Братството на розата

Абелар и Елоиз

Франция, 1138 година.

Пиер Абелар, бивш сановник в църквата в Нотр Дам, почитан официално като най-великият учител на времето си, не бил провъзгласен за кардинал, защото се влюбил в красивата си ученичка Елоиз. Тя забременяла от него и нейният ядосан чичо заповядал да кастрират Абелар. Преследван от ревниви врагове, които искали да се възползват от неговото безсрамие, той най-накрая намерил сигурно убежище. Нарекъл го „Закрила“ и поканил Елоиз, която вече била монахиня, да се грижи за манастира. Те не можели вече да се съберат в любовта си, заради неговата кастрация, но безпределно се посветили един на друг като брат и сестра. Оставили свидетелство за живота си — Нещастната история на Абелар и Писмата на Елоиз. Това станало и основа на легендата за тяхната трагична страст. След многократни опити да възвърне официалната си слава, Абелар починал, обезсърчен, отегчен, а някои казват и с разбито сърце. Погребан бил в манастира „Сен Марсел“. По-късно тялото му било отнесено тайно от Елоиз в „Закрила“, където след повече от двадесет години оплакване, тя умряла и била положена в гроба до него. Останките им били местени няколко пъти през вековете, но най-накрая намерили покой в гробница, носеща техните имена, в гробището Пер Лашез в Париж.

Там те намерили вечно свято убежище.

Под розата

Спасение

Като се наслаждаваше на тежестта на лопатата в ръката си, Сол изхвърляше пръстта през насипа на канавката. Работеше от няколко часа и изпитваше удоволствие от напрягането на мускулите и от капките честна пот. За известно време Ерика копаеше заедно с него, като му помагаше да разширят рова, но след това бебето започна да плаче и тя влезе вътре да го наглежда. По-късно щеше да омеси и опече тестото. Като я гледаше да върви към къщата, която бе направена от бетонни блокове, боядисани в бяло, както и другите жилища в селището, той се усмихваше с възхищение на нейната сила, достойнство и грация.

Небето бе тюркоазено, слънцето като разтопен метал. Той изтри вежди и се върна към работата си. Когато мрежата му от напоителни канали е готова, той ще засее плодови семена и лозя. След това ще изчака да види дали Господ ще свърши своята работа и ще изпрати дъжд.

Той и Ерика дойдоха в това село — на север от Беершеба и от пустинните райони преди шест месеца, точно преди раждането на бебето. Искаха да помагат за развитието на националните погранични райони, но разочаровани от интернационалното съперничество, те трябваше да стоят далече от земите, оспорвани от арабите. Предпочетоха да помагат във вътрешността на страната, отколкото в периферията. Но границата никога не бе далече. Неочаквано нападение беше винаги възможно, така че Сол трябваше да носи оръжие със себе си навсякъде. Мощна пушка лежеше близо до канавката.

Колкото и да беше засегнато убежището, той мислеше да се защитава. На теория общността на разузнаването все още го следеше. Така че след като наказа Елиът той се свърза с неговата мрежа, а също и с представители от МИ–6 и КГБ.

Неговото разкритие, относно законспирираните действащи потомци на истинската група на Абелар, трябваше да измине дълъг път. Но той спечели отново тяхната благосклонност. Те изпитваха малко удоволствие от това да знаят, че подозрението им относно вътрешен саботаж на техни служители е оправдано. Като взеха мерки да оправят бъркотията, която Елиът и неговите хора бяха причинили чрез намесата си, позволиха цялостното напрежение да се предаде на ежедневната им работа.

Мрежата на Сол се нуждаеше от по-нататъшен жест на доверие, преди да му опростят вината, въпреки всичко. Документите, които Сол бе споменал. Колекцията от скандали на Елиът. Измамата, която го е държала на власт.

— Но никой не знае къде са тези документи — съобщи агенцията.

— Не, аз знам — каза Сол.

Той беше мислил за тези документи откакто Харди му обясни за тях. „Къде може Елиът да ги е скрил? Постави се на негово място! Ако бях на мястото на Елиът, къде щях да ги скрия? Мъж, който се увлича по словесни игри. Чийто живот се основава на sub rosa. Под розата? Старецът не може да е избрал друго скривалище.“ Като отказа да предаде документите, защото някой друг можеше да се възползва от тях, Сол предложи компромис — да хвърли във въздуха оранжерията и да унищожи документите. Президентът, освен публичната възхвала на смъртта на Елиът, чувстваше и необикновено облекчение.

