Братството на розата

Фурии

Сол се вгледа през прозореца към мъгливата улица. Беше паркирал наетия Ситроен в средата на редица коли в един жилищен квартал. Седяха един до друг с Ерика прегърнати. Очевидно още една двойка в града на любовта. Но той не си позволяваше да се радва на присъствието й. Не можеше да се разсейва. Прекалено много разчиташе на тази мисия.

— Ако Ландиш ни каза истината, скоро ще получим някои отговори — каза Ерика.

Информаторите й от Мосад бяха казали, че Виктор Петрович Кочуби ще свири концерт за цигулка на Чайковски на прием в Съветското посолство същата вечер, в чест на новата френско-съветска спогодба.

— Но ти не можеш да го отвлечеш направо оттам — бяха казали информаторите. — Различни разузнавания денонощно наблюдават чрез камери всички входове. Ако някой им се стори подозрителен, полицията веднага ще го арестува. Никой не трябва да нарушава отношенията с руснаците. Франция и Русия се разбират чудесно тези дни. Най-добре е да го хванете по-късно, когато се прибере в апартамента си на „Булеварда на мира“.

— Няма ли да го охраняват? — беше попитал Сол.

— Един обикновен цигулар ли? Защо да се нуждае от защита?

В един часа и осем минути Кочуби мина с Пежото си. Фаровете му светеха. Ерика излезе и тръгна по улицата. Кочуби беше около петдесетгодишен, висок, с чувствителни, но остри черти. Заключи колата си и внимателно взе калъфа с цигулката. Носеше смокинг. Ерика го настигна, когато той се приближи до преддверието на жилищната сграда. Улицата беше пуста. Той проговори пръв:

— Една дама не бива да е сама толкова късно през нощта. Разбира се, ако няма уговорка.

— Млъкни, Виктор. В чантата ми има един много голям пистолет, насочен в слабините ти. Моля те, отиди до бордюра и изчакай да те вземе една кола.

Той зяпна, но изпълни заповедта. Сол спря колата. После се изкатери на задната седалка, претърси Кочуби и взе калъфа с цигулката.

— Внимателно! „Страдивариус“ е!

— Нищо й няма.

— Докато все още можеш да ни сътрудничиш… — Ерика подкара колата.

— Да ви сътруднича ли? — Кочуби нервно отвори уста и я затвори. — Но как? Аз дори не знам какво искате!

— Съобщенията.

— Какво?

— Тези, които си давал на Ландиш.

— Спомни си — каза Ерика. — Да се предават на Елиът.

— Вие двамата луди ли сте? За какво ми говорите?

Сол поклати глава, отвори прозореца си и закрепи цигулката на ръба.

— Казах да внимавате!

— Съобщенията. Какво пишеше в тях? — Сол наклони цигулката навън.

— Една „Страдивариус“ не може да се поправи!

— Тогава си купи друга.

— Ти луд ли си? Къде бих могъл да намеря…?

Сол отдръпна ръце от калъфа. Цигулката започна да пада.

Кочуби изстена и се хвърли да я хване.

Сол го блъсна и отново грабна калъфа.

— Съобщенията.

— Никога не узнах какво пише в тях! Бях само куриер, нищо повече! Да не би да мислиш, че ще рискувам живота си и ще счупя печата?

— Кой ти ги даваше? — Сол отново извади цигулката през прозореца.

— Един шеф на бюро в КГБ!

— Кой?

— Алексей Голицин! Моля! — Кочуби се опита да си вземе цигулката. Ръцете му трепереха.

— Не ти вярвам. Голицин беше разстрелян за измяна през 1973 година.

— Тогава ми даваше и съобщенията!

— През 1973 година ли?

Сол се намръщи. Харди бе казал, че Елиът е изчезнал през 1954 година и после отново през 1973 година. Какво общо можеше да има един офицер на КГБ, разстрелян за измяна, с изчезването на Елиът? Какво се беше случило през 1973 година?

— Това е истината! — каза Кочуби.

— Може би.

— Това е „Страдивариус“! Моля ви!

Сол отново закрепи цигулката на прозореца. Проблеснаха фарове на кола. Той се замисли и сви рамене.

— Това е безсмислено. Ако изхвърля цигулката, едва ли би се променила историята. С Амитал скоро ще научим какво знаеш в действителност.

Той остави цигулката на пода.

— Слава богу!

— Трябва на мен да благодариш.

Те излязоха от Париж.

— За кого работите?

— За никого.

— Къде ме водите?

— Във Вонас.

— А-ха.

Внезапната промяна в настроението на Кочуби подразни Сол.

— Знаеш ли го?

Музикантът кимна. Почувства се странно приятно при мисълта, че ще посети малкото градче на 50 километра северно от Лион.

— Вероятно ще ми разрешите удоволствието да се нахраня в „Le Cheval Blanc“.

— Не е включено в сметката.

Кочуби рязко се намръщи.

— Вие американците сте такива скръндзи. Серумът на истината оставя ужасен вкус — като черен дроб или бекон без масло. Много добре — той погледна ядосано. — В най-добрия случай ни предстоят три часа път. Тъй като не искате да обсъждате вашите самоличности, ще говоря аз.

Сол изстена, предчувствайки какво следва. Искаше му се да го приспи, но това щеше да навреди на действието на Амитала.

Кочуби се облегна назад, като се усмихваше перверзно. Голямата му глава бе увенчана с преждевременно побеляла коса, в стила на композиторите и музикантите от миналия век. Разхлаби възела на вратовръзката и подпря ръце на пояса на смокинга си.

— Предполагам, не слушахте моето изпълнение.

— Страхувам се, че не бяхме включени в списъка на гостите.

— Жалко. Щяхте да получите урок по съветски идеализъм. Вижте, Чайковски е бил като Ленин и концертът за цигулка разкрива приликата. Великият композитор е имал определена тема в главата си, както и Ленин. За да постигне целта си е предал тази тема чрез междинни фрази. Така правим и ние в Съветския съюз. Имаме си идеал и се движим към него — не в постоянна революция, а като преминаваме през междинни етапи, поради приспособяването, което трябва да постигнем заради войната и нашата икономика. Не искам да кажа, че сме достигнали до финала. Но сме изминали дълъг път за шестдесет и пет години, нали?

— Признавам, че имате добра организация.

— Много умерено твърдение. Но говорех за великия композитор. Концертът започва простичко и ви кара да мислите, че акордите предават някакво съобщение. Но в дълбочина има други скрити акорди, полудочути, полузагатнати, сякаш маестрото иска да каже „Имам за вас една тайна, но на другите — нито дума“. То е като прошепнат шифър на член от шпионската ни мрежа, или като знак за братство между хората.

Сол се измори много бързо и се опитваше да се пребори със съня, докато Кочуби си говореше, а Ерика караше по магистралата към Лион. Четиридесет минути преди да пристигнат в града, тя зави по един чакълест път, който следващата година щеше да стане част от експресната магистрала Женева — Масон. Тежки пътностроителни машини бяха паркирани по пътя за през нощта. Скърцането на чакъла, обсипващ долната част на колата, изостри вниманието на Сол.

През светлината на фаровете Сол се загледа в един тежък камион-цистерна, който затрополи пред него. Намръщи се, защото изведнъж камионът промени посоката си.

Блокира пътя.

Множество фургони изскочиха зад тежките камиони и обградиха Ситроена.

— Очите ми! — Ерика вдигна ръка, за да предпази очите си. Тя зави, за да не се блъсне в камиона и натисна спирачките. Ситроенът рязко спря пред един булдозер и се разтресе. Ерика отскочи. Главата й се блъсна във волана. Потече кръв.

Ударът събори Сол. Той се надигна и се взря в нея — стенеща и в безсъзнание. Осъзна, че не може да я носи и да избяга. Безумната му надежда беше да накара преследвачите да тръгнат след него, да ги заблуди и да се върне обратно за нея. Стисна Кочуби за ревера, когато той отвори вратата, но платът не издържа и се скъса.

Останал сам, Сол скочи навън, заобиколи булдозера и се втурна, за да избегне светлините на прожекторите. Тракаха врати. Чу една кола да спира. Крещяха мъже. По чакъла хрущяха стъпки. Прожекторите го преследваха. Сянката му пробягваше по калното поле. Попадна в един коловоз и вдигна ръце, за да запази равновесие. Отчаяно се опитваше да достигне до тъмната горичка и да се скрие от прожекторите. Скърцаше метал. Сол стегна рамене, за да омекоти ударите на високоскоростните куршуми, но вместо това усети ужилване. Във врата му се беше забила стреличка. Втора стреличка ужили бедрото му. Сгърчи се от разкъсващата болка. Погледът му се замъгли. Той падна в калта със свити към гърдите колене, с ръце, извити навътре. Разтърсиха го конвулсии. И това беше всичко.

Когато се събуди, знаеше достатъчно, за да държи очите си затворени и да слуша. Лежеше изтощен на някакъв дървен под. Болката в лявата му ръка би трябвало да бъде от убождането на подкожна инжекция. С достатъчно Бревитал биха могли да го държат упоен за часове. Само че внезапните крясъци на Кочуби към някой друг в стаята го събудиха. Ръцете му бяха стегнати зад гърба в белезници. Но белезниците бяха още студени, незатоплени от тялото. Който и да беше в стаята, със сигурност скоро го бяха довели тук.

Кочуби продължаваше да вика:

— Какво търсят те? Защо не сте ме пазили по-добре? Явно сте знаели, че съм в опасност!

Сол чу и друг глас, плътен и спокоен:

— Другарю, ако лявата ти ръка свири гамата противоположно на дясната…

— Невъзможно е да се различи дали гамата е миньорна или мажорна! Всяко дете… Но какво общо има това с…?

— Лявата и дясната ръка трябваше да действат без синхрон. Ако ти знаеше моите намерения, нямаше да си убедителен пред Ромул. А това беше от съществено значение, за да се хване той в капана. Сега, моля те, спри да викаш или иначе ще трябва да се задоволиш да свириш на пристанището в Ходейра, Йемен.

Сол отвори навреме очи, за да види как Кочуби пребледня.

— Успокой се, Виктор — каза гласът. — Ще ти дам едно хубаво топло палто и ще те изпратя с експресния влак обратно в Париж.

Докато мъжът говореше на Кочуби, Сол успя да разпознае копойската физиономия. Носеше зелен лоден с висока яка и черна кожена тиролска шапка. Борис Златогор Орлик — полковник от ГРУ и шеф на бюрото на КГБ в Париж. Орлик се гордееше с това, че никога не е убивал, откраднал тайна или предал дезинформация. Той беше теоретик, силен в методическото планиране и постиженията му си съперничеха с тези на Рихард Зорге, геният на съветското разузнаване срещу Япония през Втората световна война. Не друг, а Орлик беше доказал, че Юрий Попов — подполковник от ГРУ, е шпионирал за ЦРУ от 1952 до 1958 година, а Олег Пенковски — полковник от ГРУ, е бил шпионин на МИ–6 през 1962 година.

Кочуби излезе, но Сол не успя да затвори очи достатъчно бързо.

— А, Ромул, виждам, че вече си буден. Извинявай, че повиших глас, но с хора като Кочуби понякога е необходимо.

Сол не се опита да се прави на заспал. Изви се, за да седне. Започна да разглежда стаята — с облицовани стени, картини на селски пейзажи, камина.

— Къде съм?

— Близо до Лион. Една скромна вила, която понякога използвам за разпити.

— Къде е Ерика?

— Тук, в сградата. Няма нужда да се притесняваш. При нея има лекар. Добре е, въпреки че има отвратително главоболие.

Главата на Сол също го болеше. Той се отпусна в един стол. Бурни мисли нахлуваха в мозъка му.

— Как ни открихте?

— Международният език…

— Не разбирам…

— Музика. Освен цигулката, в калъфа имаше микрофон и радиокомпас.

Сол изстена ядосано.

— Кочуби беше толкова убедителен, че аз дори и не се замислих да проверя.

— Но ти почти я изхвърли през прозореца. Признавам, че в един момент ме изнерви.

— Това все още не отговаря на въпроса ми. Как разбрахте, че ще отвлечем Кочуби?

— Вашата агенция ни каза.

— Това е невъзможно.

— Беше особена информация. Тъй като Рем уби наш човек в Банкок, вашите хора в знак на благоволение ни предоставиха възможността да ви елиминираме.

— Елиът — Сол като че ли проклинаше.

— Така мисля и аз.

— Но как той…?

— Ще стигнем и дотам. Първо нека уточня положението — Орлик посочи към прозореца. — Зазорява се. Естествено е да си мислиш за бягство. Но чуй какво те очаква. Ти си в края на местния парк „Пилат“. На юг е разположено едно градче, а на север друго. Без съмнение знаеш, че имаме кучета. Следователно ще поемеш през гората нагоре. Но там трябва да заобиколиш селцето. Докато падне нощта или ще си в откритото кално поле или в селските гробища. Но където и да си, ще те настигнем. Ще получиш ново главоболие от стреличките ни и всичко трябва да започне отначало. Сигурен съм, че е много романтично да се биеш в гробища. Но действителността показва, че се зазорява и ние трябва да си поговорим. Съжалявам, че не мога да ти предложа „Бейби Рут“.

Сол присви очи.

— Добре си информиран.

— Можеш да разчиташ на това. Желаеш ли закуска? Моля те, не си мисли, че сме гарнирали с нещо кафето и кроасаните. Никога не оказва добър ефект.

Въпреки всичко, Сол се усмихна.

— Добре, нека сме приятелски настроени — Орлик свали белезниците.

Озадачен, Сол разтри китките си, като чакаше Орлик да сипе кафе и да отпие. Накрая каза:

— Тогава знаеш за сираците на Елиът?

— Сигурен съм, че ти е хрумвало. Латинската дума патриотизъм е със същия корен като баща. Pater. Patriae amor. Смятал си своя баща като допълнение на родината. Обучен да я защищаваш, ти си правел всичко, което той ти казва, без да осъзнаваш, че ти си верен на него, но не и на правителството си. Системата му е толкова великолепна, че и други са я използвали.

Сол спря да пие.

— И други ли?

Орлик се начумери.

— Наистина ли не знаеш? Предполагах, че си стигнал до същото заключение като мен. 1938 година.

— Има логика. Елиът тогава не е бил дори и в правителството. За първи път е изчезнал през 1954 година.

— И отново през 1973 година.

— Но по това време един от твоите хора, Голицин…

— Не моите. Той работеше за КГБ.

— …е бил въвлечен, но вашите хора го разстреляха за измяна.

— Тогава имаш някакъв напредък.

— За бога!

— Моля те, имай търпение. Мислех си, че можеш да ми обясниш някои неща. Никога не съм предполагал, че аз ще обяснявам на теб.

— Тогава кажи го, по дяволите! Какво става?

— 1938 година. Какво означава това за теб?

— Може да означава Хитлер и Мюнхен… или убежищата на Абелар.

— Добре. Оттам ще започнем.

— В деня, когато Хитлер се срещна с Чембърлейн и Деладие в Мюнхен, друга среща се състояла в Берлин. Хитлер и Мусолини от една страна, поискали от Англия и Франция да се откажат от споразумението си с Чехословакия, Австрия и Полша и да не защитават тези страни при евентуално нападение. Намеренията на Хитлер са били очевидни, но Англия и Франция не направили нищо да го спрат, с надеждата, че той ще се задоволи с разширяване на германските територии само в тези определени държави. Но участниците в другата среща, тази в Берлин, знаеха по-добре. В края на краищата, те били ръководителите на контраразузнаването в Германия, Англия, Франция, Съветския съюз и САЩ. Те са разбирали, че нападението на тези страни няма да бъде краят, а началото на жаждата му за власт. Задавала се война — толкова огромна и разрушителна, че всички предишни войни изглеждали нищожни. Държавните глави предпочели да пренебрегнат очевидните факти. Но директорите на разузнаването не можели. Те разбирали ролята си в задаващата се война и трябвало съответно да се подготвят. Тяхната общност намаляла след Първата световна война. Условията вече били променени. Традициите — забравени. Настанало било време за реорганизации, тъй като се задавал нов конфликт. Трябвало да се споразумеят за известни принципи, да установят правила, едно от които са били убежищата на Абелар.

Орлик се облегна назад.

— Винаги съм се възхищавал от хората, които са го създали — каза той. — Толкова изтънчено решение, толкова умно измислено. Но тази среща в Берлин има и други последствия, а най-важното е признатото от тези мъже споразумение. Те са разбирали, че при тяхната професия, групировката стои над политическите и националните различия. През една година държавите могат да са приятели — през следващата врагове, на следващата — отново приятели. Такава нестабилност, основана на прищевките на политиците, е безсмислена. Разбира се, това позволява на контраразузнаването да работи, да се наслаждава на риска. Но мъжете на срещата в Берлин чувствали, че по душа са по-близо един до друг, отколкото до правителствата си. Подозирали също, че рисковете стават прекалено големи. Докато те са уговаряли потребността от правила, правителствата им, като че ли не признавали никакви правила. Как би оцелял светът, ако политиците отказвали да се споразумеят в допустими граници? Някой трябвало да действа отговорно. Разбира се, преди войната, те не са могли да предвидят колко сериозен ще стане този въпрос. Но дори преди ядрените оръжия, контраразузнавателната общност се сплотила. Хитлер станал непоносим. Знаем, че някои германски офицери от контраразузнаването са работели за англичаните. Същите германски оперативни служители се опитали да убият Хитлер. Но бомбеният атентат не успя, и разбира се, те бяха екзекутирани!

— Ти предполагаш, че има създадена система ли?

— Това, което ти казах досега, бяха факти. Оттук нататък са моите предположения. Мъжете на срещата „Абелар“ са се споразумели, как да кажа, да контролират правителствата си, така че международното съперничество да остане в някакви приемливи граници. Разбира се, определен брой конфликти са необходими, за да се оправдае съществуването на контраразузнаванията, но след известен предел, шансовете на всяка нация да загуби са еднакви. Затова планът бил вкаран в действие. Спомни си, Сталин е започнал вече политическите чистки. Моят сънародник, Владимир Лазенсков, е екзекутиран няколко месеца след завръщането си от срещата „Абелар“. Дали Сталин е знаел за срещата и за споразумението, в което е влязъл Лазенсков? Кой може да каже? Но неговата екзекуция заедно с хитлеровите репресии по повод на неуспелия атентат, накарали международните наблюдатели от контраразузнаването да бъдат по-предпазливи. Те прехвърлили отговорността на внимателно подбрани наследници. Например, Текс Отън, представителят на Америка, избрал осиновения си син Елиът. Пърсифал Ландиш — собствения си син. Френският и немският представители направили същото. Вярвам, че Лазенсков е предчувствал екзекуцията си и се е подготвил предварително.

— За Голицин ли говориш?

— Значи следваш логиката ми. Голицин, разстрелян за измяна през 1973 година, тайно е работел с Ландиш, Елиът и още двама мъже от френското и немското разузнаване. Без съмнение, скоро щеше да научиш и за тях. Връзката е забележителна. Петимата мъже на срещата „Абелар“ са обучили свои наследници, които въпреки амбициите си, са отказали да заемат най-високите длъжности в своите разузнавания. Вместо това са останали на сигурни места, малко под висшия ешелон, незасегнати от капризите на политиците. За да защити позициите си, всеки от тях е набрал тайна колекция от документирани скандали. Използвали са ги и само глупак можел да иска тяхната власт. Тези мъже са запазили позициите си от края на Втората световна война, а това е постоянното влияние върху правителствата им. Те са саботирали операции. Например вашите U–2 и Куба. За да отвлекат вниманието на непосветените служители, са твърдели, че вражески шпиони са проникнали в техните агенции. Като последствие, всички мрежи са разследвали сами себе си, така че се е поддържало само умерено разузнаване и те са упражнявали контрол. Като са действали отговорно — поне те така си мислят, тези хора са гарантирали едно международно статукво.

— А изчезването на Елиът през 1954 и 1973 година?

— Срещи. За да потвърдят отношенията си, да сверят намеренията. Имало е нужда да координират усилията си. Срещали са се толкова рядко, колкото може и толкова често, колкото трябва.

— Има един проблем в теорията ти.

— Да?

— Човек не може да направи сам толкова неща. Сигурно са имали нужда от хора и финансиране.

— Вярно е. Но в твоя случай ЦРУ има неограничен, недеклариран бюджет. Никой не знае точно колко пари получава Елиът и къде отиват. Ако се водят сметки, ще се наруши секретността. Не е трудно да се намерят фондове за финансиране на частна операция. Същото правило важи и за другите контраразузнавания.

— Но Елиът и другите все още имат нужда от помощ. Те трябва да запазят авторитета си. А някой може да се разприказва.

— Не е задължително. Помисли си.

Стомахът на Сол се сви.

— Ти и Рем не сте проговорили. Нито пък другите сираци на Елиът. Предполагам, че това е хрумване на Отън и функционира прекрасно. Години наред ти и другите сте работили за Елиът в опитите му да спазва правилата, наложени от срещата „Абелар“, да се подчини на съветите на втория си баща.

— Операция „Парадигма“, която ме накара да свърша.

— Явно е мислел, че е необходимо. Обвиниха нас за това. Също и Израел. Никой от нас не иска арабите да влязат в съглашение със САЩ. Въпросът е какво се е надявал да постигне.

— Това не е вярно. Въпросът е защо ме накара да го направя, а след това се опита да ме убие.

— Трябва него да питаш.

— Ако първо не убия това копеле — вътрешностите му се свиха. — Те всички са имали сираци.

— Последната връзка. Ландиш, Голицин и другите — всички са набрали така наречените синове в сиропиталищата. Имали са гарантирана вярност без да им се задават въпроси, като са жертвали децата си, когато е било необходимо.

— Става ми все по-лошо — Сол вдигна ръце. — Ако можех…

— Затова все още си жив.

Сол се изви. Беше бесен.

— Хайде, казвай.

— Голицин, също както и Лазенсков, е предвиждал екзекуцията си и си е избрал заместник. Аз открих кой е, но се страхувам, че усилията ми са разкрити. Опонентът ми е умен и много влиятелен. Ако стана прекалено опасен за него, лесно ще ме унищожи. Затова аз се концентрирах на мъжете в другите контраразузнавания, наследили властта.

— Но защо? Ако те саботират собствените си операции, значи помагат на вас.

— Не и ако работят в синхрон. Замяната на Голицин е приета от другите. Но те се намесват в естествения ред. Аз съм марксист, приятелю. Вярвам в съветското господство. В нашата система има злини, но са незначителни в сравнение с…

— Какво?

— Вашата крайно отвратителна система. Искам да унищожа тези мъже. Искам диалектиката да поеме пътя си, да разруша статуквото и да завърша Революцията — Орлик се усмихна. — Когато получих директиви да те заловя и убия, не можех да повярвам в късмета си.

— И това ли е всичко? Искаш аз да преследвам тези мъже и така да се защитиш?

Орлик кимна.

— Моята битка е с Елиът. Трябва да се изложа на доста рискове, за да се измъкна оттук. Но, за да ти помогна, ти трябва много повече да рискуваш.

— Не. Аз имам Ерика. Ти не би я оставил да умре. Но има още нещо.

Сол се намръщи.

— Твърдиш, че битката ти е с Елиът. Грешиш. Тя е поне с още един.

— Кой?

— Сигурно си се чудил как Елиът е разбрал, че ще дойдете в Париж.

— Кажи го!

— Крис е мъртъв. Ландиш го уби.

Ерика се задушаваше.

Спалнята нямаше прозорци. На Сол му се искаше да вика, да удря по стените. Гняв го изпълваше целия, имаше чувството, че ще се пръсне. Ярост свиваше мускулите му и той болезнено се мяташе.

— Трябваше да съм аз!

Ерика стенеше.

— Той искаше да се сменим — да замине с теб за Париж и да хване Кочуби, а аз да пазя Ландиш. — Сол не можеше да си поеме въздух. — Защото той имаше предчувствие, че ще го убият. Но аз не го послушах!

— Недей!

— Не го направих!

— Не! Вината не е твоя. Остана най-ниската карта. Ако беше заел мястото му…

— Щях да умра вместо него! С удоволствие бих умрял, за да го върна!

— Той не искаше това! — Ерика се изправи и повдигна ръка към превръзката на главата си. — Той не е искал да си сменяте местата, за да спаси живота си. Смяташе, че ще спаси твоя! Не си виновен за нищо. За Бога, приеми това, което имаш! — Тя се наведе и заплака. — Милият Крис! Защо… Той никога не видя…

— Покой? — кимна разбиращо Сол.

Те с Крис бяха обучени да пренебрегват всякакви чувства, освен зависимостта си един от друг и обичта към Елиът. При Сол всичко беше наред. Той никога не се е смущавал от нещата, които Елиът го е карал да прави, защото не би могъл да понесе да разочарова баща си.

Но Крис…

Гърлото на Сол се сви… Крис беше по-различен. Беше загубил равновесие. Убийствата го измъчваха. Сигурно е минавал всеки път през ада, за да удовлетвори Елиът и да се отрече от съвестта си. Дори в манастира не можа да се спаси.

Сълзи се търкаляха по лицето на Сол и непознатата им топлина го шокираше. Очите му пареха и се подуваха. Не беше плакал от петгодишен във „Франклин“. Той се притисна до Ерика и изхлипа.

Сол загуби равновесие. Яростта засилваше мъката, печал подхранваше гнева му, докато накрая нещо се пречупи в него. Безжалостната сдържаност сега го плашеше. Досега не бе преживявал подобно нещо — надигащо се желание за възмездие в отвъдното за цялата му болка.

— Гадно копеле! — Той стисна зъби. — Ще плати за всички онези шоколади! — Омразата в гласа му го изненада.

— Точно така! — Ерика повиши глас. — Ето кой е виновен! Не ти. А Елиът! Той е причината! Той, Ландиш и другите кучи синове!

Бесен, Сол кимна. В изблика на ярост разбра. Трябва да отмъсти за Крис.

Внезапното чукане го стресна. Превъртя се ключ в ключалката. Извърна се към вратата и видя зачервеното лице на Орлик да се подава. Беше с бодигард.

— Спазих уговорката ни за петнадесет минути.

— Готов съм — Нетърпелив, Сол кипеше от гняв. — Давайте нарежданията си.

— Вече го направих. Ти заминаваш веднага, а Ерика остава, разбира се. Като гаранция.

— А ако пострада?

— Моля те — Орлик изглеждаше обиден. — Аз съм джентълмен толкова, колкото съм и професионалист.

— Гаранция? — мръщеше се Ерика.

— Ако предпочитате, допълнителен стимул.

— Това, което не разбираш е, че аз си имам достатъчно стимули! — каза Сол.

— За да си свършиш твоята работа — отговори Орлик. — А аз искам да свършиш и моята. Ако враговете ми решат да обвиняват някого, трябва да си ти, а не аз. — Очите му проблясваха. — Предполагам, че си се оправил след приспивателното.

