Борсов посредник

8.

Уили Дънкан имаше дребно кръгло лице, безупречно гладка кожа и къдрава червена коса. Очите му се взираха нервно през кръглите очила със стоманени рамки. В момента, в който влязох, той се зарови сред папките и разхвърляните навсякъде по бюрото му документи.

Рейчъл беше права. При Уили се почувствах в свои води. Той работеше с числа, пресмяташе печалби и загуби. Когато един човек е търговец, за него няма спасение от баланса. Лошите сделки излизаха като загуби, добрите — като печалби, а извиненията бяха несъществени. Според мен единствената реална мярка за стойността на „Феър Систъмс“ беше нейната рентабилност, ако не в момента, то поне след година-две.

Уили умееше да борави добре със счетоводните баланси. Всичко беше логично. Балансът излизаше безупречен.

Въпреки всичко обаче възникваше един проблем.

Всички пари, събрани чрез емитирането на акциите на „Феър Систъмс“ посредством Националната асоциация на борсовите дилъри, бяха похарчени за многобройните проучвания и развойни проекти, и за хонорари на Уагнър Филипс. Общо пет милиона лири стерлинги. И тъй като парите отново намаляваха, налагаше се строг контрол. Компанията доставяше продукция на клиентите, но оборотът беше едва триста хиляди. Месечните загуби бяха между сто и двеста хиляди лири стерлинги. В банката имаше само двеста хиляди.

За щастие прогнозите на Уили сочеха, че през следващите три месеца в компанията трябваше да постъпят петстотин хиляди лири стерлинги, изплатени от „Дженсън Компютър“, като до края на годината имаше голяма вероятност да пристигнат далеч по-големи суми.

— За какво става дума тук? — запитах, сочейки плащанията на „Дженсън“.

— О, това е някакъв проект, върху който работеха Ричард и Рейчъл.

— Проектът „Платформа“?

— Точно така. — Уили не можа да скрие удивлението си, че името ми е известно. — Знаете ли за него?

— Не съвсем — казах. — Само преди минута подминах вратата на екипа по проекта. А вие знаете ли нещо?

— О, не.

— Тогава как сте узнали за тия плащания?

— Ами след последното лято започнах да настоявам да правим редовни прогнози за постъпленията в брой в бизнеса ни. Така че Ричард ми дава сроковете и размерите на очакваните плащания… Исках да кажа „даваше“. — Замълча. — Съжалявам, просто още не мога да се примиря с мисълта за станалото — изрече той. Изглеждаше толкова разстроен, че ми се прииска да го потупам по рамото. — Преди около три седмици той ми каза да очаквам тези плащания от „Дженсън Компютър“.

— А за онези възможни плащания до края на годината?

— Каза ми, че могат да бъдат много големи. Или може изобщо да не станат. Всичко зависело от това, как ще се развият нещата с проекта „Платформа“.

Очевидно проектът „Платформа“ беше от изключително значение за компанията. Трябваше да разуча по-подробно за него.

— Ако след края на лятото „Дженсън Компютър“ престане да плаща, какво ще стане тогава?

Уили се зарови в бумагите си.

— През септември свършваме парите.

— Сигурен ли сте?

— Е, може да стане и през август, ако извадим лош късмет.

Три месеца! Нещата никак не ми харесваха.

Поисках още информация. Уили разполагаше с всички цифри и те подсказваха едно и също нещо: всеки месец от „Феър Систъмс“ излизаха повече пари в брой, отколкото постъпваха. Знаех, че дребните компании обикновено нямат ясна представа за действителното си финансово положение, но той се справяше наистина добре. Докато ми подаваше всеки лист с балансите, кипеше от гняв.

— Не изглежда много добре, нали, Уили? — запитах го.

— Така е. Като похарчим и парите от „Дженсън“, ще кажем „сбогом“ на работата.

— Не можем ли да съкратим още от развойно-изследователската дейност?

— Не мисля. Можете да питате Рейчъл, ако искате, но за последните няколко месеца сме забавили новите проекти, отделно от проекта „Платформа“. Парите са необходими да завършим онова, върху което вече се работи. Ако замрем изцяло, тогава веднага ще загубим приходите си.