Но правилата на убежището бяха потвърдени като абсолютни. Сол получи само неофициален имунитет.

— Това, което сме съгласни да направим, е да потърсим друг начин — съобщи му старши офицер от разузнаването. — Ако се скриеш достатъчно добре и не надигаш глава, ние обещаваме да не те търсим.

И това беше достатъчно добро за Сол. Приличащ на Кандид в градината си, той се откъсна от света, като се наслаждаваше на приятната умора от физическия труд, копаейки напоителния канал. Той мислеше за гроба, който Крис бил изкопал в Панама. Сега, като прекопае градината, ще се роди живот, а не смърт. Старите навици избледняват трудно. Затова, когато не беше ангажиран с изграждането на дом за Ерика, Сол обучаваше младите от селото как да се отбраняват, ако някога ги нападнат. Сол бе преди всичко боец и въпреки че бе отстранен от професията си, талантът му можеше да се използва за съзидателни цели. Порази го иронията, че повечето от момчетата, които обучаваше, бяха осиновени от селото — сираци. Този път действията му изглеждаха оправдани. Но докато продължаваше да изхвърля мръсотия от канавката, той си спомни, че Елиът също се бе чувствал оправдан.

Сол очакваше отмъщението да го удовлетвори. Вместо това то му донесе лоши предчувствия, които го преследваха. Любов за цял живот, независимо колко заблудена, не можеше да бъде отхвърлена, така както и любовта му към Крис. Или тази към Ерика. Ако всичко беше по-различно… В меланхоличните си моменти Сол спореше със себе си. Може би това, което наистина искаше, бе напрежението в почивния дом да продължи завинаги. Безкрайно наказание. Елиът и той завинаги там, в капан. Обвързани от омразата си.

И любов.

Но тогава настроението на Сол щеше да е добро. Гледайки към необятното топло небе, усещайки миризмата на дъжд във въздуха, той слушаше как Ерика говори на бебето им в тяхната къща, в техния дом. Той ще е преизпълнен с привързаност, всеотдайна, не перверзната привързаност, която Елиът бе възпитал в него. Щеше да разбере, че баща му греши. „Независимо колко усърдно се опитваш, никога няма да бъдеш нормален“ — едно от последните неща, които баща му каза. „Ти, тъпо копеле, ти грешиш!“ И Сол, който по особен начин винаги се бе чувствал сирак, се опияняваше от мисълта, че сега е баща на сина си.

Той остави лопатата, жаден, изморен от силното слънце. Взе пушката си и се отправи към къщи. Навлизайки в сенките й, усети миризмата на сутрешната закуска, отиде до Ерика и я целуна. Тя прекрасно миришеше на захар, брашно, сол и мая. Здравите й ръце, способни да убият с един удар, го прегърнаха силно. Гърлото му се стегна.

Той пи студена вода от глинена кана, избърса уста и прекоси стаята, за да погледне сина си, завит в одеало в люлката. Приятелите му от селото първо бяха обърнали внимание на името.

— Какво лошо му има? — ги попита Сол. — Мисля, че е добро име.

— Кристофър Елиът Бернщайн-Гризман?

— Е и?

— Наполовина християнин, наполовина евреин?

— Крис ми беше приятел. Дори може да се каже, че ми беше брат.

— Сигурно. Крис Гризман. Ще се харесва, когато тръгне на училище. Ами Елиът?

— Приемах го като свой баща. Сега вече не съм сигурен какъв е точно. Няма значение. Аз съм такъв, какъвто той ме направи.

Приятелите не разбираха. Дълбоко в сърцето си Сол също не разбираше.

Освен името на момчето, приятелите му от селото обръщаха внимание и на нещо друго уникално в дома на Бернщайн-Гризман. „Изглежда това е чудо“ — казваха те.

Знак от Бог, че селото е благословено. Как по друг начин би могло да се обясни?

Мъж с минало, както се приказваше из селото, който никога не е създал нещо в живота си… И на такава неплодородна земя?

Огромна черна роза!