Борсов посредник

17.

— Нямаме никакъв друг изход, освен да продаваме — казах. — Разговарял съм с Уолтър за това и той е съгласен. Днес следобед ще се обадя на Скот Уагнър и ще го накарам да потърси купувачи.

Наблюдавах какви ще са реакциите им. Уили изглеждаше облекчен. Дейвид сияеше.

Рейчъл обаче дори не се усмихна.

— Само ни известяваш или искаш мнението ни? — запита тя с глас като бръснач.

— Страхувам се, че ви известявам — казах. — Но ако искаш, можем да го подложим на гласуване. — Усещах, че Уили и Дейвид са на моя страна.

— Не можем ли да убедим Дженсън да промени решението си?

— Опитах се. Прекалено голям инат е.

— Какво ще кажеш за банките? Ти трябва да имаш контакти в Ситито. Не можеш ли да уредиш нещо?

— Никой банкер няма да ни даде пари при положението, в което се намираме сега. Това би било все едно да хвърли парите си на вятъра.

— Е, аз съм против — заяви Рейчъл. — Всички знаем, че Ричард никога не би продал компанията, така че аз смятам, че не трябва да го правим само защото той е… мъртъв. — Руменина заля бузите й, а гласът й затрепери. Това сепна всички ни. До този момент никой не я беше виждал да проявява чувства по какъвто и било повод.

— Успеем ли да открием необходимата компания майка, тогава можеш да продължиш с работата си — казах внимателно аз. — Все още имаш възможността да доведеш виртуалната реалност до всеки дом.

— Не се опитвай да ми говориш отвисоко! — изкрещя тя. — Направо не мога да повярвам, че точно ти вършиш това! Виждаш какъв къртовски труд сме вършили, за да стигнем дотук. Ричард, аз, Кийт, Анди, Тери, Дейвид, Уили, дори и ти. Всички тия седемдневни седмици. Двайсет и четири часови работни дни. Толкова много сложни проблеми са решени. — Лицето й вече пламтеше като божур. — Толкова сме близо вече! Толкова близо. И сега ще захвърлиш труда ни на вятъра, като плюеш на всичко, в което брат ти вярваше, за което всички сме се блъскали! — Тя се изправи. — Добре, можеш да го направиш, но без мен! — изкрещя и излетя от стаята.

Останахме като втрещени.

— Ще се върне — обади се Дейвид. — Тя няма избор. На всички гении от време на време им избива чивията.

Въздъхнах.

— Добре, ще се свържа с „Уагнър Филипс“ и ще видя какви купувачи могат да ни намерят. Един месец според мен е достатъчно време, ако се раздвижим. Но трябва да цепим и косъма на две.

Двамата излязоха. Седнах и се замислих над реакцията на Рейчъл.

Знаех, че е срещу продажбата, но не бях очаквал такава силна емоционална реакция от нейна страна. Дейвид грешеше. Избиването на чивия изобщо не беше характерно за нея. А без Рейчъл компанията просто губеше смисъла си.

Изкушавах се да я оставя, докато се успокои. Нещо обаче ме накара да я потърся. Нещо не беше наред, нещо, известно само на нея, а на нас — не. Сега беше моментът да ми каже какво е.

Щорите в кабинета на Рейчъл бяха спуснати, така че не можех да надзърна вътре. Кийт, Анди и другите само ме изгледаха, докато ги подминавах. Почуках на вратата й.

Никакъв отговор.

Бутнах вратата, отворих я, вмъкнах се вътре и я затворих.

Тя седеше закрила лице с ръцете си и хлипаше тихо. Не вдигна глава при влизането ми.

— Рейчъл?

Не ми отговори.

Седнах на стола пред бюрото й и зачаках. Хлипанията й ме накараха да се почувствам неудобно, но реших да остана. Знаех, че ако искаше да се махна, щеше да ми го каже.

След около минута тя се изправи на стола си и отмести косата от лицето си. Бузите й бяха зачервени и мокри от сълзите.

Седяхме в тишина.

— Знаеш ли, това е първият път, когато плача за него. Той е мъртъв почти от месец, а за първи път плача.

Тя се опита да овладее гласа си, но захълца и отново зарови лице в ръцете си.

Не казах нищо.

— Господи, колко ми липсва! — промълви тя. — Беше толкова прекрасен човек. Истински велик човек. И не мога да се примиря, че го няма. Понякога, особено късно през нощта, когато работя тук, усещам присъствието му. Сякаш заедно се блъскаме над някой проблем. Тук мога да работя заедно с него в продължение на два или три часа. И изработваме идеи, решения. Заедно.

Тя се бе овладяла, но искаше да говори.

— Толкова дълго съм работила заедно с него върху всичко това. Много пъти бях единственият човек на света, способен да следва конструкциите, които той създаваше. Чувствах се привилегирована, специална. И сега тук вътре кипи такава дейност — тя посочи главата си — и няма с кого да го споделя. Понякога си мисля, че това направо ще ме подлуди.

