ако искате, аз да ви ги донеса?

— Не, не се тревожете. По-голямата част от тях всъщност са в компютъра му, така че само ще сваля файловете.

— Добре. Кога имате нужда от тях?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Какво ще кажете за тази вечер?

— Нямам възможност. Ще бъда тук почти през цялата нощ. Утре рано сутринта мога да отскоча. В седем и половина става ли?

— Идеално. — Запитах се кога ли спеше.

Замълчахме за момент, застанали неловко край малка масичка за конференции.

Това беше жената, работила съвместно с Ричард в продължение на години. Знаеше всички тайни на „Феър Систъмс“.

— Имате ли някаква представа кой може да го е убил?

Това бе най-неподходящият въпрос, който можех да й задам. Тя ме изгледа с бледо и безизразно лице. Прехапа долната си устна.

— Не — отвърна накрая.

— Настояваше да се видим за нещо само дни преди да го убият. Знаете ли какво може да е било то?

— Не искам да говоря за него. Ясно ли е? — заяви ми тя.

— Ясно — отвърнах. Бях раздразнен, но тя имаше правото да се справя с мъката си както може.

Продължавахме да стоим до масичката. Чувствахме се неловко.

— Искате ли да ми зададете някакъв въпрос? — запитах накрая.

Тя ме погледна право в очите.

— Ще продавате ли „Феър Систъмс“?

Въпросът й ме свари напълно неподготвен. Още не знаех отговора.

— Хората тук говорят за това. Мислят, че ще продадете и ще духнете с пълни джобове.

Имаха право, защото ми бе минавала и такава мисъл. Тъмните очи на Рейчъл се забиваха в мен като свредели. Сведох поглед.

— Всички работехме като луди за Ричард през тези години. Смъртта му беше тежък удар за нас. Но знаем какво се мъчеше да постигне и искаме да видим делото му завършено. Заради него самия. Това е всичко, което можем да направим. — Тя се опитваше да овладее обзелите я чувства. — Ричард казваше, че никога няма да продаде фирмата. Надявам се, че го разбирате.

— Да, разбирам — отвърнах.

— Знам, че работите в банка — продължи тя. — Знам, че парите за хора като вас са от изключително значение. Но тази компания представлява нещо повече от годишен баланс. Това е Ричард. Всичко, за което той милееше, всичко, в което вярваше. Бъдещето на виртуалната реалност може да се реши тук, в Гленротс. На път сме да осъществим мечтата на Ричард. Не я рушете, това е твърде важно. — Гласът й беше изпълнен с презрение. Тя не ме умоляваше, а просто ми го съобщаваше.

Кимнах, чувствайки се като престъпник.

— Ще ви заведа при Уили — каза тя.