Борсов посредник

15.

В деня на погребението на Ричард слънцето блестеше ярко. Свещеникът беше доволен, че църквата му ще бъде използвана за такъв повод. Оказа се, че брат ми дори се отбивал в нея в неделните дни, което до известна степен ме изненада. Службата беше проста и внушителна, без продължителни излияния. Като гледах към морето, си помислих, че това беше най-подходящото място за Ричард.

Най-после бях успял да убедя съдебния изпълнител да освободи тялото на брат ми. Той бе настоял, че Ричард трябва да бъде погребан, за да може всеки бъдещ защитник на обвиняемия да поиска ексхумация на тялото за едно бъдещо изследване. Мисълта за това не беше особено приятна, но поне беше добре да се знае, че той вече не е в моргата.

Почти не бях вдигал шум около погребението, но въпреки това се бяха събрали петдесетина човека. Разпознах повечето от тях. Дейвид, Рейчъл, Уили, Сюзан и още няколко души от „Феър Систъмс“. Джим Робъртсън също присъстваше, както и сержант Кокрейн. Уолтър Соренсън бе успял да организира пътуване до Британия, което да съвпадне с погребението. За щастие Карън също бе успяла да долети; беше хубаво, че е до мен.

Една личност обаче привлече вниманието ми. По време на службата се опитвах да не му обръщам внимание, за да мога да посветя мислите си на Ричард и паметта му. След това просто нямаше как да избягам.

Баща ми.

Бях потресен от това колко много се бе променил. Косата му беше оредяла и посивяла още повече. Раменете му бяха леко приведени. Лицето му беше покрито с бръчки, изпито и бледо.

Една жена го държеше под ръка. Беше около трийсет и пет годишна, слаба и бледа като него, с тъмна коса и тъмни очи. Изглеждаше ми позната. Потресен осъзнах, че ми напомня за снимките на майка ми от детството ми.

Не исках да се срещам с него. Не бях сигурен, че ще съумея да си сдържа нервите при един разговор, а не исках да се караме точно на гроба на Ричард. Не можех обаче да се преструвам, че не го забелязвам тъкмо на погребението на брат ми. Така че хванах Карън за ръката и я поведох към мястото, където баща ми и съпругата му разговаряха със Соренсън.

Соренсън ме забеляза и тръгна към мен. Представих го на Карън.

— Ние се познаваме — каза той. — Последният път, когато се видяхме, беше на конференцията на „Харисън Брадърс“ в Бока Рейтън. Спомняте ли си?

— О, да — отвърна тя. — Радвам се да ви видя отново.

— Аз също — заяви той с усмивка. — Е, мисля да се отбия днес следобед във „Феър Систъмс“, ако си там, разбира се, Марк.

— Ще бъда — казах. — Довиждане.

Той се отдалечи.

— Аз ще се присъединя към него — изрече тактично Карън.

Кимнах й с благодарност и се обърнах към баща си.

— Здравей, татко. — Зачаках за някакъв отговор, дума, укор или каквото и да е.

Вместо това брадичката му затрепери и той закри лице с ръце и шумно се разхълца. Жената до него ме изгледа бързо с някаква смесица от объркване и смущение, пусна ръката на баща ми и бавно се измести до Соренсън и Карън. Останахме така няколко минути, докато другите опечалени излязат.

Прегърнах го през рамото. Накрая той се изправи.

— Обичах го. Обичах и двама ви — прошепна той.

Обзеха ме различни чувства: мъката по смъртта на Ричард, съчувствието към скръбта на баща ми, вината, загдето го бях пренебрегнал, спомените от онова, другото погребение преди осем години, но въпреки всичко гневът доминираше.

— Ела в къщата на Ричард да пием по чаша чай — казах.

Той се изправи и погледна към съпругата си. Тя кимна и му се усмихна слабо, като посочи към вратата на църковния двор.

— Добре — отвърна той и двамата закрачихме обратно към къщата.

Кухнята беше уютна и топла. Сложих чайника върху печката. Татко изглеждаше крехък и преуморен, седнал на стола до кухненската маса. Вече нямаше солидния вид, който толкова добре си спомнях. Много неща имахме да си кажем, а почти не изпитвахме желание да го направим.

— Последната година идвах два пъти да се видя с Ричард — каза баща ми.

Повдигнах вежди. Това го чувах за пръв път.

— По тия места има много интересни птици. Това е област, важна за миграциите, и понякога човек може да зърне някои много реди видове. Веднъж дори успяхме да видим един пчелояд покрай скалите на изток оттук. — Той въздъхна. — Ричард обичаше това място. Казваше ми, че му помагало да мисли. Той беше голям мислител — засмя се баща ми.

Самият той, с интелект далеч над средното ниво, винаги бе твърдял, че Ричард е по-умен от него.

— Когато в началото напусна Единбург, за да основе „Феър Систъмс“, бях разочарован — продължи баща ми. — От него можеше да стане велик учен. Обаче при последните ни срещи миналата година разговаряхме за компанията. Тогава започнах да разбирам защо го беше направил и дори му се възхищавах за това.

Слушах го, без да го прекъсвам.