Имаше право. Компания като „Феър Систъмс“ мигновено се превръщаше в нищо, ако спреше разработката на нови продукти.

Издърпах ведомостта.

— Не виждам никъде правени заеми. Всички банки ли пробвахте?

— О, да. Всички шотландски банки ни отрязаха. Опитах и в английски банки, но те не проявиха интерес. Найджъл Йънг от „Мюир Кемпиън“ е в съвета ни. „Мюир Кампиън“ е една от най-старите единбургски търговски банки. Той пробва всичките си контакти, но без успех. Нали разбирате, тук няма сигурност и печалба.

Разбирах.

— И така, кога започваме да правим пари?

Уили придоби смутен вид и повдигна рамене.

— Компанията все трябва да е имала печалби по някое време? — запитах.

— Ричард казваше, че следващата година ще потекат реки от пари.

— А вие повярвахте ли му? Имаше ли сигурни разчети?

— Не, нямаше разчети. Но изглеждаше много уверен. Аз самият обичам да има черно на бяло като всеки друг човек, но някак си той успя да ме накара да повярвам.

Не скрих скептицизма си. Имай ми доверие. Това беше любимата фраза на Ричард и хората винаги му вярваха. Но той все пак трябваше да изкара нещо, защото в противен случай сметките нямаше да бъдат платени и електричеството щеше да бъде изключено.

Тия прословути плащания на „Дженсън Компютър“, които можеха да дойдат по-късно тази година, си бяха редовният номер. Аз се съмнявах дали изобщо някога щяха да дойдат и нямах никакво намерение да разчитам на тях. Само се надявах на онези предстоящи плащания през следващите три месеца.

Все пак до август имахме малко време. Когато Ричард ми се беше обадил онази нощ, предположих, че финансовите проблеми на компанията бяха далеч по-страшни, че кризата можеше да настъпи само след дни. Вярно, проблемите се бяха оказали големи и много сериозни, но още не ни бяха хванали за гушата.

— Ричард ми позвъни няколко дни преди да почине — казах на Уили. — Искаше да разговаряме за нещо много неотложно. Имате ли някаква представа какво може да е било то?

Той се замисли за момент и поклати глава.

— Не мога да измисля нищо. С мен поне не е разговарял на такава тема.

— Значи проблемът не е бил от финансово естество?

— Явно. Както виждате, още разполагаме с двеста хиляди лири в банката. Вярно, не са много, но ще ни държат в движение още няколко месеца, особено когато постъпят и плащанията от „Дженсън Компютър“.

— Какво ще кажете за търговията с акциите на „Феър Систъмс“?

— Може да е било това. Той ми поиска информация за акционерите. Но това беше преди три седмици.

Значи е било по времето, когато Ричард за пръв път бе споделил с мен и Карън подозренията си.

— И от тогава нищо?

— Нищо.

— Добре. Може ли да видя онова, което сте показали и на Ричард?

— Разбира се. Но не мисля, че ще е от голяма полза. — Уили измъкна една папка от шкафа зад себе си и ми я подаде. — Това е списъкът на акционерите.

Донякъде нещата бяха ясни. Имаше общо два милиона акции, пуснати в обращение. Делът на Ричард все още се сочеше като непокътнат при осемстотин хиляди акции или четиридесет процента от компанията. След разпределянето на този дял аз ставах най-големият акционер, следван от баща ми с неговите двайсет процента. Другите индивидуални акционери бяха Уолтър Соренсън с 4 процента, Карън Чилкът с 3,75, Рейчъл Уокър с 3,5, Дейвид Бейкър с 2 и Уилям Дънкан с един процент. Имаше още петстотин акционери, но те всички бяха регистрирани като анонимни собственици на „Уагнър Филипс“, след което следваше някакво число.

— Какви са всички тия? — запитах, сочейки числата, които изпълваха цели десет страници.

— Както знаете, ние продадохме акциите публично посредством Националната асоциация на борсовите дилъри миналия ноември. Знаете ли за Националната асоциация на борсовите дилъри?