— Защо?

— Налага ти се да направиш едно вълнуващо бягство.

Сол се изкачи на върха на хълмчето, като едвам си поемаше въздух и заоглежда околността. Мъгла изпълваше долината под него. Огромните ели се поклащаха. Миришеше на смола. Сол се промъкваше между тях и чуваше кучешки лай. Техният лай се усили, след като прекоси една полянка. Опита се да открие течение и да се движи по него, за да не усетят миризмата му, но нямаше късмет. Ризата залепна на гърдите му.

Кучетата се чуваха все по-силно.

Орлик добре беше предвидил всичко. Единственото нещо, което му оставаше да направи срещу кучетата беше да тръгне на север към гората. Той подскочи, за да намери скала, до която кучетата не биха могли да стигнат, или пропаст, в която не биха скочили. Но пак късметът му изневери.

В гората вечерта беше влажна. Хлъзгаше се от потта си, докато се катереше през шубраците. Кучетата лаеха все по-наблизо. Като премина през един открит откос, Сол видя светлите точици на някакъв град, но не можеше да рискува да се спусне там. Заповедите вече сигурно са дадени, караулите предупредени. Най-подходящият маршрут бе да се движи на север, през места, каквито най-много обичаше — високи хълмове и гори. Обичаше миризмата на глинестата почва, по която вървеше.

Къпинови клони разкъсваха дрехите му. Гъсти храсталаци дращеха кожата му. Въпреки парещите издутини, той се чувстваше превъзбуден. Адреналинът усилваше усещанията му. Сякаш се е бил в мъгла и сега се наслаждава на спокойствието си. Ликуваше.

Само да не бяха кучетата. Те се промъкваха през храстите. Бяха безмилостни и все по-наблизо. Прескочи някакъв капан, спусна се по един сенчест склон, като чуваше горските животни как препускат, сякаш са усетили предстоящо бедствие. Той си избра една пътечка вляво, която заобикаляше някакви камънаци и се спускаше към равнина.

Сол откри, че се намира в гробището, за което Орлик го бе предупредил. Надгробни камъни стърчаха пред него и се открояваха на светлината. Мраморни ангели с разперени криле. Херувимчета с опечалени лица. На светлината на залязващото слънце мъглата образуваше ореоли. Всичко изглеждаше нагласено. Той закрачи между гробовете. Венец, а после и един самотен цвят привлякоха вниманието му. Дочу дращене на нокти зад себе си. Завъртя се към храсталака и бръкна в джоба си. Орлик му беше казал да не го използва, ако не е крайно наложително.

Сега обаче, му се налагаше. Той разви капачката и изсипа силно концентрирания химикал върху току-що разкопана могила. После се запъти покрай оградата и изчезна в падащата нощ. Цветята миришеха на погребение.

Но не за него. Не и за пазачите във вилата на Орлик. Макар че му бяха врагове, те щяха да живеят. И Орлик ще получи това, което иска — убедително бягство, без жертви от неговите хора.

Чу зад себе си болезнения вой на кучетата. Ноздрите им се измъчваха. Безполезно. Те ще търкат муцуните си, докато миризмата на кръв не убие тази на химикала. Вече няма да го преследват.

Все пак там щеше да има погребение. Не неговото. „Но и то ще е скоро“ — мислеше си той. Предчувстваше го. Беше твърде много преизпълнен с омраза, за да го разсее.

Колата беше паркирана точно там, където Орлик му беше казал — в сянката на един запечатан склад на второстепенен път извън Лион. Тригодишно Рено, чийто сивкав цвят се сливаше с тъмнината. Сол внимателно се приближи, като проверяваше пътя и дърветата около склада, преди да се промъкне от храстите към едната страна на пътя. Беше си взел пистолет от един от охраняващите вилата на Орлик — френски МАБ, 9-милиметров. С насочен пистолет, той надникна от прозореца към задната част. Не видя никой, така че спокойно влезе в колата и намери ключове на таблото, така както Орлик му бе обещал. После провери да не би да има сложена бомба, като използва кибрита, който откри в колата. Първо огледа двигателя, а после се наведа и под колата. Отвори багажника и извади дрехите и екипировката, които Орлик беше гарантирал, че ще осигури. Въпреки че Сол имаше и други източници на пари и документи, които беше укривал години наред в различни страни, последователността на Орлик го бе убедила да се придържа към уговорката им. Със сигурност смяташе да свърши и своята работа.

Все пак се тревожеше дали Орлик е пуснал Ерика, въпреки че разбираше логиката му. Орлик се поставяше под подозрение с това, че позволи Сол да избяга. Вероятно Ерика не би могла да избяга. Чрез нея Орлик трябваше да принуди Сол да му свърши работата. Но не можеше да отхвърли и възможността Орлик да има и друг мотив. Ами ако след като всичко свърши, Орлик смята да я използва, за да накара Сол да се върне? Ако искаше по този начин да ги убие и двамата, за да ги представи като собствена плячка, за да отхвърли от себе си отговорността за действията на Сол?

Цялата тази заплетена ситуация приличаше на плаващи пясъци, в които Сол потъва. В едно беше сигурен, обаче. Орлик няма да го предаде, докато Сол не свърши работата му. Междувременно Сол имаше една ясна и проста цел.

Крис беше мъртъв. Идваше време за възмездие.

Той запали Реното. То леко потегли. Сол усещаше, че колата е добре регулирана и с пълен резервоар.

Той тръгна по пътя, осветяван от фаровете му. Избра една уличка, после друга, като гледаше в огледалото за светлини на преследващи го коли. Нямаше никой и той зави към главния път. Спазвайки ограничението за скоростта, Сол се насочи на запад.

Целите на Орлик бяха пет. Наследниците на основателите на светите убежища на Абелар. Но той не беше определил, кой да е пръв.

Сол смяташе да изостави тази кола възможно най-бързо. Въпреки проверката, можеше да е пропуснал някой писукащ предавател, поставен от преследвачите му, за да го наблюдават от разстояние. Те не го интересуваха.

Нищо нямаше значение.

Освен отмъщението. То подхранваше радостта му, че способностите, които баща му бе развил у него, сега ще му служат като оръжие да го унищожи.

Хей, старче, идвам.

Така здраво стисна волана, че го заболяха кокалчетата на ръцете.

Стори му се, че Крис застава зад него с измъчено лице, мъртви очи, усмихвайки се, сякаш още са деца, готови за следващото приключение.

Най-хубавото. Това го успокояваше.

— Какво? Моля? Не чух какво казвате — Елиът бавно се раздвижи. Той седеше на бюрото в кабинета си, наведен, сякаш се е концентрирал върху важни документи, въпреки че нямаше такива, а лампите бяха загасени и завесите спуснати. Елиът се извърна към отворената врата, към якия мъж, чийто силует се открояваше от светлината на коридора.

Мъжът стоеше с разтворени крака, е отпуснати до тялото ръце. Беше висок, с ъгловато лице.

Елиът се намръщи. За момент не можа да познае мъжа. Или по-скоро се страхуваше, че е. Приличаше на Крис.

Да не би Крис да е оцелял и да е дошъл за него? Невъзможно. Ландиш гарантира, че Крис е…

Тъмна на фона на светлината, фигурата изглеждаше…

Мъртва? Невъзможно. Да не би пък да беше Сол, успял да се промъкне през охраната, сега изправен пред него?

Не още. Твърде скоро. Но обяснението го притесняваше, защото разбра, че фигурата му напомня не само за Крис и Сол, а и на другите, на всички девет двойки, осемнадесет сирака, всичките му некръвни синове. Казваше си, че ги обича. Не му ли се свиваше гърлото, когато мислеше за тях? Мъката му не беше ли доказателство, че не постъпва коравосърдечно? Болката от това, че ги е жертвал, правеше цялата мисия героична.

Петнадесет от тях бяха мъртви. Скоро и още един, ако Сол стане много нетърпелив. Но явно Сол не беше. Всичко бе предопределено. „Никога не съм разчитал на късмет“ — мислеше си той. „Или на съдбата. Превръщам вярата си в способности.“ Но докато разглеждаше фигурата на вратата, изпита моментна халюцинация, всичките му мъртви деца, един върху друг. Той потръпна. Беше избрал кодовите им названия от гръцката и римската митология, отдавайки им цялата си объркана любов. Сега се сети за нещо друго от тази митология — Фуриите. Отмъстителните. Сенките.

Той си прочисти гърлото и отвърна:

— Не чух какво каза.

— Добре ли сте? — Полидевк влезе.

— Какво те кара да мислиш, че не съм?

— Чух ви да си говорите.

Разтревожен, Елиът не можеше да си спомни да е правил такова нещо. Полидевк продължи:

— Не разбрах на кого говорите. Със сигурност никой не е минавал покрай мен. После се сетих за телефона, но от коридора се виждаше, че е затворен.

— Добре съм. Сигурно съм… мислил на глас, предполагам. Няма за какво да се тревожиш.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, не искам.

— Мога да ви стопля малко какао.

Елиът носталгично се усмихна:

— Когато вие с Кастор бяхте малки и ми идвахте на гости, ви давах какао. Помниш ли? Точно преди да заспите.

— Как бих могъл да забравя!?

— Изглежда нещата се променят сега. Смяташ ли да се грижиш за баща си, когато той остарее?

— За вас ли? Знаете, че бих направил всичко.

Елиът разчувстван кимна. Петнадесет други бяха направили всичко.

— Зная. Добре съм. Имам нужда от време за себе си. Обичам ви. Яде ли?

— Преди малко.

— Добре. А брат ти?

— Той е долу и наблюдава задната част.

— Скоро ще дойда при вас. Ще си поприказваме за едно време.

Полидевк излезе. Изтощен, Елиът се отпусна назад и си припомни лятото на петдесет и четвърта, когато закара Кастор и Полидевк в… дали беше парка „Йелоустоун“? Много години бяха минали. Паметта понякога му изневеряваше. Може да е било и в Големия каньон. Не, това беше през петдесет и шеста. Кастор беше…

Внезапно разбра колко много греши. Мозъкът му се сви от ужас. Не бяха Кастор и Полидевк. Не, беше друга двойка, и той почти заплака, защото не можеше да си спомни коя точно. Имаше горчив вкус в устата.

Напусна офиса си в ранния следобед, веднага щом помощникът му донесе новините.

— Ромул избягал? Но всичко беше организирано, клопката потвърдена! КГБ заяви, че са го заловили!

— И жената. Да — Помощникът отговаряше безразлично. — Но той е избягал.

— Как?

— Хванали са го близо до Лион. Измъкнал се от една вила, където трябвало да го убият.

— Трябваше да го убият на място!

— Явно са искали първо да го разпитат.

— Това не влизаше в уговорката! Какви поразии е направил? Колко човека от охраната е убил?

— Нито един. Бягството е било чисто.

Това го разтревожи.

— Сигурно са убили жената?

— Не. Разпитват я, за да разберат къде е отишъл.

— Това е грешка — поклати глава Елиът.

— Но изявлението им…

— Грешка е. Те лъжат. Това е номер.

— Но защо?

— Някой го е пуснал.

— Не виждам причина за това.

— Не е ли очевидно? За да ме намери.

Помощникът присви очи.

Елиът си тръгна, убеден, че помощникът му го смята за параноик. Взе Кастор и Полидевк със себе си. Седеше в тъмната стая, пазен от единствените останали му верни двама сина.

Но не можеше да продължава така до безкрай. Той беше нетърпелив да чака. Въпреки че Сенките го преследваха, той не вярваше в съдбата. „Винаги съм зависел от способностите си“ — мислеше си той. „И от хитростта си.“

„Аз го обучих. Мога да го предвидя. Какво щях да направя, ако съм на мястото на Сол?“

В момента, когато знаеше какъв въпрос да зададе, знаеше отговора. Вълнуващо. Това му даваше друга възможност. Но само ако реагира бързо.

Трябваше да се свърже с Ландиш.

По пътя на отмъщението Сол можеше и да спре, за да увеличи ужаса му.

Ландиш ще е първата му цел. Можеше да постави клопка.

Още веднъж той почувства, че е бил тук и преди. Стените му приличаха не само на тези на „Франклин“, а и на имението на Сейдж. Всичко беше навързано. Елиът използва училището, за да го изврати. Едно от съвпаденията беше „Парадигма“. Замисли се как започна всичко. Нищо не почувства, когато вдигна фондацията във въздуха. Трябваше да се изпълнява задача. Направи го за Елиът. Но сега всичко беше различно. За първи път очакваше някакво убийство. Сравнявайки стената на имението на Сейдж с тази на Ландиш, той усети промяната в себе си. Искаше да убива. Радваше, че използва същия метод, какъвто и при Сейдж. Наслаждаваше се на иронията, че използва тактиката на Елиът. „Казах ти, Ландиш, как ще те накажа, ако лъжеш. По дяволите, брат ми умря!“ Представяйки си стените на „Франклин“, очите му се напълниха със сълзи и запариха.

Обърна се към оръжието си. Можеше да избере пушка и просто да застреля Ландиш от разстояние. Това нямаше да го задоволи, нямаше да е цялостно изпълнение на задачата му. Ландиш трябваше да умре по определен начин.

Точно това, обаче, беше проблем. Ландиш вече бе предпазлив, освен това знаеше за бягството на Сол — охраната на имението беше утроена. Имаше патрули навсякъде. Посетителите влизаха с препоръки и после ги претърсваха. По стените имаше камери. Не беше възможно да проучва наоколо, както преди. Тогава как да постави експлозив? Как би могъл да взриви не само Ландиш, но и… „Казах ти какво ще направя. Тези шибани рози. Те представляват всичко, което мразя.“

Беше последният модел самолети с дистанционно управление, който можеше да закупи. Обиколи най-големите специализирани магазини в Лондон, докато го намери. Играчка с три стъпки дълги крила и обсег на половин километър. Собственият му направляван снаряд. Той премигваше със замъглени очи и го настройваше. Просто играчка. Ако Крис беше тук, щеше да се смее. Поквареното дете бе избрало играчка, за да отмъсти на баща си.

Моделът работеше с гориво. Беше го изпробвал преди това на друго място. Нямаше проблеми, за да го задейства. Отговаряше на радиосигнали, предавани чрез специално устройство. Завърташе се, издигаше се и се спускаше по негово желание. Но самолетчето имаше и товар: три килограма откраднат експлозив, равномерно разпределен по корпуса. Допълнителният товар утежняваше полета, забавяше излитането и го правеше по-тромав в небето. Но не чак толкова, че да има особено значение. Сол беше ходил и в магазин за електроника, откъдето купи нужните му части за детонатор. Закрепи го на товара и го контролира чрез предавателя си. Беше взел предвид, че детонаторът и самолетът са свързани на различни честоти. Иначе експлозивът щеше да гръмне още със стартирането на самолетчето.

Той чакаше. Зазоряваше се, но въздухът все още беше студен. Сол портъпна.

Беше сигурен, че целта му не се е скрила някъде другаде. Розите бяха твърде важни. Ландиш щеше да се страхува за тях и нямаше да ги напусне.

Мислеше си за Крис и се наслаждаваше на очакването от предстоящото удовлетворение. В седем часа зърна белокос човек, обграден от пазачи, да излиза от задната врата на къщата и да се насочва към оранжерията. Страхуваше се да не е някой друг, дегизиран като Ландиш, но успя да разпознае стария човек през бинокъла си. Нямаше грешка. Градинарските му дрехи изглеждаха обемисти. Носеше противокуршумна жилетка.

„Нищо добро няма да видиш от мен, копеле.“

Веднага щом Ландиш и охраната му влязоха в оранжерията, Сол се запромъква обратно през дърветата. Носеше самолетчето и предавателите в един сак на рамото си. Прекоси една ливада, чиято трева беше твърде мокра от росата, за да става за писта. Един селски път идеално му вършеше работа. Не видя коли и стартира самолета, като първоначално го засили, за да набере височина. Двигателят му бръмчеше. След като самолетът се изкачи над дърветата, Сол тръгна обратно към ливадата. Продължаваше да го наблюдава, докато се промъкваше през гората към скалата, от която се виждаше имението. Панталоните залепваха по краката му, овлажнени от росата, но и това му се струваше приятно. Птиците пееха. Утринният въздух миришеше на нещо свежо. Той се преструваше, че е детето, което никога не е бил. Никога не му е било позволено.

Играчката му. Усети, че бузите му сякаш са се втвърдили от засъхналите по тях сълзи. Усмихна се. Той издигна самолетчето възможно най-високо — точица на бледосиньото небе, и го насочи към имението. Патрулите се заоглеждаха. Бяха озадачени от бръмченето. Някой от тях наведоха глави. Въпреки че не можеха да го видят от такова разстояние, той се скри зад храстите. Пулсът му се ускори. Самолетчето кръжеше над имението.

Хората от охраната в началото изглеждаха като парализирани, после бързо се раздвижиха, изплашени, нервни, усетили опасността, която не можеха да видят. Докато самолетчето наближаваше оранжерията, размерите и бръмченето му се увеличаваха и няколко мъже се затичаха. Други викаха. Някои насочиха пушки. Чу ударите на куршумите по корпуса на самолетчето. Завъртайки копчетата на предавателя, той започна да прави бързи маневри, насочвайки самолетчето надясно и наляво, нагоре и надолу. И други започнаха да стрелят. Сол огледа оранжерията. Зад стъклата й видя малка фигура, облечена в бяло, обърната с лице към суматохата. Само Ландиш носеше бели дрехи. Той стоеше сред розите. Сол насочи самолетчето право към него. Куршумите бяха като канонада. Самолетчето реагираше бавно. За момент се изплаши, че са го улучили, но после освободи товара му и го изпрати право надолу. С това компенсира неточните движения на самолета. Когато се блъсна в стъклата, Сол си представи тежкото дишане на Ландиш. Натисна и втория предавател. Оранжерията избухна. Парченца стъкло се разхвърчаха, проблясвайки на слънцето. Хората от охраната се затичаха. Бяха обгърнати от пушек и пламъци. Докато бученето все още ечеше, Сол се измъкна. Представяше си листенцата на розите. Те се разпръсваха, попивайки кръвта на Ландиш.

Телефонът иззвъня. Елиът трепна. Втренчи се в него и се застави да изчака, докато се овладее достатъчно. Апаратът продължаваше да пищи.

— Ало? — Елиът беше предпазлив. Очакваше да чуе Сол да ругае тържествуващо, да го заплашва… Елиът искаше да убеди Сол да се срещнат, за да го примами в капан.

Но беше помощникът му.

— Сър, страхувам се, че имам лоши новини. Спешно съобщение от МИ–6.

— Ландиш? Нещо му се е случило?

— Да, сър. Откъде знаете?

— Кажи ми.

— Някой го е хвърлил във въздуха. В оранжерията му. Беше охраняван неотстъпно, но…

— Мили, Боже.

Когато Елиът разбра как беше пусната бомбата, сърцето му изтръпна. Ландиш не бе успял да спре Сол.

„Добре, бил е Сол. Иска да ме уведоми колко е умен. Казва ми, че ще се добере до мен, независимо от това къде съм и как съм охраняван.“ Елиът поклати глава ужасен.

„Но защо се учудвам? Аз го учих.“

Измърмори „Благодаря“ и затвори. Опитваше се да се успокои в тъмнината, да избистри мозъка си, да анализира възможностите си.

Трескав, той трепереше. Бе поразен от мисълта, че не е бил в опасност откакто работеше нелегално във Франция през войната. Оттогава така се бе издигнал, че съществуваше само политически риск. Нито един висш офицер не е бил екзекутиран за измяна. Само оперативните работници срещат смъртта на бойното поле. В най-лошия случай би могъл да получи затворническа присъда. Но вероятно няма да се стигне до това. За да се избегне компрометиране пред общественото мнение, предателите, които заемат висши постове, просто ги освобождават от длъжност. Така се преустановява възможността да вредят. А ако използва колекцията си от скандали, може дори да уреди пенсионирането си.

Не, единственият му страх бе да не го открият. Заради гордостта му и решимостта му да не се провали.

Но страхът, който сега изпитваше, бе свиреп. Не интелектуален. Инстинктивен. Рефлексен ужас. Не бе се чувствал така от онази вечер в дренажния канал във Франция, когато един германски часови се нахвърли върху него с…

Сърцето му щеше да изскочи от напрежение. Изтънелите му дробове, крехки от дългогодишното пушене, се надигаха и отпускаха героично.

„Няма да се дам. Винаги съм печелил.“ След почти четиридесет години отново срещаше решителна игра. И не мислеше да се провали.

Баща срещу сина си? Учител срещу ученика?

„Добре тогава, излез срещу мен. Съжалявам, че Крис е мъртъв, но няма да се дам да ме надвиеш. Все още съм по-добър от теб.“

Кимна. Правилата. Не отивай при врага си. Накарай го да дойде при теб. Принуди го да се бие на твоя собствена територия. Да действа по твоите правила.

Той знаеше начин. Сол грешеше, ако мислеше, че може да се добере до него, независимо от това къде е и колко добре е охраняван. Има едно място. То предлага абсолютна закрила. И най-хубавото е, че там се следват правилата.

Стана бързо и отиде в салона. Полидевк се изправи внимателно. Елиът се усмихна.

— Доведи брат си. Трябва да се приготвим. — Той спря на стълбите. — Отдавна не сме ходили на екскурзия.

Сол не обръщаше внимание на лондонския дъжд, който удряше по прозореца. Бе спуснал завесите. Въпреки това светна лампата, само за да види номера, който набираше по телефона. Отново в мрак, той лежеше в кревата и чакаше отговор. След малко ще си пусне душ, ще смени дрехите си, после ще хапне риба и чипс, които бе донесъл със себе си. Сетне ще плати за стаята, макар че я бе използвал само за час и ще продължи към целта си. Може да спи по пътя. Има твърде много работа.

Телефонът престана да бръмчи:

— Да?

Звучеше като Орлик, но трябваше да бъде сигурен.

— Бейби Рут.

— И рози.

Орлик. Руснакът му бе дал няколко номера на телефонни автомати, на които може да се свърже с него в определени дни и в определено време за информация или инструкции.

— Предполагам, че си чул ужасната новина за нашия приятел от Англия — каза Сол.

— Наистина. Внезапно, но не неочаквано. И не без последствия — отговори Орлик. — Има значително раздвижване сред колегите му. Изглежда се страхуват от внезапни новини за тях самите.

— Предприели ли са някакви мерки?

— Защо? Това притеснява ли те?

— Не, ако знам, как да ги намеря.

— Пътуването се отразява добре на душата. Разбирам.

— Можеш ли да ми препоръчаш някои курорти?

— Няколко. Знам една винарска изба във Франция около Бордо например. И почивен дом в Шварцвалд, в Германия. Ако Съветският Съюз ти харесва повече, мисля за една дача, близо до устието на Волга на Каспийско море.

— Само три? Очаквах четири.

— Ако се отправиш директно към четвъртия, може да загубиш интереса си към останалите — каза Орлик.

— От друга страна, аз така горя от нетърпение да видя четвъртия, че сигурно няма да успея да се концентрирам върху останалите.

— При мен е една твоя приятелка, която те чака да свършиш с пътуванията си, за да се върнеш при нея. Споразумяхме се да следваш насоките. Ако не правиш това, което искам, защо да ти помагам? Бях предвидил да отидеш на посещение при моя разрушителен колега в Съветския Съюз.

— И да те облекча от натиска? Благодаря. Ти ще ми помагаш, но само докато се погрижа за него. После ще хвърлиш вината върху мен и ще се отървеш чист.

— Не съм казвал нещо друго — отвърна Орлик.

— Но когато си в безопасност, може да решиш, че ще се разправиш сам с останалите. Ще направиш така, че да ме убият и ще излезеш единственият победител в цялата ситуация.

— Твоята подозрителност обижда чувствата ми.

— Аз съм замесен в това само поради една причина — Елиът. С останалите ще се занимавам по-късно. Няма гаранция, че ще успея да се справя с всички. Ако ги взема по реда, по който ти искаш, може никога да не стигна до Елиът.

— Още един повод да си предпазлив.

— Не. Слушай внимателно. Имам въпрос. Ако не чуя това, което ме интересува, затварям. Ще отида при Елиът на своя глава. Ако нещо се случи с Ерика, ще дойда и при теб.

— И наричаш това сътрудничество?

— Въпросът. Предполагам — той знае, че съм избягал и какво стана с Ландиш. Ще се досети, че отивам при него. Ще се подготви. На негово място не бих стоял у дома. Бих потърсил най-сигурната защита, на която мога да разчитам, най-безопасното място. Къде да го намеря?

Дъждът блъскаше в прозореца. В тъмнината Сол стискаше слушалката и очакваше отговора на Орлик.

— Не обичам да ме заплашват.

— Лош отговор.

— Чакай! Какво става с…? Дай ми възможност! Елиът сега? Тогава другите в замяна на Ерика?

— Освен ако не науча, че я използваш като капан.

— Имаш думата ми.

— Отговорът.

Орлик въздъхна и му каза. Сол затвори.

Сърцето му се блъскаше. Мястото, което научи от Орлик, беше брилянтно. „Но какво друго очаквах?“ — помисли си той. Въпреки омразата си трябваше да признае, че Елиът е гениален.

Най-доброто, най-стриктно контролираното място за сражение. Крис би разбрал.

Широка черна лимузина бе паркирана пред къщата. Като я наближи, Орлик се намръщи. Гумите изскърцаха върху чакълестата алея. Той паркира Ситроена си достатъчно далече от непознатия автомобил — със задницата му към дъното на алеята. Изключи фаровете и мотора, но остави ключа на таблото. Внимателно излезе и се огледа в нощта.

Ако беше видял колата отдалече, щеше да спре и да обиколи къщата, да разузнае. Но автомобилът бе паркиран така, че той не би могъл да го забележи, докато не наближи края на алеята. Не би могъл да се отдалечи, без да събуди подозрението на посетителите си. Предполагаше, че в тъмнината освен неговите наблюдатели бяха скрити и други, затова нямаше избор. Трябваше да влезе, демонстрирайки пълно безразличие.

Няколко прозореца светеха. Там. Като наближи къщата, забеляза сянка вдясно от себе си, до ъгъла. Застанал точно под снопа светлина, силуетът очевидно се стремеше Орлик да го забележи.

Отляво песента на щурците внезапно спря. Значи и от тая страна имаше някой. Но и това предупреждение лесно можеше да се избегне, като не се правят движения. Орлик трябваше да се досети, че скритите караули искаха той да разбере къде са.

Наблюдават реакциите ми. Ако не съм направил нищо нередно, не би трябвало да изглеждам нервен. Ако съм извършил това, което те подозират, ще го докажа, като се опитам да избягам.

