Борсов посредник

18.

С радост зърнах Рейчъл да се промъква сред хората на входа за посрещачите на единбургското летище. Ухили ми се широко, когато ме видя. Въпреки протестите й дръпнах безформената черна брезентова чанта от ръцете й.

— Не е тежка — каза тя.

Беше тежка.

— Съжалявам, че закъснях. Получи ли съобщението ми? Излетяхме с три часа закъснение от Сан Франциско, така че изтървах връзката на „Хийтроу“.

Докато крачехме към черното беемве на паркинга, изпитах леко смущение. Погледнах Рейчъл, докато отваряше вратата. Дали си въобразих лекото набръчкване на нослето й при влизането й в колата? Включих двигателя и насочих колата към Файф.

Запитах я за Дженсън.

— Казах му, че сме прекратили временно работата върху проект „Платформа“ и няма да продължим, докато не ни плати — каза тя. — Той отвърна, че сме глупаци, но това било наш избор. Запитах го защо не ни плаща, като му заявих, че тия приказки за изпитанието, на което искал да ни подложи, са пълна глупост.

— Остро — ухилих се. — И какво каза той?

— Същото. Вече се бил опарил веднъж от доставчици, които го подвели, и не искал това да се повтаря.

— Повярва ли му?

— Не. Мисля, че това са празни приказки и че той се опитва да направи нещо.

— Спомена ли за евентуалното ни закупуване?

— Не, нищо. Абсолютно нищо на тази тема.

— И няма да ни плати?

— Определено не.

— Проклет да е! — Стоварих юмрука си върху кормилото. — Вече става очевиден развоят на събитията. Дженсън ще изчака, докато съвсем се отчаем, и тогава ще ни купи на безценица. Ако стигнем до назначаване на управител на имуществото, тогава още на следващия ден ще стовари оферта пред управителя. Колкото повече се приближаваме до банкрута, когато ще вдигнем ръце, толкова по-ниска ще ни бъде цената. Щом придобие правата върху нас, той ще бъде едновременно и „Майкрософт“, и Ай Би Ем в бизнеса с виртуални системи. Ще ни стисне за гушата.

Поклатих глава.

— Не е чудно, че Хартман иска да отхапе залък. — Разказах й за откритието на Стив Шварц.

— По всяка вероятност той е наясно към какво се стреми Дженсън и иска да го изпревари.

— Разбра ли нещо за нещастния случай с мотоциклета? — запитах.

— Да — отвърна Рейчъл. — Беше много интересно.

— Кажи ми.

Тя извади цигара.

— Имаш ли нещо против, ако запаля?

— Бих се радвал, ако не пушеше.

— Би се радвал, ако не пушех? Но ще имаш ли нещо против, ако запаля? — Тя се усмихна.

— Ще имам малко. — Опитах се да прозвуча твърдо, но не успях.

— Само малко? Добре, защото страшно ми се пуши. Ама страшно много. — Запали и пое дълбоко дима. — О, сега е много по-добре — въздъхна тя. — Благодаря ти, че ме разбираш така добре.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Кажи ми сега.

— О, да. И така, вчера сутринта кацнах в Лос Анджелис. Джонатан Бърджи е от Санта Моника, което е доста близо до летището. Родителите му живеят в едно хубаво кварталче на средната класа. Заварих и двамата у дома. Бърджи навремето бил учител, но бил принуден да се пенсионира, когато получил травма при едно убийство в класната стая. Каза, че получил обезщетение. Очевидно детекторът за метални предмети не успял да регистрира наличието на пистолета, който момчето внесло в училище.

— Сигурно е подал иск за обезщетението?

— Предполагам, че го е направил — изрече замислена Рейчъл. — Но той твърди, че синът им цялата онази вечер бил играл на нашата система за виртуална реалност в развлекателния център. Когато се прибирал с мотоциклета си, се блъснал в едно дърво.

— Имаше ли някакви доказателства, че машината има нещо общо с нещастния случай?

— Не съвсем. Едно от момчетата, което било с него, каза, че на излизане от залата с игрите изглеждал замаян. Един от служителите на развлекателния център твърди, че видял Джонатан да залита малко преди да се качи на мотоциклета.

— Възможно ли е да е бил пиян?