— Обичаше ли го? — запитах.

Тя ме гледа втренчено в продължение на няколко секунди. Не беше изненадана от въпроса ми. Знаех със сигурност, че беше нещо, над което си беше блъскала главата през онези безкрайни нощи.

— Не знам. Не знам какво представлява любовта. А ти знаеш ли?

Дали знаех? Разбира се, че знаех. Обичах Карън, нали? Нали? Не бях сигурен.

Следващата ми мисъл беше за Ричард.

— И аз го обичах — казах.

Тя ме дари със слаба усмивка. Признание, че ме разбираше. Че уважаваше правото ми да обичам брат си.

В следващия момент лицето й помръкна. Тя си пое дълбоко дъх.

— А сега ми говориш за продажба, искаш да продадеш всичко, за което той работеше. Това е все едно да го убиеш отново, не виждаш ли?

— Разбирам — казах. — Но не мога да направя нищо.

— Не, ти не разбираш.

Това ми причини болка, но аз не исках да споря. Повдигнах рамене.

Очите й се спряха върху моите. Тя обмисляше нещо. След малко стигна до решение.

— Ти не разбираш, защото не знаеш какво представлява проектът „Платформа“. — Изправи се. — Ела.

Тръсна косата си, приглади блузата си, изправи рамене и излезе. Последвах я.

Прекосихме залата до вратата с табелка: „Проект Платформа“. Извади обикновен ключ и отвори. Повдигнах вежди.

Тя ми отправи измъчена усмивка.

— Момчетата там могат да се вмъкнат буквално във всяка една система с достъп известен на човека. Но никой от тях не е ключар.

Залата беше малка. Имаше една работна станция „Силикон Графикс“ и два персонални компютъра „Дженсън“. И трите имаха включени виртуални очила към тях. Виждаха се също така и следи от навиците на Рейчъл — празна бутилка от вино, пълен пепелник. На едната стена имаше голяма бяла дъска, изписана с нейния дребен красив почерк. Беше работният план за проект „Платформа“.

Седнахме. Рейчъл включи един от персоналните компютри „Дженсън“.

— Пробвай с това — каза ми тя, подавайки ми виртуалните очила, като добави към тях и един жезъл.

Сложих очилата. Озовах се в покрит с плюш кабинет. Рейчъл седеше срещу мен пред добре полирана махагонова маса. Зад нея се разкриваше страхотна гледка на модерен град под безоблачно небе.

— Здравей — каза тя. Изображението й беше много добро, почти колкото фотография. Движеше се съвсем естествено. — Макар в действителност да седя до теб, във виртуалния свят бих могла да се намирам на стотици километра от теб. — Усмихна се. — Двамата с теб можем да си работим у дома и да ни се наложи да разговаряме. Така бихме могли да се срещнем, без дори да се налага да напускаме домовете си.

— Не можем ли просто да си поговорим по телефона?

Тя се усмихна.

— Можем, но така е по-добре. Езикът на тялото е всичко при един социален контакт. Сензорите във виртуалните очила могат да улавят изражения, които често се дублират върху виртуалното изображение, което виждаш пред себе си. А и освен това срещите са по-добри от разговори по телефона, когато в тях се налага да участват повече от двама души. Нека да се включи и Кийт и аз ще ти покажа какво имам предвид.

Тя направи пауза и няколко секунди по-късно той влезе във виртуалната зала в униформата си от черни джинси и фланелка с къси ръкави.

— Здравей, Рейч, какво става? — Веждите му се повдигнаха, когато ме видя. — Кой е този?

— Марк — отвърна Рейчъл. — Не се тревожи, наложи се да му кажа за проект „Платформа“.

После се обърна към мен.

— За нас ти изглеждаш като Мел Гибсън. Затова и Кийт не можа да те познае.

— Мел Гибсън ли?

— Да. Според нашите представи той е истинският мъж. Аз го избрах. Щом тялото ти бъде описано картографски, вече ще си бъдеш самият ти във виртуалния свят. Разбира се, нищо не може да ти попречи да си избереш напълно непознат образ, стига да искаш. Ще забележиш, че Кийт е успял да стане малко по-мускулест.

Наистина беше така. Мършавата фигура на Кийт беше заякнала. Разсмях се.

— Така, а сега нека поразгледаме някои сметки заедно. Скучна работа, но какво да правим, на хората им се налага да го правят всеки ден в реалния свят. — Тя измъкна лист хартия изпод масата и ми го подаде. Беше една от прогнозите на Уили. — Виждаш ли това число тук? — запита тя, сочейки паричния баланс. — Опитай се да го промениш.

— С удоволствие — отвърнах. — Какво да направя?