— В науката големите открития се правят и проблемите се решават посредством един продължителен процес на публикации в научни списания. — Речта на татко отново бе придобила професионалното звучене. — Проблемът, пред който се бе изправил Ричард, не можеше да бъде решен по този начин. Той искаше да е човекът, внедрил виртуалната реалност в самата тъкан на обществото. Това не е само проблем на електрониката и създаването на софтуер. Това е проблем на управлението, на маркетинга, на разработката на продукта, на стратегия и на финансиране. И това още повече усложнява нещата. Ричард смяташе, че е вече пред прага на успеха. Една година още само и…

Знаех, че в техническо отношение брат ми беше ненадминат. Но аз имах финансово образование, а нещата при финансите са такива, че всичко може да бъде определено количествено. Знаменитата обща сума. От финансова гледна точка аз изобщо не бях сигурен колко просперираща ще се окаже компанията на Ричард.

— Трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да доведем до успешен край нещата, Марк, заради него — обърна се баща ми към мен.

Изправих се и отидох до прозореца.

— Би имало далеч повече смисъл, ако продадем — казах.

— Във финансово отношение, може би. Но Ричард не искаше да разпродава.

— Знам. Но повярвай ми, „Феър Систъмс“ просто виси на косъм. Може да се окаже, че просто нямаме избор.

— Добре, направи каквото можеш.

— Ще го направя, татко.

— Благодаря ти. — Баща ми отпи от чая си.

Никой от двама ни не каза нищо.

Той се прокашля.

— Искам да ти кажа за майка ти…

— Не сега, татко. Може би след време.

Той ме стрелна с бърз изнервен поглед. Отмести чая си и се надигна.

— В Оксфорд ли се прибираш? — запитах.

— Ще обядваме с Уолтър и си заминаваме.

Можех да го поканя да остане, но нямах желание. А и съпругата му го чакаше отвън. Изпитвах облекчение, че ми беше спестено присъствието й.

Той застана до вратата.

— Радвам се, че си поговорихме днес.

— Аз също.

Дали бях искрен? Не знам.

Той излезе. Две минути след това на вратата се почука. Беше Карън. Изглеждаше мрачна, но очите й бяха сухи.

— Как се справяш? — запита тя, като ме прегърна.

— Чувствам се като във вакуум.

— Как мина с баща ти?

— О, не знам. Очевидно е много разстроен заради Ричард. Тревожи се също така да не разпродадем „Феър Систъмс“. — Загледах се в пода в продължение на минута-две. Карън мълчеше, обвила ръце около шията ми. — Срещата ни протече толкова странно. Отначало всичко беше наред. Но после, когато се замислих за онова, което беше причинил на майка ми… — Прегърнах Карън. — Толкова самотен се чувствам, Карън. Ричард вече го няма, майка ми е починала толкова отдавна, а баща ми… не мога да разговарям с него.

— Би могъл да се опиташ.

— Не — изрекох бързо. — Не мога да го направя. Това би означавало да оскверня паметта на майка ми.

Тя не каза нищо, само положи ръка върху рамото ми.

— Наистина ли ти е наложително да се прибираш още днес следобед? — запитах.

— Да. Съжалявам. Но просто не можеш да си представиш с какъв труд само успях да си взема днес свободен ден. Утре сутринта на всяка цена трябва да съм на работа.

— Добре — изрекох разочаровано.

Соренсън влезе в кабинета ми около два и половина следобед. Карън бе хапнала малко супа с мен за обяд и аз я бях откарал на летището, преди да се върна в Гленротс. Емоционалното напрежение от сутринта не ме напускаше.

Соренсън беше свеж и изпълнен с ведро настроение, сякаш не бе присъствал на погребението на Ричард.

— Как вървят нещата тук?

— Борим се — отвърнах. — Мисля, че се справям с нещата, които вървят достатъчно добре. Вчера обаче си имах разправия с Дейвид.

— Разкажи ми.

Разказах му за срещата с представителите на „Онада“.

— Това ми се струва доста странно — каза Соренсън. — Ти си бил в правото си да спреш сделката, но жалко, че това е трябвало да стане пред японците. Не мога да проумея защо ще му е притрябвало на Бейкър да им дава кода.

— Той твърди, че това е добра сделка и че можем да получаваме по два милиона годишно от нея. Аз обаче проверих архивите. Ричард категорично е отхвърлил клаузата през март.

— Така ли? — запита замислен Соренсън. — Но защо тогава Бейкър е настоявал за това?

— Трябва да призная, че се справи много добре — казах. — Смъртта на Ричард почти не е объркала нещата. Той е събрал много професионално голям списък на клиенти. Работи много усърдно и има отлични резултати.

— Е, тогава не изпускай юздите. Не можем да си позволим да го загубим точно в този момент.

— Ще се опитам.

— Полицията открила ли е нещо по смъртта на Ричард?

— Не. Макар че задават много въпроси.

— Знам — каза Соренсън. — Накарали са дори ФБР в Чикаго да проверят дали наистина съм говорил онзи ден. Поискали са от борсовия ми посредник регистъра на сключените сделки. Разбира се, че не са открили нищо. — Той се надигна. — Справяш се добре. Дръж така. И ми се обади или ми изпрати съобщение по електронната поща, ако имаш нужда от някаква помощ.

На следващата сутрин извадих един сив костюм на сини тънки райета. Поколебах се и го огледах срещу светлината. След малко го пъхнах обратно в гардероба, като си сложих памучни панталони и една дебела ежедневна риза вместо костюм. Просто не исках да приличам на Дейвид Бейкър.