Кимнах. Аз бях човекът, предложил на Ричард да опита с асоциацията, когато британският му борсов агент си бе спестил спонсорирането на емисия на лондонската фондова борса. Тази асоциация специализираше в търговията на акции на бързо развиващи се компании. „Майкрософт“ и „Дженентек“ бяха само два от поредицата им успехи. Търгуваше също така и чуждестранни акции, често на компании, които имаха съвсем къса история, за да търгуват на собствените си национални фондови борси.

— Е, британската система за регистрация на акциите работи различно от тази на Щатите — продължи Уили. — Първоначалните акционери при емитиране се показват в регистъра под собствените си имена. Всички онези, които купуват ценни книжа при публично предлагане, го правят посредством анонимна сметка с брокера си, който в нашия случай е „Уагнър Филипс“ за почти всички акционери. Сега някои от тях са служители на „Феър Систъмс“, които закупиха ценни книжа по време на предлагането. — Посочи към един списък на холдинги с подобни имена. Общо бяха някъде към двадесет; доста добро изкупуване, след като в онзи момент служителите са били само петдесетина. — Те всички възлизат общо на два процента.

— А другите?

— Те са клиенти на „Уагнър Филипс“.

— Как можем да открием кои са те?

— Можем да запитаме Скот Уагнър. Той пристига следващата седмица. Ако сте тук, можем да се срещнем с него. Аз обаче не вярвам, че ще ни каже каквото и да било. Но не се тревожете. Ако някой от тях събере дял от над пет процента, те ще трябва да го регистрират в Комисията по ценните книжа и борсите в САЩ, за да направят информацията обществено достояние. Тези акции явно имат широко разпространение. Вижте, никой холдинг не притежава повече от два процента.

Повярвах му. Не бях доволен от факта, че голяма част от компанията е притежание на петстотин човека; би било много по-добре, ако знаех имената им. И все пак, ако това беше начинът системата да работи, щях да се примиря с това. Нямаше нищо, което да ми подскаже, че става нещо странно. Съмнявах се дали информацията беше казала нещо повече и на Ричард.

Погледнах часовника си. Вече минаваше пет и половина, но имаше още една важна област, която исках да проуча.

— Има ли някакви законодателни проблеми? Някакви проблеми с патентите, нещо от този род?

— Това е същински кошмар — каза Уили, — особено що се отнася до софтуера. Ние ползваме услугите на една много добра фирма от Единбург, която проверява патентите ни. „Бърнс Стивънс“. — Това беше фирмата, която управляваше завещанието на Ричард. — Те също вземат допълнителни такси за услугите, поносими са. Смятат, че патентът за нашия нов и лек шлемен набор е много добър. Но ние не можем да разчитаме на патентите за нещо друго, освен да забавят конкуренцията ни.

Вдигнах рамене. Помислих си, че това се отнася за всички компютърни компании.

— И никакви други юридически проблеми?

Той отново придоби нещастен вид. Познавах го съвсем отскоро, но вече го виждах като през стъкло.

— Уили?

Колебанието му не трая дълго.

— Има един възможен юридически проблем, но не изглежда оттам да изскочи каквото и да е.

— И какъв е той?

— В Калифорния стана нещастен случай. Един седемнадесетгодишен младеж на име Джонатан Бърджи си играл с една от системите ни цяла вечер. След като приключил, той се качил на мотоциклета си да се прибере у дома. Пропуснал остър завой, блъснал се в дърво и починал след няколко часа в болницата. Това се случи преди три месеца. Адвокатът на баща му се свърза с нас, като подаде иск, че той е катастрофирал в резултат от дезориентация, възникнала от използването на машината за виртуална реалност. Това ме разтревожи много, но няколко седмици по-късно получихме писмо от бащата, с което ни уведомяваше, че е оттеглил иска. Не мога да ви опиша облекчението, което изпитахме. Американското обезщетение може да възлезе на милиони.

— Не знаех, че осъществяваме забавления от такъв мащаб.

— Не осъществяваме. Това беше съдебен процес, който водехме с „Виртуал Америка“, една американска компания със зали за електронни игри. Там имаме само дванадесет прототипа.

