Братството на розата

„Моите черни принцове“

Елиът се замисли, а бръчките му се задълбочиха, когато провери пулса на Крис. Най-накрая кимна и се обърна към сестрата:

— Докторът отиде в бара на ъгъла — просъска той. — Предлагам ви да се присъедините към него.

Тя отвори широко очи и заднешком тръгна към вратата.

— И още нещо.

Тя замръзна на мястото си, когато го видя да се приближава до палтото на доктора. Елиът извади плик от джоба.

— Парите ви. Когато излезете, заключете външната врата.

Тя преглътна и напусна кабинета. Прекоси чакалнята почти тичешком.

Елиът чу щракването на ключалката. Затвори вратата между чакалнята и кабинета, и се вгледа в една табла със зъболекарски инструменти.

Крис се бе отпуснал тежко в стола. Беше в безсъзнание от натриевия амитал и дишаше почти недоловимо. Това лекарство подтиска задръжките и позволява на разпитващия да извлече всякаква информация от нежелаещия да говори субект. За да може да отговаря, субектът не е в пълно безсъзнание, а по-скоро в контролиран полусън — не усеща нищо около себе си, но разбира задаваните въпроси. Тъй като на сестрата бе наредено напълно да упои Крис, Елиът трябваше да изчака известно време докато действието на опиата отслабне.

Той заби във вената на ръката на Крис тубичка с игла на върха. После отвори едно чекмедже и премести две пълни спринцовки до ампулата с амитал. Лекарството беше на прах и 500 милиграма трябваше да се смесят с 20 милилитра дестилирана вода. Той сложи едната спринцовка в тубичката, стърчаща от ръката на Крис. Натисна буталото на спринцовката. Притокът на течност можеше да се контролира от един клапан в тубичката. Сложи втората спринцовка близо до себе си, в случай, че му потрябва, въпреки че ако сеансът продължеше повече от тридесет минути, щеше да му се наложи да приготвя нов разтвор. Амиталът се разлагаше бързо в течно състояние.

Както и очакваше, петнадесет минути по-късно клепачите на Крис започнаха да трептят. Елиът отвори клапана на тубичката, като остави част от лекарството да премине във вената. Когато речта на Крис станеше по-разбираема, Елиът трябваше да затвори клапана. Ако Крис започнеше да се пробужда прекалено много, тогава отново щеше да отвори клапана и да го упои. Процедурата изискваше много внимание.

Най-добре беше да започне простичко.

— Знаеш ли кой съм аз?

Елиът не получи отговор и зададе въпроса отново.

— Елиът — прошепна Крис.

— Много добре. Така е. Аз съм Елиът.

Той погледна изучаващо Крис. Спомни си първия път, когато го срещна — преди тридесет и една години. Помнеше момчето ясно. Беше петгодишно, мръсно, слабо, облечено в дрипи хлапе. Баща му беше мъртъв, а майка му — проститутка. Беше го изоставила. Къщата, претрупана е маси, беше в един от бедните квартали на Филаделфия. Момчето бе подредило на всяка маса спретнати купчинки мухи, които бе убило с парче гума.

— Спомняш ли си? — попита Елиът. — Аз се грижех за теб. По-близък съм ти от баща. Ти си ми по-близък от син. Повтори го.

— Баща. Син — измърмори Крис.

— Ти ме обичаш.

— Обичам — каза Крис глухо.

— Ти ми вярваш. Никой не е бил толкова добър към теб. Ти си в безопасност. Няма от какво да се страхуваш.

Крис въздъхна.

— Искаш ли да съм щастлив?

Крис кимна.

— Разбира се, че искаш. Ти ме обичаш. Слушай внимателно. Искам да ми отговориш на няколко въпроса. Кажи ми истината.

Той внезапно усети аромата на мента в зъболекарския кабинет.

— Имаш ли вести от Сол?

Крис се забави дълго и Елиът си помисли, че той никога няма да отговори. Отдъхна си, когато Крис каза:

— Не.

— Знаеш ли къде е?

— Не — прошепна Крис.

— Ще ти кажа едно изречение. Какво означава?

Преди четири дни, в Рим, в Средиземноморския цветарски магазин, където са офисите на агенцията, беше пристигнала телеграма от Атланта за Крис. До изчезването си Крис беше заместник-шеф в изпитателен срок на бюрото там. А Елиът изследваше възможното лошо влияние на манастира върху работата му. Съобщението е било без подпис, но това не е необичайно. Все пак, съобщението пристигна, когато Сол изчезна. Елиът предполагаше, че Сол ще опита да се свърже с Крис и провери телеграмата. Тя нямаше нищо общо с кодовете на агенцията, противно на много други, изпратени до Крис.

— „Има яйце в кошницата“ — каза Елиът.

— Съобщение от Сол — отговори Крис зашеметен. Очите му бяха затворени.

— Продължавай.

— Той е в беда. Нуждае се от помощта ми.

— Само това ли означава?

— Сейф за ценности.

— Къде? — наведе се по-близо Елиът.

— Една банка.

— Къде?

— Санта Фе. И двамата имаме ключове. Скрити са. В сейфа ще намеря съобщение.

— Кодирано ли? — костеливите ръце на Елиът стиснаха зъболекарския стол.

Крис кимна.

— Ще разпозная ли кода?

— Частен е.

— Научи ме!

— Те са доста.

Елиът се изправи. Гърдите му се стегнаха от безсилие. Можеше да накара Крис да обясни кодовете, но винаги съществуваше възможността да не зададе решаващия въпрос и да не научи цялата информация, която искаше. Нямаше съмнение, че Крис бе взел предпазни мерки, за да не допусне врагът да се добере до сейфа. Къде беше ключът например? Има ли парола? Тези въпроси бяха очевидни. А Елиът се безпокоеше от въпросите, които не можеше да си представи. Крис и Сол бяха приятели откакто се бяха срещнали в сиропиталището преди тридесет и една години. Сигурно имаха стотици неуловими тайни сигнали. Ако Елиът не успееше да научи дори един от тях, щеше да пропусне шанса си да залови Сол. Разбира се, компютрите на агенцията можеха да дешифрират тайния код, но колко ли време можеше да отнеме това?

Елиът трябваше да го направи сега.

Той потри сбръчканата си брадичка, докато мислеше за един друг въпрос.

— Защо искаше да ти извадят зъбите?

Крис отговори.

Елиът изтръпна. Мислеше, че вече нищо не може да го шокира.

Но това?…

Крис изпадна в детско умиление, когато разви шоколадовата пръчка:

— „Бейби Рут“! Ти все още си спомняш?

— Винаги съм ги помнел — каза Елиът, като гледаше тъжно.

— Как ме откри? — езикът на Крис бе надебелял от Амитала.

— Служебна тайна — Елиът се ухили и съсухрените му устни се опънаха.

Крис се загледа през прозореца. Чуваше приглушения шум на машините. Премижавайки срещу слънчевата светлина, той изучаваше белоснежните облаци, разпрострели се над него.

— Разкажи ми за това — каза той пресипнало. Гледаше вторачено некръвния си баща.

Елиът сви рамене.

— Знаеш какво винаги съм казвал. За да отгатнеш следващия ход на противника, трябва да мислиш като него. Нали помниш, че аз те обучавах. Знам всичко за теб.

— Не съвсем.

— Ще обсъдим това след малко. Просто се поставих на твое място. Като знам всичко за теб, действах като теб.

— И какво?

— Кой ти дължи услуги? На кого би могъл да разчиташ, ако се отнася за живота ти? На кого си разчитал досега? В момента, в който съобразих какви въпроси да задавам, вече знаех отговорите. Моите хора наблюдаваха баровете, посещавани от Специалните сили в Хонолулу.

— Умно.

— И аз като теб.

— Не толкова, щом като бях засечен в бара. После и проследен, предполагам.

— Не трябва да забравяш, че играеше срещу учителя си. Съмнявам се, че някой друг би се досетил какви са намеренията ти.

— Защо не нареди да ме приберат в Хонолулу? Все пак аз накърних светостта на убежището. Останалите разузнавания ме преследват. Щеше да им се издигнеш в очите, особено на руснаците, ако ме беше предал.

— Не бях сигурен дали ще можем да те хванем жив.

Крис го загледа. Помощникът на Елиът, който носеше пръстен и вратовръзка на Йейл, донесе поднос с „Перие“, лед и чаши. Постави ги върху масичката между тях, в отделението за почивка в самолета.

Елиът мълчеше и изчака той си отиде.

— Освен това… — той преценяваше думите си, докато наливаше „Перие“ в двете чаши. — Бях любопитен. Чудех се, защо ти е притрябвал зъболекар.

— Лична работа.

— Вече не е — Елиът му подаде чаша. — Докато бе в безсъзнание на зъболекарския стол, аз ти зададох няколко въпроса. — Той направи пауза. — Узнах, че си възнамерявал да се самоубиеш.

— Защо в минало време?

— За бога, надявам се, че е така. Защо искаше да го направиш? Знаеш, че смъртта ти ще ме нарани. Дори и нещо повече.

— Точно затова исках да ми извадят зъбите. Ако изобщо някога открият трупа ми, не могат да го идентифицират.

— Но защо потърси свещеника? Защо отиде в светото убежище?

— Исках зъболекар, свикнал да работи с оперативни служители и да не задава въпроси.

Елиът поклати глава.

— Какво има?

— Това не е вярно. С малко повече усилия можеше и сам да си намериш зъболекар. Не е нужно да търсиш запознати с твоята професия. Трябвали са ти само достатъчно пари, за да подкупиш човека да мълчи. Не, имало е други причини, поради които си питал свещеника.

— След като знаеш всички отговори…

— Отишъл си при свещеника, защото си знаел, че той ще направи предварително някои проучвания, преди да ти даде информация. Щях да разбера къде си. Това щеше да ме озадачи и бих те спрял.

— Какво от това? Не исках да ми попречат.

— Не? — Елиът го изгледа накриво. — Молбата ти към свещеника е била като вик за помощ. Заявено самоубийство преди да се е случило. Искал си да ми покажеш колко много болка ти се е насъбрала.

Крис поклати глава.

— Несъзнателно ли беше? Какво има? — Елиът се намръщи и се наведе напред. — Какво се е случило? Нищо не разбирам.

— Не съм сигурен, че мога да го обясня. Просто… — Крис се колебаеше. — Гади ми се. От всичко.

— Манастирът те е променил.

— Не. Страданието започна още преди манастира.

— Изпий си питието. Устата ти ще пресъхне от амитала.

Крис автоматично се подчини.

— Какво ти е? — попита Елиът.

— Срам ме е!

— От това, което правиш ли?

— От това, което чувствам. Вина. Виждам лица, чувам гласове, мъртви хора. Не мога да се отърва от тях. Ти ме научи на дисциплина, но това вече не помага. Не мога да понеса срама от…

— Чуй ме — каза Елиът.

Крис избърса челото си.

— Упражняваш твърде рискована професия. Нямам предвид само физическата опасност. Както си открил, има и духовна опасност. Нещата, които трябва да правим понякога, ни подтикват да бъдем жестоки.

— Тогава защо трябва да ги правим?

— Не си наивен. Знаеш отговора, така както и аз. Ние се борим да защитим начина на живот, в който вярваме. Жертваме се, за да могат останалите да живеят нормален живот. Не се вини за това, което трябва да вършиш. Обвинявай другата страна. И какво за манастира? Ако нуждата ти беше духовна, защо Цистерианците не можаха да ти помогнат? Защо те изхвърлиха? Обетът за мълчание ли? Много ли ти дойде след всичките шест години?

— Беше прекрасно. Шест години спокойствие — Крис се намръщи. — Твърде много спокойствие.

— Не разбирам.

— Поради стриктния правилник, всеки шест месеца идваше да ни преглежда психиатър. Проверяваше за симптоми, за признаци на неадекватно поведение. Цистерианците преди всичко вярват в работата. Издържахме се от селско стопанство. Всеки, който не можеше да изработи дела си, не можеше да живее на гърба на другите.

Елиът кимна в очакване.

— Кататонична шизофрения — Крис въздъхна дълбоко. — За това ни преглеждаше психиатърът. Пренатоварване. Или изпадане в транс. Той ни задаваше въпроси. Наблюдаваше реакциите ни при различни цветове и звуци. Изучаваше ежедневното ни поведение. Един ден, когато ме видя да стоя безчувствено в градината и да гледам скала в продължение на един час, той докладва на началниците ми. Скалата беше вълнуваща. Все още си я спомням — Крис присви очи. — Но аз се провалих на теста. Следващият път, ако някой ме намереше вцепенен по този начин, щяха да решат, че е кататония и да ме изхвърлят. Спокойствие. Грехът ми бе, че исках твърде много спокойствие.

Дългостеблена тъмночервена роза беше поставена във ваза на подноса, зад бутилката е „Перие“. Елиът я взе.

— Ти си имаш твоите скали, аз си имам моите рози. При нашата работа се нуждаем от красота. — Той помириса розата и я даде на Крис. — Чудил ли си се някога защо съм избрал розите?

Крис сви рамене.

— Предполагам, че обичаш цветята.

— Все пак рози. Защо?

Крис поклати глава.

— Те са символ на професията ни. Аз харесвам двусмислието. В гръцката митология богът на любовта предложил веднъж роза на бога на мълчанието. За да не разкрива слабостите му пред други богове. С времето розата станала символ на мълчанието и тайната. В Средновековието обикновено окачвали роза на тавана на заседателната зала. Членовете на съвета се заклевали под розата, sub rosa, да не издават обсъжданите въпроси.

— Винаги говориш така, сякаш си играеш с думите — каза Крис и му върна розата. — Бедата е, че не мога да им вярвам повече.

— Позволи ми да довърша. Част от възхищението ми към розите е заради различните им видове. Разнообразните им цветове и форми. Имам си любими — Лейди X и Ангелското лице. Използвам тези имена, като криптоними за две от моите оперативни служителки. Моите дами — Елиът се усмихна. — Харесват ми имената и на други видове: Американска Пилар, Глория Мунди. Но целта на всеки запален по розите е да създаде нов вид. Ние ги подрязваме, присаждаме и опрашваме. Съзряващото семе се държи в пясък до пролетта, когато се засява в лехите. През първата година се получава само оцветяване на розата. След това идва пълният разцвет и красотата. Новият вид е хибрид. Само едрият, добре оформен цвят се извисява над останалите. За да се подобри качеството на цвета, страничните разклонения трябва да се отстранят чрез процес, наречен премахване на пъпките. Ти и Сол — вие сте моите хибриди. Израстнали без семейство, в сиропиталище, вие нямате странични разклонения и не се нуждаете от премахване на пъпките. Природата вече е направила това. Вашият цвят се е развил чрез строго обучение и дисциплина. Само е трябвало определени чувства да се изкоренят, за да се оформят характерите ви. Патриотизмът беше насаден у вас. Също военният опит. Моите хибриди — вие сте над всички останали. Ако системата вече не действа и ти сега се поддаваш на чувства, това не трябва да е вина, а гордост. Ти си прекрасен. Трябваше да ти дам ново име за нов вид. Вместо това, аз мисля за теб сякаш си особена роза, която притежавам, толкова кървавочервена, почти черна. Нарича се Черният принц. Ето така мисля за теб и за Сол. Моите Черни принцове.

— Но Сол не се е провалил. Той… — погледът на Крис се промени. — Чакай малко. Ти не ми разказваш всичко това само, за да…

Елиът разтвори ръце.

— Значи се досети?

— Какво е станало? Какво се е случило със Сол?

— Заради брат ти, умолявам те, не се опитвай да се самоубиваш още веднъж — Елиът го погледна изпитателно.

— Какво значи това? — Крис се придърпа напрегнато към ръба на седалката. — Какво за Сол?

— Преди пет дни ми свърши една работа. След това един от екипа се опитал да го убие. Той влезе във връзка с мен. Уредих да отиде в сигурно укритие. Когато пристигнал там, разбрал, че мястото е разкрито. Друг екип се опитал да го убие. Сега той се крие.

— Тогава, за бога, помогни му.

— Не мога. Страхува се да влезе във връзка с мен.

— С теб ли?

— Двоен агент. Винаги съм казвал, че има такъв. От самото създаване на организацията. Някой, който е проникнал между нас от самото начало и ни е разконспирирал винаги досега. Някой мой приближен е използвал това, което Сол ми е докладвал. Използвал го е, за да се добере до Сол.

— Но защо?

— Не знам с какво е толкова опасен, че искат да го убият. Какво е разкрил или кого заплашва? Няма да узная, докато не разкрия двойния агент. Не е лесно. Търся го от 1947 година. Все пак трябва да открия Сол. Трябва да осигуря безопасността му.

— Но как? Той няма да се свърже с теб, защото се страхува, че агентът ще засече съобщението му.

Елиът остави розата.

— „Има яйце в кошницата“.

Крис усети, че самолетът се накланя.

— Преди четири дни пристигна съобщение в Рим. Адресирано до теб. Мисля, че е от Сол — каза Елиът.

Крис кимна.

— Не знам какво означава това — продължи Елиът. — Не ми казвай, за бога. Дори тази роза може да има уши. Но ако е от Сол и ти казва къде да го намериш, използвай го. Иди. Внимавай. Помогни му.

— Единият Черен принц да спаси другия?

— Точно така. Твоят некръвен баща те моли да спасиш некръвния си брат. Ако си търсил причина да не се самоубиваш, сега я намери.

Крис се обърна към прозореца и присви очи не само заради слънцето. Беше умислен. Желанието му за самоубийство бе заместено от загрижеността за брат му. Сърцето му заби силно. Сол се нуждаеше от помощ. Нищо друго няма значение. Брат му се нуждаеше от него. Той откри единствената причина, заради която си струваше да живее.

Обърна се към Елиът, гласът му бе суров.

— Разчитай на това.

— Каква ирония — отвърна Елиът. — Ударен екип преследва Сол, а всички други преследват теб.

— Ти ще оцениш сложността.

— Ще я оценя повече, когато Сол е в безопасност. До коя страна да кажа на пилота да лети?

— У дома.

— Кой град?

Крис преценяваше. Сейфът за ценности бе в Санта Фе, но той не можеше да отиде направо там. Трябва да се приземи наблизо, но в същото време достатъчно далеч, за да отстрани преследвачите. Трябва да е уклончив в случай, че разговора се подслушва.

— Албъкърк.

Елиът се изправи, малките му очи светнаха — сигнал, че е разбрал кода и е съгласен с това.

— Идвало ли ти е наум? — попита Крис.

— Не разбирам — намръщи се Елиът.