Излязох от къщи едва в осем и трийсет и пристигнах в Гленротс точно след девет. Обожавах кормуването през областта Ийст Файф. Колко ли пъти беше преминавал Ричард по този път сутрин? Коя ли радиостанция е обичал да слуша по пътя?

На паркинга пред фабриката се беше събрала тълпа. Те обикаляха в тесен кръг, като носеха плакати. Някакво куче се стрелкаше напред-назад около краката им. Телевизионен екип ги държеше в обективите си, а няколко журналисти стискаха бележници.

Не влязох в паркинга, а продължих към фабриката. Питах се дали не е по-добре да се вмъкна през задния вход, но бях съвсем сигурен, че и тогава пак щяха да ме видят. Когато приближих към групата, успях да разчета плакатите им: „ВИРТУАЛНА РЕАЛНОСТ — ВИРТУАЛЕН АД“, „ВИРТУАЛНА РЕАЛНОСТ — ХЕРОИН ЗА НАРОДА“, „ПРОСТО КАЖЕТЕ НЕ“, „СПАСЕТЕ ДУШИТЕ НА ДЕЦАТА НИ“.

Бях вече на входа, когато ме забелязаха.

— Ето го Марк Феърфакс! Идва! Спрете го!

Ускорих крачка. Двама мъже обаче изтичаха и застанаха между мен и входа. Единият беше доста кльощав, но другият беше едро копеле. Можех да се опитам да се шмугна между двамата и може би да се сбия с тях. Можех да повикам полицията или да остана и да разговарям. Бях съвсем наясно, че телевизионният екип снима.

— Феърфакс! Ако обичате, за момент, Феърфакс!

Познах гласа на Дуги. Реших да се втурна покрай двамата мъже. Те се посуетиха за момент, но ме пропуснаха.

И в този момент изведнъж лицето на Дуги се появи само на сантиметри от моето. Това беше лице на разгневен мъж. Беше напрегнат, вените на врата му се бяха издули. Челото му под перчема бе оросено със ситни капчици пот. Усещах дъха му, потта му, гнева му.

— Изслушай ме добре какво ще ти кажа, Феърфакс — изрече той със спокоен, заплашителен глас, нисък, но достатъчно ясен да го чуят журналистите.

Искаше ми се да го ударя. Обаче помислих за телевизионните камери, пъхнах ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и се опитах да овладея гнева си.

Внезапно протестиращите замлъкнаха. Дуги направи пауза, изчаквайки хората на пресата да се доближат.

— Изслушай ме, Марк Феърфакс — повтори той. — Разполагам с писмо, което и ти, и брат ти сте виждали. И никой от двама ви не е предприел нищо по него.

Той измъкна някакви листове. Сърцето ми за миг спря да бие. Разпознах обръщението върху листа от бележник.

Размаха писмото високо във въздуха.

— Това писмо е от адвоката на семейството на един младеж. Младеж, загубил чувството си за ориентация до такава степен след игра на машина на „Феър Систъмс“ за виртуална реалност, че както кара мотоциклета си, се блъсва в дърво и умира.

Журналистите зад мен трескаво задраскаха в бележниците си.

— Има и още нещо — каза Дуги. — Ричард Феърфакс е стигнал дори дотам, че да убеждава семейството на момчето да не вдига шум за нещастния случай. Те са изплашени. Толкова изплашени, че не желаят самоличността им да стане достояние на обществеността. Но виртуалната реалност убива хора! — Отново размаха писмото. Последва шумолене на хартия, докато протестиращите подаваха изявленията си за пресата на журналистите. — Какво имате да кажете по този повод?

Поех си дълбоко дъх и преброих до три.

— Нищо — отвърнах с възможно най-спокойния тон, на който бях способен. — А сега, след като свършихте, ще ме пуснете ли да отида на работа?

— Запознати ли сте с нещастния случай? — обади се нечий глас зад гърба ми.

Беше висок слаб мъж към тридесетте с репортерски бележник. Дуги го остави да говори. Сигурно беше режисирано, помислих. Още една важна причина да съм нащрек.

— Нямам коментар.

— Но вие сте длъжен да коментирате случая, това е въпрос от обществена важност.

— Казах, не коментирам.

— Можем ли да видим това писмо? — Този път беше жена, с очевиден английски акцент.

— Съжалявам, но не мога да го разпространявам — отвърна Дуги. — Обещал съм на семейството да пазя самоличността им в тайна.

— Отричате ли, че това момче е загинало вследствие използването на машина за виртуална реалност на „Феър Систъмс“? — намеси се отново кльощавият.

Нещата се усложняваха. Той нямаше намерение да се откаже. Обвинителните му въпроси започваха да действат на нервите ми. Натискът на хората около мен и телевизионните камери, насочени към лицето ми, ми действаха клаустрофобично. Реших да се измъкна.

Проправих си път през тълпата.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна, но отивам на работа.

— Господин Феърфакс! Господин Феърфакс! — изкрещя журналистът подире ми.

Вече се бях добрал до свободно пространство, когато нечия ръка ме дръпна рязко за рамото. Мигновено се извъртях. Беше Дуги.

— Вслушайте се в съвета ми, отивайте си у дома — прошепна той.

Обърнах се и влязох във фабриката.