— Очевидно не. По тия места не сервират алкохол.

— Тогава какво се е случило?

— Ами Бърджи ми каза, че познавал един добър адвокат, който ни написал писмо. След една седмица обаче се появил друг адвокат на име Тод Съдърланд и заявил, че представлява „Феър Систъмс“. Притиснал го да оттегли иска си. Казах му, че не познаваме никакъв Тод Съдърланд. Запитах го какъв натиск му е оказал. Той не искаше да ми каже. Добави обаче, че двама от лигата „Прекрасният стар свят“ непрекъснато се мъчели да го убедят отново да заведе дело.

— От лигата? Е, да, не е изненадващо, че са тръгнали по следата на писмото. Но как ги е принудил Тод Съдърланд да оттеглят иска си?

— Мисля, че го разбрах, само че по-късно — каза Рейчъл. — Това, което наистина ме притеснява, е, че нашите системи представляват заплаха за здравето и безопасността на хората. След всички изпитания, които сме провели, не би трябвало да има такъв проблем.

— Съвсем вярно.

— И така, в един местен магазин запитах къде се намира най-близкият колеж. Посетих го в обедната почивка, измислих си някаква история и се смесих със студентите. Запитах за Джонатан. Не ми трябваше много време, за да разбера; историята се бе разнесла из цялото училище. Той обожавал да играе игри във виртуална реалност всеки път, когато бил дрогиран до козирката.

— Разбирам — казах. — И значи този тип Съдърланд открил, че Джонатан Бърджи бил под влияние на наркотик, когато катастрофирал с мотоциклета си, и казал това на баща му?

— Така предполагам — отвърна Рейчъл.

— Бедното момче — казах.

— Кой, таткото ли? Да, той направо изпадна в гняв. Почувствах, че не му е времето да го разпитвам подробно.

— Това обяснява защо Дуги не бърза да публикува писмото. И защо никога не иска да съобщи подробности на журналистите. Те бързо биха открили какво се е случило всъщност.

— Точно така. Но Дуги залагаше на това, че Ричард няма да разбере цялата история. Той блъфираше. Вместо да публикува веднага писмото и да ни дискредитира, той се е надявал да го използва срещу Ричард. И после срещу теб.

— Но не стана.

— Да. Така че всичко, което може да направи, е да подхвърля различни подмятания, но без да ги подкрепя с доказателства.

— А как можем да открием този Тод Съдърланд?

— Това го свърших — ухили се широко Рейчъл. — Струваше ми се, че и преди бях чувала това име. Вчера разговарях с Дейвид и той потвърди, че Съдърланд вършел някакви юридически услуги на един от клиентите ни.

— „Дженсън Компютър“?

— Не. „Онада Индъстрийз“.

— „Онада“ ли? — поклатих глава. — Това просто не се връзва.

Наближавахме Гленротс, но още не ми се искаше да се разделям с Рейчъл. Имаше толкова много неща, за които исках да разговарям с нея.

— Имаш ли нещо против да пием по нещо? — запитах.

— Че кога съм имала?

— Знаеш ли някое добро заведение наоколо?

Тя избра една приятна кръчма с градина и аз поръчах бира за мен, а за нея чаша червено вино. Седнахме на една външна маса с дървени пейки. Бирата беше добра.

— Какво става тук, Рейчъл?

— Не знам. Мислех много за това в Калифорния. Нали знаеш, надявах се, че разстоянието ще ми даде възможност да огледам нещата отдалеч.

— И успя ли?

— Не съвсем. Искам да кажа, сега виждам много късчета от загадката, но не се свързват едно с друго.

— Знам — казах. — Но нека ги разгледаме едно по едно. Съвсем ясно е вече, че Дженсън се опитва да завладее „Феър Систъмс“. Освен това знаем, че Хартман от известно време насам изкупува акциите ни.

— Има ли някаква връзка между Дженсън и Хартман?

— Никаква, поне доколкото е известно на Стив. — Замислих се за момент. — Но Хартман изкупува акции чрез „Уагнър Филипс“. А те са брокер на Дженсън. Може би Скот Уагнър е координаторът на всичко?

— Мислиш ли, че Дейвид е замесен? — запита Рейчъл.

