Братството на розата

Човек на навиците

Вейл, Колорадо.

Валеше силен сняг, който заслепяваше Сол. Той се спускаше по склона през все по-дълбокия сняг, като рязко променяше посоката си. Всичко беше бяло — небето, въздуха, земята. Видимостта се скъси, докато накрая можеше да вижда единствено вихрушката пред лицето си. Спускаше се през хаоса.

Той можеше да връхлети върху някое незабележимо дърво или да се подхлъзне по някоя скрита скала. Това обаче нямаше значение. Чувстваше се превъзбуден. Усмихваше се, докато бурният вятър жулеше страните му. Кръстосваше наляво и надясно. Усещайки промяната в наклона, той веднага набра скорост.

Следващият склон беше по-стръмен. Той се отблъсна с щеките си, за да се засили. В стомаха му припари. Харесваше му. Вакуум. Нищо пред него или зад него. Минало и бъдеще нищо не означаваха. Само настоящето — и беше прекрасно.

Някаква тъмна фигура се изправи пред него.

Отбивайки рязко встрани, Сол заби върховете на ските си, за да спре. Главата му пулсираше. Силуетът се люшкаше от дясно наляво, изчезвайки в снега.

Сол дочу някакъв писък през вятъра и втренчено загледа през очилата си. Намръщи се и заора снега в тази посока.

В бурята сенките се събираха. Ред дървета.

Стон.

Намери скиора проснат срещу един дънер. Имаше кървави следи в снега. Сол прехапа устни под маската си. Приведе се и видя алени капки по челото на скиора и гротескния ъгъл на крака му.

Мъж. Гъста брада. Широк гръден кош.

Сол не можеше да отиде за помощ. В хаоса на бурята не би могъл да намери мястото отново. Нещо повече, дори да успее да доведе помощ, дотогава човекът щеше измръзне до смърт.

Единствената възможност. Не си и помисли да се занимава с раната на главата или със счупения крак. Нямаше смисъл, нямаше време. Свали ските си, махна тези на ранения мъж, спусна се към един бор и откърши кичест клон.

Положи клона до мъжа. Внимателно постави ранения отгоре, така че здравият крак да подпре счупения. Стисна края на клона и се прегърби, влачейки го. Връщаше се. Снегът жулеше по-силно, студът проникваше през ръкавиците му. Бавно, той продължи да дърпа.

Мъжът простена, когато Сол премина през някаква неравност. Снегът ги засипваше. Раненият се сгърчи и почти се изплъзна от клона.

Сол побърза да го намести. Стресна се, когато една ръка внезапно го стисна за рамото. Той се извърна и се втренчи в неясната фигура. Черен надпис „Ски-патрул“ се открояваше върху жълтото яке.

— Надолу! На сто метра! Заслон! — викна мъжът, помагайки на Сол.

Спуснаха се по хълма. Сол се удари в заслона преди да го види. Усети метала пред себе си. Напъна отключената врата и пристъпи вътре. Воят на вятъра затихна. Почувства спокойствието.

Върна се и помогна на ски-патрула да внесе ранения скиор.

— Вие добре ли сте? — попита мъжът. Сол кимна. — Постойте при него, докато доведа помощ — продължи той. — Ще се върна със снегоход след 15 минути.

Сол кимна отново.

— Вие направихте нещо необичайно — промълви мъжът. — Изчакайте. Ще се стоплите.

Той излезе и затвори вратата. Сол се подпря на стената и се свлече на земята. Вгледа се в стенещия скиор, чиито клепачи потрепваха.

— Дръж крака си неподвижен.

Мъжът болезнено потръпна и кимна:

— Благодаря.

Сол сви рамене.

Човекът изкриви лицето си от болка и каза:

— Голям гаф.

— Случва се.

— Не. Гадна работа.

Сол не разбра. Мъжът бълнуваше.

— Не видях в бурята — раненият го погледна смръщено, а слепоочията му пулсираха. — Проклятие.

Сол се заслуша в бурята. Скоро чу далечното боботене на снегорини.

— Идват.

— Били ли сте на ски в Аржентина?

Гърлото на Сол пресъхна. Бълнува? Едва ли.

— Веднъж. Кървеше ми носа.

— Аспирин…

— …лекува главоболие — отговори Сол, довършвайки паролата.

— В десет вечерта — изпъшка мъжът. — Проклета буря. Кой е очаквал, че всичко ще се изпорти?

Бученето се засили. Снегоринът спря пред заслона. Вратата рязко се отвори. Влязоха трима от ски-патрула.

— Добре ли сте? — обърна се единият мъж към Сол.

— Да. Но момчето бълнува.

Да се поддържа стереотип. Всеки ден Сол спазваше все същия режим. Появяваше се на описаните места в уговорено време. Осем и половина: закуска в кафенето на хотела. Половинчасова разходка, маршрутът неизменен. Двайсетминутно висене в една книжарница. Единадесет часа: по хълмовете, отново обичайният маршрут.

По две причини. Първо, ако някой поиска да се свърже с него, куриерът ще знае къде е по всяко време и би могъл да го засече. Въпреки че вече стана ясно как едно произшествие може да изложи на риск системата. Второ, ако Сол беше под наблюдение, маршрутът му беше така предвидим, че щеше да отегчи сянката, а това беше достатъчно, за да допусне грешка.

Днес повече от обикновено той трябваше да избегне подозренията. Помогна да отнесат ранения до линейката. Побъбри с хората от ски-патрула в станцията им, докато изчакваше удобен момент, за да се измъкне. Отиде в стаята си и смени ски-костюма си с джинси и пуловер. Пристигна в бара, в който ходеше всеки ден, в привичното време. Седна в задименото помещение и загледа анимационните филми на огромния телевизионен екран, като отпиваше кола на дребни глътки.

Както винаги в седем отиде да вечеря в ресторанта на хотела. В осем отиде да гледа филм на Бърт Рейнолдс с автомобилни преследвания. Беше гледал филма и преди и знаеше, че свършва в десет без петнайсет. Избра това кино заради телефонния автомат до мъжката тоалетна. Като се убеди, че салонът е празен, постави монетата в телефона. Набра номера, който помнеше наизуст, точно в десет часа, така както го беше инструктирал мъжът на склона.

Дрезгав мъжки глас съобщаваше баскетболни резултати. Сол не обърна внимание на имената на отборите. Той се интересуваше само от номерата, общо десет, като на непознат телефонен номер и мислено си ги повтаряше.

Без да се набива на очи напусна мъжката тоалетна и огледа фоайето, за да провери дали не го наблюдават.

Нямаше такива признаци, макар че добър преследвач не би се оставил да го забележат.

Той излезе от киното доволен, че бурята се задържа. През тъмнината и вятъра свърна в една странична уличка, после в друга, а сетне изчака на една алея, за да е сигурен, че не го следят. При тази ограничена видимост опашката трябваше да го следва отблизо по алеята, за да не го изпусне.

Никой не го следеше.

Той пресече улицата и избра телефонен апарат в един непознат бар две преки встрани. В близост до глъчката на електронните игри Сол избра номерата, които беше получил.

Съблазнителен женски глас каза:

— Услуги „Трайпъл“.

— Ромул — каза той.

— Имате среща. Вторник. Девет сутринта в Денвър. „Коди роуд“ 48.

Сол постави слушалката на вилката. Напусна бара и тръгна под прикритието на бурята, за да успее да стигне в хотела си точно навреме, сякаш както обикновено е направил тридесетминутната си разходка след филма.

— Някакви съобщения за Гризман? — обърна се той към администратора.

— Съжалявам, сър.

— Няма нищо.

Избягвайки асансьора, той се качи по стълбите към стаята си.

Косъмът, поставен под вратата му, лежеше така, както го беше оставил. Това означаваше, че никой не е влизал, докато го е нямало. Още един обичаен ден.

С две изключения.

Следвай стандартните процедури. Сутринта Сол купи билета си в последния възможен момент. Когато шофьорът запали мотора, Сол се качи в автобуса. Седна отзад и се огледа дали някой не го следи.

Нямаше никой.

Щом автобусът потегли от спирката, той се отпусна назад и с облекчение се вгледа в стръмните склонове на Вейл и в малките движещи се точки — скиорите, които се спускаха по заснежената планина.

Харесваше автобусите. От задната част можеше да наблюдава дали го следят. Можеше да си купи билет без да вкарат данните му в компютъра — това беше причината да не лети и да не наема кола — не искаше да оставя следи на хартия. Нещо повече — автобусите имаха няколко спирки по маршрута си. Винаги можеше да слезе на някоя от тях без да прави впечатление.

Билетът му беше до Солт Лейк Сити, но той не възнамеряваше да ходи там. Слезе от автобуса в Плейсър Спрингс, на един час западно от Вейл. Изчака да види дали някой друг ще слезе и си купи билет за Денвър. Хвана следващия автобус, пътуващ на изток, и се отпусна тежко на задната седалка. Анализира какво е направил досега и реши, че не е допуснал грешки. Наистина, ако някой го следеше, досега щеше да се е объркал и изнервен да води спешни телефонни разговори. Това не го интересуваше. Сол беше успял да извоюва свободата си.

Беше готов да изпълни задачата си.

Вторник, 9 часа сутринта. Очите му се насълзиха от денвърския вятър. Утрото беше сумрачно. Тежки сиви облаци се носеха над планината. Въпреки пухеното си яке, той потрепера. Спря на ъгъла в едно предградие и хвърли бърз поглед към сградата в средата на пресечката.

Дълга, ниска и мръсна. Като броеше от сградата на ъгъла, Сол предположи, че това е „Коди Роуд“ 48. Мина през калта, за да стигне дотам. Беше използвал местни автобуси, често ги сменяше и въпреки това погледна зад себе си, за всеки случай. Видя няколко коли, но никоя не му изглеждаше позната.

Обърна се напред и спря изненадан. Изумен зяпна Давидовата звезда над вратата. Синагога? Той самият беше евреин и се почуди да не би да е разбрал погрешно инструкциите. Добре. Беше свикнал със срещи на необичайни места.

Обаче синагога? Той се вцепени.

Влезе смутено. Озова се в мрачно преддверие. Ноздрите му се разшириха, усещайки праха. Когато затвори вратата, проехтя тътен.

Всичко около него беше неподвижно. Той си избра ярмулка от една кутия на масата, сложи малката черна шапчица на темето си, стегна устни и отвори друга врата.

Храмът. Усети напрежение. Въздухът му се струваше тежък и сгъстен и като че ли го притискаше. Той пристъпи напред.

Отпред седеше стар мъж и се взираше в бялата завеса, скриваща Кивота, а шапчицата му беше излъскана от многобройните години на молитва. Мъжът сведе поглед към молитвената си книга.

Сол задържа дъха си. Храмът беше пуст с изключение на възрастния човек отпред. Нещо не беше наред.

Старият мъж се обърна към него. Сол се напрегна.

— Шалом — каза старият мъж.

Невъзможно. Това беше…

Елиът.

Той се изправи. Както винаги носеше черен костюм и жилетка. Подходящо палто и мека шапка лежаха на мястото до него. Не беше евреин. Мъж на 67 години, висок и сух, с посивяла кожа, тъмни очи, приведени рамене, изпито лице.

— Шалом — отвърна Сол и се усмихна топло. Гърлото му се сви.

Те се прегърнаха. Почувствал сухата целувка на бузата си, Сол го целуна в отговор. Изгледаха се изпитателно един друг.

— Изглеждаш добре — каза Сол.

— Лъжа, но ще я приема. Но и ти изглеждаш добре.

— Тренировки.

— А раните ти?

— Няма усложнения.

— А стомахът — Елиът поклати глава. — Исках да те посетя, когато чух какво се е случило.

— Но не успя. Разбирам.

— Добре ли се погрижиха за теб?

— Знаеш, че да. Ти направи най-доброто.

— Най-добрите заслужават най-доброто.

Сол се сконфузи. Беше най-добрият преди година. А сега?

— Лъжа — каза той. — Не го заслужавам.

— Все пак си жив.

— Късмет.

— Способности. Някой друг не би могъл да се измъкне.

— Не би трябвало да ми се налага да бягам — отвърна Сол.

— Бях планирал операцията. Мислех, че съм преценил всяка възможност. Сгреших. Една чистачка, за бога. Тя трябваше да е на друг етаж. Никога не проверяваше тази стая толкова рано.

Елиът разтвори ръце.

— Това казвам и аз. Рядък шанс. Не може да се контролира.

— Знаеш добре — отговори Сол. — Ти казваше, че думата случайност е измислена от слабите хора, за да оправдават грешките си. Учеше ни да се стремим към съвършенство.

— Да. Но — намръщи се Елиът — съвършенство никога не може да се достигне.

— Почти го бях достигнал. Преди година. Не разбирам какво се случи. — Но все пак подозираше нещо. Той беше висок сто и осемдесет сантиметра и тежеше осемдесет килограма, само мускули. Но беше и тридесет и седем годишен. „Остарявам“ — мислеше си той. — Трябва да се откажа. Не говоря само за тази операция. Преди това и други две свършиха зле.

— Отново рядък шанс — каза Елиът. — Четох докладите. Няма за какво да те обвиняваме.

— Ти ме толерираш.

— Заради приятелството ни ли? — поклати глава Елиът. — Не е вярно. Никога не съм си позволявал то да ме разколебае. Но понякога в провалите има и нещо добро. Може да ни накара да сме по-усърдни.

Той извади две листчета от вътрешния джоб на сакото си.

Сол прочете чисто написания на ръка текст на първото. Телефонен номер. Запомни го. Елиът му показа втория лист. Инструкции, шест имена, дата и адрес. Сол кимна.

Елиът прибра листите. Взе палтото, шапката си и напусна храма, за да прекоси предверието на път към мъжката тоалетна. Тридесет секунди по-късно Сол чу шума на водата. Той реши, че Елиът е изгорил листите и прикрил пепелта. Дори да подслушваха храма, от разговора им не можеше да се разбере съдържанието на бележките.

Елиът се върна и облече палтото си.

— Ще изляза отзад.

— Не, почакай. Толкова бързо ли? Надявах се да поговорим.

— Добре, но когато си свършиш работата.

— Как са цветята ти?

— Не просто цветя. Рози! — Елиът размаха пръст срещу него сякаш го заплашваше. — След всичките тези години ти все още се заяждаш и ги наричаш цветя.

Сол се ухили.

— Точно така — каза Елиът. — Развъдих интересен вид рози. Сини. Никога не е имало рози с такъв цвят. Когато дойдеш, ще ти ги покажа.

— Чакам с нетърпение.

Те топло се прегърнаха.

— Ако за теб има значение, работата, която ще вършиш е предназначена да защитава всичко това — каза Елиът и посочи към храма. — И още нещо — бръкна в джоба на палтото си и извади шоколадова пръчка.

Душата на Сол се сви, когато я взе. „Бейби Рут“. Детско умиление.

— Все още си спомняш.

— Винаги — Елиът погледна тъжно.

Сол болезнено преглътна, докато гледаше как Елиът излиза и се заслуша в ехото на рязко затворената врата. Според правилата той трябваше да изчака 10 минути и да излезе отпред. Загадъчната забележка на Елиът относно целта на възложената задача го притесняваше, но знаеше, че само нещо важно би принудило Елиът да не предава инструкциите по човек.

Сол решително стисна юмруци. Няма да се провали този път. Той, сиракът, нямаше да си позволи да разочарова единствения баща, когото някога е познавал.

Мустакатият мъж дъвчеше тютюн. Сол му обясни задачата. Разбира се, не използваха имена. Сол не го беше виждал преди, нямаше да го види и след това. Мъжът беше в спортно облекло. Имаше трапчинка на брадата. Избърса мустаците си със салфетка.

Балтимор. Три дни по-късно, 2.00 следобед. Мексиканският ресторант беше почти празен. Въпреки това те седнаха на маса в най-отдалечения ъгъл.

Мъжът запали цигара, изучавайки Сол.

— Ще се нуждаем от подкрепа.

— Може би — каза Сол.

— Знаеш правилата.