— Кажа ли, че нещо не може да се направи за две седмици, това означава, че то не може да се направи за две седмици! — Кийт обикаляше около масата, размахвайки ръце. Дейвид, Рейчъл, Анди и той се бяхме събрали в кабинета ми. Атмосферата се нажежаваше.

— Ние обещахме, че ще пуснем Феър Рендър на пазара на първи юни — изрече Дейвид с леден глас. — Днес е седемнадесети май. Това означава, че имате на разположение по-малко от две седмици.

— Човече, не разбираш ли, че това не е толкова просто? Трябва да ти кажа, че ако изобщо става въпрос за време, това ще са два месеца, а не две седмици!

Дейвид беше разстроен, но запазваше присъствие на духа.

— Искате да кажете, че ще просрочите крайната дата с цели два месеца?

— Единственото нещо, което искам да кажа, е, че трябва да забравим изобщо за всякакви крайни срокове. Така или иначе, тази крайна дата беше твоя идея, не моя.

— Сигурен ли сте, че сте в състояние изобщо да решите проблема? — запита Дейвид.

— Да, да, разбира се, че съм сигурен.

Дейвид се обърна към Рейчъл:

— Не можеш ли да включиш още хора?

Тя изтръска пепелта от цигарата си.

— Не, Дейвид. Анди и Кийт са напълно достатъчни.

— Тогава какво можем да направим? — запита Дейвид.

— На колко клиенти сте обещали Феър Рендър? — запитах Дейвид.

— На пет или шест.

— И всички ли искат да го получат сега?

Той се поколеба.

— Не, предполагам, че не всички.

— Е, добре, тогава просто им кажете, че работата ще отнеме малко повече време от предвиденото. Тук става дума само за някакви си два месеца, нали така, Кийт?

Той кимна.

— Но когато Ричард беше сред нас, винаги изпълнявахме доставките навреме — запротестира Дейвид.

— И аз подозирам, че сме единствената компания, която си е спазвала сроковете — казах. — Виж, сигурен съм, че ще ни разберат, след като знаят какво преживяхме. А и ти трябва да се съгласиш, че качеството е най-важното нещо.

Дейвид повдигна рамене и кимна неохотно.

— Добре. Този път може и да ни се размине, но по-добре да не ни става навик.

Кийт измърмори нещо.

— Спокойно, Кийт — предупредих го аз. — А с Анди се постарайте да изкарате нещо наистина добро към средата на юли.

— Слушам, шефе — отвърна ухилен той.

Срещата приключи и двамата напуснаха кабинета ми.

— Дейвид? — обърнах се към него. — Можеш ли да ми отделиш малко време?

Той се поколеба, върна се и си седна на мястото със скръстени ръце.

— Проверих документите на Ричард — казах.

— И сте открили, че той е наложил вето върху онази клауза в проектодоговора с „Онада“.

— И?

След известно мълчание той започна, като си подбираше думите и им придаваше повече тежест. Номер, който бе научил отнейде.

— Отказах се от много неща, за да дойда на работа тук. Можех да се посветя на кариера в Ай Би Ем. В Харвард се дипломирах в първата четворка на випуска си. Можех да си намеря работа във всяка една от големите компании в света. Но аз избрах да дойда тук. Искате ли да знаете защо?

— Разбира се. Защо?

— Защото смятам, че тази компания е способна да постигне онова, което е замислила. Вярвам, че виртуалната реалност е една от малкото прогресивно развиващи се индустрии по света. Тази е една от водещите компании в своята област. И аз искам да се включа в нея още в първоначалния й период. Сега имам приятели от училището, които работят в „Маккински“, „Блуумфийлд Уайс“, „Дженерал Електрик“. Всички ми се чудят защо си губя времето с компания като тази. А аз ще им покажа. Но тази компания трябва да се ръководи професионално. Ричард вършеше голяма работа, но той си беше изобретател по душа. За него беше далеч по-важно да прави все по-големи и по-големи машини за виртуална реалност, отколкото да прави пари. Знаете, че съм прав, нали?

Добре знаех, че е прав, но проклет да бъдех, ако го признаех.

— В Харвард имахме неколцина бивши борсови посредници. Добри момчета. Умни глави. Но те вземаха бързо решенията. И още щом ги вземеха, веднага започваха да ги изпълняват, каквото и да ставаше. Това е нещо страхотно при напрежението в борсовия салон, но в реалния свят се превръща в своята противоположност.

Охо! И тук имаше право. Но дори и в този случай аз бях сигурен, че онова, което бе планирал да направи с „Онада“, беше просто глупост. И каквото и да кажеше, аз пак щях да си държа на моето. За добро или лошо.

— Тук съм, за да вземам решения — казах. — Може и да не ти харесват, но ще трябва да свикваш с тях. А за да вземам решения, на мен са ми нужни факти. Ти скри факта, че Ричард не е бил съгласен с проектодоговора с „Онада“. Компанията просто ще спре да функционира, ако ти не престанеш да действаш по този начин.

Той удари с ръка по масата.

— Компанията изобщо ще спре да функционира, ако я ръководят шепа аматьори! Ние сме изправени пред фалит, за бога! Една успешна сделка с „Онада“ е единственото ни спасение.

Запазих спокойствие.

— Дейвид, от този момент нататък няма да прощавам укриването на информация от мен. Ясно ли е?

Дейвид се обърна и си излезе.

Почувствах се изолиран. След няколко минути неуспешни опити да се съсредоточа върху числата пред себе си, аз се изправих и отидох при Рейчъл.

