Черната къща

Небето бе добило мастилен оттенък, а слънцето се скриваше зад сивите облаци, скупчени над западния хоризонт. От средата на август нататък вечерите тук бързо се скъсяваха, но все пак оставаше светло до по-късно, отколкото в Лондон, дори в разгара на лятото. Водите на океана се отдръпваха с отлива и лодките на кея вече стояха по-ниско. След час или два щеше да е нужна стълба, за да се спуснеш до тях.

Колата на Артър бе зле пребоядисан воксхол астра, миришещ отвътре на стари, забравени на дъжда маратонки. На огледалото за обратно виждане висеше ароматизатор във вид на борче, отдавна отказал се от безнадеждната борба да освежи спарения въздух. Тапицерията беше протрита и скъсана на места, а километражът вече се канеше да започне отброяването на пробега наново. Фин се замисли колко иронично се бяха обърнали съдбите им. Бащата на Артър бе от средната класа, учител, с добър доход, каращ лъскав хилман авенджър, докато родителите на Фин едва свързваха двата края и се подрусваха в стария ръждив форд „Англия“. Сега Артър бе обикновен работник с автомобил, който надали щеше да мине следващия технически преглед, докато Фин беше полицейски инспектор, горд собственик на мицубиши шогун. Той си отбеляза наум никога да не отваря дума за това пред приятеля си.

Сега се вмъкна на шофьорската седалка, постави предпазния колан и завъртя ключа в стартера. Двигателят се разбуди неохотно, прокашля се и замря.

– А, чакай – рече Артър. – Има си малък трик. Натис­ни газта и съединителя докрай, а щом запали, веднага ги пусни. Тогава направо мърка. Ти какво караш сега?

Фин се концентрира върху изпълнението на инструкциите, а щом моторът с ръмжене заработи, неб­режно отвърна:

– Форд ескорт. Не ти трябва нищо по-читаво за града. – Лъжата остави неприятен привкус в устата му.

Излязоха на Кромуел Стрийт, а от нея свърнаха на север по Бейхед Стрийт. Движение почти нямаше, а фаровете едва смогваха да разпръснат сумрака, затова той не забеляза навреме „легналия полицай“ до кръстовището пред детската площадка. Колата подскочи върху него и цялата се разтресе.

– Ей, по-полека – обади се Артър, облъхвайки го с алкохолен дъх. – Смятам да навъртя още някой и друг километър с тая хубавица. Между другото, още не си ми казал защо си тук.

– Не си ме питал.

– Е, сега те питам.

– Прикрепиха ме към разследването на смъртта на Ейнджъл Макричи.

– Стига, бе! – Това провокира интереса на Артър и той чак се завъртя на седалката, за да погледне спътника си. – Мислех, че си базиран в Глазгоу.

– В Единбург.

– И защо са те изпратили тук? Защото си го познавал?

Фин поклати отрицателно глава.

– Имах един случай в Единбург, който беше... много сходен на този. Същия почерк, както го наричаме.

– Да, да, разбирам. И ние четем криминалета. Хм... Не е ли странно, че си се върнал да разследваш убийс­твото на този тип, дето ни пердашеше като деца? – Артър помълча, сетне се оживи отново. – Я ми кажи, видя ли го? Трупа имам предвид?

– Да, по време на аутопсията.

– Е, и?

– Не ти трябва да знаеш.

– Защо, напротив. Никога не съм си падал особено по това копеле. Да ти кажа, който и да го е сторил, зас­лужава да му окачат медал!

Докато прекосят полето към Барвас, небето се смрачи съвсем, само на западния хоризонт остана бавно помръкваща пурпурна ивица. Над морето се събираха облаци като кълба от черен дим. Щом стигнаха хижата със зеления ламаринен покрив, Фин се обърна да погледне Артър и видя, че той е оборил глава и кротко похърква. После осветените улици на Барвас останаха зад гърба им и те продължиха на север към Нес.

Оставаха още двайсетина минути, през които можеше да мисли на спокойствие, несмущаван от пиянските брътвежи на приятеля си. Да се подготви за мига, в който щеше за първи път след погребението на леля си да се озове лице в лице с Маршели. Почти осемнайсет години. Нямаше представа какво да очаква. Дали и тя се бе променила толкова силно, колкото мъжа си? Дали изобщо щеше да познае някогашното момиче с плитките и сините панделки?

