Черната къща

Сега ми е трудно да си спомня защо толкова много се противях на ходенето до Скер за лов на гуга, макар да ми идва наум не една възможна причина.

Първо, аз не си падах особено по физическите изпитания, а знаех, че животът на Скалата ще е изключително труден, суров и пълен с опасности и неудобства.

Не ме влечеше и перспективата да участвам в избиването на две хиляди птици. Както и повечето ми връстници, обичах вкуса на гуга, но нямах желание да гледам как точно стига до чинията ми.

Освен това щях да съм разделен от Маршели цели две седмици, ако не и повече. Случваше се лошото време да забави ловците няколко дни по-дълго от планираното.

Но имаше и друго. Експедицията по някакъв начин означаваше за мен връщане в същата онази черна дупка, от която току-що бях излязъл. Сложно е да го обясня, но беше така.

Отбих се до къщата на Артър, да видя как е майка му. Напоследък с него се срещахме рядко и сега го открих да седи върху една стара гума от трактор на двора край купчината торф и да зяпа унило през пролива Минч към хълмовете на Съдърланд. Едва сега забелязах колко ясно се очертават те на фона на пастелно синьото небе – сигурен признак, че времето ще се разваля. Изражението на лицето му бе такова, че се уплаших да не се е случило най-лошото. Седнах до него върху гумата.

– Как е майка ти?

Той се обърна и ми отправи невиждащ поглед.

– Артър...?

– Какво? – примигна, сякаш се отърсваше от сън.

– Как е майка ти?

– А, добре – сви рамене той. – По-добре отпреди.

– Чудесно. – Изчаках, но той не добави нищо повече, затова попитах: – Случило ли се е нещо?

Той извади инхалатора и го поднесе към устата си по своя характерен начин, закривайки половината си лице с длан. Натисна сребристото патронче и вдиша дълбоко през мундщука. Преди да успее да ми отговори, зад гърба ни се чуха стъпки и от стъпалата пред къщата се разнесе гласът на баща му.

– А, Фин! Артър каза ли ти вече добрата новина?

– Каква добра новина?

– Има две свободни места за пътуването до Скер. Успях да убедя Гигс Маколи вие двамата да дойдете с нас.

Ако ме беше зашлевил с всичка сила, надали щях да остана по-потресен. Вторачих се в него, без да знам какво да отговоря, и усмивката му постепенно изчезна.

– Не изглеждаш особено зарадван. Също като моя хубостник. – Той въздъхна и тръсна раздразнено глава. – Направо не ви разбирам. Давате ли си изобщо сметка каква чест е да бъдете допуснати в групата? Тук става въпрос за другарство, за сплотеност. Ще тръгнете момчета, а ще се върнете мъже.

– Аз няма да ходя – казах.

– Не ставай смешен, Фин – отвърна пренебрежително господин Макинес. – Старейшините на селото се съгласиха, екипажът ви прие. Разбира се, че ще дойдеш. Що за глупак бих изглеждал иначе? Почти лазих на колене, докато ги убедя. Тръгвате и двамата и точка по въпроса. – Той влезе и затръшна вратата след себе си.

Артър само ме изгледа и не бяха нужни думи, за да разбера, че споделяме едни и същи чувства. Никой от нас не искаше да бъде наоколо, в случай че господин Макинес излезе отново, затова станахме и се упътихме извън селото, по пътя към къщата на леля ми и малкото пристанище под нея. Това ни беше любимо място, уединено и спокойно, с няколко лодки, вързани на кея в подножието на стръмния бряг, а отвъд тях – проз­рачните зелени води на закътания сред скалите залив. Седнахме на ръба на пристана, загледани в раците, шаващи в своите кошове под повърхността. Рибарите ги държаха там, докато се вдигне цената им. Не знам колко време останахме в мълчание, точно както преди, във вечерите след моите уроци при баща му. Слушахме засмукващия звук на водата около почернелите дървени подпори и скръбните писъци на чайките, летящи над главите ни.

– И все пак няма да отида – казах аз накрая.

Той ме изгледа с наранен вид.

– Не можеш да ме оставиш сам, Фин.

– Съжалявам, Артър – поклатих глава. – Ти прави каквото щеш, но мен никой не може да ме накара насила.