Наистина за малко всичко да рухне още преди да е започнало.

— Застраховани ли сме? — запитах.

— Работя върху проблема. Както можете да си представите, трудно е да се сдобием със застраховка. За актуариите няма статистическа информация за нещастни случаи, свързани с използването на виртуална реалност. Но аз имам един брокер, който търси такива данни. Още не са успели да открият един-единствен нещастен случай, свързан с използването на виртуална реалност, като изключим онзи в Калифорния.

Поклатих глава. Този бизнес беше истинско минно поле. Той правеше търговията с ценни книжа да изглежда като детска игра.

Преди да си тръгна от фабриката, се отбих при Соренсън. Той заемаше кабинета на Ричард. Разговаряше с Дейвид Бейкър и ми махна да вляза.

Двамата с Дейвид се разминахме на прага.

— Интересен ли беше денят?

— Много. Благодаря ви за онова представяне.

— О, няма за какво — отвърна той и тръгна.

Кабинетът на Ричард беше със стъклени стени и функционален, също като другите, с гладко черно бюро и компютър. Имаше малък прозорец с виртуално изображение. В момента беше изключен. Зачудих се каква ли е била любимата му картина. Останалата част от стената заемаха фотографии от ранните дни на „Феър Систъмс“ и преди това. Кошмарни метални конструкции за виртуална реалност с дълги механични ръце, свързани към шлемните комплекти, и кабели навсякъде. На повечето снимки се виждаше Ричард, но на една-две изпод тромавите шлемове се подаваха тъмните къдрици на Рейчъл.

Соренсън носеше риза с къси ръкави, разкопчана на врата, и добре изгладени панталони. Това не беше костюм, но изглеждаше далеч по-спретнат и делови от мене. Документите бяха подредени грижливо пред него, а до тях имаше дипломатическо куфарче, видяло доста свят.

— И така, Марк, какво мислиш?

— Това е една много интересна компания. Има някои действително впечатляващи продукти.

Той се усмихна.

— Не, Марк. Кажи ми точно какво мислиш. Ти си най-големият акционер в тази компания и не работиш в нея. Независим си. Бих искал да чуя гледните ти точки.

Той беше искрен, а аз — поласкан, така че му разказах.

Цял ден бях разсъждавал упорито върху информацията, с която ме бяха засипали. Приличаше много на проблемите при търговията с ценни книжа, с които се сблъсквах всеки ден. Залогът беше голям. Имаше куп въпроси, които трябваше да разгледам. И беше необходимо бързо решение.

— Първият въпрос за разглеждане е дългосрочният потенциал на компанията — започнах аз. — Дори и да допуснем отклонение от него при хората тук, аз наистина смятам, че е огромен. Световният пазар на системи за виртуална реалност един ден ще възлиза на милиарди долари, а точно сега „Феър Систъмс“ е една от водещите компании в бранша. До този момент никоя от големите компании не се е посветила на технологията, но дори и някоя да се захване с нея, един от най-лесните начини да го постигне, е, като закупи компания като „Феър Систъмс“. — Соренсън внимателно слушаше. Окуражен, продължих: — Никой със сигурност не знае кои приложения ще се възползват в най-голяма степен от виртуалната реалност. Но „Феър Систъмс“ се е ангажирала с разработките на множество области за приложения. Почти съм убеден, че тя ще се намира в отлична позиция, в която да се възползва от появата на всеки добър случай, откъдето и да идва той. И списъкът на клиентите й е наистина внушителен. Проблемът ще се реши в кратки срокове. „Феър Систъмс“ трябва да намери клиент, който да закупи наведнъж много системи. Миналата година е доставила сто системи на стойност четиридесет хиляди долара всяка. Тази година се надява да продаде двеста, но на цена вече само двадесет и пет хиляди долара всяка. Все някъде търсенето ще нарасне до точката, където вече компанията ще продава с хиляди, а не стотици системи, и тогава парите буквално ще ни затрупат. Но това трябва да стане съвсем скоро, защото в противен случай няма да имаме средства, с които да продължим работата си.

