Български психар

Глава 8 Възход

Г ледам как Арнолд удря един чувал под наставленията на Мишо и си мисля, че ако природната му физическа сила на бик беше съчетана някога с уменията, които придобива сега с помощта на Антон и Михаил, аз нямаше да имам много шансове при оня кютек в армията. Колкото не му е дал мозък Г оспод, толкова му е дал сила. Чувалът подскача, все едно не е пълен с пясък, а с памук. Култивираната му тупалка според мен спокойно може да убие човек на място. Сещам се за една сцена от „Конан Варварина“ как адаш му препарира една камила и ми става смешно. Отдалечавам се и чувам как Мишката обяснява на Арнолд за биомеханиката на удрянето.

Минали са няколко месеца от леко драматичните (не за нас де) събития с Акулата и колегите му от другите квартали. На следващия ден настава медиен ураган. Заглавията са „Гангстерска война в София“, „Реки от кръв в конфликт между конкурентни групировки“, „Мафиотският бос Акулата - обезглавен“ и всякакви подобни. Нас никой за нищо не ни търси, защото с Боби сме сглобили една жестока схема и тя дава доста логично обяснение какво се е случило - поне в очите на властите, което пък за мен е важното. Тримата капитани са вързани в подземието в три отделни стаи и са държани в изолация. Долу в подземието това е много лесно, защото е огромно и има всякакви помещения. По време на акцията няколко членове на екипа ни имаха допълнителната задача да приберат по нещо специфично от всяка екшън сцена, като например коженото яке, което е като запазена марка на Акулата, ланеца с големия гимнастик (както казват на Исус в един виц едни мутри) на Касапина и пръстена с огромен рубин на Ромео. После тези неща бяха подхвърлени в апартаментите на живите капитани в комплект с още някой и друг сувенир, за да има повече улики. При капитана на Акулата - ланеца на Касапина и така нататък по тази схема. Изглежда много плоско, прозрачно и тъпо, но всъщност системата я интересува само да има резултат и престъплението да бъде решено по най-бърз начин, за да не запищят медиите и народът да не си помисли, не дай си боже, че има нещо лайняно в Дания. С две думи, няколко дни след екшъна полицията гордо излезе с изявление, че престъплението е разкрито, и история как тримата капитани са се обединили и организирали кървавата баня с цел да заграбят властта от босовете си и да консолидират бизнеса с дрога в едно. Полицията също така съобщава, че убийците са обявени за национално издирване, но засега няма данни за местонахождението им. Имам чувството, че много дълго няма да имат данни за това тяхно местонахождение, и като казвам дълго, да се разбира безкрайно.

Като споменах, че капитаните се държат в изолация, нямам предвид пълна изолация. Още в момента, в който бяха прибрани в подземието, бяха набити порядъчно за добре дошли и след това оковани в самостоятелните си килии, които могат да се класифицират според международния стандарт за затворнически комфорт някъде на минус една звезда. Понеже съм неприятно типче, им уредих и по една двойна доза LSD във водата и момчетата изкараха едни невероятни към двайсетина часа, наслаждавайки се на лошия си трип. Когато халюциногенът малко ги поотпусна, ги посрещнахме в действителността с още един пердах и после пичовете пропяха като пойни птички. Всъщност в сравнение с тях пойните птички са доста мълчаливи създания. След дълги разговори поотделно с тримата получихме прекрасна картина на дейността на групите им. Досега сме наложили модела с дилъри от златната възраст някъде около петдесет процента в новите територии и не сме го доразвили, защото набираме персонал. Със старите кадри на конкуренцията нямаме ядове, изключая една малка групичка отворковци, които се опитаха да откъснат няколко части от „Люлин“ за себе си. Пичовете се прецакаха много лошо, защото дойдоха на бой с калашници, с ножове и бухалки и претърпяха доста сериозни поражения, въпреки че аз дадох нареждане да се стреля само в краката. С две думи, буквално ги прегазихме, а и аз се явих с цялото си кралско войнство и предполагам, че на пичовете (каквото остана от тях) всякаква идея да се закачат с нас повече се изпари завинаги.

Възникват и няколко други казуса, защото покрай изтрепването на Акулата, Касапина и Ромео очевидно съм наследил и целия пазар на кокаин в града и цялата им дилърска мрежа, която е малко по-специфична и не става да се подмени от моите „златни“ дилъри и дилърки, поне не веднага. Майтапът в случая е, че може и да имам цяла мрежа за „бело“, но нямам грам наличност, което е доста тъпо, защото е добре известно, че пазарът на наркотици, както и природата, не търпят вакуум. Бобката е казал, че може да ми осигури някакво половин кило от полицейския „запас“, но не знам това докога ще ми свърши работа. Трябва пак да си поговоря с капитанчетата от подземието. Забравих да спомена, че за да не скучаят, някъде от десет дни съм им дал избор - или да пакетират амфети и трева и да получат матраци, одеяла и нормална храна, или да участват в експеримент, вдъхновен от творческата дейност на Чистача от „Никита“. И тримата рязко избират първия вариант и по цял ден и нощ, защото нямат никаква представа за времето, пълнят пакетчета и пликове с материал. Кокаиновите дела поверявам на Михаил, като му казвам, че ако не измислим нещо скоро, може пък и да се вдигнем до Колумбия, ей я къде е.

Вторият казус е свързан с мрежата клубове с проститутки, които и трите групировки са контролирали. Както разказват капитанчетата, там функцията на бившите им колеги е била по-скоро контролно-регулативна и парите си идват от занимаващите се с мениджмънт на тази дейност на местно равнище, които са под закрилата на съответната групировка. Капитанчетата ни дават контактите на „мениджърите“ и аз назначавам Иво за отговорник на тази сфера. Той прави по едно посещение на всекиго от „мениджърчетата“, придружен от Арнолд, Долф, Слай и още неколцина братовчеди, и се връща с един чувал пари и каймака на жриците на платената любов в града, които са ни изпратени като „подарък“ и жест на волята на тази индустрия за дългосрочни и мирни отношения. Въпреки собственото си нежелание и ясно изразеното недоволство на момчетата ми аз връщам „подаръка“, защото не искам точно най-вървежните парцали на града да ни знаят кои сме и къде сме. След тази моя постъпка целият екипаж ми се цупи цял ден, но това е, преди да пристигне автобусът, пълен с курви от всякакви националности и цветове, които съм поръчал от Пловдив и съм изпратил Варела специално да избере, все едно е жури на конкурс за „Мис Вселена“. Момчето се е справило изключително добре със задачата си и явно в това тяло на убиец се таи душа на изтънчен естет. Девойките (това е малко нереално да се каже де) са коя от коя по-хубави и диви и партито, което се случва в огромния ни апартамент на последния етаж, остава в аналите (и не само) на световната парти история. Аз си спомням само една гора от цици, една река от уиски и водка и една доста голяма купчина кокаин, чието изконсумиране съвсем предопредели недостига след това и обясни защо в Мордор се шмъркаха амфети цял месец, докато намерим доставка на качествен материал. Беше приказно хубава вечер и разкошно парти.