— Просто го посочи, кажи „промяна“ и после числото, което искаш да стане.

Промених го на един милион. Цялата прогноза се промени и „Феър Систъмс“ завърши успешно годината.

— Лесно, нали? — изсмя се Кийт.

Странно, колко бързо привиквах към виртуалния свят. Само след две минути той придоби съвсем реална същност. Наистина беше вярно, че е далеч по-лесно трима души да разговарят във виртуален кабинет, отколкото по телефона.

— Имаш ли нещо против, ако си тръгна? — запита Кийт.

— Не, благодаря ти, че дойде — отвърна Рейчъл.

Виртуалният Кийт излезе от кабинета.

— А сега искаш ли да си купиш къща?

— Защо не — отвърнах, без да знам за какво точно става дума.

След малко се озовахме пред обикновена къща от предградията.

— Последвай ме — каза тя.

Не направих нищо, но виртуалното ми аз я последва в къщата. Минахме през празен коридор, след което се озовахме във всекидневната. Под френските прозорци се откриваше градина.

— Сега виртуалните презентации на мебелировка са съхранени в база данни. Нека да видим как се подреждат в къщата.

Рейчъл посочи и натисна клавиша: скоро един диван, маса, шкаф за книги, бюро и кресло се появиха в стаята. Тя пробва различни разположения.

— Поразходи се — каза ми.

Сега открих, че мога да се разхождам из къщата. Погледнах в стаите, обиколих стълбите и се отбих в банята.

— Виждаш ли? — запита Рейчъл. — Това вече улеснява много покупката на една къща. Стаите могат да бъдат подавани в компютъра от чертежи или дори измервания, а обзавеждането използва база данни от четиристотин различни изделия. Ти просто си подбираш тези, които най-много подхождат на къщата ти.

Върнахме се в залата.

— Както знаеш, едни от най-големите приложения са базите от данни. Е, виртуалната реалност може да помогне данните да се разглеждат по съвсем нов начин. Повечето бази от данни могат да се разглеждат само в двете измерения на ведомостта. С помощта на виртуалната реалност човек може да наблюдава данните в най-малко три измерения. При „Бондскейп“ имаше осем измерения. Нека да ти покажа една далеч по-проста база от данни.

Превключихме на една карта на Великобритания, изпъстрена от серии колони, всяка изградена от определен брой блокове, натрупани един върху друг.

— Да приемем, че си агент по продажбите, който снабдява клиенти по цялата страна. Тази база от данни ти показва всички клиенти. Погледни Лийдс.

Посочих към Лийдс и щракнах. Стоях на железопътна платформа до една табела с надпис „Лийдс“. До мен се издигаше голяма колона от блокове. Всеки беше с име, адрес и телефонен номер.

— Те са подредени по начина, по който са били разглеждани за последен път — каза Рейчъл. — Блоковете, които са най-отгоре, са тези, които си разглеждал най-скоро. Или пък можем да ги разбъркаме. — Блоковете за миг потъмняха и след това се подредиха по друг начин. — Сега блоковете най-отгоре са най-големите ти клиенти. Нека да ти покажа кои купуват джаджи и кои механични устройства. — Внезапно блоковете се оцветиха в червено за джаджите и синьо за механичните устройства.

— Възможно е, разбира се, цялата тази информация да се извлече и от обикновена база данни, но при системите с виртуална реалност човек може да я анализира по-ясно и да я види в нова светлина.

Напуснахме базата от данни и се върнахме в залата.

— Тази система може да се използва и за други неща — продължи тя. — Например за резервации. Можеш да разгледаш областта, където се каниш да отседнеш, и хотела. Пазаруването. Можеш да си купиш всичко: от кутии с консервиран боб в някой супермаркет до лека кола. Знаеш от онази игра с брат ми как играта във виртуална реалност може да бъде далеч по-увлекателна отколкото гледането на екрана. А пазарът за компютърни игри е бездънен. После идват социалните контакти. Сега се намираме в кабинета, но хората скоро ще могат да общуват по телефонните кабели посредством виртуалната реалност. Щом хората свикнат с нея, тогава гласът или текстовите съобщения вече няма да бъдат достатъчни.

Тя изключи машината.

— С тази система виртуалната реалност ще се прехвърли от специализираните и скъпи приложения към онези, които използваме всеки ден в бизнеса или у дома.

— Можем ли наистина да правим всичко това? — попитах.

— Имаме технологията, с която да го правим — заяви Рейчъл. — Нуждаем се от подобрени комуникационни системи, но щом влакнестите оптични кабели достигнат повечето къщи, след тях веднага ще навлезе и виртуалната реалност.

— Кой е създал всички тези приложения?

— Софтуерни компании. Те всички използват нашия софтуер и графичен чип.

— Това е наистина впечатляващо. Но не можем ли да правим всичко това на обичайните компютри? — запитах.