Не се и съмняваше кои са. След „изчезването“ на Сол от вилата до Лион, Орлик отведе Ерика на юг, в имението си близо до Авиньон. Искаше да я скрие, в случай че Сол се опита да я освободи, вместо да изпълни уговорката им. Сол никога не би могъл да намери това място. Френските власти не знаеха какво става. Така че кой си бе направил тази екскурзия? Кой още бе замесен и можеше да го хване тук?

Две заключения. Някой от неговия персонал е заподозрял нещо за изчезването на Сол и е направил донос срещу него. И второ: шефовете му са тук, за да го разпитат.

— Вие — каза Орлик на руски. — Надясно. Внимавайте, не стъпвайте назад. Има резервоар зад вас. Капакът му няма да издържи тежестта ви.

Не чу отговор. Усмихнат, продължи напред. Но не към главната врата, а към входа, близо до дясната страна.

Влезе и помириса телешкото с гъби за вечеря. Тесен коридор завиваше наляво покрай кухнята към светлините във всекидневната. Мускулест пазач стоеше пред една врата, заключена с катинар.

— Отвори — нареди Орлик. — Искам да я разпитам.

Пазачът изглеждаше враждебен.

— Това няма да им хареса.

Орлик повдигна вежди.

— Очакват ви — пазачът показа към коридора.

„Знам кой е доносничел срещу мен“ — помисли си Орлик. „На подходящо място е. Ще получи това, което заслужава.“

— Ще трябва да почакат. Казах ти да отвориш!

Пазачът се намръщи.

— Но…

— Глух ли си?

Избелил очи от яд, пазачът извади ключ и освободи катинара.

Орлик влезе.

В стаята нямаше никакви мебели, които Ерика би могла да използва като оръжие. Беше й позволено да носи джинси и фанелка, но обувките й бяха взети, за да не може да избяга, ако намери начин да се освободи. Коланът й, друго потенциално оръжие, също й бе отнет. Тя го погледна от мястото, където седеше, на пода, в ъгъла.

— Добре. Будна си — каза Орлик.

— Не мога да спя от тези светлини.

— Трябват ми сведения — Орлик се обърна, кимна на пазача и затвори вратата.

Прекоси стаята. Мрачен, той извади един съветски Макаров, 9-милиметров, изпод шлифера си. Тя не се уплаши.

Той се вгледа в нея. Беше замислен и решителен.

— Значи вече е време? — очите й бяха тъмни като въглени.

Той си представи сцената, която го очакваше във всекидневната и кимна:

— Да, време е — подаде й пистолета.

Зениците й се разшириха.

Той се наведе към нея и усети аромата на косата й. Прошепна й нещо. Когато свърши, се изправи.

— Единствената ми утеха е, че и да не искаш, ще ми помагаш.

Имаше нужда от приятелско докосване. Наведе се и я целуна. По бузата. Сякаш му беше сестра. Знаеше какво го очаква.

Обърна се и напусна стаята. Пазачът изглеждаше нетърпелив.

— Разбрах — каза Орлик. — Търсят ме.

Премина през коридора. Всекидневната стана по-ярка, когато я наближи. Беше гола, сива, неуютна. Камина, покрита със сажди. Протъркан диван. Скърцащ, паянтов стол.

От който го наблюдаваше сух, неприветлив мъж.

Орлик скри изненадата си. Бе очаквал прекия си началник или в най-лошия случай директора за Европа. Но мъжът, който седеше срещу него, с хлътнали бузи и лице на пор, бе обектът на преследването му, руският наследник на групата Абелар, съветският еквивалент на Елиът.

Казваше се Ковшук. Беше облечен в черно. Клатеше се на стола, гласът му стържеше, говореше на руски. Бе заобиколен от неприветливи пазачи.

— Ще бъда кратък. Имахте инструкции да убиете американеца. Не се подчинихте. Организирахте бягството му. Предполагам, че сте искали той да ме убие.

Орлик поклати глава:

— Не зная какво… — той говореше бързо и неразбрано. — Разбира се, голяма чест е да ви видя. Но не разбирам. Не мога да поема отговорност за такъв убиец. Щом те са така непохватни…

— Не. Нямам време за театър — Ковшук се обърна към охраната: — Доведете жената. Използвайте, каквито искате методи. Накарайте я да си признае всичко, което знае. Документирайте престъпленията им. После убийте и двамата.

— Чуйте.

— Грешка. Ще те убия веднага. Искам да знам къде е американеца. — Ковшук се обърна отново към охраната: — Казах, доведете я.

Орлик изпрати с поглед пазача.

— Вие сте в грешка. Аз искам американеца толкова, колкото…

— Не ме обиждайте.

Рефлексите на Орлик се ускориха. Той носеше още един пистолет. Нямаше друг шанс, измъкна го. Ако успееше да убие останалите пазачи преди…

Но Ковшук беше предвидил това и вече бе извадил собствения си пистолет и стреля.

Орлик пое куршума с гърдите си.

Ударът го разтърси. Той залитна назад с разширени очи и рухна. Въпреки кръвта, която избликваше от устата му, той успя да се усмихне.

Бе загубил.

Но печелеше. Защото от коридора дочу силни изстрели на пистолет и позна звука на Макаров. Бе убеден, че и помощникът, който го бе предал, и пазачът на Ковшук бяха мъртви. Тази жена бе толкова ловка, колкото и съблазнителна.

Вратата се блъсна и се отвори.

Сетивата му отслабваха. Въпреки това отново чу изстрел от Макаров. Беше я предупредил за охраната отвън и за това, къде е разположена.

Представи си как тя бяга в нощта.

Ухили се на Ковшук. Чу ръмженето на Ситроена. Пистолетът отново изтрещя. И той умря.

Босите крака на Ерика бяха целите в кръв. Беше ги наранила по чакъла на алеята, докато тичаше от къщата към Ситроена. Ключът беше на таблото, както Орлик бе обещал. Окървавените й нозе натискаха ту съединителя, ту газта. Сърдита, тя настъпи по-здраво педала, превключи скоростите и се понесе по-бързо по алеята. Задните колела поднесоха. Нощта бе като стена пред нея. Не смееше да включи фаровете. Въпреки че можеше да се удари на някой незабелязан завой, не можеше да си позволи риска да превърне светлините в мишена.

Всъщност, ревът на машината достатъчно я издаваше. Задното стъкло се пръсна. Тя чу повтарящото се стакато от изстрелите на автоматичните оръжия. В резултат колата се разтресе. В огледалото видя проблясъците на цевите и разпозна отчетливото тракане на автомат.

Узита. Имаше твърде голям опит с тях, за да греши. Изведнъж разбра как се е чувствал Сол в Атлантик Сити. Намали скоростта при един завой на пътя, който забеляза навреме.

Мислите се натрапваха инстинктивно. Защо руснаците предпочитат израелски оръжия?

Нямаше време. Натисна с кървящ крак съединителя и мина на по-висока предавка. Мракът се сгъстяваше с отдалечаването й от къщата. Ситроенът се закачи в едно дърво. Не можеше да отлага повече, включи фаровете и се вторачи в огромната сянка, която с трясък излизаше от храсталака.

Лимузина. Тя обърна водещите колела наляво и настъпи оплескания с кръв педал за газта. Ситроенът изви рязко покрай муцуната на лимузината, плъзна се настрани, но задният му край се блъсна в един пън. Стопът се разби, но колелата попаднаха на чакъл, получиха ускорение и се отблъснаха напред. Тя отмина с друсане покрай барикадата, която спираше достъпа до пътя и видя тунел от дървета и храсти. В края му се различаваше черен път.

Затракаха други Узита. Строши се и втория заден фар. Добре, това правеше целта им неясна. Тя намали. Колата занесе, като премина от чакъла на черния път. Пое наляво. На правия участък включи на висока предавка и наблюдаваше, как скоростометърът преминава 120 километра в час и се отклонява към края на скалата.

Знаеше, че ще я преследват. Ситроенът се тресеше, сякаш имаше сериозни повреди. Тя трябваше да бяга с него, докато той се разпадне. Или докато намери по-добра кола.

Но пътят бе пред нея и целта й бе ясна. Прошепнатото предупреждение на Орлик бе изчерпателно. Разпитът, който му предстоеше, заплахата, пред която бяха изправени и двамата, свободата, която й даде. Бе подготвена и застреля мъжа, който дойде за нея и пазача в коридора. Уби и караула около къщата. Въпреки че босите й крака жилеха от чакъла и зрънца от него се бяха впили в стъпалата й, тя се чувстваше екзалтирана, волна, целенасочена.

Сол имаше нужда от нея. Орлик й бе казал къде е.

Тя караше с пълна скорост в нощта. Видя фарове в огледалото за обратно виждане. Постави ръката си на пистолета до нея. Но непрекъснато се връщаше на мисълта, която преди й бе хрумнала. Защо руснаците предпочитат израелски оръжия?

Отговорът я тревожеше. Защото мъжът, който чакаше Орлик в къщата, бе руският еквивалент на Елиът. Неговата охрана, както и тази на Елиът, бе преминала през училището за професионални убийци като окончателна подготовка. Бяха научени да действат като израелци и в последствие вината ще бъде хвърлена върху…

Ерика стисна зъби. Върху Израел.

Тя се носеше покрай ферми и овощни градини. Ако фаровете я настигнат, ще спре и ще опита късмета си като блокира пътя и прати преследвачите си в ада.

Но независимо от това, че Ситроенът се тресеше, тя успяваше да запази дистанция в тъмнината.

Последните думи, които Орлик й прошепна, още звучаха в главата й. „Сол е на път към Елиът. Старецът е избрал съвършеното убежище. Това е капан.“

Но за кого? За Сол или за Елиът?

Тя знаеше достатъчно. Орлик й бе казал. В провинцията. В едно градче. В една планинска долина. Канада.

Ще отиде там.

Почивни домове извън закона

Главният път стана толкова стръмен, че Сол превключи от втора на първа скорост. Чуваше шума на машината на Ийгъла, форсирайки джипа по-нагоре. Той избра този модел, тъй като освен че беше стандартен, имаше и четири задвижващи колела. От една страна не искаше да бие на очи. А от друга — не знаеше колко стръмен ще бъде пътя до убежището.

Теренът вече беше достатъчно гаден. Претоварена кола, с регистрационен номер, който не беше от района, бе излязла на банкета. Капакът й беше отворен, а радиаторът й пушеше. Шофьорът — забързан мъж, с разперени ръце се опитваше да успокои изплашената си жена и деца. Той изглежда не беше на „ти“ с техниката на каране в планините. Възможно е да е използвал твърде висока предавка или по-лошо — автоматично предаване, което води до твърде голямо напрежение на двигателя. Като започне отново да се спуска, шофьорът вероятно ще използва спирачките, вместо предавките, за да намалява скоростта и най-накрая ще му изгорят уплътнителите и барабаните.

Шофирането беше затруднено не само от стръмния път. Това забави колата. Но дългата колона от тромаво движещи се автомобили беше спирана от изпускащия изгорели газове камион в началото. Безсилен, Сол усещаше, че пълзи с милиметри вместо с километри. Острите спускания и изкачвания правеха шофирането още по-лошо. Накланяйки се под ъгъл наляво, Сол внезапно навлезе в остър завой. Опита се да предпази Ийгъла от преобръщане, като завъртя волана силно надясно и се обърна към насрещното движение.

Над три хиляди метра, високите планини закриваха слънцето. Заснежените върхове блестяха. Гранитни хребети, осеяни с ели, се спускаха надолу. Набраздени от улеи, сякаш издълбани от гигантски ръце. Това бяха Канадските скалисти планини, въпреки че този дял бе известен като Крайбрежните планини. Но Сол мислеше за тях като за продължение на Скалистите, разположени по-далеч във вътрешността. Като цяло тези планински вериги бяха толкова огромни и назъбени, че засенчваха Колорадските, които познаваше добре и обичаше.

Равнината, останала по-надолу, имаше различни прелести. Гористи склонове се потапяха в пасища. След това се разстилаха сред Ванкувърската шир. Небостъргачите на Ванкувър контрастираха с подземните търговски центрове, мръсните предградия и живописните къщи. Внушителният висящ мост „Лайън Гейтс“ се простираше през „Бюрард Инлет“ и свързваше областите.

Рай под слънцето. Морският бриз прогонваше жегата. На запад в тесния пролив блещукаха кораби. По-долу огромните хълмове на остров Ванкувър предпазваха града от океанските бури, докато проливът Хуан де Фука пропускаше топлите течения откъм Тихия океан.

Съвършена комбинация на климат и природа. Сол се изпълни с омраза. Прекрасна местност за „почивен дом“. „Елиът, Господ да го убие, е избрал много добре бойното си поле“.

Гневът му се подсили от бавното придвижване. Гореше от желание да достигне до по-лекия път на върха. Само да стигне дотам.

И да се разплати с баща си.

Пътят като по милост започна да става по-равен. Между склоновете, осеяни с борове, изпускащият газове камион спря на банкета, покрит с натрошени скали. Това позволи на движението да се изтегли напред. Сол включи Ийгъла на втора и увеличи скоростта. Гледаше уреда за измерване на топлината, чиято стрелка бе стигнала близо до максимума. Сега, когато двигателят заработи по-леко, стрелката започна да слиза бавно надолу. Той усети вятъра през отворения си прозорец.

Знакът за ограничение на скоростта показваше 80 километра. Той падна под ограничението и забеляза друг знак на френски и на английски, който предупреждаваше за остри завои. Склоновете се свързваха във V-образна форма и той се загледа в един висок връх между тях, все едно се прицелваше през мерник на пушка. Сол се промъкваше по лъкатушещия път, като потискаше нетърпението си.

„Още малко. Не бързай. Елиът разчита на това — да си толкова неспокоен, че да правиш грешки.“

Той продължи надолу по един виещ се път към гориста долина. От лявата си страна видя ледниково езеро, синьо като диамант. Вдясно — място за къмпинг, препълнено с каравани и реклами за конна езда и разходки сред природата. Въздухът бе сух и топъл.

Тези планини бяха заобиколени от почти еднакви долини. Бързо погледна картата, докато караше. Инструкциите на Орлик бяха точни досега и го отведоха на тридесет километра североизточно от Ванкувър. Но вече трябваше да разчита на чути мимоходом слухове. В края на краищата, когато е бил по-млад, никога не би му хрумнало, че ще има нужда от почивен дом? Сигурно убежище, може би, но…

Ето там. Той го видя на картата си. През два хребета е Манастирската долина. „Запомни това — беше казал Елиът. — Ако някога си достатъчно отчаян и се нуждаеш от почивен дом, помисли за монашеско уединение. Иди до онази долина. Търси надпис: «Ермитажът».“

Сол се бореше с желанието си да увеличи скоростта. Той премина по един мост, покрай рибар, който си пийваше бира „Лабат“. Ако това беше Манастирската долина, Сол трябваше да предположи, че рибарят е караул. Но засега картината беше чиста. Слънцето светеше точно отгоре и отражението му накара Сол да сложи тъмните очила. Залезът щеше да настъпи по-рано при тези притискащи го върхове, отколкото той беше свикнал. Въпреки че не можеше да бърза, той не трябваше и да се бави. Всичко беше въпрос на време. Трябваше да стигне там преди здрач.

Картата беше прецизна. Той достигна до Т-образно кръстовище и зави надясно, като подмина дървени бунгала. Пътят граничеше с буйно поточе. Чуваше плискането на водата. Като се изкачи на хребета, боровете затъмниха слънцето. Сол изруга.

Брат му никога повече нямаше да почувства прохладните сенки.

Сигурни убежища, почивни домове. Хората, създали убежищата на Абелар, са били мъдри. Те са разбирали, че краткосрочните цели са напълно противоположни на дългосрочните. Заплашваните и преследвани служители се нуждаели от надежда. А без това, какъв е смисълът да останат в професията? Неутрална зона за отдих е първостепенното. Дори и във „Франклин“ „свободата“ е била най-висшата цел на играта. Служителите се нуждаели от възможност да стъпят на такава земя и да кажат: „Е добре, победихте, но по дяволите всичко. Аз все още съм жив. По дяволите още нещо, това, че сте дошли да ме върнете обратно в играта. Вижте, аз дойдох тук. Аз съм неутрален.“ Гарантирано убежище, неприкосновено, където всеки опит за убийство е последван незабавно от наказателни мерки.

Но сигурните убежища били временни, построени за служители и наемни убийци. Какво ако се издигнеш толкова високо и си спечелиш толкова много врагове, че никога не би посмял да напуснеш сигурното убежище? Какво ако твоите преследвачи те мразят толкова много, че никога няма да престанат да чакат да излезеш? Няма да има значение колко голяма ще е охраната ти. Когато излезеш — ти все пак ще бъдеш убит.

Очевидно нещо по-добро е било нужно, а не само защитата, която превръща убежището в обикновен мотел. Колко голяма стая ти е нужна, колко плочи можеш да чуеш, колко телевизия да гледаш, преди стените да те притиснат. Постоянно повтарящия се дневен режим в края на краищата превръща сигурните убежища в затвор. Скуката става непоносима. Започваш да мислиш да се измъкнеш незабелязано, приемайки риска от преследване. Или, може би, ще им спестиш неприятностите, като си завреш пистолета в устата. Една седмици в безопасност? Прекрасно! Може би месец. Година? Или десет години? В място като църквата на Муун дори безопасността става проклятие.

Имало е нужда от нещо по-добро, по-трайно. Създателите на Абелар са стигнали до по-мъдро решение. Почивни домове. Вечни убежища. Напълно обезпечени. Абсолютно удовлетворение.

На определена цена. Изправен пред смъртна опасност, един изгнаник охотно ще плати необходимото за гарантирана неприкосновеност и всякакви удобства. Не сигурно убежище. Почивен дом. Винаги и завинаги. Отчаянието е възнаградено.

Имало е седем сигурни убежища Абелар.

Все пак при почивните домове е сложно. Обширни, огромни, завършени. Само три. И понеже посетителите им клонели към по-напреднала възраст, климатът бил решаващият фактор. Не много студен и не много топъл. Не влажен, но не и отвратително сух. Рай в Рая. Заради нуждата от дългосрочна сигурност, почивните домове били разположени в традиционно неутрални страни със стабилна политика — Хонконг, Швейцария и Канада.

Манастирската долина. Британска Колумбия. Канада.

„Ермитажът“.

Елиът е потърсил уединение, надявайки се да примами Сол в капан.

Сол подкара Ийгъла по-нависоко, достигна края на гората, премина снега и почти се спусна към друга долина. Мислейки си за Крис, той промърмори през зъби: „Шибаните закони са еднакви за всички“.

Наоколо можеше да има капани.

Сол достигна до кръстопът и спря да разучи картата. Ако тръгнеше отново надясно, щеше да заобиколи склона, да премине през тесен проход и спускайки се надолу да стигне до Манастирската долина. Предположи, че ще намери очукан надпис — не крещящ, разбира се, за „Ермитажа“. Ненаблюдателният пътник не би разбрал дали това е хижа или нечия вила. Дърветата ще скрият имота. Нямаше съмнение, че заключените с катинар порти и прокопаният ров ще обезкуражат любопитството.

Той също предположи, че ще има караул по продължение на рова, за да връща нежеланите посетители. Всеки вход към долината ще е наблюдаван. Селски магазин щеше да е наблюдателен пост, бензиностанцията да е препълнена с охрана, а рибарят, пиещ „Лабат“, този път ще има предавател в раницата си. От момента, в който Сол достигне тесния проход, всяко негово движение ще бъде докладвано.

Сами по себе си тези мерки за сигурност не го притесняваха. Независимо от всичко, почивният дом трябва да е обезопасен. Неговият административен персонал да е от професионалисти, които използват първокласни служители. Това, което го засягаше, бе, че някои от агентите покрай пътя ще са хора на Елиът, а не на почивния дом.

„Този ще бъде начинът, по който той ще действа“ — помисли си Сол. „Ще разпредели нападателен екип в долината, да чака, докато ме засекат и да ме убият преди още да съм стигнал до териториите. Но ако съм на неутрална територия, правилата забраняват намеса. Но никъде не е писано, че не може да ме убие по пътя. Цялата долина не е защитена, а само земята, притежание на почивния дом. Ще бъда глупак, ако карам през долината.“

Но той знаеше друг път. Вместо да завие надясно към тесния проход, тръгна точно направо. Три лоса пасяха на ливадата пред един поток. Един фазан прехвърча покрай пътя. Сол се загледа в ред трепетлики от лявата си страна, после към картата и отново към дърветата. Това, което търсеше, не можеше да е далече. Вятър раздвижи листата. Техните сребристи страни се обърнаха и заблестяха на слънцето. Това го накара да забележи снижаващото се слънце. Беше 3.00 часа. За да се възползва от оставащата светлина, трябваше да бъде готов най-късно до пет.

Половин километър по-нататък той го видя. Беше от лявата страна сред дърветата. Алеята бе толкова тясна между храстите, че нямаше да я забележи, ако не беше предупреден от картата. Не видя никакви коли отпред, нито в огледалото за задно виждане. Той натисна копче от лявата страна на волана и превключи Ийгъла на режим четири задвижващи колела. Тръгна напред и пречупи няколко храста.

Алеята беше тясна, неравна, от двете страни с дървета. Стотина метра по-надолу той натисна спирачките. Излезе навън, смачка няколко комара и тръгна обратно към пътя в горската тишина. Храстите бяха начупени твърде сериозно, за да се изправят и да се скрие мястото, откъдето е влязъл в алеята.

Той вдигна един клон, който беше паднал в началото на алеята и повдигна храстите, така че да не изглеждат счупени. Ако някой погледне отблизо, ще види прореза по стъблата им. Но преминаващ велосипедист няма да ги забележи. След няколко дни листата на храстите ще изпопадат, но тогава няма да има значение, ако някой се досети, че тази алея е била използвана. Щеше да има значение за тази вечер и за утре. Той повдигна друга редица от храсти, като изучаваше работата си и реши, че те изглеждат толкова естествено, колкото очакваше.

Той продължи да кара надолу по алеята. Клони драскаха Ийгъла. Храсти стържеха отдолу. Той се друсаше от неравностите по пътя. Достигна до един клон, който беше толкова голям, че не можеше да премине през него. Излезе навън, премести го, след това продължи напред. За предпазливост се върна и постави клона обратно на алеята. Малко по-надолу премина през потока, като се надяваше водата да не наруши действието на спирачките. Той се намръщи, когато един речен камък удари ауспуха му.

Но Ийгълът беше с високо окачване. Четирите задвижващи колела работеха перфектно, предпазваха го от напрежение и успяваха да го изтеглят по грубите върхове. На картата не бяха посочени никакви сгради напред. Това го озадачи. Той се чудеше кой е направил алеята и защо. Работници? Строителите на водноелектрическата централа, които са се нуждаели от достъп през планината, за да построят кулата? Някой, който е собственик на този участък и го използва за ловуване?

Надяваше се, че ще открие.

За негово разочарование алеята се губеше в трева, висока до коленете.

Край на алеята. Не трябваше да рискува да кара през тревата. Следите му ще бъдат забележими от въздуха. Той трябваше да предположи, че „Ермитажът“ използва наблюдателни хеликоптери. Стриктно съобщавайки за обстановката, останалата част от охраната на дома няма да има много причини да проверява граничната долина, но хората на Елиът ще имат. Докато не узнаят, че Сол пристига, ще бъдат свръхпредпазливи.

Той погледна часовника си — беше четири и половина. След това се обърна към слънцето. То чезнеше зад планините. Скоро щеше да се свечери.

Движение. Той паркира Ийгъла извън алеята. Откъм земята автомобилът бе скрит от храстите, а откъм небето от дърветата. Като отвори багажника, той извади екипировката си.

Беше я приготвил сръчно в келтска раница: консервирано говеждо, фъстъци, сушени плодове (протеин, въглехидрати, за да не трябва да готви); резервни дрехи, всички вълнени (в случай на буря, нишките на вълната ще съхнат бързо без да има нужда от огън); спален чувал, напълнен с декрон (също като вълната съхнеше бързо); петдесет метра найлоново въже; нож; аптечка за първа помощ; вече пълна манерка. Той носеше туристически ботуши с дебела подметка, направени така, че краката му да запазват равновесие при тежестта на раницата.

Като закрепи металната й рамка на раменете си, той затегна каишките и препаса талията си с колана. След момент уравновеси баланса си с допълнителния товар. Сол намести пистолета си от тази страна, където раницата няма да може да го притиска. След това заключи колата и тръгна нагоре.

Покрай ливадата, не през нея. Все още не трябваше да остава следа. Заобикаляйки планинските цветя, той достигна до другия край. Ставаше все по-трудно и стръмно. Ризата му прогизна от пот, струйки се стичаха по гърба му под раницата. Най-напред той сам прецени посоката, като определи хребета, който му трябваше. Имаше препятствия по пътя, дървета закриха гледката му, клисурата криволичеше. Сол провери картата си неколкократно, като фавни контурите й с околността и провери с компаса. Понякога откриваше гористи склонове с малко дървета, които изглеждаха лесни за катерене в посоката към която трябваше да върви, но на картата бяха отбелязани по друг начин. Той избра една стръмна канара и не би я изкачил, ако на картата не беше отбелязано, че скоро тя става проходима. Знаейки предварително, че ще има скали отвъд следващия връх, той се отклони с четвърт километър от пътя си, за да достигне до един поток. Продължи нагоре. Дефилето беше стръмно, но възможно да се изкачи.

Спря, за да ближе каменна сол и да пие вода. На голяма надморска височина обмяната на веществата е по-голяма от нормалната, изпотяването е обилно. Но сухият въздух изпарява потта толкова бързо, че катерачът може да не усети опасността от дехидрация. Сънливостта може да доведе до кома. Само вода нямаше да помогне изобщо. Солта беше нужна, за да задържи водата. Но преди това Сол не беше опитвал солта — сигурен знак, че се нуждае от нея. Като напъха манерката си обратно в раницата, той погледна към дефилето, което беше изкачил, след това се обърна към по-горните скали. Чуваше шума от течащия поток.

Сенките на скалите се удължиха. Гората стана тъмнозелена като джунгла, или като облаци преди ураган. Емоциите му се разбунтуваха. Той стъпваше твърдо, решително. Мисълта за джунглата му напомни за мисията им с Крис във Виетнам, за войната, която трябваше да водят, защото Елиът искаше от тях да добият опит. Той си спомни за бягството им от хеликоптерите в планините в Колорадо, защото баща им ги беше издал.

„Крис!“ идваше му да изкрещи. „Помниш ли лятото, когато Елиът ни заведе на къмпинг в Мейн? Най-прекрасната седмица в живота ми. Защо нещата не се случиха по друг начин?“

Рохкавата глина на гората продължаваше по-нагоре. През пролуките на дърветата той видя прохода към който се стремеше — приличен на седло хребет между два върха. Сол се изкачи през голямо парче гранит. Последните слънчеви лъчи блестяха през прохода в здрача. Той достигна до началото му. Твърде развълнуван, за да усеща тежестта на раницата, Сол забърза към една закътана скала, от която погледна към долината по-долу.