Подминаваха запустели селца, в които само тук-там жълтееше по някой светъл прозорец. Веднъж на пътя изскочи куче и Фин трябваше рязко да свърне, за да не го прегази. През вентилационната система на колата нахлуваше мирис на торфен дим, който му навяваше спомени за дългите пътувания с автобус до пансиона на училището в Сторноуей. Артър продължаваше да дреме с полуотворена уста, от едното ъгълче на която се точеше тънка нишка слюнка. Мъртъв за света. Бягство благодарение на алкохола. Фин бе избягал от острова физически, докато някои намираха други способи.

Щом стигнаха Крос, Фин осъзна, че всъщност няма представа къде живее Артър. Пресегна се и го раздруса за рамото. Той изсумтя, отвори едно око и избърса устни с опакото на ръката си. За няколко секунди изглежда, че не знае къде се намира, вперил невиждащ взор през прозореца, преди да се вземе в ръце и да се изправи в седалката.

– Виж ти, много бързо сме стигнали.

– Остава да ми кажеш и къде живееш.

– Моля? – сбърчи невярващо лице Артър. – Не може да си забравил къде живея!

– А, на същото място, значи.

Дори не му бе хрумнало, че двамата с Маршели може да са свили гнездо в старата къща на семейство Макинес.

– Тъжно, нали? На същото шибано място, където съм роден. – В гласа му отново се долови горчивина. – Но аз за разлика от теб имах отговорности.

– Майка ти?

– Майка ми, да.

– Още ли е жива?

– Не, умря и поръчах да я препарират, та да може вечер да седи в креслото край огъня и да ни прави компания. Разбира се, че е още жива. Да не мислиш, че щях да кисна тук всичките тези години, ако не беше? – Той въздъхна с досада и мирисът на уиски изпълни купето. – Божичко. Осемнайсет години хранене с лъжичка сутрин, обяд и вечер. Носене до тоалетната, сменяне на памперси. И знаеш ли кое най-много ме вбесява? Че за друго може да не я бива, но е напълно с всичкия си, а езикът ѝ е все така остър както някога. Понякога ми се струва, че се забавлява да вгорчава живота ми.

Фин не знаеше какво да отговори. Неволно се запита кой ли я храни и ѝ сменя памперсите, докато синът ѝ е на работа. Сякаш прочел мислите му, Артър додаде:

– Разбира се, Маршели също много се грижи за нея. Тя харесва Маршели.

Фин се помъчи да си представи подобно съществуване – всичките тези години в плен на една и съща къща, в оковите на дълга към една старица, почти напълно обездвижена след инсулта, който беше получила тъкмо след като те завършиха гимназията. Отново, като че ли надникнал в главата му, Артър каза:

– Човек би очаквал, че след толкова време поне ще има благоприличието да умре и да ни остави на мира.

Фин свърна по еднолентовия път нагоре към хълма, където село Кробост се точеше в продължение на близо километър, следвайки линията на скалите. На минаване покрай църквата забеляза запалените лампи в дома на свещеника. В къщата на Макинес, разположена върху полегатия склон към морето, също светеше и можеха да се видят торфените брикети, акуратно наредени под формата на рибена кост, точно както ги бе нареждал някога бащата на Артър. Около двеста метра по-нататък, на фона на нощното небе, се очертаваше тъмният силует на собствения му роден дом. Там нямаше светлина, нямаше живот.

Той забави ход, свърна по чакълестата пътека и спря пред гаража. Луната хвърляше своята ивица от натрошено сребро над океана отвъд. През прозореца на кухнята се виждаше изправена край мивката фигура и Фин със сепване осъзна, че това е Маршели – с дълга руса коса, вече леко потъмняла, стегнато прибрана на конска опашка на тила. Не носеше грим и изглеждаше някак бледа и изнурена, със сенки под сините, изгубили блясъка си очи. Те се извърнаха по посока на звука от колата и Фин угаси фаровете, така че Маршели да не може да види друго освен собственото си отражение в тъмния прозорец. Сякаш разочарована от гледката, тя направи лека физиономия и в този момент му се стори, че отново вижда пред себе си момичето, което така го бе омагьосало още при първата им среща.