— Можеш да правиш пресмятанията, но възпроизвеждането им върху екрана е най-важното. Веднъж, след като си вкусил от виртуалната реалност, тогава плоският екран ще ти се стори примитивен. Бизнесмените, сърфистите на Интернет, любителите на компютърните игри, всички ще ги искат.

— И ние ще правим всичко това с „Дженсън“?

— Да. Използваме нашия графичен чип, нашия симулационен мениджър и нашите шлемни комплекти. „Дженсън“ ги произвежда масово. Цената на една система падна до две хиляди долара.

— Две хиляди долара?

— Да.

Обмислих чутото до този момент. Все още съществуваше голям проблем, проблемът, който не ни оставяше и за секунда на мира. Нямахме масов пазар. Как да го създадем?

— И ето къде идва на помощ проект „Платформа“ — заяви гордо Рейчъл. — Погледни това.

Натисна няколко клавиша. Компютърът започна да зарежда Уиндоус.

— Уиндоус е операционната система, използвана при осемдесет процента от персоналните компютри.

— Е? — запитах.

— Погледни на долния ред, вдясно.

Там имаше малка картинка на човече с виртуални очила.

— Искаш да кажеш, че системата ни работи под Уиндоус?

Рейчъл се ухили.

— Да. Проект „Платформа“ е кодовото име за съюза между нас, „Дженсън“ и „Майкрософт“. Нашите системи ще се продават към Уиндоус. Ако някой поиска да използва приложение за виртуална реалност под Уиндоус, те ще трябва да използват софтуера на „Феър Систъмс“ за симулационен мениджмънт и графичната система Феър Рендър. И тя ще се намира ей тук на всеки компютър.

— Колко ще платим за това? — запитах.

— Не е много. Но то ще ни даде страхотно предимство при разработката на нов софтуер. А дори и два долара са нещо огромно при продадени десетки милиони компютри.

— А Дженсън прави пари от продажбите на компютрите.

— Именно. Той получава летящ старт спрямо конкуренцията при производството на персонални компютри със системи за виртуална реалност.

— Значи всички ние правим пари? Ами „Майкрософт“? Каква им е ползата от всичко това?

— Ползват най-напредналата система с виртуална реалност в света и получават възможност за нов пазар.

— Уха! — възкликнах. — Ако това проработи, авторските ни проценти ще възлизат на милиони.

— Има и нещо повече — каза Рейчъл. — Това е революция в компютърната технология, която предстои да се случи, не по-малка от тази, когато Ай Би Ем въведоха персоналния компютър през 1981 година.

— Права си. А ние в случая играем ролята на Ай Би Ем. — Замислих се за персоналните компютри на Ай Би Ем — милиони бяха произведени през осемдесетте. Скоро компании като „Компак“ и „Дженсън“ се научиха как да произвеждат техни клонинги. Ай Би Ем правеха големи пари в продължение на десет години, а също и другите.

— Не — изрече търпеливо тя. — „Дженсън Компютър“ в случая е Ай Би Ем.

И в този миг разбрах.

— „Майкрософт“.

Рейчъл кимна.

Спомних си киселия образ на Бил Гейтс от книгата, която Ричард бе оставил отворена на дивана си. Фирмата на Бил Гейтс, „Майкрософт“ притежаваше ДОС и Уиндоус, операционните системи, които управляваха повечето от милионите персонални компютри, използвани по целия свят. След по-малко от петнадесет години „Майкрософт“ бяха израснали от нулата до компания по-могъща дори и от гиганта Ай Би Ем. А причината за това беше, че операционната система на „Майкрософт“ се бе превърнала в стандарт. Както Ай Би Ем бяха изнесли на върха „Майкрософт“ с персоналния си компютър, така сега „Майкрософт“ щеше да изнесе на върха „Феър Систъмс“, като Уиндоус щеше да играе ролята на ракета-носител.

В новия свят на масов пазар за системи с виртуална реалност, „Феър Систъмс“ щеше да притежава стандартния операционен софтуер.

Спомних си, че „Майкрософт“ възлизаше на повече от тридесет милиарда долара.

А аз си мислех колко изгодно ще бъде да я продам за десет милиона долара или дори по-малко.

Не беше чудно, че Рейчъл не допускаше дори и споменаването на подобна възможност. Не беше чудно, че Ричард бе правил всичко, само и само да не се стигне до такава ситуация.

Ричард е бил прав през цялото време. Той е бил на прага на създаването на програма, която ще промени света. И това не беше само изумителната технология. Тази компания можеше да се развива успешно и в условията, които ми бяха толкова познати: оборот, печалби, пазарна капитализация.