Не беше много по-различно от долината зад него. Върховете и горите бяха почти същите. Река Пит течеше през нея. Картата указваше, че следващата долина по-горе се нарича парк „Златни класове“. Но след като погледна към червеното сияние на чезнещия залез, установи, че всичко е различно. Това имаше значение.

Долината беше разделена на две от неравен път, който се простираше от изток на запад. Друг път го пресичаше и отвеждаше до парка отвъд. Но в участъка на северозапад… там… Имаше доста голяма площ без дървета. Досети се, че тя заема стотици акри. През бинокъла си той разпозна конюшни, плувен басейн, писта за джогинг, игрище за голф.

Голямата къща в средата на всичко това му напомняше на едно място в Йелоустоун, където Елиът веднъж ги бе завел с Крис.

Почивен дом. Убежище.

Смъртоносен капан.

Нощта беше дъждовна. В екипировката си той носеше водонепромокаем найлон. Разпростря го между два заоблени камъка, закрепи краищата му и си направи заслон. Свит под него, облечен с дебели вълнени дрехи и увит в спалния чувал той хапна. Едва усещаше вкуса на фъстъци и на пастърма, докато се взираше в тъмнината. Дъждът биеше по найлона и се стичаше отпред. Страните му се намокриха. Сол трепереше и не можеше да заспи. Мислеше за Крис.

Когато се зазори, пръскащият дъждец премина в мъгла. Сол изпълзя от спалния чувал и се облекчи между камъните. Изми се в един поток наблизо, избръсна се и оправи косата си. Хигиената бе задължителна тук. Не можеше да рискува да се разболее. Също така трябваше ревностно да пази самоуважението си. Ако запусне тялото си мръсно и вмирисано, скоро това ще засегне и съзнанието му. Ако се чувства немарлив, не след дълго ще започне и да мисли по този начин и Елиът ще го хване. Бе измит от вчерашната пот, гладката му кожа щипеше, избръсната до синьо. Възвърна енергията си. Радваше се на тръпките, породени от студа. Решимостта му се увеличи. Обзе го ярост. Беше готов.

Дрехите му се измокриха само за малко. Тялото му стопли вълнените им влакна и вдигна пара. Нареди багажа си, сложи раницата на раменете си и тръгна непоколебим в планината.

На такова разстояние от „Ермитажа“ не се притесняваше от часовои. Теренът бе прекалено див. Няколко прохода минаваха през долината. Щяха да са нужни твърде много мъже, за да се държи под око всеки подстъп. Най-важното бе да избегне наблюдателите и вероятно снайперистите по пътя. Все пак близо до убежището, той очакваше охрана, особено от североизточната му страна, към долината. Въпреки нетърпението си, той се спускаше внимателно. Знаеше колко е лесно да нараниш глезена си при слизане.

По обяд слънцето се показа и подсили горещината от напрежението. Една скала се простираше надалеч и в двете посоки. Той трябваше да увие раницата си, да я спусне с въжето, да издърпа единия му край и да слезе с рапел. Следобед стигна до подножието.

Преценяваше.

Ако снайперисти наблюдаваха пътя, те ще се нуждаят от широка и чиста огнева линия. Това предполага, че не биха се скрили зад дърветата, откъдето биха зърнали само кола. По-скоро ще предпочетат високо място, скала над дърветата, за да виждат на километри наоколо.

Скрит зад един камък, той се взираше от гребена на хълма към по-ниските хребети, като бавно преместваше погледа си от ляво надясно. Отбелязваше подробностите.

Отне му час. Най-сетне видя двама, на половин километър един от друг. Държаха под око пътя. Лежаха във високата трева на възвишенията, носеха кафяво и зелено, за да се сливат с терена и бяха нагласили пушки с оптически мерници. Не би ги забелязал, ако всеки от тях не бе помръднал леко. Единият, за да вземе предавателя си, а другият, малко по-късно, за да пие вода от манерката си. На равно разстояние от тях се виждаше ограда с врата. Тя беше от другата страна на пътя. Без съмнение, това бе входа на убежището.

Протоколът беше важен. Снайперистите могат да убият човек в долината извън почивния дом, без да има наказание за тях. Не биха нарушили правилата.

А точно пред вратата? Може ли някой, който търси закрила, да бъде застрелян пред оградата? Тези домове не биха имали смисъл, ако не можеш да се добереш до тях. Логиката предполагаше неутрална зона около мястото, малка неопределена ивица, сигурно не повече от десет метра, която не е защитена, но не е и незащитена. Територия, която изисква благоразумие. Един убиец може да не поеме риск за живота си, като застреля човек вън от убежището, но ще се сблъска с разпит, ще се води следствие, за да го освободят от отговорност.

Тази неопределеност можеше да даде предимство на Сол. „Трябва да се покажа, за да стигна до оградата“ — мислеше си той. „Само на километър от нея ще бъда убит в момента, в който ме видят. Но непосредствено пред вратата? Няма ли да се поколебаят, да премислят правилата? На тяхно място аз бих стрелял. Но те не са като мен.“

Той пропълзя иззад камъка и се скри в храстите навъсен. Картата беше неговата защита. През гъсто обраслите дървета той не би могъл да вижда възвишенията, на които лежаха снайперистите. Без план на местността и компас, лесно би се озовал в прицела им. Но след като беше отбелязал разположението им, той изучаваше очертанията на терена и внимателно избираше маршрута си по средата, през каменистата местност към портата. Напредваше бавно. Сол трябваше да оглежда шубраците пред себе си, в случай, че и друг снайперист охраняваше входа.

Той спря. Не бе нужно да гледа вратата. Картата му показваше, че е на петдесет метра от пътя, отделена от него с гъсти храсталаци и дървета. Всичко, което трябваше да направи, бе да…

Нищо.

Все още. Слънцето бе твърде високо. Би се превърнал в прекалено ясна мишена. Най-доброто време да се придвижи, бе по здрач. Тогава ще е достатъчно светло, за да вижда наоколо, но достатъчно тъмно, за да не могат да се прицелят на голямо разстояние.

Свали раницата си, положи я на земята и разтри раменете си. Стомахът му бе свит. Досега контролираше нетърпението си. Целта му бе далечна. Предстоеше му да се справи с много неща. Но на петдесет метра от убежището? Елиът беше почти в ръцете му. Напрежението го разтърсваше.

Очакването бе агония. За да поддържа съзнанието си нащрек, той изучаваше околността.

Катерица притича по един клон.

Кълвач чукаше по близкото дърво.

Кълвачът спря.

Катерицата вдигна опашката си и застина.

Настръхна.

Извади пистолета си, сви се на земята и се обърна, за да се огледа. Бързо постави заглушителя. Само по себе си, внезапното замлъкване на кълвача би могло да не значи нищо. Но свързано с поведението на катерицата, то придобиваше смисъл. Нещо или някой друг бяха наблизо.

Положението му бе опасно. Да се защитаваш на 360 градуса, без да имаш понятие откъде може да дойде заплахата.

Ако имаше заплаха.

Трябваше да го допуска. Да мисли. Ако има снайперист, той не е зад теб. Иначе трябва да си го подминал. Досега би действал.

Тогава е пред теб или отстрани. Сол се довери на инстинкта си, не погледна назад, а се съсредоточи върху дърветата над падината, към пътя. „Чул ме е, че идвам и е чакал да се прицели. Когато спрях, се е зачудил дали не се е объркал. Изглежда не е свикнал с гората и мисли, че шумът е дошъл от животни.“

Но не можеше да се разчита на случая. Трябваше да разбере.

„А ако аз греша? Ако аз съм уплашил катерицата?“ Поклати глава. „Не, катерицата продължи да тича, след като ме видя. Нещо друго я накара да се вцепени.“

Пот капеше около очите му. Къде?

Нещо зелено бавно се премести към лявата му страна.

Раницата му беше отдясно. Той я прекатури наляво за заблуда, за да изглежда, че се е проснал на земята. В същото време се извъртя надясно, скри се зад един храст и се прицели в зеленото.

Мъжът в защитните дрехи насочи пушка към мястото, където бе паднала раницата. Сол стреля. Чу как заглушителят изпращя три пъти. Куршумите попаднаха в лицето и гърлото на човека.

Но не бе действал достатъчно бързо. Мъжът даде един изстрел точно преди да залитне. Не можа да извика, защото кръвта струеше от гърлото му. Шумът от пушката огласи гората. Куршумът уцели раницата.

Сол не взе принадлежностите си. Не се обърна да види дали мъжът е мъртъв. Нямаше време. Спусна се напред. Бягаше през храстите без да проверява има ли някой пред него. Нямаше значение. Изстрелът бе предупредил всички. Ще обърнат погледите си към гората и ще насочат оръжията си. Няма да могат да се свържат с партньора си по радиостанциите.

Ще знаят, че съм тук. Ще сигнализират за помощ и…

Сега или никога. Клоните деряха лицето му. Одраска се в един пън. Но продължаваше да тича. Изскочи измежду дърветата и изведнъж се оказа пред пътя.

Оградата бе висока.

С бодлива тел.

По дяволите. Без да губи темпо, той свърна към портала. Поне беше по-ниско.

Нещо изпука на асфалта зад него. Стреляха от възвишението. Той криволичеше в зиг-заг. Втори куршум се удари в павето пред него. Сол се блъсна в оградата. Шиповете късаха дрехите му, раздираха ръцете му. Трети куршум изплющя в телта, за която се бе хванал и рикошира към лицето му. Жегна го по бузата и я разкървави. Изкатери се с мъка, хвана се за върха и скочи.

Сви краката си, като се удари в земята и се превъртя.

Но нещо го спря.

Обувки и дънки. Сърдит мъж се бе прицелил с револвер Магнум към гърдите му.

Друг, облечен в кафява, карирана ловджийска риза, бе застанал встрани от него. Бе насочил пушката си към хълмовете.

Изведнъж стрелбата утихна. Разбира се. Бе достигнал убежището. Сега не смееха да го убият.

— Дано имаш добра причина…

Сол хвърли маузера си и вдигна ръце:

— Това е единственото ми оръжие. Претърсете ме. Сега не се нуждая от него.

— …за да дойдеш тук.

— Най-добрата. — Кръвта капеше от вдигнатите му длани, но той почти се смееше — Абелар.

Това бе всичко, което трябваше да каже, за да получи тук подслон.

Те го отведоха в прикритието на дърветата и наистина го претърсиха, цялостно, като го съблякоха.

Топките му се свиха.

— Казах ви, че имам само този маузер.

Провериха дрехите му.

— Какъв е този пакет, пришит от вътрешната страна на ризата ти?

Не чакаха отговор. Един от охраната разкъса пломбата, отвори обвивката и се намръщи.

— Документи.

Хвърли презрително пакетчето върху дрехите му:

— Обличай се.

— Кой стреля по теб? — запита друг.

— Мислех, че са часовои.

— Умник. Ние не стреляме по гостите. Ние защитаваме…

— Но все още не бях гост. Може би някой от вашите е помислил, че смятам да нападна.

— Сигурно. Сам човек. Да напада. Престани да се правиш на хитър. Кой беше?

— Не бих дошъл тук, ако всички ме харесваха.

Чу се рев на приближаващи машини.

— Ние ще разберем.

Изведнъж две широки коли се появиха измежду дърветата и свиха по завоя на алеята. Намалиха. Спирачките изсвириха. Преди да спрат, отстрани изскочиха мъже, облечени в спортни дрехи, също като тези телохранители, едри, с четвъртити лица и студени очи. Някои държаха пушки, други пистолети. Радиостанциите бяха провесени на раменете им.

— Изстрелите дойдоха оттам — първият от охраната посочи към възвишенията отляво и отдясно от другата страна на пътя.

Мъжете се спуснаха напред, когато вторият отвори вратата.

— Имат пет минути преднина — каза първият.

— Пътищата са блокирани.

Двама други, с удивително тихи добермани ги подминаха тичешком.

— Има един от другата страна на пътя — каза Сол. — На петдесет метра през дърветата.

— Досега ще е изчезнал — отряза един здравеняк.

— Съмнявам се. Мъртъв е.

Те се обърнаха тичайки и го изгледаха. След двадесет секунди изчезнаха.

Мъжът с ловджийската риза заключи портала. Другият погледна Сол:

— Ти идваш с нас.

Сол посочи оградата:

— А кой ще пази имуществото?

Шофьорите приближиха и извадиха пистолети.

— Добре — каза Сол и точно това имаше предвид. Ако убежището гарантира първокласна безопасност, пазачите, които са го намерили, трябва да бъдат негова охрана. Те знаеха малко за него. Все пак повече, отколкото останалите.

Поведоха го надолу по пътеката. Очакваше да види джип или друга солидна кола. Но беше Понтиак с високо окачване и големи колела, който можеше да се движи в гористи местности и да не затъва в калта.

Сол кимна одобрително и влезе отзад. Решетка от заздравен метал го отделяше от предната част.

Шофьорът дръпна лост, близо до ръчната спирачка и заключи вратата на Сол. Докато колата се измъкваше измежду дърветата, вторият пазач го оглеждаше през решетката. Пистолетът му бе подпрян на седалката.

— Ако исках концентрационен лагер…

— Ще имаш спокойствие. Първо трябва да получиш право на това.

— Как? С кръвна проба?

— Ако те допуснем като в хижа, как ще се чувстваш в безопасност? Отпусни се. Като те регистрираме, дори ще те почерпя едно питие.

— Ще ме почерпиш? Значи тук не е безплатно?

— Това да не са социални грижи?

— Не е и рая.

— Зелен си. Точно тук грешиш.

Понтиакът се спусна по алеята. Сол се хвана за седалката и се загледа навън. Видя метални кутии, поставени по дърветата.

— Фотоприемници?

— И звукови детектори.

— Тихо — каза шофьорът. — Да не си решил да му бъдеш екскурзовод?

Очите на втория се присвиха и се втренчиха в Сол.

Излязоха от гората.

Като видя мястото, той разбра. Докъдето поглед стига се простираше поляна. Вляво от пътя имаше игрище за голф, а зад него — езерце. От дясно гостите се разхождаха по пътеки от бели камъчета покрай цветни градини с пейки и фонтани.

Провинциален клуб. Парк.

Пътят водеше към неголяма сграда. Върховете й, очертани на фона, отново му напомниха Йелоустоун. Излетя хеликоптер.

Но той не си позволи да се разсее. Съсредоточи се върху мястото и се приготви за…

Какво? Не знаеше.

Понтиакът спря отпред. Отключиха вратата му. Първо слезе шофьорът, сетне другият телохранител, накрая Сол.

Застанаха от двете му страни. Изкачиха бетонните стълби към верандата, която се простираше по цялата ширина на сградата. Бе направена от ароматно кедрово дърво. От едната й страна той зърна края на тенискорт и чу ударите на топките. Играч, когото не можеше да види, се изсмя тържествуващо. „С настъпването на здрача ще трябва да преустановят“ — помисли Сол.

Тогава забеляза прожекторите, които ограждаха корта.

Часовои? Огледа градинаря с косачката, мъжа с бяло сако, тичащ с кърпи към кортовете, дърводелеца, който поправяше перваза на прозореца. Но те изглеждаха по-малко заети със задълженията си, отколкото със Сол.

Добре тогава.

Охраната го въведе през масивни двойни врати. Щанд за цигари и списания вляво и друг за спортни стоки вдясно. Минаха покрай магазини за дрехи, за плочи, дрогерия и стигнаха до просторна висока зала с огромни полилеи и лъснат под от твърда дървесина. Тезгях с пощенски пратки и отделения за ключове на стената отзад му напомни рецепция на хотел. Иззад бюрото припряно заговори служител:

— Той ви чака. Влизайте направо — и посочи бързо към врата с надпис „Частен вход“.

Минаха през нея. Охраната пусна Сол да върви напред по тесен коридор към втора врата без табела. Преди бодигардът с ловджийската риза да успее да почука, тя автоматично се отключи. Сол погледна зад себе си и видя камера над вратата, през която бяха минали.

Той вдигна рамене и влезе. Кабинетът бе по-широк отколкото бе очаквал, богато украсен, ексцентричен. Кожа, хром и стъкло. Стената срещу него представляваше прозорец от пода до тавана с изглед към кафенето и басейна, където хората се плискаха. Но точно пред него, зад плюшения килим на бюрото, седеше човек и бързо драскаше нещо върху гъсто изпъстрен лист хартия.

— Влез — каза мъжът, твърде зает с писането, за да вдигне очи.

Сол пристъпи, след него и бодигардовете.

— Не — погледна ги човекът. — Само той. Все пак чакайте отвън. Може да имам нужда от вас.

Те излязоха и затвориха вратата.

Сол го изучаваше. Мъжът бе в началото на четиридесетте, кръглото му лице — някак грубо, косата — модерно подстригана, така че да покрива върховете на ушите му. Имаше обемист гръден кош, който при ставането му премина в също така обемист стомах. Носеше червен блейзер и тъмносини панталони, и двете от изкуствена материя. След като заобиколи бюрото, Сол видя белите му обувки. От протегнатата му ръка се подаде електронния му часовник с много бутони. Но макар и да приличаше на представител на търговска камара, който работи под голямо напрежение, очите му издаваха остра бдителност.

„Разиграва роля“ — помисли си Сол. Не е търговски представител. Управител на почивен дом. В този ослепителен вид не изглежда застрашителен за гостите.

— Не очаквахме ново посещение — усмивката му се стопи, когато забеляза кръвта на дланта си след ръкостискането си със Сол.

— Имах малко проблеми — Сол вдигна рамене, — с влизането.

— Но никой не каза, че сте наранен — в гласа на директора се долавяше тревога. — И бузата ви. Ще трябва да ви прегледа доктор. Повярвайте ми, съжалявам. Не биваше да се случва.

— Не е по ваша вина.

— Но аз съм отговорен за това, което стана тук. Разбирате ли? Вие сте част от моите задължения. Седнете и се отпуснете. Желаете ли питие?

— Не алкохол.

— „Перие“?

Сол кимна.

Мъжът изглеждаше възхитен, сякаш единственото му желание бе да обслужва. Отвори шкаф за книги, сетне вратичка на малък хладилник. Отвъртя капачката на шишето, напълни висока чаша с лед и го заля догоре. Подаде питието заедно със салфетка.

Едва когато отпи, Сол разбра колко жаден е бил.

Мъжът изглеждаше доволен. Потри ръце и седна отново зад бюрото.

— Нещо за ядене?

— Не сега.

— Когато пожелаете. — Той се облегна на стола и вдигна вежди. — Разбрах, че сте пристигнал по тежък път, през планините.

„Започва“ — помисли Сол. „Ловък е, но това е разпит.“

— Харесват ми горите.

— Очевидно и на някой друг му харесват. Имаше стрелба.

— Ловци.

— Да, но за какво бяха тръгнали на лов?

Сол сви рамене, като младеж хванат в лъжа.

— Защо стреляха по вас?

— Предпочитам да не ви казвам.

— Мислите, че няма да ви приемем? Това не е вярно. Независимо какво сте направил, ние сме длъжни да ви закриляме.

— Бих желал да запазя тайните си.

— Разбираемо. Но погледнете нещата така. Ако знаем кой искаше да ви убие, ще ви защитаваме по-добре.

— А ако се разнесе, сигурно няма да бъда приет.

— Имате предвид от другите гости?

Сол кимна.

— Съгласен съм с вас. Но аз съм като свещеник. Никога не повтарям това, което съм чул.

— А ако някой друг слуша?

— Тук няма подслушвателни устройства.

Сол просто го гледаше втренчено.

— Признавам, че има връзка между офисите. В случай че имам главоболия. — Той бръкна в чекмедже и натисна бутон. — Изключих я.

— Може би сгреших — Сол се надигна от стола.

Мъжът се приведе напред.

— Не, не исках да ви притеснявам. Старая се само да помогна.

Сол разбра. Ако някой се откаже от закрилата на убежището, управителят ще трябва да обяснява на началниците си защо почивният дом е бил неприемлив за него.

Той седна отново и пресуши питието си.

— Все пак е нужно да се спазва протокол — каза мъжът.

— Естествено.

— Забравих да се представя. Дон.

„И теб си те бива“ — помисли си Сол. „Сега сигурно е мой ред.“

— Сол.

— Казахте ли паролата на охраната?

— Разбира се.

— Каква е тя?

— Абелар.

— Ясно ви е, че дори обикновен гангстер би могъл да я научи. Тази ключова дума не се е променяла от 1938 г. Информацията се разпространява. Знаете, че само оперативни работници имат право на протекция тук.

— Не бих и опитал, ако беше иначе — Сол бръкна под ризата си и отвори водозащитения пакет. Там имаше няколко документа. Той подаде на Дон паспорта си. — Официалното ми име. Предполагам, че ще проверите.

— Разбира се — Дон разгърна паспорта и се намръщи. — А псевдонима ви?

— Ромул.

Дон тръшна паспорта.

— Какво, по дяволите, си мислиш че…?

Сол цъкна с език.

— Поне си откровен. Преди малко се чудех, дали няма да се опиташ да ми предложиш полица за застраховка живот.

— Точно от това имаш нужда. Мислиш, че можеш да ни изхитриш и да…

— Да ви изхитря? Някой стреля по мен.

— Наемници.

— Но не мои. За малко не ме убиха. Мислиш, че ще се доверя дори и на експерт да стреля по мен от далечно разстояние и да го направи достатъчно убедително? Погледни ръцете ми. Питай хората си, които бяха отвън, колко близо минаваха куршумите. Аз съм квалифициран. Имам паспорт. Искам закрила.

— Защо?

— Вие пазите… защото президентът е сключил споразумение срещу мен. Експлозията „Парадигма“. Убих най-добрия му приятел.

Дон сдържа дъха си и потръпна.

— Баща ти?

— Какво?

— По-точно осиновителят ти или наречи го както искаш. Предполагам, че не знаеш. Той е тук.

— Какво значение има това? Ако баща ми е тук…

— Той ми каза, че ти искаш да го убиеш!

— Тогава който и да е той, не може да е мой баща. Да го убия? Това е лудост. Къде е този човек? Искам да…

Дон блъсна по бюрото си.

— Това са глупости!

Вратата се отвори. Бодигардовете влязоха.

— Изчезвайте оттук! — каза Дон.

— Мислехме, че има…

— Затворете проклетата врата!

Направиха го.

Здрачът през прозореца се сгъстяваше. Внезапно блеснаха прожекторите и осветиха басейна. Дон облегна ръцете си върху бюрото.

— Не си играй с мен. Каза достатъчно, за да ме убедиш, че искаш да го убиеш.

— Това не е важно.

— А кое е важно?

— Споразумението срещу мен. Официално е. Ако изляза оттук — мъртъв съм. Представи си как ще пострада репутацията ти. Единственият управител на почивен дом, който отказва закрила на квалифициран служител. Разпитът и екзекуцията ти ще ми доставят удоволствие. Освен ако не ме убият.

— Забравяш нещо.

— Какво?

— Губиш. Тук се заплаща.

— Предвидил съм това.

— Наистина ли? Това е частен клуб.

— Членска вноска?

— Сети се. Двеста хиляди.

— Доста е.

— Клиентелата ни е изключителна. Плащат, за да не допускаме всеки.

— Предпочитам да е така. И аз имам претенции — Сол погледна в пакетчето, извади три документа и му ги подаде.

— Какво, по…

— Сертификати със златно покритие. В действителност струват повече от двеста хиляди. Разбира се, ще ми дадеш кредит.

— Как, по дяволите…?

— Както и другите.

Нямаше нужда Сол да обяснява.

ЦРУ имаше неограничени фондове. С цел безопасност не се пазят документи. Беше масова практика служителите да скрият десет процента от цената на операцията като негласна такса. Премия във вид на депозит в швейцарска банка, най-добрата застрахователна полица. Ако станат грешки или ситуацията е рискована, този влог се превръщаше в защита на служителите. Когато животът им е на карта, те търсеха помощта на убежищата.

Сол знаеше номера от Елиът. Спестяваше част от бюджета на всяка операция. Отново използваше тактиката на баща си срещу него.

— Негодник. Това не е всичко. Това е само началната такса. Магазините, покрай които мина. Тенис корта. Игрището за голф.

— Не са ми нужни.

— А кината. Ще трябва да ядеш. Пилешко и хамбургери или деликатеси. Заплаща се. Искаш да гледаш телевизия? Имаме сателитен приемник. Стрелби. Глезотии. Можеш да гледаш. Но се плаща. Предлагаме всичко, което можеш да пожелаеш, от книги и плочи до секс. Ако го нямаме, ще ти го доставим. Но, приятелю, това се заплаща. И в момента, в който не можеш да платиш, ще те изритам оттук.

— Звучи, сякаш ще трябва да купувам акции.

— Ще напуснеш веднага…

Сол извади още два документа.

— Тук са петдесет хиляди. Дори хамбургер не може да е толкова скъп. Би трябвало да мога да живея с тях шест месеца тук. И дори да отида на кино.

Дон потрепери.

— Ти…

— Успокой се. Ще живея с тях. Приет съм.

Дон кипна.

— Само едно погрешно движение.

— Зная. Мъртъв съм. Но кажи това и на баща ми. Същото трябва да важи и за него.

— Значи признаваш…?

— Не знам за какво говориш. Но очаквам същата закрила, която получава и баща ми.

— Майната ви.

Сол сви рамене.

— Това е твой проблем. Съчувствам ти.

— Ще те наблюдават.

— Рая. Надявам се, че тези хамбургери си струват четвърт милион долара. — Той стана и се запъти към вратата. — А сега като си помисля…

— Какво?

— Аз съм евреин. Може би ще се върна към религията. Надявам се, че хамбургерите ще са съобразени с изискванията на еврейския кашер.

Той отмина охраната и чу Дон ядосано да им крещи от офиса си. Ухили се, но само, докато те изчезнат.

Очите му блестяха. Излезе от коридора и се приближи до рецепцията.

— Ще се регистрирам — гласът му беше развълнуван.

Попълни един формуляр. Двамата от охраната се появиха отново. Застанаха в ъгъла и започнаха да го наблюдават. Минаваха гости в екипи за тенис и го оглеждаха. Други — във вечерно облекло, излизаха от ресторанта в дъното на фоайето и начумерени тръгваха нагоре по излъсканите стълбища.

Сол можеше да си представи какво си мислят. Какво е миналото му? Окървавените му, окъсани дрехи контрастираха с техните гардероби. Приятели, цялата паплач е тук.