— И така, какво ще правим? — запита Соренсън.

— Трудно е — отвърнах. — В ръцете на компания с дълбоки джобове „Феър Систъмс“ може да бъде много ценно притежание. Една богата компания собственик може да предостави паричните средства, необходими за работата. Но оставена сама на себе си, със затруднен достъп до фондовата борса и без никаква банка, заинтересувана за успеха ни, компанията е крайно уязвима.

Това не беше по вина на „Феър Систъмс“ или на Ричард. Знаех, че високотехнологичните компании в Америка често са се озовавали в подобно положение. И някои от тях са фалирали. Други са успявали да се доберат до спасителния бряг на необходимите финанси чрез безбройните фондове за рискови капитали в САЩ. Но огромните средства, които американците щяха да инвестират във видения, естествено биха предпочели да ги видят до залива Силиконовата долина в Калифорния вместо „Силиконовата долчинка“ в Шотландия.

— Е? — запита той.

Като оставяхме настрана емоционалните доводи, правилното решение не беше трудно да се види.

— Продаваме.

— Хммм — проточи американецът. Очите му ме изучаваха. — Ти определено си научил много за компанията. Разговаря ли вече с баща си?

— Все още не — отвърнах. — Мисля да го направя тази вечер.

— Добре. Направи го. Аз също ще разговарям с него. И след това утре отново можем да продължим обсъждането.

Докато карах обратно към Къркхейвън, премислях наново деня във „Феър Систъмс“. Колкото повече си блъсках главата над него, толкова повече чувствах, че анализът, който бях развил пред Соренсън, беше верен.

Да оставим настрани емоционалните доводи. Като борсов посредник се бях научил да забравям емоциите си при вземането на решения. Това беше едно от най-основните правила. Това беше нещото, в което бях обвинил Ричард, преди да умре.

Докато приближавах Къркхейвън, небето се проясни. Белите къщи блестяха от дясната ми страна, отвъд един богат изумруден килим от поляни, където пасяха черни и бели фризийски говеда. Вече разбирах защо Ричард бе прекарвал тук дните си. Фабриката в Гленротс беше модерна и функционална, но сива и клаустрофобична. Това обаче беше място, където можеше да се мисли, да се даде воля на въображението. Соленият ветрец и слабото слънчево сияние осигуряваха чистия въздух и светлина, така нужни за добрите идеи.

Позвъних на баща си веднага щом се прибрах. За пръв път щях да разговарям с него след смъртта на Ричард.

— Как си, Марк? — запита той.

Загрижеността му беше искрена. Но аз не можех да му кажа как се чувствам в действителност. Напрегнатият ден в Гленротс беше изтласкал мъката, гнева и чувството за вина за няколко часа. А сега те ме връхлитаха като лавина. Затова отвърнах:

— Добре. А ти.

Не ми отговори веднага.

— Много ми е… трудно, Марк — произнесе след известно мълчание.

Внезапно изпитах желание да споделям с него, да поговорим за Ричард. Но бариерите бяха прекалено високи, а аз нямах сили да ги прескоча. Не знаех дори и дали имам и желание за това.

— Днес посетих „Феър Систъмс“, татко.

— Да?

— Нещата не вървят добре. Компанията ще фалира, ако не през лятото, то по всяка вероятност през есента.

— Не може да бъде! Ами тази нова авангардна технология? Всички тези нови продукти? Не го вярвам. Все трябва да има някакъв начин да се спаси.

— Има, татко. Да продадем.

— Не, Марк, не можем — заяви твърдо баща ми. — „Феър Систъмс“ беше най-важното нещо за Ричард. В известен смисъл, единственото важно нещо. Длъжни сме да изпълним волята му. Само преди няколко седмици той отказваше да продава. Не можем да продадем и да приберем парите просто така, само защото той е загинал. Длъжни сме да упорстваме още година или две, да му дадем шанс да осъществи целта си.

Звучеше ми като досаден учител, който уговаря непослушно момче. Не ми хареса. Бях прекарал деня в опити да схвана много сложна ситуация и мислех, че съм се справил добре. Исках същото и от него: безпристрастна дискусия на фактите, последвана от смислено решение. Стиснах зъби, опитвайки се да потисна гнева си.

