Български психар

Глава 4 Подсигуряване

На следващия ден се събуждаме в трагично състояние, но същевременно се чувстваме като млади богове. Правя кафе, но това грам не помага махмурлизмът да изчезне. Тонката е придобил много интересен бледозелен цвят. Личи си, че черният му дроб му е много сърдит. Когато всички приключват с кафетата, аз ги пращам по къщите, като повтарям инструктажа да си трайкат и в никакъв случай да не слагат парите в банка. Това е джоб пара, ще има още много, а ако някой от нас сега се появи с една бала пари в някоя банка, ще предизвика логично съмнение, защото лафът, че си пестил от закуски, вече не върви. Един депутат го изхаби вместо нас, д’еба копеленцето мазно.

Пичовете заминават да разпускат. Изглеждат по-различни отпреди няколко дни обаче. По-стегнати и изправени са, имат и по-други изражения. Усмихват се въпреки махмурлука. Като някой ви каже, че парите променят човека, да знаете, че е абсолютно прав, и не се опитвайте да спорите. Изравям си от пепелника един по-цял фас и го паля. Трябва да се мотивирам, да се замъкна до пицарията и да вкарам в системата две шкембенца-ледена бира-две питки-чинийка люти чушки. Да не забравя да си купя цигари. Само това може да ме посъживи. Не че мисълта, че имам над един милион под леглото, не ме топли, но ми е лошичко. Един вид състоянието ми е леко противоречиво. Слагам си тъмните цайси и излизам. Докато вървя към спасителната кръчма, все едно някой ме млати с чук по главата. Тъкмо си мисля, че ще се добера без произшествия до кварталната Мека на шкембенцето, когато се издрайфвам мощно в една кашпа с изсъхнали растения. Най-важното нещо при драйфането в обществени условия е, когато си свършиш работата, да се изправиш и да продължиш по пътя си, все едно нищо не се е случило. Така и правя.

Стигам до кръчмата, махвам на сервитьорката Мима и на шефа бай Спас, които седят отвън и пият кафета. Мима идва, взема поръчката ми и понеже е пич и разбира от махмурлуци, ми носи бирата почти веднага. Аз гаврътвам половината, преди да е успяла да направи кръгом, и тя се засмива разбиращо. Поръчвам си още една бира и тя идва заедно с врелите шкембенца и екстрите. Правя чорбата свръхтоксична и изпадам в специфичното състояние на транс, в което изпада човек, когато е зле и сложи в устата си първата лъжица от този целебен еликсир. Трансът продължава около десетина минути, защото аз съм като един шкембояден робот и всичко се движи по математически модел. Лъжица шкембе-люта чушка-гасиш с питка-и изстудяваш с бира. Избива ми пот, а махмурлукът ми започва да се усеща, че съм го подгонил яко, и прави последни опити да ми пръсне главата отвътре, но за мое щастие не се справя с тази задача. Съзнанието ми се връща бавно и започвам пак да мога да мисля. Може би се чудите защо не съм поканил пичовете да се лекуваме заедно с шкембенца, както си е ритуалът? Отговорът е, че трябва да помисля малко насаме, защото това куфарче леко поускори плановете. Трябва да направя кеша чист и да го разкарам от къщи. Трябва да имам в мен само оперативни кинти. Другото е грешка. Докато мозъкът ми започва да се задвижва по-бързо, на масата на бай Спас избухва зверски скандал и Мимето се разревава и изчезва в кухнята. Толкова с идеята ми да си поръчам нова бира.

Бай Спас изпсува здраво и пали цигара. После хваща чашата си с кафе и в стил ранен Алексис Зорбас я чупи в пода. Аз ставам и отивам при него.

- Бай Спасе, проблеми са те налегнали виждам, нещо мога ли да помогна? - заговарям го, защото имам хитър план да си взема биричка въпреки ревящата сервитьорка. - Аз ще вляза вътре и ще взема една биричка, нали не е проблем?

Бай Спас само махва в посока на заведението.

Аз влизам и вземам от хладилника една бира, после се замислям и вземам още две. Още една резервна за мен и една за бай Спас, виж го как и без това чупи от това кафе. Отивам при него и му подавам бирата, той я взема и удря мощен гълток.

- Пешо, мойто момче, можеш да ми помогнеш само ако имаш излишни двайсет бона, щото иначе кур заведение. Нямам пара за заплати, ама утре ш’ми спрат и тока и тогава отичам геройски. - Удря една по-малка глътка и ми махва да седна.

Аз сядам до него, не му казвам наздраве и се замислям. На мен сто процента ще ми трябва някакъв бизнес за параван, а тоя дърт пергиш това го има. А и един ресторант е шантаво нещо и покрай него можеш да измислиш всякакви счетоводни трикчета. Я разходи, я приходи, елате ме хванете, ама бройте внимателно чинийките. Паля си една от неговите цигари, още нямам сила да ходя до близкото павилионче за цигари, все пак е на петнайсет метра, и му казвам: - А, бай Спасе, к’во правим, ако ми се намират излишни двайсет-трийсет бинки?

Бай Спас изгрухтява скептично:

- Откъде младеж като теб ще има толкова пара в тези гладни времена?

Аз отпивам и го поглеждам в кръвясалите свински очички.

- Еми ако съм поспестил някоя и друга хилядарка в последно време, а, бай Спасе? Бай Спас се изпъва като струна и ме поглежда по доста различен начин. Какво прави надеждата с хората. Ами ако те лъжа бе, лайнар кръчмарски?

- Верно ли, мойто момче? Аз що ли ти викам момче, ти вече си мъжага, виж какво бичме си станал. Ако я извадиш тая пара, аз те правим одма ортак...

Мимето явно е дочула разговора и е застанала, слухтейки, до вратата.