Умът ми на търговец на ценни книжа трескаво заработи. Това щеше да бъде сделката на столетието, ако успеех да издържа до края. Разбира се, всичко беше против нас. Все още всичко изглеждаше така, сякаш „Феър Систъмс“ щеше да банкрутира, преди проект „Платформа“ да излезе на пазара. Но ако съумеех да запазя компанията жива и действена през следващите четири месеца…

Поех си дълбоко дъх.

— Добре — казах. — Няма да продаваме. Все ще изкараме до септември.

Лицето на Рейчъл светна.

— Да! — изкрещя тя и като се приведе напред, опари устните ми с мигновена целувка.

— Нека се успокоим и да обмислим как да го направим — изрекох аз изненадан и смутен от реакцията й.

Обсъдихме всички варианти. Нямахме голям избор, но не се отчайвахме. Макар и на пръв поглед да не се виждаше някакво решение, бях сигурен, че все ще успея да открия.

— След това, което ти ми каза, решението на Дженсън да ни закопае изглежда направо истинска лудост — казах. — Той направо се самоубива по този начин.

— Знам. Умът ми не го побира защо реагира така.

— Чудя се какво ли мисли „Майкрософт“? Имаш ли някаква идея?

— Не. Преговорите по тази част от сделката се провеждаха изцяло от Дженсън. Той е голям клиент на „Майкрософт“ и поддържа много близки отношения с тях. Мисля, че Ричард се среща с тях, но никой друг от „Феър Систъмс“ не е. Ако не броим двама техни програмисти, с които съм разговаряла. Но защо? Да нямаш намерение да разговаряме с тях?

Разтърках брадичката си.

— Не искам да ги плаша, та да почнат да търсят конкуренцията. Трябва да продължаваме, все едно че нищо не се е случило. Дженсън блъфира, сигурен съм. Това обаче, за което не съм сигурен, е защо?

— Мога да отида при него да си поговорим — предложи Рейчъл. — Така и така трябва да ходя в Калифорния да проверя за нещастния случай с онова момче с мотоциклета. Може би ще успея да открия нещо при един разговор с Дженсън. Все ще трябва да намерим отнякъде пари. И то бързо.

Наложи се да чакам до два следобед, преди да позвъня на Скот Уагнър. В Сан Франциско беше шест сутринта, но той вече беше в кабинета си. В Калифорния човек трябва да става рано, ако иска да върти добър бизнес на финансовите пазари.

— Искам да си поговорим за възможността да съберем известен обем нов капитал — започнах. — Имаме няколко много интересни проекти, но ще ни трябват още малко пари, ако искаме да ги финансираме както трябва.

— Колко? — запита Уагнър.

— О, пет милиона долара ще стигнат — изрекох колкото може по-небрежно.

— За кога ти трябват?

— До един месец.

— Много скоро.

— Не можеш ли просто да отидеш при съществуващите инвеститори за още малко пари в брой? Това би подобрило значително стойността на цялата компания.

— Няма смисъл.

— Защо?

— До този момент не са проявили интерес към ценните ви книжа. Акциите са паднали до три долара от десетте, при които те инвестираха. Нямат намерение да хвърлят още пари в бездънна бъчва. Щом толкова ти трябват пари, защо просто не събереш смелост да погледнеш реалността в очите и не продадеш на някоя по-мощна компания?

— Имаме реално бъдеще като независима…

— Марк, ти не разбираш, на този етап просто няма възможност да се съберат никакви пари за „Феър Систъмс“. Движението на цените на ценните ви книжа клони много силно надолу и явно компанията се разпада след смъртта на брат ти. Единственият ти шанс е да продадеш. Аз държа контрола върху акциите, и аз ти казвам да продаваш.

Бях изненадан от тона му.

— Решил съм да управлявам компанията независимо.

— Пет пари не давам какво си решил. Казвам ти да продаваш и точка.

— Кой притежава акциите?

— Всъщност аз.

— Ако ти се опитваш да ме сплашиш, не нарушаваш ли правилата на Комисията по ценните книжа и борсите?

— Виж, приятелче — започна Уагнър. — Ти се изложи. Твоите акционери трудно ще го преглътнат. Те искат да продаваш, за да се отърват със сравнително неголеми загуби. Давам ти оферта, която не можеш да отхвърлиш. Така че просто я приеми и продавай.

— Кой е купувачът?

— Не мога да ти кажа още.

— Колко предлага?

— Четири долара за акция. Осем милиона долара за цялата компания. Вземай ги. Нямаш избор.

— По дяволите! — извиках и треснах слушалката на телефона.

Значи ето как работела малката, но сплотена общност на Уагнър от инвеститори и компании. Той ни бе направил услуга, като събрал обикновени акции, и сега ние му дължахме услуга. Той контролираше обикновените акции, което означаваше, че контролира и нас. Ненавистна ми беше самата мисъл да завися от Уагнър. Това обаче, което наистина ме гневеше, беше очевидното удоволствие, което получаваше от гаврата си над нас. Е, можех да кача залога и да видя какво още ще измисли.