Сол кимна. Установен метод. Група от четиринадесет мъже, по-голямата част извършваха наблюденията, другите снабдяваха с екипировка, предаваха съобщения, осигуряваха алиби. Всеки от тях знаеше възможно най-малко за останалите. Всички изчезват час преди да се появят професионалистите. Ефективно. Сигурно.

— Добре — обърна се мъжът към Сол. — Това обаче са шест неща. По четиринадест мъже за подкрепа. Значи 84. Освен това може да организираме среща, да разгласим, да продаваме билети.

— Може би не — каза Сол.

— Така че имай ме предвид.

— Изходът е всички заедно — по едно и също време, на едно и също място.

— Кой знае кога ще е това? Може и цяла година да чакаме.

— Три седмици от днес.

Мъжът се загледа в цигарата си. Сол му каза къде. Другият си загаси цигарата.

— Продължавай — каза той.

— Можем да сведем наблюдението до минимум, за да сме сигурни, че и шестимата ще се появят на срещата.

— Възможно. Но все пак ще се нуждаем от комуникации. Някой друг трябва да намери стоката.

— Ти.

— Безспорно. Ще бъде трудно да я вкараме в сградата.

— Не е твой проблем.

— Така е добре. Не ми харесва обаче, че не е изпипана. Но ако така го искаш, то може да свършим работата и с двадесет човека.

— Прав си — каза Сол. — Така го искам.

— Какво става?

— Да кажем, че имах няколко задачи с хора, които ме провалиха. Губя вярата си в човешката природа.

— Това е смешно.

— Доколкото мога, искам да завися само от себе си за тази работа.

— И от мен, разбира се. Ще трябва да зависиш и от мен.

Сол го изгледа. Сервитьорката донесе сметката.

— Аз плащам — каза Сол.

Имението бе разположено в долина — вила на три етажа, плувен басейн, тенискортове, конюшни, избуяло зелено пасище, парк с алеи за езда, патици в езерото. Сол лежеше във високата трева на един горист хълм на половин километър от имението. Топлото пролетно слънце оставаше зад гърба му, така че да не се отразява в лещите на далекогледа и да не привлече вниманието на охраната пред къщата. Той изучаваше един прашен облак над черния път. Към къщата приближаваше лимузина, а други четири бяха паркирани пред шестместния гараж вляво. Колата спря пред къщата и пътникът слезе. Един бодигард тръгна към него.

— Трябваше вече да е там — чу се глас от радиопредавателя на Сол. Грубият тон на мъжа, с който беше говорил в Балтимор. Радиопредавателят беше настроен на рядко използвана честота. Въпреки това имаше вероятност някой случайно да чуе разговора и затова радиопредавателят беше снабден с устройство за кодиране. Само някой с декодер, настроен на същата необичайна честота, би могъл да получи чист сигнал.

— Това е последният — продължи гласът. — Айбол И. Д. Като броя и тоя, който живее тука, в зоната са и шестте цели.

Сол натисна бутона за предаване.

— Ще го взема оттук. Изтегляй се.

Той се загледа към къщата през далекогледа. Посетителят беше влязъл, а лимузината вече стоеше до другите пред гаража.

Погледна часовника си. Всичко по разписание. Въпреки че вилата сега беше добре охранявана, само преди седмица беше много слабо защитена. Само един човек пред вратата, друг в къщата и трети около нея. Три поредни нощи Сол изучава имението с апарат за нощно гледане „Старлайт“. След като научи режима на охраната, по кое време се сменяха и кога не внимаваха, той реши да проникне в къщата в 4.00 сутринта. В тъмнината беше пропълзял до задната част на къщата. Точно в 4.00 двама от хората му отвлякоха вниманието на охраната. На пътя пред входната врата започнаха да бръмчат и да се бутат, сякаш са деца, които се състезават с таратайки. Като използва суматохата, Сол свали катинара на задната врата и влезе в мазето. Не се притесняваше от алармена система, защото беше забелязал, че пазачът на къщата никога не взема предпазни мерки и не изключва аларма, когато влиза. Светейки си с малко джобно фенерче, той закрепи пластичен експлозив на тръбите на парното и постави радиодетонатор. Прибра нещата си, заключи вратата и изчезна в гората, докато все още чуваше бученето на таратайките.

Два дни по-късно пристигна цялата охрана и запечата вилата. Претърсвайки къщата те биха могли да намерят експлозива, но от своя наблюдателен пункт, той не забеляза суматоха. Изглежда охраната бе ангажирана само с наблюдаването на района на къщата.

Скоро щеше да разбере дали експлозива е още там. Погледна отново часовника си и видя, че двадесет минути са минали. Достатъчно време за мъжа с трапчинката на брадата да изчезне. Прибра радиопредавателя и далекогледа в сака си. Сол концентрира вниманието си върху стръкче трева. Започна да го фокусира, стесняваше полезрението си, докато постепенно тревичката обсеби съзнанието му. Успокоен и освободен от емоции, той натисна копчето на радиодетонатора.

Вилата хвръкна във въздуха. От мазето до покрива. Стените се отделяха една от друга, отломки падаха навсякъде. Покривът се повдигна и рухна в облаци прах. Пламъци обгръщаха всичко. Сол усети ударната вълна. Без да й обръща внимание, прибра детонатора в сака си. Не обърна внимание и на тътена. Побягна от хълмчето към оставената на един буренясал черен път кола.

Осемгодишна. Човекът от групата, който отговаряше за транспорта я беше купил евтино в Балтимор по обява във вестник. Беше платил в брой и използвал фалшиво име. Никой не можеше да я проследи до тук.

Спазваше ограничението за скорост. Беше спокоен, но не почувства удовлетворение от свършената работа, въпреки че беше постигнал това, което баща му искаше.

Сол препрочете репортажа на първата страница, сгъна вестника и се отпусна в стола си. Сервитьорка с гърди и бедра, преливащи от костюма й, мина покрай масата му. Погледът му се плъзна от пианиста в салона през шумното казино към масите за Блекджак.

Чувстваше се напрегнат. Намръщи се. Опита се да разбере защо. Работата бе минала гладко. При измъкването нямаше произшествия. След като изостави колата на един паркинг на търговски комплекс във Вашингтон, взе автобус за Атлантик Сити. Беше сигурен, че никой не го е проследил.

Тогава защо се безпокоеше? Докато слот-машините дрънчаха, той продължи да се мръщи.

Елиът настояваше за експлозиви. Но Сол знаеше, че работата лесно можеше да се свърши и по друг, не толкова драстичен начин. Първо срещата. И шестимата можеха да умрат от привидно естествена смърт, по различно време, в отдалечени части на страната: сърдечна криза, удар, самоубийство, пътна злополука, по много други начини. Вътрешният кръг щеше да забележи тенденциозността и да разбере какво значи това, но нещата нямаше да придобият публичност. Сол трябваше да заключи в такъв случай, че тази работа целеше популярност. Но защо? Инстинктът му го човъркаше. Популярността нарушаваше логиката на това, на което го бяха учили.

И друго го тревожеше — неговото настоящо местоположение — Атлантик Сити. След задача той винаги отиваше на предварително определено неутрално място, в този случай шкафче с ключ в гимнастически салон във Вашингтон и намираше там пари и инструкции къде да изчезне. Елиът знаеше местата, които Сол предпочиташе — планините, особено Уайоминг и Колорадо и като услуга Елиът винаги се съгласяваше с това. „Защо, по дяволите, бях пратен в Атлантик Сити?“ — мислеше си той. Никога не бе идвал тук. Не обичаше тълпи. Понасяше ги само като необходимо зло, когато удоволетворяваше нуждата си да кара ски. Тук хората се рояха около него като отвратителни насекоми.

Нещо не беше наред. Нарежданията да използва експлозиви и да отиде в Атлантик Сити бяха нарушаване на стереотипа. Колелата на рулетките трополяха, ръцете на Сол изтръпнаха от мрачни предчувствия.

Той напусна залата за коктейли и наближи масите за Блекджак. Мразеше тълпи, но в шкафчето в гимнастическия салон бе намерил две хиляди долара и напътствие да играе Блекджак.

Приемайки това прикритие, той намери празен стол и взе чипове за петстотин долара. Заложи петдоларов чип и получи поп и дама.

Този, който раздаваше картите, спечели играта.

— Проклети негодници — каза президентът и удари юмрук в дланта си. Не беше спал. Новините го състариха поразително, много повече отколкото последният опит за политическо убийство. Трепереше от преумора. Скръб и гняв изопваха лицето му.

— Искам мъжа, който уби приятеля ми. Искам го този кучи син.

Внезапно президентът спря. За разлика от предшествениците си той прозря мъдростта на мълчанието. Това, което не беше казал, не можеше да се използва срещу него.

Елиът се чудеше дали президентът знае, че лентите от разговорите му в Овалния кабинет се презаписват.

Директорът на ЦРУ седеше до Елиът.

— КГБ се свърза неочаквано с нас. Категорично отричат да имат нещо общо с това.

— Разбира се, че отричат — каза президентът.

— Но аз им вярвам — възрази директорът. — Работата бе твърде сензационна. Не е в техния стил.

— Те искат точно това да си помислим. Променили са тактиката си, за да ни объркат.

— Моите почитания, господин президент, но аз не мисля така — отвърна директорът. — Признавам, Съветите не харесват промяната на политиката ни в Средния изток — далеч от евреите, в полза на арабите. Те винаги са разчитали на нашата произраелска позиция. Използваха я, за да обръщат арабите срещу нас. Сега ние правим това, което те вършеха. Те са разстроени.

— Така че за тях има смисъл да се намесят — обади се президентът. — Нашето споразумение с арабите е просто. Ако обърнем гръб на Израел, те ще ни продават по-евтино петрол. Фондацията „Парадигма“ бе създадена, за да прикрие преговорите ни с арабите. Бизнесмени, които се договарят с други бизнесмени, вместо правителство с правителство. Унищожи ли се фондацията „Парадигма“, край на преговорите. Вие също ни съветвате да не ги подновяваме.

— Наистина в това има смисъл — обади се директорът. — Твърде много смисъл. Руснаците знаят, че бихме хвърлили вината върху тях. Ако те искаха да се намесят, биха скрили следите си. Щяха да бъдат по-умни.

— Тогава кой по дяволите го е направил? ФБР намери ръката на Андрю на половин миля от развалините. Искам да се добера до някого. Кажете ми кой. Кадафи? Кастро?

— Не мисля — каза директорът.

— Ние го направихме — промълви Елиът. Той бе мълчал досега, дебнейки подходящ момент.

Президентът се извърна рязко към него:

— Ние какво?

— Непряко. Един от нашите хора. Естествено, не му беше възложено.

— За бога, надявам се, че не!

— Случайно открихме — продължи Елиът.

Директорът, който беше началник на Елиът, се втренчи в него възмутено:

— И не ми казахте?

— Нямах възможност. Научих за това непосредствено преди срещата. Наблюдавахме мъжа няколко месеца. Той провали няколко задачи. Поведението му е непредсказуемо. Мислехме да го освободим. Три седмици преди експлозията се изплъзна от погледа ни. Днес отново се появи. Успяхме да проследим движенията му. Можем да считаме, че е бил на мястото по време на взрива.

Лицето на президента пребледня.

— Продължавайте.

— Той е под наблюдение в Атлантик Сити. Изглежда има много пари. Губи на Блекджак.

— Откъде има средства? — запита президентът с присвити очи.

— Той е евреин. Мосад ни помогна да го обучим. Той се би във войната им през октомври седемдесет и трета. Има вкус към скъпи удоволствия, които не би могъл да си позволи, ако ние го освободим. Предполагаме, че израелците са му платили за това.

— В това наистина има смисъл — продума директорът неохотно.

Президентът сви юмрук.

— Но можете ли да го докажете? Можете ли да ми предоставите нещо, за да се вдигне шум в Тел Авив?

— Ще говоря с него. Има начини да се подбуди разговор.

— И после. Имаме ли похвати да се справяме с двойни агенти?

Уклончивият израз на президента накара Елиът отново да се замисли дали президентът знае, че лентите от Овалния кабинет се презаписват.

Елиът кимна тактично.

— Вярвам, че ще ги приложите — каза президентът. — Не че има значение, но за мое сведение, как се казва този човек?

Когато напусна ресторанта на казиното, Сол видя в тълпата мъж с разцепена буза и мустаци. Човекът веднага се обърна и се запъти в противоположната посока. Не, това не може да бъде! В гръб изглеждаше също така хилав. Прическата и цвета на косата му бяха същите като на мъжа, с когото Сол говори в Балтимор и който му бе помагал.

Мускулите на Сол се стегнаха. Сигурно греши. След като групите се разформироват, никога не изпращаха двама мъже да се крият на едно и също място. Когато се успокои, Сол си помисли: „Тръгни след него и го огледай още веднъж. Провери го!“

Мъжът се беше слял с тълпата, която излизаше през вратата. Сол се бутна в две жени и премина през редицата от тракащи телефонни автомати. Припомни си момента, в който видя мъжа и тази внезапна смяна на посоката, сякаш беше забравил нещо. Може би… Но дали се беше обърнал, защото не искаше Сол да го познае?

Сол сграбчи вратата и я отвори. Видя театъра слабо осветен и пуст. Представлението нямаше да започне до няколко часа. Масите бяха празни, завесите спуснати.

Десният край на завесата потрепваше. Сол се спусна по луксозното стълбище. Достигна до най-долните маси и долепен до ръба на сцената се промъкна към десния край на завесата. Ругаеше се, че бе оставил автоматичния си пистолет в стаята. Просто нямаше избор. Най-бързият начин да привлечеш внимание в Атлантик сити е да носиш оръжие, без значение колко добре си го скрил.

Завесата спря да мърда. Той се вдърви при хлопването на някаква врата вдясно, близо до масите, по-долу от светлините на изходите. Влезе сервитьор с куп покривки. Той погледна Сол с кривогледите си очи и повдигна рамене:

— Какво правите тук?

Отново рядко стечение на обстоятелствата. Друг вариант на случая с чистачката, която влезе в стаята най-неочаквано.

Сол съобрази — хвърли се на пода и се претъркули зад тежката завеса.

— Хей! — чу приглушения вик на сервитьора оттатък завесата.

Той не му обърна внимание и продължи да се търкаля. Сви се на земята, готов да скочи зад голямото пиано.

Светлината беше слаба, по сцената падаха сенки. Очите му привикнаха с полумрака. Виждаха се барабани, китари, микрофони, музикални стативи. Сол запълзя към десния край на сцената. Пролуката между ъгловите прегради го отведе до маса, стол, закачалка с костюми, стена с лостове и електрически ключове. Там нямаше никой.

— Той мина оттук — викаше сервитьора от другата страна.

Сол пристъпи до аварийния изход. Внушаваше си, че трябва да се абстрахира от бъркотията и да остане жив, благодарение на съсредоточеността си. Точно това го спаси отново. Когато хвана дръжката на вратата, той не обърна внимание на бързите стъпки по сцената. Беше зает с нещо друго — шумоленето на дрехи зад гърба му. Извъртя се рязко. Ножът отскочи и се удари шумно в металната врата. Някаква сянка изникна иззад една каса в ъгъла, който Сол умишлено бе пропуснал да провери. Не отивай при врага си. Накарай го сам да дойде при тебе.

Когато адреналинът ускори инстинктите му, Сол приклекна, за да запази равновесие, готов да посрещне нападението. Мъжът изненадващо удари Сол с основата на дланта си, като с оръжие, с изпънати пръсти. Изхвърли се рязко напред. Сол бе обучен да се защитава от такива удари и спря ръката. Със своята длан той блъсна мъжа в гръдния кош, целейки сърцето му. Костите изпукаха. Мъжът изстена и залитна назад. Сол го обърна и го хвана изотзад. Отвори аварийния изход и го завлачи напред.

Бяха изминали пет секунди. Когато затвори вратата, той зърна двама сервитьори на сцената. Насочи се към коридор с врати. На края на коридора един от охраната говореше по телефона. Беше обърнат с гръб към него.