- Бай Спасе, аз мога да я извадя тая пара. И да, ще станем ортаци, но ти сега си фалирал. Демек си клекнал и аз ако не ти помогна, ти утре си заминал. Ако ще ти помагам, искам да знам, че има далавера и за мен, аз не съм благотворително дружество. Разбираш ли за какво иде реч, Спасе? - „Бай“ вече не си, пич.

Спас измънква нещо неясно, но после се стяга.

- Кажи какво ше искаш, мойт... Пешо? - опитва се да изглежда спокоен, но голямата му като лопата ръка трепери под масата.

- Искам по-голям дял, да речем, седемдесет процента, но спокойно, ти ще си останеш шефче тук и ще си движиш нещата. Или това, или оттеглям офертата.

Бай Спас започва да се прави на мъж, но в момента, в който тръгвам да ставам, започва да се моли, хленчейки. Аз обаче продължавам и отивам да си купя цигари. Нека да се погърчи малко гнидата. Връщам се, оставям цигарите на масата, отивам да пусна една вода и се връщам пак с бири на масата. Бай Спас пуши нервно и мълчи.

- Е, Спасе, к’во ще кажеш?

Спас ме поглежда леко мръснишки, все пак му искам по-голямата част от бизнеса, който е създавал бая годинки, и това е разбираемо. От друга страна, аз май съм му единственият спасителен вариант и той не е тъп. Пичът плюе на пода и подава лапа.

- Ебал съм му мамата. По-добре това, отколкото нищо и да ме гонят шибаните банкерчета. Нека бъде твоето.

Аз оставям ръката му да повиси малко във въздуха и след това я хващам. Копелето стиска яко, но аз съм по-здрав. Докато му мачкам ръката, се усмихвам и казвам:

- Всичко това, разбира се, ще официализираме юридически с адвокат. Ще дойда тези дни и ще оправим нещата - договори, нотариуси, фирми. Не се коси за тока, нека го спират -после ще го пуснат. Кажи на персонала, че когато се подпишем където трябва, получават заплатите си веднага. Чуваш ли, Миме, всичко е наред, не се коси повече.

Мимето ми се усмихва и трие сълзите си.

- Аре наздраве, Спасе, честито!

Спас, бивш бай Спас, ме поглежда гадно и се чуква с мен. Аз изпивам на екс бирата и си тръгвам. Без да плащам, естествено, това един вид вече е и мой ресторант. Само трябва да намеря печен адвокат, но с това ще се занимавам утре. Забравих да спомена, че ресторантът всъщност съвсем не е малък - има голяма градина с много маси, вътре е бая големичък, а и отзад има някакви помещения, които май не се използват.

Прибирам се и звъня на Мишката. Той учудващо вдига веднага.

- Мишка, как е главата, копеле? - Не го чакам да отговори, а казвам: - Виж дали утре можеш да уредиш да се видя с братчед ти, важно е. Ти не му казвай детайли, тая работа я остави на мен.

Затварям и се излягам на дивана. Трябва да си купя телевизор. В тоя хол е прекалено мрачно и тихо. Телефонът, все едно не е минало никакво време, звъннва и ме стряска. Мишо е.

- Пешо, братчеда каза, че утре ще те чака в кафето срещу Районното в десет и половина. Пита за какво иде реч, ама аз не му казах нищо.

- Супер си, Михаиле. Да знаеш, че сгънах две шкембета и съм значително по-добре.

- Мани, аз тука пия някакви айряни, ама си лягам, щото не се издържа така. Ама вчера беше много добре, а?

- Беше повече от добре, брат. Ама не по телефона такива приказки. Чат ли си?

- Много ясно, айде аз затварям, щото ще припадам.

- Лека, Мишка, утре ще звънна следобедно да се разберем... - и затварям, без да довърша, защото двете шкембета и лютите чушки си казват думата, и се изстрелвам към тоалетната с двеста.

На другата сутрин ставам рано и отивам да повдигам щанги в близката заличка. Вземам студен душ в мизерната баня, където топла вода не е имало някъде от 83-та, и после се засилвам на срещата с братчеда на Мишо - Боби. Той е по-голям от нас с шест-седем години и покрай Мишката сме се навъртали бая около него като малки, давал ни е акъл как да се оправяме и ни е пазил от разни враждебни големи. После отиде в Школата, завърши с отличие и логично стана кука. Вече от няколко години е в нашето Районно, но не сме се засичали от много време - аз солджър, той по задачи. Когато влиза в кафето, очевидно се радва да ме види, усмихва се широко и ме прегръща. Аз пия двойно кафе с вода, той си поръчва някакъв сок.

- Ей, Пешко, какъв дроб беше, какъв лъв си станал. Заеби, да ти се ненадява човек. -Отпива от сока си. - Казвай какво става с теб и с какво мога да съм полезен?

Такъв си го и спомням Боби - винаги енергичен и делови, освен това голям мъжкар. Спомням си как ни беше учил на разни гадни пинизи в уличния бой, когато забелязваше, че сме дали щета в конфликтите си с бандите от други квартали. Сега изглежда същият, само очите му са придобили един малко по-хищен и металически отблясък. Изглежда по-стар за годините си и определено по-корав.

- Боби, знаеш ме от ей такъв, няма да ти се правя на луд и ще карам направо. Проблем няма и това е целта на срещата ни. Искам да продължи да няма. - Боби си пали нова цигара и поръчва нов сок. Вече не се усмихва. - Когато излязох от армията, се опитах, ама наистина се опитах да направя нещо нормално, ама всичко си еба мамата. Работа няма, преебаха ме, нова едва ли ще намеря с тази масова безработица, от даскало изхвърчах, защото нямам кинти, няма какво да се яде, вкъщи е драма - продължавам аз. - И реших, че не ми се живее живот на мишка. Смятам да обърна тоягата и да вляза в схемите...

Боби само ме гледа с неразгадаем поглед, не ме прекъсва и кимва да продължа.