Тя беше в кабинета си; разговаряше с Кийт. Той се стресна, като ме видя. Господи, сега трябваше да свиквам и с поста на директор!

Рейчъл имаше уморен вид. Лицето й беше бледо, а очите й бяха потъмнели зад стъклата на очилата. Сигурно работеше без почивка.

— Видя ли демонстрацията тази сутрин? — запитах.

— Не — отвърна тя. — Сигурно съм я пропуснала. Но подочух нещичко. Разбира се, в тая сграда човек не може просто да си подаде главата от прозореца и да погледа.

— Е, Дуги беше там и цяла тълпа протестиращи от лигата. И пресата, и телевизията. Дуги е разказал за нещастния случай с Бърджи.

Рейчъл подскочи като ужилена.

— Не!

— Това ще навреди на репутацията ни.

— Така е — съгласи се тя.

Въздъхнах.

— Наистина само това ни липсваше. — Погледнах я. — Искам на всяка цена да разбера какво наистина се е случило.

— Добре. При следващото ми пътуване до Калифорния ще проверя, обещавам.

— Често ли отскачаш до Калифорния? — запитах изненадано.

— Понякога.

— И с кого се срещаш?

— О, с различни хора.

Уклончивостта й ме подразни.

— Добре, при следващото си пътуване провери какво се е случило. Но се погрижи да е колкото е възможно по-скоро.

Тя кимна.

— Дейвид ми каза какво си направил в понеделник. Постъпил си правилно, като си ги отрязал — продължи. — Не можем да дадем кода независимо колко ще ни платят.

— Благодаря ти. — Подкрепата й беше особено ценна за мен.

— Но мисля, че Дейвид направо е бесен. Лошо си го настъпил, а той не прощава такива неща.

— Да, знам. Току-що си разменихме по някоя мила дума. Той обаче не беше особено любезен и с твоите хора сутринта. Какви бяха всички тия приказки, че ви трябвали два месеца да дооправите драйверите на Феър Рендър? Нали ви чух тримата да споменавате, че са ви необходими само четири дни?

Тя се поколеба и леко се усмихна.

— В действителност решихме проблема в шест тази сутрин.

Това обясняваше тъмните кръгове под очите й.

— О! — възкликнах. — Тогава защо каза на Дейвид, че са необходими два месеца да се решат проблемите?

— Защото не можем да пуснем Феър Рендър на първи юни.

— Защо не?

Рейчъл започна да се върти неудобно на мястото си. Смачка цигарата си в една празна чаша и веднага запали нова.

— Това е свързано с проекта „Платформа“ и „Дженсън Компютър“.

— Разбирам — произнесох, усещайки как раздразнението ми нараства. — И ти не можеш да ми кажеш нищо за това?

— Не. Съжалявам. — Тя се поколеба, но накрая се реши: — Той пристига днес.

— Кой?

— Дженсън.

— Какво! Самият Карл Дженсън?

— Да. Карл Дженсън. Точно така.

Дори и аз бях слушал за Карл Дженсън. Той беше легендата на корпоративна Америка. Компанията му беше една от първите, пуснала клонинги на персоналните компютри на Ай Би Ем в началото на осемдесетте, и след пет години той бе изградил компанията „Дженсън Компютър“ с продажби, измерващи се в милиарди долари. Беше постигнал всичко това със стил и беше един от любимците на „Бизнес Уийк“ и „Форчън“. И, разбира се, „Дженсън Компютър“ беше най-важният клиент на „Феър Систъмс“. Нашето оцеляване зависеше от него.

— Защо не си ми казала досега?

— Не ми дойде на ума.

Разбира се, че й беше дошло на ума.

— О, хайде, Рейчъл.

Тя ме погледна право в очите.

— Ами, работата е там, че той изобщо не искаше да се среща с теб, но аз го убедих, че това е добра идея и че би трябвало да се срещнете.

Това ме накара да се чувствам някъде над двата метра. Наистина беше голяма работа шефът на компанията наш най-голям клиент да не иска да се среща с мене.

— Какво толкова има против мен?

— Ти си от Ситито. А той го ненавижда. Всъщност ненавижда Уолстрийт, но това е едно и също, нали?

Не беше лъжа.

— Защо?

— „Дженсън Компютър“ направи страхотен бум през осемдесетте. Дженсън беше герой. Но през последните две години цените на персоналните компютри продължаваха да падат до пункта, където дори и неговата компания започна да губи. Той беше хванат между пресата на Ай Би Ем и „Компак“ отгоре и масовата продукция на тайванците и корейците отдолу. Преди две години закупи една компания производител на чипове, но това не му се отрази добре. Трудно е да се каже какво ще е бъдещето на компанията. Така че цената на акциите му падна. — Изтръска пепелта си в чашата от кафето. — И Уолстрийт иска главата на Дженсън. Той е човек от вчерашния ден. Минало.

— А това не му харесва?

— Определено. Карл не желае да е минало, преди да е навършил четиридесетте.

— И защо е тук?

— Да разговаря за няколко неща, върху които работим заедно.

— Като например проекта „Платформа“?

Рейчъл беше наясно, че вече няма смисъл да го крие.

— Рейчъл, ще ми кажеш ли, по дяволите, какъв е този проект „Платформа“? Трябва да знам.