Откъде да съберем средства? Пробвах няколко банки, откъдето бяхме искали и преди, но получих категорични откази. Оставаше ни само да опитваме, като се надяваме, че все някъде ще ни отворят.

С въздишка позвъних на своя банков мениджър, или по-скоро „персоналния управител на сметката“ ми. След като бе видял чековете ми с премии, той направо се бе побъркал да ми предлага съдействие. Е, сега му се отваряше чудна възможност.

Беше окуражителен, но предпазлив. За банката бях ценен клиент, но той искаше да се запознае с подробностите, преди да склони да ни отпусне заема, който исках. Надявах се да не стигаме до този етап.

Дейвид подаде глава през вратата.

— Как върви продажбата?

— Не върви.

— Какво искаш да кажеш с това не върви?

— Искам да кажа, че няма да продаваме компанията. Ще направя пореден опит да взема нов заем.

— Какво? Не говориш сериозно! — Той влезе в стаята и застана пред бюрото ми.

— Напълно сериозен съм.

— И кой реши това?

— Аз.

— Господи, Марк! Нямаме никакво време. Ако не започнеш сега процедурата за продажба, ние ще банкрутираме, преди да успеем да се спазарим!

Вече ми писваше да ми казват от всички страни какво да правя.

— Дейвид, остави това на мен. Става ли?

— Ти правиш всичко възможно да съсипеш компанията, Марк. Но аз няма да ти позволя. Прекалено много съм вложил в нея. Щом не искаш да направиш нищо, аз ще го сторя. — Той се завъртя и се втурна покрай Рейчъл, която носеше две препълнени чаши с кафе.

— Хей! — извика тя. — Изгорих се! Заповядай — протегна ми едната. — Черно, нали?

— Благодаря ти — усмихнах се.

Тя седна срещу мен.

Известно време отпивахме мълчаливо от кафето си.

— Защо толкова държи да продаваме? — запитах се на глас. — Тази сутрин определено ми се видя в добро настроение.

— Може би вижда себе си като печеливша страна в компанията, ако бъде погълната — каза тя. — Тогава ще заеме мястото ти.

— Нищо не може да задължи купувача да сложи на мястото ми някого от компанията — казах. — За тях ще бъде най-естествено да поставят свой човек.

— Какво би го спряло да се договори за това предварително с тях?

— Какво, ти да не мислиш, че той се кани да поднесе „Феър Систъмс“ на тепсия на някоя фирма, като в замяна получи поста на управителен директор?

— Възможно е.

Наистина какво би го спряло да го направи, помислих си. Трябваше да го наблюдавам много внимателно.

— И с кого е сключил тази сделка?

— Не знам — отвърна Рейчъл. — Кой е купувачът, който Уагнър урежда?

— „Уагнър Филипс“ са брокерска компания за голям брой калифорнийски компании за висши технологии. Може да е всяка една от тях.

— Включително и „Дженсън Компютър“?

— Не знам. — Последвах логиката на Рейчъл. — Но ако това действително е така, тогава Дженсън може да е замразил плащанията към нас с надеждата да ни принуди да му продадем фирмата на безценица. И използва Дейвид Бейкър да му помага при това, като му осигурява вътрешнофирмена информация.

— Възможно е. Ако Карл Дженсън иска нещо, той винаги го получава.

— Защо просто не ни предложи да я купи?

Рейчъл вдигна рамене.

— Ти си инвестиционен банкер. Може би си мисли, че така ще му излезе по-евтино.

— Успее ли да сключи бързо сделката, тогава проект „Платформа“ продължава работата си, а той ще притежава технологията, също както и производството на продукта — казах. Това имаше логика. — Виж какво можеш да откриеш, когато отидеш в Калифорния.

Бързо се обадих на Карън. Тя провери за „Дженсън Компютър“. Брокерът им беше „Уагнър Филипс“.

Нещата изглеждаха така, сякаш моят директор по маркетинга, най-важният ми клиент и брокерът се бяха сдушили срещу мен. Битката нямаше да бъде никак лесна.

На следващия ден Рейчъл отлетя за Калифорния; беше сряда. Престоят й щеше да бъде кратък, щеше да се върне в събота сутринта. Надявах се да успее да накара Дженсън да промени решението си. Тя имаше по-добра позиция за това от мен.

Реших да споделя решението си за отмяна на продажбата с колкото е възможно по-малко хора. Бях допуснал грешка, че го бях разкрил на Дейвид. Соренсън и съветът щяха да бъдат заблуждавани; щях да ги накарам да си мислят, че се опитвам да сключа сделка.

Телефонът иззвъня. Беше Шварц.

— Марк, нали си спомняш, че ме помоли да проверя кой купува ценните ви книжа?

— Да.

— Носят се слухове, че това е Франк Хартман.