Сол помъкна ранения в обратна посока, отвори вратата към стълбите, но не премина през нея. Вместо това се втурна малко по-надолу към една врата с голяма червена звезда и натисна бравата. Не беше заключена. Влезе в съблекалнята, вмъкна мъжа и затвори. Завъртя ключалката. Стаята беше празна.

Притаи дъха си и се заслуша:

— Хей, минавал ли е някой оттук? — извика сервитьорът.

Не се чу отговора на охраната.

— Вратата за стълбите — викна другият сервитьор.

Сол ги чу как тичат. Шумът от стъпките им се отдалечи. Загледа се в мъжа на пода. Той бе в безсъзнание, дишаше повърхностно, изхвърляйки червен секрет от ноздрите и устата си. Натрошените кости от гръдния кош пораждаха обилен вътрешен кръвоизлив. Всяка минута щеше да настъпи смърт от пренатоварване на сърцето и белия дроб.

Мъж с мустаци. Нямаше съмнение, че това бе същият мъж от Балтимор. „Трябва да ме е проследил“ — помисли си Сол. Но как? Той беше уверен, че няма опашка.

Изводът бе, че мъжът е бил добър в работата си. Дори твърде добър. Следователно, когато се е обърнал рязко пред ресторанта, мотивът му не е бил да се скрие от Сол. Тъкмо обратното — искал е да накара Сол да го проследи, да го заведе до някое спокойно местенце и… да го убие. Защо?

И друго безпокоеше Сол. Методът. „Ножът щеше да свърши работа, ако не бях нащрек. Но начинът по който ме нападна, като се хвърли да ме удари с основата на дланта си напред, целейки се в ребрата ми. Нещо уникално. Само някой обучен в Израел знае как да го направи.“

Мосад. Израелското разузнаване, най-доброто. Сол беше обучен от тях. Мъжът на пода също.

Защо точно те искаха да го убият?

Никой професионален убиец не работеше самостоятелно. Някъде наблизо други членове на този смъртоносен екип чакаха готови.

Сол излезе от съблекалнята и огледа коридора. Охраната си беше отишла. Изтри отпечатъците от пръсти и се отправи по обратния път.

В казиното шумът от тълпата го погълна. Слот-машините дрънчаха. Погледна часовника си. По радиоуредбата дрезгав глас помоли принцеса Фатима да се обади по служебния телефон. Като разшифрован код съобщението означаваше, че в казиното се е случило нещо извънредно. Дадена беше заповед всички служители на сигурността да влязат във връзка с главния щаб.

Сол се стараеше да не бърза, напусна казиното и се отправи към дъсчения мост. След бляскавото осветление очите му още не бяха свикнали със сумрака. Туристи се облягаха на парапета. Те гледаха вълните, които обливаха брега и дрехите им се развяваха от тих повей. Той ги подмина и се озова на мостчето. Отново погледна часовника си.

Мъжът трябваше да е вече мъртъв.

Светлините на оранжерията се отразяваха в стъклата и скриваха нощта. Елиът се разхождаше между редовете и се опитваше да отвлече вниманието си с розите, вдишвайки аромата и свежестта им. Имаше различни видове, безброй по големина и цвят. Изящни и крехки, те изискваха специални грижи и обработка.

„Като мъжете, които контролирам“ — помисли си той. Наистина Елиът винаги бе вярвал, че неговите мъже са чувствителни като розите и също тъй красиви. С бодли.

Но понякога дори най-добрите от неговите възпитаници трябваше да бъдат отстранени.

Той поспря, за да се наслади на пурпурната червенина на розата. Изглеждаше сякаш пропита с кръв.

Замисли се за синята роза, за която беше споменал на Сол в Денвър.

Намръщи се и погледна часовника си. Почти полунощ. Навън априлската нощ бе мразовита и суха. Но оранжерията беше топла и влажна. Въпреки че се потеше, той носеше жилетка и сако.

Елиът присви устни. Челото му се сбръчка. Нещо не беше наред. Преди час го уведомиха, че операцията е провалена — Сол е оцелял. Смъртоносният екип беше отстранил тялото на мъртвия наемен убиец, но едва след като силите за сигурност в Атлантик Сити го бяха открили. Този дребен детайл трябваше да се има предвид. За да успокои нервното си напрежение, Елиът се забавляваше, като си представяше широко отворените очи на някоя знаменитост от Атлантик Сити, която отваря вратата на съблекалнята и вижда труп на пода. След многото гангстерски филми, супер звездата най-после се озовава в тях. Истинският живот щеше да е като урок. Но как можеше да се предотврати тази подробност?

Задоволството му се изпари, когато чу телефона да звъни. Специалният телефон — зеленият. Той беше подходящ за оранжерията, сложен върху поставката за саксии, близо до черния. Малцина знаеха номера му. Елиът се надяваше, че го търси точно определен човек. Въпреки че беше чакал напрегнато, той остави телефона да звънне още два пъти. Прочисти гласа си и вдигна слушалката:

— Ало?

— Ромул — каза измъчен глас. — Черен флаг.

Мъжът сякаш бе останал без дъх. Елиът допускаше, че телефонът в оранжерията се подслушва, затова той и хората му използваха предварително уговорени кодове. Ромул беше Сол. Черен флаг означаваше извънредно положение или по-точно, че защитата им е разбита и някой е мъртъв.

Елиът отговори:

— Дай си номера и аз ще ти се обадя след петнайсет минути.

— Не — избъбри Сол.

Елиът прехапа устни.

— Тогава ти ми кажи как да стане.

— Аз ще съм в движение, ти ми дай номер.

— Изчакай десет секунди — Елиът бръкна в сакото си и извади химикал и тефтер. Той написа номер, който знаеше, че Сол е запомнил:

967–876–9988

По-долу написа номер на телефонен автомат, за който бе убеден, че е сигурен:

703–338–9022

И след това извади горния от долния телефонен номер:

264–538–0966

Сол трябваше да извади този резултат от първия номер, който беше запомнил:

967–876–9988 — 264–538–0966 = 703–338–9022

И така се получаваше номерът на телефонния автомат, който Елиът бе запланувал да използва:

— След трийсет минути — съобщи рязко Сол.

Елиът чу щракването на слушалката. Остави телефона и се почувства напрегнат. Трябваше да изчака докато се овладее. Настояването на Сол той да му се обади, а не обратното, беше неочаквано, но не и фатално. Ще трябва да излезе и да намери безопасен телефон. Но ако Сол му бе дал номер, той щеше да го използва, за да определи телефона, от който се обажда. И тогава би могъл да прати екип на това място.

Сега трябваше да измисли друг начин. Съсредоточи се в розите си. Поклати глава, когато му хрумна решението.

Погледна часовника си и беше изненадан, че са изминали десет минути, откакто Сол затвори. Все още имаше време да отиде с колата си до телефона, който беше решил да използва. Той беше на външната стена на един супермаркет. След полунощ нямаше да има никой в този район. Ще се обади набързо, за да подготви капана. Една минута за инструкциите. После ще чака Сол отново да се свърже с него.

Когато изгаси лампите на оранжерията си, почувства моментно колебание. Седеше в тъмнината и си мислеше, че Сол бе изключителен и съжали, че трябва да го премахне. Но около Елиът имаше много превъзходни мъже, тъй че един повече или по-малко не би имал съществено значение.

Още нещо го тревожеше — начина, по който Сол избегна капана в Атлантик Сити. В крайна сметка какво от това, ако Сол беше по-добър отколкото Елиът предполагаше.

Залата за боулинг трещеше от удари и търкалящи се топки. Само на една трета от коридорите имаше играчи. „Рикис Ауто Парт“ вземаше превес над „Фърст-рейт Мъфлърс“.

Сол седеше на въртящия се стол, обърнат с гръб към щанда за закуски. Опитваше се да изглежда погълнат от играта, но в действителност изучаваше входа на залата.

Да не стои по улиците — твърде голям риск да бъде забелязан. Да избира обществени места — така ченгетата няма да го безпокоят. Да избере място, което не е претъпкано — трябва да има пространство за маневриране. И изход — служебната врата зад щанда.

— Да ви долея? — запита сервитьорката зад него.

Той се обърна към уморената жена, облечена в измачкан костюм. Тя държеше чайник с кафе.

— Не, благодаря. Изглежда приятелят ми няма да дойде.

— Затваряме — тя погледна часовника си над съда с мляко. — След пет минути.

— Какво ви дължа?

— Осемдесет цента.

Той й подаде долар:

— Задръжте рестото. Най-добре да се обадя и да разбера какво се е случило с него.

— Ето там — тя посочи телефонен автомат близо до витрина с топки за боулинг.

Беше измъчен и се надяваше усмивката му да изглежда убедителна. Бе казал на Елиът, че ще се обади отново след тридесет минути. Пъхна монетата в процепа и натисна бутона за телефонистката. Продиктува й номера, даден му от Елиът. Код от района на Вирджиния. Съответният телефонен автомат би трябвало да е близо до Фолс Чърч, където живееше Елиът. Елиът нямаше време да пътува надалече.

Телефонистката му даваше указания в продължение на три минути. Той натисна монетата, вслуша се в различните шумове, докато тя падаше през процепа и чу бръмчене.

Елиът бързо отговори:

— Да?

Въпреки че разговорите по тези телефони не се записваха, телефонистката можеше да ги подслушва. С преносни думи Сол бързо обясни, какво се бе случило:

— Нашите приятели от Израел. Разпознах стила им. Те не искат вече да работя за списанието. Защо?

— Ще попитам редактора. Сигурно нещо се е объркало в счетоводството им.

— Има нещо общо с последния ми репортаж. Един от моите сътрудници се опита да ме възпре да напиша нов.

— Може би е мислил, че работиш за конкурентно списание.

— А може би той работи за конкурентно списание.

— Възможно е. Това е оспорван бизнес — промълви Елиът.

— Безмилостен е. Искам защита на работното място.

— И здравни осигуровки. Съгласен съм. Зная къде можеш да отидеш да си починеш. Административно убежище.

— Надявам се, че не е далече. Късно е. Пеш мога да бъда нападнат в гръб.

— Има хотел наблизо — използвайки код, Елиът каза адреса на Сол. — Ще ти направя резервация. Естествено, и аз съм обезпокоен. Имаш подкрепата ми. Ще разбера защо са се разсърдили.

— Моля те. Знаех, че мога да разчитам на теб.

— Затова са бащите.

Сол върна слушалката на вилката. Бе наблюдавал входа на игрището за боулинг. Чу трополенето на друга търкулната топка. Един противников играч се изсмя. Зад отворена врата с надпис „Офис“ плешив мъж дръпна някакви превключватели на стената. Светлините помръкнаха.

— Затваряме! — каза сервитьорката.

Сол огледа през стъклото на вратата терена на паркинга. Блещукаха електрически светлини. Зад тях страховито нарастваха сенките. Нямаше друг избор. Тръпки полазиха по гърба му, но той прекоси паркинга.

От ъгъла на запустелия блок той видя мястото, където трябваше да отиде. Това бе хотел. Елиът бе казал, че ще направи резервация. Сол се досети, че това не е в буквален смисъл — просто някаква шега. Той се усмихна.

Единствената светлина на улицата бе червеникавият неонов надпис, поставен на порутена дървена конструкция върху мръсния бетон:

Сол реши, че изгорялата буква можеше да бъде както M, така и W: MAYFARE или WAYFARE. Това всъщност нямаше никакво значение. Важното бе, че една от буквите липсваше, а това бе сигнал за него, че всичко е наред и мястото е сигурно. Ако всички букви светеха, това бе предупреждение, че трябва да стои настрана.

Той се огледа наоколо. Като не видя никой, продължи надолу по улицата. Кварталът беше бедняшки, а това е чудесно. Сам в три часа през нощта, той не би привлякъл внимание. Никакви полицейски коли не биха контролирали района. Нямаше да го питат къде е тръгнал и защо е навън толкова късно. Местните жители нямаше да го забележат.

Стъпките му отекваха. Не искаше да поеме риск като вземе такси и затова вървеше пеш вече няколко часа. Краката му се вдървиха, раменете го боляха. Често се връщаше назад, заобикаляше блоковете, за да провери дали не го следят. Не видя опашка. Но това не означаваше, че никой не го следи.

Скоро нямаше да има значение. Вече почти си беше у дома.

С приближаването му неоновият надпис ставаше все по-голям. Въпреки че беше хладно, капчици пот се стичаха по гърдите му, под високата яка на пуловера и предпазната жилетка, която носеше по няколко дни след изпълнение на задача. Ръцете му бяха вцепенени. Подтисна желанието си да побърза.

Отново се огледа. Никой.

Приближи се до хотела откъм задната му страна. Изкуши се да заобиколи сградата, за да провери околността. Още веднъж да се убеди, че всичко е наред. Но тъй като противниците му не биха могли да знаят, че е там, той не виждаше смисъл от излишни действия. Единственото, което искаше, бе да си почине, да избистри мозъка си и да разбере защо го преследват.

Елиът ще се погрижи за него.

Той спря, за да пресече улицата. Мръсният хотел със затъмнени прозорци го очакваше. Само да премине през входа и ще има храна и удобства. Ще е под закрила.

Когато видя изкривените пукнатини на дървената врата, сърцето му заби.

Почувства се неспокоен. Формалностите. Елиът винаги казваше: „Независимо от обстоятелствата не нарушавайте правилата. Това е единственото нещо, което гарантира оцеляване. Винаги заобикаляй обекта. Провери околността. Подсигури се.“

Като се подчини на инстинкта си, той се обърна внезапно и стъпи на тротоара, по който досега бе вървял. Ако независимо от предпазливостта си бе следен, тази рязка смяна на посоката щеше да обърка преследвача и да го накара да се покаже.

Повеят го отклони. Неочаквано му припари, високо от лявата страна, близо до сърцето, под предпазната жилетка. Той не разбра какво става. После се сети. Беше прострелян. Заглушител. Изпъшка. Вятърът го блъсна.

Погледът му се замъгли. Той падна в мръсотията на улицата и се претъркули към канала. Куршумът бе изстрелян от горния етаж на сградата срещу хотела. Предпазната жилетка трябваше да го е спряла. Но защо кървеше?

Объркан, Сол се изправи на крака и тръгна пипнешком, превит на две, като се спъваше в боклуците по тротоара. Гръдният му кош гореше. Той тръгна по тясната улица, притискайки се до стените и се сля с тъмнината. Неясни сенки изникваха пред него. В далечния край видя друга улица.

Не трябваше да минава по нея. Ако го следят, не е само един човек. Сигурно има подкрепление — други от смъртоносния екип, които наблюдават съседните улици. Щом достигне до края на тясната уличка, ще го прострелят отново, в главата или в гърлото. Можеше сам да си устрои капан.

Сол се олюля до аварийната стълба. Лъхна го вонята на препълнените кофи за смет. Зад него, откроен на светлината на неоновия надпис, мъжки силует се приближаваше по уличката. Стъпките му отекваха в тайнствената тишина. Той вървеше със сгънати колене, приведен, като се целеше с малък автоматичен пистолет. На цевта на пищова имаше заглушител.

„Мосад“ — помисли си Сол. Характерните черти — полуприведена походка, като че са с плоски стъпала. Това бе гаранция, че убиецът ще запази равновесие, дори и да е ранен. Самият той също бе обучен да стои така.

Убиецът се промъкваше бавно в тъмнината под прикритието на стените.

„Той е много предпазлив“ — мислеше си Сол. „Не знае, че съм без пистолет. Ще се приближи бавно.“

Сол се обърна и погледна към другата страна. Още една фигура навлезе в уличката. Нямаше изход.

Но трябваше да има. По аварийната стълба? Не става — ако започне да се изкачва, ще предизвика вниманието им. Усети, че вече го притискат отблизо.

Вратата под стълбата? Хвърли се напред и натисна бравата, но тя беше заключена. С лакът строши прозореца до вратата и почувства късчета стъкла под сакото си. От ръцете му потече кръв. Знаеше, че трясъкът ще засили бдителността на преследвачите. Обувките му се ожулиха, като се промуши през прозореца, потрепери от болка при допира до гръдния му кош. Прекатури се и падна.