Третият казус е за разни бизнеси на Акулата. Единият е свързан с производство на фалшив алкохол, който после се бутилира и се продава масово на населението. Другият е, че има не две, а цели шест лаборатории за производство на амфети в околностите на Града. Делегирам тези ресори на Тонката и му нареждам да проучи защо на Акулата са му трябвали толкова много амфетамини и какво ги е правил.

Изникват и още сто други по-дребни неща, но аз имам достатъчно хора, които се справят със ситуацията самостоятелно, и то добре. Продължавам да разширявам личния състав и вече не познавам някои хора по имена. Малко по малко се откъсвам от общуването с по-ниските рангове и оставям това на лейтенантите, които фактически вече са се издигнали до капитани, а тримата ми капитани вече са полковници. Това съответно ме прави генерал и моя работа е да се грижа за общата стратегия на войската си. Най-хубавото на това да съм генерал е, че почти никой не знае този факт и аз спокойно мога да се движа по улиците без охрана и да правя каквото си искам, което и правя със страшна сила.

Много ми харесва да си поркам с някои стари приятели из столичните дупки и всичко да си е както някога. Не е точно както някога де, защото всъщност вече имам пари през цялото време, но това дава само спокойствие и свобода, другото си зависи от това какъв човек си. Удоволствието да се забавляваш е една идея по-приятно и осезаемо, когато не се чудиш дали, ако си изпиеш парите за такси под формата на една последна водка, после няма да припаднеш, докато се прибираш пеша по Иван Асен към Квартала. На приятелите си от улицата разправям, че бачкам като програмист. Всички ми вярват, а това малко ме обижда, защото не смятам, че приличам на програмист дори и бегло, пичка му лелина!

Липсата на противник въобще не означава, че съм свалил гарда. Цялата ми разрастваща се организация е във форма, която става все по-страшна с всяка седмица. Наел съм една голяма зала в махалата и в нея има чували, татами и много железа. Всеки ден се тренира и вече няма „Ама аз съм боксьор, аз съм борец, аз съм каратист“. Тренира се комплексно -от бой в стойка до бой на земя със захвати и ключове. Аз тренирам наравно с момчетата и от време на време изяждам солидно количество бой. Долф нещо ме е нарочил и ми се дръвчи в залата. Един път за малко да ми счупи ръката, добре че съм по-бърз от него и се измъкнах. После с едно мае гери му изкарах въздуха и след това много приятелски го нокаутирах с коляно в дамаджаната както се беше превила горилата ниедна.

Занимавам се и с повишаване на стрелковата култура на момчетата. Боби ме свърза с един негов приятел, с когото са били заедно в Симеоново. Пичът е барета, уви, бивша, защото нещо са го преебали от системата. Това май е масово явление - държавата да се отървава от най-читавите си кадри или да ги смачква толкова, че те сами да се махат. Всяко зло за добро де, защото иначе едва ли щях да имам възможността този човек да обучава армията ми. Армия е малко пресилено казано, защото всъщност имам някъде около шейсет-седемдесет души. Дошли са още петнайсетина братовчеди на братовчедите и още двайсетина мъже от разни школи по бойни спортове, които са близки на наши хора. Вече имам всякакви видове борци и нинджи и всички са от лъв нагоре.

Смесените тренировки ги правят много опасни и ги отърсват от ограниченията на собствените им стилове. А курсовете по стрелба и бойна тактика, които баретата води, изковават от момчетата ми истински войници. Аз се грижа те да имат повече пари, отколкото някога са виждали, осигурявам им комфорт и им давам чувство за принадлежност, а в замяна те ми дават верността и повечето от времето си.

И аз ходя на стрелби с тях и най-накрая се научавам да стрелям с нещо друго освен с калашник. Радо Баретата ме учи и на някакви супергнусни руски гадории, които нарича „Система“, а знае и някакво синтезирано бойно умение, което се ползва от израелските командоси и е създадено от „Мосад“. Казва се крав-мага и е свръхефективно. Карам Радо да го преподава на всички, защото ми изглежда много полезно. Обученията и стрелбите се провеждат в едно действащо военно поделение близо до Мордор. Радо е приятел с полковника, който властва там, и той урежда да ползваме стрелбището и муниции без проблеми, което не ми струва и голяма сума пари.

Много ми е полезно и обучението за бой с нож. Допреди срещата си с Радо аз имах самочувствието, че мога да се справям с ножове, но след една кратка демонстрация разбирам, че нищо не разбирам. Като говорим за ножове, искам да кажа, че Арнолд и компания се влюбват в ножа на Варела, който му е подарък и е истинско непалско кукри - оръжието на гурките. Аз поръчвам от някъкъв оръжеен магазин петдесетина кукрита, за които се твърди, че също са непалски, и това древно оръжие става запазена марка на „Звеното“, особено след като Слай отряза ръката на един оркски барон, който се опита да влезе в пререкание с нас по отношение на антихероиновата ни политика. Онзи тогава посегна към Мишо, крещейки и опитвайки се да го хване, и рязко млъкна, когато ръката му падна на земята, отрязана на нивото на лакътя, и кръвта му започна да пръска със струя като от силен маркуч. Очите му се изцъклиха и след малко припадна. Слай си избърса кукрито в електриковия анцуг „Криейшън“ на умиращия орк и погледна към антуража му, казвайки:

- Некой друг сака ли да пробва Непалецо?

Онези се разбягаха като пилци и повече нито ги видяхме, нито чухме за тях.

