Черно и сребърно

Бейрут

– Без нея не ми се празнува – признава си Нора, когато наближава първата Коледа, в която Бабет няма да е с нас.

Решила е да я прекара с братовчедките си (винаги ги е описвала като завистливи и злобни, държеше се на разстояние от тях въпреки самотата, но ракът, изглежда, намали и имунната ѝ защита към семейството, защита, която беше развивала през половината си живот) или не е очаквала, че ще я поканим и тази година. Сигурно си е казала: сега, когато вече не съм им прислужница, няма никаква причина да ме искат. Когато ѝ се обадих, за да ѝ кажа, че е добре дошла както винаги, реагира остро, почти раздразнено:

– Моля ти се, хич и не си помислям да седна на маса. Да гледам всичката тая храна. Много съм сложна вече за компания.

Предложих ѝ да се присъедини преди или след, на гладно или с пълен стомах, щяхме да се радваме, така или иначе.

– Оставете ме мене – отряза ме, – празнувайте си спокойно.

Нора и аз обаче никак не сме спокойни. Без госпожа А. списъкът с поканените за Бъдни вечер ни изглежда по-застрашителен отвсякога: ние тримата, майката на Нора, вторият ѝ съпруг Антонио – пристрастен тълкувател на темата за икономическата криза и разгорещен блогър над допустимата възраст, и неговата дъщеря Марлене, с която Нора никога не се е разбирала, може би заради десетте им години разлика или защото, както твърди със стабилна доза отрова в гласа, е напълно неестествено да обичаш новите деца на родителите си и да се привързваш по команда. По Коледа разводът на Норините родители надвисва отново като буреносен облак и тя се оставя да я завладее електрическият заряд от въздуха, винаги готова да стовари десет хиляди волта върху който ѝ се изпречи – върху Емануеле или върху мен в случая. Да не разочароваме никого – моите роднини, нейните с техните нови придружители – и в същото време да избегнем неудобството от срещата, е изкусна игра, която ние не владеем.

С госпожа А. поне беше гарантирана една точка на равновесие. Когато на масата започваше да тегне очевидната липса на общи теми за разговор, както и на желанието да се намерят такива, насочвахме вниманието към ястията, които беше приготвила. Изреждахме се да я хвалим и да коментираме, като давахме и предложения за следващата година, и по този начин с мъка изтрайвахме до полунощ. Госпожа А. се превръщаше в централна фигура на Коледата или в жертвен агнец, но така или иначе, беше поласкана. В тези вечери повече отвсякога изглеждаше част от семейството, макар че изобщо не успяваше да остане седнала на определеното ѝ място, движеше се френетично между хола и кухнята по средата на разговора, захващаше се да мие чиниите много преди да е необходимо, на всеки пет минути минаваше от една роля в друга: от прислуга в гост и после пак в прислуга. Като се замисля, трябва да е било изнервящо за нея. Когато идваше време за десерта, вземах нещата в ръце и я заставях да остане със задник, залепен за стола, точно така ѝ казвах: „Сега ще си държиш задните части залепени за стола“, а на нея ѝ харесваше да ѝ говоря по този груб начин. Събираше ръце в скута и се наслаждаваше на останалата част от вечерта.

Не носеше подаръци на никого, но винаги имаше повече от един за нея – от нас и от майката на Нора. Подаръкът от майката на Нора обикновено биваше нещо мизерно, опасявам се, че често рециклираше стари подаръци. Отношенията между двете никога не са били лишени от нетърпимост. В края на краищата в поведението на Нора често прозираше по не съвсем деликатен начин, че категорично предпочита Бабет.

По време на коледната вечеря винаги се стигаше до безмилостно съревнование между печеното, приготвено от тъща ми, и това на госпожа А. Двете тави биваха поставени близо една до друга в центъра на масата. Участничките в дуела разменяха продължителни погледи като в някой женски уестърн. Всички ние, вече попреяли, послушно опитвахме по хапка от всяко парче поред, след което се впускахме отново в хвалби, по-разпалени и по-шумни от предишните. Макар и да се опитвахме да постигнем точно равенство, госпожа А. накрая печелеше по точки, винаги.

– Ще избягаме, ето какво ще направим – предлага Нора.

Възползваме се от една оферта за Бейрут с тръгване на 24 декември. На протестите на майка ѝ отговаряме, че полетите са по-евтини, много поевтини – знаем, че финансовата мотивация има свойството да ѝ затвори устата (перипетиите около развода са извели парите със замах на върха на ценностната ѝ стълбица). Убеждаваме Емануеле, че пак ще си получи всички подаръци, даже по-рано от обичайното, и това, изглежда, умиротворява и него.