— Хибридите обикновено са безплодни.

Самолетът се спусна през облаците.

Постепенно се показа планината Сангре де Кристо. Сняг покриваше все още върховете й, а склоновете изглеждаха тъмни от дъбове и ели. Въпреки ослепителното слънце, въздухът беше сух.

Крис вървеше по тясната улица, покрай кирпичени къщи с плоски покриви и с кокетно подредени червени керемиди и дувари около градините. През една порта той видя шумящ фонтан. Вечнозелени дървета хвърляха сянка, а ярките им корони контрастираха със землистия цвят на къщите.

Спря в края на една пресечка и погледна надолу по улицата. Крис избра този богат квартал на Санта Фе, защото знаеше, че ще е спокойно — малко движение и неколцина пешеходци. Безлюдието му даваше възможност да провери дали някой го следи. Той прие, че ако КГБ, МИ–6 или някоя от другите мрежи го следи, никога нямаше да го остави да се мотае по улицата толкова дълго. Те просто щяха да го убият веднага. В крайна сметка реши, че те не са наблизо.

Беше готов да поеме риск заради Сол. Очите му проблеснаха. За своя брат той би рискувал всичко. С радост би станал мишена, за да привлече преследвачите му.

Двойният агент. Кой изобщо е засичал съобщенията на Елиът до Сол? Кой иска смъртта на Сол? Въпросите го тормозеха. Какво е направил Сол или какво знаеше? Дотук беше ясно. Щом Крис не трябваше да докладва на Елиът от страх, че ще изтече информация, единственият начин, по който агентът можеше да пипне Сол, бе като проследи Крис. Но все още нямаше доказателства, че го наблюдават.

Крис погледна отново назад и отмина къща с двор и веранда, на места покрита с хвойна. Той се загледа в планините, пресече улицата и приближи една испанска катедрала. Изкачи високите каменни стълби и дръпна желязната халка на огромната дъбова врата. Влезе в хладно предверие. За последен път беше тук през 1973 година. Тогава, в чест на стогодишнината си, църквата бе изцяло реставрирана. Но както и се надяваше, не се беше променила оттогава. Сводестите тавани, цветните стъкла на прозорците, испанският цикъл картини, изобразяващ мъките на Христос, бяха останали същите както преди. Той стигна до мраморния фонтан, пълен със светена вода, потопи ръката си и коленичи срещу далечния златен олтар. Прекръсти се и продължи покрай редицата от изповедни кабинки, разположени от лявата му страна, в задната част на църквата, под балкона за хора. Стъпките му отекваха по гладкия каменен под.

Привлече го изповедалнята в ъгъла. Нямаше никой на близките пейки. Не чу приглушени гласове отвътре и затова отвори богато украсената врата, влезе и я затвори.

Църквата беше сенчеста, но тясната кабинка беше изцяло затъмнена. Въздухът бе задушлив. Отвикнал от това, той тихичко изрече:

— Благослови ме отче, защото сгреших. Последната ми изповед беше…

Той си спомни манастира, греховете си, плана да се самоубие и спря. Челюстта му се стегна. Не трябваше да се разсейва. Единствено Сол имаше значение. Вместо да коленичи с лице към паравана, зад който обикновено трябваше да стои свещеникът, той бързо се обърна и се протегна към върха на десния ъгъл. Пръстите му заопипваха в тъмното. Всичките тези години. Той се изпоти. Чудеше се дали е бил глупак. И какво, ако дърводелецът, който е оправял изповедалнята е открил…? Той изтегли разхлабения корниз от ъгъла, където се събират тавана и стените. Изхили се, когато докосна ключа, скрит преди години.

Банката бе проектирана в индиански стил: плосък, квадратен таван, с подпорни греди, излизащи от имитацията на пясъчните стени. Две растения юка се увиваха около входа.

В ресторанта, от другата страна на улицата, на една маса в средата седеше бизнесмен, с лице към прозореца и банката. Той плати обяда си и тръгна, без да обръща внимание на друг бизнесмен, който дойде и седна на същата средна маса, с лице към прозореца и банката. Навсякъде по улицата останалите членове на наблюдаващия екип изглеждаха като част от обичайната суматоха. Млад мъж окачваше обява. Шофьор на камион разтоварваше кутии в една сграда. Жена разглеждаше плочите в магазин и седеше близо до витрината. Като се помотаеха толкова, колкото изглеждаше нормално, те напускаха района, замествани от други.

В ресторанта бизнесменът запали цигара. Той дочу кратък приглушен сигнал от радиопредавателя в джоба си. Сигналът не беше по-натрапчив от звук на печатаща се кардиограма — знак, че Рем е забелязан по улицата. Като се взираше през знойната мараня към входа на банката, той видя една жена да излиза оттам. Тя вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето. Мъж, облечен с тъмнокафяви дрехи, мина покрай нея и влезе вътре. Когато сервитьорът донесе менюто, бизнесменът бръкна в джоба си и натисна копчето на предавателя два пъти.

Рем беше в банката.

Крис мина покрай охраната и редица от клетки с означения за депозити и ипотеки и се спусна по стълбите на банката. По стените висяха индиански пясъчни рисунки. Той стигна до едно гише, подаде ключа на чиновника и написа „Джон Хигинс“ на един формуляр. Той и Сол бяха открили сметка тук през 1973 година, с депозит хиляда долара. Дадоха указания наема на сейфа за ценности да се приспада от сметката. Крис не се беше връщал тук оттогава, тъй като знаеше, че Сол всяка година влиза в контакт с банката, за да се увери, че сейфът и сметката не са ликвидирани. Чиновникът подпечата датата на формуляра, заведе го, извади списък с наемателите, за да сравни подписите.

— Мистър Хигинс, трябва да ви попитам за код.

— Камелот — отвърна Крис.

Чиновника се наведе и отбеляза знака „X“ срещу името в списъка. Той отвори масивна сводеста врата зад гишето и въведе Крис до дълга висока стена със сейфове. Светлините блеснаха ослепително. Докато чиновникът използва банковия ключ, а след това и неговия ключ, за да отвори сейфа, Крис се загледа в дъното на залата, където едно огледало покриваше стената от пода до тавана. Не обичаше огледалата. Понякога се използваха и за прозорци. Обърна се с гръб към огледалото, взе от чиновника затворена кутия и влезе в една кабина.

Веднага след като затвори вратата след себе си, той провери тавана за скрита камера. Отвори кутията. Беше доволен. Вътре имаше написано на ръка кодирано съобщение. Дешифрирано, то гласеше: „Телефонна кабина в Санта Фе. Шърман и Грант“. Запомни номера. Скъса бележката и я сложи обратно в кутията. Крис взе оставения вътре Маузер и го пъхна под сакото си на колана. Прибра в джоба си двете хиляди долара, които бе оставил тук, за да ги използва в извънредни случаи.

Докато бизнесменът си ядеше салатата — гарнирана със синьо сирене с дъх на плесен, погледна през прозореца към банката. Един Форд спря пред ресторанта и закри гледката му. Слънчев лъч проблясна в предното стъкло на колата.

Бизнесменът се надигна нервно. Хайде побързай, разкарай това проклето чудо оттам.

Той се изправи, погледна иззад колата, бръкна в джоба си и натисна копчето на предавателя три пъти.

Рем излизаше от банката.

Крис пъхна картата на Санта Фе в джоба си, когато влезе в телефонната кабина, там където се пресичат улиците „Шърман“ и „Грант“. Профучаваха коли. Купувачи спираха пред витрините на съседните бутици. Той затвори вратата, за да заглуши шума от движението на колите. Въпреки, че не се усмихваше, Крис беше развеселен от комбинацията на уличните имена в района — на генералите от гражданската война. Сол ги беше избрал на майтап: „Скоро ние ще бъдем отново заедно“ — помисли си той. Пулсът му се ускори, но не позволи вълнението да го разсейва. Постави монетата в телефона и набра номера, който беше запомнил. Записан глас му съобщи, че часът е 2,46. Ако врагът хванеше Крис и го принудеше да разкрие съобщението в сейфа, той щеше да бъде смаян да чуе точното време. Освен ако не задържеше Крис, за да го разпита по-късно и да разбере, че съобщенията на точното време не означават нищо. Всеки час беше от значение за Крис, за да проучи стените на телефонната кабина и да открие съобщението. Сред графитите, той намери съобщение до Рой Палатски — момче, което той и Сол познаваха от сиропиталището. Изведнъж той се огледа наоколо. За всеки случай. Ако въпреки предпазните мерки, го наблюдаваха, той не искаше да скрие своето очарование от надписите. Закодираното съобщение казваше, къде може да намери Сол.

— Той се обади по телефона — съобщи бизнесменът по обезопасената линия за дълги разтояния. — Трябва да е получил указания. Можем да го хванем сега.

— Недейте. Обаждането е твърде показно — гласът на Елиът бе тънък и слаб. Обаждаше се от оранжерията си във Фолс Чърч. — Тези мъже си имат свои собствени кодове, датиращи от времето, когато са били петгодишни. Този разговор е бил като блъф, за да ви изкуши да се появите. И какво, ако всичко, което е научил е било нареждания да отиде на друго място, където да получи други указания. Не му пречете. Единственият начин да хванете Ромул е да проследите Рем. За бога, не му позволявайте да ви види.

Крис се издигна високо. Плъзгаше се по периферията на облаците и гледаше планините под себе си. Покрити със сняг върхове, свързани със седловини хребети се простираха докъдето погледа му стигаше. Дефилета се спускаха надолу. Той включи наетия самолет „Чесна“ на автопилот и заразглежда топографската карта, сравнявайки контурните линии със скалистия терен под себе си. Долини се редуваха с планини и водни каскади.

Кодираното съобщение по стената на телефонната кабина му беше дало цифрите на географската дължина и ширина, както и инструкции, за да стигне дотам. Крис бе отишъл в библиотеката в Санта Фе и там научи, че координатите се отнасят до част от планинската пустош на север, в Колорадо. Наемането на самолет от летището в Санта Фе беше лесно. Използва псевдонима на разрешителното си за пилотиране и плати депозита и застраховката. Той беше обявил, че полетът е до Денвър и ще се върне до три дни. Но вече във въздуха постепенно промени посоката от плана — на северозапад, към мястото в планинската пустош.

Небето беше прекрасно. Той се чувстваше добре. Бръмченето на машината се чуваше приглушено в пилотската кабината. Крис сравни дългата, дълбока низина с подобния модел на картата и се загледа напред в друга низина, обградена е езеро. Координатите му се събираха близо до езерото. Почти беше стигнал до местоназначението си. Провери небето около себе си и доволен, че не видя друг самолет, се усмихна и се замисли за Сол.

Веднага се върна към работата си и нахлузи обемистия парашут. Самолетът прелетя ниско над равнината. Насочи го към планината зад езерото и заключи контролиращите устройства в тази цел. Отвори вратата, чу бръмченето на мотора и се остави на течението на вятъра.

Стъпи здраво на ниската част на самолета и се подаде навън, срещу ударите на силния вятър. Стомахът му се обърна. Поривът на въздуха притисна защитните очила към лицето му. Сега не чуваше самолета. Чувстваше само съсъка от падането си и бучене в ушите. Каската силно стягаше черепа му. Дрехите плющяха, ръцете и краката му се разпериха без равновесие. Крис се обърна към стръмните разширения на планината. Езерото се уголеми. Но Крис бързо придоби усещане за застой и блаженство. Ако затвореше очи, не след дълго щеше да почувства, че пада. По-скоро усещаше просветление, чувстваше се спокоен и отпуснат. В училището по парашутизъм учителите му го предупреждаваха за това измамно и опасно усещане. Хипнотизирани от почти сексуалния масаж на вятъра, някои парашутисти чакат твърде дълго, преди да разтворят парашута.

Крис разбираше това усещане. Той беше неспокоен преди първия си скок, но след това очакваше с нетърпение удоволствието от другите. Но сега бързаше да се срещне със Сол. Дръпна нетърпеливо парашута, изчака го, докато се разгърне и наклонът при разтварянето му го задържа. Не се притесняваше за парашута. Предишната нощ, след като го купи от местния клуб на парашутиста, той го разгъна и нареди връзките му преди да го пакетира. Никога на никого не се беше доверявал да направи това вместо него. Държеше на това дори повече, отколкото на това — някой да му почисти и зареди оръжието. Като се поклащаше от вятъра, той се загледа напред към върха зад езерото и видя смаляващите се очертания на самолета си, който приближаваше планината, накъдето го беше насочил. Хвана здраво въжетата на парашута и се понесе надясно, отдалечавайки се от езерото, като обърна посоката към една ливада. Над склон с борове той видя една колиба, укрепена между две скали във V-образна форма.

Ливадата рязко се уголеми. Стори му се, че тя го обгръща, докато се спускаше към нея. Приземи се. Ударът го разтърси. Той присви колене, тупна на една страна и омекоти удара с бедра, рамене и гръб. Парашутът се наду от вятъра и го повлече по ливадата. Крис се изправи на крака, хвана въжетата и ги задърпа към себе си. След това придърпа найлоновата торба и събра парашута, като отбиваше съпротивлението на вятъра.

— Не си се упражнявал скоро — чу се дрезгав глас от сянката на боровете.

Крис го разпозна и се обърна, симулирайки раздразнение.

— Какво, по дяволите? Да не мислиш, че можеш да го направиш по-добре?

— Със сигурност мога. Никога не съм виждал по-криво приземяване.

— Вятърът беше насрещен.

— Оправдания — каза гласът. — Типични за аматьор.

— А критичността е характерна за неблагодарни копелета. Вместо да приказваш толкова много, да беше дошъл да ми помогнеш.

— Това определено не е якото момче, което познавах.

— Яко или не, аз съм най-близкото до брат същество, което имаш.

— Няма съмнение за това. Дори и с грешките ти, аз те обичам.

— Като си толкова отвратително сантиментален, защо не го показваш? — душата на Крис се изпълни с обич.

— Защото не мога да устоя, да не те очаровам.

Високият тъмнокос мъж излезе бавно от гората. Шест стъпки висок, добре сложен, със скулесто, изсечено лице, той се ухили и очите му блеснаха. Носеше високи обувки с връзки, изтрити дънки и зелена вълнена риза, която се сливаше е боровете. Държеше заредена пушка, марка Спрингфийлд.

— Осем години, Крис. Господи, какво става с нас? Никога не трябваше да се разделяме.

— Работа — каза Крис.

— Работа? — Сол повтори думата с нотка на отвращение. — Ние й се оставихме да ни смаже.

Крис вървеше нетърпеливо към него, стиснал сгънатия си парашут. Толкова много имаше да каже и да научи.

— Какво се е случило? Защо искат да те убият?

— Работа — отново повтори Сол. — Той се обърна срещу мен.

— Кой? — Крис почти го застигна.

— Не можеш ли да се досетиш? Мъжът, за който никога не сме си представяли, че ще го направи.

— Но това е невъзможно!

— Аз ще ти го докажа.

Но изведнъж само едно нещо придоби значение. Крис изпусна парашута и се загледа в суровото, красиво лице на Сол. Почти без дъх, той разтвори ръце и го прегърна. Те се притиснаха силно, сякаш искаха да счупят гръдните си кошове, гърбовете и мускулите си, да погълнат живота си.

Крис почти заплака от радост.

Прегръдката им бе прекъсната. Като се обърнаха, те се загледаха през пролуките на боровете. Експлозия отекна в долината — самолетът на Крис се вряза в планината.

— Не, ти не си прав! Той не е против теб! — Крис вдигна парашута, каската и очилата си и се затича между боровете нагоре по възвишението. — Той ме помоли да те намеря.

— Защо?

— За да ти помогна и да те заведа при него!

— Защо? — попита отново Сол.

— Очевидно е, че двойният агент продължава да засича инструкциите на Елиът до теб.

— Двоен агент — присмя се Сол. — Това ли ти каза Елиът?

— Той каза, че единственият начин да те заведем на безопасно място е аз да действам сам.

— Той не може да ме намери, но знае, че ще се опитам да вляза във връзка е теб. Той те използва, за да го доведеш при мен.

През сенките на дърветата Крис видя малка колиба, осветена от слънцето. Дългите й стени бяха замазани с кал, покривът бе наклонен напред и се сливаше във V-образна форма със скалите зад него.

— Как намери това местенце?

— Сам построих тази колиба. Ти избра манастира. Аз предпочитам това.

— Но трябва да ти е отнело…

— Месеци. Нагоре и надолу. След изпълнението на всяка задача, когато Елиът ме изпращаше до Уайоминг или Колорадо, аз се измъквах и се връщах тука. Предполагам, ти можеш да го наречеш дом.

Крис го последва през избуялата трева на сечището.

— Сигурен ли си, че никой не знае това място?

— Абсолютно.

— Но как?

— Защото все още съм жив — Сол се загледа в долината на хоризонта. — Побързай. Нямаме много време.

— За какво? Не те разбирам.

Озадачен, Крис загърби блесналото слънце и влезе в сенчестата колиба. Нямаше възможност да оцени простите, ръчно изработени мебели. Сол го поведе край спалния чувал на пода, към задната стена и отвори трудно забележима врата. Крис усети хладния влажен въздух на тунела.

— Това е минна шахта — Сол посочи в тъмното. — Затова построих къщата тук. Бърлогата трябва да има две дупки.

Той се обърна към камината, запали клечка кибрит и подпали цепениците в огнището. Подпалките бяха сухи, но цепениците влажни от мъзгата. Пламъкът се разгоря и изпусна гъст дим в комина на колибата.

— Вероятно не се нуждаем от пушек. Няма нищо лошо в това да си сигурен. Остави си парашута — обърна се той към Крис. — Ще ти светна с фенерчето — Сол го въведе в тунела.

На сияещата светлина Крис видя дъха от устата му. Греди поддържаха покрива на тунела. Стара кирка и лопата бяха облегнати на стената отляво. Ръждясала количка бе поставена на една страна. Сол докосна тъпото ръждясало парче метал върху влажния студен камък.

— Сребро. Не е останало много.

Светлината показваше края на тунела.

— Тук. Трябва да се изкатерим.

Сол се промъкна до една ниша в скалата. Той се приближи, напъха ботуша си в една пукнатина, заизкачва се и изчезна някъде горе.

Крис го последва, но си ожули гърба в тясната пролука. Камъните бяха плъзгави. Той трябваше да прибере фенерчето в джоба си. После разбра, че не му е необходимо. По-нагоре тесен лъч светлина проникваше в тъмното — много високо. Сол се наведе напред към оголената скала над себе си и засенчи светлината. Когато се премести, Крис отново можа да види светлината.