- Та идеята ми е ти си ми като по-голям брат и както казах, давам направо. Тепърва ще стават нещата, но аз искам предварително да получа протекция от някой, който е вътре в системата, искам чадър. Не възнамерявам да правя глупости, няма да седя на светло, ще ги действам интелигентно нещата, просто ми трябва някой да ме пази и да ми дава информация и съвети. Естествено, се сещаш, че първият, за когото се сетих, си ти, Бобка.

Боби прави гримаса, която не успявам да разчета, махва на сервитьорката, плаща и ми кимва да излезем. Посочва ми близката градинка и тръгваме натам. Докато вървим, мълчим и аз си мисля дали не съм сгафил леко с тази прекалена искреност. Може пък на Бобката да му са стопили мозъка и да е станал друг човек. Той сяда на една относително здрава пейка, вади кожен калъф за пури от джоба на сакото си и ми предлага. Аз отказвам и паля цигара.

- Значи, с две думи, искаш да ми кажеш, че ще ставаш айдук и искаш аз като твой човек от системата да те пазя, а?

- Виж сега, Бобка, ако има проблем в този разговор, аз. - започвам аз, но Боби ми махва да млъкна и издишва дима от пурата си, който има доста специфичен аромат.

- Пешо, ти си сериозно момче и проблеми нямаме. Разбирам за какво говориш и аз ще ти говоря направо, защото те знам от малък и си мой човек. Казвам ти веднага окей, без много да се обясняваме, защото не ги обичам приказките, знаеш, от тях няма много файда в наши дни, делата са важни. Искам обаче да си много внимателен и много да ме слушаш, когато те съветвам, защото в тази игра се гори само веднъж.

Аз не мога да повярвам, знам, че е пич, ама не съм очаквал всичко да се развие толкова бързо. Той продължава, гледайки как едни хлапета си играят на ръждясалата пързалка: - При нас също си е ебало капаците. Няма пари за нищо. Аз наливам в служебната кола бензин с мои пари, прави си сметката колко е зле хавата. В министерството не знаят грам за какво иде реч и всеки ден им хрумва нова глупост и реформа. Ако нямаш връзки, нямаш шанс за кариера въобще и не знаеш дали няма да изхвърчиш, защото някой ти е подлял вода, за да си уреди неговата връзка. Ти как си мислиш, че оцелявам с тази мижава заплата, ако не пада некой лев странично. Освен това си имаме един лаф, леко вътрешноведомствен - по-добре организирана престъпност, отколкото неорганизирана. Това, смятам, ти говори нещо за ситуацията?

Аз се ухилвам, лафът, колкото и тъжно да звучи отстрани, е напълно логичен. Боби си дръпва от пурата, вдига си тъмните цайси и ме поглежда.

- С какво искаш да се занимаваш?

- Еми може да ти прозвучи малко нагло, ама се надявах ти да ми кажеш къде е най-голямата далавера и накъде да се насоча. Имам малко парички и искам да поинвестирам.

Боби се разсмива.

- Винаги си бил голям образ, Пешо. Ебаси ташака! Начинаещ престъпник идва при ченге и го пита къде е офертата. Бравос!

- Еми да. Като го казваш така, звучи смешно, но е факт. Точно това те питам. Искам да ми кажеш какво и искам да ми кажеш как, най-важното е, че искам да ми разкажеш за бъдещата конкуренция. Това е надве-натри каквото ме интересува. Искам и една пура, защото никога не съм пробвал, ама ми покажи кое се реже и какъв е табиетът, че ми стана любопитно.

Боби започва да се смее още по-силно и ми подава една пура. Пише, че е „Коиба“. Подрязва я с някаква джаджа и ми я дава, като после ми я пали. Аз вдишвам дълбоко и следващата минута прекарвам в кашляне, защото се задавям жестоко. Когато ми минава, избърсвам сълзите, които са ми избили. Май не се гълта димът на тези шибани пури. Продължавам:

- Бобка, още две неща. Трябва ми контакт с печен адвокат с връзки. Това е едно, а въпрос две е да ми кажеш какво ще искаш за теб? Трябва всички да са окей по веригата, нали не си мислиш, че ей така ти ги искам тези неща?

Боби става сериозен и кима замислено.

- С адвокат мога те свържа. Всъщност ще те пратя при най-печения изрод. Скъп е много, но присъда с него не можеш да видиш, струва си да играеш с него. За себе си искам пет бимберици месечно и ще ти изработя хубав чадър. Отделно понякога ще кихаш допълнително разни други суми, когато имам да оправям по-сложни проблеми и трябва да раздавам. Те колко ще излизат, не мога да ти кажа, според зависи е. Ще се постарая да те гардирам максимално добре отвсекъде. Другото, което ще трябва да направиш задълже, е да станеш дарител на полицията. Ще даваш по някоя и друга хилка за нафта и други такива необходими работи. Така ще влезеш в списъка на хората, които не закачаме много-много. Такава е врътката, като държавата не ни дава, ние сме измислили начина да стават нещата, защото все пак имаме цял град да пазим от бели. Няма да имаш ядове с катаджии, няма да те закачат за глупости, а ако има някоя драма, аз ще гледам да те предупредя, щото все пак при нас е малко като разграден двор и често едната ръка няма идея какво прави другата и стават големи гафове. Това е като цяло.

- Трябва да ти кажа и още нещо. Мишката е при мен.

Боби пак прави гримаса, но после ме поглежда и слага ръка на рамото ми.

- Виж сега, Пешка, и за братчеда ми е тъпо, и за теб ми е тъпо, че скачате в лайната със салто. Ама не съм тъп и знам защо го правите, не е от хубаво или защото сте някакви малоумни говеда. Просто ни е шибана държавичката и трудно се оцелява тук, особено ако си пич и имаш гордост. - Бърка в джоба си и ми подава калъфа с пури, една голяма запалка и джаджата за подрязване. - А това ти е подарък за новото начало. Сега ще те оставям и ще ходя да побачкам, че имам доста задачки, а довечера ще се видим на вечеря, за да ти разкажа каква е играта и кои са играчите.