Удари се в пода. Наоколо бе тъмно. Мъжете от хотела трябваше да дойдат и да му помогнат. Трябваше да остане жив, докато пристигнат.

Започна да лази напред. Блъсна се в невидими перила и раздразни раната си. Пот обля челото му. Като опипваше наоколо, той достигна до две стълби — едната надолу, другата нагоре. Подтисна стенанието си и се заклати нагоре. Помещението вонеше на урина. Той се просна на площадката, придърпа се напред и удари главата си в колелото на бебешка количка.

Пипна мазните спици. Кръвта капеше от ръцете му, той бутна количката към горния край на стълбите. Колелата изскърцаха. Сол замръзна. Не издавай звук. Навън някой се промъкна покрай прозореца.

Той знаеше какво чувстват преследвачите му — единственият вход към сградата бе счупения прозорец, но това можеше да е капан.

Сянката спря.

Но Сол бе прострелян. Той се криеше. Преследвачът можеше да бъде сигурен.

Така беше. С удивителна бързина сянката се прехвърли през прозореца, тупна на пода, превъртя се и спря в тъмнината.

Убиецът щеше да намери двете стълбища. Но нагоре или надолу? Накъде беше тръгнал Сол? Правилото действаше. По-лесно е да се защищаваш отвисоко.

Проблемът беше дали Сол спазваше и се подчиняваше на правилото или беше тръгнал към мазето, надявайки се да излъже врага. Въображаема игра на ези-тура.

В сградата беше тихо. Изведнъж преследвачът тръгна по стълбището. Сол бутна количката, която го удари в лицето и чу трополене, когато преследвачът му се прекатури. Сол го изрита и усети как челюстта му се изметна.

Чу стон. Той хвана нападателя си за пуловера. Придърпа го с една ръка, а с другата го сграбчи за гърлото. Гръклянът изхрущя. Нападателят падна в конвулсии; задушаваше се. Пистолетът му тупна.

Въпреки болката, Сол се наведе, за да го намери. Оръжието му беше познато, с размери на дланта. Често беше използвал такова — „Берета“. Тази имаше достатъчно дълга цев, за да се прикрепи заглушител. Специално направен, 0.22, така добре изработен, че каквото не му достигаше като мощност се допълваше с точност. Оръжието, предпочитано от хората на Мосад — още една тяхна визитна картичка.

Той надникна през прозореца. Надолу по улицата вторият преследвач дебнеше през сенките. Сол натисна спусъка, потрепна от последователните изстрели, но продължи да стреля докато другият не се строполи в конвулсии.

Той се наведе към стената и се опита да запази равновесие. Сигурно имаше и други. Трябваше да допуска това. Оцеляването му зависеше от предположения. Изчезвай! Бързо тръгна нагоре по стълбите.

В един от апартаментите изплака бебе. Той стигна до края на стълбището, бутна една метална врата, изпълзя на покрива, като насочваше пистолета си към отдушниците, просторите, тръбите, телевизионните антени. Никой. Движи се! Той пълзеше между сенките и хапеше устните си от болка, докато се смъкваше по-надолу. Звездите блестяха студено.

Изведнъж се озова на ръба. Другата сграда беше прекалено далеч, за да я достигне със скок. Огледа се наоколо и забеляза правоъгълна конструкция, издигаща се на покрива. Отвори вратата и се вгледа в тъмното стълбище. Господи, болката.

Един етаж, още един, после още един. Най-накрая стигна до долу и се огледа за изход. Може би някой чакаше, но той трябваше да поеме риска. Улицата беше тъмна. Той се измъкна навън. Задържа дъха си и се приближи към тротоара. Не чу изстрели. Никой не се втурна към него.

Успя. Но къде можеше да отиде. Не знаеше колко зле е ранен. Не можеше да се покаже за дълго време, защото щяха да го намерят.

Замисли се за хотела. Преследвачите му го бяха пресрещнали, бяха се опитали да му пресекат пътя. Той не разбираше защо не намери помощ там. Нападателите му използваха заглушители. Може би хората от спасителния екип не знаеха, че е ранен.

Но него го раниха пред хотела. Сигурно спасителният екип е наблюдавал. Но защо не успяха да излязат и да му помогнат?

Защото не знаеха къде е отишъл. Те не искаха да рискуват спокойствието на хотела. Те бяха останали на постовете си с надеждата, че той ще се добере до тях. Отивай там.

Той видя един ръждясал Плимут Дастър, паркиран до бордюра. Макар и очукан, беше единствената кола в мрачната уличка. Дано да беше отключена. Дано да можеше да запали.

Дано.

Дръпна вратата. Тя се отвори. Ключовете не бяха на таблото. С болка в гърдите, той се наведе надолу и бързо затършува докато намери каквото му трябваше. Съедини двете жици. Колата запали.

Стисна волана и натисна газта. Дастърът избръмча и се отдели от бордюра. Той зави покрай един ъгъл. Сградите бяха неясни. Пътят като че ли потъна, когато зави край друг ъгъл.

Той видя хотела пред себе си и зави в обратна посока към отсрещния бордюр. В светлината на неоновия надпис преследвачите му не биха могли да използват апарат за нощно виждане. Лещите така ще увеличат светлината, че тя би ги ослепила. Той трепна от удара, когато Дастърът се блъсна в бордюра и се разтресе. Колата се спря в едно мръсно бетонно стълбище и той отвори с рамо вратата. Колата остана в такова положение, че му осигуряваше прикритие. Сол се втурна нагоре и затръшна входната врата. Веднага се наведе на пода и се завъртя, за да насочи пистолета към улицата.

Беше стигнал до хотела. Той беше спасен.

Тишината го зашемети. А спасителният екип? Къде бяха те?

Огледа се зад себе си, но видя само тъмнината.

— Ромул — извика и чу ехото, но отговор не получи.

Той запълзя. Усещаше миризма на прах и плесен. Къде, по дяволите…? Мястото беше пусто. Объркан, той претърси тъмното фоайе. Никой. Провери офиса и стаите по коридора, като поглеждаше назад към входа и се ослушваше да не дойде някой.

Съвсем пуст. Нищо не бе подготвено за неговото пристигане. Не беше сигурно място. Господи, този хотел беше стръвта, за да го вкарат в капана! Никой не е очаквал той да влезе вътре!

Сега разбра, че мъжете, които чакаха бяха дошли заради него. Но не да го спасят. Те трябваше да го проследят и да го убият. Те бяха дошли, за да търсят него. Колата отвън ще ги ориентира.

Сол се втурна към вратата. Забързан по стълбите, видя въоръжен мъж да се появява зад ъгъла. Беше насочил автомат със скъсена цев, без съмнение Узи.

Стреля в движение. Видя нападателя си да се хваща за ръката и да се скрива зад ъгъла.

Не беше губил време да търси жиците под таблото, за да загаси двигателя на колата. Вратата откъм шофьорското място висеше отворена. Сол дръпна скоростния лост. Колата изскърца, разтресе се и се отдели от тротоара. Избръмча неравномерно надолу по улицата. Порой от куршуми раздроби задното стъкло. Стъкълцата го посипаха целия. Той рязко се наведе, като се опитваше да се скрие.

На следващия ъгъл се появи още един въоръжен нападател. Сол завъртя волана в тази посока, натисна газта и се хвърли напред. Тридесет метра, двадесет. Мъжът насочи пистолет. Десет метра. Внезапно стрелецът изкриви стойката си и хукна в паника към една врата.

Сол обърна обратно, за да избегне пожарен кран и ускори след мъжа, който пищеше пронизително. Рояк куршуми трещяха по Дастъра.

Спря в една пресечка, наклони се встрани и подкара бързо по друга пресечка. Провери в огледалото, огледа се напред, но не видя други преследвачи.

Беше спасен. Кръв се стичаше по гърдите му, където беше прострелян и от лакътя му, защото се беше порязал, когато счупи прозореца. Спасен. Но докога?

Въпреки че бързаше, той отпусна газта. Не минавай светофарите на червено! Спазвай ограниченията за скоростта! Кървящ, с рана от куршум в тялото, в открадната кола с натрошено задно стъкло, той не би си позволил полицията да го спре. Трябваше да се отърве от тази кола.

Възможно най-бързо.

Сол мина покрай паркинг за товарни коли и хвърли бегъл поглед на бензиностанцията и ресторанта. Два пикапа, три половинтонни камиона. След като напредна с още четвърт миля, обърна към един двор за ремаркета. Четири и половина. Нямаше светлини по караваните. Паркира между две коли върху ивица чакъл, изгаси фаровете си и развърза кабелите за запалването под таблото.

Потръпна от болка. След като се огледа, за да се убеди, че не е привлякъл внимание, той изтри студената пот, полепнала по веждите му. Насили се и съблече якето си. Повдигна полото, докосна велкроивиците на бронираната си жилетка и ги дръпна рязко. Съблече я.

Елиът винаги настояваше да не се престъпва установения ред. След задача да се вземат предпазни мерки. Да се носи жилетка. В случай на усложнения след работата. Утвърдените методи те пазят жив.

Жилетката беше доста обемиста. Дебела три сантиметра, тежка два килограма. Бе направена от седем пласта Кевлар, синтетични найлонови влакна, седем пъти по-устойчиви от стоманата.

Но Сол беше с едри кости, солиден и със защитната жилетка изглеждаше просто възпълен. В казиното, въпреки че не бе рискувал да носи пистолет, се чувстваше сигурен, че жилетката няма да бъде излишна. Още веднъж навикът бе спасил живота му.

Но куршумът би трябвало само да го зашемети. Не би трябвало да мине през жилетката. Не би трябвало да го рани. Смръщен, той попипа кръвта на гърдите си, проучвайки дупката от куршума. Вместо това, докосна самия куршум, забит на сантиметър в гърдите му, издаден между две ребра. Ударът му бе притъпен от жилетката.

Стисна здраво зъби и го измъкна, издишвайки, потушавайки порива си да повърне. За момент в тъмното колата сякаш се завъртя. После кръженето спря и той преглътна злъчта.

Изтри куршума разтревожен. Нищо не се връзваше. Не би трябвало да мине през жилетката. Куршумът беше тънък и изострен, но накрайникът му би трябвало да се е притъпил от сблъсъка му с жилетката.

Той пое риск и отвори вратата на колата. Използва вътрешната светлина, за да огледа куршума, все по-разтревожен от това, което виждаше.

Куршумът бе зелен. Беше му придадена аеродинамична форма от тефлон и това му позволяваше да проникне през жилетката. Специален артикул, с който бе облагодетелствана елитната разузнавателна мрежа. Включително и Мосад.

Той разгледа заглушителя на Беретата. Притежаването му бе незаконно, като да имаш картечница или ракетомет. Вместо да поемат риска да бъдат хванати с такова нещо или като се опитват да си го закупят на черния пазар, оперативните работници си сглобяваха свои. Те използваха лесно достъпни части, невинни на вид, разгледани поотделно. В този случай мъжът с пистолета е купил пластмасова втулка, така широка, че да пасне на дулото на Беретата. Тя е била напълнена с редуващи се пръстени от метал и стъклопласт, като отворите на пръстените са подбрани достатъчно широки, за да позволяват минаването на куршума. Тръбата е имала отверстие накрая, малко, за да не паднат пръстените, но достатъчно широко, за да пропусне куршума. Три отвора са били пробити на четвърт сантиметър от задния край на цилиндъра. Поредица винтове през тях са притягали заглушителя към цевта на пистолета. Лесно сглобяемо, такова оръжие е ефективно за седем изстрела, преди стъклопластът да загуби заглушителната си сила. Тогава може бързо да се отстрани и съставните му части да се изхвърлят без да остане белег за какво са служили. Просто. Метод, предпочитан от Мосад.

Какво, по дяволите, ставаше? Откъде бяха разбрали противниците му, че отива в този хотел? Той самият бе разбрал само няколко часа преди това. Не ставаше и дума да е бил следен. Убийците му бяха предвидили неговите движения. Бяха го чакали.

Елиът бе направил уговорката. Елиът трябва да е объркал нещо. Може би е използвал несигурен телефон.

Но Елиът не правеше грешки.

Тогава Елиът трябва да е бил проследен, разговорите му са били подслушвани с микрофон с насочена антена.

Но Елиът знаеше по-добре. Той винаги носеше със себе си заглушително устройство, което пречеше на микрофоните.

Може би някой от хората на Елиът е двоен агент. Но за кого? За Мосад?

Сол блъсна вратата. Светлините угаснаха. Използва носна кърпичка, за да попие кръвта от гърдите си. Почувства умора и студ в нощта.

Не обичаше съвпадения. Елиът го бе пратил в Атлантик Сити, място, което изглеждаше необичайно, където един от членовете на вече разформированата им група се бе опитал да го… Сол почна да трепери. Елиът също го бе изпратил в изоставен хотел. Където Сол отново едва не беше убит.

Един общ знаменател. Елиът.

Заключението беше немислимо. Елиът — осиновителят, бащата на Сол, беше сключил сделка срещу него.

Не!

Сол дръпна полото си и слезе от колата. Пет часа. Небето на изток посивяваше.

Напусна двора за ремаркета и закрачи по магистралата. На паркинга за товарни коли той зачака в сянката на един половинтонен камион, докато шофьорът му излезе от ресторанта.

Шофьорът се сепна, като го видя.

— Петдесет долара, за да ме вземеш — рече Сол.

— Това е нарушение на правилата. Виждаш ли знака? Никакви пътници. Ще загубя работата си.

— Сто.

— И да ме нападнеш при първа възможност. Или твоите хора да ограбят камиона.

— Двеста.

Шофьорът посочи:

— Имаш кръв по дрехите си. Бил си се или те търсят ченгетата.

— Порязах се, докато се бръснех. Триста.

— Няма начин. Имам жена и деца.

— Четиристотин. Това е максимумът.

— Не стига.

— Ще почакам някой друг шофьор — Сол се запъти към друг камион.

— Ей, момче.

Сол се обърна.

— При толкова пари сигурно наистина искаш да се измъкнеш от града.

— Баща ми е болен.

Шофьорът се изсмя.

— И чака с банковата ми сметка. Надявах се да предложиш пет стотака.

— Нямам толкова.

— Виждал ли си някога Атланта?

— Не — излъга Сол.

— Ще я видиш — шофьорът протегна ръка. — Парите?

— Половината сега.

— Достатъчно. В случай, че имаш смешни намерения, по-добре да те предупредя. Бях във флота. Зная карате.

— Наистина ли? — каза Сол.

— Не мърдай докато те претърсвам. По-добре ще е да не намеря пистолет или нож.

Сол бе изхвърлил заглушителя и бе прибрал малката Берета в бельото си, между чатала. Беше неудобно, но той знаеше, че само претърсвания до голо са прецизни. Шофьорът щеше да опипа само външните страни на тялото, ръцете, по краката и по гърба. Но Сол се опасяваше, че шофьорът ще забележи нещо неестествено на гениталиите му или ще достигне до бельото му. Ако това се случеше…

— Всичко, което ще намериш са четиристотин долара — обади се той. — В Атланта, ако ченгетата почнат да ме търсят, ще зная кой е виновен. Ще се обадя на шефа ти и ще му кажа за нашата уговорка. Ще ми бъде по-добре, като зная, че си загубил работата си.

— Така ли се говори на приятел? — ухили се шофьорът.

Както Сол предполагаше, той го претърси само отстрани.

Денят изсветляваше. Докато камионът ревеше по магистралата, той се престори, че спи и премисляше случилото се. Елиът… Нещо беше ужасно объркано. Не можеше все да бяга. Не можеше да се скрие завинаги.

Защо Елиът иска да ме убие? Защо Мосад?

Това вече беше сигурно. Нуждаеше се от помощ. Но на кого да се довери?

Слънцето проблесна през пелената на вятъра.

Притисна гърдите си. Потеше се. Трепереше. Мислеше за Крис.

Неговият некръвен брат.