— Мислиш, че са ме проследили, нали?

— Разбира се.

— Сигурен съм, че не бях.

— Наблюдателният екип би трябвало да е най-добрият.

Парче скала се отчупи изпод ръката на Крис и падна в нишата. Той замръзна.

— Но никой не знаеше, че те търся.

— Елиът знаеше.

— Продължаваш да виниш Елиът. След теб, той е единственият човек, на когото имам доверие.

— Точно така. Твоя грешка. Също и моя — гласът на Сол беше остър.

Силуетът му изчезна зад мъждивата светлина.

Крис се покатери по-високо. Лъчът светлина ставаше все по-голям и по-ясен. Потен, той се извъртя от нишата и легна върху неустойчивите порутени скали на комина. Гладкият наклон бе затоплен от слънцето. Загледа се в Сол, който се наведе напред, обгърнат от пелин, съсредоточен в долината.

— Но аз не видях други самолети.

— Около теб, сигурно — каза Сол. — Но над теб — самолет като точица на четиридесет хиляди фута височина? Екипът от преследвачи трябва да лети отзад, бавно и извън полезрението. Докато получат инструкции.

Крис запълзя към него, като опираше лакти в пелина.

— Ти ме накара да дойда тук — избоботи ядосано той. — Можеше да се срещнем където и да е.

— Точно така, но тук имам нужните предпазни мерки, ти ще се убедиш. Аз трябваше да ти докажа.

— Да ми докажеш какво?

— Мисля, че знаеш.

Крис дочу далечен тътен — след това още и още по-силен, увеличаващ се от ехото във високите скали.

В далечния проход той видя проблясващи петънца, които се спускаха наблизо. Хеликоптери „Хюи“. Четири. Той се сети за Виетнам и прошепна: „Господи!“

Под него се виеше пушек от комина на колибата. Ревът на хеликоптерите приближаваше в равнината — вероятно се прегрупираха за нападение. Водещият хеликоптер изстреля ракета. Проблесна снаряд и се разби в сечището пред колибата. Разхвърча се пръст. Останалите хеликоптери приближаваха по-близо и пускаха ракети.

Сред техния шум Крис чуваше повтарящия се пукот от картечници — петдесети калибър. Колибата се разпръсна на части. Разтърсващ тъп звук се чу от низината. Хеликоптерите нападаха по-близо, като обстрелваха мястото около колибата. Въпреки, че беше на скалата, ушите на Крис кънтяха.

— Два провалени атентата срещу мен. Този път те трябва да са сигурни — стисна зъби Сол.

Хеликоптерите заобикаляха обгорените останки, като закачаха върховете на боровете и бързаха към ливадата край езерото. Перките им блестяха. Те кръжаха на около десет метра над поляната. От всеки висеше въже и се поклащаше към тревата. Мъж, облечен в светли връхни дрехи, с автоматична пушка на гърба, се появи през отворения люк. Той се вкопчи във въжето и се спусна на земята. Други мъже, подобно на паяци в мрежа, се плъзгаха надолу по въжетата. На ливадата те свалиха пушките си и се наредиха в полукръг с гръб към езерото:

— Като на книга — каза Крис.

— Те не са сигурни, че ние сме били в колибата. Трябва да предположат, че все още ги заплашваме. Колко са?

— Шестнайсет.

— Провери — отбеляза Сол.

Крис видя мъж в един от хеликоптерите да спуска куче с превръзка през раменете. Немска овчарка. Спуснаха второ куче от друг хеликоптер. На земята двама от мъжете спряха да се целят е оръжията си и се завъртяха назад, за да освободят кучетата от намордниците. Освободени от тежкия товар, хеликоптерите се оттеглиха към далечния край на долината.

Всеки елитен военен корпус предпочита различни породи. Моряците от флотата използват ловджийски пудели. Рейнджърите харесват доберманите. А Специалните сили — немски овчарки. Гърлото на Крис пресъхна.

Кучетата тичаха към дърветата с двамата мъже. Останалите се прицелиха, готови да ги прикриват. Група от четирима хукна към дърветата, после пет и още пет.

Крис разглеждаше гората, чакайки мъжете да се появят.

— Нямаме шансове. Единственото, което имам е този Маузер. Ти имаш само зареден Спрингфийлд. Дори и да бяхме добре въоръжени…

— Няма да се наложи да се бием.

— Но тези кучета ще надушат следите ни в тунела — Крис се обърна надолу и погледна нишата, от която се беше покатерил. — Мъжете ще открият откъде сме минали. Те ще изпратят хеликоптерите да обстрелват тази скала. После ще се качат тук, за да довършат работата.

— Вярвай ми, ние имаме прикритие.

Крис отвори уста, за да възрази, но замръзна след като Сол посочи рязко към дърветата. Един от мъжете пристъпваше с едри крачки, както изглежда, за да предизвика стрелба, така, че другите мъже да имат обект за прицел. След като водачът се доближи до димящите останки, се показа втори мъж, след това трети.

— Те се чувстват самоуверени. Кучетата трябва да са проследили дирите ни направо до колибата — Сол наблюдаваше водача, който сочеше разбитите цепнатини на скалистите стени. — Той откри тунела.

— Трябва да се измъкваме оттук.

— Не още.

— За бога…

Още петима се присъединиха към водача. Те внимателно се приближиха към скалата. Сега Крис не можеше да ги види. Бръмчейки, хеликоптерите продължаваха да кръжат на безопасно разстояние над далечния край на низината. Сол се завъртя обратно и спря на равната скала, която водеше надолу към нишата. Като внимаваше да не се покаже, той се заслуша. Крис се намръщи озадачен.

Сол внезапно се ухили и посочи към звуците от нишата. Крис не разбра защо Сол е така доволен. След това, когато Сол извади радиопредавател от джоба си и натисна едно копче, разбра.

Като се подпря, Крис почувства, че земята се разклаща. Силен рев изригна от тунела. Той се обърна и погледна над скалата към останките от колибата. Късове камънак се разхвърчаха през сечището, вдигна се прах.

— Шестима са повалени, останаха десет — каза Сол.

— Ти си заложил експлозив в тунела?

— Елиът винаги е казвал: „Бъдете сигурни, че сте обезопасили маршрута си за бягство…“ Сега аз обръщам правилата му срещу него. Убедих ли те, че той иска да ме убие?

Крис поклати тъжно глава и се загледа в дърветата под себе си. Другите мъже тичаха от боровете към тътена от падналата скала в тунела.

— Никой друг не знаеше, че те търся. Той ме е използвал — стомахът му стана на ледена топка. — Той се опитва и мен да убие. Но защо, по дяволите? Той е като…

— Знам. Той е най-близкото до баща, което сме имали.

Един от мъжете подаваше команди по радиоапарат. Внезапно хеликоптерите напуснаха сигурните си позиции и се спуснаха към сечището. Ревът им се чуваше по-силно. Крис видя немските овчарки да пазят около дърветата.

— Добре — каза Сол — тези мъже са достатъчно близо до тунела. Да се махаме оттук.

Той се изкатери нагоре. Крис го последва и видя Сол да натиска радиопредавателя отново.

— Друга изненада.

Крис едва чу гласа му, заради внезапната експлозия от скалата зад него. Ударната вълна го отблъсна напред и заглуши ушите му. След това се чу тътен от земята, когато камъни и пръст се посипаха върху мъжете на сечището. Той дочу стенанията им.

— Това трябва да се е погрижило за останалите.

— Какво ще правим с хеликоптерите?

— Имай ми доверие.

Те хукнака през пелина. Крис вдишваше от праха, изсъхнал от слънцето. На фона на бързо приближаващия грохот на хеликоптерите, той се чудеше дали другата страна на хълма ще завърши пак в някоя канара. Вместо това Сол го поведе надолу по един горист склон към друга, различна долина. В сенчестото прикритие на дърветата Крис почувства студена пот по челото си.

— На хеликоптерите ще им отнеме още една минута, за да уточнят стратегията си — каза Сол, като дишаше учестено. — Вероятно един от тях ще се приземи, за да потърси оцелели.

— Тогава остават три — падналите борови иглички приглушаваха стъпките на Крис.

— Сигурно ще се досетят, че сме били на този хълм. Те ще се втурнат към долината.

— Пеша не може да стигнем далеч. А те ще получат подкрепление. Ще използват други кучета, за да ни проследят.

— Това е абсолютно вярно.

Сол достигна до края, прецапа едно поточе и се изкачи на брега му. Крис го последва. Панталоните му бяха влажни и студени, прилепнали по краката му. Сол спря до голяма купчина дървен материал. Той изтегли падналите цепеници и ги завлачи в шубрака.

— Бързо, помогни ми.

— Но защо? — повдигна цепениците Крис.

После разбра. Издърпа един пън и видя пластмасова опаковка, обвита около обемист предмет. Преди да успее да попита какво е това, Сол разви найлона.

Крис почти се засмя. Това беше спортен мотоциклет е широки гуми и тежко окачване.

— Но как…?

— Използвам го, за да идвам и да си отивам оттук. Не поемам риска да го оставям около колибата.

Сол го повдигна и го забута по изсъхналите клони. Посочи напред през дърветата.

— Ей там има прорязана от дивеча пътека — той се заслуша в увеличаващия се шум от хеликоптерите. — Те ще се разделят, за да претърсят различни части от долината.

Крис му помогна.

— Но шума от машините няма да им позволи да чуят мотоциклета. Никога няма да ни забележат, но трябва да се движим под дърветата.

— Качвай се.

Сол завъртя ключа и натисна педала. Моторът се задави. Той натисна педала отново и моторът забръмча равномерно.

— Ето, вземи пушката.

— Няма да ни помогне срещу хеликоптерите.

Сол не отговори. Той натисна леко съединителя, ритна педала за скоростта и изви ръчката на газта. Мотоциклетът се втурна напред по неравния път. Крис се притисна зад него. Той премижаваше, докато се виеха сред лабиринта от дървета. Сенките се движеха бързо. По пътеката Сол ускори. Усещаше силата на вятъра по лицето си. Спомни за времето, когато бяха деца. Крис почти се разсмя, но след миг замръзна — чу силно бучене точно зад себе си. Погледна нагоре и видя причудлива сянка да се спуска покрай дърветата. Пътят се издигаше нагоре. На върха, когато Сол се изкачи по малкото сечище, Крис се загледа назад към долината. Видя два хеликоптера, които се разделиха, за да претърсят далечната и средната й част. Хеликоптерът, претърсвал този край, не ги беше забелязал.

Сега пътят се спускаше надолу. Като гледаше внимателно, Сол следеше неравностите и завоите. Крис отново чу хеликоптерите.

— Връщат се назад. Ще проверят отново нещо.

Пътеката се сля с окосена трева, която се простираше от единия до другия край на долината. Сол спря мотоциклета.

— Ако се опитаме да пресечем, те ще ни видят. Но не можем да останем тук. Ако дочакаме нощта, те ще имат време да доведат друг екип с кучета.

Горе вятърът от хеликоптера размърда близките дървета. Крис се стегна, когато чу да се стреля с петдесеткалибровите картечници.

Сол взе Спрингфийлда.

— Не съм сигурен как ще дойдат — пеша или с хеликоптери.

Той дръпна затвора, извади барабана и го замени с нов, който извади от джоба си. След това бутна затвора на място.

После натисна газта, подкара мотоциклета през дърветата и премина през ливадата. Като се огледа назад, Крис видя хеликоптера да се върти, след което се спусна в тяхна посока.

— Видяха ни!

Сол завъртя кормилото назад към дърветата. Картечни откоси опърлиха земята. Хеликоптерът прелетя над тях. Отвратителния му силует закри слънцето. Изведнъж проблесна отново. Сол подкара мотоциклета в гората. Скачайки от него, той се прицели през клоните към хеликоптера в момента в който се завъртя остро над ливадата.

— Спрингфийлда не може да свали хеликоптер — каза Крис.

— Този може.

С корпуса напред хеликоптерът започна вертикално да приближава към дърветата. Сол натисна спусъка на Спрингфийлда и отскочи. Учуден, Крис видя резервоарът на хеликоптера да експлоадира. Той скочи, за да се прикрие и закри очи. Късове от корпуса и покрива, от перката и подпорите избухнаха и изхвърлиха огнени топки във всички посоки през ливадата. Огромна част от тялото увисна застрашително и падна изведнъж.

— Аз извадих заряда на патрона, напълних го с фосфор и го запуших, за да не прониква въздух — каза Сол.

— Другите хеликоптери…

— Те ще тръгнат насам. Ще претърсят този край на долината. Ние ще се върнем в другия край, където те вече са търсили.

Сол грабна мотоциклета. Крис бързо се качи. Те се втурнаха обратно по дивечовата пътека. Двайсет секунди по-късно другите хеликоптери изреваха край тях, на път към горящите отломки в долината.

Елиът сграбчи телефона в оранжерията. Дългото му слабо тяло се приведе. Главата го болеше.

— Разбирам — каза той нетърпеливо. — Не, не ми се оправдавайте. Не свършихте успешно работата. Това има значение, а не защо сте се провалили. Изчистете бъркотията, която сте направили. Използвайте други екипи, продължавайте да ги следите.

Той все още носеше черния костюм и жилетката. Беше си препасал висока до гърдите престилка.

— Разбира се, но аз предполагах, че вашият екип е също толкова добър. Изглежда преценката ми е била грешна. Съжалявам също, повярвайте ми.

Като остави телефона, той тръгна към една маса с наредени саксии. Толкова беше уморен, че коленете му се подгъваха.

Всичко вървеше погрешно. Ударът на фондация „Парадигма“ трябваше да е прост. Беше необходимо да се обвини един човек. Мъж, който не би могъл да докаже, че е следвал заповеди. Но той трябваше да бъде убит точно в момента, в който се опитва да се пребори с нападателите си. „Съвсем просто“ — помисли си Елиът. — „Педантично планирано“. Избра Сол, защото бе евреин. Защото за удара трябваше да се вини някой друг, а не Елиът. Така че защо не евреин? Елиът уреди предишните задачи на Сол да не потръгнат. Например чистачката да влезе в стаята, когато не трябва. Да направи така, че Сол да изглежда неконтролируем. Това, че изпрати Сол да играе комар в Атлантик сити, бе друг начин да го компрометира. Сол трябваше да придобие поведение на агент, който е тръгнал към провал — мошеник зад маска на спасител. Чудесен, прецизен план.

Защо се провали тогава? „След кариера, избягваща грешките, дали най-накрая не започнах да ги правя?“ — помисли си Елиът. — „Дали не съм твърде стар? Дали не съм се заблудил, като мислех, че след като съм саботирал три последователни операции на Сол, той фактически не е вече находчив?“

Поради какви други причини, планът сега бе почти провален? Бягството на Сол изложи на опасност всичко, предизвика нови проблеми и насочи по-голямо внимание към удара „Парадигма“. Преди час се обадиха от Белия дом — не съветниците, а самият президент, вбесен, че все още не е отмъстено за убийството на най-добрия му приятел. Ако всичко беше минало по план, ако Сол бе очистен, президентът щеше да бъде доволен и щеше да насочи вниманието си към израелците, като ги обвини в подбуждане на убийството. Сега, вместо да получи желаните отговори, президентът задаваше повече въпроси, задълбаваше се, изследваше. Ако някога научи кой фактически е наредил удара…

Обзе го ирония. С накърняването на Убежището, Крис е извършил главното прегрешение. Но Сол, тъй като не знаеше това, извърши дори по-голям грях.

Тази тайна трябваше да бъде затвърдена. Той вдигна слушалката и набра номера на помощника си в Ленгли:

— Телеграфирай това до всяка мрежа: КГБ, МИ–6, до всички: „Цел — убежището на Абелар; За справка — църквата на Муун, Банкок; Нарушител — Рем, видян от ЦРУ в Колорадо, САЩ“. — Елиът съобщи на помощника си координатите. — „Рем се е измъкнал от екзекуция. Молба за съдействие. Рем е подпомаган от предател на ЦРУ, служителят Сол Гризман, с псевдоним Ромул. Молбата на агенцията е Ромул да бъде ликвидиран заедно с Рем.“

— Идеално замислено — каза помощникът.

Но когато затвори, Елиът се замисли, дали това наистина е така. Ругаейки новините от Колорадо, той се почувства застрашен, изпълнен със съмнения. Не само Сол се е измъкнал — по-лошо, Крис е бил с него. Елиът пребледня. „Тъй като никой освен мен не беше узнал какво правеше Крис, те ще заподозрат мен“ — помисли си той. — „Те ще искат да знаят защо съм се обърнал срещу тях.“

„Ще ме преследват“.

Ръката му трепереше, когато отново набра номер. Телефонът често бе зает и той се страхуваше, че никой няма да вдигне. Сигналът спря и дрезгав глас му отговори.

— Кастор — каза Елиът — вземи Полидевк и елате в оранжерията — той преглътна шумно. — Баща ви се нуждае от вас.

Когато изгря луната, те излязоха от клисурата, където заровиха състезателния мотоциклет под скали, пръст и изпопадали клони. Не се нуждаеха от него повече. Щом полумракът се сгъсти, те нямаше да имат възможност да управляват безопасно между дърветата. Разбира се, друг нападателен отбор ще намери мотоциклета, но Сол и Крис ще бъдат далече от тях. На лунната светлина те изработиха маршрута си. Вървяха приведени, за да прикрият тайнствените си сенки. Достигнаха до начертаното нанагорнище, което бяха избрали в здрачината, докато изучаваха картата на местността и планираха маршрута си. Изкачиха скалистата пропаст, като нито приказваха, нито се оглеждаха зад себе си — само се ослушваха за нетипични звуци от долината под тях. След нападението преминаха двадесет километра през три свързани долини. Крис го болеше гръбнака от друсането на мотоциклета по неравностите на пътя. Харесваше му усилието при катеренето, отпускането на мускулите от напрежението.

На върха си починаха — проснати, невидими в скалистата дупка. Луната осветяваше изпотените им лица.

— Ако това беше във Виетнам, нямаше да имаме шанс — Сол говореше тихо и гласът му звучеше на пресекулки. — Те щяха да изпратят наблюдателен самолет с топлинен сензор.