Вади един лъскав джиесем и набира някакъв номер.

- Ало, г-н Пирдопски, Златарски ви безпокои, удобно ли е? - Мълчи малко. - Ще ви изпратя един мой близък, който се нуждае от консултация. В колко е удобно? Аха, в един часа, добре. - Поглежда ме въпросително и аз вдигам палец. - Изпращам ви го. Приятен ден, г-н Пирдопски. Здраве желаем.

Вади един малък тефтер от джоба си и елегантна писалка. Записва ми телефон и адрес, къса листчето и ми го подава. Адресът е в центъра.

- Да си там след половин час. Този е най-големият лъв по наказателно право в страната. Човек да убиеш на площад „Славейков“ пред всички с моторна резачка и после да го изядеш, пак ще те отърве.

Прегръщаме се и се разделяме, като преди това се уговаряме къде да се видим вечерта. Аз се мятам в едно разбрицано такси и скоро се озовавам в мраморното фоайе на една стара сграда до жълтите павета. Посреща ме умопомрачително добра мацка и ме поглежда малко отвисоко.

- С какво мога да ви помогна? - казва с предвзет глас.

- Имам уговорена среща с адвокат Пирдопски в един.

Мацката се усмихва изкуствено и ме отвежда в една чакалня, обзаведена с красиви мебели, където ми предлага кафе. Аз отказвам и тя изчезва нанякъде. Оглеждам се за пепелник, паля цигара и вземам един брой на „Правен свят“, после се отпускам на удобното кресло и зачитам някаква брутално скучна статия. Неусетно минават петнайсет минути, когато красавицата се появява, усмихва се пак като Барби и казва:

- Адвокат Пирдопски ще ви приеме сега. Елате с мен.

Аз я следвам до кабинет с масивна дъбова врата. В панелките няма такива врати, там повече се тачи шперплатът. Мацката почуква някак плахо и отваря вратата.

- Шефе, господинът за срещата в един часа е тук.

- Да заповяда - се чува отвътре.

Кабинетът ми харесва много отвътре. Не че разбирам нещо от дизайн, ама тези тежки мебели, масивното бюро и огромната библиотека ми допадат. Всичко е облицовано с дърво. Някак си цялото място вдъхва доверие и спокойствие. То това и му е целта. Зад бюрото седи адвокат Пирдопски. На челото му пише „ченге“ сякаш с големи златни букви. Прилича малко на миниверсия на Джаба и има същото изражение. Ебаси ташака. Иззад полупритворените дебели клепачи очите му излъчват студенината на погледа на влечуго.

- Кажи, млади господине, как мога да ти бъда от помощ? - казва с дълбок глас той и ми кимва да седна на стола срещу него.

Аз сядам. Ебаси удобните мебели си имат тези пичове.

- Адвокат Пирдопски, първо да ви попитам, чел съм Г ришам и Дийл, но знам, че обикновено не всичко е като по книгите. Има ли адвокатска тайна между клиент и адвокат в нашата страна?

- Има, има. Особено ако те е пратил наш човек. Питай смело, младеж - избуботва Джаба.

- Интересувам се има ли начин в нашата родина, ако един човек реши да започне леко да престъпва рамките на закона, да има опция да минимизира риска от бъдещо правно преследване и санкции по някакъв начин, при положение че има много пари?

Джаба се разсмива гръмогласно.

- Ако те разбирам правилно, момче, ти питаш дали, ако човек разполага с достатъчно средства, е възможно да му се разминава, ако прави бели? Кажи ми дали съм разбрал правилно?

- По-скоро въпросът ми е, в случай че е налице комбинация от наличие на средства и познаване на правилни хора от системата, каква е вероятността той да бъде осъден?

Смехът на Пирдопски отново прокънтява. Той се надига и се намества зад бюрото си, после се втренчва в мен. Ако до него седеше Трипио, картинката щеше да е пълна.

- Ако този човек има много пари и може да плаща по пет-шест хиляди за абонамент към някоя сериозна адвокатска кантора, да речем, като моята, плюс да притежава възможността да покрива големи хонорари, свързани с наказателни и други дела, и да пълни някой и друг тлъст плик за смазване на системата, то аз залагам професионалната си репутация, че този човек никога няма да види осъдителна присъда. Ти познаваш ли такъв човек, младежо? - бавно пита дебелият човек с костюм за три хиляди лева.

- Еми да речем, че аз съм такъв човек - и оставям една пачка от десет бона на бюрото пред себе си, правейки се на небрежен, но комплексарчето на тема кинти в мен в този момент крещи.

Адвокатът примлясва доволно, протяга се и придърпва пачката. После ме поглежда и в погледа му има лека промяна. Усмихва се, оставя пачката и се пресяга през бюрото, протегнал ръка.

- Не чух добре името ви, когато влязохте, извинете ме за което. Бихте ли го повторили?...

- Иванов.

- Г-н Иванов. За мен е удоволствие да се запознаем - ръкува се с мен и енергично разтърсва ръката ми. - Да ви предложа пура, г-н Иванов, за да отпразнуваме началото на професионалните ни отношения.

Отваря кутия с пури и я побутва към мен. Аз бъркам в джоба си и вадя подаръка от Бобката.

- Благодаря ви. Предпочитам моите.