Църквата на Муун

Сред морето от ориенталци на шумната и мръсна улица „Сайлъм“, високият бял човек успяваше да избегне хорското внимание. Той нарочно се движеше плавно и отмерено, в хармония с ритъма на тълпата. Веднага щом някой го усетеше, мъжът беше вече изчезнал. Неопитен наблюдател не би могъл да отгатне народността му. Французин може би или англичанин. Може би германец. Косата му беше кестенява, но беше трудно да се определи като светла или тъмна. Очите му бяха кафяви, но понякога сини или зелени. Лицето му овално, но и ъгловато. Не беше слаб, но не беше и достатъчно тежък. Обикновено сако, риза и панталони, в неутрален цвят. Трийсетина годишен, може би по-стар, а може би и по-млад. Без белези, брада или мустаци. Необичаен само в едно — беше невидим.

Всъщност беше американец. Въпреки че пътуваше под много самоличности, истинското му име бе Крис Килмууни. Тридесет и шест годишен. Белезите по лицето му бяха прикрити чрез пластична операция. Наистина то бе променяно няколко пъти. Етикетите на дрехите му бяха изрязани. В подплатата на сакото си беше зашил сумата от пет хиляди долара в различни валути. Останалата част от парите му, за краен случай — петнадесет хиляди долара, бяха обърнати в злато и скъпоценности. Например осемнадесет каратов златен часовник „Ролекс“ и ценна верижка, които не носеше открито. Той трябваше винаги да е готов да пътува от държава в държава, възможно най-бързо, независим от банки. Не се притесняваше, че някой крадец, заподозрял състоянието му, може да го ограби. Под сакото си носеше 7.65 мм автоматичен Маузер ХС, закачен на колана. Погледът на Крис, обаче, обезкуражаваше всеки изпречил се насреща му много повече от оръжието. Дълбоко в очите му, зад променящите се цветове, се таеше някаква заплаха, което караше непознатите да се отдръпват.

Надолу по улицата Крис се спря между бамбуковите сергии, където търговци на дребно се надвикваха един друг и размахваха странни хвърчила, копринени шалчета и статуетки от тиково дърво. Той подмина един напорист продавач, който му предлагаше парче печена маймуна. Загледа се в какафонията от забързани велосипеди и мотопеди към една тясна и висока двуетажна църква, оплетена в лози, между Ориенталския хотел и мисията. Оттам видя жилището на пастора, което представляваше двуетажна паянтова постройка, залепена за гърба на църквата. Под нея беше гробището и зеленчуковата градина, която се спускаше надолу към калната, гъмжаща от крокодили река. В далечината оризовите плантации се сливаха с джунглата. Крис обаче най-много се интересуваше от високия шест метра прозорец от цветно стъкло, който се намираше под покрива на църквата. Той знаеше, че преди години едно парче от него се беше счупило по време на буря. Тъй като тази енория в Сауанг Каниуат, стария град на Банкок, беше бедна, счупеното стъкло, наподобяващо полумесец, бе заменено с парче поцинкована стомана. Блестящият под покрива полумесец остана като символ: Църквата на Муун1.

Крис също знаеше, че по искане на КГБ църквата е превърната през 1959 година в едно от светите убежища на Абелар. Използваха я служители на всички разузнавания, независимо от тяхната политика. Той изчака да намалее движението и пресече улицата. Реши, че агенти на различни разузнавателни служби наблюдават от съседните сгради. Те не го интересуваха. В църквата и около нея той имаше гарантиран имунитет.

Отвори входната дървена врата и тръгна по мократа чакълена пътека към църквата. Шумът от улицата се чуваше приглушено. Свали ризата си от потното тяло. Беше 95 градуса по Фаренхайт2, задушаваща влага. Въпреки че дъждовете не бяха типични за този месец, черни купести облаци се зададоха откъм джунглата.

Той се изкачи по небоядисаните скърцащи стълби и почука на вратата. Отвори му прислужник ориенталец. Крис го запита на тайландски дали може да види свещеника. Измина една минута. Старият свещеник се появи и започна да го оглежда.

Крис каза нещо, което фонетично звучеше така: „Йе ба“

На тайландски това е ругатня за голяма или мръсна маймуна. Също означаваше и партизанин. Беше достатъчно да каже това, за да намери убежище тук.

Свещеникът се отдръпна назад и кимна.

Крис влезе мигайки, докато очите му свикнат със сенките в преддверието. Миришеше на пипер.

— Вие говорите?

— Английски — отговори Крис.

— Познати ли са ви правилата тук?

— Да, бил съм тук и преди.

— Не си спомням.

— През 1965.

— Все още не мога…

— Изглеждах по друг начин тогава. Лицето ми беше премазано.

— Спукан апендикс? Фрактура на гръбнака? — колебливо попита свещеникът.

Крис кимна.

— Вече си спомням — каза старецът. — Вашата служба заслужава комплименти. Хирурзите ви са способни.

Крис изчака.

— Но вероятно не сте тук, за да си припомняте старите времена. Моята стая е по-удобна за разговори — довърши свещеникът, обърна се наляво и влезе в стаята.

Крис го последва. Беше чел досието му и знаеше, че отец Габриел Джанин е на седемдесет и две години. Белите му наболи бакенбарди си отиваха с щръкналата му ниско остригана коса. Изпит, прегърбен, с много бръчки, той носеше кални платнени обувки и избелели панталони под безформеното, придобило цвят на плесен бяло расо. Възрастта и немарливият му външен вид заблуждаваха. От 1929 до 1934 година е бил член на Френския чуждестранен легион. Отегчен от препятствията, които срещал и преживял, той се присъединил към Цистерианския орден в Сито през 1935. Четири години по-късно напуснал ордена, а по време на войната бил обучаван за мисионерски пастор. След това бил прехвърлен в Сайгон. През 1954 година отново бил преместен, този път в Банкок. През 1959 бил принуден от КГБ да се грижи за това международно сигурно убежище, заради предпочитанията си към млади тайландки. Крис беше убеден, че за да защити гостите си, свещеникът би убил.

Стаичката му беше тясна, разхвърляна и вмирисана. Свещеникът затвори вратата.

— Искате ли нещо освежително? Чай или нещо друго?

Крис отказа.

Свещеникът вдигна рамене. Седна, а бюрото му остана като преграда между тях. Птичка пееше в зеленчуковата градина.

— С какво мога да ви помогна?

— Отче — гласът на Крис притихна, сякаш започваше изповед, — искам да ми кажете името на зъболекар, който би извадил няколко зъба без да се разприказва след това.

Отец Джанин изглеждаше притеснен.

— Има ли нещо?

— Вашата добра организация не би трябвало да има нужда от такава информация — отговори отецът. — Имате си зъболекари.

— Трябва ми името на вашия.

Свещеникът се наведе напред и се намръщи.

— Защо ви интересува това? Защо сте тук? Извинете ме, че съм толкова директен. Да не би този зъболекар да е навредил на някой или провалил прикритието на някой? Да не би да правите услуга на някого?

— Никакви услуги — увери го Крис. — Моите шефове се тревожат от изтичане на информация от нашата мрежа. Понякога трябва да излизаме извън нашите източници.

Отец Джанин се замисли. Той кимна и продължи да се мръщи.

— Разбираемо. Но все същото… — започна да потропва с пръсти по бюрото.

— Ако започнете проучване, псевдонимът ми е Рем.

Свещеникът спря да потраква с пръсти.

— В такъв случай, ако останете през нощта тук, ще се опитам да ви отговоря сутринта.

„Това не е твърде скоро“ — помисли Крис.

Крис седеше в трапезарията и ядеше пиле с юфка. Беше силно подлютено, както го предпочитат тайландците. Очите му се насълзиха; ноздрите му се разшириха. Пиеше топла кола и гледаше през прозореца. Облаците бяха наближили града. Валеше тежък и пороен дъжд, като разтопено олово. Дори кръстовете в гробището не се виждаха.

Упорството на отец Джанин го дразнеше. Беше сигурен, че в момента той върти телефони, за да го проучва. Разбира се, че телефонът не е подслушван. Нито пък убежището. Мястото беше неутрална територия. Всеки, който осквернеше святостта на убежището, щеше да бъде отстранен от мрежата, преследван от световната разузнавателна общност и екзекутиран.

Все пак Крис се тревожеше. Веднага щом агенцията научи, че той е там, шефът на местното бюро ще се запита защо. Ще се свърже с началника си. Значението на псевдонимите се съдържаше в първите им две букви. Например АМ означава Куба, следователно АМАЛГАМА е кодовото название на операция в тази страна. Началникът щеше да провери първите две букви от псевдонима на Крис — РЕМ. РЕ означаваше, че Крис може да отговаря само пред Главното Управление в Ленгли, Вирджиния и по специално пред Елиът. Скоро Елиът щеше да е информиран, че Крис е пристигнал неочаквано в Банкок. Елиът, разбира се, ще бъде озадачен, защото не го е изпращал там.

Това беше проблемът. Крис не искаше Елиът да следи действията му. Въпреки че Елиът знаеше за намеренията му, Крис не искаше шефът му да разбере последствията. Не искаше да наскърби и притесни Елиът.

Опита се да не показва нетърпението си. При първа възможност ще отиде при свещеника и ще разбере името на зъболекаря.

Твърде загрижен, той отмести очи от печалния дъжд зад прозореца. Изтри потта, замъгляваща погледа му, и невярващо се втренчи в един човек, който не беше виждал от седемнадесет години.

Мъжът, влязъл в трапезарията, беше китаец. Слаб, с кръгло лице, благовъзпитан. Носеше безукорен сивокафяв костюм в стил „Мао“. Човек не би му дал шестдесет и две години, заради младоликото лице и гъстата черна коса.

Мъжът се казваше Чин Кен Чан. Коефициент на интелигентност — 180. Освен китайски, говореше руски, френски и английски. Крис познаваше миналото му. Образованието си беше получил в Оксфордския университет от 1939 година до края на войната. По това време е бил повлиян от членовете на комунистическата организация в университета, които били лесно спечелени за идеята да помагат на Мао след войната от „къртицата“ Гай Бърджис. Тъй като Чан беше хомосексуалист, никога не бе повишен повече от чин полковник в разузнаването на Китай. Въпреки невзрачния си вид, той беше ценен идеалист за каузата на Мао и един от най-добрите му убийци, особено при удушаване с жица.

Чан погледна безразлично Крис и се запъти към друга маса. Той важно се намести и пъхна ръка между копчетата на сакото си, за да извади пръчиците си за ядене.

Крис предъвка и преглътна, прикривайки изненадата си.

— Снежният леопард.

Чан повдигна глава.

— Снежният леопард тъгува ли за Дълбокия сняг?

Чан кимна безразлично.

— Изминаха тридесет години, откакто не е имало Дълбок сняг в Ориента.

— А аз си мислех за преди седемнадесет години. Мисля, че тогава валеше сняг в Лаос.

Чан се усмихна учтиво:

— Тогава там имаше само двама американци. Спомням си, че бяха братя, но не по рождение.

— И единият от тях завинаги ще ви е благодарен.

— Крис? — промълви Чан.

Крис кимна със свито гърло:

— Хубаво е, че те виждам, Чан.

Сърцето му заби силно. Той се усмихна и стана. Те прекосиха стаята и се прегърнаха.

Отец Джанин се чувстваше напрегнат. Веднага след като прислужникът заведе Крис в трапезарията, той грабна телефона на бюрото си и започна да набира бързо.

— Рем — каза отецът, остави слушалката, гаврътна чаша бренди, намръщи се и зачака.

Съвпаденията го притесняваха. Преди два дни беше предоставил убежище на един руснак — Йосиф Маленов, директор на отдела в КГБ, занимаващ се с наркотрафика в югоизточна Азия. Маленов си стоеше в стаята, където свещеникът всеки ден му носеше по 300 милиграма Дилантин, както им беше уговорката, за да успокои изблиците му на ярост и свръхнапрежение. Лечението действаше.

Вчера свещеникът подслони един китайски комунистически функционер — полковник Чин Кен Чан. Информатори му бяха предали, че Чан е тук, за да се срещне с руснака и вероятно да стане двоен агент за КГБ. Подобни срещи не бяха необикновени. Често оперативни служители от противникови организации използваха неутралната територия на светите убежища на Абелар, за да сключват сделки, които понякога бяха предателски. Но свещеникът не беше сигурен какви са намеренията на Чан. Знаеше, че китайският комунист се противопоставя на руския трафик на наркотици в югоизточна Азия, отчасти защото бойкотираха съветското вмешателство в региона, отчасти защото мислеха, че опиумът подкопава авторитета им. Нямаше никакъв смисъл за Чан, който години наред саботираше руските пратки с наркотици, да сътрудничи на шефа на контрабандата.

Днес пристигна и американецът. Молбата му да си намери зъболекар, който да извади няколко зъба без да се разприказва, би могла да има само една цел — да попречи за идентифицирането на труп. Чий обаче? На руснака ли?

Мислите му бяха прекъснати от телефонен звън.

Свещеникът вдигна слушалката и заслуша.

След минута затвори телефона, два пъти по-объркан.

Научи, че Рем е псевдонима на Кристофър Патрик Килмууни. Бивш лейтенант от Американските специални сили, който през 1965 година е сътрудничил на ЦРУ в една операция, наречена Дълбок сняг. Нейната цел е била да унищожи руския наркотрафик. През 1966 година Килмууни е напуснал армията и отишъл в ЦРУ. През 1976 година е влязъл в Цистериански манастир. През 1982 година се върнал отново в ЦРУ. Комбинацията между религия и политика е необичайна, но отец Джанин можеше да се постави на негово място, тъй като и той ги беше съчетал. Но все пак той се тревожеше, че и тримата мъже, макар и по различен начин, са свързани с трафика на наркотици.

И още нещо общо. Когато американецът спомена, че през 1965 година е бил тук с размазано лице, спукан апендикс и фрактура на гръбнака, свещеникът си спомни за неговия ескорт. Същият китаец, който сега беше в сградата — Чин Кен Чан.

Съвпаденията го притесняваха.

Крис стоеше на верандата в жилището на пастора, а дъждът барабанеше по ламаринения покрив. Той все още не можеше да види гробището. Чан се беше подпрял на перилата до него и гледаше навън. Въпреки че убежището не се подслушваше, те използваха шума на дъжда, за да прикрие разговора им. Бяха избрали един ъгъл без прозорци.

— Две неща — каза Чан.

Крис изчака.

— Трябва бързо да се махнеш от тук. Йосиф Маленов е в една стая на втория етаж — продължи Чан.

Крис разбра. В професия като тяхната, рядко това, което се имаше предвид се препокриваше с казаното. Предпазливостта беше правило. За Чан беше необичайно да говори дори така недвусмислено. Крис бързо направи връзката, като попълни паузите сред думите на Чан.

Той беше шокиран. В основата на техния живот бе спазването на точно определени кодове, от който най-важна беше светостта на убежищата на Абелар.

Чан възнамеряваше да извърши най-тежкия грях.

— Никой не го е правил — каза Крис.

— Не е вярно. Докато ти беше в манастира…

— Ти си ме наблюдавал?

— Аз ти спасих живота. Нося отговорност за теб. По време на твоя престой в манастира, кодът беше нарушен два пъти. Във Ферлах, Австрия. После отново, в Монреал.

Крис потръпна.

— Тогава светът е полудял — каза той.

— Не е ли това причината, за да го напуснеш? Или защото манастирът предлагаше по-честни правила?

— Не. Дори и там си имаше правила на професията. Напуснах, защото се провалих. Нямах друг избор.

— Не разбирам.

— Не мога да ти обясня. Не искам да говоря за това. Ако святостта е загубила значението си, на какво тогава можем да разчитаме? Няма нищо свято.

— Всичко отива по дяволите — каза Чан — Това, което замислям сега, щеше да е недопустимо преди шест години.

— А сега? — попита Крис.

— След като прецедентът е доказан, аз се чувствам освободен от отговорност. Маленов е умствено болен. През изминалите няколко месеца е увеличил наркотрафика над търпимото. Трябва да бъде спрян.

— Тогава убий го навън — настоя Крис.

— Той е много добре охраняван.

— Но теб ще те преследват.

— Да, всички — кимна Чан. — Но Снежният леопард има своите хитрости.

— Господи — каза Крис, — ако всички са против теб… Ферлах, а после и Монреал? Какво се случи?