Видя няколко жени — висшият ешелон в професията си. Тук присъстваха традиционните аристократични мъжки клубове — мрежата на старите момчета. Много от тях наистина изглеждаха на възраст за пенсиониране. Той разпозна някои — американец, шеф на секция, преместен в Иран след падането на шейха; руснак, навлякъл си неодобрението на Брежнев, защото подценил партизанското движение при нахлуването в Афганистан; аржентинският директор на военното разузнаване, обвинен за поражението на страната си по време на войната за Фолклендските острови.

Едно нещо го изненада. Имаше малки изключения, но членовете на едно и също разузнаване не общуваха помежду си.

Чиновникът изглежда беше изненадан, че са допуснали Сол.

— Ето ключът ви — гласът му звучеше озадачено. — Ще намерите списък от услуги на масата до леглото си. Болницата е надолу по стълбите…

— Сам ще се погрижа за раните си.

Той отиде до магазина за дрехи и до аптеката. Двама от охраната го следваха отдалеч. Сол се качи по стълбите — те след него. Стигнаха до един тих, изолиран коридор на третия етаж и зачакаха пред стаята му.

Той заключи вратата си. Беше впечатлен. Клиентите на дома получаваха защитата и сигурността, за които си плащаха. Стаята му бе доста внушителна — може би два пъти по-голяма от нормалното. Библиотека разделяше спалнята от дневната. Откри стереоуредба, широкоекранен телевизор, персонален компютър и модем платка, която според инструкциите осигуряваше телефонна връзка с информационната служба, наречена „Източникът“. Абсолютно всичко — от „Ню Йорк Таймс“ до средните борсови индекси Дау Джоунс можеше мигновено да бъде обобщено на компютърния екран. Сол си помисли, че новините от Уолстрийт са от първостепенна важност. Цените тук, без съмнение, принуждаваха доста клиенти често да проверяват инвестициите си. Ако не можеха да си платят постъпилите сметки…

Мебелировката бе доста разточителна, толкова, че да не накърни нечии претенции. В голямата баня намери телевизор, телефон, кварцова лампа, вана, оборудвана за подводен масаж, отделна вана и душ. Всичко, което можеше да си пожелае един беглец.

С едно изключение. Свобода.

Той се съблече и се потопи във ваната с подводни водовъртежи. Почувства как водата приятно разтрива мускулите му. Масажът изостри чувствителността му — напомняше му за Ерика, а това усили решимостта му да оцелее. Не можеше да си позволи да се разсейва. Крис. Трябваше да се концентрира върху мисията си. Трябваше да отмъсти за смъртта на брат си. Елиът. Сред мощните водни вихри, той изведнъж забрави всяко отпускане. Излезе от ваната кипнал от гняв.

Драскотините от куршуми бяха съвсем пресни и той не се боеше от тетанус. Все пак реши да промие и дезинфекцира дълбоките рани от бодливата тел. Сложи им от кислородната вода, която беше взел от аптеката. Запари му. Той превърза най-лошите рани, облече си ново бельо, спортните панталони и полото, които си беше купил. Луксът му причиняваше мъка.

Изгаси осветлението, дръпна завесите и се загледа навън към тенискортовете. Никой не ги използваше, въпреки че бяха осветени. Самотен бегач обикаляше край тях. Сол погледна напред — мрак обвиваше планините.

Рай. Думата продължаваше да се връща в главата му.

Беше се справил успешно.

Все пак целта му не беше да стигне дотук. Елиът беше неговата цел. Въпреки кавалерската постъпка на Дон, знаеше, че е постигнал съвсем малко.

„Значи си вътре. И какво от това? Дон не се шегуваше. Охраната го наблюдаваше. Да не би да си мислил, че единственото, което трябва да направиш е просто да влезеш в стаята на стареца и да го убиеш? Шансовете ти са никакви — ще те убият преди да си стигнал толкова далеч. Дори да успееш, никога няма да се измъкнеш жив оттук. Това не е добре“ — помисли си Сол.

„Трябва да убия това копеле и да остана жив“.

— Той какво? — изплашен, Елиът седеше скован в леглото. — Искате да ми кажете, че той е тук? Действително ли е в сградата?

— Повече от това. Той поиска убежище — каза Кастор. — Регистрираха го и си отиде в стаята.

— Поискал е… — Елиът мигаше поразен. — Това е невъзможно. Директорът знае, че дойдох тука заради него. Трябвало е да го убие. Защо, за Бога, е пуснал Сол вътре?

— Заради договора срещу него.

— Какво?

— Президентът го преследва. Управителят не може да забрани достъп на оперативен служител, който е в опасност.

Елиът се разгневи. Не бе предвидено да стане така. Снайперистите отвън трябваше да убият Сол, когато наближи долината. Ако Сол ги е избегнал, то правилата на светото убежище трябваше да влязат в действие. Щом някой заплашва гост на дома, трябва да бъде екзекутиран. Такъв беше законът.

„Не бих избрал това място, ако допусках, че той ще влезе вътре.“

Иронията го ужаси. Операция „Парадигма“, поставила началото на всичко, свърши с това, че той потърси защита и безопасност тук. Сол, причината, поради която се нуждаеше от защита, беше използвал последствията, за да убеди управителя да го пусне и него вътре.

„Разчитах светите убежища да бъдат моето оръжие. Не съм и сънувал дори, че той ще го използва против мен.“

— Полидевк е навън в коридора — каза Кастор. — Охранява вратата.

— Сол няма да действа толкова явно. Ще ни нападне по начин, който не очакваме.

— Не съм сигурен какво…

— Ако го убия първи — каза Кастор.

— И след това ще те убият, защото си нарушил правилата ли?

— Ще подготвя бягството си предварително.

— Ще те преследват завинаги. Какво ще реши това? Те знаят, че ти си от ескорта ми. Ще решат, че аз съм ти заповядал да го убиеш. Ще ме обвинят. Разбира се, и мен ще убият.

— Тогава какво ще правим?

Елиът разсеяно поклати глава. Проблемът изглеждаше неразрешим. При установените от правилника обстоятелства, никоя страна не би могла да атакува. Едновременно и двете страни трябваше да се защищават. За момент с неудоволствие се възхити, че Сол е по-умен отколкото е очаквал. Бяха тук като равни, задънени в патова ситуация, а напрежението растеше.

Кой ще действа пръв? Кой пръв ще сгреши?

Въпреки страха си, Елиът беше изненадан. Беше очарован.

— Да правим нещо? Защо? Нищо, разбира се.

Кастор се намръщи.

— Ще оставим системата да го свърши вместо нас.

Дон почука два пъти, после още два. Бодигард го разгледа през шпионката, после отвори вратата. Дон огледа коридора в двете посоки — беше пуст, значи не са го видели — и влезе в претъпканата стая. Видя двама от охраната, три сестри, лекар, камериерка. Провря се между тях, но не забеляза това, заради което беше дошъл.

— В банята — каза бодигардът до вратата.

Дон кимна равнодушно и потисна един непрофесионален стон. Господи, още един кървящ. Когато влезе в банята, чу охраната да заключва вратата.

Но тялото не беше във ваната. Вместо това лежеше на тюркоазените плочки с лице нагоре, гротескно, облечено в пижама и разтворен халат. Единият чехъл се беше изхлузил.

„Слава богу, че сгреших“ — помисли си Дон. „Няма кръв.“

Върхът на черепа беше насочен към него, така че видя лицето отгоре-надолу и не можа да го разпознае, докато не влезе в банята и се обърна. Дори и така, от номера на вратата, сверен с неговата регистрационна информация, той знаеше кой гост е настанен в стаята.

Египтянин. Офицерът от разузнаването, отговорен за охраната на президента Садат в деня на убийството му.

Но лицето му беше толкова изкривено, че ако не знаеше кой трябва да бъде, Дон не би могъл да идентифицира мъжа в момента, в който го видеше.

Страните бяха извити в ужасна гримаса. Мургавата кожа бе посиняла.

— Цветът му — обърна се Дон към лекаря. — Цианид ли е?

Докторът бе блед и мършав. Сви рамене.

— Нещо такова. Спира достъпа на кислород до клетките. Това би причинило посиняване на кожата. Трудно е да кажа със сигурност преди да е свършила аутопсията.

Дон се намръщи отвратен.

— Но болката, изписана на лицето му. Цианидът не е ли…

— Безболезнен?

— Да — беше объркан. — Все едно, че заспиваш.

— Може би е сънувал кошмари — каза бодигардът до вратата.

Дон се обърна почти ядосан. Не беше сигурен дали мъжът се шегува. Но бодигардът изглеждаше истински очарован от ефекта на отровата.

— В действителност му е станало лошо — каза лекарят. — Опитвал се е да стигне до тоалетната чиния, повърнал е и е паднал по лице. Ние го обърнахме. Бил е мъртъв с часове. Изкривените му страни доказват, че главата му се е притискала в пода. Може би не толкова отровата е причинила смъртта, а това, че си е ударил главата. Или се е задушил в бълвоча си. Както и да е, вие сте прав. Не е била безболезнена, спокойна смърт.

— Преди няколко часа ли?

— Малко или много. Спазихме протокола и се опитахме да го съживим. Адреналин. Електрошок за сърцето. Можете да видите кръглите следи по гърдите му.

— Изпомпахте ли съдържанието на стомаха му?

— Извършихме всички необходими действия, но в това нямаше много смисъл — докторът посочи към хората в стаята. — Ще имате много свидетели за разследването. Единственият спорен въпрос е, защо не сме го преместили долу в клиниката. Професионалният ми отговор е — той толкова отдавна е починал, че аз не мога да губя време да го местя. Извън докладите — не можехме да го преместим и да запазим тайната. Знаете какъв ефект оказват такива неща върху другите гости. Повярвайте ми, нямаше смисъл. Той беше мъртъв.

— Кой го намери?

— Аз — камериерката беше стройна и привлекателна. Носеше униформа с престилка.

Дон погледна часовника си.

— В единадесет часа през нощта? Откога стаите се чистят…

— Нямаме разпореждания, ако това имате предвид.

— Няма значение. Няма правила против това. Но при разследването ще питат.

Изнервена, тя се опита да подреди мислите си.

— Последните няколко дни изглеждаше подтиснат. Не знам, нещо свързано с писмо от жена му — тя се намръщи. — Тази сутрин на вратата му имаше табелка „Не ме безпокойте“. „Иска да спи до късно“ — помислих си аз и се върнах след обяд, но табелката бе още там. След това имах много работа и бях забравила за него, допреди малко. Заради някакво предчувствие реших да проверя отново вратата му и когато видях, че табелката още стои, се обезпокоих. Почуках няколко пъти. Никой не отговори. Затова отворих с резервния ключ и влязох.

— Намерихте го и извикахте охраната.

Тя кимна.

— Можехте да повикате охраната преди да влезете.

— И да го притесня, ако грешах.

Дон се замисли за това.

— Справили сте се чудесно. Разкажете на разпитващите точно така, както и на мен Няма да имате никакви проблеми.

Той се обърна към другите.

— Има ли някакви слаби места, които трябва да изясним?

Никой не проговори.

— Добре тогава. Не, почакайте. Има още нещо. Откъде е взел отровата?

Лекарят като че ли се раздразни.

— Откъде я взема всеки от тях? Тези хора са ходещи аптеки. Оставете лекарствата, които ние им даваме. Повечето от тях си носят. Знаят хиляди начини да се самоубият. Ако не използват един, ще е друг.

— Направихте ли снимки?

— От всякакъв ъгъл.

— Превъзходно — Дон поклати глава. — Чудесно определение, а?

— Единадесет месеца, откакто дойдох. Слава богу, че назначението ми вече изтича.

— Късметлия — Дон облиза устните си. — Изчакайте до полунощ и го преместете. Коридорите обикновено са спокойни по това време. Вие двамата — той се обърна към охраната — уверете се, че асансьорът е празен преди това. — Той се загледа в тялото. — Вие знаете как да го направите. Аз ще се заема с формалностите. Тъй като ще работите до късно, не е необходимо да ми докладвате преди утре по обед. Но искам дотогава да ми дадете всички документи — подписани. Също — той внезапно почувства, че трябва да излезе от банята — ще получите премия, както сме се разбрали. Използвайте обичайните обяснения. Внезапно е решил да си тръгне от дома тази вечер. Никой не знае къде е отишъл — докато говореше, той бързо мина край лекаря. — Искам да направите аутопсията тази вечер.

— Тестовете отнемат повече време.

— До утре на обяд. Разследващите скоро ще дойдат. Трябва да докажем, че светостта на убежището не е престъпена. Трябва да сме сигурни, че не е било убийство.

Вече в офиса си, Дон се наведе към вратата. Челото му бе мокро от пот. Беше успял да запази контрол над себе си по целия път дотук. Дори успя да понесе един разговор с няколко гости във фоайето, като се държеше уверено, сякаш нищо лошо не се беше случило. Но сега, когато най-после беше сам, нервите му не издържаха.

Той си наля два пръста бърбън и ги изпи на една глътка. Навлажни една кърпа в мивката до барчето си и я притисна към лицето си.

Единайсет месеца? Това ли беше казал докторът? Само още един месец и мъжът щеше да се измъкне оттук? Дон му завиждаше. Неговият собствен договор беше започнал едва преди шест месеца. Още половин година, а той се чудеше дали ще издържи.

В началото, когато получи тази длъжност, бе очарован. Година в рая. Съжаляваше, че ще бъде само една. Всичко за което си мечтаеше — безплатно и като добавка заплатата му от 100 000 долара. Наистина, подозираше, че толкова много добрини наведнъж не се получават, освен ако работата е някаква гадория. Но той беше работил двадесет години в разузнаването, бе организирал някои от най-големите операции. Системност, в това беше добър. Едно свято убежище беше нещо сложно, изтънчено. Изискваше се деликатност. Добре. Няма проблеми. Той беше специалист по обществени отношения.

Но никой не му беше казал за настроението тук. Никой не го беше предупредил, че ще има толкова много смърт.

Разбира се, че не. Само шепа хора знаеха какво в действителност става тук — бившите директори и разследващия съвет — и на тях им бе забранено да говорят. Защото ако тръгнеше мълва, кой щеше да е достатъчно луд да дойде тук? Кой щеше да иска да посвети живота си на професията, без концепцията за светите, неприкосновени убежища. Всеки има нужда от рай.

Но това беше ад.

Той не беше работил като открит оперативен служител. Никога не беше принадлежал на скритата секция, тъмната страна или мокрия екип, според различните жаргони. Той беше от главните офицери, работил винаги в кабинет. Преди да дойде тук беше виждал само три трупа. На един приятел и двама роднини, починали от естествена смърт, които спокойно си лежаха в погребалното бюро. Беше се отвратил.

Преди. А сега? Той потрепера.

Трябваше да се досети. Светите убежища бяха устроени за амбициозни хора, които губеха. Всичко, което можеш да си пожелаеш. На определена цена. С гарантирана безопасност. Това бе обещанието. Рай от сто акра. Но никой не гарантираше щастие. Дон, който трябваше да стои само една година, вече мечтаеше да отпътува поне до закусвалничката с хамбургери, където бе спрял по пътя от Ванкувър за насам. Късно нощем той сънуваше, че се разхожда в огромен, претъпкан магазин. Сто акра. Понякога му се струваше, че познава всеки сантиметър. Другите — тези, които бяха тук с години и трябваше да останат завинаги, чувстваха клаустрофобията, дори по-зле. Отдаваха се на страстите си за компенсация. Наркотици, алкохол и секс. Чревоугоднически угощения. Но колко можеш да се надрусаш, изпиеш, изчукаш или изядеш преди да ти писне? Стоте акра се смаляваха всяка секунда. Всеки следващ ден като предишния. С малки вариации.

Кога успя да се изтощиш толкова, въпреки всичките вариации?

Той не беше от хората, които се оплакват. Въпреки това, беше забелязал, че само губещите, които презираха плътското, намираха удовлетворение тук. Като провери библиотеката, откри, че те предпочитат спиритистки теми. Свети Августин. Учението на Буда. Колелото на съдбата. Интригуваше го как оцелелите след толкова бурен и активен живот се обръщаха към медитация и монашеска дисциплина.

А останалите, които не можеха да се приспособят? Те се тровеха, пръскаха си мозъка или умираха от свръхдоза наркотик, инжектиран в китките им. Може би си подхвърляха идеи един на друг. По-късно много от тях си стояха в сауната, докато припаднат и умрат от обезводняване или пиеха вино в горещите вани, докато кожата им не отичаше съвсем и умираха от кислороден глад. Но често, когато загубеха съзнание, те потъваха и се давеха.

Сол не обърна внимание на бодигардовете, когато излезе от стаята си. Бяха двама — както предната вечер. Дон не се шегуваше.

— Ще те наблюдават.

Без съмнение, друга двойка щеше да дойде. На смени през цялото денонощие. За двеста хиляди можеш да си купиш дяволски много защита.

Той слезе по стълбите. Последваха го. Предположи, че не би било трудно да научи номера на стаята на Елиът. Но какъв беше смисълът? Не можеше да се приближи без охраната си. Би могъл да опита да ги заблуди, но това би му навлякло повече неприятности. Още нещо — не беше решил как да избяга. Колкото повече мислеше за това, толкова повече започваше да се чуди дали изобщо е възможно. За да отмъсти за брат си, трябва да убие баща си, а за да остане жив не би могъл да го убие. Противоречията притискаха мозъка му.

Трябваше да има начин. Реши, че не знае достатъчно и започна разследване. Проучи дома — разходи се през фоайето, етажите, ресторантите, медицинската клиника, а после и отвън — игрищата, градините. Охраната му го следваше плътно, близо до него. Но гостите усещаха, че има някакъв проблем и спазваха дистанция. Техните хитри погледи го накараха да се замисли как може да използва нервността им в свое предимство.

Той прегледа плувния басейн и игрището за голф. „Трябва досега да са казали на Елиът, че съм тук“ — помисли си. „Така че, какво би направил той? Логичният избор е да си остане в стаята. Той знае, че аз никога не бих рискувал да отида там. Но колко дълго би могъл да остане затворен? Той знае, че аз не смятам да си тръгна. Ще се откаже да се крие завинаги. Вместо той да реагира, той ще иска да ме принуди аз да реагирам.

Но как?

Каквото и да е, ще се случи скоро. След като е решил да се покаже, изобщо няма да се тормози да чака. Той ще приеме неизбежното и веднага ще наруши патовата ситуация.

Но къде? Старецът е прекалено крехък за боулинг или тенис. Въпреки това има нужда от почивка. Какво би…?“

Не можеше да е нещо друго. Сол кимна от задоволство и тръгна към строящата се оранжерия близо до пистата за дълги бягания в задната част на вилата.

Хареса му да си представя различни начини да я използва.

Но къде би отишъл старецът, докато завърши строежа?

— Не знаех, че обичаш риболова.

Елиът чу гласа зад себе си и се извърна. Реката беше широка и спокойна, обрасла с дървета и храсталаци по двата бряга. Но на това място се спускаше тревист склон към една полянка — тиха и чиста. Водата миришеше сладко, но от време на време вятърът донасяше горчивата миризма на загниваща растителност.

Мъжът на края на единия бряг беше загърбил слънцето. Светлината заслепи Елиът. Той вдигна ръка, за да прикрие очите си и кимна.

— Не помниш ли нашите екскурзии, когато ходехме за риба? Да, харесва ми. Но рядко имам време за това. Сега, когато почти се пенсионирах… — той се усмихна, отпусна кордата и подпря въдицата на брега.

— О, добре си спомням тези екскурзии за риба — гласът на Сол бе дрезгав от ярост. Синусите в гърлото му се бяха стегнали, почти го задушаваха. — Само ти и аз — той сякаш го дебнеше на брега. — И Крис.

Загледа се в Елиът. Сламена шапка, риза на червени карета, стегнати нови дънки и гумени ботуши. Отново продума.

— Без черен костюм и жилетка?

— Да ходя за риба така? — Елиът се усмихна. — Не нося официални дрехи през цялото време. Забравил си как се обличах, когато ти, аз и Крис ходехме на тези екскурзии.

— Постоянно се връщаме към Крис — Сол посивя от гняв, стисна здраво юмруци и се приближи.

Елиът не му обърна внимание и се наведе към кутията с такъмите.

Сол вдигна ръка, все едно се прицелваше.

— По-добре е да не вадиш от шибаните си шоколадови пръчки.

— Страхувам се, че нямам „Бейби Рут“. Съжалявам. Ще ми се да се бях сетил, като спомен за добрите стари времена. Не, само сменям стръвта.

Пъстърва, голяма тридесет сантиметра, скочи над водата. Тя грабна една буболечка от повърхността и се гмурна отново, като остави широк кръг след себе си.

— Виж какво изпуснах. Аз използвам изкуствена стръв, а то трябвало да е муха.

— Стръв — ноздрите на Сол се разшириха. — Поразпитах наоколо. Имаш двама бодигарда.

— Компаньони. Да, така, е. Кастор и Полидевк.

— Искаш да кажеш Макелрой и Конлин.

— Много добре — кимна Елиът. — Щях да се разочаровам, ако не си беше свършил домашното.

— Още сираци, които си излъгал — бесен, Сол се огледа наоколо. — Добре, къде по дяволите са те?

— Струва ми се, че играят тенис — Елиът вдигна втора въдица. — Те не ходят навсякъде с мен.

— Не се ли изнервяш така — да бъдеш тук сам?

— В неприкосновено убежище? Защо да се притеснявам. Аз съм защитен.

Сол се приближи.

— Грешиш.

— Не, ти грешиш — Елиът гневно захвърли въдицата. — Ти загуби. Признай си. Ако ме убиеш тук, ти също ще умреш. След всичките тези години, знам как мислиш. Не би бил доволен, освен ако не избягаш. Обаче не можеш.

— Може би.

— Това не ти върши работа. Ти искаш да си сигурен — гърдите на Елиът се повдигнаха. — Затова съм днес тук, сам. Можех да се скрия в стаята си, но съм прекалено стар, за да си губя времето. Това място е достатъчно гадно. Сигурно си усетил настроението. Гостите са вече мъртви. Те просто не знаят достатъчно, за да разберат, че са победени.

— Ти си изкопа гроба.

— Не — Елиът гордо повдигна брадичка. — Скоро пак ще си имам розите. Сега имам това — той трескаво посочи към въдицата. — Така — ето ме тук, най-добрата възможност, която ще имаш. Убий ме веднага и избягай през реката. Кой ще разбере? Дори може да успееш. Иначе, или се сдобри с мен, или, по дяволите, остави ме сам — той се загледа в реката. Дишаше тежко. Избухването му го бе изтощило. — Аз все пак предпочитам да се разбираме.

— Не е толкова лесно — на Сол нещо му загорча. — Дължиш ми нещо.

— Какво?

— Обяснение.

— Защо? Това ще промени ли нещо? След като знаеш за Кастор и Полидевк, сигурно си научил и за…

— Вие сте били пет — Сол говореше бързо, сякаш изстрелваше думите. — Наследниците на истинската група Абелар. Всеки си е имал сираци, синове, фанатично предани. Също като Крис и мен. Използвали сте ни да саботираме операции, за които сте мислили, че са грешни — той посочи нетърпеливо. — Давай, по-бързо!

— Ти си научил всичко това? — Елиът премигна изненадан.

— Ти ме научи.

Елиът заразглежда Сол, сякаш за пръв път го вижда и поседна на брега. Бръчките му се задълбочиха. Кожата му още повече посивя.

— Обяснение? — той се бореше с мислите си. За момент като че ли спря да се движи, дори да диша. После въздъхна. — Добре, струва ми се, че заслужаваш… — той премигна срещу Сол. — Когато бях млад — той поклати глава, сякаш не можеше да си спомни някога да е бил млад — и току-що навлизах в професията… Чудех се, защо се вземат толкова много глупави решения. Не просто глупави — опасни. Жестоки. Струваха толкова много човешки живота. И попитах втория си баща.

— Отън.

— И това ли знаеш?

Сол само го погледна.

— Той отговори, че в младостта си също се е чудел. Казали му, че решенията само изглеждали опасни. Дребни чиновници като него нямали ясна представа. Имало една стая с карти и стратегически планове. Политиците от високо ниво ходели там, за да получат пълна представа и понякога трябвало да вземат решения, които можело да изглеждат глупави при по-стеснен мироглед, но в действителност, ако се преценят всички фактори, си били умни. Каза, че е вярвал в това години наред, докато сам се издигнал толкова високо, че бил един от мъжете в тази стая. Тогава открил, че решенията са точно толкова тъпи, колкото изглеждали. Тези мъже не са имали пълна представа. Те са били така нищожни и объркани, както всички други. По стечение на обстоятелствата положението ми позволяваше да вляза в тази стая и аз разбрах какво иска да каже. Виждал съм как Държавният секретар отказва да говори със Секретаря по отбраната — имам предвид буквално — той се обръща с гръб към останалите и си сяда в стола така, с лице към стената. Виждал съм как големи мъже се карат кой къде може да седне — като деца — и това, докато са утвърждавали бюджет от милиарди долари, за да се намесват в работата на чуждите правителства, в името на националната ни сигурност. Но в действителност, защото големият бизнес бе заплашван от социалистическите клики в тези страни. Те поддържаха диктатури, или фашистки преврати, или… — Елиът се намръщи от отвращение. — Само от това, което направихме в Еквадор, Бразилия, Заир, Индонезия и Сомалия ми се повдига. Казах ти, бяха убити милиони хора, поради нашата намеса. А също и заблудите. Кадърни оперативни служители бяха уволнявани, когато изпращаха прецизни доклади, несъвместими с настоящото политическо мислене. Тогава някой в главните кабинети преправяше докладите, във вид, в който администрацията иска да ги чете. Не търсехме истината. Просто разпространявахме лъжи. Когато Отън ме попита дали искам да го наследя в групата Абелар, аз охотно приех шанса. Някой трябваше да действа отговорно, да се опита да балансира здравия разум.

— Операция „Парадигма“ — каза Сол.

— Добре, стигнахме и до нея. Имаме енергиен проблем. Какво правим? Споразумяваме се с арабите да купуваме евтин нефт от тях и като обезпечение да прекратим съглашенията си с Израел. Всичко, разбира се, е неофициално. Преговорите се водят от американски милиардери, но с мълчаливото съгласие на правителството. Какви са крайните резултати? Можем спокойно да си караме големите коли, а Израел изчезва. Не опровергавам твърденията на арабските клики. Ситуацията в Средния Изток е сложна. Но, по дяволите. Израел съществува. Става въпрос за разрушаването на една нация.

— И така, ти ме изпрати да убия преговарящите.

— Няколко мъже, противопоставящи се на нацията. Съобщението беше ясно — не опитвайте пак.

— Но след това се опита да убиеш и мен.

— Президентът искаше да си го върне за смъртта на най-добрия си приятел. Разследване с толкова власт зад гърба си щеше да те намери.