Отпускам се назад и паля, като се опитвам да не се закашлям, което би развалило фатално драматичния ефект на ситуацията. Да се шибам в циркаджията, който съм понякога, но не мога да се сдържам. Пирдопски също пали и някъде към минута само се зяпаме и мълчим. Ако този пич имаше до себе си един буркан с жаби като във филма и секретарката беше облечена като принцеса Леа, моментът щеше да е наистина безценен. Започваме да си говорим, той се оказва страшно печен и има уникално чувство за хумор. Разбираме се за много неща, срещата продължава повече от час и после той вика Барби, която ме отвежда до отдела им по търговско право. Там ме поема един слабоват пич. Уговаряме се с него утре да дойде до пицарията на обяд и да се задействаме за прехвърлянето на дяловете, а освен това се разбираме да ми регистрира едно отделно ЕООД. Той на свой ред ми препоръчва счетоводна къща и поема ангажимент да ме свърже с тях. Аз го питам дали знае как може да се изфабрикува произход на пари, чийто такъв е леко неопределен и проблемен, и той казва, че това е основна негова дейност и за клиенти на кантората това струва само 3 %, а и че щом идвам от кабинета на Пирдопски, това можело да стане изключително експедитивно и дискретно, като набляга на думата „дискретно“. Веднага вземам едно такси и след час пак цъфвам при Балабанов - това е името на търговския адвокат, със сака ми с кинтите. Той реагира изумително светкавично и лично ме завежда в една близка банка, където директно влизаме в някакъв кабинет на втория етаж и след още час и половина вече съм горд притежател на три сметки с чисти пари. Цялото удоволствие ми е струвало към петдесет бона. Разделям се с Балабанов, той ми дава визитка и казва, че утре ще дойде в ресторанта с подготвени документи и нотариус. Ебаси юридическия Терминатор, кефи ме максимално. Браво на Бобката, определено ме е пратил при правилните хора.

Тръгвам пеша по „Царя“ и си подсвирквам. Чувствам се прекрасно. Завивам по „Раковска“ и влизам в първия магазин за телефони, който виждам. Купувам четири от най-новите джиесеми и четири SIM карти. Трябват си комуникации. После се разхождам малко и става време за срещата ми с Бобката, която сме се разбрали да се проведе в едно закътано тихо кръчме в долни Лозенец. Отивам по-рано и поръчвам бутилка бяло вино с лед и лимони. Страшно питие за летните вечери. Не минава много време и влиза Боби, който се засмива, като ме вижда как с фас в уста чета откраднатото от кантората на Пирдопски списание.

- Браво за винцето. Добра идея. Цял ден си мисля колко ми се пие студено бяло вино. -

Сяда срещу мен и се отпуска на стола.

Заведението е много хубаво с тази закътана градина с дървени маси с покривки с национални мотиви и приглушено осветление.

- Аз си мисля да поръчам едни пъстървички на керемидка за компания на винцето. Какво ще кажеш, Бобка?

Боби вдига одобрително палец и пали пура. Аз му сипвам от винцето и си казваме наздраве. После му връщам запалката, калъфа, в който е останала една пура, и гилотинката за подрязване.

- Бобка, реших, че пурите не са баш моето нещо. Благодаря ти за жеста, но ти връщам подаръка, на теб повече ти отива.

Той се усмихва.

- Щом не те кефи - не те кефи - и ги прибира в джоба на сакото си.

Скоро идва рибата, която е фантастична. Поръчвам още една бутилка вино и се храним в мълчание. На съседната маса група дебеловрати пичове с мърлите си малко развалят идилията, но ние ги игнорираме. Боби бута чинията си настрани, отпива сериозна глътка от виното, което е траминер „Хан Крум“ и е много добро. Не че аз разбирам, питах сервитьора да ми препоръча нещо. След малко и аз приключвам с хапването. Готина е тази пъстърва. И от риба много не разбирам, повечето ми опит с морската кухня е свързан с яденето на консерви копърка или скумрия. Паля цигара и поглеждам Боби въпросително. Той захапва пурата си, махва на сервитьора и си поръчва уиски. Аз оставам на вино засега.

- Петре, мислих по твоя казус цял ден, да ти кажа. Кажи ми обаче първо как мина при Пирдопски?

- Разбрахме се перфектно. „Абонирах“ се за услугите му. Каза, че ако аз или някой от моите закъса с властите, само да спомена името му като парола, и нещата се променяли.

- Така е - кима Боби, - неговите пациенти са със специално отношение. Той е бил много време в системата, познава всичките ни шефове и не е здравословно и полезно един вид за кариерата да закачаш неговите хора...

- Той после ме прати при един юрист машина, който се занимава с търговско право. Той много ми съдейства, обясни ми някои работи, ще ме свърже със счетоводители, които са техни хора. Помогна ми за едно нещо много бързо, а утре имаме среща - купувам част от махленската кръчма, че бай Спас го е закъсал със сметките, така че утре си канен на маса пак, защото ще поливаме сделката.

- Браво бе, младеж, много експедитивно действаш. Кефиш ме. Супер, ще дойда утре, таман да нашамаря братчеда, че не съм му шокал репата отдавна. - Дърпа си от пурата и прави няколко кръгчета с дима, изпива си уискито, което, да уточня, е голямо, на една глътка и показва празната чаша на сервитьора, който веднага припка към бара, за да донесе ново. - Мислих днес много, както ти казах, и имам идея...

Уискито идва и Бобката пресушава половината чаша на една глътка. Явно да си ченге си е стресова работа в наши дни.

- Слушай сега какво е положението. Групировките започнаха да улягат, застрахователният бизнес е в разцвет и вече няма уличен рекет, а всичко е официално. Не че няма да ти изчезне колата или да ти се позапали магазинът, ако не се застраховаш, но са по-нормални нещата. Има някаква структура, има някакъв ред, щото преди няколко години си беше партизанска война по улиците. Никой не знаеше какво се случва, ти знаеш, нищо, че ходехте тогава още на даскало, не си бил сляп.