Та в общи линии нещата започват да се структурират - ние си тренираме здраво и ставаме все по-силни и все повече. Обхванали сме почти целия град и Мишо, Иво и Тонката държат всичко в желязна хватка. Наел съм отново Николай Агента и той слухти за надигане на нов враг или за активност около нас. На този етап в докладите му пише, че на мордорския фронт няма нищо ново, което на мен ми изнася идеално. Останките от бандите на конкуренцията са се разбягали, а тези, които са останали в Града, или са се скатали, или вече са се свързали с мои хора и са се подчинили на „Звеното“, което е признак на здрав разум и добър инстинкт за самосъхранение от тяхна страна. Аз прилагам един принцип на един мой любимец на име Ричард Марчинко - „Колкото повече пот в тренировките, толкова по-малко кръв в боя“, и армията ми не скучае и е във форма.

Някъде на втория месец, след като се поструктурират нещата, оборотите на „Звеното“ се увеличават значително и филмът става суперсериозен. Паричните потоци са толкова засилени, че Балабанов създава още някъде над десет фирми. Появяват се „ЛСН“ (Люк Скайуокър Нетуъркс), „ХСС“ (Хан Соло Солюшънс), „МФЛ“ (Милениън Фолкън Лоджистикс). Оборотите ни месечно минават вече пет милиона и аз съответно увеличавам процента на Иво, Мишо и Тони и ги правя фактически съдружници в „Звеното“, увеличавам и в пъти заплатите на шестимата нови капитани и на „Арни и братя ънлимитид“. Давам процент от печалбите и на „златните“ дилъри, за да имат повече пари, с което печеля вечната им вярност. На Минчо Химика подарявам къща в Драгалевци и той се разплаква от благодарност. Праща там да живее майка си, на него къща не му трябва, защото и без това прекарва повечето си време в подземието. А след малко имам среща с Балабанов, защото той има някаква идея, която иска да дискутира с мен.

Виждаме се с Балабанов в „Клуба на архитектите“ на улица „Кракра“. Мястото е много приятно, просторно и спокойно. Идеално за делови разговори. Сядаме в двора, защото още е топло, и аз си поръчвам бяло вино със сода, лед и лимони. Балабанов си поръчва ментов чай - адвокатска му работа. Паля цигара, дръпвам си и издухвам пушека право нагоре. От някаква близка кооперация кряска папагал. Не е вълнист, а е от тия, по-скъпите - едни сиви и дебели, дето са много говорящи, ама този само кряска.

- Казвай какво ти е хрумнало, велики адвокате?

- Петре - Балабанов изглежда леко загрижен, но се усмихва, - не знам как го направи този номер, но за суперкратко време ти успя да натрупаш значително количество пари.

- Този факт не ми е убягнал, приятелю. - Отпивам мощна глътка от чашата си и доливам още сода, за да стане баш в пропорцията, която харесвам.

- Имам предвид, че аз хубаво „осветявам“ парите от дейностите ти, но после ти ги слагаш в банка и те там си седят само и нищо не правят.

- Давай по същество, приятелю.

През последните месеци наистина сме се сближили, той си седи настрани от „нещата“, но иначе се виждаме поне два пъти седмично, и то не само по бизнес.

- Еми, Пешо, идеята ми е, че вече си на нивото да минеш на фаза две. Това е фазата, при която не ти работиш за парите си, а те вече започват да работят за теб.

- Мите, мислил съм по въпроса. Имам някакви идеи.

- Еми това е чудесно, Пешо. Аз затова исках да разговаряме. Моята идея е да влезем в строителния бизнес...

- Това съм го мислил и решил вече. - И това наистина е факт, защото някъде от месец-два се наблюдавам как все повече и повече се навивам за този бизнес, а и колко съм бачкал само по строежи като малък, имам идея кое какво е. - Ще строим, някакви други идеи?

- Еми викам да купиш един завод, който да преработва зеленчуци нещо, плодове. Имам едни приятели руснаци и те казват, че много им липсват българските консерви със зеленчуци.

- Колко пари е този завод, мислил ли си?

Балабанов ме поглежда угрижено.

- Еми мислил съм, Пешо. Честно казано, само за това мисля. Това адвокатстването и счетоводителстването са забавни, но ми се правят по-интересни неща. - Пали си една цигара, при положение че не пуши, и започва да кашля. - Абе чудех се дали би ме взел да движа нещата при теб и да започнем лека-полека да действаме със строителството и производство...

- Г отово - казвам аз и Балабанов зяпва.

- Какво готово?

- Готово като „вземам те“. Аз те чаках да се наканиш и да направиш избора си сам, не исках да те натискам. Харесва ми как бачкаш и как мислиш, харесва ми и че си точен.

- Еее, идеално тогава. Аз ще продължа с адвокатстването, просто ще се занимавам само с твоите неща и ще разширяваме.

- Моите неща ги наричай „Звеното“, а разширяването е нещо, което съм планирал. -Виното е много добро и си поръчвам още една кана. - А да ти призная честно, и аз нямах представа, че парите ще потекат толкова бързо.

Балабанов започва да се смее, решава да остави чая и се включва в пиенето на вино. Имаме да поливаме раждането на поне две нови начинания все пак.

- Утре може да започваш. Наеми голям офис в центъра и наеми колкото хора ти трябват -секретарка, помощници, счетоводители, каквото ти трябва. Ти ще управляваш новите фирми и ще имаш дял, за да си мотивиран. Не ми се сърди, че споменавам, но при мен издънки и предателства не трябва да има, не е хубаво - поглеждам Балабанов в очите.

- Не, не, дори не си мисли за предателства. Ти ми протягаш ръка сега и вярваш в мен, няма да тръгна да правя глупости - започва Митко, - а и трябва да съм луд да застана срещу теб...

Аз не продължавам темата, защото ми е готино, че пичът е решил да дойде в отбора. Наистина го харесвам и ми допада как мисли. Не е ограничен, а има творческо и самостоятелно мислене, което, както все повече и повече се убеждавам, е рядкост за хората от нашето поколение, а за следващите набори въобще няма смисъл да се говори.

И така, започва процесът, в който аз се превръщам в един напълно легален бизнесмен.

Пием с Балабанов още няколко канички в приятния вътрешен двор на „Архитектите“ и си говорим всякакви неща. Сигурно отстрани приличаме на двама студенти, които са взели току-що стипендии и поливат застигащото ги светло бъдеще.