— Не мога да ти кажа. Съжалявам, но просто не мога. Карл Дженсън беше особено настойчив по този пункт. Тревожи се заради връзките ти със Ситито и от факта, че ще си тук само три месеца. Направо е луд на тема секретност. Трябва да ми вярваш. — Тъмнокафявите й очи бяха особено настойчиви. — За всички е най-добре да не ти казвам нищо.

— Добре. А Дейвид знае ли? — Това беше детинско, но не исках Дейвид Бейкър да знае тайни, неизвестни на мен.

— Не. Знае само, че групата съществува, но не му е известно нищо за нея. Единствените хора, които знаят, сме аз, Кийт, Анди и Соренсън.

— Соренсън знае за това?

— Да, мисля, че Ричард му каза. Разбира се, преди това го съгласува с Дженсън.

— А ти не можа да го съгласуваш с Дженсън заради мен?

— Казах ти. Опитах. Но той не искаше и да чуе.

Отпуснах се в стола си за момент и се замислих. Неведението ми относно проекта „Платформа“ направо ме изкарваше от кожата. Но аз никога не бях позволявал емоциите да се намесват в работата ми като борсов посредник и сега също не бих го позволил. Имах доверие на Рейчъл. Вярвах, че неохотата й да сподели с мен се дължеше на факта, че тя се бои за успеха на проекта. И макар да не знаех какво представлява той, разбирах, че е извънредно важно за нас да успее. И въпреки това щеше да ми е безкрайно трудно да ръководя компанията, без да знам нищо за най-важния й контракт.

— Добре — заявих най-накрая. — Но те моля да имаш грижата да го убедиш, че трябва да ми има доверие. Ако искате да ръководя добре компанията, трябва да знам какво става в нея.

Рейчъл се ухили.

— Добре. Знаех, че ще ме разбереш. Ще направя всичко възможно да си промени мнението за теб. — Тя се изправи. Спря и хвърли поглед към ризата и панталоните ми. — Между другото, радвам се, че днес не си сложил костюма си.

Не можах да сдържа усмивката си. Небрежно облечената жена пред мен щеше да се срещне с една от легендите на изчислителната техника и ми даваше съвет как да се обличам. Най-смешното беше, че сигурно имаше право.

Седях в кабинета си и чаках. Рейчъл ми беше казала, че ще дойдат двамата с Дженсън по някое време след три. Вече минаваше пет и половина. Два часа и половина бях седял зад бюрото си, без да свърша почти нищо. Ед ми беше оставил съобщение, но нямах желание да разговарям с него. „Харисън Брадърс“ ми се струваше нещо много далечно в момента.

Обадиха ми се двама журналисти, които искаха информация за твърденията на Дуги. Заявих им, че сме получили писмо от човек, който ни известява, че ще заведе иск срещу нас, но е предпочел да се откаже, и че нямам какво повече да кажа по случая. Ограничих се с възможно най-малката информация.

Позвъних на Карън:

— „Харисън Брадърс“.

— Здравей. Аз съм.

— О, здравей. Какво става?

— Можеш ли да хвърлиш един поглед на ценните книжа на „Феър Систъмс“ заради мен?

— Задръж така. — След няколко секунди се обади: — Три долара! Какво се е случило?

Разказах й за демонстрацията.

— Сега ще проверя дали няма някакви вести по Ройтер за случая. Да, ето ги.

Тя ми ги прочете. Бяха само няколко изречения, в които се споменаваха „непотвърдени сведения“ за някакъв фатален нещастен случай след игра с виртуална реалност.

— Звучи ми доста неясно — каза тя.

— Само да го зърне Уагнър и ще ни побърка клиентите — казах мрачно. — Плюс това е идеалната възможност за онзи, който трупа от акциите ни, да закупи още.

— Така ми изглежда и на мен — каза Карън. — Имам клиент на телефона. Трябва да прекъсваме.

— Добре. Благодаря ти.

— Няма защо. Чао. — И тя затвори.

Три долара! Господи.

И сега всичко, което ми оставаше, беше да чакам Дженсън. Бях като на тръни. Не стигаше, че не ми бяха казали нищо за проекта „Платформа“, ами сега оставаше да хвърля в паника Дженсън, като го накарам да мисли, че е бил излъган по най-долен начин.

Значи съм бил някакво уолстрийтско педалче, а? Добре, ще положа всички усилия да не изглеждам такъв. Радвах се, че не съм с костюм, макар и да не успявах да потисна чувството, че ще се озова гол в една изключително напрегната делова ситуация.

На вратата се почука и Рейчъл въведе Карл Дженсън в кабинета ми. Стаята мигновено се изпълни от присъствието му.

Ако някога бях срещал мъж, излъчващ богатство и мощ, това беше той, но го правеше по начин, напълно непознат за мен. Беше нисък и склонен към пълнеене. Носеше риза на червено-бели карета и безупречни панталони чино. Имаше пухкаво лице, тъмна къдрава коса, вързана на плитчица. Това, което рязко го отличаваше от обикновените хора, бяха очите му.

Бяха малки, черни и дълбоко хлътнали. Стрелкаха се от обект на обект. През двете секунди, когато се спряха на лицето ми, усетих могъществото му. Изпитах голямо облекчение, когато се отместиха от лицето ми.

— Марк, радвам се да се запознаем. Карл Дженсън.

— И аз се радвам да се запознаем.