Е как може да си сляп, като всеки ден след часовете пред даскало имаше по няколко джипа, които прибираха някои съзрели една идея по-рано до курволетки наши съученички. Весело си живееха момиченцата, осигуряваха си парцалки и различен начин на живот само срещу няколко свирки и едното ебане. Душички. Винаги съм се чудел какво си мислят бащите на невръстните мутрески, много ми е интересно.

- Та сега има някаква структура, ама това е за застраховки, крадене на коли, бардаци и контрабанда. Тук идва веселата част. Дрогата е твоята ниша. Това си мисля аз. Още никой не е в час много, няма изградени канали, дилърите са калитковци. Има голямо търсене, ама няма почти никакво предлагане. Опитват се да правят нещо, абе мижава работа, а и нямат много време да се занимават.

Аз допивам виното и си поръчвам един джин с тоник. Не ми се пука уиски в жегата. Паля пореден фас. Наркотици, значи, много интересно и привлекателно ми звучи. Винаги ми е допадало изречението: „Ако не искаш да работиш, превърни хобито си в професия“, но нека не се размечтавам сега.

Боби се навежда към мен и става сериозен.

- Нали се сещаш, че имам едно условие.

Аз кимам. Много добре се досещам. Близнакът на Мишката, колкото и да нямаше наркотици тогава, се събра с някакви отрепки, които бръмчаха около НДК, и на една Коледа го намериха мъртъв в една изоставена къща близо до Попа. Свръхдоза. Пичът нямаше шестнайсет години. Боклуците го бяха оставили да умре и го бяха обрали; когато го намерили, бил посинял, с пяна по устата, само по гащи.

- Бобка, имаш гаранцията ми, че хероин около мен няма да има, а и смятам да смачкам всеки, който се занимава и успея да докопам. Завинаги ще ми липсва това момче, което си отиде толкова младо, а ми беше по-близък от Мишо, преди да продруса.

- Добре, Петре. Знаех, че ще разбереш, но аз да си кажа.

Млъкваме за малко. На Бобката очите леко се насълзяват дори, но той бързо се овладява, поръчва си ново уиски и пали нова пура.

- Та, Пешо, най-важното е да се врежеш сега и да заемеш позиция. Аз ще ти дам имената на дилърите в Квартала и съседните махали, ще ти кажа и кой ги мърда и зарежда. Хубавото е, че в района играта се движи главно от някакви шматки, които я имат шапка, я не, което е много хубаво за теб. Щото ако всичко е регулирано, на теб ще ти трябва цяла армия и цял арсенал, за да се доредиш до игра.

- Ясно ми е това, Бобка. А я ми кажи какво се търси най-много?

- За херингата се разбрахме. Продават се някакви прахчета, дето не се знае амфети ли са, мазилка ли са. Има и някакви хапчета, ама са скъпи, щото са внос от Холандия и Англия май. Дето, като глътнеш едно, и после си весел и танцувален да си ебе мамата. И канабис се пуши, пушат децата някакъв жмел здраво. Това е. Има и някакъв кокаин, щото нали всички са гледали „Белязаният“ и всеки иска да е Тони Монтана, ама по-скоро е прах за пране със счукан аналгин.

Аз се замислям и млъквам за малко. Мдааааааа. Трева се сещам откъде да намеря, ама за амфетамини не се сещам нищо. Вносните екстри не ги мисля още въобще, на тях не им е дошло времето.

- Бобка, за трева имам идея, ама за амфети нищо не се сещам. Можеш ли нещо...

Бобката се усмихва и ми казва: - Ебаси наглото парче си обаче. Първо ме питаш какъв тип бандит да станеш, а сега ме питаш май откъде да се снабдяваш с материал.

И аз се усмихвам.

- Еми, Боби май така се получава малко. Ама виж и без това как хубаво си говорим -вкарвам малко хумор.

Бобката пак си изпива на голям гълток питието. Ебаси смокът е станал. Пресяга се през масата и ме тупва по рамото.

- Аре, щото си мой човек, ще ти кажа, че съм конфискувал няколко кила прашец по време на една акция и срещу скромен процент от продажната цена, да речем, половината, мога да ти ги доставя, когато задействаш машината. После се оправяй, повече няма да има, аз съм ченге все пак, не химик, може да правя и аз някоя беля, но в крайна сметка си оставам полицай. Ако имах нормална заплата, този разговор нямаше да го има. Ама предполагам, че ако положението беше такова аз да вземам нормална заплата, тогава и ти нямаше да си мислиш глупости, а щеше да си гледаш ученето. - Въпреки че е изпил над половин кило уиски вече, да не броим виното, гласът му е като на напълно трезвен човек.

Пушим мълчаливо няколко минути и Боби ме пита: - Та казвай, Петре, полезен ли ти се струва този разговор? Аз кимам и му се усмихвам.

- Евала, Бобка, страшно съм ти задължен и съм ти много благодарен за информацията и насоките. - Стисвам ръката му и я раздрусвам. После му подавам един хубав плик с десет бона. - А това е за теб, малък аванс, за да видиш, че съм сериозен.

Бобката не отваря плика, а го прибира в джоба си. Отпива и ми намига.

- Тези дни ще те разведа с колата, за да ти ги покажа маймуните и къде действат. Таман ще си поговорим повече в детайли.

После пием по още няколко питиета и се прибираме към Квартала. Бобката ме кара и въпреки че е на бутилка уиски, си кара перфектно. Прибирам се в малкото апартаментче и заспивам веднага като пън, все пак преживях доста динамичен ден.

След осем часа сън се събуждам като нов, изтропквам се, вземам душ и отивам в ресторанта, който скоро ще стане мой, за да пия кафе. Токът не е спрян, а Спас седи вътре и обяснява нещо на персонала. Вижда ме, усмихва се и ми маха да вляза.

- Тъкмо за теб говорех, Пешо. Влизай, влизай.

Обръща се към Мимето и другите и казва:

- Това е моят спасител и нов съдружник Петър. Той спаси положението, иначе затваряхме кръчмата...