— На осквернителите ли? Те бяха намерени и убити. Мен също ще ме убият. Точно навреме. Но аз ще удължа срока си.

— Моля те да не го правиш.

— Защо?

— Защото се чувствам отговорен за теб.

— Това е мой дълг. Аз се намесих в това, което ти разбираш като съдба. Но трябва да посрещна това, което ми е писано. Аз остарявам и трябва да се подготвя да умра с достойнство, както вие западняците го наричате, а аз го разбирам като чест. Трябва да се изправя пред собствената си съдба. Чакал съм тази възможност прекалено дълго време. Наркотиците са лошо нещо. Това трябва да бъде спряно.

— Но КГБ просто ще изпрати друг да го замести.

Чан стисна перилата. Пот се стичаше по лицето му.

— Само не Маленов. Този човек е цяла злина. Той трябва да умре.

Крис страдаше от прямотата на Чан.

— Ще си тръгна сутринта.

— Не мога да чакам толкова дълго. Руснакът си отива утре.

— Искам да получа важна информация от свещеника.

— Тогава побързай. При това което правя, приятелството ни няма да бъде пропуснато. След всички тези години съвпадението от нашата среща ще изглежда подозрително. Съдба, приятелю. Не ти спасих живота толкова отдавна, за да го загубиш заради мен сега. Махни се оттук. Моля те.

Заваля по-силно.

Нещо събуди Крис. Той лежеше в тъмната стая, присвил очи срещу светещия циферблат на часовника си. Три и половина. Озадачен, той остана неподвижен и се концентрира. Бурята беше отминала. По стряхата се процеждаха случайни капки вода. Лунна светлина проникваше през отворения прозорец. Той усещаше тежката миризма на реката и наторената почва в градината отдолу. Заслуша се в песните на пробуждащите се птички.

За момент си помисли, че се е събудил само по навик. През шестте години в манастира беше свикнал да използва часовете преди зазоряване за медитация. Както и да е, беше нормално скоро да се събуди.

Но тогава се загледа в светлината, която се процеждаше в процепа под вратата. Премина сянка. Който и да беше, той знаеше как да ходи като животно, пренасяйки тежестта на тялото си върху външната част на стъпалата. Представи си котка, тихо дебнеща жертвата си.

„Може би прислужник, охраняващ коридора. Или Чан. Или пък някой, който следи Чан. Или пък него, заради приятелството му с Чан“ — помисли си Крис.

Той сграбчи Маузера до себе си, отметна чаршафите и скочи в тъмното зад прикритието на стола. Беше гол. Тестисите му се свиха. Притаи дъх и зачака предпазливо, целейки се във вратата.

Отвън се чу шум, наподобяващ удар с юмрук във възглавница. Дори и заглушен, личеше, че е доста силен.

Някой изстена, нещо се строполи на пода.

Крис излезе иззад прикритието си и запълзя към стената до вратата. Долепи ухо до стената и чу как хлопва резе при отварянето на една врата в коридора.

Разтревожен глас каза на руски:

— Какво си направил?

— Той идваше в твоята стая. Виждаш ли жицата? Искаше да те удуши. Нямах друг избор. Трябваше да го убия — Крис чу отговора на стария свещеник, също на руски.

Крис отвори вратата. Ако останеше в стаята си, отецът можеше да се чуди, защо шума не го е събудил. Без това подозрителен, свещеникът можеше да реши, че и Крис е замесен по някакъв начин в това.

Крис сви очи срещу светлината в коридора.

Свещеникът се обърна към звука е насочен пистолет, руски Токарев със заглушител.

Крис замръзна. Вдигна ръце с Маузера високо над главата си.

— Гласовете ви ме събудиха — вдигна рамене той. — Виждам, че това не е моя работа.

Крис изчака свещеникът да го пусне, пристъпи назад към стаята си и затвори вратата.

Вторачи се в тъмното. Пред другата врата беше видял мъж. Около шестдесет и пет годишен. Блед и съсухрен. Тъмни кръгове под очите. Чорлава коса. Нервни тикове. Носеше копринена пижама, цялата в петна от пот. Йосиф Маленов. Не го беше срещал, но беше виждал негови снимки и знаеше, че Маленов е пристрастен към наркотиците.

На пода, между отеца и Маленов, Крис видя тялото на Чан. Черепът му беше пръснат от 7.62 милиметров куршум на руски пистолет. Подът беше почернял от кръв и урина. Нямаше място по тялото му, от което би могло да се разбере дали Чан е жив.

Крис кипна. Някакви други сенки спряха светлината, идваща изпод вратата му. Разпозна шум от разгъване на одеяло. Чу мъже, повече от двама. Тихи, но не толкова, колкото би могъл да бъде Чан. Те вдигнаха тялото, завиха го и то отнесоха. Крис почувства парливата миризма на сандалово дърво, а после и миризмата на борова смола. Някой сигурно беше запалил тамян и поръсил със стърготини пода, за да попият петната.

Крис пристъпи внимателно към прозореца, без да се показва от него. Птиците излетяха от дървото, подплашени от неканените гости. Силуетите на двама прислужници ориенталци се откроиха на лунната светлина. Те излязоха от дома на свещеника, натоварени с нещо тежко, завито в одеяло. Водеше ги трети прислужник, който осветяваше пътеката между кръстовете в гробището и растенията в градината.

Те се спуснаха надолу към реката — или за да нахранят крокодилите с Чан, или за да го прекарат с лодка до джунглата.

„Приятел“ — помисли си Крис. Сърцето му се сви.

Стисна здраво Маузера.

Отец Джанин се прекръсти. Коленичил пред олтара в църквата, той казваше всекидневната си молитва. Отецът се загледа в обредните свещи, които запали, обгърнат от аромата на пчелен восък и тамян. Те блещукаха в тъмнината.

5.00 сутринта. Църквата тънеше в тишина.

Свято убежище.

Отблъсквайки се от парапета на олтара, старият свещеник се изправи. После отиде и коленичи пред дарохранилницата. Беше молил за божия прошка. Беше се заклел да пази това убежище и вярваше, че ако не изпълнява задълженията си, ще загуби душата си. Въпреки че бе вербуван от КГБ, той се чувстваше предан на всяко едно разузнаване. Приемаше всеки оперативен служител за свой енориаш. Техните прилики или различия в религия и политика нямаха значение. Дори и атеистите имаха души. Безразлични, изморени хора търсеха подслон. Ако се наложеше да убива, за да защити светостта на убежището, той щеше да се моли Бог да го разбере. Кое ли оправдание ще надделее? Свещите проблясваха в тъмнината за упокой на мъртвите.

Старият свещеник се извърна от олтара и настръхна, като видя някаква сянка да се движи.

В тъмнината един мъж стана от най-близката пейка и тръгна към него.

Американецът.

Свещеникът пъхна ръка в страничната цепка на расото си, откачи пистолета от колана си и го насочи под широките гънки на одеждата си.

Американецът спря на безопасно разстояние.

— Не ви чух да вървите по пътечката.

— Опитах се да бъда тих, за да не преча на молитвите ви.

— И вие ли дойдохте да се молите?

— Навиците трудно се забравят. Би трябвало вече да са ви казали, че и аз съм бил цистерианец.

— А вашият приятел? Не изпитвате ли нужда да отмъстите?

— Той направи това, което трябваше. Вие също. Знаем правилата.

Кимайки, свещеникът стисна пистолета под расото си.

— Разбрахте ли името на зъболекаря? — попита американецът.

— Преди малко. Написах ви го.

Свещеникът постави молитвеника си на една пейка. Със свободната си ръка бръкна в другия процеп на расото и извади парче хартия. Остави го върху молитвеника и внимателно се дръпна назад.

Беше тихо в църквата. Американецът се усмихна и взе бележката, но не се опита да я чете в тъмното.

— Човекът, който търсите, живее много далеч — каза старецът.

— Още по-добре — отново се усмихна американецът.

— Защо казвате това?

Но американецът не отговори. Той се обърна и тихо тръгна към изхода на църквата, а сянката му бавно изчезваше. Отец Джанин чу скърцането на отваряща се врата. Той видя сивкавата ранна зора навън. Фигурата на американеца спираше светлинката. Вратата рязко се затвори със зловещо тропване в тишината.

Той дълго задържа дъха си. Въздъхна и върна пистолета отново на колана си. Челото му беше изпотено. Намръщено се загледа в цветния прозорец под покрива на църквата. Бледа светлина се процеждаше през него и подчертаваше силуета на поцинкованата стоманена сърповидна луна.

„Руснакът“ — мислеше Крис.

Той не обвини свещеника. Всичко, което му каза, беше истина. Свещеникът просто спазваше правилата. Той не беше само упълномощен, а и задължен да осигури безопасността на посетителите, дори ако трябваше да убие всеки, пристъпил светостта на убежището.

Крис напусна църквата, когато навън се развиделяваше. Заобикаляйки локвите, той се насочи към задната част на къщата. Мислеше за него, кипнал от гняв, но без да се издава. По навик се чувстваше по-спокоен, колкото по-непоколебим ставаше. Вървеше без да бърза, за да се наслаждава на тишината и да се възхищава на птиците. Утринна разходка.

„Руснакът“ — продължаваше да мисли той.

Достигна изхода, спря нерешително, сякаш разглежда реката. Колебаеше се. От години Чан се бореше срещу руснака, като все повече това го поглъщаше, докато накрая рискува живота си. През шестдесет и пета той също се бореше срещу руснака. Заедно с Чан се бяха присъединили към съвместна операция на ЦРУ и китайските комунисти, за да се спре трафика на наркотици от Лаос към Южен Виетнам. След една провалена атака в лагера „Патет Лао“, Чан поведе рискована мисия, за да спаси живота на Крис. През това време него го измъчваха, за да издаде информация — размазано лице, спукан апендикс и пречупен гръбнак. Чан го бе довел в това убежище и се грижеше за него докато пристигнат американските хирурзи.

Чан бе мъртъв сега.

На същото това място Чан възвърна живота на Крис.

Заради наркотиците.

Руснакът трябваше да умре.

Той знаеше какви са опасностите. Ще стане изгнаник, преследван от всички. Невнимателен заради способностите си, щеше случайно да им попадне в ръцете. Скоро трябваше да умре.

Все едно. При положение, че търси зъболекар и знае какво да прави, със сигурност скоро ще умре. Каква е разликата тогава? Но този път нищо не бе загубил и не беше подготвен да губи, затова ще върне услугата на приятеля си. Това беше най-важното, повече от операциите, повече от всичко. Вярност и приятелство. Чан му бе спасил живота. Честта го задължаваше да изпълни дълга си. Иначе ще се чувства опозорен.

И тъй като светостта бе престъпена вече два пъти, единственото важно нещо което остана, бе неговият код.

Отмести поглед от реката към гробището. Мислеше за листчето, което свещеникът му даде, извади го и прочете името и адреса на зъболекаря. Стъписа се. Кимна решително и тръгна към стълбите на верандата, за да влезе в къщата.

В стаята си събра нещата в малка чантичка. От кожено калъфче извади инжекция и една ампула е течност. Взе чантата си и излезе.

Коридорът беше тих. Почука на вратата на руснака.

Зад нея се чу напрегнат глас:

— Какво?

— Трябва да се махате оттук — отговори Крис на руски. — Китаецът има подкрепление.

Чу бързото превъртане на ключалката. Вратата се отвори. Видя Маленов, потен, с пистолет в ръка, толкова дрогиран, че очите му се бяха изцъклили.

Той не успя да види плътта между палеца на Крис и първия му пръст насочени към него. Те обхванаха ларинкса му и притиснаха гласните струни.

Руснакът изхриптя и падна назад.

Крис влезе и затвори вратата. Маленов лежеше на пода, неспособен да говори, борейки се отчаяно за въздух. Тялото му се мяташе, краката настрани, а ръцете се извъртаха към гърдите.

Крис напълни спринцовката от ампулата. Свали долнището на пижамата на руснака и инжектира 155 мг. калиев хлорид в най-крайната вена на пениса на руснака. Калият ще отиде в мозъка, а хлорът в отделителната система и по този начин електролитите в организма ще се деполяризират, а резултатът ще е силен удар.

Лицето на руснака вече беше синьо, после посивя и накрая стана жълто.

Крис прибра спринцовката и ампулата. Премести тялото срещу един стол, така че вратът на руснака беше на една линия със страничната облегалка на стола. После бутна стола върху него, така че да изглежда сякаш се е наранил.

„За Чан“ — мислеше си Крис.

Взе чантата си и излезе.

Нямаше никой по коридора. Заключи стаята на руснака, тръгна надолу по стълбите, после през верандата на къщата, към гробището.

Знаеше, че ако излезе направо на улицата, веднага след него ще тръгне някой от другите разузнавания, затова се насочи надолу към реката. Лъхна го вонята. Намери една лодка, която изглеждаше по-здрава от останалите. Отблъсна се от брега без да обръща внимание на зейналите усти на крокодилите.

Два часа по-късно свещеникът след многократно чукане на вратата на руснака даде заповед на слугата си да я разбие. Те предпазливо влязоха и видяха тялото, проснато под преобърнатия стол. Свещеникът ахна. Той беше отговорен пред шефовете за гостите си като пазител на убежището. Можеше да оправдае убийството на китаеца, но сега и руснакът беше мъртъв. Твърде много неща се случиха наведнъж.

„Ако зависи от КГБ, аз пропадам…“

Ужасен, свещеникът оглеждаше тялото и се молеше смъртта да е естествена. Не намери следи от насилие, с изключение на натъртвания по врата, които можеха да бъдат обяснени с падането на стола.

Той премисли набързо. Маленов дойде тук обезумял и объркан, нуждаещ се от почивка. Молеше се наркотиците да подействат на изблиците му на ярост и на свръхнапрежението. Беше почти мъртъв. Възможно е допълнителната преумора в комбинация с наркотиците да са предизвикали сърдечен удар.

Но сега и американецът изчезна.

Твърде много неща се случиха.

Свещеникът се втурна към телефона. Обади се на местната служба на КГБ. Банкокският шеф на отдела се свърза със своя началник. Необяснимата смърт в сигурното убежище на Абелар, окачествена като случайна, изискваше незабавно разследване.

Един час след като свещеникът откри трупа, съветски товарен самолет ИЛ–18 излетя от Ханой, Северен Виетнам, като се бореше с насрещния вятър, за да стигне до Тайланд за по-малко от два часа. Следственият отдел на КГБ, заедно с екип от лекари-специалисти, изучаваха положението на тялото и правеха снимки. Качиха го в товарния самолет и го откараха в Ханой. Подпомагани сега от попътния вятър, те се върнаха обратно за деветдесет минути.

Аутопсията продължи седем часа. Въпреки че сърцето на руснака не е било спряло, той е получил мозъчен кръвоизлив. Причина за смъртта: удар. Но защо? Няма емболия. Кръвната проба показа наличие на Дилантин, а също така и на опиатите, към които е бил пристрастен Маленов. Липсват други необичайни химикали. След микроскопични наблюдения съдебният лекар откри дупка от игла в крайната вена на пениса на руснака. Въпреки че не можеше да го докаже, той подозираше убийство. Беше виждал хиляди такива случаи преди. Натриев хлорид. Разпадането на химикала на двете му съставни части можеше да предизвика удар. Тялото обикновено съдържа калий и хлор, така уликите остават скрити. Той веднага докладва своите подозрения.

Час след това шефът на отдела на КГБ в Банкок беше изпратен до църквата на Муун. Той подробно разпита свещеника. Свещеникът призна, че американец, приятел на китаеца, е живял там.

— Името му и подробности за него? — попита шефът.

Старият свещеник изплашено отговори.

— Какво искаше американецът?

Свещеникът пак му каза.

— Къде живее зъболекарят?

Когато началникът чу отговора, изгледа изпитателно свещеника:

— Толкова далече? Нашият съдебен лекар в Ханой е установил, че смъртта е настъпила в шест часа сутринта. Това е било преди петнайсет часа. Защо не ни съобщихте за американеца веднага?