— Но ти знаеш какво беше отношението ми към теб. Нямаше да проговоря.

— Не по желание. Но под действието на химикали щеше да ги насочиш към мен. И пак с химикали аз щях да ги изпратя при останалите от групата. Трябваше всичко да е сигурно.

— В това няма логика.

— Защо?

— Защото нацията, която си искал да защитиш — Израел, след това беше обвинена.

— Временно. След като те убиеха, смятах да докажа, че си работил по своя инициатива. Евреин, решен да защити духовната си родина. Вече бях осигурил неуспеха на другите ти задачи, за да докажа, че си нестабилен. Израел щеше да бъде реабилитиран.

— Сигурно. И аз щях да съм мъртъв. Това ли наричаш обич?

— Да не мислиш, че ми е било лесно? — гласът на Елиът потрепера. — Кошмарите. Вината. Моята мъка не е ли доказателство, че не съм искал да го направя?

Сол презрително поклати глава.

— Думи. Кастор, Полидевк и аз. Какво, по дяволите, се случи с другите? Без Крис, още четиринадесет сираци.

— Мъртви.

— При подобни мисии?

Гърлото на Елиът се стегна.

— Не съм го нареждал. Бяха нещастни случаи.

— И с това си измиваш ръцете?

— Ти да не би да предпочиташ да бяха умрели за мъжете от президентската стая? Те бяха воини.

— Роботи.

— Но работеха за някого, чиито ценности бяха по-значими от тези на правителството им.

— Ценности ли? Искаш да говориш за…? — сърцето на Сол се сви. — Ето една, за която не си чувал никога. Никой не предава хората, които обича — той трепереше от изгаряща болка. — Ние ти вярвахме. Какво повече ти е трябвало? Всички искахме височайшото ти мнение. Обич? Ти си така отвратително надменен и си мислел, че това е твое право. Искал си да спасиш света ли? Когато всички умрем, в тази шибана стая пак ще има посерковци. И смъртта на никой от нас няма да е променила положението. С изключение на удобството, което сме ти създали.

— Отклоняваш се от темата. Заради синове като теб и операции, които вие саботирахте, съм спасил кой знае колко невинни живота.

— Но Крис е мъртъв. Доколкото и мен ме засяга, това е отвратителна цена. Хей, аз не познавам тези други хора. Дори не съм сигурен, че ми харесват — Сол гледаше празно и едва се сдържаше. Поклати глава от отвращение и се изкачи на брега.

— Чакай! Не ми обръщай гръб! Още не съм свършил!

Сол не спря.

— Върни се! Къде мислиш, че отиваш? Не съм казал, че си свободен!

Сол се обърна от високото.

— Подчинението вече свърши. Синът трябва да утеши застаряващия си баща. Аз ли? Аз ще превърна последните ти дни в ад.

— Обаче не тук! Ако ме убиеш и ти ще умреш, и ще загубиш!

— Синът е пораснал достатъчно.

— Какво?

— И е поумнял достатъчно, за да унищожи баща си. Ти никога не си си давал сметка, че обичам Крис повече от теб.

Сол го погледна за последен път. Погледът му беше изпълнен с презрение. Рязко се обърна и гордо закрачи. Изчезна зад брега.

Реката шумеше. Елиът се опита да се изправи, но не му достигна сила. С треперещи крака се отпусна на брега. По време на целия спор се опитваше да не гледа към гористото хълмче през реката.

Но сега погледна. Беше объркан.

Кастор и Полидевк бяха там. Заедно с управителя на дома и един от екипа, разследващ едно самоубийство в убежището и което беше най-важно — снайперист.

Беше пресметнал всяка подробност. Сол имаше две възможности. Да се вслуша в здравия разум. Не беше ли целият спор достатъчно убедителен? Един човешки живот, този на Крис, не си ли струваше саможертвата?

„Или иначе да се опита да ме убие.

Ако Сол беше избрал първото, можех да изживея спокойно последните си дни, вероятно щях да се върна към мисията си и да спася още хора.

Ако Сол беше избрал второто? Опитвайки се да ме убие, щяха да го застрелят. При толкова свидетели, щяха да ме опростят. Краят пак щеше да бъде същият.

Но — Елиът се намръщи — нещо не беше наред. Сол бе действал по неочакван начин. Не избра нито едно от двете. Не беше убеден, но не се и опита да ме убие. Нищо не беше променено.

Освен.

Той изглеждаше прекалено сигурен. Внимателно обмисляше всяко свое действие, никога не се доближаваше прекалено много.

Беше ли усетил? Възможно ли е да съм го обучил по-добре отколкото си мислех? Може ли той да отгатва мислите ми? Не можеше да бъде.“

— Ти беше с тях — Сол се извърна и седна на върха на стълбището, в очакване.

— Какво? — Дон изненадано спря, като пусна на земята изкаляна бяла обувка.

— Трябва да се погрижиш за гардероба си.

Дон се вгледа в разпраното коляно на спортния си панталон от полиестер.

— Ходих на разходка.

— В гората. Зная. С тях — Сол посочи тенискортовете. Там бяха Кастор и Полидевк, един следовател, пристигнал с хеликоптер рано тази сутрин, и непознат мъж с присвити очи, който носеше дълъг тънък куфар. Вероятно вътре имаше стикове за билярд. А може би снайперистка пушка.

Приближавайки се откъм реката, Елиът стисна здраво риболовните си принадлежности.

— Ай, ай, той не е хванал риба.

— Какво искаше да кажеш с това, че съм бил с тях?

— Когато дойдох тук, първото нещо, което направи, бе да ме обвиниш, че искам да убия гост. Изпрати двама да ме пазят. После изведнъж те изчезнаха, така че аз проследих стареца до реката. Там той ми предложи възможност да го убия. Първо, никога не съм искал да го убивам и не зная за какво говореше. Но той говореше като луд, така че аз си тръгнах и ти никога няма да разбереш какво се случи после. Изведнъж бодигардовете се появиха отново — Сол посочи двамата мъже, седнали на шезлонги близо до него. — Какво би си помислил ти?

— Аз…

— Струва ми се, че този старец иска да ме засече. Ако посегна към него, ще умра и ще има и свидетели, които да твърдят, че всичко е легално. Дон, Дон, ти не защитаваш интересите ми!

Управителят изду гръдния си кош, готов да спори. После обаче изпусна въздуха си. Отказа се от намерението си.

— Трябва да си върша работата. Старецът настоява, че ще го убиеш.

— И ти му вярваш без доказателства?

— Та той отиде при следователите. Ако оспорвах, щеше да каже, че не си върша работата. Тест. Това е. Ако нямаш лоши намерения, няма нищо да ти се случи. Обаче, ако се беше опитал да го убиеш…

— Но не се опитах. Платих достатъчно, за да ме защитавате, а получавам само заплахи. Всичко се е обърнало. Току-що старецът доказа, че иска да ме убие. За Бога, настоявам да се отнасяте към всички еднакво!

— За какво говориш? Вече те охраняват.

— Домашен арест. Те не ме пазят. Те ме наблюдават. А Елиът може да прави каквото си иска. Не е справедливо. И него трябва да го охраняват. И то, не онези двамата, които е довел със себе си. Ваши хора. Той е параноик и кой знае какви глупости ще направи.

— Абсурд.

— Ако нещо се случи, ще трябва да се молиш на Бога да си се вслушал навреме. Следователите ще те довършат. Казвам ти, че е луд. Освен това искам тези главорези да са под надзор.

— Нямам право на това!

— Само още шест души охрана?

— На смени по трима? Заедно с другите? Стават двадесет и четири! — ломотеше Дон. — Тези хора ми трябват на друго място. Засега толкова! Какво ще стане, ако другите гости разберат? Те също ще искат протекции! Много от тях са били врагове помежду си преди. Единствената причина да могат да спят нощем е спокойствието им в почивния дом! Ако мислеха, че неутралитета тук може да се наруши… гостите щяха да са преследвани навсякъде! Бодигардове около всеки ли? Почивният дом трябва да е тих и спокоен!

— Мислиш ли, че останалите не са забелязали, че твоите хора ме наблюдават? Когато тази сутрин отидох на закуска, всички в ресторанта погледнаха пазачите ми и нямаха търпение да се махнат оттам.

— Ти си тук само от два дни и…

— Какво?

— Опитваш се да промениш традиции от преди четиридесет години.

— Не аз, а Елиът. И ти. Не съм те молил за тия копои. Каквото за него, такова и за мен. Ако аз имам опашка, по дяволите, защо и той да няма?

— Няма да му поставя охрана — Дон махна с ръка. — Тази лудост не може да продължава.

— В такъв случай имаш само един избор.

— Какъв е? — Дон го гледаше с надежда.

— Направи го по друг начин. Прекрати лудостта. Прибери си копоите.

Придружен от Кастор и Полидевк, Елиът напрегнато влезе в оранжерията.

Отдавна очакваше този момент. Нетърпелив като любовник, той се приближи към розите си.

Но имаше още някой тук. В другия край някакъв мъж излезе изпод масата.

Елиът се намръщи.

— Чакай малко! Кой си ти? — Затичвайки се, Елиът се втурна през отворената врата и видя Сол да претичва по алеите.

— Върни се!

Сол бързо затича.

— Какво правеше…? — Елиът се обърна към Кастор и Полидевк. — Проверете под масата.

Кастор озадачен коленичи. Провери и измърмори:

— Жици.

— Какво? — Елиът смутено се наведе, за да погледне. Две жици, червена и черна, стърчаха от една дупка и стигаха до розите.

— Господи!

— Не е бомба. Няма нищо — каза Полидевк.

— Така както уби Ландиш — Очите на Елиът проблеснаха. — Какво чакате? Обадете се на охраната. Спрете го, ако реши да избяга навън! — Елиът почти залитна на една страна и въздъхна. — Вече го пипнах. Мога да докажа, че искаше да ме убие.

Кастор се втурна към телефона.

— Даже не беше достатъчно бърз, за да се измъкне преди да вляза — Елиът се засмя. — Прецаках го! — Обръщайки се, той извика на Кастор — Кажи на управителя да дойде!

— Откъде би могъл да намери експлозив? — попита Полидевк.

— Там, откъдето и ти би взел! Огледай се! Изкуствен тор! Торфен мъх! Може да отиде в лабораторията и да забърка коктейл! Трябват още само батерии и…! — Елиът напъха ръце между розите. — Помогни ми да го намеря!

Полидевк смаяно го гледаше.

Дон зяпна, когато пристигна. Не издаде никакъв звук. Оранжерията беше построена специално за Елиът. Като кът за произведения на изкуството. Редки видове. Всичко беше разрушено. Елиът беше започнал от разсадника, от който стърчаха кабелите. Проследявайки жиците под пръстта и розите, той беше отскубвал и копал, разкъсвал, хвърлял, бутал, така че целият беше покрит с мръсотия. Всичко наоколо беше в рози.

— Къде е, по дяволите? Знам, че е тук! Той е поставил бомба! Трябва да я намеря!

Изхвърляйки пръст, той се клатушкаше към стъклената стена и почти се блъсна в нея.

Кастор и Полидевк се втурнаха да му помогнат.

— Къде я е сложил?

Избутвайки синовете си, Елиът се наведе към жиците, чиито краища свободно се поклащаха. Той зазяпа оголените им краища.

— О, Господи! Не! Копелето…! Не е имало…! — Хълцайки, старият човек се свлече на пода.

„Получих си го“ — мислеше си Дон. „Такъв номер. Той ще създава колкото се може повече неприятности.“

Трябваше му един час, за да се справи с неприятните последици от случилото се в оранжерията. Лекари, които да прегледат Елиът преди да го отведат до стаята му. Специалисти, които да потвърдят липсата на експлозив. Най-накрая успя да се измъкне. В гимнастическия салон срещна един от прислужниците.

— Гризман да е тук?

— Преди минута излезе.

Дон затръшна вратата. Твърде нервен, за да чака асансьор, той се качи по стълбите. Гризман ще трябва да си смени дрехите.

Потен, той си повтаряше, че трябва да влезе пак във форма. Стигна до третия етаж точно, когато Гризман влизаше в стаята си.

— Хей, спри! Искам да говоря с теб!

Но Гризман не го чу. Затвори вратата на стаята си.

Дон стоеше вбесен в коридора.

— Копеле!

Изведнъж ударна вълна рязко раздруса краката му. Ушите му зазвънтяха от сътресението, когато вратата от стаята на Гризман изхвръкна.

— Не! — извика Дон, пълзейки към стаята. Останалите гости заотваряха вратите си. Той не им обърна внимание.

— Гризман!

Дон усети миризма на сяра.

Стаята беше разрушена. Касетофон, телевизор, компютър, всичко беше строшено, а стените овъглени. По леглото тлееха въглени. Противопожарната аларма пищеше.

— Гризман!

Кашляйки, той се добра до банята.

Тук! На пода! Слава богу, диша!

— Не може да говорите сериозно! Мислете, че…!

— Или ти, или те — Дон посочи към Кастор и Полидевк.

— Той е направил бомбата сам! — каза Елиът.

— И си я поставил? Странно! Тя почти го уби.

— Почти? Не е ли очевидно? Той е гръмнал за прикритие в банята!

— Но защо ще…?

— За да ме обвини, за Бога! Направил е номера с жиците, за да изглежда, че аз съм му ядосан и си го връщам!

— А може и вие сам да сте поставили жиците. За да го обвините. Да изглежда, че той си играе с бомби и една случайно му е гръмнала.

— Глупости! Мислите ли, че ако аз му бях поставил бомба, щеше още да е жив?

— Мисля, че според правилника, ако някой от гостите създава неприятности, трябва да го отстраня. Ще изискам разпити. Това, което най-много желая, е да ви изгоня и двамата, независимо чия е вината. Другаде си оправяйте проблемите.

Сол се мотаеше във фоайето и гледаше към асансьора и стълбището. Раните от изгорено му пареха, но той се чувстваше твърде превъзбуден, за да им обръща внимание. Преструваше се, че гледа към една витрина със спортни обувки, но изучаваше отражението върху нея на входа на ресторанта.

В седем часа нетърпението му бе възнаградено. Елиът, обграден от Кастор и Полидевк, слезе по стълбите. Влязоха в ресторанта. Сол почака една минута и ги последва.

Гостите веднага реагираха, като оставиха вилиците си. Бавно преглъщаха и гледаха към Сол и Елиът. После ставаха и си тръгваха. Тези, които сега влизаха, бързо се оглеждаха и се връщаха във фоайето. Помещението остана напрегнато тихо.

Въпреки че се бе обърнал към входа, Елиът изучаваше менюто и говореше на Кастор и Полидевк, като се правеше, че не вижда Сол.

— Искам онази маса — обърна се Сол към оберкелнера.

— Да ви предложа ли тази в ъгъла, сър?

— Не, онази срещу стареца ме устройва.

Не остави оберкелнера да оспорва. Прекоси и седна, така че да гледа право в Елиът.

Елиът се опитваше да не му обръща внимание. Останалите гости ставаха и си тръгваха. Заобиколен от празни маси, Сол продължи да го гледа.

Елиът отпи вода.

Сол направи същото.

Елиът отчупи парченце чеснов хляб.

Сол също.

Дъвчеха едновременно.

Елиът си избърса устата със салфетка.

Сол продължаваше да го гледа. Това му правеше удоволствие, защото използваше един от любимите трикове на Крис срещу баща им. Крис му бе разказвал за манастира: „Някои от нас бяха отчаяни от престоя си. Искаха да си отидат. Нямаха обаче смелост да го заявят. Затова решаваха да досаждат. А най-добрият начин е? Да се присмиваш на другите по време на ядене. Сядаш срещу някой и го имитираш. Няма защита срещу това. Опонентът ти попада в капан. Ти го следваш и той те следва. Не може да спре. Това го влудява. Най-накрая се оплаква. Ирония на съдбата. Игуменът на манастира не може да реши дали единият е виновен или другият халюцинира.“

Сол имитираше Елиът във всеки един момент.

Ръка на бузата.

Почесване по веждата.

Мъчителна въздишка.

Това продължи десет минути. Елиът изведнъж захвърли салфетката и се отправи към фоайето, последван от Кастор и Полидевк.

— Да не би да е от храната? — Сол се обърна към празния ресторант.

Слезе във фоайето озадачен, защото му бяха казали, че има посещение. Това бе позволено в почивния дом само при наличие на препоръки и без оръжие. Но той не можеше да си представи кой би искал да го види. Очакваше Елиът да му отмъсти.

Когато видя кой е посетителят му, стомахът му се сви. Той спря учуден. „Ерика? Но как…?“

Тя беше облечена в светлокафява пола и жълта блуза. Усмихна се, прекоси фоайето и го прегърна.

— Благодаря на Господ, че си жив.

Той трудно дишаше от обгърналите го ръце. Времето спря.

— Не мога да повярвам, че си тук! — каза той. Треперещ и объркан, той смотолеви: — Орлик? Как…?

— Той е мъртъв — Тя изглеждаше разтревожена. — Пусна ме да избягам преди да го убият. Каза ми къде е трябвало да отидеш. Ще ти обясня после — Тя се намръщи като видя лицето му. — Какво ти се е случило?

— Тези рани ли? — Той внимателно докосна бузите си, огледа фоайето и повтори думите й. — Ще ти обясня после — Усмихна се, предчувствайки как ще й разкаже случилото се.

— Не е само изгореното — тя поклати глава и се намръщи още повече.

— Какво тогава?

— Очите ти. Не зная как да го опиша… Те са…

— Продължавай. Какви са?

— Остарели.

Той потръпна сякаш го е ударил електрически ток. Имаше нужда да смени темата, защото се притесняваше.

— Да вървим — опита се да каже безучастно. — Ще ти покажа околността.

Слънцето беше силно. Главата му туптеше, докато се разхождаха по пътечката от бели камъчета към фонтана. Планината ги обгръщаше.

Той не бе забравил какво му каза тя: „Не мога вече да спя.“

— Лицето ти…

— Какво?

— Изпито е. Виж се. Отслабнал си. Блед си. Добре ли си?

— Аз…

— Какво?

— Почти го прецаках. Почти спечелих — очите му проблясваха, но все още бяха тъжни.

Тя ужасена го гледаше.

— Утре ще има разпити — каза той. — За да решат дали да ни изгонят. Веднага щом като той напусне територията…

— Не си струва това, което правиш — прекъсна го Ерика. — Променил си се. За Бога, тръгни си оттук. С кола съм. Можем да…

— Не и когато съм почти до края.

— Ти никога няма да свършиш. Чуй ме. Зная, че ти казах да отмъстиш. Но сгреших.

— Не си.

— Ти ще загубиш.

— Не, ако остана жив.

— Независимо как? Това вече не е професионално. Това е нещо лично. Не си емоционално подготвен за подобно нещо. Ще страдаш цял живот.

— Заради това, че съм отмъстил за брат си?

— Заради това, че си убил баща си! Твърде добре те е програмирал.

— На това разчита и той. Но аз ще го убия — Гласът му бе преизпълнен с омраза.

Ерика изведнъж разбра, че трябва да си върви. Наоколо витаеше смърт. Всичко беше грешка. Не бе чувствала такава погнуса досега.

Единствената й надежда беше, че ще успее да го съблазни да тръгне с нея. Тя реши да остане и за през нощта, но й оставаше само следобеда.

Разказаха си какво им се е случило, откакто се бяха разделили. Върнаха се в стаята на Сол и бавно се съблякоха. Ерика не се интересуваше от секса. Искаше просто да го успокои и да спаси душата му.

Но и докато се прегръщаха Сол трепереше от безпокойство. Знаеше, че не е възможно, но имаше чувството, че Крис лежи между тях. Някакви мъртви очи го провокираха.

Вина стягаше главата му. Не трябваше да е тук. Трябва да преследва Елиът.

Но самотата оставаше. Той изведнъж разбра, че заедно с Ерика стават трима на леглото. Не само той и Ерика, а и Крис.

— Обичам те! — възкликна той. — О, Боже!

Усещайки, че нещо ужасно се е случило, Ерика вече знаеше, че ще го загуби.

— Дори няма да останеш за вечеря?

Ерика с отвращение погледна към вилата.

— Трябва да вървя.

— Надявах се, че ще можеш…

— Да ти помогна? Не, грешиш. Това място е… Ела с мен!

Сол поклати глава:

— Не съм свършил.

— Няма значение дали ще го убиеш! Не виждаш ли? Той вече е спечелил. Елиът те погуби! — Сълзи се търкаляха по бузите й. Тя го целуна. — Загубих те преди десет години. Сега пак те губя — Тя тъжно поклати глава. — Ще ми липсваш.

— Ще съм готов след седмица. Тогава ще дойда с теб.

— Не!

— Искаш да не идвам ли?

— Не, искам! Но ти няма да го направиш.

— Не те разбирам.

— Зная — тя отново го целуна. — Там е работата.

Тя влезе в колата и избърса пълните си със сълзи очи.

— В случай, че греша, от посолството ще ти кажат къде да ме намериш.

— Знам едно място в Гърция — каза Сол. — Морето е толкова синьо…

Тя тежко въздъхна.

— Заклевам се, че е така! И вълните са едни…! Познай какво ми се иска?

Ерика трепереше.

— Мисля да си подам оставката. Ще се видим, любими! Пази се!

Тя запали колата и тръгна по алеята.

Той тъжно гледаше след колата. Усети празнина в душата си. Виеше му се свят, чувстваше се несигурен и объркан. Сякаш беше част от някаква перфектно затворена система, която се е повредила заради външно влияние. „Какво става с мен?“

Сол притеснено се запъти към стълбите на вилата. Внезапно разбра какво се опитваше да му каже Ерика. „Останах. Докато не накажа стареца, няма да отида при нея. Но тогава може да е много късно. Тя се предложи и аз вместо нея избрах баща си. Как би ме приела след това?“

Той си спомни за лошото си предчувствие относно почивния дом и се почувства прокълнат. Обърна се, за да се затича след една кола…

„Какво? Да я последвам ли? Да й кажа, че тръгвам с нея?“

Мислите за Елиът отново нахлуха. Стоеше като парализиран на стълбите и се взираше след колата. Напрежението в него нарастваше. Мъка разкъсваше душата му. Ще стигне до края, после по друг път. Какво да прави? Кой да избере? Сякаш Крис стоеше срещу него, а очите му го гледаха с обвинение.

Неподвижността му се замени с решителност.

Дон пристъпваше от крак на крак и жестикулираше ядосано към плувния басейн. Беше застанал зад френските прозорци на кабинета си. Въпреки че денят беше топъл и светъл, басейнът бе празен.

— Всичките сензационни номера, които изиграхте, изнервиха толкова много гостите, че те не искат да излязат от стаите си. Ресторантът е пуст. Градините — безлюдни. Мога да изпратя голи танцьорки и няма да има кой да ги гледа. Мълвата за вашия… спор, ако можем така да го наречем, се е разнесла наоколо. Имате достатъчно пари да отидете далеч от тук — в Хонконг или Швейцария. Най-доброто за вас е това.

Неприятностите, които описваше, бяха отправени към Елиът, Кастор, Полидевк и Сол. Елиът и неговите придружители седнаха отделно от Сол. Бяха наблюдавани от охрана. Дон продължи:

— Така че ето такова е положението. Правилата на убежището позволяват почивният дом да приема служител, когато е в беда, но при условие, че той плати необходимата такса. Правилата не позволяват на управителя да търпи разрушителни гости. Свързах се с шефа си и му обясних проблемите тук. Влязох във връзка с Управителния съвет. Помолих да ме изслушат и получих съвет. Правилата на Абелар гласят: „Ако управителят има основателна причина“, а за Бога, нямам ли аз основателна причина, „може да инструктира гостите си да опаковат багажа си“ — Дон посочи към вратата — и да напуснат.

Елиът се изправи ядосан.

— И този мъж да се опита да ме убие, в момента, в който напусна границите?

— Казал ли съм, че ще му позволя да се опита да те убие? Ние не сме животни. Съветът е готов на компромис. Ти си платил за услуги, които не си получил. Така че, ето ти чек за остатъка от таксата. Така е най-справедливо. Ти си посветил живота си на професията. Заслужи тази възможност. Това, което ти даваме, са двайсет и четири часа. Достатъчно време за мъж с твоя опит. Ти можеш да изчезнеш завинаги, имайки предвид връзките ти. На разположение ви е цялата нощ. Починете си. Утре сутринта в осем — това е крайният срок. Искам ви вън оттук. И един ден по-късно Гризман също трябва да напусне. Може би след това останалите гости ще могат да се забавляват отново.

Като се завъртя на стола си, Елиът гневно погледна Сол.

Сол почти се ухили и сви рамене.

Слънцето безжалостно се потапяше зад планините, като пръскаше румена светлина през прозореца на Елиът.

— Това не променя нещата — избъбри неясно Елиът по телефона. — Не ме интересува колко мъже и средства са необходими. Искам тази долина да е окупирана утре. Искам го убит в момента, в който напусне почивния дом. Не, вие не слушате. Не екипа, който се опита да го спре, да стигне до тук. Какво ви става? Разочарован съм от загубите. Казах вече, искам най-добрите.

Ставите го боляха от здравото стискане на телефона. Той погледна сърдито.

— Какво означава, че няма по-добър от Гризман? Аз съм по-добър. Направете каквото ви казах.

Елиът затвори телефона и се обърна към Кастор. Полидевк беше отвън в коридора, където охраната, изпратена от Дон, пазеше Елиът и придружителите му под домашен арест.

— Потвърдил ли си резервациите?

Кастор кимна.

— Канадските авиолинии ще ни отведат от Ванкувър до Австралия. Утре вечер в седем часа.

— Това трябва да ни даде достатъчно преднина.

Кастор повдигна рамене.

— Но може би няма. Ромул знае, че никога няма да е в състояние да те намери след двайсет и четири часа. Възможно е да се опита да избяга оттук преди да са изтекли.

— Разбира се, че ще го направи. Аз на това разчитам. Той иска да тръгне след мен колкото е възможно по-бързо… и това е моето предимство.

— Не виждам как — намръщи се Кастор.

— Това, което казах на онзи идиот по телефона, е истина. Никой не е по-добър от Ромул. Освен мен и вие двамата. Аз го обучих. Мога да го разгадая. Грешката, която допуснах от началото е, че упълномощих други хора да ми свършат работата.

— Но ти поръча екип да блокира долината.

Елиът кимна.

— Ромул очакваше това от мен. Ако не бях осигурил безредие, той щеше да усети по-големия капан. Разбира се, екипът можеше да изкара късмет и да го убие.

Той присви замислено набръчканите си устни.

— Въпреки това се съмнявам. Пущинакът е неговият дом. Ако той излезе по пътя, по който е дошъл, дори сто човека няма да могат да обхванат планинските изходи.

Кастор се освежи.