— Възможно е. Ти как мислиш?

— Мисля, че вероятността е много голяма. Прекалено е осведомен за положението ни. Настоява да продадем „Феър Систъмс“.

— После идва и „Онада“. Те се стремят към изходния ни код, а ние не искаме да им го дадем. Опитват да запушат устата на Бърджи. Мислиш ли, че всички са свързани?

— Кой знае? — повдигна рамене Рейчъл, пресушавайки чашата си. — Искаш ли да ти поръчам още една?

— Разбира се.

Тя се върна след няколко минути. Това ми даде възможност да обмисля някои неща.

Рейчъл постави бирата пред мен.

— Благодаря ти. — Отпих. — Знаеш ли, Рейчъл, има още нещо.

— Какво е то?

— Убийството на Ричард.

Тя се сви.

— Виж, знам, че не ти се мисли за това — казах. — Но компанията беше самият му живот. Ние не само разговаряме за някого, който иска да грабне „Феър Систъмс“. Тук става дума за човека, убил Ричард.

Долната устна на Рейчъл затрепери. Тя пое дълбоко дъх.

— Знам, че си прав. Също така си прав, че нямам сили да се замисля за смъртта му. Прекалено е… ужасно. — Изтри сълза от окото си.

— Съжалявам. — Погалих я по ръката.

— Не. Все някога трябва да се изправя лице в лице с факта. Добре съм. Продължавай.

Изобщо не изглеждаше добре, но аз все пак продължих.

— Ако имаме право и Дженсън се опитва да установи контрол върху „Феър Систъмс“, Ричард сигурно се е опитал да му попречи. Така че Дженсън може да е имал мотив да се отърве от него.

— Но той бил ли е изобщо в страната?

— Не знам. Но не е задължително сам да го е извършил. Може да е наел някого да го убие. — Прехвърлих набързо възможностите. — Може би Дейвид Бейкър. Сержант Кокрейн каза, че той нямал алиби за онази събота.

Рейчъл потрепери и поклати глава.

— Не мога да повярвам. Добре, възможно е Карл Дженсън да е обзет от някаква натрапчива идея и е възможно Дейвид Бейкър да е абсолютен гадняр, но аз не мога да си ги представя да убиват човек. Вече няколко години работим заедно.

Вдигнах примирително ръце.

— Знам какво имаш предвид. Но убийствата се случват, а убийците не се разхождат с надпис: „Аз съм убиец!“.

Замълчахме.

— Има един човек, достатъчно луд, за да убие — проговори Рейчъл.

— Имаш предвид Дуги?

— Аха.

— Вярвам, че е способен да го направи. — Потръпнах при спомена за последната си среща с него и ужасното му куче. — Но при него пък няма вероятност да го е направил. Сержант Кокрейн твърди, че в нощта на убийството той е бил свързан с Интернет.

Рейчъл се намръщи.

— Че откъде са го разбрали?

— Кокрейн спомена, че направили проверка с хората, които управляват мрежата. Не знам. Вероятно се е включил някъде и това сигурно е било регистрирано.

— Да, така е. Но това е нещо, което е най-лесно да се имитира. Особено за човек като Дуги. Той би могъл да използва някого да се регистрира под неговото име и човек никога не би го разбрал.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Значи нищо чудно в края на краищата да е бил Дуги.

— Аха.

— Е, който и да е бил, аз съм решен да не ги оставям да се измъкнат, без да си платят. Те отнеха живота на Ричард, не мога да го върна, но няма да им позволя да сложат ръка върху компанията му. Няма да им позволя!

Рейчъл вдигна глава, изненадана от яростта ми. Изведнъж се разтревожи.

— Марк?

— Да?

— Ами че те могат да посегнат и на теб.

Беше права. Беше ми хрумвало, разбира се, но се бях старал да прогонвам мисълта всеки път, когато ме споходеше. Не исках да й позволявам да ме сплашва.

Поседяхме в мълчание. Беше топла вечер и масите бързо започнаха да се заемат. Внезапен вятър завъртя хартиените салфетки във въздуха и разроши косата на Рейчъл. Докато я отмяташе от очите си, тя ми се усмихна. Загрижеността й за мен беше затрогваща. Започвах да свиквам с компанията й. Дори ми беше приятна.