— Ако не продадем, няма да ни остане нищо. Знам, че акциите са паднали на четири и половина долара, но ако изкараме компанията на пазара както трябва, вероятно ще получим повече от това. Може би осем. Това е над три милиона долара за твоя дял, татко.

— Във финансово отношение може и да си прав. Но щом Ричард беше твърдо против продажбата, тогава и аз няма да продавам, нито ти трябва да го правиш.

Прехапах устни. Не желаех да слушам наставления от баща си какво трябва и какво не трябва да правя. Той бе загубил правото си на това преди десет години.

— Какво мисли Уолтър? — запита ме той.

— Не знам. Казах му мнението си. Той спомена, че ще разговаря с теб по-късно тази вечер. Утре ще обсъдим наново нещата. Има голямо желание да се споразумеем, след като двамата с теб сме най-големите акционери.

— Добре. Имам вяра в преценката му. Довечера ще разговарям с него. Но няма да променя решението си.

— Добре, татко. Дочуване.

Затворих телефона ядосан. Бях прав и нямах никакво намерение да позволявам на баща ми да ми казва какво да мисля.

Изправих се, поех си няколко пъти дълбоко дъх и погледнах през прозореца на всекидневната към реката, вливаща се в морето.

Разбира се, причината за гнева ми беше, че баща ми имаше право. Защитните стени, които бях издигнал срещу онези „емоционални доводи“, рухнаха и чувствата нахлуха. Баща ми и Рейчъл искаха да задържат компанията. Не желаех да дължа нищо на баща си или на Рейчъл Уокър, но не можех като щрауса да скрия глава в пясъка от причината, поради която те не искаха да продават компанията.

Ричард.

Чувството ми за вина се върна. Разправията ни, преди да умре. Отказът ми да му се притека на помощ, когато ме беше помолил за това. Татко имаше право, „Феър Систъмс“ беше всичко, останало след Ричард, а аз предлагах да се отървем от него.

Но ако не го сторех, компанията щеше да фалира и тогава нямаше да има вече абсолютно нищо. Освен това щеше да се окаже и глупаво.

Позвъних на Карън. Приятно беше да чуя гласа й. Разказах й за „Феър Систъмс“ и хаоса, в който се намираше. Споделих решението си да продам компанията и спора, който бях имал с баща си. В такива ситуации разговорът с близък човек винаги помага.

— И така, какво мислиш? — запитах я.

— Не знам — отвърна тя. — Ти си прав, че е много трудно. Искам да кажа, заради Ричард би било чудесно да се запази компанията, но ако тя рухне само след няколко месеца, тогава от жеста не би имало голяма полза.

— Радвам се да чуя най-после някой да покаже здрав разум.

— Но аз не мисля, че ти можеш просто така да пренебрегнеш чувствата си към Ричард — продължи Карън. — Можеш да се опиташ, но няма да стане. Трябва да постъпиш така, както мислиш, че е правилно. Никой друг не може да ти каже какво да правиш; нито аз, нито баща ти, нито Соренсън. Довери се единствено на преценката си. Аз ти вярвам.

— Благодаря ти. Помогна ми много. — Това беше истина.

— Как се справяш?

— Горе-долу.

— Трудно ли ти е там?

— Да, в известен смисъл. Макар да се чувствам добре, заобиколен от всички вещи на Ричард, от живота му, това засилва болката ми. Нещо, от което не мога да избягам.

— Мислиш ли, че е разумно да стоиш в къщата му?

— Да, мисля. Трябва да осъзная, че него вече го няма. Не мога вечно да си казвам, че не е вярно.

— Сигурно си прав — каза тя. — Бъди силен. Липсваш ми.

— И на мен.

Затворих телефона и се огледах. Бях казал истината на Карън: хубаво ми беше в къщата на Ричард. Болеше ме, но се намирах точно на мястото си.