Аз махвам на хората, усмихвам се и излизам навън. Спас ме следва. Сядам под сянката на дебелия орех, който се намира в средата на заведението. Спас сяда срещу мен.

- Спасе, заеби ги тия речи. Не ме занимавай с персонала. Аз после, ако има нещо, ще ти казвам на теб и ти ще го оправяш. - Няма да го оставя, естествено, да управлява както преди, при положение че е успял да фалира. - Кажи сега на Мими да ми донесе кафе и вода, а с теб ще си говорим, когато ми дойде адвокатът с договора. Сега не ми позволявай да отнемам повече от времето ти.

Спас малко се обърква, защото си е тъп чичка, но му просветва, че трябва да ме остави на мира, и се изнася нанякъде. Аз на свой ред вадя плика с телефоните и започвам да чета упътванията. След половин час правя първия си разговор с мобилен телефон, който е мой собствен, и звъня на домашния на Иво, като му казвам да събере младежите и да си домъкнат задниците в ресторанта.

Докато дойдат момчетата, Балабанов пристига заедно с един едър и нахилен тип, който се оказва нотариус.

- Казвам се Здравко, но всички ми викат Нотариуса. - Ръкува се с мен, сяда и си поръчва една голяма наливна бира.

Балабанов сяда до мен и вади една бала документи. Тръгва да ми обяснява кое какво е, но аз точно за пет минути блокирам и нищо не разбирам. Все едно ми говори на китайски. Махвам му да спре.

- Балабанов, моля те, ти си човекът. Спри да ме занимаваш. Вчера ми показа, че си точен. Можеше да ме преебеш, предполагам, в банката...

Той се усмихва скромно, по адвокатски. Сигурно се досеща обаче, че ако ме беше преебал, сега щеше да е вече храна за щуките до Враждебна, но не повдигаме този въпрос. Играем за точни и дългосрочни отношения все пак.

- Кажи ми, Балабанов, къде да се разпиша и какво се иска от мен и това е. Силно вярвам в разделението на труда като двигател на човешкия прогрес - това беше любимият лаф на даскала ми по история от гимназията.

Балабанов започва да кима и осъзнавам, че може би не съм единственият човек на света, който не разбира адвокатски български добре.

- Г-н Иванов, тогава ще ви покажа къде да се подпишете само - започва да дипли пред мен листове, на които пише „договор“, „споразумение“, „пълномощно“, „декларация“ и разни такива, и ми показва къде да се подписвам. - Само да попитам, избрахте ли име на ЕООД-то, което сега ще регистрираме?

Аз, естествено, съм забравил. Отпивам от кафето и се замислям за около десет секунди. Всъщност няма значение как се казва и не ми пука.

- Нека името да е ДВП или нещо такова, ако е заето - Балабанов си записва надлежно и не пита какво значи ДВП. Едва ли и го вълнува де. Дълги години никой не разбира, че ДВП идва от Дарт Вейдър Президент.

- Това добре, подпишете се тук и тук, такааааа, благодаря. С това сме готови за фирмата; като излезе регистрацията, аз ще ви информирам. - Балабанов отпива от ментовия чай, който си е поръчал. - Сега нека собственикът на ресторанта да си донесе паспорта.

Аз викам Спас и му казвам да си даде паспорта и да сяда на масата. Спас вади паспорт, който прилича на баница, и го подава на адвоката. Нотариусът махва за още една бира.

- Нотариус, искаш ли нещо с тази биричка - скаричка, картофки, пица нещо?... - питам аз едрия, нахилен пич.

Нотариусът Здравко направо грейва.

- Една мешана много добре ще обади, колега.

Аз поръчвам на Мимето едно плато скара, а в този момент в заведението пристигат момците. Малко се сепват от вида на костюмарите на масата, но аз ги викам да седнат.

- Пичове, да ви запозная с адвокат Балабанов. Той оформя документите за сделката -намигам им аз театрално. - А това е нотариусът Здравко.

Всички се ръкуват. Мишката също се нахилва, сяда до Нотариуса и се заглежда влюбено в бирата му. Аз директно поръчвам още пет бири и още скара.

- Пичове, да ви информирам за какво иде реч. С парите, които „спестих“ напоследък -пак намигам като в анимационен филм с Бъгс Бъни, - реших да вляза в ресторантьорския бизнес. Ей сега има още малко бумащина и ще ви помоля за малко спокойствие на масата и после започваме купона по случай повода. Мишок, поканил съм братчед ти довечера тук, вчера се видяхме и после ще ви разказвам всичко...

Идват бирите и си казвам по едно тихо наздраве с младежите и Нотариуса. Спас седи до Балабанов, изпънал се е като струна и гледа като сфинкс. Балабанов му обяснява някои неща от договора и чичката тъпо кима, като се прави, че разбира.

След около половин час Балабанов е готов с документите и пристъпваме към подписване. Оказва се, че заведението е собственост на Спас, а аз мислех, че е под наем. Ебаси майтапа. Аз си мислех, че вземам само седемдесет процента от фирма, оборудване и екип, ако може тази сбирщина да се нарече екип. Балабанов вчера е проверил, фирмата няма някакви скрити задължения и това се оказва сделка бонбон. Имам си доста приличен дял от най-голямото заведение в Квартала, малко е позападнало, ама това е лесно поправимо.

Спас е леко мрачен, но се подписва навсякъде, където Балабанов и Здравко Нотариуса му посочват. После Нотариуса вади печата и заверява там, където трябва. През това време е успял да омете някъде към килограм мръвка и е вкарал пет бирички. Страшен симпатяга, си мисля аз и съм напълно уверен, че това е началото на едно красиво приятелство, както е лафът.

Цялата врътка ми излиза малко над трийсет бона - това оправя задълженията, сметките, заплатите и дори остават малко за зареждане. Спас гледа малко стреснато, ама изглежда и облекчен.