Крис разбра — неприятното с топлинния сензор бе, че регистрира животинската, също както и температурата на човешкото тяло. Във Виетнам единственият начин да се използва практически беше да се пръска с отрова от самолет и да се убият всички диви животни в джунглата. По този начин, ако сензорът регистрира петно, топлинният източник трябва да е човек. Крис си припомни необичайната тишина на джунглата без животни. Но тук имаше прекалено много диви животински видове, за да бъде полезен топлинният сензор. Звуците в гората бяха постоянни, окуражителни — шумът на листата, шепотът на клоните. Пасеше елен. Таралежи и язовци събираха боклуци. Но ако шумовете престанат, той щеше да знае, че нещо ги е спряло.

— Те ще доведат други екипи — каза Крис.

— Но само, за да подплашат. Истинският капан е в полите на планините. Те ще наблюдават всяка горска спирка, всеки път и град около тази местност. Рано или късно ние трябва да слезем.

— Те не могат да обградят целия планински район. Трябва да избират. Най-близките била са на юг и запад оттук.

— Значи тръгваме на север.

— Колко далече?

— Толкова, колкото трябва. Ей там сме си вкъщи. Ако не харесваме как изглежда положението, ще продължим да вървим по-далече на север.

— Не може да използваме пушките за лов. Изстрелите ще предизвикат внимание. Но може да ловим риба. Там ще има и растения — тлъстига, планински киселец. Красотата на пролетта.

— Пролет. Добре, въпреки всичко се нуждаех да смъкна някой килограм. А най-накрая кучетата ще ни открият следите по отвесните скали — направи гримаса Сол.

— Сигурен ли си, че си в състояние за това? — намръщи се Крис.

— Хей, ами какво да кажем за теб? Този манастир те е изнежил, предполагам.

— Цистерианците — разсмя се Крис — да ме изнежат? Те са най-суровият орден в Католическата църква.

— Наистина ли не приказват?

— Не само това. Те вярват в нечовешката ежедневна работа. Аз можех по същия начин да изкарам шест години в Специалните сили.

Сол поклати глава:

— Живот в комуна. Мислил ли си някога за образеца? Първо сиропиталището, после армията, след това агенцията и накрая манастира. Те имат общ знаменател.

— Какъв?

— Възпитани на расова дискриминация кадри. Ти си пристрастен.

— И двамата сме такива. Единствената разлика е, че ти никога не правиш допълнителни крачки. Ти никога не си се изкушавал да влезеш в Еврейски монашески орден.

— Научиха ли те на нещо тези Цистерианци? Питам те, защото няма Еврейски монашески орден. Ние не вярваме в бягството от света.

— Затова ти остана в агенцията. Това е най-близкото нещо до монашеството, което можеш да намериш.

— Въпросът за съвършенството — Сол се намръщи с отвращение. — По-добре е да се размърдаме — той извади компас от джоба си и започна да изучава цветния циферблат.

— Защо Елиът иска да те убие?

Дори в нощта Крис видя червенина от яд по лицето на брат си.

— Не мислиш ли, че и аз продължавам да се питам. Той е единственият баща, който съм имал, и сега копелето се обърна против мен. Всичко започна от работата, която му свърших. Но защо?

— Той сигурно е взел предпазни мерки. Не можем просто да отидем при него и да го питаме.

— Тогава ще отидем при него по заобиколен начин — стисна зъби Сол.

— Но как?

Те се извъртяха към внезапен далечен тътен.

— Шум от нещо, което експлодира — промърмори Сол.

— По дяволите — изхили се Крис.

— Това е гръм — обърна се към него притеснен Сол.

Трийсет секунди по-късно, когато се изкачваха по билото на нащърбен хребет, буреносни облаци се носеха леко и закриваха луната. През внезапния хаплив вятър Сол откри безопасна дупка в скалата. Крис се скри под нея точно когато дъждът започна да удря.

— Да отидем при него по заобиколен начин? Но как?

Но думите на Сол бяха заглушени от по-силен гръм.

Кастор и Полидевк

Сол беше напрегнат. Свит на един покрив под прикритието на тъмнината, той гледаше към улицата. Коли препречваха тротоарите; лампи светеха зад завесите на апартаментите. Видя да се отваря врата в сградата на отсрещната улица. Излезе жена. Тридесетинагодишна, висока, елегантна, изискана, е дълга тъмна коса, с униформен моряшки панталон, червена блуза и кафяво сако. Сол я оглеждаше на светлината пред вратата. Кожата й беше нежна и мургава. Високите й здрави скули се подчертаваха от красиви устни, изящно чело и чувствен врат. Често я мислеха за модел.

Сол обаче знаеше повече. Той запълзя обратно от края на покрива към аварийния изход, изправи се и отвори вратата, която водеше към стълбите. За момент си припомни бягството от укритието в Атлантик Сити, спускайки се от покрива към стълбите до улицата, където открадна Дастера. Този път, след като бързо и незабелязано се измъкна от хубавата сграда, се огледа на улицата и пресече покрай паркираните коли, за да последва жената.

Тя тръгна наляво, стигна до уличната лампа и зави. Сол чуваше тракането на високите й токчета, докато пресичаше улицата и завиваше след нея. Някакво движещо се напред-назад такси го изнерви. Стана още по-подозрителен заради един старец, който разхождаше кучето си.

На средата на пресечката, жената влезе някъде. Сол приближи и погледна през прозореца към червените карирани покривки на масите в малък италиански ресторант. Спря се сякаш да погледне менюто, поставено на стената пред входа. Помисли, че би могъл да я изчака отвън, но не откри подходящо място, за да се скрие. По улицата имаше само магазини. Ако остане там или разбие ключалка, за да се изкачи на някой покрив, полицията можеше да го види. Освен това не искаше да я срещне на улицата. Твърде опасно беше. Така че, влизайки в ресторанта, тя му разреши един проблем.

Чу акордеон, когато влезе. Светлина от свещи проблясваше по полираните дъбови мебели. Сред приглушените разговори се долавяше шумолене на коприна. Сол огледа пълното помещение, пропито с миризма на чесън и масло. Промъкна се покрай един сервитьор е поднос и се запъти към ъгъла. Както и очакваше, тя стоеше с гръб към стената, близо до изхода към кухнята. Сервитьорът беше вдигнал останалите прибори от масата. „Добре“ — помисли Сол. Явно смяташе да яде сама.

— Имате ли резервация, господине? — попита оберкелнерът.

— С госпожица Бернщайн съм. В онзи ъгъл — Сол се усмихна и минавайки покрай него прекоси ресторанта. Още по-широко се усмихна, когато спря пред масата.

— Ерика.

Тя смутено го погледна. Разтревожено сбръчка чело.

Той издърпа един стол и седна до нея.

— Не е учтиво да се зазяпваш. Дръж ръцете си на ръба на масата! Далеч от вилицата и ножа! Моля те.

— Ти!

— И не повишавай глас!

— Ти луд ли си да идваш тук? Всички те преследват.

— За това искам да поговоря с теб — Сол изучаваше лицето й — тъмните нежни скули, дълбоките кафяви очи и пълните устни. Удържа порива си да погали кожата й.

— Ставаш все по-хубава.

Ерика поклати глава с недоверие.

— Колко време мина? Десет години? И се появяваш изневиделица, затънал до гуша в неприятности. Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Да не би да предпочиташ да ти кажа, че ставаш все по-грозна?

— Господи Исусе Христе…

— Не би трябвало една еврейка да говори така.

Тя отчаяно повдигна ръце.

Той се стегна.

— Моля те, дръж ръцете си на ръба на масата — повтори той.

Тя въздъхна и се подчини.

— Това не може да е случайност. Не може просто така да дойдеш тук.

— Проследих те от апартамента ти.

— Защо? Можеше да се качиш.

— За да намеря съквартирантка или някой, който очаква да се свържа с теб? — той поклати глава. — Реших, че е по-добре на неутрална територия. Защо са след мен?

— Наистина ли не знаеш? — погледна тя учудено. — Заради Банкок. Крис е нападнал убежището — Гласът й беше тих, но напрегнат. Шумът от кухнята не позволяваше на останалите посетители да я чуят.

— Но Банкок беше след това. Какво общо имам с това?

— След какво? Не се прави, че не разбираш.

— Само ми кажи.

— Крис уби руснак. КГБ издаде заповед срещу него. Според правилата всички останали мрежи трябва да помагат.

— Знам това. Но какво общо има то с мен? Атлантик Сити беше преди Банкок.

— За какво говориш? Преди пет дни получихме съобщение от твоята агенция — потвърждение на заповедта. Крис е забелязан в Колорадо. В съобщението се казваше, че ти му помагаш. ЦРУ заяви, че си изменник и нареди да те убият заедно с Крис.

— Елиът — измърмори Сол.

— За бога, ще ми кажеш ли какво…? — изнервена, тя забеляза втренчените погледи на останалите посетители. — Не можем да говорим тук.

— Къде тогава?

Сол се взираше в тъмнината през прозореца към далечните светлини на монумента на Вашингтон.

— Добро разположение.

— На десет пресечки от посолството ни — каза Ерика зад него.

Изобщо не го интересуваше гледката. Той гледаше през прозореца, за да я провери. Беше нащрек и очакваше тя да се опита да го убие. Но след като тя не го направи, той дръпна завесите и запали една от лампите в ъгъла, като я нагласи така, че фигурите им да не хвърлят сенки върху завесите.

Сол закима, одобрявайки всекидневната. Мебелите бяха обикновени, но подбрани с вкус и изискани. Вече беше претърсил спалнята, кухнята и банята. Не намери нито съквартирантка, нито някой друг, точно както тя бе обещала.

— А микрофони?

— Проверих тази сутрин.

— Сега е вечер.

Той включи телевизора. Не защото искаше да заглуши разговора им, а защото се нуждаеше от постоянен звук, за да провери нещо. Беше видял портативно радио в кухнята. Сега го взе, включи го и го настрои на УКВ. Раздели стаята на части и започна да проверява дали няма подслушватели, като бавно движеше копчето на радиото. Скритите микрофони обикновено се настройваха на УКВ, на честота, която не се използва в района. Подслушващият просто трябваше да изчака на някое близко и сигурно място, да настрои радиото си на избраната честота и да слуша всичко, което се казва около поставените микрофони. По същия начин Сол се опитваше да засече нещо. Ако чуеше звука от телевизора, докато въртеше копчето за настройка на радиото, това означаваше, че са подслушвани. В този случай обаче, каквато и да е УКВ честота да изпробваше, не чу смеха, който идваше от телевизора. Сол провери тавана, стените, мебелите, пода. Доволен от това, той изключи радиото и телевизора. Стаята остана неестествено тиха.

— Святото убежище? — каза той така, сякаш разговорът им в ресторанта не е прекъсвал. — Това ли е единствената причина, заради която вашите хора са след мен? Защото помагам на Крис ли?

— Какви други причини може да има? — Ерика разтревожено повдигна вежди. — Мразим да помагаме на руснаците, но святостта на убежището трябва да се възстанови. Законът на Абелар е най-важен. Ако го нарушим, потъваме в хаоса.

— Тогава, ако имаше възможност, би ли ме убила? Приятелят евреин, почти любовник?

Ерика не отговори. Тя свали сакото си. Двете най-горни копчета на ризата й се бяха отворили от учестеното дишане.

— Ти ми предостави възможност преди няколко минути, когато гледаше през прозореца. Аз не я използвах.

— Защото знаеш, че го направих нарочно, за да видя реакцията ти.

Тя се усмихна.

Проблясващата възбуда в очите й го накара също да се усмихне. Тя го привличаше така, както и преди десет години. Искаше му се да я попита как е, какво се е случило с нея откакто не са се виждали.

Но трябваше да се отрече от себе си. Можеше да се довери единствено на брат си.

— Освен това, Крис е отвън. Ако ме беше убила…

— Предположих, че си се подсигурил. Той ще отмъсти. Глупаво е да се опитвам да направя каквото и да било, без да съм ви събрала и двамата на едно място.

— От друга страна имаш късмет. Нямам време за губене. Трябват ми отговори. Елиът ме преследва, но не заради Крис. Това е привидното му извинение. По дяволите, той е накарал Крис да ме намери — след като Крис вече бе осквернил светото убежище.

— Това е лудост.

— Разбира се — безпомощно повдигна рамене Сол. — Ако руснаците знаеха, че Елиът вместо да убие Крис, го е помолил за услуга, щяха да издадат нова заповед. Елиът рискува живота си, за да ме намери.

— Защо?

— За да ме убие.

— Нима очакващ че ще ти повярвам? Елиът ти е като баща.

— Има нещо по-важно от приятелството му с мен, по-важно от организацията ни, толкова важно, че иска да ме отстрани. — Сол сбръчка чело. — По дяволите, обаче не знам какво е! Затова дойдох при теб.

— Но как бих могла аз…?

— Атлантик Сити. Преди Крис да нападне убежището. Дори тогава Мосад бяха след мен. Остава да предположа, че хората ви помагат на Елиът.

— Невъзможно!

— Не е! Но се случи!

Очите на Ерика проблеснаха.

— Ако сме помагали на Елиът, щях да зная. Много неща се промениха след последната ни среща. Предполага се, че съм чиновник в посолството ни, но всъщност сега съм полковник в Мосад. Контролирам разузнавателните ни отряди по Източното крайбрежие. Никой от нашите хора не би те убил без мое съгласие.

— В такъв случай, кой е наредил да те излъжат и да преиначат нещата? Някой в Мосад работи за Елиът.

Ерика продължаваше да го гледа гневно.

— Не мога да приема! Ако това, което казваш, е истина… — потръпна тя. — Чакай малко! Безсмислено е. Аз споря с теб без да знам подробностите. Разкажи ми какво точно е станало.

Сол се отпусна на един стол.

— Преди десет дни Елиът ми възложи задача. Фондация „Парадигма“.

— Хората на Андрю Сейдж? — Ерика широко отвори очи. — Приятелят на президента? Ти ли беше? Президентът обвинява нас.

— Защо?

— Фондация „Парадигма“ работеше за президента. Група американски билионери, които преговаряха с арабите. За да купуват по-евтин петрол, Министерството трябваше да прекрати лоялните си отношения с Израел. Президентът мисли, че сме защитавали интересите си, унищожавайки фондацията.

— С това сте спрели преговорите — каза Сол. — Веднъж и президентът да е логичен.

— Продължавай. После какво се случи?

— Нима наистина вече привлякох вниманието ти? Разбираш ли какъв е проблемът? Ако ми помогнеш, помагаш и на вас.

— Спомена Атлантик Сити.

— Елиът ме изпрати там след задачата.

— Абсурд. Там не можеш да се скриеш.

— Точно така. Но аз винаги правя това, което ми каже Елиът. Не противореча. Някой от Мосад се опита да ме убие в едно казино. Обадих се на Елиът за помощ. Той ме изпрати в един хотел, където група от Мосад ми бе устроила друга клопка. Само Елиът знаеше къде отивам. Те сигурно са разбрали от него.

— Казах ти, че това е невъзможно!

— Защото нищо не знаеш ли? Ти си наивна.

— Заради нещо друго. Този, който е помагал на Елиът, е същият, който е искал унищожението на групата на Сейдж. Не сме толкова глупави, че да убиваме приятели на президента, независимо колко ни се е искало да спрем тези преговори. Ние ще сме първите, които президентът ще обвини, така както и стана. Този удар не ни помогна — той ни навреди. Да не би Мосад да се е обърнал срещу Израел?

— Може би те не знаят защо Елиът иска да ме убие? Вероятно не знаят каква е връзката между мен и случилото се.

— Все още не разбирам защо мислиш, че са били от Мосад.

— Ще ти обясня. При ръкопашен бой те използват основата на дланта си за удар. Стрелят с Берети и Узита. Промъкват се тихо, сякаш стъпалата на краката им са плоски и ходят полуприведени, за да пазят равновесие. Никой друг не е обучен така. Дори си правят заглушители като вашите.

Тя го погледна с недоверие.

Крис се изкатери по стълбите. Обувките му с гумени подметки леко докосваха бетона. Той незабелязано се промъкваше плътно прилепен до стените, покрай перилата на стълбите, от площадка на площадка. Чуваше се единствено бръмченето на флуоресцентните лампи. Провери и петте етажа, но не откри никой. Слезе един етаж надолу, за да отвори аварийната врата и огледа четвъртия етаж. От двете страни на коридора имаше номерирани апартаменти. Вдясно видя асансьора, натисна копчето му и зачака. Една лампичка над вратата показа първо 5, после 4. Чу се звънче при отварянето на вратата. Държеше ръката си върху Маузера под якето, но нямаше никой.

„Добре“ — помисли си той. Сградата бе сигурна доколкото е възможно, въпреки че не хареса обикновените ключалки на външните врати и отсъствието на портиер. Колебаеше се дали да не продължи да наблюдава сградата от улицата. Проблемът беше, че от мястото си не виждаше задната част, нито пък можеше да разбере дали тези, които влизат, живеят там или преследват Сол. Освен това не беше сигурно дали опасността не е вътре. Предполагаше, че агенти на различните разузнавания — особено хората на Елиът — наблюдават всеки, към който той и Сол биха се обърнали за помощ. Разбира се, Ерика се числеше към техните приятели, въпреки че не бяха я виждали от 1973 г. Вероятно беше и никой да не подозира колко близки приятели са. Нуждаеха се от помощ сега и Крис се надяваше това наистина да е така. След като вече бе проверил сградата, се чувстваше по-спокоен. Знаеше, че апартаментът на Ерика е защитен. Преследвач не би могъл да стигне до четвъртия етаж, независимо дали с асансьор или по стълбите, без Крис да го забележи. Той се върна към стълбището, като остави вратата отворена и зачака да чуе звънеца на асансьора или стъпки.

Малко по-рано той се усмихваше от един покрив заедно със Сол. Гледаха как Ерика излиза от апартамента си и тръгва надолу по улицата. С удоволствие си спомни първата им среща през 1966 г, когато той и Сол бяха на специални тренировки в Израел. И тогава елегантността й беше предизвикателна. Макар и ветеран от Шестдневната Израелска война през 1967 и Октомврийската война от 1973 г., тя бе по-способна от всеки един мъж. „Каква ирония“ — мислеше си той. Докато в Америка силните жени се възприемаха като заплаха, в Израел ги смятаха за нещо много ценно, тъй като оцеляването на нацията не позволяваше да има полови предразсъдъци.

Разтревожи се от скърцането на някаква врата под него. Той се обърна към перилата и видя сенки на края на стълбите. Използва шума от лекото затваряне на вратата, за да се качи на горния етаж. Извади Маузера и се просна по корем върху студения бетон.

Сенките можеха да са и на хора, които живеят в сградата, но предпочитат да се качват пеша, вместо да използват асансьора. Ако се изкачат до горе, ще се изплашат от Маузера му. Трябваше да бяга.