Той стисна ръката ми и седна до малката ми масичка. Рейчъл седна до него.

Той пое разговора в свои ръце. Чувствах се така, сякаш бягах подир набиращ скорост камион и едва успявах да се държа за каросерията му.

— Бях покрусен при вестта за смъртта на Ричард. Той беше истински гений. След десет години хората ще го наричат бащата на тази промишленост. Колко жалко, че няма да го има, за да го чуе. — Очите му се задържаха за секунда върху моите. Той съзнаваше какво говори.

— Благодаря ви — отвърнах.

Дженсън продължи:

— Рейчъл ми каза, че вие ръководите шоуто три месеца. Така ли е?

— Точно така.

— Знаете ли нещо за виртуалната реалност?

— Малко — отвърнах.

— Рейчъл ми каза, че работите във финансовия сектор. Така ли е?

— Да.

Изучава ме в продължение на няколко секунди.

— Не ми изглеждате много на банкер. — Това беше комплимент.

Повдигнах рамене.

— Всички инвестиционни банкери са тъпи задници, всички. Всеки път, когато искам да закупя някаква компания, щом банкерите разберат и акциите хвръкват до небесата. И тия нещастници си въобразяват, че аз съм някакъв тъп мухльо! — Стовари пестник върху масата. Речта му вече набираше скорост. — Те не разбират единственото нещо, свързано с бизнеса ми. Тях ги е грижа само за тримесечните постъпления от акциите. Аз обаче пет пари не давам за тримесечните постъпления от акция. Мен ме е грижа единствено за бъдещето.

— И какво е то?

Дженсън се изправи и застана пред електронната гледка на Фърт ъв Форт.

— Това ми харесва. — Обърна се към мен. — Да сте чували някога за Сун Дзъ?

— Не беше ли един китайски генерал? — запитах.

— Да. От пети век преди Христа. Но думите му важат и за съвремието ни.

— И какво е казал?

— Че армията, която подбира бойното поле в съответствие със силите си, ще спечели битката, без да воюва.

— Мисля, че разбирам.

— Е, в момента навън се води война. И всички понасяме жертви в нея, от Ай Би Ем до най-калпавия малайзийски занаятчия. Причината е там, че персоналните компютри вече са обикновена стока. Всеки може да ги произвежда, стига да има чипове. А чиповете са мозъкът на компютъра, като повечето от тях се произвеждат от „Интел“.

Той закрачи из кабинета и продължи да говори:

— И така, преди две години закупих един производител на чипове. Компания на име „Интерсърк“. Сега произвеждам чипове не по-лоши от тези на „Интел“ и си ги влагам в собствените компютри. Така че разполагам с оръжията, от които се нуждая в тая война. Но все още не мога да направя пари. „Интел“ се е наложила. Всички копират техните схеми, хората купуват първо техните чипове, те разполагат с най-големите заводи. И така, какво да правя аз? — Спря и се приведе над масата. — Аз ще си подбера бойно поле — виртуалната реалност. На пазара за системи с виртуална реалност аз мога да произвеждам компютрите, периферията и чиповете по-добре от всеки друг. По-добре от Ай Би Ем, или от „Интел“, или от японците, или от проклетите корейци.

— Но масов пазар за системи с виртуална реалност все още не съществува.

— Ще има — заяви Дженсън. — Преди петнадесет години аз бях единственият, който предвиди какво ще се случи с персоналните компютри. Тогава бях на двадесет и четири. Е, сега вече виждам следващата вълна. И това е виртуалната реалност.

— Това не е нещо за някакви гладкомозъчни любители на игри или перверзни типове. Това ще бъде част от живота на всички нас през следващото столетие. А онези шибани идиоти от Уолстрийт не могат да го видят!

Замислих се.

— Значи вие се надявате, че посредством нашата технология ще можете да разкриете пазара за виртуални системи? Вие произвеждате графичните карти Феър Рендър и асемблирате наши компютърни системи.

Дженсън не ми отговори и продължи да крачи.

Това беше интересно. Рейчъл бе споменала, че за да се разработи един пазар за системи с виртуална реалност, системите и особено чиповете трябва да се произвеждат масово. Дженсън явно имаше голямо желание да стане свидетел на това нещо. И наистина той беше важен клиент.

— А проектът „Платформа“ има ли нещо общо с всичко това? — запитах.

— Възможно е — отвърна той. — Но аз не очаквам един хлапак от Уолстрийт да го схване.

Подминах задявката.

— Знам, че проектът „Платформа“ е строго секретен. Мога да ви уверя, че Рейчъл не ми е споменавала абсолютно никакви подробности. Тя твърди, че вие сте настоявали проектът да се пази в най-дълбока тайна.

— Дяволски сте прав.

— Е — продължих аз, — в такъв случай ще ви бъда много благодарен, ако вие самият ми кажете какво представлява проект „Платформа“. Така ще мога да се уверя, че ние сме най-добрите за вас. Много е трудно да се ръководи такава компания, без да знае човек нищо за нея.

— Хей, съжалявам много, че ви е толкова трудно да управлявате „Феър Систъмс“, но това си е ваш проблем, не мой.

Реших да не се поддавам на провокацията. А ставаше очевидно, че всеки мой следващ въпрос за проекта неминуемо ще ме сблъсква с все същото отношение. Бях докаран почти до бяс, че не иска да ми каже.