— Все пак в този случай ще бъдем защитени. Пътят през планината отнема време. Той ще бъде далеч зад нас. Няма да може да навакса.

— Ето защо ще избере друг път.

Кастор посърна и като се намръщи отговори:

— Но кой път и как можем да го спрем?

— Постави се на негово място. Не е толкова трудно да предвидиш какво ще направи. По пътя на логиката, той има само една възможност.

— По твоята логика може, но…

Елиът му обясни. Кастор поклащаше глава впечатлен.

Слънцето почти залязваше. Сенките пробягаха по долината. В началото бяха пурпурни, после сиви, а скоро след това станаха черни, като се смесиха с мъглата.

Сол не забелязваше това. Той държеше стаята си затъмнена. Седеше с кръстосани крака, избистряйки съзнанието си и се подготвяше. Той знаеше, че вратата му бе наблюдавана от охрана, за да го предпазят от действия срещу Елиът, докато старецът бе все още в почивния дом. Предполагаше, че Елиът и придружителите му са също под наблюдение.

Това нямаше значение. Въпреки желанието си, не можеше да рискува да убие Елиът тук. От пристигането си първоначалните му намерения бяха да осъществи отмъщението и вече оцелял да се наслаждава на удовлетворението, че е изплатил дълга си в памет на Крис.

Неговият брат. Обзе го гняв. Концентрира се, за да прогони чувствата си. Сега целта му беше близка. Трябваше да се пречисти от извращенията, да достигне чистотата на самурай, да се докаже като професионалист. Такъв, какъвто Елиът го е учил да бъде.

Докато медитираше, достигна до дълбината на съвършената решителност и спокойствие. Като укрепи мислите, инстинктите и уменията си, той тихо си повтори една мантра. Още веднъж и още веднъж.

Отново и отново. Той почувства духа на брат му да се слива с неговия.

Крис.

Утрото бе мрачно. Облаците бяха надвиснали ниско, въздухът бе влажен и мразовит. Миришеше на дъжд. Тъмносиня голяма кола Чеви — без хромова боя, без светли стени. Без нищо, което да привлича вниманието, чакаше на чакълестия път пред вилата.

Двама прислужници напълниха багажника с куфари и сакове. След това го затвориха и изчакаха на разстояние.

Точно в осем вратата към вилата се отвори. Елиът, Кастор и Полидевк, обградени от охраната, излязоха на верандата. Дон вървеше плътно зад тях.

Елиът бе облечен в униформата си — черен костюм, жилетка и мека шапка. Той поспря, когато видя колата. След това се обърна надясно и погледна накриво Сол, който стоеше накрая на верандата, заобиколен от бодигардове.

Започна да пада подтискаща мъгла. Ноздрите на Елиът се разшириха с презрение. Напрегнатият момент продължи дълго.

Като се обърна рязко, старецът се хвана за перилата и заслиза по стълбите. Кастор отвори задната врата и я затвори веднага след като баща му седна. След това влезе отпред с Полидевк и завъртя ключа. Двигателят заработи веднага.

Колата тръгна напред, гумите й скърцаха на чакъла. Сол гледаше след колата, докато единственото, което виждаше, бе прозореца й. Съсредоточи се върху тила на Елиът и на силуета на шапката.

Но старецът нито веднъж не се обърна.

Колата ускори, а шумът й отслабваше. Скоро тъмносиният цвят се сля с зеленината на гората.

Като го видя да изчезва, Сол настръхна, сърцето му заби силно.

Дон приближи високомерно.

— Доста време трябва да почакаш, а? Двайсет и четири часа. Но ти се изкушаваш да изтичаш до мотопистата и да откраднеш една кола, за да ги догониш.

Сол погледна към пътя между дърветата.

— Или хеликоптера, който е отзад — продължи Дон. — Басирам се, че едвам се въздържаш да не опиташ, а? Със сигурност е изкушаващо, нали?

Очите на Сол бяха мрачни, когато се обърна.

— Върви и опитай — каза Дон. — Ето защо те изкарах от стаята ти тази сутрин. За да гледаш старият мъж как си отива и може би хладнокръвието ти щеше да се изпари. Направи го. Раздвижи се. Измъкни се и се опитай да го настигнеш. Откакто дойде тук си ми като трън в очите. Умирам да те видя разкъсан на парчета, поради неподчинение на нарежданията на Управителния съвет.

До този момент Сол не беше отговорил. Вместо това мина покрай него и смирено се отправи към вратата на вилата.

— Не? — извика Дон зад него — Не смяташ ли да създаваш неприятности днес? Охо… Е, добре, това е промяна.

Охраната обгради Сол, когато той отвори вратата.

— В такъв случай приятелю, върни се в стаята си и стой там — гласът на Дон прозвуча грубо. — Двайсет и четири часа. Това е споразумението. Утре сутринта можеш да го преследваш колкото си искаш.

Той се изпъчи.

— Вземи мерки, за да можеш да го намериш.

Сол го погледна с безразличие и влезе вътре.

Той бе обмислил всичко добре миналата вечер, като анализира най-различни планове.

Когато всичко беше преценено, в действителност остана само една възможност.

Дон опули очи. Трябваше да стане така, както виждаше нещата. Не можеше да се е случило. С мигновена бързина Гризман направи нещо с лакътя си, когато той влезе вътре. Изведнъж пазачите зад него се преметнаха назад, олюлявайки се и паднаха един върху друг. В този момент вратата на вилата се затръшна. Резето изщрака.

— Какво…? Господи!

Като се отделиха един от друг и се изправиха на крака псувайки, пазачите се втурнаха към вратата. Дръпнаха я рязко и започнаха да удрят по нея.

За разлика от тях, Дон бе замръзнал, невярващ и обезоръжен. Това не беше възможно. Чувстваше се толкова самоуверен, когато се подиграваше на Гризман. Можеше да заложи премията си, че злосторникът най-сетне е поставен на място.

Не, мамка му, не можеше да бъде! Гризман действително направи това — избяга.

— Мотопистата! — извика той. — Хеликоптерът! Спрете да удряте по тази проклета врата, задници такива! Препречете пътя му!

Дон вече се спускаше по стълбата. Обърна се наляво и се втурна към едната част на вилата.

Не беше сложно. Изведнъж Сол се бе спрял на единствената логична тактика. Като гледаше напред, той си представяше различни варианти и гадаеше кога ще има най-добра възможност да осъществи плана си. В първия подходящ момент той започна да действа. На открито, на верандата, в присъствието на Дон и на многобройна охрана, Елиът почти извън дома, кой би предположил, че той ще създаде неприятност толкова скоро? Разбира се, не Дон и охраната. Тяхната увереност бе неговото предимство.

В момента, в който пазачите се съвзеха и се втурнаха към залостената врата, Сол вече тичаше през фоайето. Нямаше гости в полезрението, но неколцина служители от персонала замръзнаха с отворени от изненада уста. От лявата страна Сол забеляза с крайчеца на окото си как администраторът се втурва към телефона. Зад себе си той чуваше приглушеното чукане на охраната, която се опитваше да проникне през вратата. Изтича към трапезарията край стълбището, като усети раздвижване от дясната си страна. Един от охраната, чувайки виковете, бе излязъл от ресторанта. Виждайки Сол, той разбра ситуацията и извади пистолет.

Рев от изстрели се разнесе от стените на фоайето. Куршуми прелитаха към колоната на стълбището, разпръсквайки отломки. Но Сол вече бе достигнал до коридора, където бе защитен. Като се впусна стремглаво, той се завъртя към вратата в края на нишата, зад стълбището. Дръпна бравата точно когато един пазач от другата страна посегна към дръжката. Мъжът трябва да е чул изстрелите и е побързал да провери какво става. Но той не беше готов за удара, който Сол му нанесе с основата на дланта си, като го блъсна направо в гръдния кош. Когато мъжът изстена и се строполи, Сол измъкна едно Узи от ръката му и се завъртя, за да обстрелва коридора зад него. Пазачът, който беше там, притича фронтално, за да се прикрие.

Сол не изчака. Нямаше време. Той прескочи поваления мъж. След това слезе надолу по къс участък от стълби. Издърпа един висок до тавана метален шкаф, пълен с хавлии, сапуни и тоалетни хартии, поставени на полици. Той се сгромолясаха зад него, всичко се разхвърча и барикадира тесния коридор.

Объркана прислужница се появи на отворената врата отляво. Тя бързо разбра какво става и се върна изплашена назад. Сол отново се завъртя с Узито и започна да стреля предупредително по един от преследващата го охрана. Спусна се назад.

Когато пристигна в почивния дом, той автоматично се подчини на едно от правилата на Елиът и разузна ловната територия, запозна се с разположението. Сега, като излезе навън, се озова пред бетонно стълбище. Той прескачаше по три стъпала наведнъж и устремно се втурна напред.

Сиви и мрачни облаци бяха надвиснали ниско. Голи местности се ширнаха пред него. Обвитата в мъгла мотописта бе от дясната му страна, а хеликоптерът отляво.

Когато ситен дъжд овлажни бузите му, хладен за разлика от горещата му пот, той знаеше точно къде да отиде и какво да направи.

Останал без въздух, олюлявайки се безумно по пътя към вилата, Дон крещеше на хората от охраната пред себе си.

— Проклета работа! — изпухтя той. — Разпръснете се! Догонете го!

Той спря. Дишаше тежко и бършеше потта от лицето си.

— Към хеликоптера! Мотопистата!

Хората му се подчиниха.

Дон още веднъж се втурна, като с мъка поемаше въздух, напрягайки силите си. Заобиколи от задната страна с вдигнат пистолет.

— Къде е? — викаше той.

— Излезе от тази врата! — тихо каза бодигардът, навеждайки се под бетонното стълбище.

— Наведи се преди да те е застрелял!

— Не е въоръжен!

— Грабна едно Узи от Рей.

— Гризман ли стреля преди малко?

Нещо изсвистя покрай Дон и той потръпна.

— Мислех, че е… Господи!

Той се спусна към ливадата и още повече затрепери от влажната трева и дъждецът, който мокреше карираните му панталони и вишнево яке.

— Къде, по дяволите, е той?

По старомоден начин един от охраната насочваше пистолета си към различни части на ливадата.

Дон се бореше с парализиращия го страх и се обърна към бодигарда, който се спускаше по циментовите стълби.

— Предавателят ти! Дай ми го!

Без да отмества погледа си от околността, бодигардът измъкна радиото от колана си и му го подаде.

Дон натисна бутона за предаване на съобщения. С грачещ глас той каза:

— Тук е управителят. Мотописта. Проверка.

Той пусна бутона. Радиото изпука.

— Няма следа от него — докладва някакъв глас. — Продължаваме да търсим.

— Пистата на хеликоптера — избърбори Дон в радиото.

— Отрицателен — каза друг глас. — Установяваме периметър около птицата. С толкова оръжие, насочено към него, той ще е луд да се опита да направи каквото и да било.

Дон се сепна, когато зад него се отвори врата. Друг бодигард се измъкваше.

— Оставих Рей — каза той. — Има лекар при него.

На Дон му трябваше една минута преди да разбере казаното. Отново тръпки полазиха гръбнака му.

— Искаш да кажеш, че той е жив?

— Гризман го е ударил в гърдите. Счупил е няколко ребра. Лекарят каза, че Рей ще оживее.

— Не разбирам. Гризман е твърде добър, за да направи такава грешка. Не мога да повярвам, че не е улучил.

— Може да не било грешка.

— Смяташ, че умишлено не го е убил?

— Ако Гризман е искал това, би го направил. Нужна му е само малко преднина.

— Но защо, по дяволите, не го е направил? Какво е замислил?

— Кой знае? — Бодигардът издаде някакъв звук, подобен на хихикане. — Може би е искал да ни вбеси.

Предавателят рязко изпращя:

— Ето го! Виждам го!

— Къде? — изкрещя Дон. Гласът му беше непостоянен, защото държеше радиото близо да устата си. — Мотопистата? Или?

— Не, още по-близо! Глупавото копеле минава покрай пистата за джогинг и оранжерията!

— Какво?

— Тича по ливадите! Реката! Насочва се към реката!

Дон скочи, като загуби равновесие и почти падна. После се втурна към мократа от дъжда оранжерия. Двама от охраната тичаха след него. Други се заизмъкваха отнякъде.

Сол стискаше здраво Узито и се промъкваше през усилващия се дъжд. Краката му бяха като бутала, а гърдите му като мях. Чу подозрителни викове зад себе си. Изведнъж виковете станаха по-силни. Затича се, краката му се движеха бързо, адреналинът го изпълваше.

Зад него сякаш имаше сянка. В ляво. Погледна бързо в тази посока и реши, че явно си представя разни неща. Дори и така да беше, можеше да се закълне, че вижда Крис. Сякаш крачеха един след друг. После Крис скъси дистанцията. „Ти никога не си бил по-бърз от мен“ — мислеше си Сол. Почти се усмихна от превъзбудата. „Ти беше по-умният, а аз по-силният. Мислиш си, че можеш да стигнеш там преди мен, а?

Добре братче, обаче грешиш!“

Чу ехото от изстрел на пушка зад себе си. Напрегна силите си до край, краката му се изпъваха, догонваше Крис. Някакво Узи гърмеше в далечината. Сол почти се изравни с Крис. Все повече напрягаше краката си.

Изстрелите се чуваха все по-наблизо.

Крис изчезна, а Сол се изправи пред реката. Продължаваше да ръми. Той се насочи към брега, близо до мястото, където бяха спорили с Елиът. Спусна се през храсталака на склона. Достигна до скалиста повърхност.

И се потопи във водата.

Веднага се вцепени от студената вода. Силата на гмуркането му го запрати в тъмнината. Вълните на подводно течение го отнесоха. Той се извъртя под водата, като се опитваше да се вдигне нагоре до повърхността. Пренатоварените му дробове затрудняваха дишането му, не му достигаше въздух, задушаваше се. Когато дочу боботене в ушите си, той силно се изтласка, зарита с крака, изскочи на повърхността, пръскайки наоколо. Чуваше изстрели и се гмурна отново, когато куршумите започнаха да се плъзгат по водата.

Учуди го силата на течението. Там, където беше спорил с Елиът, водата изглеждаше спокойна. Но това е било нещо като прикритие за течението. Тук сякаш силни ръце го обгръщаха и го превъртаха. Той се издигна до повърхността още веднъж, заради липсата на въздух. Веднага щом пое въздух се гмурна отново. Толкова бързо, че не чу други изстрели, но и не достатъчно бързо, за да прецени колко далеч го е отнесло течението.

Успокои се щом разбра, че преследвачите му са изостанали. Сега му оставаше да се пребори само с реката. „Да се добера до другия бряг“ — продължаваше да си мисли. Разочарован откри, че е изпуснал някъде пистолета.

Но все пак беше жив. Първата стъпка от плана му беше изпълнена. Извади главата си над водата и започна да диша дълбоко. Зарита и се насочи към едно дърво на отсрещния бряг, потопено във водата на около сто метра надолу по реката.

Като гледаше унило към реката, Дон среса прогизналите от дъжд кичури коса на челото си. Той се чувстваше отпаднал и усещаше силните удари на сърцето си. „Този шибан Гризман — тихо кълнеше Дон. — От преследването му почти получих сърдечен пристъп.“

— Открихте ли нещо?

Един пазач поклати глава.

— Другият екип все още не е претърсил района.

Дон кимна. Веднага след като разбра какво възнамерява да прави Гризман, той съобщи по радиостанцията на останалите от охраната да се спуснат надолу по реката.

— Рано или късно той трябва да се покаже, за да глътне въздух. Водата е твърде студена, за да стои дълго вътре.

Пазачите продължиха да претърсват реката.

— Нищо не се знае — каза Дон, като отдели мокрите си памучни панталони от бедрата си. — Може да излезем късметлии. Може би копелето се е удавило.

Двама от охраната се извърнаха към него и свиха скептично вежди.

— Добре де, добре — каза Дон, — аз също не го вярвам.

Радиостанцията изпращя.

— Току-що го изпуснахме — съобщи глас.

Дон бързо се надигна от скалата, на която седеше.

— Кажи отново. Повтори — обърна се към радиото той.

— Изпуснахме го. На около половин километър от вашето местоположение. Тъкмо като стигнахме дотук, той изпълзя от другата страна и изчезна в едни храсти.

— Но аз не съм чул изстрели.

— Нямахме време. Искаш ли да преплуваме реката и да продължим след него?

Дон забеляза, че пазачите, които бяха около него се обърнаха, за да видят реакцията му. Той направи пауза и погледна към мрачното синьо небе.

— Една секунда — каза той и се обърна към охраната си. — Е, какво ще направите вие?

— Той не уби Рей — напомни му един от пазачите. — Можел е да го направи, но не го е направил.

— Значи ти казваш да го пуснем?

— Казвам, че не е убил Рей.

Дон помисли над това и най-накрая поклати глава. Натисна копчето за предаване на информация.

— Прекратете и се върнете във вилата.

— Повтори! — каза гласът. — Искането е одобрено.

— Той е извън териториите. Извън нашето пълномощие. Върнете се обратно във вилата.

— Роджър. Потвърдено.

Дон изключи предавателя. Пазачите продължиха да го гледат изпитателно.

— Между другото — добави той, като реши да ги насърчи — имам подозрение, че старецът е изпратил екипи да проверят изходите, в случай, че Гризман предприеме този вариант на действие. Скоро той ще се натъкне на снайперисти. Не искам някой от вас да попадне под прицела им.

— Това ми изглежда добре — каза един от охраната. — Не бях обзет от желание да заловя Гризман в неговото бягство. Да избяга и да се скрие в гората — това е негов специалитет.

— Е, сега това е проблем на Елиът — каза Дон. Въпреки че беше ядосан, сега той се почувства оживен, защото кризата бе отминала. — Направихме най-доброто, което можахме. Предполагам, че Гризман е оставил кола някъде там, когато е пристигнал, но тези гори са толкова гъсти, че ще му отнеме часове, докато достигне до нея. Дотогава Елиът ще бъде извън страната. Няма разлика дали Гризман ще стои тук двайсет и четири часа или ще се мотае в гората. И в двата случая старецът има преднина.

Той влачеше краката си изморено, когато тръгна обратно към вилата. Дъжд се стичаше по врата му. Дори и сега той се забавляваше.

— Това е адско нещо — каза той на пазача до него. — Понякога служител се опитва да избяга в почивен дом. Но да избяга от него? Особено ако не е извършил убийство тук. Това е ново нещо.

Трябваше да се вземат мерки, разбира се. Дон трябваше да влезе във връзка с началника си и да му обясни какво се е случило. Като прецени, че тази задача е толкова важна, дори не изчака да си облече сухи дрехи.

Отново във вилата, той дръпна пердетата на кабинета си. Докато говореше по телефона, гледаше през френския прозорец как дъждът правеше мехурчета в басейна. Той кихна веднъж и няколко пъти гласът му потрепери, поради студа от мокрите дрехи. Но общо взето успяваше да звучи делово и спокойно.

— Съгласен съм, сър. Управителният съвет ще иска подробен отчет. Сега изготвям един. Точката, на която искам да наблегна, е следната: Гризман избяга със сигурност. Приемам вината. Това не трябваше да се случва. Няма извинения. Но ние обещахме на стареца време и той все още практически го има. Няма причинена действителна вреда.

Разговорът приключи с това, че началникът на Дон предпазливо му обясни да изчака решението на Управителния съвет. Междувременно Дон го увери, че положението най-накрая е отново нормално.

Като се надяваше, че няма да има лоши последици, Дон затвори телефона. Той си глътна чашка бърбън и отиде в стаята си, където се кисна половин час в почти вряла вана. Емоциите му го тласкаха в различни посоки. От една страна все още се чувстваше ядосан. Гризман беше такава досада и причини толкова много неприятности, че Дон очакваше с нетърпение да се подиграе с него. И сега, този Гризман избяга и кучият му син предизвика дори по-големи неприятности. „По дяволите, надявах се, че ще успеем да го хванем преди да стигне до реката. Трябваше да застрелям копелето собственоръчно.“

От друга страна, Гризман най-сетне си бе отишъл. Кризата свърши. Почивният дом, както Дон каза на шефа си, се връщаше към нормалния си живот, ако изобщо нещо за това ужасно място може да се опише като нормално.

Като цяло Дон се чувстваше облекчен.

Той облече добре изгладени зелени панталони, чисто ново бежово карирано спортно сако. Като изпи още една чашка бърбън — това му бе лимитът за деня — той протегна ръцете си, най-сетне отпочинал. Слезе долу в кабинета си, качи белите си обувки на бюрото и включи пишещата си машина, за да започне рапорта си. Той се намръщи, когато рев от двигател премина толкова близо, че разтресе прозореца зад него.

„Сега пък какво?“ — помисли си той с отвращение.

Сърцето му натежа. Предчувствие за беда сви стомаха му и той се изплаши, че ще изхвърли бърбъна.

Сграбчи телефона и натисна трите копчета за свръзка.

Но това не беше необходимо. Юмрук удари по вратата. Преди Дон да има възможността да каже „влез“, командирът на охраната отвори вратата.

— Този проклет Гризман!

— Кажи!

— Цялата тази лайнарска история с преплуването на реката, бягството в гората!

— Разкажи ми!

— Той ни е баламосвал! Не е искал да отиде в гората! Преструвка! Искал е да ни дезорганизира! Веднага щом намалихме наблюдението на хеликоптера, той се върна! Това горе е той! Издигна проклетата птица!

„Мамка му!“ — помисли си Дон. И като се размисли за Управителния съвет, започна да се чуди дали ще се измъкне жив при това положение.

Сол трепереше в прогизналите си вълнени дрехи и му се искаше да извика възторжено. Двамата мъже, които охраняваха хеликоптера, бяха толкова отпуснати след бягството му, че не го видяха, когато пропълзя до оранжерията, после през пистата за джогинг до фонтана и най-накрая до градината, близо до самите тях.

Той отново се увери, че ги е обезвредил, без да ги убива. Това беше важно. Ако убиеше в рамките на почивния дом, Сол щеше да бъде преследван с пълна сила от професионалисти. Вероятно никога нямаше да хване Елиът и със сигурност никога нямаше да доживее да се наслаждава на възмездието.

А в този случай нарушенията, които извършваше, бяха само грубо посегателство над персонала и кражба на хеликоптер. Като се сравнят с нарушаването на неприкосновеността, това, което бе направил, бе почти аналогично на това да се сбиеш или да откраднеш кола. Тези, които ще вземат решение дали да го преследват или не, ще разберат мотивите му. Те ще разберат, че не е нападал системата, а само Елиът. Това не е било политическо, а лично. И като разберат развитието на двубоя, вероятно ще бъдат толерантни.

Сол се надяваше на това.

Но все пак принципите му имаха значение, и най-вече факта, който носеше удовлетворение на Сол — усещането, че Крис би одобрил. Наистина му се струваше, че Крис седи до него усмихнат и го подтиква. Сол се усмихна в отговор. Не бе пилотирал хеликоптер от седем години, но Елиът го бе обучил добре и му бяха необходими само няколко минути, за да се почувства уверен при управлението. Той излетя от пистата, премина над почивния дом и се издигна над дърветата, минавайки през границата. На седалката до него имаше яке, което бе взел от един от охраната, две узита плюс няколко пълнителя. Сърцето му щеше да хвръкне едновременно с хеликоптера. Елиът имаше само една възможност. Сигурно се е престорил, че заминава, но в действителност е останал в района, като се надява, че Сол ще го пропусне. Но като се има предвид началния старт, който беше гарантиран на Елиът, по-умно би било да кара колкото се може по-бързо, да стигне до Ванкувър и да хване полета до най-отдалечения край на света, където Сол призна на себе си, че няма шанс да го намери. Естествено Елиът е повикал наемници, които да убият Сол, когато напусне почивния дом. Единственият начин, по който той може да направи това, е с кола или с хеликоптер.

Това, че успя да се измъкне веднага, беше преимущество за Сол. Областта беше пуста. Няколко пътя минаваха през района. Сол си припомни маршрута, по който бе стигнал до почивния дом. Нямаше нищо сложно. Той знаеше, че няма да сбърка, ако избере който и да е път, разположен югозападно от Ванкувър. Елиът имаше преднина от два часа. Но това беше криволичещ път, чийто маршрут бе съобразен със сложната топография на планините, докато Сол можеше да го настигне, като лети по права линия. И нещо повече — хеликоптерът бе по-бърз от колата. Много, много по-бърз.

„Четиридесет минути“ — предположи Сол. Всичко ще свърши след това.

Той си представи, че Крис би одобрил това.

Дъждът ставаше все по-плътен и падаше все по-тежко. Когато Сол се вдигна във въздуха, времето не беше проблем. Сега, обаче, дъждът беше достатъчно силен, за да затруднява видимостта и да пречи на стабилността на хеликоптера. Изучавайки криволичещия път под себе си, Сол се тревожеше да не се блъсне в невидима бариера или в дърво, скала или стълб, скрити в ниско падналите облаци. Трябваше да следи за резки промени в терена.

Единственото предимство бе, че лошото време е обезсърчило туристите. Движението под него беше слабо, главно камиони и мотоциклети. Малкото коли, които минаваха, бяха лесни за разпознаване и нямаше как да пропусне някоя. Форд. Фолксваген „Сироко“. Понтиак „Файърбърд“.

Но не и голям автомобил Чеви.

В началото на преследването той не беше разтревожен. Все пак Елиът би трябвало вече да е преминал през няколко долини. Макар и да не беше изключено, Сол все още се надяваше да види колата.

Но минутите се трупаха. Тридесет. Тридесет и пет. Четиридесет. Дъждът ставаше по-силен и хеликоптерът се управляваше все по-трудно. Сол се страхуваше, че може да се обърка. Дали Елиът бе предвидил ходовете на Сол и се бе насочил навътре в страната, вместо към крайбрежието? Дали Елиът не е отишъл да се скрие някъде, като се е надявал, че Сол ще загуби следите му, докато го следи към Ванкувър? Проверка и препроверка. Възможните варианти бяха като зашеметяващ лабиринт, чийто изход никога не може да бъде открит.

Преодоля разсейването си. Не можеше да се колебае за курса, който беше избрал. Не трябваше да бъде нетърпелив. Трябваше да се придържа към плана и да продължи. Нямаше друга възможност.

След пет минути очакванията му бяха оправдани. Не много далеч под себе си той видя намалените размери на тъмносиньото Чеви. Колата криволичеше покрай горичката и да се насочи на югозапад.

Гръдният му кош се изду.

Но за момент вълнението му пресекна. Моделът и цветът бяха същите. Но все още можеше да е просто съвпадение.