Лампите бръмчаха почти прикривайки лекото шумолене от изкачващите се стъпки.

Втория етаж, помисли той. Не третия. Спряха. Почти си отдъхна, но те промениха предположението му.

Четвъртия, точно под него. Стъпките спряха. Той стисна Маузера и се вгледа в изкривените силуети пред себе си.

Прицели се. Дали не бяха наематели? Изкачваха се много бавно. След малко щеше да види лицата им. Постави пръста си на спусъка, готов да стреля.

Сенките спряха. Вратата долу се отвори и затвори.

Той се приведе и насочи Маузера към стълбите. Не видя никой и се спусна надолу. Внимателно отвори вратата и се заоглежда.

Двама мъже стояха на средата на коридора, обърнати наляво към апартамента на Ерика. Единият държеше автомат с отрязана цев и стабилен барабан, очевидно Узи. Другият издърпваше халката на една граната.

Крис ги видя твърде късно. Първият стреля. С продължителен и оглушителен тътен куршумите от Узито разбиха вратата на апартамента на Ерика. Касата на вратата изхвръкна във въздуха и парчетата с трясък западаха на килима. Парливата миризма на кордит изпълни коридора. Мъжът промени целта си и като продължаваше да държи спусъка на Узито, стреля към стената зад вратата. Другият освободи лостчето на гранатата си и ритна ключалката, готов да я хвърли, щом вратата се отвори.

Крис стреля два пъти. Мъжът се завъртя от двата удара в главата и в рамото, изпускайки гранатата. Първият се извърна и стреля в Крис. Въпреки шума, Крис чу звънец. Наведе се под стълбите. Стъпки изпълниха асансьора. Мъжът продължи да стреля. Сред гърмежите на куршумите се чуваше писък на хора, телата им се мятаха и падаха. Гранатата експлодира и трещенето от шрапнелите отекна из целия коридор. Ноздрите на Крис се разшириха от миризмата на кордит. Опитваше се да превъзмогне звънтенето в ушите си, за да чува шумовете в коридора.

Той предпазливо надникна през стълбището. Вдясно, пред асансьора двама мъже с Узита в ръцете лежаха в локва кръв.

Ясно. Две двойки блокираха двата пътя до този етаж. Но планът им пропадна. Асансьорът пристигна твърде късно. Втората двойка чу изстрелите и се включи, но бяха убити от мъжете, на които трябваше да помогнат.

Крис се обърна наляво. Този, който стреля по вратата на Ерика, се бе проснал до мъртвия си партньор, а главата му бе изхвръкнала.

Крис чу паникьосани гласове и тръгна по коридора. Всичко беше изчезнало и се виждаше всекидневната. Дъждът от куршуми бе обезобразил мебелите и счупил телевизора. Вместо завеси висяха дрипи.

„Сол?“ Нямаше тела.

Къде, по дяволите, бяха?

При първата канонада от куршуми, която изтръгна вратата, Сол залегна и чу, че Ерика направи същото. Инстиктът му подсказваше да запълзи към кухнята или банята. Но изведнъж вместо през вратата, куршумите започнаха да влизат пробивайки стената на височината на кръста, а после се отклоняваха надолу. Килимът, по който трябваше да пълзи до другата стая, се издуваше вълнообразно от ударите. Парчета от него рикошираха заедно с куршумите и оставяха отчетливи следи напред и назад, от края на стаята до средата, където лежеше Сол. Те с Ерика трябваше да се претъркулят в обратна посока, далеч от куршумите, към стената до вратата. Чувстваше как въздухът трепти над него. Парченца мазилка го посипваха. Килимът бързо се заиздува още по-близо до него. Ако противникът свали по-ниско целта си…

Неочаквано вратата се сгромоляса. Сол насочи Беретата си. Чу два пистолетни изстрела, падане на тяло, крясъци, експлозия и после тишина.

Той се изправи на крака плътно до стената, усещайки, че Ерика прави същото. Дочу викове и се прицели в сянката до вратата.

— Сол! — извика някой. Сянката влезе.

Сол премести пръста си от спусъка. В това време Крис се извърна и надникна иззад стената.

— Ранен ли си?

Сол поклати глава.

— Какво се случи?

— Нямаме време! Трябва да се измъкваме оттук!

В коридора започнаха да се отварят врати. Някаква жена плачеше. Друг човек викаше:

— Обадете се в полицията!

Крис се вцепени, виждайки нещо зад Сол.

— Какво става?

Сол се обърна към Ерика, защото помисли, че е ранена. Тя ги гледаше, застанала зад един стол. Беше извадила скрит пистолет, също Берета.

— Не!

Тя се прицели в Крис. Сол си спомни това, което му беше казала преди малко. Би било глупаво да се опитва да убие Сол, ако преди това не е имала възможност да стреля по…

— Не!

Много късно. Тя стреля. Сол чу гадното шляпане, когато куршум пробива човешка плът. Стон. Той се завъртя. Зад Крис стоеше мъж, изпуснал пистолета си до стената, а от гърлото му пръскаше кръв.

Крис се хвана за едната си буза:

— Господи!

— Не те улучих — промълви Ерика.

— Само на половин сантиметър! Куршумът мина през косата ми!

— Нима предпочиташе да те беше убил?

През открехнатия прозорец се чуваше как вият сирени.

Ерика бързо тръгна към вратата. Сол я последва.

— Откъде пък се взе тоя?

Видя отговора си като наближи коридора, разбутвайки телата по пода. Нататък по коридора, от съседния апартамент един мъж бе насочил Узи. Ерика стреля. Сол и Крис стреляха след секунда. Човекът се преви надве и се строполи на пода, а пръстът му все още беше на спусъка. Узито се изплъзна от ръцете му.

Ерика се затича към асансьора.

— Не — извика й Сол. — Така ще ни хванат!

— Не спори, за бога!

Тя натисна копчето на асансьора без да обръща внимание на локвите кръв и труповете. Вратата плавно се отвори. Тя набута Сол и Крис вътре, натисна номер 5 и вратата се затвори.

Стомахът на Сол се сви щом асансьорът тръгна нагоре.

— Не можем да слезем надолу — каза тя. — Господ знае кой е във фоайето. Полицията или… — Като наближиха, тя издърпа някаква дъска на тавана на асансьора.

Сол се успокои, като видя капак под дъската. „Авариен изход“.

— Проверих го още в деня, когато наемах апартамента — каза тя. — В случай, че се нуждая от собствен маршрут за бягство.

Сол бутна капака, за да го отвори. Асансьорът спря. Стомахът му се отпусна. Видя как Крис натиска бутона, който държи вратата отворена. Сол скочи и се хвана за края на капака, измъкна се през тесния отвор и коленичи в мрака. Протегна се, за да хване ръката на Ерика и усети миризмата на грес по въжетата на асансьора зад него.

— Не са имали нужда да подслушват или да наблюдават апартамента ми отвън — Ерика се изкачи до него. — Нали видя, имаше двама в съседния апартамент. Обадили са се за помощ веднага, щом ти се появи.

Подадоха на Крис дъската от асансьора. Той се извъртя като червей, наведе се надолу и постави дъската на мястото й. После затвори капака.

— Сега какво? Всемогъщи Боже, какъв прах! Трудно дишам!

— Над нас. На покрива има надстройка за асансьора. Там са механизмите — гласът на Ерика проехтя в тъмнината. Тя се изкачи. Обувките й се хлъзгаха по бетонната стена.

Сол се приближи и докосна метална преграда. В момента, когато обувките му бяха вече извън покрива на асансьора, той чу някакво боботене. Не! Асансьорът слизаше надолу! Той залитна:

— Крис!

— Зад теб съм!

Пръстите на Сол почти се изплъзнаха от мазната преграда. Ако падне, ако асансьорът слезе до долу… Той си представи как тялото му продънва покрива на асансьора и се завъртя, за да се хване по-добре за преградата. Ръката на Ерика стисна здраво китката му. Той се изкатери.

— Наведи си главата — нареди Ерика. — Машините са точно над теб.

Сол усети задвижването на машината, раздвижването на въздуха от въртящите се колела. Прегърби се заради една бетонна издатина.

— Якето ми — извика Крис. — Заклещи се в машините!

Боботенето им се усилваше от ехото в шахтата. Сол се обърна към него, безполезно, нищо не виждаше. Боботенето спря. Въжетата трептяха на едно място. Тишината го задушаваше.

Чу звука от късане на плат.

— Ръкавът ми — каза Крис, — измъкнах го преди…

Боботенето започна отново, заглушавайки думите на Крис. Сол се добра до него, почти загубил равновесие, като внимаваше да не падне.

— Оправих се — продължи Крис. — Измъкнах си якето.

Асансьорът спря под тях. Когато отново стана тихо, Сол чу вратата да се отваря. Отчаян глас изстена. Някой се преструваше.

— По-лошо е отколкото ни казаха! Проклета касапница! Обади се в базата! Да удвоят! Искаме помощ!

Стъпките се отдалечиха от асансьора. Вратата се затвори. Боботенето започна пак, щом асансьорът се спусна.

— Ще запечатат сградата — каза Ерика.

— Тогава да се махаме.

— Опитвам се. Тук има авариен изход към покрива. Обаче е заключен.

Сол чу тракане, когато тя се опита да издърпа някаква ръчка.

— В капан ли сме?

Асансьорът спря. Чу се скърцане на метал.

— Болтовете на пантата. Един от тях липсва — тихо каза Ерика. Скърцането продължи. — Ето. Извадих го.

— А другият? Вземи ножа ми.

— Мърда се. Готово, извадих го — Тя издърпа люка. Сол видя светлините на града през отвора. Той се приближи, вдишвайки свеж въздух.

— Ще проверят и покрива — каза Ерика. — Ще трябва да чакаме, докато свършат.

Въпреки желанието си да се махнат, Сол знаеше, че тя е права. Не спори.

— Виждам вратата на покрива — добави Ерика. — Ако се отвори, ще имам достатъчно време да затворя люка и да поставя болтовете обратно.

Асансьорът забръмча отново, качвайки се. Дочу се приглушен мъжки глас:

— Следователят е на път. Претърсваме сградата. Кой живее в този апартамент?

— Някаква жена. Ерика Бернщайн.

— Къде, по дяволите, е тя? Претърсих апартамента. Не намерих трупове.

— Ако все още е в сградата, ще я намерим.

Десет минути по-късно двама полицаи минаха през вратата на покрива с насочени пистолети и фенерчета. Ерика затвори аварийния люк и внимателно намести болтовете. Сол чу стъпки и гласове.

— Няма никой тук.

— Ами капака към асансьора?

Едно фенерче освети люка. Сол, Крис и Ерика се свиха навътре в сянката.

— Има ключалка.

— Провери я по-добре. Може да е разбивана.

Стъпките приближиха.

— Внимавай! Ще те прикривам.

Сол чу скърцане от бутането на ключалката.

— Доволен ли си?

— Капитанът каза да сме стриктни.

— Какво значение има? Той винаги проверява всичко сам два пъти. После ни изпраща, за да потретим.

Стъпките отминаха. Вратата на покрива изскърца и се затвори.

Сол си отдъхна. Пот замъгляваше очите му. „Двойна проверка и тройна проверка?“ — разтревожен си мислеше той. — „В капан сме“.

Цяла нощ асансьорът продължи да се движи нагоре и надолу. Вдигаше прах, който полепваше по лицата им, запушваше носовете им, така че трябваше да дишат през устите си. Ерика отново отвори люка и задишаха чист въздух през отвора. Сол непрекъснато гледаше светещите стрелки на часовника си. Малко след 6.00 започна да вижда Ерика и Крис по-ясно. Изпитите им лица бяха огрени от утринното слънце, навлизащо през процепа.

В началото се зарадва на светлината, но щом започна да се поти по-интензивно, разбра, че шахтата се затопляше, напечена от слънчевите лъчи. Чувстваше, че се задушава. Свали сакото си и разгърди втвърдената си риза. Към 11.00 часа свали и нея. Изпаднаха в неудобство, когато останаха само по бельо. Бежовият сутиен на Ерика плътно прилепваше към гърдите й, а потта се стичаше на струйки между тях. Сол се вгледа в изтощеното й лице. Притесняваше се за нея, но в последствие заключи, че тя е по-жилава от него и Крис. Сигурно щеше да издържи повече от тях.

По обед асансьорът се качваше и слизаше по-често. Линейките и съдебните лекари дойдоха и си заминаха. През нощта труповете бяха отнесени. Сол научи от един приглушен разговор в асансьора, че двама полицаи наблюдават апартамента на Ерика, а други двама са във фоайето. Все още не беше безопасно да тръгнат. Бяха толкова мръсни, че щяха да привличат вниманието на дневна светлина. Продължиха да чакат, борейки се за всяка глътка въздух. Погледът на Сол се замъгли, когато слънцето залезе. Ръцете му натежаха. Стомахът му се сви от обезводняване. Бяха на края на силите си — двадесет и четири часа от нападението.

Изпълзяха бавно през тесния отвор и залитайки, се изправиха на покрива. С отпуснати ръце се облякоха. Вдишваха дълбоко студения нощен въздух и преглъщаха сухо. Замаяни се загледаха в далечните светлини.

— Това не е всичко — каза Крис.

Сол знаеше какво означава това. Имаха нужда от превоз, вода, храна, баня и чисти дрехи, място, където да си починат. Но най-вече сън.

И след съня отговорите.

— Мога да взема кола — Ерика разпусна дългата си черна коса.

— Твоя или от посолството? — Крис не изчака отговора. Поклати глава. — Много рисковано е. Полицията знае коя си. След като не намериха трупа ти, ще решат, че си замесена. Ще наблюдават паркинга пред сградата. Ще открият къде работиш и ще наблюдават и посолството.

— Имам скрита кола — Гърдите й се повдигнаха, докато обличаше блузата си. Закопча ръкавите си. — Използвах друго име, за да я купя. Платих в брой. Колата не може да се проследи до мен. Пазя я в гараж в другия край на града.

— Но все пак остава другият проблем — къде ще отидем? — продължи Крис. — Полицията има описанията ни от съседите, които са ни видели около апартамента ти. Не можем да рискуваме с хотел. Двама мъже и една жена — набиваме се на очи.

— А който ни преследва, ще провери приятелите ти — добави Сол.

— Никакви хотели. Никакви приятели — каза тя.

— Какво тогава?

— Стига сте се питали! Не обичате ли изненадите?

Капитанът от полицейския отдел „Убийства“ сграбчи телефона в офиса си, гледайки мрачно към недоядения си плодов кейк на разхвърляното си бюро. Загуби апетита си, докато слушаше повелителния глас по телефона. Язвата му запари. През отворения прозорец нахлуваха сирените на Вашингтонската вечер.

— Разбира се — въздъхна капитанът. — Ще се погрижа за това, сър. Гарантирам, че няма да има проблеми.

Свивайки устни с отвращение, той затвори телефона. Избърса изпотената си ръка, сякаш телефонът я е осквернил. Един човек се появи на вратата. Погледна през бюрото си и видя мършавото лице на лейтенанта — без сако, без вратовръзка, намачкани навити ръкави на ризата, запалена цигара.

Зад лейтенанта звъняха телефони; тракаха пишещи машини. Изморени детективи търсеха досиета и разпитваха задържани.

— Много си намръщен — каза лейтенантът. — Изглеждаш, сякаш началството те е изпратило на ново обучение.

— Гадна работа — капитанът се отпусна на скърцащия стол.

— Какво става?

— Кървавата баня снощи. Шест човека, въоръжени така че да нападнат някоя малка държава, са убити в съвсем обикновена жилищна сграда.

— Май вече не водиш разследването?

— Нещо такова. Никога преди не се е случвало.

Лейтенантът изпусна цигарен дим.

— За какво, по дяволите, говориш? — той прекрачи в стаята.

— Разговорът от преди малко — капитанът е презрение посочи телефона. — Дойде от „горе“. Имам предвид, от толкова високо, че не ми е позволено да ти кажа. Гади ми се, само като си помисля. Ако не направя всичко както трябва, с мен е свършено — Потрепервайки, той се хвана за стомаха. — Проклет град! Понякога си мисля, че това е задника на вселената.

— Кажи ми, за бога.

— Убитите. Правителството прибра телата им — Нямаше нужда да обяснява кое „правителство“. И той и лейтенантът работеха достатъчно отдавна във Вашингтон, за да знаят какъв е синонимът на тайната дейност. — Телата няма да се идентифицират за безопасност. Служебна работа. Без публичност. Правителството се грижи почти за всичко.

— Почти? — лейтенантът загаси цигарата си. — Не разбирам.

— Двама мъже и една жена. Имаме името на жената — Ерика Бернщайн. Имаме подробни описания. Ако ги открием, трябва да се обадим на един телефон. Но те не трябва да узнаят, че сме ги видели и не можем да ги задържим.

— Това е лудост. Застреляли са шестима, а ние не можем да ги арестуваме?

— Как бихме могли, по дяволите? Казах ти, че правителството прибра труповете. Те не съществуват. Ние търсим трима, които не са убийци, участвали в масово убийство, което никога не се е случило.

Ерика първа излезе от сградата. Малко след това Сол и Крис един след друг, използвайки различни изходи, я последваха. Като се оглеждаха в тъмнината, те тръгнаха по малки улички. Всеки от тях взе такси, като преди това се увери, че не е следен. Даваха инструкции на шофьорите да ги закарат до различни места в другата част на Вашингтон. Докато Ерика отиде да вземе колата от гаража, Крис я изчака в една пицария. Сол ги чакаше в един клуб с видеоигри и гледаше през прозореца към улицата, за която се бяха уговорили.

Точно преди клубът да затвори в полунощ, той видя едно синьо Камаро да спира на ъгъла. Позна Ерика зад кормилото и излезе, а докато си отваряше вратата инстинктивно огледа улицата.

— Надявам се да не ви е много тясно отзад.

Сол се учуди на това. После обаче, видя Крис, залегнал зад седалката на шофьора, така че да не се вижда.

— Шахтата на асансьора, сега пък това!

Пъшкайки, той се качи отзад. Щом Ерика зави зад ъгъла, Сол се сви до Крис.

— Няма дълго да стоите така интимно — подхвърли Ерика.

Сол забеляза променящото се улично осветление, докато тя караше.

— Точно колко?

— Час.

Той изпуфтя отново и забута Крис.

— Ей, мръдни си дебелия задник.

Ерика се засмя.

— Ченгетата търсят двама мъже и една жена. Ако ни видят, може да ни спрат за проверка.