- Как си, Спасе?

Спас въздъхва, но ми се усмихва и си пийва от бирата.

- Пешо, малко ми е терсене, че си продадох бизнеса, ама от друга страна, ми поолекна. Извинявай дори, че вчера малко ме изби на нерва, ама си го обичам това място.

Вдига бирата си и всички си казваме наздраве. После Балабанов и Здравко Нотариуса изчезват. Предполагам, че Балабанов отива към кантората, но съм уверен, че Нотариуса отива да дремне един следобеден сън, за да смели по-добре месото. Преди да тръгне Балабанов, му казвам мобилния си номер и той го записва в своя телефон. Спас ни оставя също малко по-късно. Казва, че го е стегнало сърцето нещо и щял да ходи да си полегне. Оставаме сами с момците под дебелата сянка на ореха.

Аз бъркам в плика и вадя трите телефона.

- Момчета, смятам, че поради естеството на стартиращия ни бизнес и поради факта, че се намираме в последното десетилетие на ХХ век, е наложително всеки от нас да има по една такава тутурутка. - Тогава въобще нямам идея, че само след десет години всеки ще има телефон в джоба си, а този модел ще е безнадеждно остарял.

- Е, супер - Иво като човек от Техническия веднага започва да се занимава, Тонката започва да гледа като индианец и въобще не искам да знам какво си мисли в момента, а Мишката, типично в свой стил, обръща внимание повече на новопристигналата бира.

- Разучете ги тези машинки и от утре вече ще си говорим по тях.

Тъкмо прибирам моя телефон в джоба, когато той започва да звъни и ме стряска.

Пичовете започват да ми се смеят. Аз вдигам и казвам неуверено:

- Ало...

- Г-н Иванов, извинете за безпокойството, казвам се Игнатов и адвокат Балабанов помоли да ви се представя, защото аз ще се занимавам със счетоводството на вашите фирми. - И си звучи като счетоводител, отбелязвам си наум. - Моля ви, запишете си номера ми и не се колебайте да ми се обаждате по всяко време.

Говори ми още някакви работи, но аз се изключвам. Разбираме се да се видим тези дни тук, в ресторанта, за да си поговорим, и той да разгледал книжата на Спас. Давам на Иво да запамети номера в телефона, защото аз не мога да се оправям още с тази джаджа.

Викам Мимето.

- Миме, ти ме знаеш от отдавна и аз те знам, така че спокойно. - Тя ми се усмихва. -Искам да ни носиш бири през цялото време днес, защото празнуваме, и кажи на готвача за вечерята да се раздаде, ако иска да остане готвач тук.

- Шефе, няма ник’ъв проблем.

- Освен това кажи на всички, че от днес заплатите ви стават двойни, но имам няколко условия.

Мимето започва да заеква:

- Шеффееее.

- Тихо! Условието е каквото и да видите или чуете около нас тук, да си траете.

Мимето грее от щастие, но това не й помага да не заеква:

- Ннннямаш ггррржи, шшшеффе.

- Искам и някой да ни разведе из помещенията, които са отзад. Какви са те всъщност?

- Складове, ама много-много не ги ползваме.

На мен ми става ужасно любопитно и решавам да разгледам набързо. Иво е хванал нещо Тонката и Мишката и им обяснява за телефоните.

- Пичове, аз ще отида да разгледам едни помещения зад ресторанта, ей сега се връщам.

Иво и Тонката са се вглъбили в джиесемите, а Мишката, без да ме поглежда, се протяга и придърпва бирата ми, като измърморва нещо от сорта „да не се стоплела“.

Аз отивам с Мимето, тя ми отключва и пали лампите. Помещенията са четири, като две от тях са над 100 квадрата. Страшно мръсно е и всичко тъне в прах. На пода на едното има метален капак с халка на него.

- Миме, к’во е т’ва бе?

- Някаква глупост на военните. Бомбоубежище май, ама не съм сигурна. Никога не съм виждала някой да го отваря. - После прави погнусена физиономия. - Сигурно е пълно с плъхове там долу.

Аз тръгвам да паля цигара, но се сещам, че съм си ги оставил на масата. Мимето гаси лампите и заключва. Аз се връщам на масата, където вече сме стигнали на фаза смяна на мелодия и е малко шумно, паля си цигара и си поръчвам нова бира. Моята бира в моя ресторант - добре звучи, а? После се замислям и виждам как помещенията отзад се превръщат в офис и зала за тренировки. Имам и идеи за бомбоубежището, но за това ще мисля по-сериозно после.

В един момент пак се стряскам, защото телефонът ми пак иззвънява. Вдигам и от отсрещния край на масата, който е на два метра от мен, Мишо със сериозен глас казва:

- Извинете, може ли Пешо да се обади?

Аз се засмивам, напсувам го леко и затварям. Добрееее, навлизаме в технологиите. После обяснявам накратко какво сме си говорили с Бобката. Същевременно минаваме на мастика, което обрича разговора на преждевременна гибел, но майната му и утре е ден, нека днес да празнуваме. По-късно идва и Боби и се правим буквално на щайги. Щяхме да звъннем и на едни девойки да дойдат, ама забравихме. Това не пречи да ни е супер добре. Карам Мимето да ни пусне някакви стари касетки на „Мейдън“ и „Меноуар“ и положението става муци гугутката. Бира, мастика и метъл - как да не се разнежи човек. После имам мътен спомен, че заведението се беше понапълнило, а накрая финиширахме с целия персонал на нашата маса. Най-хубаво стана, когато Иво откри отново любовта и си тръгна с другата сервитьорка, която е има-няма трийсет кила по-тежка от него, но, за щастие, само десет-петнайсет години по-възрастна. Точно за такива случаи поетът е казал великия си лаф: „Всички грешим, само сапьорите по веднъж“.