На следващия ден Балабанов се задейства като машина и напуска кантората. Аз съм се разбрал с Пирдопски и няма проблеми, с него продължаваме играта. После Балабанов ми се обажда, че отива на огледи за офис, и ме пита дали имам някакви претенции. Аз, естествено, почти нямам. Казвам му само офисът да е голям, да има кабинет за мен и да е близо до Попа. Споменава ми, че се е чул с един човек, който се занимавал с един завод за лютеница, и да сме ходели да го гледаме. Разбираме се за петък и аз затварям. Седнал съм на терасата в апартамента и наблюдавам с бинокъл картината „Мордор по пладне“. Поглеждам към ресторанта и виждам там Арнолд и компания, които явно обядват. Това значи, че готвачът ще се озори много. Аз съм спрял да се появявам в ресторанта - ако имам път към офиса или лабораторията, минавам през подземието, като ползвам входа, който се намира в този блок. Откакто плащам всички сметки на блока - осветление, асансьор и чистене, сме станали всенародни любимци и всички родители от блока съветват децата си да се ориентират към програмирането като нас. Идва Мишо и сяда с бира до мен, естествено, е донесъл една изстудена бутилка и за мен. Говорим си по бизнес, за разни текущи неща. Към нас се присъединяват и другите двама полковници. Пием бири и те от време на време говорят по телефона, управлявайки подчинените си. Всичко се развива идеално. Единственият ни проблем е, че народът масово псува, че няма бело и трябва да шмъркат амфети, ама това е положението. Като няма - няма.

Когато си изпивам бирата, само вдигам бутилката над главата си и тя чудодейно бива заменена с пълна. Този фокус става възможен с помощта на Снежа - това е името на бившата ми колежка, настояща затворничка и робиня. След като изкарва един прекрасен месец в подземието, Снежка няма нищо общо с нафуканата мутреса, която някога се опитах да заговоря, а се е превърнала в едно доста смирено и любезно същество. Когато я изкарвам от подземието, тя първоначално не ме разпознава, но после загрява кой съм и пребледнява. Аз й казвам, че сега ще седи горе в апартамента и ще прави всичко, което й кажа, и според поведението й ще преценя дали ще я пусна някога, или дали въобще ще я оставя да живее. Следващите месеци гледаме пряк репортаж от стадион „Стокхолмски синдром“ и ако някой ни погледне отстрани и не знае за какво става дума, може да си помисли, че тъпата свиня ми е съпруга. Такъв е животът, вместо хората да се разбират нормално, всичко се определя от силата, с която разполагаш, и от това в какво съотношение е тя спрямо тяхната. Няма любов, има подчинение.

Един ден съм си взел една бира и се разхождам в парка. Точно съм подминал кортовете и се чудя дали да не се върна и да си купя още една бира, защото не съм сигурен дали тази ще ми стигне до „Лодки“, когато с мен се изравняват една разкошна немска овчарка и един много елегантно облечен възрастен мъж. За известно време си мисля, че ще се разминем, но те вървят в крачка с мен повече от десет метра и усещам, че нещо става. Кучето обаче е фантастично. Може би не съм виждал толкова породиста и красива немска овчарка. В този момент елегантният господин ме заговаря:

- Прекрасен ден за разходка. И аз обожавам да се разхождам в парка.

Аз, като примерен конфуцианец, уважавам възрастните хора и нямам проблем да изслушам човека, който явно се нуждае от събеседник. Не ми пречат, кучето ме кефи, вървят с моята скорост, а мога и да не го слушам. Няма проблеми. Мъжът продължава:

- Ако не бяхте толкова интелигентен, г-н Иванов, съмнявам се дали щяхте да имате възможността да се разхождате така свободно с оглед на вашата позиция в криминалната йерархия на нашия прекрасен град.

Аз се заковавам на място и се обръщам към човека. Кучето наостря уши и усеща, че емоционалният ми фон се е променил. Господинът не спира да се усмихва и ми подава ръка.

- Казвам се Никита Павлов и ми е изключително приятно да се запозная с един толкова перспективен човек като вас, г-н Иванов. Нали няма да се обидите, ако преминем на „ти“?

- Няма да се обидя, Никита - не се ръкувам с него и започвам да се ядосвам. - Аре сега ми кажи кой си и откъде ми знаеш името.

- Ах, този младежки гняв как ми липсва понякога да знаеш - прибира ръката си Никита. -Не се ядосвай, Петър. Време е да влезеш в голямата игра. Сам си заслужи мястото в редиците на топиграчите, дори не те усетихме, преди да не направиш твоя брилянтен, леко кървав ход. Дори и след това не знаехме, че си ти, и чак миналата седмица, след дълго наблюдение и анализи, успяхме да засечем, че си начело на тази ваша подмолна нова организация... Как се бяхте нарекли?... - Колебае се малко. - Ааааа, дааа, „Звеното“.

- Пич, що не вземеш да ми кажеш кои сте вие по-напред, за да тръгне приказката. -Въпреки че пичът вече е ударил по слабото ми място, което се явява любопитството. Кой, по дяволите, е този човек?

Никита се усмихва и потупва кучето си успокоително по главата.

- Искаш ли да се разходим до езерото с лилиите, Петре? По това време гледката е много хубава, а и няма много хора.

Тръгваме по алеята покрай басейна „Мария-Луиза“ и известно време мълчим. Имам смътни подозрения кой е този пич, чувал съм слухове и ако се окажа прав, то положението ми грам не е розово. Никита се навежда и взема една пръчка, после я хвърля силно и кучето се стрелва след нея като куршум. Аз паля цигара и се насилвам да не започна да бълвам въпроси, защото в тези игри който проговори пръв, понякога гори.

- Може ли да изпуша една цигара от твоите? - пак казва с усмивка и идеална дикция новият ми спътник. - Докторът ми ги забрани тотално преди петнайсетина години, но от време на време си позволявам да запаля.

Подавам му кутията и после му паля цигарата. По някакъв начин този човек ми е вече антипатичен, не мога да си обясня защо. Той вдишва и издишва дима с удоволствие.

- Ти си умен младеж и се досещаш кой съм аз...

- Сигурно си от кукловодите - поглеждам го аз и той се усмихва.