Той спря да крачи из стаята и седна.

— Как се справяте без Ричард?

Аха. Това беше труден въпрос, но и преди ми го бяха задавали различни клиенти, които бяха останали доволни от отговорите ми.

— Бяхме потресени от смъртта му. Това е съвсем естествено — започнах аз. — Но както знаете, тук разполагаме със способни инженери и техници. Рейчъл е била в течение почти на всичко, което Ричард е правил в техническо отношение. А Дейвид Бейкър поддържа добри връзки с клиентите ни.

— А какво ще кажете за лидерството? Всяка компания трябва да си има лидер.

— За мен такъв проблем не съществува. Радвам се, че имам подкрепата на работещите във фирмата. — И това беше истина. Макар и непрестанно да възникваха проблеми, смятах, че се оправям добре с хората. Вече ми вярваха и ме приемаха.

— Аха. — Дженсън не беше убеден. Той се отпусна назад. — Ричард ръководеше нещо наистина голямо тук. Ще се моля да не оплескате нещата.

— Няма — издържах погледа му. — Всичко ще си върви както е било.

За миг настъпи тишина, после Дженсън се изправи и се насочи към вратата.

— Е, радвам се, че се запознахме, Марк. Чао, Рейчъл. — Той й се усмихна.

Съпроводихме го до пропуска. Той се спря.

— Одеве минах през някаква демонстрация отвън.

Аз се напрегнах.

— Крещяха нещо за някакво хлапе, което се убило, след като играло на машина с виртуална реалност. Знаете ли за това?

Кимнах.

— Нямат доказателства, че виртуалната реалност е причина за смъртта му.

— Добре — каза той. — Защото ако имат, това ще хвърли сериозно петно върху репутацията ни, не мислите ли?

И с тези думи излезе.

— Фу! — избухнах аз. — Тоя човек да не е луд?

— Нещо такова — каза Рейчъл. — В бранша се чудят само дали е освидетелстван или не. Той обаче не пуска психиатър да припари до него и на километър.

— И какви бяха тия глупости за Сун Дзъ?

— Карл винаги успява да се докопа до всички нови авангардни идеи. Работи в Ню Йорк, но се изживява като предприемач от Силициевата долина. Въпреки всички тия изпълнения обаче винаги довежда нещата до успешен край.

— Вярвам го. Ще плати ли?

— Да, ще си плати. Всичко върви по плана.

— Добре. Виж, Рейчъл, каквото и да представлява този проект „Платформа“, моля те, нека няма издънки.

— Няма да има издънки — обеща тя.

Прибирах се уморен вкъщи. Уморен и разтревожен. Демонстрацията пред фабриката и последният срив в цените на акциите едва ли можеха да се нарекат добри новини. И макар Дженсън да изглеждаше решен да вложи ресурси в един масов пазар за системи и продукти с виртуална реалност, все още продължавах да се чувствам като глупак след срещата. Какъв беше този проект „Платформа“, по дяволите?

Вече се здрачаваше, когато стигнах улицата на Къркхейвън и кея. Паркирах колата и излязох. Заключих и започнах да търся по джобовете си ключовете за къщата.

Зад мен се чуха бързи стъпки. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как някакво тъмнокафяво тяло се хвърля срещу гърдите ми. Бях отхвърлен към стената на къщата, а оттам се стоварих върху настилката, останал без въздух. Докато се гърчех на земята в усилията си да глътна въздух, до ушите ми се разнесе гърлено ръмжене и горещ дъх ме облъхна. Вдигнах глава.

В лицето ми се бяха заврели зъби, провесен език и обилна слюнка. Застинах напълно неподвижен, като се опитвах да се овладея.

— Ханибал! Стоп!

Не можех да откъсна очите си от кучето, но разпознах гласа на Дуги.

— Ставай, Феърфакс! — каза той и аз усетих силен ритник в ребрата си.

Успях да се изправя.

Кучето не мърдаше от мен.

Дуги посочи към слабините ми.

Песът се приближи с муцуна само на сантиметри от панталоните ми и започна да ръмжи по-силно. Слюнката му закапа по коленете ми. Дръпнах се колкото можех по-близо до стената и протегнах ръце пред себе си да се защитя.

— Не прави това! — изкрещя Дуги. — Ще загубиш пръстите си!

Бавно спуснах ръце.

— Днес видя демонстрацията — каза той.

За миг откъснах очи от кучето, за да му хвърля един поглед. Олюляваше се, гласът му бе спокоен, но заплашителен.

— Виртуалната реалност трябва да бъде спряна и ние ще го постигнем на всяка цена.

Кучето изръмжа. Погледнах надолу. От отворената му паст се стичаше слюнка.

— Сега вече някои хора ще пострадат. „Феър Систъмс“, например. Ние ще унищожим компанията. Разбираш ли?

Не казах нищо. Не откъсвах очи от кучето.

— Така че, ако бях на твое място, щях да зарежа всичко и да си плюя на петите. И не си помисляй да търчиш в полицията и да плачеш за това, ясно ли е?

Не го гледах, така че ударът му ме свари съвсем неподготвен. Беше бърз, точно в слънчевия сплит. Още веднъж рухнах на земята, но този път вече не можех да дишам. Пред очите ми причерня.

Когато се посъвзех, вдигнах глава и зърнах Дуги да се отдалечава по пътя; Ханибал ситнеше до него.