Седях в едно кресло във всекидневната на Ричард. Стаята изглеждаше както я бях намерил. Книгата още лежеше на дивана, момчешкото лице на Бил Гейтс се взираше капризно към тавана. Още се чувствах неловко в къщата на брат си. Опитвах се да не размествам нищо; държах всичките си вещи в стаята за гости на горния етаж.

До прозореца стоеше старо писалище. Беше от майка ни. Нямах представа откъде се бе сдобила с него, вероятно от някой магазин за стари вещи в Оксфорд.

Любопитството ме подтикна и започнах да отварям едно след друго чекмеджетата му. Открих дребни вещи, които исках да задържа. Не толкова заради самите тях, колкото като спомен за брат ми. Писма от една стара приятелка, дипломната му работа от Единбург, учебник с упражнения от подготвителните му курсове.

Попадна ми едно малко ръководство за микрокомпютъра „МИТС Алтаир“ 8800. Беше изпъстрено с бележките на Ричард. Татко бе донесъл компютъра от Америка в разглобено състояние и брат ми бе прекарал дълги часове в спалнята си, докато го сглоби. През онзи етап на живота си всичко това трябваше да се прави в най-дълбока тайна. Ричард беше разсъдливо момче и не искаше репутацията му да бъде накърнена от увлечението по компютрите. На петнадесетгодишна възраст той вече беше красив, мъжествен, с чувство за хумор и бързо стана популярен сред местните ученички. Усмихнах се при спомена за погледа, с който ме бе дарил, когато предложих на една от тях да й покажа новия му компютър. Това сложи край на популярността му.

Внезапно изпитах страшна умора. Потънах в креслото си; ръката ми с ръководството вяло се отпусна. Загледах се напред с невиждащи очи.

Защо бе загинал Ричард? Какъв беше смисълът на живота му? Защо бе хвърлил толкова много усилия във „Феър Систъмс“ само за да изгърми след няколко месеца? Защо бях извадил този късмет да разчиствам бъркотиите на компанията?

Нуждаех се от смяна на обстановката. Преоблякох се, грабнах банкнота от десет лири и потеглих към кръчмата.

Кръчмата „Инч“ се намираше близо до реката. Беше топла и уютна. Имаше нисък таван, бронзови ръкохватки, камина и приятна атмосфера. На бара имаше няколко мъже и една жена, които говореха за някакъв мъж на име Арчи. Който и да беше той, явно будеше разгорещени спорове.

Барманът беше едър мъж с брада и дебела карирана риза. Това явно беше общоприетото облекло в Къркхейвън; двама мъже покрай барплота носеха подобни дрехи. Предположих, че са рибари. Всички, включително и барманът, бяха силни мъже.

— Какво ще обичате, господин Феърфакс? — запита ме барманът.

В първия момент останах изненадан, че знае името ми. После си казах, че целият Къркхейвън трябва да го е научил. Убийството на Ричард щеше да се обсъжда месеци наред.

— Бира — отвърнах.

Барманът ми напълни чашата, платих и седнах на една малка масичка. Отпих жадно.

За миг разговорът секна, през което време всички ме огледаха внимателно, но скоро отново се възобнови. Докато пиех бирата и седях в топлото помещение, заслушан в непознатите гласове на хората от Файф, които обсъждаха куп неща, мрачното настроение, в което бях изпаднал, започна бавно да ме напуска. Опитах се да мисля за различни неща, далече от сегашните ми тревоги.

Замислих се за Карън. Спомних си първия уикенд, който бяхме прекарали заедно в Норвегия. Карън беше добра скиорка. Представях си я как ритмично движи краката си със ските сред блестящия сняг пред мен. Спомних си я гола в светлината на камината на малката стая, където отседнахме една нощ. Сърцето ми заби ускорено при спомена за бурните ни любовни нощи. И двамата се бяхме върнали от почивката буквално изтощени до смърт. Усмихнах се.

Допих си бирата и отидох да си поръчам още една.

— Много съжалявам за брат ви — каза барманът. — Беше добър мъж.

— Така е — отвърнах.

Той избърса халбата с кърпа и ми я подаде с усмивка.

— Казвам се Джим Робъртсън.

Разтърсих ръката му.

— Марк Феърфакс.