- Да, и така може да се каже. „Кукловоди“, „пъдари“, „регулатори“. Наричат ни по всякакъв начин. Ние сме останки от едно друго време, когато имаше други стимули и заплахи. Само че после се случи така, че редът започна да се разпада и ние решихме да построим наш си ред, който да сложим като арматура на строящия се нов ред, за да запазим истински важните ценности за нашия изстрадал народ.

Иде ми да му гръмна една тупаница, когато вкарва патриотизма в разговора, но не се знае дали няма да ме свитне някой снайперист докато посягам. Вместо това се усмихвам и кимам. Той продължава: - Виждаш последните години какъв хаос настъпи. Не можахме да се справим всичко да мине по мед и масло, защото навлязоха чужди влияния с огромни ресурси и отровиха главите на хората с тази демокрация - произнася думата „демокрация“ с явно отвращение. - Не разбират, че демокрацията е процес, че е начин на мислене, който трябва да бъде достигнат постепенно, а не - дай да режем всички връзки с миналото, да рушим и после да градим всичко наново.

Определено Никита си вярва на приказките или е страшен актьор. Всъщност предполагам, че е и двете. Иначе прилича на английски лорд малко - висок и слаб е, има воднисти сини очи и стои с напълно прав гръбнак въпреки възрастта си, която според мен е над седемдесет и пет. Посочва ми една пейка и сядаме. Мордор се е открил пред нас като на длан.

- Няма да ти обяснявам с моите хора какво сме правили, един ден историята ще покаже дали сме се справили добре. - Аз още сега мога да ти кажа какво сте направили, шибани копеленца, ебали сте мамата на цялата държава с вашите задкулисни играчки и сте изяли не само моето бъдеще, но и това на неродените ми деца, но пак просто се усмихвам. - Та, Петре, много интересно се получи, когато през една нощ, в рамките само на няколко часа, една наша креатура, в която бяхме вложили доста ресурс и усилия, и още двама босове бяха ликвидирани и вакуумът, който остана след тях, беше мистериозно запълнен от една безлика и на пръв поглед хаотична структура, която въобще не бяхме засекли. Това привлече и моя интерес и затова сега седим на тази пейка и така хубаво си говорим.

Ти говориш, шибано ченге такова, си мисля аз наум, аз само слушам. Напълно осъзнавам обаче, че ако сега се направя на отворко, дните ми буквално са преброени, и си затрайвам.

Както казват „Загуби битката, но спечели войната“. За момент ми минава мисълта да го очистя, както си седим, но това няма да оправи положението.

- Та, Петре, Акулата беше наш кадър, който създадохме, за да поддържа напрежението в Града и да оказва влияние, а когато се налага, и натиск. Също така ни отчисляваше нелоши пари, но се занимаваше и с неща, за които ти не може да знаеш. - Поглежда ме в очите и погледът му е студен като лед. - Първоначално се ядосахме и за малко с теб да се случи някое нещастие, но аз се замислих и осъзнах, че за да сглобиш такава структура по такъв начин като твоя и за толкова кратко време, е необходим талант, който не трябва да се унищожава, а да се използва.

Аз си паля цигара и си мисля, че всъщност май съм късметлия, че съм жив в момента. Всички знаят, че хора от бившите служби са създали шибаните групировки. В момента, в който ударих и трите шефчета, аз автоматично все едно съм развял знаме и съм обявил съществуването си на кукловодите. Да се еба в стратега. Обаче наистина фактът, че съм на тази пейка с този човек, означава, че те са сметнали, че може да имаме игра, а когато има игра, има и възможности за победа.

- Ти ми изглеждаш изключително разбран младеж и имам усещането, че с теб ще работим много добре. После ще ти дам контакт на мой човек, който да помогне на някои от твоите хора за кокаина, защото доставчиците вече наистина се чудят какво се случва и съответно се губят много пари. После някой трябва да обясни на твоите какъв е каналът за амфетамини към арабския свят, защото онези лаборатории работят за този канал, който ние сме създали още през седемдесетте. Ще ти дам контакт и към петричките полета с коноп, които ние някога въведохме като земеделска култура. След това ще те свържа с другите заводи за алкохол в района, защото и там се чудят какво става, а складовете са пълни. Освен това трябва да те въведа в няколко канала за внос и износ на разни продукти и стоки, които Акулата управляваше и от които се пълнят партийните каси на няколко наши партийни проекта. Разбираш ли, Петре, създаде ни малко затруднения с твоята поява на сцената, меко казано.

На мен разговорът след последните изречения ми е станал много интересен, искам да си призная, и мислено вече чертая схеми. Разговорът ни продължава още към два часа и аз осъзнавам, че картинката е доста по-мащабна, отколкото въобще съм предполагал. С Никита се разбираме аз и моите полковници да продължим да сме в сянка, а за всички нови или разширени ресори да назнача мои момчета от по-долните етажи на йерархията. Според Никита това е печеливша стратегия и той я одобрява силно. За всичко, естествено, отговорност ще нося само и единствено аз обаче.

Когато притъмнява, възрастният човек и хубавото му куче си тръгват нагоре през парка към „Изток“, а аз все пак пристигам в „Лодки“ и се правя на щайга като в приказките. Срещата леко ме е стресирала и това нацепване ми идва много добре от психоаналитична гледна точка.

Следващите седмици са като една голяма и скоростна шахматна партия, която се разиграва с живи фигури. Аз слагам на новопоявяващите се позиции отговорници и нямаме никакво време да влезем в час, защото трябва да догоним интервала от десетки дни, който фактически аз съм пробил в системата. Аз и моите момчета се запознаваме с „хората“ на Никита, които са, както ги нарече много сполучливо Мишо, „чичковците със сивите сака“. Въобще не приличат на хора, които се занимават с криминална дейност, а по-скоро приличат на застаряващи инженери и чиновници. Само че са яко корави и прагматични копелета и взаимодействието на моите хора с тях бързо дава положителни резултати във всичките ни дейности, защото няма смисъл да се открива топлата вода, когато някой я е измислил преди теб.