— Не съм много сигурен — каза Крис.

— Защо да предизвикваме съдбата?

— Нямах това предвид. Докато чаках в пицарията, зърнах един вестник. Убийствата не бяха споменати.

— Сигурно е бил вчерашен вестник — каза Ерика.

— Не, днешен. Шестима убити. Апартаментът ти разрушен. Очаквах това да е на първа страница заедно с описанията ни и работата ни. Проверих и други вестници. Никъде нищо.

— Може би много късно са получили информацията, за да я публикуват.

— Престрелката беше в 10.30 снощи. Имаше достатъчно време.

Тя зави. Покрай Камарото проблясваха светлини.

— Някой сигурно е принудил вестниците да не публикуват нищо.

— Елиът — каза Сол. — Вероятно е прибрал труповете и е накарал полицията да мълчи заради националната сигурност. Вестниците никога няма да узнаят какво се е случило.

— Но защо? — попита Крис. — Той ни преследва. Можеше да има снимките ни на всяка първа страница из цялата страна. По-голям ще е шансът му да ни хване, ако толкова много хора ни преследват.

— Той обаче не иска публичност. Независимо защо е всичко това, той иска да го запази в тайна.

— Тогава какво? — Крис стисна юмруци. — Какво е толкова дяволски важно?

Сол усети, че Камарото завива. Равната магистрала неочаквано се смени с разбит страничен път.

— Това чудо няма ли амортисьори?

— Почти стигнахме. Вече е безопасно и може да седнете нормално — засмя се Ерика.

Сол доволно се изпъна на седалката. Протегна изморените си крака и се загледа през прозореца. Фаровете на Камарото осветяваха гъсти храсти от двете страни на тесния, прашен път.

— Къде сме?

— Южно от Вашингтон. Близо до Маунт Вернон.

Сол потупа Крис по рамото и му посочи една горичка. Над тях луната осветяваше прекрасна вила от червени тухли.

— Колониална?

— Малко по-късно. Построена е през 1800 година.

Ерика спря колата там, където алеята свиваше от дърветата към поляните, пред просторната веранда. Тя насочи фаровете си към горичката.

— Знаеш ли кой живее тук? — попита Крис. — Разбрахме се да не рискуваме при приятели.

— Не е приятел.

— Тогава кой е?

— Този човек е евреин. Бих се редом със сина му в Израел. Идвала съм тук само веднъж — когато дойдох да му съобщя, че синът му е загинал храбро — Тя въздъхна. — Показах му снимка на гроба. Дадох му и медала, който синът му не доживя да види. Каза ми, че ако се нуждая от помощ… — гласът й пресипна.

Сол разбра това, което тя пропусна да каже.

— Познаваше ли сина добре?

— Исках. Ако беше жив. Щях да остана с него в Израел.

Сол я прегърна, за да я успокои.

Къщата все още беше тъмна.

— Той или спи, или не е в къщата — каза Крис.

— Той е предпазлив. Неочаквани посетители толкова късно — не би светнал лампи.

— Прилича на нас — отвърна Крис.

— Сигурно сега ни наблюдава и се чуди кои, по дяволите, сме.

— По-добре да не го държим да чака повече.

Тя излезе от колата и мина покрай фаровете към къщата. От задната седалка на колата Сол наблюдаваше как тя изчезва в цъфналата дрянова горичка, погълната от тъмнината. Изчака пет минути. Изнервен, той посегна към вратата.

В това време високата й тънка фигура се появи от сенките. Ерика се качи в колата.

Сол си отдъхна:

— Вкъщи ли е? Ще ни помогне ли?

Тя кимна и подкара колата покрай къщата. Една алея завиваше към тъмната горичка.

— Казах му, че аз и мои приятели търсим място, където да отседнем. Обясних му, че е по-добре да не знае защо. Той нищо не попита. Разбра.

Камарото заподскача по алеята.

— Но ние напускаме къщата! — обърна се Сол.

— Няма да останем там — фаровете на колата осветяваха дърветата.

Сол чуваше песента на птичките при зазоряване през отворения си прозорец. Мъглата се вдигаше. Той се раздвижи, за да подтисне унинието си.

— Чувам жаби — каза Крис.

— Потомак е от тук нагоре — Те стигнаха до една полянка и малка къщичка, почти цялата покрита е лози. — Той каза, че това е стаята му за гости. Има ток и вода. — Тя спря, слезе от колата и огледа къщата. После кимна с одобрение.

Влезе заедно със Сол, а Крис мина отзад, за да провери наоколо. Дървени стълби се спускаха към стръмния склон надолу до мъгливата река. Чу в тъмнината как вълните се разбиват в брега. Нещо изплющя. Миришеше на гнило.

Зад него един прозорец в къщата светна. Обърна се и видя Сол и Ерика да отварят шкафовете в малката кухня. Прозорецът беше затворен и той не можеше да чува какво си говорят, но беше поразен от близостта между тях, въпреки че бяха любовници преди десет години. Досега той не бе имал такава връзка. Задръжките му го тормозеха. Гърлото му се сви, когато видя Сол нежно да целува Ерика. Засрамен, че гледа, той тръгна.

Започна да вдига шум, когато влезе. Всекидневната беше просторна, облицована е ламперия, е дървен под и греди на високия таван. Вляво видя маса, а от другата страна канапе пред камината. Мебелите бяха покрити. Направо срещу него имаше две врати и вход за кухнята. Беше прашно.

— По-добре да отворим прозорците — каза Ерика, когато със Сол влязоха във всекидневната. Тя махна покривките от мебелите. Вдигна се прах. — Има няколко консерви в шкафа.

Крис беше изгладнял. Отвори един прозорец, за да подиша чист въздух и после провери вратите на другите стаи.

— Спалня. Има и душ. Знаеш ли какво, аз ще приготвя нещо за ядене. Можеш първа да използваш банята.

— Няма да ти противореча! — тя разкопча блузата си и влезе, като затвори вратата след себе си.

Те чуха шума от душа и отидоха в кухнята, където отвориха три консерви говежда яхния. Коремът на Крис закъркори от глад.

Скоро водата спря да тече. Ерика влезе е хавлия на главата си, облечена в роба, която намери в дрешника.

— Изглеждаш прекрасно — каза Сол.

— А вие изглеждате, сякаш имате нужда от баня — присмя им се тя и направи реверанс.

Сол прекара пръст през мръсотията по лицето си и се усмихна. Но нямаше нищо смешно. Изядоха първите си хапки в мълчание. Най-накрая Сол остави лъжицата си.

— Онези мъже до твоя апартамент трябва да са знаели, че аз съм вътре е теб, а не Крис. Дори и така, те обаче извикаха помощ. Ясно е, че Крис нападна убежището. Би трябвало той да е главната мишена, но не. Аз бях. Защо?

— Освен това Колорадо няма нищо общо със светите убежища — каза Крис. — Каквато и да е била причината, те не атакуваха, докато не те намерих. Не търсеха мен. А теб.

— Атлантик Сити. Мосад — закима разтревожено Сол.

— Онези в моя апартамент не бяха от Мосад — настояваше Ерика. — Трябваше да знам за това. Трябваше да са сигурни, че съм в безопасност, преди да те убият.

— Но те се държаха като израелци.

— Само защото използват Узита и Берети ли? — попита тя.

— Добре. Вярвам ти. Дори и руснаците понякога използват такива оръжия. Но има още нещо. Удар с основата на дланта при ръкопашен бой.

— И начина, по който правят заглушители. Особената им походка и промъкване, когато нападат — продължи Ерика. — Ти ми каза. Тази тактика не доказва нищо.

Лицето на Сол почервеня от нетърпение:

— Какво искаш да кажеш е това? Никой друг не е трениран така.

— Не е вярно.

Те я зяпнаха.

— Кой друг? — попита Крис.

Те чакаха.

— Казахте, че изглежда работят за Елиът — продължи тя, — а са тренирани от Мосад.

Те кимнаха.

— Помислете — каза тя.

— Боже Господи — промълви Крис. — Та ти описваш нас.

Загадките държаха Крис буден. Лежеше на канапето и се взираше през прозореца към зората. Зад затворената врата на спалнята чу приглушено задъхване — Ерика и Сол се любеха. Затвори очи, като се опитваше да не обръща внимание на това, което чува и да се отдаде на спомени.

1966 година. След като те със Сол свършиха обиколката си във Виетнам и приключиха със задълженията към Специалните войски, Елиът поиска да получат допълнителна подготовка. Нарече я „последно изглаждане“. Летяха поотделно до летището „Хийтроу“ извън Лондон и се срещнаха на уговоренето място — гардероба. С предварително дадените им ключове те отвориха касите и извадиха скъпи куфари, пълни с френски дрехи. Във всеки от тях имаше и по една ярмулка.

По време на полета до Тел Авив се преоблякоха в тоалетната. Една стюардеса сложи старите им дрехи в торбички и ги напъха в празния контейнер за храна в задницата на самолета. На летището, след като минаха проверките, ги посрещна пълна жена на средна възраст, която ги нарече с галени имена. Приличаха на типични парижки евреи, предприели първото си пътуване към кибуц3. Това трябваше да изглежда така и заради автобуса, на който се качиха, пригоден за пътувания извън града.

Няколко часа по-късно получиха стаи в пансиона, подобен на онзи в Америка. Бяха инструктирани веднага да отидат в най-голямата зала, където с още двадесет ученика се запознаха с един мъж, Андре Ротбърг. Неочакваното му появяване опроверга страшната легенда, която се носеше за него. Плешив и сбръчкан, облечен в бели панталони, бяла риза и бели обувки, той приличаше на префинен спортист. Но историята му се оказа много по-различна. Баща му бил инструктор по фехтовка на последния руски цар. Той обучил Андре на бързина, координация на погледа и ръцете, които му помагали, докато се занимавал със спорт в Кеймбридж през тридесетте, по-късно в Британското военно-морско разузнаване по време на Втората Световна война, а накрая в Израелското разузнаване след четиридесет и осма. Макар и евреин, той запазил британското си гражданство и затова никога не получил достъп до висшите кръгове на управлението в Израел. Но неговият принос се оказал много ценен. Безстрашен, той създал специална система за самозащита, ненадмината по своето съвършенство. Ротбърг я нарекъл „школа за професионални убийци“. Това, което Крис и Сол видяха тогава, ги порази.

Като използваше помощно колело, прикрепено чрез верига за тавана в просторната стая, един от асистентите издърпа гол труп на мъж, висок шест стъпки, як, починал наскоро, на около 20 години. Преди да нагласят и закачат трупа в правилна позиция, вероятно са го държали легнал по гръб, защото задната част, където кръвта се бе събрала, беше синьо-черна, а предната жълтеникава. Висеше изправен, с крака на пода, до Ротбърг. Той взе голям скалпел и направи двадесетсантиметрови разрези от двете страни на гръдния кош и на задните части. С допълнителни движения отдели подкожната тъкан от ребрата и повдигна кожата, за да покаже костите. После изчака учениците му да разгледат това, което бе направил, като обърна особено внимание на незасегнатите ребра. След това намести обратно кожата и я прилепи с хирургическа лепенка.

Крис никога не забрави това. Ротбърг се обърна с гръб към трупа. Беше с изправени стъпала, разкрачени крака, ръце встрани, с обърнати надолу длани, успоредно на пода. Асистентът му постави по една монета върху всяка ръка и изброи до три. Ротбърг светкавично подхвърли монетите и ги хвана. Но в същото време трупът рязко се превъртя. Ротбърг показа монетите, които хвана. Сложи ги в джоба си и после се обърна към трупа. Дръпна хирургичната лепенка и повдигна кожата. Ребрата и от двете страни бяха натрошени. Той не само бе подхвърлил монетите, за да ги хване мигновено. За това време беше дръпнал лактите си назад, за да удари трупа. Движението беше толкова рязко, че остана невидимо за тях. Ловкостта беше забележителна, особено за човек на шестдесет години. Докато останалите ученици изненадано шушукаха, Крис се оглеждаше и за пръв път забеляза Ерика.

— Видяхте — обясни Ротбърг, — ако нашият приятел бе все още жив, натрошените му ребра щяха да притиснат дробовете. Щеше да умре от задушаване, благодарение на пяната, получена от кръвта и въздуха в дробовете му. Цианоза след три минути, смърт след шестнадесет — достатъчно време, за да се инжектира опиат, ако се налага. Но най-важното е непоправима рана, нанесена под влияние на вашата способност да се защитавате. Тялото ви предлага три основни оръжия, които не губят способността си да действат, дори и след най-сериозния удар. А те са — върхът на лакета, ципата между палеца и показалеца и основата на дланта. В бъдеще ще се научите да използвате тези оръжия с голяма бързина, координация и точност. Но засега ще отложим до вечеря. Довечера ще ви покажа как точно да използвате гарота и нож. Следващите няколко дни само ще обяснявам и демонстрирам.

„Няколкото дни“ се превърнаха в цяла седмица. От изгрев до залез, всеки ден, е изключение на еврейската събота, Крис и Сол преминаха през най-интензивните тренировки, които някога са получавали, включително и в Специалните сили. Демонстрациите бяха последвани от практически занимания и убийствени упражнения. Учеха фехтовка и балет.

— За ловкост — обясняваше Ротбърг. — Трябва да разберете нуждата от изтънченост. Издръжливостта и силата нямат такова значение. Няма значение и това колко грамаден и як е противникът ви. Добре прицелен удар на точното място би го убил. Рефлекс — най-важният фактор, който се придобива чрез фехтовка и балет. Трябва да се научите да контролирате тялото си, да го усетите като нещо цяло и неделимо, от мозъка до мускулите. Мислите моментално трябва да се превръщат в действие. Колебанието, лошата синхронизация и неточният удар дават възможност на противника да ви убие. Бързина, координация и рефлекс — това са другите ви оръжия освен тялото. Тренирайте, докато не можете да си кажете името от изтощение. Докато предишните ви тренировки, независимо колко сурови са били, ви изглеждат като песен. Тогава тренирайте още.

Ако не бяха в класните стаи или в салона, Крис и Сол прекарваха времето си в стаята, за да доразвиват уменията си. Подобно на Ротбърг, Крис заставаше с ръце встрани, с обърнати надолу длани. Сол слагаше монети на ръцете му. Крис разперваше ръце и завърташе длани, за да хване монетите. После идваше ред на Сол. През първата седмица смятаха, че този трик е невъзможен. Монетите или падаха, или Крис и Сол ги хващаха твърде ниско и непохватно. „Убит си вече!“ — казваха си те. В края на втората седмица рефлексите им доста се бяха подобрили, така че хващаха монетите е едно рязко движение. Монетите сякаш се закачаха във въздуха, уловени преди да почнат да падат.

Монетите обаче бяха само средство, не и крайна цел. След като се бяха научили да ги хващат, изникваше нова трудност. Ротбърг им обясни, че не само трябва да се научат как да нанасят удар с лакти назад, а и че трябва да го направят и напред е основата на дланта си, също толкова бързо. Когато упражняваха това, Крис и Сол слагаха моливи на масата. Докато бяха е разтворени ръце, трябваше да съборят моливите преди да хванат монетите. И този номер изглеждаше неизпълним. Те или изпускаха монетите, или не успяваха да бутнат молива, или се движеха толкова тромаво, че пак си казваха: „Убит си!“

Като по чудо в края на третата седмица успяха да направят и двата номера едновременно. Обаче събарянето на моливите не беше крайната цел. Към бързината и координацията трябваше да прибавят и точността. Намазваха дланите си с мастило и се целеха в нарисувана окръжност на лист хартия, закрепен на стената. Първите дни не можеха нито да оставят мастилен отпечатък върху листа, нито да хванат монетите. В началото на петата седмица обаче, вече се радваха на отпечатаните им длани върху листа и на монетите в ръцете си. Можеха вече да се поздравят: „Убихме другия!“ Най-накрая Ротбърг прецени, че вече могат да се упражняват върху трупа. Последната седмица той им обясни и заключителния тест.

— Пъхнете монетите в джобовете си. Облечете тези ватирани жилетки. Упражнявайте се самостоятелно.

Крис лежеше на канапето във вилата и гледаше как слънцето осветява прозореца. Потомак се плискаше по брега. Лек ветрец поклащаше клоните. Птички пееха. Спомни си, че в онзи кибуц в Израел нямаше птички. Само пясъци, горещина и седем седмици потене, концентрация и болка. Когато обучението за професионални убийци свърши, той почти беше постигнал съвършенството, което Елиът непрестанно му внушаваше. Най-добрият сред малкото избрани, най-стриктният — способен, смъртоносен служител на световно равнище в началото на кариерата си. „През 1966“ — мислеше си той — „Когато бях млад.“

Сега, след успехите и провалите, след предателствата, Крис размишляваше за изминалите години. Агенцията, манастира, пак агенцията, изпитанието в Рим, Църквата на Муун, гроба, който си изкопа в Панама. Пътят му бе предопределен. На 36 години той преценяваше всичко, което беше научил. Анализираше седемте седмици в Израел, като си припомняше какво каза Ерика. Според описанието на Сол, мъжете, нападнали го в Атлантик Сити приличаха и на тях двамата. Хора, обвързани с Елиът, но обучени от Мосад. Той упорито се опитваше да си припомни за други американци в школата на Ротбърг. Но не успя. Пригади му се от извода. И за това ли ги е лъгал Елиът? Дали е пращал и други при Ротбърг, въпреки че им бе обещал, че са единствени? Защо ще ги лъже?