Свещеникът си наля още една чаша с бренди и я изпи на един дъх. Капчици пот се стичаха по бакенбардите му:

— Защото се страхувах. Тази сутрин не бях сигурен, че американецът е замесен. Ако го бях убил, за да предотвратя престъплението, сега трябваше да отговарям за това пред ЦРУ. Освен това нямах никакви доказателства срещу него.

— Значи предпочетохте да отговаряте пред нас?

— Признавам, направих грешка. Трябваше да го наблюдавам по-отблизо. Но той ме убеждаваше, че няма да действа против вашия служител. Когато намерих тялото, се надявах смъртта да е естествена. Ако не мислех така, защо щях да си признавам грешката? Разбирате проблема ми.

— Естествено.

Началникът на отдела вдигна телефона. След като набра номера и изчака отговор, той докладва на шефа си:

— Светото убежище беше нападнато. Повтарям: нападнато. Кристофър Патрик Килмууни, с псевдоним Рем от ЦРУ — началникът на отдела повтори показанията на свещеника. — Той е на път за Гватемала — Продиктува адреса. — Последно е потвърдил, че отива там, но имайки предвид случилото се, не мисля, че ще направи точно това. Да, знам, че е с петнайсет часа преднина.

След като слуша една минута, началникът на отдела затвори телефона.

Обърна се към свещеника и го застреля.

— Сигурен ли сте? — измърмори директорът на ЦРУ в слушалката.

— Напълно — отговори шефът на КГБ по извънредната линия за международни разговори. Той говореше на английски, тъй като събеседникът му не знаеше руски. — Разбирате ли, не се обадих да искам разрешение. Тъй като злосторникът е от вашите хора, аз само следвам протокола и ви информирам за намеренията си.

— Давам ви дума, че не е действал по мое нареждане.

— Това няма значение, дори и да е било така. Вече съм телеграфирал. В момента свръзките ви би трябвало да приемат вашите съобщения. Според договорните условия за убежищата на Абелар. Вдигнал съм на крак всички служби. Ще ви прочета последните три изречения. „Намерете Рем. Всестранно споразумение. Действайте по ваше усмотрение.“ Приемам, че след като вашето управление е било замесено, вие ще го преследвате по-ревностно от всички други.

— Да… имате думата ми — директорът на ЦРУ преглътна, затваряйки телефона.

Той натисна бутона на вътрешния си телефон и изиска досието на Кристофър Патрик Килмууни.

Тридесет минути по-късно научи, че Килмууни е бил зачислен към полувоенния клон на Тайните Сили, Генерален щаб 13. Един от най-квалифицираните оперативни работници в управлението.

Директорът простена. И без друго е лошо да имаш грижи с човек, който не се подчинява. Но много по-лошо е, когато той се окаже убиец от най-висока класа. Протоколът, а и благоразумието изискваха за унищожаването на този човек да се използва група от други подчинени на Генерален щаб 13.

Досието на Рем разкри още нещо на директора. Той ядосано излезе от кабинета си.

Елиът беше ръководител на Рем.

— Не знам нищо за това — рече Елиът.

— Вие сте отговорен за него! Трябва да го намерите! — каза директорът. С това довърши аргументите си и шумно излезе от стаята.

Елиът се усмихна на отворената врата. Запали цигара. Зърна пепел на черния си костюм и внимателно я почисти. Очите му проблясваха от удоволствие, че директорът бе дошъл, вместо да нареди той да отиде при него. Тази сърдита визита беше още едно доказателство за слабостта на директора и за силата, на която се радваше Елиът.

Той плъзна стола си до прозореца. Слънчевите лъчи стоплиха лицето му. Отдолу внушителен паркинг се простираше до оградата, а дърветата скриваха сградата от магистралата за Ленгли, Вирджиния. Оттук той виждаше само част от десетките хилядите коли, ограждащи масивната висока постройка във формата на буквата Н.

Усмивката му се стопи. Погълнат вече от преследването на Сол, вчера бе обезпокоен от съобщението, че Крис, некръвният брат на Сол, е пристигнал в убежището на Абелар в Банкок. Елиът не му бе давал инструкции да отива там. През последните няколко седмици, откакто бе напуснал поста си в Рим, Крис не бе докладвал. Предположение: Крис е убит.

Но сега той неочаквано се появи отново. Дали се е крил през цялото това време, докато накрая е успял да се добере до убежището? Сигурно е можел да намери начин да се свърже с Елиът преди това или поне да установи контакт, когато е пристигнал в Църквата на Муун. Това не беше разумно. Да пита за зъболекар, без да се е свързал с агенцията. Да оскверни убежището, като убие руснака. Какво по дяволите ставаше? Крис знаеше правилата. Най-изпитаните убийци от всяка мрежа щяха да го преследват. Защо бе постъпил така глупаво?

Елиът сви набръчканите си устни.

Двама некръвни братя. И двамата преследвани. Симетрията му се понрави. Слънчевата светлина блестеше в колите на паркинга. Усмивката му се възвърна. Бе открил разрешението на проблема си.

Сол и Крис. Сол трябваше да бъде убит преди да се е досетил защо го преследват. А кой може да знае къде се скрие той, ако не двойникът му?

Но зъболекаря… Елиът потрепери. Нещо в тази подробност го тревожеше. Защо преди да убие руснака Крис е търсел зъболекар?

Тръпки полазиха по гръбнака на Елиът.

— Мексико Сити — каза Крис. — Първият полет.

Зад гишето за самолетни билети хавайката набра нещо на клавиатурата на компютъра.

— Колко, сър?

— Един — отговори той.

— Първа класа или туристическа?

— Няма значение.

Жената се вгледа в екрана.

Гласовете по микрофоните бръмчаха в шумната претъпкана аерогара. Крис усещаше, че и други клиенти чакат зад него.

— Сър, за полет 211 има място в туристическата класа. Излита след петнадесет минути. Ако побързаме, ще се качите на борда. Името ви?

Крис й каза фалшивото име от паспорта си. Плати в брой, когато тя запита за кредитната му карта. Избягваше да оставя следи от документи, доколкото му бе възможно.

— Някакъв багаж?

— Само ръчен.

— Ще се обадя на бордовия разпоредител и ще го помоля да задържи полета. Приятно пътуване, сър.

— Благодаря ви.

Въпреки че се усмихваше, когато забърза през аерогарата, мускулите му се стегнаха. Внимателно се взираше в тълпата дали някой го наблюдава. Стигна до детектора на метали. Полицай от въздушните части го провери, но Крис бе изхвърлил Маузера си в един канал в Банкок. Знаеше, че ще го хванат, ако се опита да внесе пистолет на борда на самолета. Можеше да го сложи в куфар и да се погрижи да бъде натоварен в долната част на самолета. Този багаж не се проверяваше. Но не можеше да рискува да чака да му го върнат. Трябваше да е в движение. Грабна неголямата си чанта, след като тя премина през сканиращата машина и се спусна по коридора към изхода за качване.

Една стюардеса гледаше през отворената врата на самолета, докато той тичаше в тунела за пасажери. Стъпките му отекваха.

— Благодаря, че ме изчакахте — каза й той.

— Няма защо. И без това закъсняват с доставката на храна на борда.

Тя взе билета му.

Той отмина покрай пътниците от първа класа и се упъти през вратата към местата в дъното. Няколко бяха празни. Бордовият разпоредител го бе запитал дали иска място за пушач или за непушач. Крис не пушеше, но отделението за пушачи бе в задната част и той бе избрал най-отдалеченото място в дъното. Налагаше се да наблюдава колкото може повече пътници, пътеката между редовете и особено вратата.

Мястото му беше между възпълен мъж и застаряваща жена, близо до тоалетната. Промуши се покрай мъжа и седна по средата, като се усмихна на жената. Намести стегнатата си чанта под предната седалка. Постави колана си, придаде си отегчен вид и се загледа в пътеката.

Трябваше да очаква най-лошото — дупчицата от иглата в тялото на Маленов е била открита и е в действие всеобщо споразумение срещу него. Въпреки това намеренията му оставаха непроменени. Да намери зъболекар. Не можеше да отиде при този, който свещеникът му беше препоръчал. Адресът беше в Гватемала. Но свещеникът сигурно бе казал на агентите на КГБ накъде се е запътил. Те на свой ред са изпратили радиограма на хората си в Гватемала да го търсят. Трябваше да избере друга страна, която познава добре, където би могъл да изчезне и да използва собствената си находчивост, за да намери зъболекар, заслужаващ доверие. Мексико му се понрави. Но като заминаваше от Банкок и после от Сингапур, не бе имал възможност да хване полет толкова скоро, колкото му бе необходимо. Самолетът за Хонолулу се приземи с четирдесет минути закъснение. Бе пропуснал следващия полет за Мексико Сити и бе принуден да чака за този. В началото се надяваше на дванадесет часова преднина, но вече минаваха шестнадесет часа откакто бе убил руснака.

Чакаше напрегнато. В Банкок щеше да е вечер, но на осем хиляди мили на изток, в Хонолулу, бе сутрин. Докато слушаше свистенето на климатичната инсталация на кабината, слънцето блестеше през прозореца и го караше да се поти. Усещаше през корпуса вибрациите на машините, които се въртяха на празен ход. Блъсна се някакъв капак под него. Вероятно и последният багаж беше натоварен. През прозореца видя как двете товарни коли се отдалечаваха.

Вгледа се в пътеката. Стюардесата затвори пътническата врата и се протегна, за да спусне заключващия лост. След минута реактивният самолет щеше да се плъзне по пистата.

Той въздъхна и се отпусна. Внезапно стомахът му се сви. Настръхна. Стюардесата отвори вратата. Влязоха двама мъже. Докато тя заключваше, те тръгнаха по пътеката.

Разгледа ги внимателно. В средата на двайсетте. Мускулести, дори жилави. Ризите и панталоните им в убити цветове. Изглеждаха твърдо решени да не поглеждат другите пътници. Концентрираха се първо в билетите си, после в номерата и означенията на местата. Те се разделиха на десет реда един от друг пред Крис.

Той бе изчакал възможно най-дълго преди да купи билета си. Надяваше се да се качи последен на борда на самолета. От най-задните места бе наблюдавал дали някой ще се качи след него.

Докато заемаха местата си, той се наведе през мъжа до него и се взря в пътеката. Обувките им. Той не очакваше да види особено дебели подметки или затвърдени върхове, които биха могли да превърнат обувките в оръжие. Въпреки мита за карате, тайните агенти рядко нанасяха удари с крак. Ритникът е твърде бавен. Той търсеше по-важни белези. Тези мъже носеха високи обувки, прилепнали около глезените им. Предпочитан от агентите, такъв дизайн не позволяваше на обувките да се изхлузват при преследване или борба. Крис носеше същия модел. Беше разпознат. Неизвестно от кого — руснаците, англичаните, французите, може би дори от собствените му хора. В този момент някой спешно звънеше в Мексико Сити. Когато се приземи, отряд убийци, дори може би няколко отряда ще го чакат.

Самолетът бавно потегли. Зави, шумът на машините се усили.

В кабината прозвуча звънец. Стюардесата се зададе по пътеката. Проверяваше дали всички предпазни колани са затегнати.

Той стисна здраво облегалките на седалката си, преглътна сухо и се обърна към жената до себе си:

— Извинете, имате ли някакви салфетки?

Тя изглеждаше раздразнена. Потърси в чантичката си и му подаде няколко.

— Благодаря.

Накъса ги и пъхна тампони от тях в ушите си. Жената примигна в недоумение.

Звуците в кабината се притъпиха. През пътеката той видя двама мъже, които разговаряха. Устните им се движеха, но думите не се разбираха.

Самолетът спря. През прозореца той видя излитащите струи. Някакъв самолет изчезна от погледа му. Друг зае мястото му. Оставаха още само два самолета преди неговия.

Затвори очите си. Чувстваше вибрациите на самолета. Гърдите му се стегнаха.

Самолетът отново се премести напред. Когато отвори очи, той видя само един самолет между неговия и пистата.

Изведнъж той издърпа предпазния си колан. Скочи, промъкна се покрай мъжа до него към пътеката. Стюардесата се втурна към него, за да го задържи.

— Сър! Трябва да останете на мястото си! Затегнете колана си!

Той я отстрани. Пасажерите се обърнаха към него смаяни. Дочу приглушен писък.

Двамата мъже се извърнаха изненадани. Единият понечи да стане.

Крис сграбчи ръчката на аварийния изход, която се падаше от другата му страна и я дръпна.

Вратата се отвори. Нахлу вятър. Усети разтърсващото боботене на реактивните машини.

Самолетът наближаваше пистата. Стюардесата отново се спусна към него. Той се вкопчи в долната част на рамката на вратата и увисна във въздуха. Залюля се и зърна отново кабината, обезумелите пътници, убиецът, който се хвърли към него.

Крис се отблъсна от движещия се самолет. Удари се в настилката на пистата, претъркули се със свити крака, с прибрани лакти, както го бяха учили. Независимо от тампоните в ушите си, изтръпна от грохота на машините. Обзе го изтощение, някаква душаща горещина. Друг самолет застрашително се задаваше към него.

Той хукна.

Стаята беше просторна, стерилна, с регулирана температура. Компютърни терминали опасваха стените. Флуоресцентните лампи бръмчаха.

Елиът бе съсредоточен. Съсухреното му чело — набръчкано.

— Пасажерите на самолетите — каза той на един чиновник.

— За кой град?

— Банкок. Излетели. Последните шестнадесет часа.

Чиновникът на агенцията кимна и заработи с клавиатурата.

Елиът запали друга цигара и се вслуша в шума на принтера. Проблемът го провокираше. Винаги имаше шанс Крис да е останал в Тайланд и да се крие някъде. Все пак Елиът се съмняваше. Той бе научил агентите си да напускат опасната зона колкото може по-скоро. Преди да са открили тялото на руснака, Крис трябва да е набрал достатъчна преднина. Използвал е фалшиво име, вероятно паспорт, с който сам се е сдобил. А можеше и да не е така. Фалшификаторите, които действат самостоятелно, са опасни. По-възможно беше Крис да е използвал паспорт, който Елиът му е дал, надявайки се да се измъкне преди да хванат следите му.

Чиновникът се върна с няколко листа. Елиът се наведе през гишето. Плъзна костеливия си пръст по списъка. Трепна възбудено, когато откри едно от тайните имена на Крис в полет на американските авиолинии от Банкок за Сингапур. Нареди на чиновника:

— Излетелите от Сингапур. Последните тринадесет часа.

Отново зачака.

Когато чиновникът донесе втория списък, той запали нова цигара и се съсредоточи. Крис трябваше да е използвал същия паспорт. В края на краищата не би рискувал митничарите да намерят в багажа му друг паспорт с различно име. Въздъхна дълбоко. Същият псевдоним на полета на Транс Уълд от Сингапур до Хонолулу.

— Излетелите от Хонолулу. Последните четири часа.

Чиновникът носеше третия списък с имена, когато Елиът чу, че вратата на компютърната стая се хлопна. Обърна се и видя помощника си да се задава.

Помощникът беше възпитаник на Йейл, випуск ’70 — закопчана яка, пръстен и вратовръзка с емблемата на клуба, черен костюм и жилетка по подобие на Елиът. Очите му бяха присвити от удоволствие.

— МИ–6 току-що се обадиха. Мислят, че са намерили Рем. На летището Хонолулу.

Елиът погледна новия списък от имена. Намери псевдонима в полет на хавайските аеролинии.

— Той пътува за Мексико.

— Вече не — рече помощникът. — Трябва да е забелязал съгледвачите си в самолета. Половин минута преди излитането скочил през аварийния изход.

— На пистата?

Помощникът кимна.

— Боже мой.

— Съгледвачите не са успели да го хванат.

— Бих се учудил, ако бяха успели. Той е един от най-добрите. Все пак аз го обучавах — Елиът се усмихна. — И така, той се крие в Хонолулу. Въпросът е какво бих направил аз, ако бях на мястото на Рем. Един остров не е добро скривалище. Мисля, че бих се опитал да изчезна оттам. Веднага.