Забавих се на бара, като отпих от бирата си.

— Познавахте ли добре Ричард?

— Малко — отвърна Джим. — Често отскачаше да пие халба бира и понякога си поръчваше и по едно уиски. От време на време разменяхме по някоя приказка. Беше много тих и незабележим. Обичаше да сяда ей там и да чете списания. Нали разбирате, научни списания. — Посочи към малка маса до прозореца в дъното на бара. — За един специалист по техниката се държеше съвсем нормално. Всъщност в нощта, преди да го убият той беше тук.

— Наистина ли?

— Да. С един китаец.

— Китаец ли?

— Китаец или японец. Аз самият не ги видях. Но Ани ги е видяла. — Той кимна към групата на бара.

Разговорът на бара беше секнал и всички бяха насочили вниманието си към мен и Джим. Единствената жена в залата, дама на средна възраст с руса коса, остави чашата си с бяло вино и се намеси.

— Да, видях ги. Той беше тук само няколко минути. Влезе, видя японеца и отиде право при него. Беше ядосан.

— Успяхте ли да чуете какво каза?

— Не, не можах. Но беше ядосан заради нещо. Тоя японец изглеждаше изненадан. И после Ричард си тръгна. Японецът си допи бирата и излезе малко след него. Изглеждаше разтревожен за нещо.

— Виждали ли сте го и по-рано? — запитах аз, вече заинтригуван.

— Не, никога не е идвал. Поне докато аз съм била тук. — Като гледах подпухналото й лице и начина, по който се бе разположила на бара, не беше трудно да отгатна, че това обхващаше почти цялото работно време на кръчмата.

— Можете ли да го опишете?

— Не съвсем. Беше младолик; не момче, но вече младеж. Освен това видът му беше съвсем японски. Или може би китайски.

— С какво беше облечен? С костюм?

— Не. Беше с обикновено облекло, но изискано, нали разбирате? Син пуловер и хубави панталони. От ония, с каквито туристите идват тук да играят голф.

— Споменахте ли това на полицията?

Тя се изсмя пресилено, като смехът й се подхвана и от останалите около бара. Джим побърза да разсее недоразумението.

— Полицията не пропуска нищо. Разпитваха наред.

— Установиха ли самоличността му?

— Не, доколкото знам. Но защо не го попитате? — Той кимна към вратата, през която току-що влизаше сержант Кокрейн. Носеше син анорак и ален пуловер с висока яка.

Полицаят се усмихна.

— Значи сте научили пътя до кръчмата, а? Е, съчувствам ви. Халба специално пиво, моля, Джим. Мога ли да ви почерпя?

— Стига ми и тази, благодаря — отвърнах. — Току-що ми разказаха за японеца, когото видели тук вечерта на убийството.

Кокрейн се изсмя.

— Около този бар се намират най-страхотните следователи в цялата страна. Направо съм изненадан, че убиецът още не е разчетворен.

— Как върви разследването? — запитах.

— Много ми е трудно да кажа. Детектив Доналдсън има навика да пази новините само за себе си.

— Вярвам ви. Онази сутрин малко остана да повярвам, че съм заподозрян. Сигурно разследването ангажира цялото ви време.

— Така е. Няколко дни разпитвахме жителите на Къркхейвън.

— Нещо определено?

— Никой не е видял нищо. Тогава валеше много силно, така че хората са си стояли в къщите. — Кокрейн отпи от бирата си. — Сигурен съм само в едно, а то е, че убиецът не е местен. Познавам си добре хората и веднага бих разбрал, ако има замесен местен човек.

— Идентифицираха ли мъжа, с когото е разговарял тогава Ричард тук?

— Донякъде. Онази нощ в „Робъртс Армс“ бил отседнал японец — Хиро Судзуки. Но това е японският Джон Смит.

— Значи сте в задънена улица, а?

— Нищо не мога да кажа — отвърна полицаят. — Доналдсън има да изяснява още доста неща. Той е много търпелив, а списъкът на успешно завършените му дела е доста дълъг.

— Значи ще открие убиеца?

— Не съм казал такова нещо, синко.