Каналите им за наркотици, да не говорим за контрабандните схеми, са така ювелирно измислени, че аз изпитвам някакво перверзно възхищение, като си представям колко мислене и години е отнело да се построят. Кокаинът се връща в нощния живот на Мордор, а амфетамините потичат към изтока и оборотите ми започват да се увеличават в геометрична прогресия. Много интересни са контрабандните схеми, чиято логистика поемам. Всичко е уточнено и тировете влизат или съответно излизат през границата като почти невидими. Аз вземам нелош процент от това, а по-голямата част от печалбите пренасочвам към касите на няколко големи и средни партии. Тема за размисъл дава и фактът, че тези каси принадлежат както на управляващи партии, така и на опозицията. Вие си правете изводите от това.

Налага ми се да наемам още хора, но с това вече се занимават Иво и Тонката. Мишо е прекалено голям мизантроп за такава дейност. Капитаните се държат желязно, но може би за това им помогна и „мистериозното“ изчезване на Митака, който се оказа, че случайно беше гепил няколкостотин бона от оборота. Изрично бях предупредил какви са последствията и тази екзекуцийка не трябва да е била изненада за никого. Оказва се, че това, което чистачът прави с труповете с помощта на киселина, е напълно реално.

За няколко седмици сме наредили тетриса и системата започва да работи по-плавно. Продължава да прилича на стратегическа игра, но вече картата е много голяма, иначе принципът си остава същият. Оставям Мишо и Тонката да контролират процесите, а аз, Балабанов и инженер Ивайло отиваме да купуваме първия ми завод.

Заводът се намира в Централна България и си личи, че е минал не без проблеми през годините на прехода. Изглежда занемарен, а тук-там се виждат счупени прозорци. Един чичко със захабен костюм излиза да ни посрещне и видимо се притеснява.

- Здравейте, здравейте - ръкува се с потната си длан, а на дрипавата му вратовръзка има леке от нещо мазно. Сладур.

- Здравейте - казвам аз и поглеждам Балабанов, който поема щафетата.

- Г-н Кузманов, разговаряхме надълго с вас по телефона - започва стегнато и делово той. - Удоволствие е за мен да се срещнем най-накрая и на живо. Ще ви помоля да

повторите пред господин Иванов и неговия колега какво се е случило със завода и защо сте пред фалит и искате да продавате, за да придобие представа не от моя преразказ, а от вашите думи...

Кузманов бърка в джоба си и вади кърпа, с която попива потта по челото си. Посочва към близкото поле и казва:

- Искате ли да се разходим из стопанството и там да ви разкажа.

Това ми звучи като хитра идея и се натоварваме в колата. След около пет минути каране се намираме до едно поле, засято с люти чушки. В далечината се виждат няколко души, които се суетят около един камион.

- Ето тук развъждаме един специфичен подвид пипер, който има голям успех и на местния пазар, и в Русия.

Отивам до един близък храст и си откъсвам една чушка. Помирисвам я и отхапвам внимателно. Приятно люта е, а аз обожавам лютото. Страхотно! После се качваме в колата и продължаваме до едно огромно поле с домати. Доматите са зрели и приятно се червенеят. Поглеждам към Кузманов и правя въпросителен жест. Той въздиша тежко.

- Еми точно в това е проблемът, г-н Иванов. Ей така ще си отиде реколтата зян. Не ми плащат едни закупчици от една верига и нямам за заплатите на работниците. Започнаха да се разбягват, а изпуснем ли реколтата, изпускаме и възможността да изпълним поръчката за Русия по-късно и всичко си ебава пичката матерна, да ме извините за приказката, ама баш така ще си стане.

Мдддааааа, ясно. Класическата приказка на прехода. Понеже съдебна система фактически нямаме и човекът дори да има договори, на никого не му дреме от тях, защото едно дело ще се влачи сто години, сега бизнесът му заминава геройски, не му плащат и той няма какво да направи. В този момент обаче се появявам аз.

- Кузманов, кажи ми, ако всички ти плащаха навреме и точно, как ще ти се развива бизнесът?

- Еми, г-н Иванов, то никога не съм виждал да няма проблеми, аз само производството си го знам, ама малко голям залък хапнах, като го купих този завод с братчеда. Мислех си, че ако човек е точен, може нещо и да направи в тази страна, ама се оказа, че не е така. -Задавя се и се изхрачва на земята. - Извинете ме, ама се вълнувам. Иначе, ако всички си плащаха като хората и не се бавеха, можех да обработвам с мощността, която сега имам, още пет пъти по толкова продукция, да взема още машини, още хора, да обработваме още земя. Поръчки има много. Ама не става и не става. Ето с братчеда сме скарани, а банката напъва да ми взема къщата.

Поглеждам Балабанов и му намигам.

- Мите, уреди с Пирдопски договора за купуване на завода. Оставете десет-петнайсет процента участие на Кузманов и нека той се занимава само с производство и разширение на асортимента. С бизнеса ще се занимаваме ние двамата с теб. - Поглеждам към Иво, който щастливо ръфа един домат. - Иваки, вземи от Кузманов имената и координатите на симпатягите, които му дължат пари, и им изпрати Арнолд и компания. Освен парата да им се сложи глоба от петдесет процента и да подпишат нови договори за изкупуване на продукция от завода.

Кузманов е зяпнал и не може да повярва какво се случва. Аз го потупвам по рамото и му се усмихвам широко.

- Кузманов, не се тревожи за нищо, вече всичко ще е наред. Искам от теб само да се съсредоточиш върху това, което можеш да правиш добре и си правил добре, а другото го остави на нас. Вярно, че вече няма да си пълен собственик, но пък се отърваваш от ядове и пак оставаш в играта.

Кузманов не може да се освести очевидно, но това си е негова работа. Аз вече съм взел решение, че заводът е мой, и това не подлежи на обсъждане. Поглеждам Балабанов.

- Мите, искам да се разровиш за други такива случаи. Ето къде можем да сложим част от парите ми. Търси същия механизъм - проблемно предприятие със задължения, но с потенциал, което може лесно да лапнем. Не се замисляй дали е много законно, или не -ти и Пирдопски ако не се оправите някъде по нормалния начин, сигнализирай и Арнолд ще осигури повече съдействие и ще улеснява комуникацията. На нас никой няма да ни се опъва и да ни бави плащания. Каквото не става по нормалния начин, ще си го правим по нашия и не виждам как нещо може да ни спре.

