Черната къща

Парцелът на Гигс бе един от няколкото, разположени върху склона под Кробост – тясна ивица земя, спускаща се към скалите. Там той гледаше овце, кокошки и две крави, а също сееше картофи и ечемик. Занимаваше се и с риболов, но по-скоро за лични нужди, отколкото за търговия. Семейството свързваше двата края благодарение на жена му, която работеше като сервитьорка в един хотел в Сторноуей.

Мракът вече се бе спуснал, докато стигна дотам от фермата Милънейс. Застанах край оградата, загледан в правоъгълника жълтеникава светлина пред прозореца на кухнята. През него крадешком премина котка, дебнеща плячката си. Чувствах се зле – в гърдите ми сякаш бе затворен някой, който се мъчи с тежък чук да си пробие път навън.

На запад, сред скупчените сиви облаци, все още се забелязваха дълги бледи ивици. Нито следа от червено, което не бе добър знак. После и те помръкнаха и аз за пръв път от седмици насам усетих студ. Топлият, почти ласкав югозападен вятър се бе сменил с леден полъх откъм Арктика, който постепенно се усилваше. Времето определено щеше да се промени. Когато пог­леднах отново кухненския прозорец, видях в него силует. Беше Гигс, който миеше съдове на мивката. Колата не беше отпред, което означаваше, че съпругата му още не се е върнала от града. Затворих очи и стис­нах юмруци, събирайки цялата си решимост, но точно в този момент иззад завоя насреща ми се появиха фарове. Приклекнах в буренака край оградата и изчаках, докато автомобилът паркира и жената на Гигс слезе от него. Беше млада, може би към двайсет и пет годишна, все още с униформената си бяла блузка и черна пола. В походката ѝ, докато вървеше към къщата, личеше умора. Тя влезе в кухнята и аз видях Гигс да я прегръща и да я целува. Обзе ме остро чувство на досада. Това не бе нещо, което можех да обсъждам с него в присъствието на жена му. Изправих се от скривалището си и с ръце, пъхнати в джобовете, се упътих към ботана на Хабост Роуд.

Ботаните бяха нещо като нелегални кръчми, които се брояха на пръсти вследствие на енергичните полицейски мерки напоследък. Аз лично не виждах в тях никакъв проблем. Вярно, че бяха нелицензирани, но от друга страна, никога не работеха за печалба. Бяха просто места, където мъжете се събираха, за да пийнат. Друг бе въпросът, че така или иначе нямаше да ме пуснат вътре, защото бях непълнолетен. Моралните правила на острова си оставаха строги. Но и за такива като мен имаше начин да се почерпят – в замяна на пари и цигари по-големите момчета изнасяха пиене под каменния навес отвън и така го превръщаха в алтернативна кръчма. И сега заварих там група свои връстници, насядали върху ръждивите шасита на стари селскостопански машини с кутийки бира в ръце. Въздухът тегнеше от мириса на марихуана и на тор от близкия краварник. От гредите на тавана висеше лампа – толкова ниско, че можеше неволно да я закачиш с глава.

Шоуни беше там, заедно с Иън и още няколко момчета, които познавах от училище. Присъединих се към тях в отвратително настроение, твърдо решен да се напия. Започнах да се наливам така, сякаш никога нямаше да има утре. Те, разбира се, бяха чули, че двамата с Артър ще ходим на Скалата. Новините в Нес се разпространяваха като горски пожар, подхранвани от ветровете на слухове и предположения.

– Голям късмет си извадил – рече Шоуни. – Баща ми също се опита да ме вкара тази година, но не успя.

– Хайде да се разменим, ако искаш.

– Да, бе, ей сега – направи физиономия той.

Естествено, смяташе, че се шегувам. Всеки от присъстващите би дал мило и драго, за да грабне моето място. Иронията бе, че можеха да го вземат безплатно, но аз нямаше как да им го предложа. Щяха да ме помислят за побъркан. Дори и сега липсата ми на ентусиазъм се възприемаше като обикновено позьорство. Трудно ми бе да понеса завистливите погледи, затова просто продължавах да пия.

Дори не чух кога се е появил Ейнджъл. Той бе по-голям от нас и прекарваше вечерта в ботана заедно с мъжете. Сега бе донесъл няколко бири в замяна на един джойнт.

– Виж ти, и това ако не е нашето сираче – рече, щом ме зърна. – В бледото сияние на лампата лицето му бе кръгло и жълтеникаво, плуващо в мрака на навеса като светещ балон. – Черпи се колкото можеш сега, синко, защото стъпиш ли веднъж на Скер, ще останеш на сухо. Старият Гигс не си поплюва. Хване ли те дори с капка алкохол, ще те хвърли от шибаната скала. – Някой му подаде свития джойнт и той го запали, всмукна дълбоко и задържа дима в гърдите си. Когато най-сетне издиша, добави: – Знаеш ли, че аз ще бъда готвач на експедицията? – Не знаех това, но знаех, че вече веднъж е ходил на Скалата, както и че баща му, Мърдо Дуув, е изпълнявал тази роля с години. Бащата бе загинал при злополука в морето същия февруари, затова бе напълно естествено синът да я наследи. Така вървяха нещата в Нес от поколения насам. – Не се притеснявай – завърши Ейнджъл, – ако има някакви развалени продукти, ще се погрижа да се озоват в твоята чиния.

След като той си тръгна, бе запален нов джойнт, който се завъртя от ръка на ръка. Аз вече се бях нак­васил порядъчно и след едно-две дръпвания изпитах задушаваща клаустрофобия, а вътрешността на навеса взе да се размазва пред очите ми.

– Трябва да вървя – казах, бутнах вратата и излязох на студения нощен въздух.

Още на прага повърнах и се облегнах на стената, притискайки чело в коравия камък. Виеше ми се свят и нямах никаква представа как ще се добера до дома. Не знам дори как съм стигнал до пътя за Кробост. Докато вървях по банкета, фаровете на някаква кола ме заслепиха и аз замръзнах като заек. Тя профуча покрай мен и въздушната струя ме събори право в канавката. Вярно, че не бе валяло от седмици, но пропилата в торфа вода все още се отцеждаше, образувайки гъста кафеникава тиня на дъното ѝ. Тя ме покри като лепкава панировка, омазвайки лицето и дрехите ми. С пъшкане и ругатни успях да се изтъркалям навън и останах да лежа, както ми се стори, с часове, макар че навярно бяха минали само минути. Най-сетне се изправих на ръце и колене, зъзнейки от пронизващия северен вятър. По шосето се зададе друг автомобил и освети окаяната ми фигура. Аз извърнах лице настрани и затворих очи. Колата спря, чу се захлопване на врата, а сетне глас:

– Какво правиш тук, момче? – Две едри ръце ме вдигнаха от земята и аз видях пред себе си смръщените черти на Гигс Маколи. Той избърса с ръкав калта от лицето ми и едва тогава ме позна. – Фин Маклауд – рече строго, подушвайки алкохола в дъха ми. – За бога, синко, не можеш да се прибереш вкъщи в този вид!