Крис си спомни още нещо. Докато Ерика пъшкаше от върховно сексуално удоволствие в спалнята, пред него изникнаха събитията от преди шестнадесет години в Израел, когато за пръв път я видя. Скоро след това Сол беше преместен в групата на Ерика. Въпреки натоварения режим, те намериха време да станат любовници. Крис почувства тежест в гърдите си. През онези дни той имаше такава нужда да зарадва Елиът, че се бе отрекъл от всякакви чувства, освен лоялността към баща си и брат си. Той се пречисти от всякакви желания за възнаграждение, докато баща му не позволи. Секс се позволяваше за терапевтични цели. Но любовна връзка — това бе немислимо. „Това ви компрометира“ — казваше Елиът. „Чувствата са обвързващи. Така ще се предпазиш от прекалено съсредоточаване. При мисия това може да те убие. Освен това, любовницата може да се обърне срещу теб. А и врагът може да я притисне, за да те накара да се обърнеш срещу агенцията. Единствените хора, на които можеш да се доверяваш, разчиташ и обичаш, сме аз и брат ти.“ Тежестта в гърдите му се увеличаваше. Горчивина го задавяше. Въпреки предпазливостта, Крис все пак бе изпитал някакви чувства. Не любов към жена, обаче, а вина за всичко, което бе направил, срам за измяната на баща си. Объркването го разкъсваше. Беше жертвал неща, които в крайна сметка се оказаха най-важните човешки нужди, за да удовлетвори баща си. Сега баща му се бе обърнал срещу него. Нима Елиът го бе излъгал и за любовта? Крис се измъчваше от съжаление за живота, който би могъл да води. Живот, който вече не можеше да има заради срама и вината. Ако Сол не беше в нужда, той би се самоубил, за да спре агонията си на себепрезрение. „Нещата, които Елиът ме караше да правя“ — мислеше той. Сви юмрук. — „И нормалното състояние, в което никога не изпаднах.“ Неспособен да се ядоса на Сол, той все пак му завиждаше. Сол бе успял да намери себеосъществяването си, но без да излъже Елиът. Почувства, че може да се противопостави на Елиът. Крис потръпна, присви затворените си очи, настръхна от съжаление. Ако всичко беше по-различно… Сурово поклати глава. Ако и двамата със Сол бяха в групата на Ерика в Израел… Гърлото му се сви. Щеше ли сега той да е този, който я прегръща?

Ерика се огледа в огледалото на съблекалнята. През прозорчето на вратата чу две продавачки да си приказват. Тя пристигна в десет, точно когато магазинът отвори. Няколко клиенти чакаха да влязат, така че мръсната й блуза и измачканата й пола не привличаха много внимание. Тя бързо прекоси отделението за дамски дрехи и си избра сутиен и бикини, кадифено сако, памучна блуза с индийски мотиви, джинси и високи кожени ботуши. Преоблече се в съблекалнята.

Като държеше старите си дрехи, тя надникна предпазливо и не видя други клиенти. Продавачките се обърнаха, когато тя наближи.

— Никога не се опитвайте да сменяте спукана гума с чисто нови дрехи — каза Ерика. — Трябваше да извикам „Пътна помощ“.

— Или гаджето си — подметна по-младата жена, която вече бе забелязала, че Ерика не носи халка.

— Скоро се разделихме. Ще ви кажа истината — той за нищо не ставаше.

Продавачките се засмяха.

— Знам какво имаш предвид — каза по-младата. — И моят за нищо не става. Освен за…

Те отново се засмяха.

— Нямаше да ми е зле, ако имах вашата фигура — подхвърли по-възрастната. — Изглеждате страхотно в тези дрехи.

— Поне нещо хубаво след гумата. Бихте ли се погрижили за тези? — Ерика им подаде мръсните си дрехи.

— Сега ще им намеря място — каза по-младата и ги пусна в едно кошче зад касата.

Докато по-възрастната изрязваше етикетите от дрехите на Ерика, тя им плати и се усмихна на името, написано на касовата бележка. Магазин „Златоцвет“. Помисли си, че такова име много би отивало и на еврейски кашер4.

В отделението за мъжки дрехи Ерика погледна листчето, на което Крис и Сол бяха написали размерите си. Избра спортен панталон от поплин, тениска и леко яке за Сол, а за Крис — светлокафява оксфордска риза и бледосин летен костюм. Движеше се по разписание. Точно в десет часа спря пред телефонния апарат близо до изхода на Бюрото за загубени вещи. Каза на телефонистката някакъв номер във Вашингтон и пъхна монетата. Телефонът иззвъня няколко пъти преди да й отговори женски глас:

— Добро утро. Посолството на Израел.

— Ma echpat li?

На английски това означаваше: „Да внимавам ли?“ и отговаряше на староеврейския текст върху един плакат, който висеше над таблото в телефонната централа на посолството. Телефонистката знаеше, че трябва спешно да прехвърли разговора в мазето.

Миша Плец, разтревожен мъж на тридесет и пет години, с мустаци, сресан на път, шеф на отдел в Мосад за Източното крайбрежие на САЩ, вдигна телефона си.

— Един момент, моля.

Той включи измервач и загледа скалата му. Апаратът отчиташе консумацията на електричество на телефона. Ако линията се подслушваше, стрелката на скалата нямаше да остане в нормално положение. Явно сега не се подслушваше.

— Шалом — каза Плец.

— Не приемай други външни разговори. 14.30. — Привлекателен женски дрезгав глас му говореше бавно.

Чу се звън, което означаваше, че линията е прекъсната.

Плец изключи апарата си. Той прекара пръст по таблото с индекси вляво от него. Извади картата за деня и се вгледа в списъка с номера. Обадиха му се точно в 10.30. До този номер откри име на лице, което би трябвало да се обади по това време, но само ако е в опасност. БЕРНЩАИН, ЕРИКА.

Плец се намръщи. През последните тридесет и шест часа, след нападението в апартамента й, никой в посолството нямаше информация къде е тя и дали е жива. Полицията беше ходила в посолството вчера рано сутринта, за да обясни какво се е случило и за да получат информация за нея. Те бяха посрещнати от директора, който отговаряше за „Личен състав“. Той бе искрено изненадан от станалото и обеща да им съдейства. Помощта му се състоеше в това, да покаже на полицията досието на Ерика от посолството — добре изработен документ, който потвърждаваше работата й като чиновник и прикриваше дейността й като полковник в Мосад. Тя беше спестила тази информация на директора. Ерика имаше малко приятели. Той даде имената им на полицията. Макар че научиха доста, но ненужни неща, детективите си тръгнаха недоволни. Плец предположи, че сигурно ще наблюдават посолството, в случай, че Ерика се покаже, въпреки сведенията, че разследването е било неочаквано прекратено предната нощ. Оттогава Плец чакаше. Тя би трябвало да се свърже е него възможно най-бързо и затова тридесет и шест часовото й мълчание означаваше, че е мъртва.

Но сега тя установи контакт. Спокойствието на Плец бързо се превърна в тревога. Тя му бе казала — „Не приемай разговори отвън“. Фраза, която го инструктираше да прекъсне всякаква съвместна работа, с което и да е разузнаване, дори с американското. Тя спомена „четиринадесет и тридесет“ — военен навик за съобщаване на 2.30 часа следобед, времето, по което щеше да се обади, вероятно от по-безопасен телефон. Четири часа до тогава. Плец мразеше да чака.

Какво, по дяволите, ставаше?

— Ще останат заедно — каза Елиът. — И жената с тях.

— И аз така мисля — отвърна помощникът му. — Заедно имат по-голям шанс да се защитят.

— А и да използват контактите й.

За безопасност, доколкото му бе възможно, Елиът избягваше да ходи в офиса си. Оранжерията бе забавно занимание за него. Той изучаваше сега наченките на някакво заболяване върху една от розите си — „Американската красавица“.

— Трябва да предположим, че тя ще се обади в посолството. Телефонната система там е твърде изтънчено направена, за да можем да засечем разговора й.

Помощникът заоглежда яките караули с четвъртити лица, препречили входовете на оранжерията. Елиът имаше възможност да бъде охраняван от квалифициран персонал на агенцията. Вместо това помощникът му се бе запознал само с двама мъже, с непознати за него псевдоними — Кастор и Полидевк. Къщата, околностите на имението, улицата също се охраняваха, но от хора, които помощникът сам бе избрал. Като светилище — но все пак Елиът се доверяваше само на онези двамата. Помощникът бе объркан.

— Но можем да отгатнем какво ще каже тя на посолството си. — Ръката на Елиът леко трепереше, докато изпробваше някакъв химикал срещу болестта. — На нейно място щях да се нуждая от пари и паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти, издадени вероятно на различни имена. Израелците не разчитат на външна помощ. Правят всичко това в посолството си.

Помощникът подаде кърпа на Елиът, за да избърше ръцете си.

— Следователно, ще трябва да й доставят нещата в пакет.

— Точно така. Добре си ме разбрал — Елиът го изгледа с необичайно одобрение. — Наредете всеки, който излиза от посолството, да бъде проследяван.

— Ще ми трябват много хора.

— Използвайте убежищата като извинение. Кажете на КГБ и на останалите разузнавания, че наш куриер ще се добере до Рем. Уверете ги, че съвсем скоро той ще е заловен.

— Добре.

— Забавно е, че нещата излизат извън контрол. Ако Ромул беше убит още в Атлантик Сити, нямаше да има други проблеми сега.

— Все пак, Рем е пристъпил святостта на убежището.

— Това няма значение. Ромул беше по-важен. Фондацията „Парадигма“ трябваше да бъде разрушена. Президентът трябваше да е убеден, че израелците са го направили — Елиът въздъхна. Болестта се бе прехвърлила и върху друга роза. — Но след Колорадо трябваше да преценим към кои от приятелите си щяха да се обърнат. Не трябваше да пропадне операцията пред апартамента на Ерика. Една стъпка след тях сме, а не трябва. Избрах Сол, защото той е надхвърлил възрастта за максимално добри способности. Като атлет в залеза на кариерата си. Не съм и предполагал, че…

— Че ще се върне?

Елиът вдигна рамене.

— Също и Крис. Бях сигурен, че ще използва познанията си, за да намери Сол. Но след манастира и случилото се в Банкок, не съм и предполагал, че ще остане жив толкова дълго. Става лошо — намръщи се Елиът. — Ако разберат истината…

— Как биха могли?

— Преди две седмици бих казал, че не биха могли. С късмета, който имат обаче… — Лицето на Елиът изглеждаше измъчено. — А може да е и повече от късмет.

— Мога да те прехвърля в Израел още утре — каза Плец на Ерика по обезопасения телефон в кабинета му. — Ще си в безопасност, докато уредим всичко.

— Не мога — дрезгавият глас на Ерика звучеше притеснено. — Трябва да остана с Крис и Сол.

— Не можем да защитим приятелите ти. Ако останалите мрежи разберат, че помагаме на някой, който е осквернил убежище…

— Не е това проблемът. Да, те са ми приятели, но те са замесени в нещо извън убежищата на Абелар. Нещо важно, заради което искат да ги убият и няма значение дали и мен ще убият. Искам да разбера какво. Мога само това да ти кажа. Свързано е с Мосад.

Плец се стъписа.

— Как така? Знаеш, че не ние се опитахме да те убием!

— Някой иска да изглежда, че сте вие.

— Това е лудост! Защо?

— Точно това искам да разбера и аз. Не мога да говоря повече. Трябва да внимаваме, защото разговорът може и да се подслушва. Намери ми паспортите, за които те помолих, шофьорски книжки и кредитни карти. И още нещо.

— Знам. Пари.

— Нещо по-важно.

— Какво? — попита Плец. Той се втрещи, когато чу отговора.

От посолството излезе добре облечен мъж с куфарче в ръка, примигвайки срещу слънцето. Той прие, че го следят. През целия ден хората от охраната на посолството усещаха, че са под наблюдение. Всеки, напуснал сградата, независимо дали с кола или пеша, беше проследяван. В отговор на това, Плец и охраната бяха организирали необичайно много куриери да напускат сградата. Получил инструкции, този последен куриер трябваше да завърши мисията.

Първо влезе в една книжарница и купи последната книга на Стивън Кинг. След това мина една пряка и се спря в „Кашер Силвърщайн“, за да купи маца5 и пастет от пилешки дробчета. После отиде в друг магазин и купи бяло вино. На следващата пресечка се намираше апартаментът му, където трябваше да го чака приятелката му.

Беше сменил куфарчето си със същото такова в кашера. Продавачът вече беше извадил пакета от другото и го беше скрил. Пакетът беше опакован с амбалажна хартия, на която пишеше — „пушена сьомга“ и лежеше на дъното на голям кашон, под различни консервирани храни. Силвърщайн занесе кашона до камиончето си за доставки, паркирано отзад, докато съпругата му наблюдаваше магазина. После той натовари камиона с други кашони и тръгна из града към „Доставки по домовете «Марен Голд»“.

На следващата сутрин „Марен Голд“ доставиха кашоните в къщата на д-р Бенджамин Щатнер в Джорджтаун. Там скоро пристигнаха гости от синагогата, които поздравяваха сина на Щатнер по случай бар-мицва. След приема един от гостите, Бърни Келц, реши да заведе семейството си в имението на Джордж Вашингтон в Маунт Вернон. То се намираше само на двадесет мили, но децата на Келц не бяха го виждали, а още повече сега имаше и цъфнали цветя.

Келц спря колата си на паркинга за гости. Той, съпругата му и двете му дъщери тръгнаха по пътечката докато стигнаха до една врата. Усмихвайки се на лекия, приятен ветрец, те се загледаха към полюшващите се ливади в далечния край на имението. Докато се разхождаха край високите дървета и цъфналите градини, Келц им показваше малките постройки наоколо — предачна, сушилня, склад. „Имението е било като село. Напълно самостоятелно.“ По-късно дъщерите му играха на куцанка на пътеката.

В три и половина съпругата на Келц остави платнената си чанта на пода пред витрината на магазина за сувенири „Домът на Вашингтон е и ваш дом“. Точно до нея Ерика разглеждаше някакви цветни диапозитиви. В това време Келц купуваше метална отливка на точното копие на Монумента на Вашингтон, като настояваше да му го гравират за спомен. Ерика взе чантата и напусна имението.

Освен шофьорските книжки и кредитните карти, пръснати по масата във всекидневната на вилата близо до Потомак, се виждаше и компютърна разпечатка. Чуваше се как шуми реката. Крис, Сол и Ерика разглеждаха листите. Това беше списък на имената на всички американци, които макар да не бяха свързани с Мосад, бяха получили подготовка в Школата за професионални убийци на Андре Ротбърг в Израел. Въпреки че молбата на Ерика го бе озадачила много, Миша Плец събра сведения от компютрите в посолството.

Списъкът продължаваше — девет години, осемнадесет имена.

— Не мога да повярвам — каза Крис.

— Нима мислеше, че сте уникални? — Ерика се втренчи в него.

— Елиът ни каза, че сме. Убеждаваше ни, че иска да сме нещо специално. Единствените оперативни агенти в света с такава комбинация от способности.

— Може да е видял, че се справяте много добре и да е решил да повтори идеята си — Тя вдигна рамене.

— Не, ние отидохме в Израел през шестдесет и шеста — поклати глава Сол. — На този списък се вижда, че е имало двама преди нас. Елиът ни излъга, че сме единствени.

— Дори и след това — добави Крис. — През седемдесетте. След като повечето от тези мъже вече са били получили подготовката си при Ротбърг, той е продължавал да ни лъже.

— Сигурно е искал да ви накара да се чувствате като единствени — Ерика пак загледа листите.

— Аз не съм с нежна душа — каза Крис. — Никога не ме е интересувало колко други мъже са получили като моята подготовка. Просто исках да върша работата си добре.

— За да е доволен Елиът — продължи Сол.

— Точно затова искахме да вършим работата си добре — кимна Крис. — Защо, по дяволите, е трябвало да ни лъже за онези мъже?

— Не сме сигурни, че само Елиът се е занимавал с изпращането на хора при Ротбърг — каза Ерика.

— Трябва да допуснем, че е така.

— Все още не можем — отговори Ерика. — Не можем да си позволим просто да правим предположения. Вероятно е и някой друг да е споделял идеята на Елиът. Засега сме сигурни само в имената от списъка. Така че, какво знаем от него?

— Следа — каза Сол. — Мъжете са заминавали по двойки.

— Като нас — добави Крис.

— И са били с еднакъв чин. През шестдесет и пета Макелрой и Колинс са били сержанти. През шестдесет и шеста аз и Крис лейтенанти. Прат и Холидей през шестдесет и седма — сержанти. — Сол прекарваше пръст по листите и отбелязваше останалите чинове: артилерийски сержанти и старши офицери.

— Били са и от едни и същи войскови части — продължи Крис. — Макелрой и Конлин от Специалните сили.

— Като нас — отбеляза Сол.

— Прат и Холидей са били Рейнджъри. Томас и Флетчър от Морското разузнаване. Хакет и Пюс от Военноморските Тюлени.

— Но следата не е постоянна — обади се Ерика. — В това отношение двойките се различават една от друга. Четири различни части — Специалните сили, Рейнджъри, Морско разузнаване, Тюлени.

— Различни са, но си приличат — каза Крис.

Ерика смутено се усмихна.

— Това са елитни войски — заобяснява Сол. — Тези части са с най-добре тренираните кадри.

— Разбира се — каза Ерика.

Нямаше нужда Сол да допълва още нещо. Тя също много добре знаеше, че структурата на Американската армия е като пирамида. Най-добрата подготовка получаваха много малко войници. Близо до върха бяха Рейнджърите и разузнаването на Морската пехота — малки части с квалифицирани кадри. Специалните сили стояха над тях, още по-малка част, с още по-добри оперативници. Най-добрите обаче бяха Военноморските Тюлени. Тази йерархия осигуряваше контрола и балансирането на правителството над армията. Ако Рейнджърите и Морското разузнаване замислеха преврат, Специалните сили щяха да се намесят, за да ги спрат. В случай, че и те подготвяха преврат, Тюлените щяха да ги спрат. Оставаше въпросът — кой ще спре Тюлените, ако те се опитат да направят преврат?

— Няма значение, че тези части се различават една от друга — продължаваше Крис. — Сравнени с останалите войскови подразделения, те са най-добрите.

— Добре. Вече става ясно — каза Ерика. — Вземат се войници от елитни войски. Дава им се по-специална подготовка в Израел. Но защо?

— И защо точно тези мъже? — попита Сол. — Защо толкова малко от тях? Какви са принципите за подбор?

— Казах ви, че не трябва да избързваме с предположения, но ще направя едно сега — Ерика се намръщи. — Тези мъже са пращани в Израел между 1965 и 1973 година. Смятате ли, че…? — тя изучаваше лицата им. — Може би са воювали като двойки.

— Къде? Във Виетнам ли? — попита Крис. — Като нас?

— Годините съвпадат. През 1965 Америка беше във война. През 1973 излезе от войната. Сигурно те са били герои в нея. Най-добрите сред най-добрите. Веднъж доказали способностите си в битка, какво по-хубаво от това? Само школа за професионални убийци е нещо по-високо.

— Описваш мъже, които би трябвало да са с по-добра подготовка и от Тюлените.

— Описвам вас — промълви Ерика.

Крис и Сол се гледаха един друг.

— Нещо липсва — каза Крис. — Чувствам го. Нещо важно. Трябва да научим повече за тези мъже.