И аз си късам един домат от полето, което след някой и друг ден ще стане мое, отхапвам и червеният му сок се стича по брадата ми. Навеждам се да не се изцапам и се усмихвам, като се сещам от колко време не ми се е случвало да ям нещо, което сам съм откъснал. Когато изяждам целия домат, се качваме обратно в колата и отивам в завода, където Кузманов ни развежда и ни показва коя машина какво прави. На тръгване аз се разбирам с него да наеме веднага хора, давам му кеш пара и му казвам да се хване на работа бързо. Пичът не ни чака дори да излезем, а захапва мощно телефона, което много ми харесва.

След няколко дни деветдесет процента от завода официално са мои, а реколтата е благополучно обрана и по поръчката за Русия вече се работи. Арнолд е посетил лошите платци и те са си платили като попове. Също така са се подписали на всеки договор, който Арни им е дал да подпишат, което означава, че не им е счупил всички пръсти.

Впоследствие, аналогично на тази схема, ставам собственик на още няколко завода, а също така и на няколкостотин хиляди декара обработваеми площи. България някога е била земеделска страна и наистина мисля, че в тези ми начинания има голямо бъдеще. Покрай контакта ми с Никита успявам да купя няколко предприятия на безценица покрай приватизацията и с малко тунинг ги правя доста добре работещи. Забавното в моя случай е, че мен наистина никой не може да ме ебава, защото едно е да си говориш с някой адвокат и да не ти пука дали плащаш, или не, като знаеш, че ако си цакаш където трябва, никой не може да те пипне, и дори да те съдят, може да влачиш делото с години, ама друго е да си говориш със Силвестър и Долф, които много делово и експедитивно ти чупят костите една по една, докато не клекнеш. Както се казва, прилагам добра бизес практика и използвам успешен бизнес модел, съобразен с условията на икономическата конюнктура в страната ни.

Покрай Никита влизам и в една много хубава схема с кредити и повечето ми заводски начинания излизат почти без пари, защото са финансирани от, както каза Никита, „наши банки“. Тези „техни“ банки ми отпускат кредит с обезпечение обекта на кредитиране, имат безумно дълги гратисни периоди, а лихвите са смешни на фона на тези на други банки, които се отпускат на нормалните хорица. Никита казва, че това отношение на техните банки било в резултат на моята коректност и вярна служба. Не ми харесва, че някой си мисли, че му служа, но толкова ми харесва тази кредитна политика, че си замълчавам. Колкото повече ми стават ясни нещата за нашата мила родина, толкова повече ми се повръща.

Иначе продължавам да съм невидим и почти никой не знае с какво се занимавам всъщност. Трещя си по клубчетата насам-натам и ми е перфектно. Грам не е зле да си милионер пънкар в Мордор. Не съм обременен от парвенюшките нужди на повечето хора, които рязко забогатяват, и не влизам в някакъв порочен консуматорски цикъл. Не ми пука за скъпи коли, къщи и парцалки, да не говорим за разни ланци и лиготии, които са типични за някои колеги от бранша. Живеем си „на покрива“ с Иво, Мишката и Тонката. Не сме самотни, напротив, защото партито е винаги при нас и поне пет-шест девойки са винаги на разположение. И тримата ми другари не са паднали жертва на избиването на някакви комплексчета и в общи линии не сме се променили много отпреди, освен че не сме вече изперкали от немотия и битовизми. Както се казва в дебелите книги „Битието определя съзнанието“, но да не забравяме и отговора на тънките книги, в които се твърди, че всъщност не битието, а питието определяло съзнанието. През цялото време контролираме и знаем какво се случва с все по-нарастващата ни мрежа, но фактическото управление вече сме делегирали по-надолу по веригата и имаме възможност да виждаме цялата картина и да вземаме най-добрите решения. Аз винаги имам последната дума, но сериозни решения не се налага да се вземат вече толкова често и машината се движи почти сама. Решил съм поне на този етап да не се разширявам извън Мордор. Преценил съм, че тук е най-голямата концентрация на пари и пороци в цяла България и разширяване в посока морето и няколкото по-големи града е леко безсмислено и би отнело огромен човешки ресурс, какъвто нямам. Друг е моментът, че една такава експанзия несъмнено би завършила с доста дълга война, която да водя на чужда територия, а засега не ми се занимава с още конфликти. В сметките ми всеки месец влизат огромни суми пари, Балабанов и Игнатов си правят магиите и нещо, което наричат „диверсификация на портфейла“, играят с някакви акции, облигации, фючърси и ми докарват доста солидни печалби. Бая големи суми имам и инвестирани в злато и сребро. Искам да кажа, че не съм сигурен дали си струва да се налазва прованса въобще. Това не значи, че не знам кои са основните играчи. Николай Агента ми пише доклади и съм много в час кой кой е. Той регулярно проверява по своя си начин за някаква нетипична активност около мен и когато някоя групировка от прованса се опита да нагази в моя територия, аз доста бързо научавам. После има много кръв, брутални сцени, разходки до Камбаните и като цяло откъси от „Петък 13“, „Хелрейзър“ и „Добри момчета“. Клише, ама работи.

Като превантивна мярка съм изтикал под прожекторите Арни и братя. Купил съм им най-нови модели коли, живеят в суперлуксозна къща в Бояна и ги карам да се появяват в най-гъзарските заведения. Аз, нека отбележа, дори и да исках, нямаше да мога да се появявам в тези заведения, защото музиката, която слуша нашето „висше“ общество, повече става да се увеличава половата мощ на кочовете или млеконадоя в някое стопанство, отколкото да се слуша в столично заведение. Пълна трагедия. Събират си се на групички и си се харесват един друг. Г ероите са им някакви смотани футболистчета и някакви перхидролени кифли свиркаджийки, нямат нищо общо с действителността и са под всякаква критика. Виж, Арнолд и братя, направо си плуват в свои води там и се чувстват прекрасно. Аз дори плащам на някакви псевдожурналя от прохождащата жълта преса да им градят образ на лоши момчета бизнесмени и скоро моите креатури се превръщат в легендарни образи в очите на по-глупавите представители на обществото ни, които като брой, уви, са някъде над деветдесет процента от общата маса.