Замислих се за Ричард и Рейчъл. Струваше ми се, че я беше споменавал преди. Чудех се дали е разбрал каква изключителна жена е тя.

Изведнъж изпитах желание да науча нещо повече за живота й. Запитах я за семейството й. Тя с радост заговори:

— Израснах в Хилхед, едно „чудно“ кътче на Глазгоу. Родителите ми преподаваха физика и математика в местното училище. Бях дете за пример, докато не навърших тринадесет. После изведнъж пропаднах.

— Била си доста малка, не мислиш ли? — запитах.

— Не и в Глазгоу, там не си малък на тия години. Бягах от часове, пушех, пиех. Докато стана на петнадесет, вече вземах наркотици. Получих пет оценки 0, но това беше само защото майка ми ме помоли да се явя на изпитите. — Рейчъл пресуши чашата си.

— На шестнадесет си биех хероин. Инжекции. Правих го два пъти. Мислех, че е нещо велико. — Тя въздъхна. — И точно тогава най-добрата ми приятелка рухна. Беше вземала хероин близо цяла година преди това. Родителите й я отведоха в клиника. Ходих да я видя. Беше ужасна гледка. Изведнъж ясно осъзнах какво си причинявам. Спрях наркотиците. И започнах да проявявам интерес към часовете по математика. Намирах ги за страхотни. Училището имаше няколко компютъра и аз започнах да се занимавам с тях. Нямах нищо общо с останалите компютърни маниаци, разбира се, но си мислех, че след като са ми интересни, защо да не науча повече за тях? Приятелките ми си помислиха, че съм полудяла. Справих се забележително добре в горните класове, отидох в Единбург да уча компютърни науки и след това се записах във факултета по изкуствен разум. Там се сблъсках с Ричард и виртуалната реалност. Останалото вече ти е известно.

— Какво те накара да го направиш? — запитах очарован.

— Имаш предвид наркотиците ли? — Рейчъл повдигна рамене. — Питала съм се хиляди пъти. Не знам; не че съм ненавиждала родителите си или нещо такова. Просто съм била отегчена, поне така мисля. Училището ми беше скучно, родителите ми — също. Хилхед ми беше скучен. Исках нещо възбуждащо. И да го направя както на мен ми се иска. — Кимна към празната си чаша. — И още не съм се поправила.

— Пиеш много, знаеш ли?

— Аха. И винаги съм го правила. И пия повече, откакто Ричард го няма. Не се напивам. Просто намирам, че алкохолът ме отпуска. Помага ми да прекарам нощта.

Тя забеляза изпитателния ми поглед.

— Прав си, пия прекалено много, пуша много. Не спазвам никакви диети и не спя достатъчно. Ще е истинско чудо, ако прехвърля тридесет и петте. Всъщност не давам пет пари.

— А аз давам — проговорих, без да мисля.

Тя ме изгледа изненадано.

— Искам да кажа, би трябвало да се грижиш повече за себе си.

Тя повдигна рамене.

— Може би.

Настъпи мълчание. После я попитах:

— Имала ли си много приятели?

Тя се изсмя.

— На млади години. Не знам с колко момчета и мъже съм спала, преди да навърша шестнадесет. Имах дяволски късмет да не забременея. Но изведнъж в един момент загубих интерес към това. Имах други неща, за които да мисля. Имаше едно момче Юън в Единбург, но аз бях неуправляема. Той беше прекалено добър.

Не се сдържах и зададох следващия си въпрос.

— А Ричард?

— Ричард… — Тя се усмихна. — Не, между нас нямаше нищо. Връзката ни беше прекалено важна, за да я рискувам с леглото.

За мен това имаше смисъл. Тя беше странна жена, тази Рейчъл.

— А сега ми разкажи за себе си — каза тя.

— Ами, баща ми също е преподавател по математика, макар и в университета.

Усмихна ми се.

— Знам. Ричард ми каза.

Трябваше да се сетя, че той й е разказал всичко за семейството ни. Внезапно проумях, че може да й е разказвал и за мен. Чудех се какво ли й е казвал. Вината започна да се връща. Може би й е разказал за последното ни спречкване. Надявах се да не го е направил. Рейчъл ме наблюдаваше.