— Франк Хартман ли? Че кой е той?

— Никога не съм го срещал, но съм чувал за него. Управлява един хедж фонд в Ню Йорк. Или поне така се казва, защото това название сега е много модерно в тия среди. Купува акции и по някакво чудо малко след това те скачат с поглъщането на компанията им. Инвеститорите във фонда му въртят стабилен бизнес.

— Мошеник ли е? — запитах.

— Добре знаеш, че в този бизнес няма черно и бяло. Само нюанси на сивото.

— И какъв нюанс е Хартман?

— Въгленочерно — изсмя се Стив.

— Има ли някаква връзка с „Дженсън Компютър“?

— Никаква, поне доколкото на мен ми е известно. Защо?

— О, не знам. Просто се чудя. Благодаря ти много, Стив. Чуеш ли още нещо, обади ми се.

Позвъних на Карън и я помолих да провери какво знае за Хартман. На телефона отговори Сали и каза, че Карън я нямало, но щяла да се върне след обяда. Не оставих съобщение. Щях да й се обадя вечерта по-късно.

Свързах се с Ед. Италианската сделка се бе покачила с половин пункт и напредваше със стабилни темпове. Този път Етиен дори не се приближавал до него. Ед каза, че Боб прекарал половин час до него, като наблюдавал „Бондскейп“. Почти бил убеден вече в полезността й.

Интересно беше да се види колко бе нараснало самочувствието на Ед за последните няколко седмици, откакто го бях оставил да действа самостоятелно. Бях изненадан, че се чувствам застрашен. Той беше умен и се учеше много бързо. Колко време щеше да мине, преди да научи всичко? Година? Две? Мисълта за това беше обезпокоителна.

На вратата се почука. Бяха Кийт и Анди. И двамата изглеждаха разтревожени. Пак неприятности, помислих.

— Можеш ли да ни отделиш секунда, Марк? — запита Кийт.

— Разбира се.

Двамата седнаха. Представляваха странна двойка, бъбривият, едър конструктор на печатни платки и ангелоподобният програмист, който тежеше на половината от теглото на колегата си и беше два пъти по-млад от него.

— Какво става?

— Във фабриката се носят много слухове — започна Кийт.

— О, така ли? И на каква тема?

— Говори се, че сме разполагали с пари да изкараме само до юли. Вярно ли е?

Не можех да лъжа тези хора.

— Да.

— Вярно ли е също така, че се опитваш да продадеш компанията?

Поколебах се. Бях решил да запазя стратегията си само за себе си. Но двамата бяха инвестирали толкова много от отреденото им време за живот във „Феър Систъмс“, че имаха право да знаят.

Преди да имам възможността да проговоря, Кийт вече говореше:

— Защото ако това е намерението ти, правиш голяма грешка, човече.

Опитах се да го прекъсна, но той ми махна с ръка да мълча.

— Ако беше прекарал тук последните три години, нямаше сега да вдигаш ръце. Искам да кажа, работил съм за големи компании преди, но този път е различно. Тук се събрахме страхотен екип. Работата, която свършихме през последните няколко години, проблемите, които преодоляхме, решенията, до които стигнахме, всичко това е изумително. Дадохме всичко от себе си.

Той се приведе напред.

— Вземи например Феър Рендър. Преди две години ми хрумна как можем да изградим този революционно нов графичен чип. Споделих го с Ричард. Първоначално изглеждаше, че ще изминат две поколения чипови архитектури, преди това да стане практически осъществимо. Така че ние го оставихме и опитахме нещо друго. Но аз не се отказвах. Бях решен да намеря начин да пригодя тази система върху един от съвременните чипове. — Ръцете му започнаха да се размахват, докато той ни демонстрираше каква страхотна идея е това и върху каква миниатюрна подложка от силиций е успял да го събере. — Мисълта за това не ми даваше покой. Дори и когато се хранех, спях, гледах телевизия, проблемът пак не ме оставяше на мира. И един ден ми хрумна. — Той се отпусна на стола си. — И сега Феър Рендър е готов за производство.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Но ако продадем компанията, чипът пак ще се произвежда, само че от по-голяма компания.

— Това не е едно и също — обади се Анди. — Ние сме екипът на Ричард. Ще изведем проект „Платформа“ там, където искаше той. Или изобщо няма да го довършваме.

— Вие можете да загубите работата си.

— Можем да си намерим и друга работа — каза Анди. — Но не можем да възстановим онова, което сме създали тук.

— Какво мислят останалите?

— Всички са с нас — заяви убедено Кийт.

— За някои от тях наистина ще е по-трудно да си намерят нова работа — призна Анди. — Но не искат да допускат дори мисълта за продажба на компанията, повярвай ми.

Кийт се прокашля.

— Двамата с Анди имаме четири хиляди лири, с които можем да помогнем, ако се наложи.

Усмихнах се.