Чест прави на Арнолд, че не се самозабравя и много добре помни откъде е тръгнал и слуша и изпълнява всяка моя дума безпрекословно. Иначе наистина прилича на мафиотски бос от евтин холивудски екшън от средата на осемдесетте - изсечена челюст, тяло на бизон, поглед на психопат. Засега има само два атентата срещу него, но там Агента се е погрижил да ме информира доста по-рано и убийците биват убити, преди да се задействат. Арнолд много добре знае защо съм го сложил на преден план, но е приел нещата, защото ми е верен до смърт. Това не значи, че не се опитва да ме утрепе всеки път, когато се засечем в залата за спаринг, но няколко пиниза, които Радо ми е показал за жизнените точки и как да се поразяват, ме измъкват засега.

С две думи, много добре си живеем, изключая факта, че сме си яко престъпници. Аз и приятелите можем да си ходим навсякъде без охрана и без някой да ни се спича, което е божествено, и се надявам това положение да се задържи. Никита казва, че този модел, който аз съм въвел самосиндикално, се използва в още няколко държави, но там ставало дума за програмирана схема, която е спусната отгоре. Казва, че аз съм бил „самороден талант“. Със старият апаратчик често се разхождаме и той ми разказва разни забавни случки от Студената война в стил „Как шибахме Джеймс Бонд чисто гол с бутилка „Академик Неделчев“ в гъзягата“. Колкото и да не харесвам факта, че типажи като него не са умрели с края на епохата си, тези истории наистина ме кефят, защото са като прозорци към едно откачено време, заради което светът ни е на този хал.

*

Няколко месеца след покупката на първия ни завод започва и строежът на първата ми жилищна сграда. Елементарно е да си строител. Трябват ти архитект, проектант, добър технически, печени майстори и работници. Зорът е в разрешителните и парцелите. Нали знаете първото и най-важно правило за имотите: „Местоположение, местоположение и пак местоположение“. С помощта на Пирдопски и сие с документи и разрешителни нямам никакви проблеми, защото този изрод познава хора наистина навсякъде и човек, ако има достатъчно пари, може да му уреди да си построи и мезонет отгоре на НДК-то на културата. С намирането на парцелите невинаги се оправям по нормалния начин обаче, защото ми изглежда много времеемко.

Харесвам си едно място в Центъра. Мястото е градинка, а в единия й край има голяма къща с двор. Ако се съчетаят градинката и дворът на къщата, ще се получи парцел слънце и хората ще се избият да купуват апартаменти там. Изпращам Балабанов да преговаря и той удря греда. Казва, че една бабичка реститутка със синя коса се държала с него като с мръсно котенце и го изхвърлила. Паля си един коз и се замислям как се процедира в такава ситуация. Май системата „Джо Пеши“ ще върже най-ефективно.

На другия ден вземам трима братовчеди на Арни, които са малко по-едри от него и приличат съответно на ходещи гардероби. Стигаме на адреса и аз кимам на единия братовчед, който се подпира на вратата и с почти незабележимо напъване на огромните си мускули я разбива. Не сме вдигнали много шум и заварваме синьокосата дама как гледа някакъв сериал на огромен телевизор и явно не чува добре, защото звукът е увеличен почти докрай.

- Братовчед, отиди в кухнята и ми направи чай - казвам на единия бабаит. Така и не мога да им науча имената на всичките. После сядам до бабичиката, която ме поглежда и за малко да получи удар.

- Кои сте вие, какво правите в моя дом? Ще повикам полиция... - започва да заеква бабиерата.

Махвам на другия братовчед и той откъсва кабела на телефона. Аз вземам дистанционното и спирам звука. Паля си цигара и сядам на един стол срещу реститутката. Издишвам дима в нея.

- Госпожо, не искам да се вълнувате, не е хубаво на вашата възраст. Искате ли чай, ще ви подейства успокоително.

Ако погледите можеха да убиват, аз вече щях да съм димяща купчина пепел, но, слава богу, и този път ми се разминава. Бабето се е напрегнало и издава съскащ звук.

- Госпожо, казах ви да се успокоите. Не трябва да се привързвате толкова към материалното. Моят колега - соча Балабанов - е дошъл при вас, предлагайки ви отлична цена за тази стара къща, а вие сте го изхвърлили като парцал. За сумата, която ви предлагам, ще можете да си купите прекрасен апартамент и ще ви останат пари да изживеете живота си в разкош.

- Не ми трябват пари, пикльо - изфучава старата вещица. - Имам си достатъчно. Махай се от дома ми.

Не се съобразявам с факта, че не знам до каква степен тази девойка е реститутка. Може да са й върнали половин „Витошка“ и наистина да я боли фара за кинти. В този момент братовчедът идва с табла, на която има чайник и порцеланови чаши. Сипвам си и не предлагам втори път на реститутката. Оглеждам се и виждам къде е барчето. Отивам и си харесвам една бутилка „Реми Мартен“. Близо до бутилките виждам и кутия „Житан“. Тази мацка определено знае как да живее. Аз съм свикнал на бабите, да вземем за пример моите, да не им стигат парите за лекарства, а пиенето на френски коняк, който струва колкото една четвърт от пенсията им, да е доста голяма абстракция. Вземам коняка и цигарите и сядам срещу бабката, която не спира да се опитва да ме убие с поглед. Сипвам си и паля една от силните и ароматни френски цигари. Вкарвам една глътка. Покрай мен минава една котка, аз оставям чашата си на масата, захапвам цигарата, бързо сграбчвам животното и му отрязвам главата с едно движение на острия нож. Това отнема секунда и бабката не може да вдене какво се случва. Аз хвърлям още гърчещото се тяло на котката върху нея, а главата й слагам върху чашата си с чай, като насочвам муцунката и към реститутката. Кехлибарената течност почервенява от капките кръв. После си изтръсквам цигарата на килима и изпивам коняка си на екс.

- Мадам, искам утре да ми продадете къщата си. Ако това не се случи, ще се поинтересувам кои са близките ви и ще им направя това, което направих с котката.

Не й казвам нищо повече, а ставам и тръгвам, като вземам бутилката скъп коняк и житана. Братовчедите и Балабанов ме следват. Реститутката е пребледняла, държи котката си и гледа изцъклено. Ръцете й несъзнателно се опитват да галят трупа на животинчето.

Още на следващия ден, в присъствието на моя приятел Нотариуса, Балабанов, упълномощен от мен, сключва сделка за покупка на къщата с бабичката, която била облечена цялата в черни дантели на изповядването на сделката. Така поставих началото на строителния си бизнес, който с течение на времето стана един от най-стабилните ми източници на приходи.