— Но как? И накъде? Най-малкото знаем къде не би отишъл. Ще е лудост, ако опита да се добере до Гватемала или Мексико. Трябва да прецени, че ще го чакаме там.

— А може да прецени, че няма да го чакаме, щом тези страни са така ужасно предвидими — каза Елиът. — Има заплаха и неутрализиране на заплахата. Увлекателна задача. На негово място как бих се измъкнал от Хаваите? Учителят трябва да може да прогнозира действията на ученика си.

Усмивката му угасна, когато си помисли: „Защо тогава не предугадих действията на Сол?“

В Атланта азалиите цъфтяха, въпреки че Сол ги видя само през светлината на фаровете, когато камионът премина покрай парк близо до града. Розовите им цветове, примесени с бялото на кучешкия дрян, приличаха на очи по пътя. Кървенето му беше спряло, въпреки че гърдите му все още пулсираха от раната. Треската му не бе преминала.

— Ти си дотук — каза шофьорът и спря със свистене под един надлез. — Депото ми е на миля път. Не мога да допусна да те видят. Както ти казах, ако вземам пътници, ще загубя работата си.

— Това е достатъчно — Сол отвори вратата. — И благодаря.

Шофьорът поклати глава:

— Не е достатъчно. Забравяш нещо.

Сол се намръщи и слезе на пътя.

— Не мисля.

— Помисли пак. Парите. Не си ли спомняш? Половината в началото и половината, когато стигнем. Дължиш ми още двеста долара.

Сол кимна. Погълнат от въпроса защо баща му го преследва, той бе забравил за сделката си с шофьора. Това не изглеждаше толкова важно.

Шофьорът плъзна ръце под седалката.

— СПОКОЙНО — рече Сол. Той имаше нужда от всичките си пари. Но шофьорът бе удържал на думата си. Сол сви рамене. Даде му ги.

— Само още една минута и…

Шофьорът измъкна ръцете си изпод седалката.

— Твърде дълго кара. Нервите ти са напрегнати.

— Това е заради лимита на скоростта.

— Купи на жена си кожено палто.

— Сигурно. И ще отида с останалото в Макдоналдс — ухили се шофьорът и прибра парите в джоба си.

Спирачките изсвистяха. Камионът потегли. В тъмнината под надлеза Сол видя как стоповете изчезнаха. Дочу грохота на минаващи коли отгоре и пое по тъмния път.

Последният път, когато бе в Атланта, бе проверил няколко хотела в случай, че му потрябват някога. Раната му изискваше внимание. Нуждаеше се от баня. От смяна на дрехите. Не можеше да рискува с място, където общественото положение на гостите прави впечатление, тъй като сметката се заплаща предварително. Трябваше да стои далече от лукса на Пийчтри стрийт. Знаеше точно къде да отиде.

Чу се писък на влак в далечината. Старите сгради го прикриваха. Прегърби се, за да намали болката от раната. Усети, че се приближават. Бяха четирима, ако треската не бе отслабила слуха му.

Точно след като прекоси моста над реката. Потокът ромолеше под него. Зад една изгоряла сграда в запустяло място той се приготви. С окървавените си дрехи и така прегърбен сигурно изглеждаше лесна плячка.

Те изникнаха от мрака и го обградиха. За момент му напомниха на бандата, която преби Крис и него преди години до сиропиталището.

— Не съм в настроение — каза той.

Най-високият се ухили.

— Казвам ти — продължи Сол.

— Хей, всичко, което искаме са парите ти. Няма да те нараним. Обещаваме ти.

Останалите се кикотеха.

— Сериозно ви говоря — рече Сол. — Разкарайте се.

Стесниха кръга. Подсмихваха се.

— Закъсали сме — каза високият.

— Опитайте с някой друг.

— С кого? Няма никой друг. Да виждаш някой наблизо?

Високият извади автоматичен нож.

— Трябват ти уроци. Не го държиш правилно.

Високият се намръщи. За момент изглежда се поколеба. После погледна останалите. Гордостта му го накара да нападне с ножа.

Сол им счупи крайниците.

— Както казах грешка.

Почти си беше тръгнал. Хрумна му да ги претърси.

Седемдесет долара.

— Мястото е заето — изръмжа мъжът с четвъртитата челюст и посочи халбата бира пред стола на бар-плота.

Крис сви рамене и седна. Започна да си тактува с пръсти „Комарджията“ на Кени Роджърс.

— Приятелят ти няма да се нуждае от него докато е в тоалетната.

На подиума в дъното стриптизьорка бавно се поклащаше в ритъма на кънтри мотив.

— Тази май ще се нарани — каза Крис.

Едрият мъж се навъси.

— Не е единствената. Ти мазохист ли си? Това ли ти е проблема?

— Не. Аз правя секс само с жени.

— Разбрах те.

Мъжът носеше риза на цветчета, която падаше свободно над джинсите му. Той смачка цигарата си, стана и се втренчи в Крис.

— Търсиш си го. С този стол така ще те блъсна, че…

— Веднъж вече опита в Сайгон. Не се получи.

— Но това е Хонолулу. Сега мога да се справя с теб.

— Нямам време за твоите опити — Крис се обърна към бармана — Още една бира за приятеля ми. И кола за мен.

— Не пиеш? — запита мъжът с ризата на цветчета.

— Днес не.

— Лош ден?

— Не е добър. Изглеждаш странен с тази блуза.

— Смяна на униформата. На R&R. Луд съм по цветни дрехи. Ще се изненадаш. Това привлича жените.

— Казвай им, че си майор. Това ще ги впечатли повече от ризата.

— Не съм сигурен.

Крис плати питиетата.

Здравенякът отпи от бирата си.

— Обикаляш баровете на Специалните сили?

Крис кимна.

— Търсиш приятели?

Крис кимна.

— Които ти дължат услуга?

Крис сви рамене. Погледна към вратата.

— Подозрителен си.

— А на теб са ти съдрани коленете на панталоните.

— Трябваше бързо да напусна едно място. Нямах време да си купя нови.

— Тук си в безопасност. Няма да те безпокоят първокласните екипи.

— Но когато изляза оттук… Всъщност бих искал да попътувам. Извън острова.

— На някакво специално място?

— Надявах се ти да си туристическия ми агент. Поне докато не се добера до континента.

Мъжагата хвърли поглед към голата стриптийзьорка.

— Отлитаме утре.

— Военен транспорт?

— В зоната на Панамския канал. — Мъжът отмести погледа си към Крис. — Става ли?

— Можеш ли да ме преведеш през границата?

— Няма проблеми. Две момчета ми дължат услуга.

— Сега и аз ти дължа.

— Хей, кой отбелязва точките?

Крис се засмя.

— Имам друг проблем вече — рече майорът.

— Какъв?

— Момчето, с което бях и което седеше тук. Трябваше да се е върнал досега. Той е такъв проклет пияница, че сигурно е паднал или е подминал тоалетната.

Загърмя плоча на Уейлън Дженингс. Стриптийзьорката се облече.

Крис се потеше и мяташе пръстта на страна. Натисна лопатата. Хвърли бегъл поглед на полутропическата гора около себе си. Кедри, които разпръскваха сладникава миризма, бодливи лаврови дървета. Ярко оцветени птички, свикнали с присъствието му, пърхаха и пееха в клоните. Кръжаха комари, но не кацаха по него. Той не се страхуваше от треска, защото майорът на път за Панама го запаси с необходимите медикаменти. Образцово снабдяване на Специалните сили. Химикалът се абсорбираше от капилярите в червата му. Вследствие от това тялото отделяше недоловима, отблъскваща комарите миризма. Крис знаеше, че средството е започнало да действа, когато урината му придобие зелен цвят.

Въздухът беше горещ, наситен с влага. Той поднови работата си. Изхвърляше пръстта с лопатата. Дупката се уголемяваше. Беше взел идеята от „капаните за хора“, които виетнамците са копаели в джунглата по време на войната. Дълбока яма, покрита с метален лист, с пръст и папрат отгоре за маскировка. Листът се балансира внимателно и се накланя надолу, когато непредупреден войник стъпи на него. Заострените колове, наредени отдолу, пронизват тялото му. Въпреки че Крис нямаше да използва колове, ямата щеше да послужи за смъртоносната му цел.

Бе копал цяла сутрин. Сега трапът бе дълбок метър и половина, дълъг два и метър широк. Наподобяваше гроб. „Още половин метър дълбочина“ — каза си той и изтри потта от челото си. Продължи да копае.

Когато привърши, отиде от сечището в гората и затърси между папратите, докато намери четири здрави пръчки, всяка дълга десет сантиметра. Отново избърса потното си чело. Върна се в сечището и слезе в ямата. Противно на жегата, в дупката беше студено. Пресегна се да вземе листа от шперплат, който бе оставил на страна. Листът беше метър на два, два сантиметра дебел. Беше се мъчил да го пренесе през гората дотук. В този район живееха малко хора. Беше се убедил, че никой не го преследва.

Подпря с пръчките четирите ъгъла на шперплата, така че да покрие рова. После изпълзя от тъмното през една дупка, която бе изкопал. На светло той внимателно покри листа с пръст, изрови папрати и ги зася отгоре.

Отстъпи и огледа камуфлажа. Прясно обърнатата земя бе тъмна и контрастираше със светлокафявата повърхност на почвата. До утре нямаше да има разлика. Доволен, той заприщи с камък входа към ямата.

Бе почти готов. Само още едно нещо. Трябваше първо да отиде при зъболекар, но после щеше да е така обезсилен, че не беше сигурен, дали ще успее да пренесе шперплата и да изкопае дупката. Трябваше прилежно да организира нещата. В момента, в който се върне от зъболекаря в Панама Сити, медикаментите, които му даде майора, нямаше да са му нужни. Маларията щеше да е без значение.

— Господин Бартълъмю? — запита сестрата.

Тя беше панамка, привлекателна. Тъмната й кожа изпъкваше на бялата униформа.

— Последният ангажимент на доктора му отне повече време отколкото очакваше. Ще се наложи да изчакате още няколко минути.

Крис кимна и й благодари. Панама е двуезична страна. Испански и английски. Крис говореше испански и три други езика. Въпреки това му се стори по-лесно да говори на английски, когато дойде при зъболекаря преди два дена, за да обясни какво иска.

— Но няма причина да го правя — бе казал зъболекарят.

— За вас няма нужда от причина. Всичко, от което се нуждаете е това.

Крис свали осемнадесет каратовия си златен часовник „Ролекс“ и го подаде на доктора.

— Струва хиляди долари. Разбира се, ще има и пари. И това — Крис му показа ценната верижка. — Когато свършите.

Очите на лекаря блеснаха от безпокойство. Изведнъж се намръщи.

— Няма да участвам в нищо незаконно.

— Какво незаконно има в това зъболекар да вади зъби?

Докторът вдигна рамене.

— Ексцентричен съм. Изпълнете желанието ми — каза Крис. — Ще дойда след два дни. Няма да издавате документ за визитата ми. Няма да ми правите рентгенова снимка.

— Без рентгенова снимка не мога да гарантирам работата си. Може да се получат усложнения.

— Няма да има значение.

Зъболекарят се навъси.

Сега Крис чакаше втренчен в евтините дървени столове и напукания, покрит със синтетична материя диван. Нямаше други пациенти. Флуоресцентната лампа бръмчеше. Погледна към списанията, издадени на испански. Вместо да си вземе едно, той затвори очи и се съсредоточи.

„Скоро“ — помисли си той. Довечера, преди да се завърне в гората, ще дойде тук и ще разруши офиса. Все пак, въпреки обещанието, винаги съществуваше възможност лекарят да състави документ или да му направи рентгенови снимки, докато Крис е в безсъзнание от упойката. Важно бе да не останат доказателства.

Ще се върне в сечището в гората и ще започне своето постене. По всяка вероятност ще трае шестдесет дни, въпреки че почнат ли да го нападат комарите, той без съмнение ще хване малария и това ще ускори процеса. Може би тридесет дни. Най-много шестдесет.

Ще медитира, молейки Господ да прости греховете му — неизброимите хора, които бе убил. Не като руснака, чиято смърт бе оправдана, заради наркотиците, заради Чан. А тези, чието престъпление бе, че просто съществуваха. С угризения той си спомни имената им, лицата им, колко много от тях се молеха за милост. Сега той ще моли себе си за милост. Ще се опита да се пречисти от срама, от слабостта в душата си, от самообвиненията.

Ще пости, докато умът му изпадне в екстаз. Плътта му ще се стопи, ще халюцинира, съзнанието му ще блуждае. Последното му съзнателно действие, докато екстазът го опиянява, ще е да пропълзи през дупката в гроба си. В тъмнината ще ритне и ще отдръпне пръчките, които подпират шперплата. Той ще падне. Пръстта над него ще рухне и ще го задуши.

Тялото му ще бъде скрито. Или ще се разложи, или лешоядни животни ще го изровят. Ще разпръснат костите му. Сигурно само черепът му ще остане, но без зъбите му и властите няма да могат да го идентифицират.

Това беше важно. Трябваше да умре безименно. Заради Сол и Елиът. Те без съмнение ще са шокирани, че е пристъпил закона на убежището. Но тяхното объркване ще се смекчи от възхищението, че никога няма да го заловят. Разбира се, ще се чудят къде е отишъл. Винаги ще са озадачени. Но това е по-добре от мъката и срама, ако научат, че се е самоубил. Искаше да направи това чисто. Не искаше да тежи на двамата мъже, които му бяха най-близки — некръвният му брат и некръвният му баща.

Постенето е единственият метод за самоубийство, разрешен от католическата църква. Всички други начини означават отчаяние, съмнение в Божията мъдрост, нежелание да понесеш трудностите, с които Бог изпитва децата си. Непростим грях. Наказанието за самоубийството е вечно проклятие в огньовете на ада. Но постене се предприема за изкупване на греховете, медитация, духовен екстаз. То пречиства духа чрез отричане на тялото. Отнася душата близо до Бога.

Като се вземат предвид греховете му, това беше единственият път към рая.

— Господин Бартълъмю, докторът е готов да ви приеме — каза сестрата.

Той кимна, стана и влезе през отворената врата в стаята със зъболекарския стол. Не видя доктора, но зад затворената врата чу шуртене на вода в умивалника.

— Аз трябва да се погрижа за упойката — обясни сестрата.

Той седна на стола. Тя приготви подкожна инжекция.

— Каква е? — попита Крис.

— Атропин и Вистарил.

Той кимна. Безпокоеше се, че анастезата ще е Содиум Амитал, така наречения Серум на истината, който довежда до пълно безсъзнание, почти хипноза. В такова състояние волята е понижена и човек може да отговори и на най-забранените въпроси.

— Облегнете се назад, ако обичате — каза сестрата.

Когато Крис стигна до деветдесет и пет, почна да му се вие свят. Мислеше за манастира, шестте безмълвни години с Цистерианците, през които единственият начин за общуване бе чрез езика на знаците. Всеки ден бе благословено еднакъв — медитация и работа. Мислеше за бялата роба, която бе носил. Бяла като вихрушката в главата му.

Ако не беше подканен да си замине, ако не бе на тридесет и шест, с една година преминал възрастта, в която имаше право да помоли отново да го приемат, щеше да може все още да намери утеха и спасение там.

Сега, когато светският живот бе неприемлив за него, а религиозният непостижим, оставаше му само един изход. Да гладува до смърт. Докато се пречисти. Пътуване към крайното съвършенство.

Но кръженето в главата му се усилваше. Устата му пресъхна. Дишаше с усилие.

— Това не е атропин — промърмори той. — Това е нещо друго.

Помъчи се да се измъкне от зъболекарския стол. Сестрата го възпря.

— Не! — изстена той обезумял.

Но кръжащата белота се превърна в друг вид белота. Сред въртящите се петна вратата се отвори. Фигура в бяло се доближи до него, носейки се като призрак.

— Не.

Лицето изплува съвсем близо — старо, сбръчкано, сиво.

Крис се смая. Зъболекарят. Не можеше да бъде.

Мяташе се. Докато съзнанието му потъваше в тъмнина, проблесна последната му бистра мисъл.

Невъзможно. Зъболекарят бе Елиът.