— Нуждаем се от далеч по-голяма сума. Но съм благодарен за жеста ви. Вие трябва да си държите парите в банката, защото може да ви потрябват.

И двамата ме гледаха мълчаливо.

Накрая проговорих:

— Възхитен съм от самоотвержеността, която виждам у всеки във фабриката. Тя е помогнала на компанията да стигне до този етап. Всички сте работили упорито, за да превърнете „Феър Систъмс“ в нещо повече от една мечта, и аз няма да продам компанията, преди да сме стигнали там, закъдето сме се запътили.

— Значи не възнамеряваш да продаваш? — запита Кийт със затаен дъх.

— Няма да продавам — отвърнах с усмивка.

— Хей! — извика Кийт и се обърна ухилен към колегата си.

— Поемам голям риск — казах. — В това число и работните ви места.

— Нямам нищо против — каза Анди.

— Да — ухили се Кийт. — На една стъпка сме от целта. Нека не спираме точно сега.

— Благодаря ви, момчета — изрекох развълнувано.

— Няма проблеми — отвърна Кийт. — Благодаря ти, че беше откровен с нас. Ще се справим. Ще видиш. — Двамата се изправиха и излязоха.

Вратата хлопна след тях. Вдигнах поглед към снимките върху стената на Ричард. Това бяха първите машини с виртуална реалност, които беше създал. Представляваха някакви причудливи приспособления. Това, което днес беше компактен чифт виртуални очила, по онова време е било масивен шлем, закачен за метална ръка, свързан към миникомпютър. По този начин Ричард бе следил движенията на главата, преди да бъдат разработени електромагнитните сензори. Но при някои приложения, които изискваха голяма точност, старият метод продължаваше да се използва.

Компанията бе извървяла голям път оттогава. Той се олицетворяваше от толкова много и различни неща. Както бяха казали Рейчъл и баща ми, това беше всичко, останало от Ричард. То показваше мечтите и постиженията му. Но това беше също така и възможност да се заработят милиони лири стерлинги. И това беше смисълът на живота на шестдесет човека. Подлагах на риск шестдесет месечни фиша за заплати.

След като разговарях обаче с Кийт и Анди, проумях, че за тях компанията беше нещо повече от обикновена работа. Те не бяха се трудили толкова време само заради заплатата. Това беше едно вълнуващо приключение, един опит да се постигне нещо, което никой преди тях не бе успял да направи. Освен това им предоставяше възможност да се отплатят на Ричард.

Нямаше да ги предам.

Същата вечер позвъних на Карън. Исках да разговаряме и да разбера нещо за Хартман. Не отговори. Опитах по-късно. Пак никой не се обади. В дванайсет без петнайсет направих последен опит. Нищо.

На следващата сутрин позвъних в шест и петнайсет. Това беше удобно време да я чуя. Будилникът й винаги я будеше в шест и петнайсет.

Пак нищо.

Около десет й позвъних на работата.

— Здравей, Марк, как си?

— Аз съм добре — отвърнах. — Опитах се да се свържа с теб снощи.

— Е, не си имал възможност, защото бях принудена да присъствам на едно следобедно заседание в Амстердам, което взе, че се проточи. Изтървах последния полет за Лондон и ми се наложи да прекарам нощта в един хотел до летището. Сутринта обаче хванах първия самолет и закъснях само няколко минути за работа.

— О, разбирам — казах. — Стив ми се обади вчера. Каза, че акциите на „Феър Систъмс“ се акумулират от някой си Франк Хартман. Познаваш ли го?

— Не — отвърна тя. — Искам да кажа, че съм чувала за него, но „Харисън Брадърс“ няма да си имат работа с него. Носят се слухове, че си падал малко тарикат.

— Трябва да е наистина голям тарикат, щом „Харисън Брадърс“ не искат да работят с него. — Работодателите ни не бяха особено придирчиви по отношение на деловите си партньори, стига само това да им носеше бърза печалба. — Можеш ли да разучиш малко повече за него? Нали разбираш, да поразпиташ наоколо.

Карън се поколеба.

— По-добре да не го правя. Искам да кажа, не бих искала да разберат, че си имам каквато и да било работа с него, дори и това да са само въпроси.

— Добре, не можеш ли да проведеш няколко дискретни проучвания?

Тя отново се поколеба.

— Добре, Марк. Ще видя какво мога да направя. Сега имам работа. Някой ме търси по другия телефон.

Затворих и се замислих.

Значи Карън се е забавила в Амстердам. Но Сали беше споменала, че тя щяла да се върне следобед на работа. Би ли могло да се случи така, че да е тръгнала веднага след обяд и да е заминала за следобедната среща в Амстердам? Може би. А може би не.

Разтърсих глава. Сигурно започваха да ми се привиждат различни неща. Временната ни раздяла беше изострила сетивата ми.