— Знаеш ли, доста по-различен си от него — каза тя.

— Какво имаш предвид?

— О, имам предвид, че двамата сте толкова различни. Мисля, че съм в състояние да ви нарека братя, но вие сте нещо повече, не знам, може би повече изпълнени със съчувствие. Вие се тревожите повече за хората.

— Ричард се грижеше за хората, които работеха при него, нали? — запитах. — Мисля, че се тревожеше и за мен.

— Да, той се тревожеше. — Тя се усмихна. — Говореше много за теб. Беше отдаден на работата си. Понякога беше като същински робот.

— Хей, я задръж — запротестирах. — Аз съм търговец на ценни книжа. От мен се очаква да бъда хладнокръвен и безстрастен.

Рейчъл само се изсмя.

Усмихнах се.

— Е, добре, надявам се, че нямаш нищо напротив.

— Не — каза тя. — Харесва ми.

Откарах я в квартирата й в Гленротс. Тя предложи да приготви вечеря и аз приех. Докато се изкачвахме по стълбите, бях обзет от любопитство да видя как живее тази странна жена. Тя веднага се захвана на работа в миниатюрната кухничка и ме покани да разгледам наоколо. И аз разгледах.

Квартирата беше малка: всекидневна, спалня, баня и кухня. Всекидневната беше изпълнена с книги, което много ме изненада. Удивих се кога ли намира време да чете. Бързо ги прегледах. Черните гръбчета от класическата серия на „Пенгуин“ преобладаваха. Имаше също учебници и списания по информационните технологии. Имаше и цял шкаф с поезия. Познавах доста от авторите — Ийтс, Оден, Тенисън, но имаше и три рафта с поети, за които дори и не бях чувал.

До шкафа с книгите върху бюрото беше неизбежният компютър. Стените бяха покрити с репродукции на абстрактни картини.

Върнах се обратно в кухнята. На масата имаше отворена бутилка „Валполицела“.

— Опитай го — кимна към бутилката Рейчъл.

Налях си и усетих как силната тъмна течност сгрява гърлото ми. Зачудих се как ли пие толкова много от това, без да получава главоболие.

Вечеряхме на масичката в един от ъглите на всекидневната. Спагетите бяха добри, а сосът — изненадващо вкусен. Разговаряхме дълго след вечеря, докато летният здрач бавно се вмъкваше в стаята. Тогава я запитах за поетите, които не познавах.

— О, те ли! Всички са американци. Наистина си ги обичам. — Тя леко се смути.

— Никога не бих предположил, че четеш поезия.

— Е, всъщност не чета чак толкова много.

Усмихнах й се.

— Разбира се, че четеш, иначе защо ще ти са всички тия книги. Не се стеснявай толкова.

Рейчъл ме изгледа любопитно и попита:

— Обичаш ли поезия?

— Бих искал. Само че просто не разбирам нищо от нея. Когато я чета, виждам само думите. Кой знае поради какви причини мозъкът ми не различава звуците.

— Тогава трябва да я четеш на глас. Поезията трябва да се слуша, а не да се чете.

— Тогава ми почети — предложих.

— О, не.

— Хайде. Аз ще слушам. Обичам да слушам.

— Добре — отвърна нервно. Отиде до библиотечния шкаф и измъкна две томчета. Сгуши се на дивана и зачете. Седнах на фотьойла и се заслушах загледан в нея.

Поемите бяха на някой си Джеймс Райт. Отнасяха се за прости неща: мъж легнал в хамак, две индиански понита. Рейчъл ги прочете вълшебно. Ниският й дрезгав глас с лек шотландски акцент придаваше особена атмосфера на всяка поема. Определено ги беше чела много пъти, защото внимателният й прочит насочваше вниманието към неща, които един повърхностен читател щеше да пропусне.

След като приключи с Райт, тя избра Лорънс Фърлингети. Спрях да следя думите й, но гласът й ме обгръщаше с меката си пелена. Лицето й блестеше със златистокафявия отблясък на жълтата светлина. Тъмните й очи блестяха. Тънките й изящни ръце от време на време отмятаха кичурите тъмнокестенява коса, които непрестанно падаха на лицето й.

Наблюдавах я очарован.