Сам Паркър напусна стъклената сграда и се зарадва на приятния неделен ветрец. Той беше главен компютърен програмист в Агенцията за национална сигурност и прекарваше по-голямата част от дните си в стерилни стаи без прозорци, с регулирана температура. Това, обаче, нямаше значение. Компютрите трябваше да са защитени. Въпреки непрекъснатата умствена заангажираност в работата си, не му пречеше да ходи там и в неделя. Нещастието да си експерт беше в това, че трябваше да оправяш грешките на другите.

Той се загледа към Пентагона. Паркингът му, подобен на този на Агенцията, беше почти пуст. „Сигурно сега са си вкъщи, пият мартини, пекат си пържоли. Това, което и аз трябваше да правя“ — мислеше си той, докато вървеше към тъмнокафявата си икономична американска кола. Мартини? В интерес на истината, Паркър не пиеше и не му пречеше другите да пият, но умерено. Дори и в неделя той носеше сако и вратовръзка на работа. Възхищаваше на точността и непрестанно се притесняваше, че луничките и червената му коса го отделят от тълпата. Надяваше се, че на 55 години косата му ще стане дискретно сива.

Излизайки от паркинга, Паркър не забеляза Пинтото, което тръгна след него. След пет минути той не видя и другата кола, Тойота, докато тя не го изпревари, ожулвайки левия му калник, за да препречи пътя му. „Неделни шофьори“ — помисли си той. — „Вероятно туристи“. Той сви встрани от пътя. Яростта му се изпари, когато спря двигателя си и видя шофьора на Тойотата да слиза. Невероятно красива жена, висока и грациозна, с дълга черна коса, с джинси и ботуши. Тя приближаваше към него с усмивка. „Добре. Този катастрофа май ще ми хареса“ — мислеше си той.

Той излезе от колата, опитвайки се да изглежда строг.

— Младо момиче, надявам се, че имате застраховка!

— Толкова се изплаших. Не разбрах как стана — тя леко докосна рамото му.

Тя го прегърна. Той почувства гърдите й срещу своите и чу да спира кола. Двама мъже внезапно го обградиха. Як евреин и, Господи, другият приличаше на ирландец.

— Има ли ранени? — попита ирландецът.

Евреинът се приближи. Паркър потръпна, усещайки нещо да убожда рамото му. Погледът му се замъгли.

Те бързо свършиха. Сол издърпа отпуснатото тяло на Паркър обратно в колата. Седна до него и тръгна към една отбивка от движението, преди някой любопитен шофьор да спре. Ерика го последва с Тойотата, а Крис с Пинтото. Скоро се разделиха, като всеки пое в различна посока. След като се увериха, че никой на ги преследва, те се отправиха на юг, към вилата.

Паркър се съпротивляваше. Сол се бореше с него, докато го завърже за един стол във всекидневната.

— Видях лицата ви — глупаво повтаряше Паркър. — Запомних откъде минахте, за да дойдете тук. Отвличането е федерално престъпление. Ще отидете в затвора за това.

Сол го погледна накриво.

— Жена ми ме очаква в 4.00 у дома — предупреждаваше Паркър. — Ако закъснея, ще се обади на охраната.

— Вече се е обадила. Четири мина. Как ще ви открият обаче?

— Ох — изпъшка отново Паркър. Огледа въжетата около себе си. — Какво искате?

— Очевидно е, нали? Информация.

— Обещайте, че няма да ме нараните. Ще ви кажа всичко.

— Ще ни излъжете.

— Не, ще се договорим.

— Знаем, че ще ни излъжете — Крис нави ръкава на Паркър. Той зяпна, докато Крис търкаше рамото му със спирт. После напълни една спринцовка с някаква течност. — Прилича на валиум — продължи Крис. — Тъй като нямате друг избор, спрете да се съпротивлявате и се отпуснете.

Той заби иглата в рамото на Паркър.

Разпитът продължи тридесет минути. Израелското посолство бе направило всичко, което беше по силите му. Крис вече се нуждаеше от друг източник. Тъй като мъжете, от които се интересуваше, бяха служили в Американската армия, той знаеше, че ще намери данни за тях в Агенцията за национална сигурност. Номерът беше да се добере до компютрите на Агенцията. И първата стъпка беше да научи кодовете, които ще накарат компютъра да отговаря. Грешни кодове биха задействали алармата, която ще предупреди АНС, че някой се опитва да проникне до данни и информация.

Измъчването беше остарял метод за разпити. Изискваше много време и понякога разпитваният, макар и да изглеждаше смазан, лъжеше убедително или спестяваше част от истината. Но натриевият амитал — същият опиат, който и Елиът използва с Крис в зъболекарския кабинет в Панама — беше бърз и сигурен.

Говорейки заваляно, Паркър каза всичко, което Сол и Крис искаха да знаят. Кодовете се сменяха седмично. Бяха три: съгласуване на цифри, съгласуване на букви и парола. Поредицата цифри беше просто шега — вариант на номера на социалната осигуровка на Паркър. Доволен, че ще влязат във връзка с компютъра, Крис закара Паркър обратно във Вашингтон.

По пътя Паркър се събуди и запротестира, че устата му е пресъхнала.

— Вземи, пийни си малко Кола — каза му Крис.

Паркър отговори, че му помага. После попита несигурно:

— Пускате ли ме?

— Защо не? Свършихте си работата. Получихме това, което искахме.

Кока-колата беше смесена със скополамин. Докато пристигнат във Вашингтон, Паркър започна да става истеричен, изпадаше в халюцинации и виждаше паяци, които се опитват да го оплетат. Крис го остави в един квартал с порно-заведения, където проститутките се разбягаха от лудешките викове на Паркър и от жестовете му.

Действието на скополамина щеше да премине на другия ден. Паркър ще открие, че е в психиатрия. Въпреки че халюцинациите му щяха да са изчезнали, опиатът имаше и друг ефект. Спомените му от последните два дни щяха да са заличени. Щеше да е забравил, че е отвличан. Нито пък щеше да си припомни разпита, вилата, Крис, Сол и Ерика. Властите, предупредени за изчезването на Паркър от съпругата му, ще са доволни, че са го открили. Ще заключат, че не е светецът, който претендира да е. В такъв квартал! Вероятно лицемерите ще се забавляват много повече от когато и да било. Докато властите продължават да разследват, Сол и Ерика ще са си свършили работата.

Мотел „Рай“ беше почти скрит зад една кръчма, кино и някакъв бар в покрайнините на Вашингтон. „Идеални условия“ — каза Сол, докато паркираше близо до рецепцията. Бяха избрали мястото с Ерика, защото изглеждаше достатъчно долнопробно, така че администраторът да не ги пита защо вземат стая само за няколко часа. Но не беше и толкова подозрително, че да има чести полицейски проверки.

Сол отиде до рецепцията, докато тя чакаше в колата. На машината за напитки висеше табела, че не работи. Канапето беше счупено. Изкуствените цветя — прашни. Зад бюрото седеше жена, която гледаше филм с Клинт Истууд по телевизията. Сол регистрира г-н и г-жа Харолд Кейн. Единственият път, когато жената показа някакъв интерес, беше когато взе парите.

Сол се върна в колата и потегли към показаното му бунгало. Спря Пинтото и забеляза един път, който водеше към странична уличка. Провериха стаята и намериха черно-бял телевизор, бюро с петна от чаши по него и легло с намачкани чаршафи. Кранът в банята капеше.

Те внесоха няколко кутии. С една от кредитните карти, изпратени от Миша Плец, бяха отишли в „Радио Шак“, за да купят компютър, принтер и телефонен модем. Бързо разопаковаха нещата, свързаха ги и ги провериха. Сол излезе и си избра подходящо за наблюдение място, така че да вижда изхода на паркинга. Ако забележеше опасност, щеше да предупреди Ерика с радиопредавателя, закупен също от „Радио Шак“.

Ерика включи телефона в стаята и набра цифрите, които Паркър им беше дал. Чу звън на телефон. Компютърът беше приел сигнала й и чакаше инструкции. Тя набра съгласуваните букви — СЪНШАЙН, името на кокер-шпаньола на Паркър. Чу втори звън. Компютърът беше готов да приема информация. Системата за телефонна връзка с компютъра беше поставена за улеснение при въвеждане на данни от разстояние. Колегата на Паркър от Сан Диего не трябваше да идва чак до Вашингтон, нито пък пряко да се свързва с Паркър, за да му обяснява какво иска. Трябваше единствено да се свърже с компютъра. Методът беше прост и сигурен, но за да заработи бяха нужни кодовете.

Ерика включи модема в телефона, малки слушалки и микрофонче, свързани с компютъра. Седна пред клавиатурата и написа командите. Съобщението премина през модема и телефона и стигна до архивите на Агенцията. Паркър им беше казал, че компютърът му няма да им даде информация без кодовата дума — ПРИЗРАК. Тя написа и това. Принтерът до нея започна да трака, като предаваше електронните сигнали по телефона. Тя изчака, надявайки се, че охраната на Агенцията няма да проследи разговора.

Принтерът спря. Тя кимна и написа — ДОБРО КУЧЕ, кодът за излизане, който Паркър им беше казал. Изключи компютъра, затвори телефона и грабна разпечатките.

Крис отчаяно се отпусна на канапето. Нощният дъжд усилваше тъгата му с барабаненето си по покрива на вилата. Капчици се спускаха в комина и падаха по обгорелите дърва в камината, като изостряха горчивата миризма на пепел. Беше подтиснат. „А ако има и друга следа, а аз не я виждам“.

Сол и Ерика се мръщеха над разпечатките на масата. Тя беше поискала само най-съществените данни: дата и място на раждане, религия, образование, особени способности, шефове, препоръки.

— Няма родени на едно и също място или време — каза тя. — Различни религии са. Всеки се е специализирал за нещо различно. Имат различни шефове и служат в различни райони на югоизточна Азия. Каква е връзката между тях? Ако не грешим, че има нещо общо между тях.

Крис се изправи унило и прекоси стаята. Той спря до Ерика и зачете отново разпечатките.

— Тук — посочи той левия край на страницата. — Всяка от двойките е получила образованието си в един и същ град. Но и градовете са различни. Омаха, Филаделфия, Джонсънтаун, Ейкрон. Това май няма значение — После посочи и вдясно. — Всички имат и кодови названия. Никаква друга следа не виждам. Бутес и Ерихтей. Какво, за Бога, означава това?

Той се концентрира само върху фактите, които го бяха озадачили.

Списъкът продължаваше — девет двойки, осемнадесет имена.

— Пенсилвания се среща често — каза Сол.

— Но какво общо има с Небраска, Охайо и Индиана?

— Нека да опитаме е криптонимите — каза Ерика. — Имената са чужди. Римски или гръцки, нали? От митологията.

— Това е много общо. Все едно да кажеш, че Филаделфия и Омаха са в САЩ — обади се Крис. — Ще трябва да намерим по-специфична връзка. Кадъм и Киликс? Амфион и Зет? Не зная нито какво са правили, нито какви са и какво общо има между тях.

— Тогава почнете е двойката, която познавате — предложи Ерика. — Ромул и Рем.

— Това е всеизвестно. Те са братята, основали Рим — отвърна Сол.

— Но ние нищо не сме основавали, нито сме братя — подметна Крис.

— А би трябвало да сме — Сол се обърна към Ерика. — Кастор и Полидевк ми звучат познато. Имаше нещо с небето… Съзвездие.

Ерика кимна.

— Когато учих морска навигация, моят инструктор ми каза да се оставя митичните войни да ме водят — Кастор и Полидевк. Наричат ги „Близнаци“ — утринна и вечерна звезда.

— Близнаци — повтори Крис.

— Кои други имена са ни познати? — попита Сол. — Тук накрая. Атлас.

— Силният мъж, който подпира небето над земята.

— Прометей.

— Той откраднал огъня от боговете, за да го даде на човечеството.

— Но между тях няма връзка.

— Може би — каза Ерика.

Крис и Сол я погледнаха.

— Трябва ни справочник за митовете — обърна се тя към тях. — Струва ми се, че вече откривам следата, но първо да видя какви са били всички.

— Ей там има някакъв речник — каза Крис, след като разгледа етажерките с книги над камината. — Има доста стари книги тук. Ето и енциклопедия.

Два тома. Той взе първия и заразгръща прашните му страници.

— Атлас — прочете той. После се втренчи — Мама му стара!

— Какво има? — Сол напрегнато го гледаше.

— Какъв беше другият криптоним е А?

Сол бързо погледна разпечатката:

— Амфион. Двойка със Зет.

Крис бързо разлистваше залепналите страници.

— Господи! Не мога да повярвам! Кажи ми и другите имена.

— По азбучен ред ли? Бутес и Ерихтей, Кадъм и Киликс.

Крис настървено четеше.

— Открих следата. Зная как са свързани!

В стаята цареше тишина.

— Свързани са по възможно най-здравия начин — каза Ерика.

— Ти си го разбрала.

— Не бях много сигурна, но след като ти видях физиономията.

— Атлас и Прометей са били братя. Амфион и Зет — близнаци.

— Като Кастор и Полидевк — каза Сол.

— Бутес и Ерихтей? Братя. Кадъм и Киликс? Братя. Ромул и Рем…

— Но къде е връзката? — Сол се обърна пак към разпечатката. — Кастор и Полидевк са близнаци, мъжете с тези криптоними обаче, са Макелрой и Конлин. Ясно е, че те не са близнаци.

— Така — обади се Ерика. — И надолу, Прат и Холидей също нямат кръвна връзка. По същия начин и всички останали. Ако не са свързани по някакъв начин, защо тогава имат криптоними на братя?

— Може да са от разтрогнати бракове — предложи Крис. — Ако родителите им са се развели и после оженили повторно, Макелрой и Конлин ще носят различни имена, но пак са си роднини.

— Това може да е само един случай — рече Ерика. — Но всички да са от разтрогнати бракове?

— Знам, че е пресилено — съгласи се Крис.

— Освен това вие със Сол не сте такива също. Както каза, не сте роднини. — Изведнъж Ерика загледа тъжно. Тя се обърна към Сол. — Преди малко ти каза нещо. „А би трябвало да сме“. Защо каза това?

Сол повдигна рамене.

— Познаваме се толкова отдавна, сякаш сме братя. От петгодишни, нали Крис?

— Ти си най-добрият ми приятел — усмихна се Крис.

— Но защо? — малко смутено попита Ерика. — Не питам защо сте приятели, а защо се познавате толкова отдавна. В една махала ли израснахте?

— Нещо такова. Срещнахме се в училище — каза Крис.

— Какво училище? — намръщи се Ерика.

— Училището за момчета „Франклин“ във Филаделфия. Където пораснахме. Не сме от разведени родители. За Бога, не сме от никакви семейства. И двамата сме сираци.

Крис гледаше дъжда през прозореца.

— Това е другата объркваща следа — продължи Ерика. — Всяка двойка мъже е учила в един и същ град. Макелрой и Конлин в Охайо. Вие с Крис във Филаделфия. Другите в Ейкрон, Шейд Гап и т.н. Щом като между кодовите им имена има нещо общо, значи и тези градове са свързани.

— Сигурно — каза Крис. Той ядосано се извърна. — Домове за момчета.

— Какво? — Сол го гледаше учудено.

— В Ейкрон. — Треперещ от гняв, Крис се обърна към Сол и Ерика. — „Раят за момчета“ е в Омаха. В Пенсилвания е Академията за момчета, в Джонсънтаун е Институтът за момчета, а и да не пропуснем нашето училище — „Франклин“ във Филаделфия. Градовете, написани на тези листи, приличат на списък на десетте най-добри училища за момчета в страната. Но не позволявайте имената им да ви подведат. — Крис горчиво продължи. — „Раят за момчета“ или „Училището за момчета“, или „Институтът за момчета“. Те всички означават едно и също проклето нещо: сиропиталище — Той стисна зъби. — Хората на този лист имат обща съдба с мен и Сол. Те са сираци. Всяка двойка е била възпитавана по същия начин. Затова и кодовите им названия предполагат, че са братя, макар че фамилиите им са различни — Крис дишаше тежко. — Тяхната самота ги превръща в непобедим тандем. Връзката между тях е толкова силна, че те се като кръвни братя. По дяволите, Сол! Разбираш ли какво е направил с нас той?

Сол кимна.

— Елиът ни е излъгал за възможно най-важното нещо. Той никога не ни е обичал. Още от самото начало ни е използвал.

Ерика стисна Крис и Сол за ръцете.

— Някой от вас ще благоволи ли най-накрая да ми каже за какво става дума?

— Ще ти отнеме цял живот — каза Крис. Той се отпусна на канапето и изстена.

Дъждът все по-силно се лееше, така че утринта беше доста мрачна. Елиът стоеше на прозореца на кабинета си, потънал в мисли, далеч от бурята във Вирджиния. Кожата му изглеждаше сива като дъжда. Някой почука на вратата зад него. Не се обърна да види кой е влязъл.

— Нещо странно, сър. Не зная какво да правя, но реших да ви съобщя за това. — Гласът принадлежеше на помощника на Елиът.

— Май новините не са добри? — каза Елиът.

— Има пробив в охраната на Агенцията за национална сигурност. Вчера главният им програмист е бил намерен в квартал с порно-заведения. Халюцинации. Полицията смята, че е бил надрусан и са го прибрали в психиатрия, докато се оправи. Тази сутрин вече е добре, но не си спомня как е отишъл там, нито пък да е вземал наркотици. Разбира се, може и да лъже, но…

— Скополамин — каза Елиът и се обърна към него. — Давай по същество.

— Снощи, докато той е бил в психиатрията, някой е използвал кодовете му, за да се добере до компютъра на Агенцията. Там обаче има система, която може да засече кой е търсил информация. Това е и проблемът. Който и да е искал информация, не е търсил класифицирани данни. Трябвали са му най-важните факти от досиетата на осемнадесет мъже. Тъй като вие сте организирали обучението и подготовката им, Агенцията смята, че трябва да знаете нещо. Освен това, сър, две от имената са Ромул и Рем.

Елиът тъжно стоеше зад бюрото си.

— Също Кастор и Полидевк, Кадъм и Киликс.

— Да, сър, точно така — Помощникът беше объркан. — Как така знаете?

Елиът си мислеше за Кастор и Полидевк, които стояха пред вратата на кабинета и го пазеха. После се замисли за Сол и Крис.

— Те приближават. Сега вече знаят какво да търсят и няма да им трябва много време, за да разберат и сглобят всичко.

Той с мъка се обърна към дъжда, който се стичаше по прозореца.

— Господ да ми е на помощ, когато разберат.

После тихо добави:

— Господ на всички ни да помага!