Насочи хеликоптера надолу, за да огледа по-отблизо. „Така е по-добре“ — помисли си той. Бучейки все по-близо, той забеляза очертанията на трима пътника. Двама отпред и един отзад. Озадачи го това, че не се обърнаха да проверят суматохата след себе си. Приличаха на мъже, въпреки че този отпред носеше шапка. „Още по-добре“. После Сол се приближи достатъчно, за да види номера на колата през бинокъла си. Същият като на колата в почивния дом.

Побеснял, той връхлетя още по-близо и бързо. Вдясно напред се виждаше разчистен от дървета полукръг. Прогизнал от дъжда паркинг с подредени по него масички за пикник. Мястото беше пусто.

В ситуация на живот и смърт, просто я предизвикай, готов да умреш, ако се наложи. Няма нищо сложно в това. Само се стегни и действай. На това го бе научил преди години Ишигуро, инструкторът по джудо на Сол, в тяхното доджо. Сол се стегна и моментално взе решение, макар че не възнамеряваше да умре.

Той увеличи скоростта и забръмча по-близо до колата. Зави вляво и насочи хеликоптера към нея.

Мигновено се случиха много неща. За момент Сол видя разтревоженото лице на Кастор зад волана. Ако Кастор беше продължил по пътя, ако подпорите за приземяване на хеликоптера бяха докоснали колата, хеликоптерът щеше да загуби равновесие, да се завърти и да избухне в пламъци. Елиът щеше да е унищожен, но Сол нямаше намерение да умира с него.

Кастор реагира така, както Сол очакваше. Той бързо завъртя волана и зави в свободната посока към паркинга, масите за пикник и дърветата.

Сол направи същото, като се движеше паралелно с колата. Принуждаваше Кастор да не спира, вместо да го подтикне да се блъсне в дърветата. В последния момент, точно преди хеликоптерът да се е разпаднал от удара в дърветата, Сол издърпа ръчките и се спусна, като подкастри върховете на дърветата. Залепен за плексигласовия прозорец, той нищо не чуваше заради боботенето на перките. Знаеше обаче, че трябва да си представи трясъка на катастрофа под себе си.

Представа или не, той беше доволен. Рязко се завъртя и се спусна към паркинга, като забеляза предницата на колата разбита в един камък между дърветата. Сол бързо приземи хеликоптера, остави двигателя да работи, грабна двете Узита с пълнителите им и скочи на влажния чакъл. Дъждът плющеше по лицето му. Дори и когато спря, за да не го обезглавят въртящите се перки, той стреляше. Сол се втурна към смачканата кола, видя как струйки антифриз капят от радиатора и обсипа Чевито с куршуми.

Но имаше нещо нередно. Прозорците на колата не се счупиха. Вратите й не бяха се откъснали от куршумената канонада.

Сол се навъси. Колата беше бронирана. Прозорците бяха непроницаеми за куршуми. Той връхлетя през локвите към нея, като отново я засипа с куршуми. Те трополяха по прозорците и вратите, но нанасяха малко щети.

Никой не се движеше вътре. Сол внимателно се приближи и надникна през изпръскания от дъжда прозорец. Видя Кастор проснат върху счупения волан, кръв струеше от челото му. А до него Полидевк…

Манекен. Кукла, облечена в памучното сако на Полидевк.

А Елиът? На задната седалка лежеше настрани втори манекен, с черен костюм, а шапката му беше паднала на пода. Ето защо не се бяха обърнали при бученето на хеликоптера.

Той съзря монтираното на таблото радио за приемане и предаване и разбра веднага в каква страшна опасност беше. Рефлексите му го подтикваха да действа. Промъквайки се покрай колата към дърветата, усети куршум да ожулва рамото му. Друг куршум откърти кора от елата. Кората го цапна по челюстта.

Той не спря, за да се извърне и да стреля зад дървото. Не се чудеше кой стреля по него или как манекените са попаднали в колата. Той просто продължи да тича между дърветата и да печели дистанция, без да има време да мисли.

Защото радиото обясняваше всичко. „По дяволите, как не разбрах?“ — мислеше си той. „Защо бях толкова глупав? От момента, в който Елиът е напуснал почивния дом, той е поддържал връзка с вилата. Знаел е, че съм откраднал хеликоптера. Господи, та той е разчитал на това! Манекените са били скрити в колата още когато е тръгнал. Старецът е предвидил всичките ми ходове.“

А снайперистът, който стреляше по него? Трябва да е Полидевк, който е следвал Кастор в друга кола. Ако Сол не беше видял двата манекена и радиото, ако не се беше насочил към дърветата, щеше да попадне в клопка. Полидевк щеше да го убие. Елиът щеше да е победител.

Не! Сол безгласно стенеше. „Не! Няма да му позволя да ме победи! Трябва да го направя заради Крис!“

Той препускаше навътре през дърветата и дъжда, сменяйки посоката и знаеше, че Полидевк не го вижда. „Пътя“ — мислеше Сол. „Трябва да се върна на пътя“.

Полидевк, разбира се, щеше да го следва, насочвайки се към звука от шумящи храсти и счупени клони. Затова Сол реши да възпроизвежда колкото се може повече шумове. Искаше да примами Полидевк навътре. И веднага щом Полидевк е достатъчно далеч от пътя, Сол смяташе да използва тишината. Щеше да пълзи безшумно вместо да тича. Това ще обърка Полидевк и ще му даде шанс да се върне назад.

Полидевк нямаше значение за него. Само Елиът. Усилващият се дъжд накара Сол разбиращо да потръпне. Дали старецът би се показал в такова време, ако не му се налагаше? Планът на Елиът беше да използва Кастор като примамка, докато Полидевк се появи в гръб и изненада Сол. Но Елиът трябва да е преценил и възможността да има бой. Дали Елиът щеше да чака незащитен във втората кола? Дали щеше да се скрие в гората при този дъжд? Старецът би предпочел топло и сигурно място.

„Мили Боже, старецът е сигурно някъде по пътя, по който се движех! Сигурно се е прикрил в каравана или в мотел, или в туристически бунгала. Не би изчаквал на някое летище, за да приключи плана си, ако изобщо е имал план.“

Но Сол беше прелетял над няколко мотела. Ако имаше достатъчно време, можеше да се върне и да ги провери. Но в това беше проблемът. Нямаше време. Полидевк продължаваше да го преследва. Местната полиция скоро ще е тук, за да разследва катастрофата. „Трябва да се измъкна!“ — мислеше си той.

След двадесет минути изпотен, въпреки студа и усилващия се дъжд, Сол достигна до един завой на пътя на около половин километър от мястото за пикник. Макар че беше много тих и внимателен, той усети постоянен бодеж в точката между плешките си, където куршумът на Полидевк го бе улучил.

„Трябва да намеря Елиът! Трябва да…“

Чу шум от кола, приближаваща завоя и изчака, за да се увери, че не е полицейска. Видя очукан камион, излезе от горичката и замаха на шофьора да спре. Когато дългокосото момче зад волана се опита да завие покрай него, Сол насочи Узито. Момчето пребледня, натисна скърцащите спирачки и слезе, размахвайки ръка.

— Не ме убивайте!

Той се обърна и се втурна да бяга.

Сол се качи в камиона. Механизмите му задрънчаха, когато той включи на първа. С клатушкане тръгна напред. Сол бързо мина покрай мястото за пикник, където перките на хеликоптера продължаваха да се въртят.

Вратата на шофьора на колата висеше отворена. Кастор…

Не беше мъртъв. Той се държеше за стомаха и се препъваше около колата. Но Кастор чу бръмченето на камиона и се загледа към пътя, за да види Сол зад волана.

Кървящ, невярващ на очите си, Кастор поклати глава.

Той рязко се изправи, потрепервайки. Кръв се стичаше по челото му. Залъкатуши към дърветата без да мисли за Полидевк.

„Това беше добре“ — помисли си Сол. „Да изчезнат от паркинга. Фактически, това е прекрасно. Не би могло да бъде по-добре.“

Скоро той видя тъмнозелен Форд, паркиран на пътя, вероятно колата, която Полидевк е използвал, за да последва Кастор. Твърдо решен да е акуратен, Сол спря и слезе от камиона, насочи пистолета си и провери Форда. Но той беше празен. Не се виждаха стъпки по калта в далечината, което означаваше, че старецът не би могъл да отиде да се скрие в гората.

Сол кимна, още по-сигурен в подозренията си.

Той се обърна, за да погледне надолу по пътя към паркинга. Полидевк бягаше към него, а Кастор куцаше по-назад. Полидевк се спря, когато зърна Сол, но докато вдигаше пистолета си, Сол се втурна, за да се качи в камиона. Един куршум удари задния капак. Сол се почувства приятно превъзбуден, докато се изтегляше. Не оставаше много.

Два завоя по-надолу по пътя със сигурност преследвачите му няма да го виждат. Той свърна наляво по една чакълена алея и скоро пак зави наляво, като подслони камиона под големи обрасли дървета. Сол скочи на земята и започна да лази под дъжда към края на пътя. Скри се зад гъстите храсти, за да наблюдава и чака.

Измина една минута. Полидевк изглеждаше отчаян, докато караше. Кастор до него се взираше през прозореца, с надежда да види камиона.

Сол знаеше, че може да ги застреля, докато минават, предполагайки, че колата не е бронирана като Чевито. Но какво ще спечели с това? Те не бяха целта на Сол. Елиът! Сол се надяваше Кастор и Полидевк да се втурнат да защитават баща си.

„Заведете ме при него!“

„Скоро! Краят наближава!“ — мислеше си той, докато тичаше обратно към камиона.

Той го усещаше силно. „Много скоро.“

Не можеше обаче да си позволи те да разберат, че ги преследва; трябва да стои на разстояние. На тяхно място, той щеше периодично да проверява в огледалото за обратно виждане. Без да му е навик, Сол също правеше това сега, за да е сигурен, че самият той не е преследван от полицейска кола, например. Подобно презастраховане имаше и своите недостатъци. Сол не можеше да си позволи Кастор и Полидевк да го видят, но така и той не можеше да ги види. Като компромисно решение Сол трябваше да скрива камиона близо до всеки мотел или бунгало по пътя и да се промъква, търсейки колата им.

Процедурата беше досадна и подтискаща. След четвъртия мотел, който провери, Сол започна да се притеснява, че е изпуснал Форда. Полицията вече би трябвало да е отишла на мястото на катастрофата. Дългокосото момче би трябвало да им е казало, че камионът му е откраднат.

Ами хората от охраната на почивния дом? Те също го преследваха. Може да са потърсили помощ. Единственото хубаво нещо беше, че почивният дом няма друг хеликоптер. Трябваше да го преследват с коли. Но случайно можеха да идват по този път.

Нуждата да си възвърне свободата се бореше с желанието му да накаже Елиът.

„Откажи се от преследването“ — предупреждаваше го някакъв тъмен глас — „Ще трябва да намериш стареца преди ченгетата или преследвачите да пристигнат. Опита се, но обстоятелствата бяха срещу теб. Ще има и други възможности.“

„Не“ — каза си той. — „Ако го оставя да се измъкне, той ще избяга толкова далеч и ще се закопае така дълбоко, че никога няма да го намеря. Няма да остави следи. Трябва да е сега. Няма да има друга възможност.“

Тридесет минути по-късно, на седмото място, което провери — две редици бунгала с паркинг в средата — той намери тъмнозеления Форд.

Пред вратата имаше неонов надпис:

Надписът просветваше в мрачината на дъжда. Фордът беше паркиран със задницата към средната част, малко вляво, багажникът беше отворен.

Сол скри камиона надолу по пътя и се изкачи сред мокрите дървета към един храсталак, откъдето можеше да наблюдава бунгалото зад Форда. Видя от прикритието си как вратата на бунгалото бавно се отвори със скърцане. Полидевк се огледа навън, после бързо напъха един куфар в багажника, затвори капака и се върна обратно вътре.

Сол премигна. „Добре тогава“. Зъбите му изскърцаха. „Дойдох точно навреме. Те ще тръгнат всеки момент.“

Бързо пресметна. Узито не можеше да е точно от такова разстояние. Ако застанеше зад бунгалото, срещу Форда, можеше да застреля Елиът, когато излезеше, за да се качи в колата.

Но първо трябваше да слезе долу. Откри една прикрита клисура, която се спускаше до бунгалата и се запромъква надолу по изгнилата растителност, като си избра местенце зад една барака в средата, в редицата срещу Форда.

Дъждът заваля по-силно. Стана по-тъмно и студено. Докато изчакваше без да се показва и слушаше шума на тежката машина, която палеше долу, започнаха да го обземат мрачни предчувствия.

„Прекалено е лесно“ — помисли си той.

Всичко му изглеждаше нагласено. Елиът не би си позволил охраната му да паркира колата направо пред бунгалото му. Те усещат, че съм наблизо. Сигурно използват колата като примамка.

Но Сол все още беше убеден, че Елиът е тук.

Тогава в кое бунгало?

Той си спомни какво беше видял от прикритието си горе. Двайсет бунгала, по десет от всяка страна. Явно туристите бяха решили да не излизат днес на разходка заради дъжда. Как иначе можеше да се обясни наличието на толкова много превозни средства, пред четиринадесет бараки. Двете празни места за паркиране бяха пред бунгалата пред Форда. Третото празно място беше по-надолу — близо до офиса. Четвъртото беше от тази страна, но на противоположния край, в дъното, почти до гората. Останалите две бяха тук, на тази страна.

С болка в сърцето Сол си спомни за една игра, която той и Крис обичаха да играят в сиропиталището. Елиът им я беше показал. Той я наричаше играта с черупките.

— Играчите по панаирите мотаят мухльовците — беше казал. — Изглежда горе-долу така. Три празни черупки. Подреждат се в редичка. Под едната се слага грахово зърно. Тогава черупките се местят — няколко пъти, възможно най-бързо. Ето така. Сега, кажете ми. Къде е грахчето?

Нито Крис, нито Сол познаха.

— Което доказва, че ръката е по-бърза от очите — каза Елиът. — Но аз искам постоянно да се упражнявате, докато винаги сте в състояние да познаете под коя черупка е грахчето. Искам очите ви да са по-бързи от която и да било ръка.

Играта с черупки. Сол се озлоби от спомените. Но сега черупките не бяха три, а шест. В кое бунгало беше граховото зърно?

Трябваше да намали вариантите за избор. Щеше ли Елиът да избере бунгало близо до офисите и пътя? Като че ли не. Щеше да предпочете да се скрие там, където прикритието беше най-добро — в средата. Но, може и да не е така. Дали не е бунгалото в противоположния край — най-близкото до гората?

Сол поклати глава. Много е далеч от пътя, ако трябва да се измъкне бързо.

Но от друга страна, уединението би могло да е предимство при схватка — малко хора ще чуят суматохата.

Той отново се почувства в безизходица.

А дали не е някое от бунгалата от двете страни на мястото, където беше паркиран Форда? Те бяха допустими варианти. Сол остави настрана тази възможност.

А какво, ако Елиът беше избрал да се скрие зад очевидното. Сложността продължи да го забърква.

Пат. Елиът не би се показал, докато не се почувства сигурен. Сол, в замяна, не искаше да действа, докато не се убедеше, че не го заплашва клопка. Но както Сол, така и Елиът знаеше, че полицията ще разследва произшествието и ще дойде да търси откраднатия камион. Ченгетата скоро щяха да бъдат тук.

А също и охраната на дома.

Нещо трябваше да се случи, за да разруши патовата ситуация.

Някой трябваше да реагира първи.

Той реши. Решението беше условно. Но дълбоко в себе си Сол чувстваше, че е вярно. „Къде бих се скрил, ако бях на мястото на Елиът? Далеч от Полидевк, в бунгалото ей там. Щях да искам да видя какво ще се случи. На сигурно разстояние от Форда. Ще си стоя в бунгалото тук.“

Възможностите намаляха, поне теоретично. Той се обърна в дъжда към предполагаемите празни бараки и двете вляво.

— И така, ти се досети — стресна го старчески глас.

Сол се обърна рязко към пространството между двете бунгала.

И се намери шокиран лице в лице с Елиът. Старецът беше стоял скрит пред едно от празните бунгала. Сега вече се показа, подгизнал от дъжда.

Беше по-изтощен и съсухрен от всякога. Сви рамене.

— Добре, какво чакаш? Хайде, застреляй ме.

Сол искаше от цялото си сърце, но се изненада от себе си. Нямаше значение колко го притискаше яростта му, но не можеше да се застави да натисне спусъка.

— Какво става? — каза баща му. — Не искаше ли точно това? Моите поздравления. Ти спечели.

Сол искаше да изкрещи, но гърлото му се сви, едва дишаше. Гърдите му така го притиснаха, струваше му се, че ще смачкат дробовете му.

— Ти позна — каза баща му. — По дяволите, добре съм те обучил. Винаги съм казвал, поставете се на мястото на врага, когото преследвате. И ти отгатна. Усети, че ще съм в бунгало от тази страна.

Валеше толкова силно, че Сол не можеше да разбере от какво са мокри бузите му — дъждовни капки или сълзи.

— Гадно копеле!

— Не повече от теб. Давай — каза баща му. — Признах, че ме победи. Дръпни спусъка.

На Сол отново му бе трудно да говори.

— Защо? — дрезгаво промълви.

— Не е ли очевидно. Аз съм стар. Изморен.

— Все още имаш възможност.

— За какво? Да умра ли? Или да видя как умира още някое от децата ми? Гади ми се от това. Имам прекалено много призраци. Фурии. Там, на брега на реката, когато дойде да ме видиш, докато ловях риба, аз се опитах да ти обясня защо съм правил всичко това, за което ме обвиняваш.

— Не мога да ти простя, че уби Крис.

— Сгреших, че те помолих. Застреляй ме — оредялата сива коса на Елиът беше залепнала на челото му от водата. — Защо се колебаеш? Не се държиш като професионалист — черният костюм на Елиът беше провиснал трогателно, съвсем мокър. — Баща ти нарежда да го убиеш.

— Не — поклати глава Сол. — Щом го искаш, става прекалено лесно за мен.

— Вярно. Разбирам те. Отмъщението не би те задоволило, ако човекът, който мразиш, не се съпротивлява. Много добре. Ако това е начинът, нека е така. Тогава ти правиш избора си, поради неизпълнение на задълженията от моя страна.

Сол и Елиът се загледаха един друг.

— Не мисля, че можем да се сдобрим — каза Елиът. — Но се чудя дали не е възможно някакво неутрално положение. Аз съм твой баща. Няма значение колко ме мразиш — ние споделяме някаква връзка. Като услуга, в памет на времената, когато ме обичаше, остави ме да изживея последните си дни в мир.

Сол осъзна, че е говорил достатъчно дълго с него, за да могат Кастор и Полидевк да го застрелят, докато той се колебаеше на откритото. Елиът наистина се беше предал.

„Не, не тук, не сега“ — помисли си той. Не можеше да стреля. Не лице в лице. А баща му отказваше да се бори.

— След всичко, на което ме научи, аз се провалих.

Баща му вдигна вежди тъжно, въпросително.

— Или не си ме обучил достатъчно добре — продължи Сол. Наведе Узито. — Може би така е по-добре. Аз съм свършен. Отказвам се. Мамка й на агенцията. Мамка ти. Познавам една дама. Вместо да си играя игричките с теб, трябваше да отида при нея.

Баща му се замисли.

— Никога не съм ти казвал. През 1951 година. Вероятно си се чудил защо не съм се оженил. Виж, трябваше да избирам. Агенцията или… Е, не съм сигурен, че изборът ми е бил правилен.

Тресна гръмотевица. Старецът погледна към черните, търкалящи се облаци.

— Винаги съм се чудел какво е станало с нея — очите му се стесниха от носталгията. Тогава настроението му се промени и той придърпа костюма си. — Ти и аз, колко сме смешни само — звучеше, сякаш му беше забавно. — Да стоим на дъжда. На млад мъж като теб, като че ли не му пука да се намокри. Но тези стари кости… — той се подсмихна все едно се самоироинизира. — Слава богу, че всичко свърши — повдигна ръка. Трепереше. — Имам малко останало уиски „Уайлд търки“ в куфара ми. Едно питие може да е добре дошло. Да прогони студа.

— Ти си ни учил никога да не пием. Казваше ни, че притъпява ума и рефлексите.

— Не съм и очаквал да го споделяш с мен. Но сега, когато се оттегляш, какво значение има?

— Старите навици умират трудно.

— Знам. Прости ми. Без значение е колко усърдно се опитваш, но никога няма да си нормален. Още нещо, за което да ме преследваш.

Елиът се обърна вяло, пристъпи на верандата, защитена с тента от дъжда. Направи някакъв знак към бунгалото зад Форда. Полидевк нервно стоеше пред отворената врата, но като видя сигнала от Елиът, отпусна рамене. Почти моментално влезе обратно вътре и затвори вратата.

Сол се приближи към баща си.

— Понеже вероятно няма да се видим повече — каза Елиът — искам да споделя една тайна с теб.

— Каква?

— За Крис и манастира. Нещо, което му се е случило там. Мисля, че има смисъл да го знаеш — старецът влезе в бунгалото, пребърка един куфар и накрая измъкна бутилка с около една пета от съдържанието й. — Трябва да има чаша някъде тук. Добре — наля малко уиски в нея. — Сигурен ли си, че не искаш.

Сол нетърпеливо се приближи към него.

— Какво за Крис? Какво се е случило в манастира?

Зад него лекото поскръцване на отварящата се врата беше единственото му предупреждение. Автоматично се наведе напред, прегърби се да защити бъбреците си. Случи се внезапно, бързото изшумяване на дрехи, течението на въздуха. Не беше нож. Вместо това над него проблесна струна от пиано, рязко премина над очите му в посока към гърлото.

Гарота. Обикновено се криеше под яката. Дървените дръжки, изваждани от джоба на ризата се закачаха с кукички за струната, предпазваха убиеца да не нареже пръстите си, докато направляваше удушаването.

Сол вдигна и двете си ръце, за да защити гърлото си съвсем инстинктивно. Също грешка.

Андре Ротбърг: „Използвайте само едната си ръка, за да предпазите гърлото. Дръжте другата си ръка свободна, така че да можете да се биете. Ако струната захване и двете ръце, вие сте мъртви.“

Сол поправи импулса си, като освободи лявата си ръка. Дясната му ръка, прикриваща гръкляна, беше омотана от струната. Зад него Кастор, който се беше крил зад отворената врата, дръпна по-силно.

Сол смътно чу Елиът да казва:

— Съжалявам. Но знаеш, че не мога да ти вярвам. Какво ще стане, ако утре се събудиш и решиш, че пак искаш да ме убиеш? — той затвори вратата. — Така е по-добре. Няма да има стрелба. Няма изплашени туристи. Нито телефонни обаждания на полицията. Ще имаме достатъчно време, за да избягаме. Но въпреки това, съжалявам, че те заблудих. Ако нещо ще промени нещата, то знай, че аз те обичам.

Гаротата убива по два начина: чрез задушаване или чрез прерязване на гърлото. В най-простата си форма, това не е нищо друго освен струна от пиано. Но подобреният вид използва няколко струни, усукани под налягане, с подпъхнати помежду тях промишлени диаманти. Като последствие, ако жертвата успее да вдигне ръка, за да спре гаротата да не му пререже гърлото, убиецът може да използва острите ръбове на диаманта и да изреже пръстите на жертвата.

Това започна да става сега.

Сол се бореше. Усещаше как обсипаните с диаманти струни се движат напред-назад по пръстите му и стисна говорния си апарат, за да го предпази. Диамантите загризаха месото, разтрошиха костите. Кръв рукна надолу по ръката му. Дори с ръка на гърлото като буфер, той усещаше как натиска на гаротата спираше въздуха му. Той се задушаваше с отворена уста.

Вратата се отвори. Влезе Полидевк и това за момент отклони вниманието на Кастор.

Даде време на Сол. Въпреки, че му се виеше свят от липса на кислород в мозъка. Протегна свободната си ръка напред, сви я в юмрук, сгъна я в лакътя си и бързо я изви назад с всичка сила. Ударът улучи Кастор в гърдите. Андре Ротбърг беше обучил добре Сол. Лакътят беше премазал ребрата на Кастор. Изпукаха кости, забиха се в белия му дроб.

Кастор изстена, разхлаби хватката си и залитна назад.

Сол изобщо не губи време да сваля гаротата. Когато Кастор се отпусна, той се изви, чувствайки остра болка в лакътя и разбра, че е счупил ръката си, но това нямаше значение. Обучението на Ротбърг се основаваше на теорията, че някои части на тялото могат да се използват като оръжие дори наранени. Лакътят беше една от тези части.

Сол стегна рамото си, пренебрегна болката и продължи да се извива. Със вдървената си ръка той хвана за гърлото Полидевк, брата на Кастор. Поражението беше смъртоносно. Полидевк падна, неконтролируем, в конвулсии.

Невероятно, въпреки огромната рана на гърдите си, Кастор все още не се беше строполил. Сол заби длан в ребрата му и го повали. Той трепереше в предсмъртна агония. Беше в колапс.

Сол изхвърли гаротата от гърлото си и се обърна към Елиът.

— Не се шегувах. Последният път не можех да го направя. Нямаше да те убия.

Елиът пребледня.

— Не! Моля те!

Сол вдигна Узито, което беше изпуснал при схватката.

— Сега! — извика бясно той.

Пристъпи напред и прегърна баща си. Стисна го със счупената ръка, а с другата повдигна Узито. Почти в упор.

Елиът се сгърчи.

Сол го притисна още по-силно и дръпна спусъка. Продължи да го държи така. Узито затрещя, изригнаха празни гилзи с шум, подобен на шевна машина.

И закова смъртоносно сърцето на баща му.

— Както и да е, никога не си го имал — Сол прогизна от кръвта, докато треперещото тяло на баща му се свличаше на земята.

— За Крис — простена Сол.

И усети, че плаче.

Уви кървящите си пръсти с една носна кърпа. Костите, въпреки че бяха размазани от гаротата, щяха да оздравеят. Болката беше неописуема, но той я пренебрегна. Бързо съблече просмуканите си с кръв дрехи и навлече сухите дънки и риза на Полидевк.

Имаше прекалено много неща да свърши. Охраната и полицията скоро щяха да бъдат тук. Не смееше да се върне до откраднатия камион, така че трябваше да вземе Форда, въпреки че туристите, обезпокоени от стрелбата, щяха да го видят. Намери ключовете у Полидевк. За по-сигурно скоро щеше да го изостави. Ако успееше да стигне до Ванкувър, можеше да изчезне.

А после? Полицията нямаше да има следи.

А какво ще стане е професията му? Още ли ще го преследват? Докато не беше сигурен, че е свободен, не можеше да отиде при Ерика.

Дъждът продължаваше да се излива на талази, когато отвори вратата на бунгалото. Обърна се и погледна тялото на Елиът. „За Крис“ — каза си. Сега гласът му потрепера.

— И за мен.