Любопитно е да се проследи как се установяват някои навици: туморът на госпожа А. и безвременната ѝ липса бяха причина Нора и аз да сключим таен заговорнически пакт. Никога повече след тази година да не празнуваме Коледа със съответните ни родители. От един декември до друг да спестяваме определена сума, достатъчна да ни отведе далече през тези дни, далече от семейните неразбории и от установените правила, в чиято стойност вече се съмнявахме.

В самолета зачитам книгата на Сидхарта Мукхерджи „Императорът на всички болести: биография на рака“. Мукхерджи, американски индиец, след като изследва хлъзгавата почва, на която се припокриват хематология и онкология, компилира романизирана история на рака и веднага печели наградата „Пулицър “. Всеки параграф ми представя в контражур госпожа А. и ми отнема още един милиграм надежда за нея. Война по всички фронтове, това описва Мукхерджи, война, отбелязала някоя и друга победа, на която се дава огромна публичност, но в края на краищата обречена на провал.

Обръщам внимание на аналогията, направена от Гален[5] между рака и меланхолията, явяващи се резултат от мрачно настроение. Докато чета, сякаш усещам някаква лепкава течност като струя катран как се разпространява по лимфната ми система и я запушва. Скъпа госпожо А., според древната медицина ние двамата имаме още нещо, което ни свързва, освен добрите чувства, ние принадлежим на същия цвят, поборници сме на черното.

Иска ми се да се обадя на моя психотерапевт, за да прогоня тягостното състояние, което ме обзема с такава скорост, но оттук е невъзможно. Да използвам бордови телефон срещу заплащане? Дали действат наистина? Така или иначе, е Бъдни вечер, няма да ми отговори, така че се обръщам към стюардесата за още една миниатюрна бутилка френско вино. Тя ми го сервира с възмущение, след като ме е оставила доста да чакам. Сигурно е мюсюлманка или просто намира за недостойна гледката на баща, който се напива по време на полет, седнал до сина си.

Мисля, че стюардесата не знае нищо за черното настроение, както впрочем не знае и Нора, кротко заспала на рамото ми. Гледам я, раздвоен между трогателността и завистта. Нейната лимфа тече светла, прозрачна и изобилна, напук на всичко. Убеден съм, че жизнеността ѝ е непресъхваща, че нищо, нито крайната болка, нито най-тежкият траур биха могли да ѝ попречат. В крайна сметка човек никога не е щастлив или нещастен заради това, което му се случва, а заради настроението, което протича вътре в него, а нейният цвят е разтопено сребро, най-белият метал, най-добрият проводник, най-безмилостно отразяващият. Утехата, че знам колко е силна, се смесва със страха, че не съм ѝ наистина нужен и че съм залепнал за нея по безброй различни начини, един от които напомня пиявица, изсмукваща чуждия живот, гигантски вид паразит.

Една вечер се разговорихме за госпожа А. и за живота ѝ, изпълнен с жертви, винаги в служба на някого или нещо. Точно в средата на живота, когато тялото ѝ било в разцвета си, прекарала пет изрядно щастливи години със съпруга си, преди бъбреците му да откажат. Пет години, които не бяха оставили видима следа, освен у нея самата, пет години брак и една преди това като сгодени, в които се отдръпнала от предишния си образ, от всичко, което не я задоволявало, и натрупала достатъчно спомени, за да издържи на гледката на Ренато, гаснещ пред очите ѝ ден след ден, безспирно, по време на стотиците часове диализа, които променяли кръвта му, характера му и любовта му към нея. Пет години, които ѝ бяха стигнали, за да изкара още четиресет.

– Ти би ли могъл? – попита ме Нора. – Би ли успял да издържиш? Би ли имал силата да бъдеш с мен до края, ако се разболея?

– И двамата се заклехме в това, доколкото си спомням.

– Ами ако болестта е дълга като тази на Ренато? Би ли останал с мен през всичките тези години, докато пропускаш най-хубавото от живота?

– Да, бих.

Знаех, че е по-добре да не обръщам въпроса към нея, защото хората, чиято лимфа тече бързо, са като порой, който не можеш да спреш, но някои разговори между влюбени прехвърлят даден хоризонт и те завличат неизбежно към тъмния си център.

– А ти?

Нора посяга с дясната ръка към къдравия кичур коса зад ухото си, който остава скрит и който се показва само когато си вдигне косата, а аз го търся винаги с пръсти. Сега не ѝ дава мира.

– Не знам. Така мисля – но междувременно се поколеба.

През останалата част от вечерта се държахме на разстояние един от друг.

В самолета, носещ се към умерените ширини на Близкия изток часове преди коледната нощ заедно със заспалото ми семейство, без нищо там навън, което да ни заплашва сериозно, усещам, че се намирам в кулминацията на нашето съществуване, в неговия пик на неуловим блясък. Питам се колко може да трае и кой е начинът да бъде изживян напълно. Със сигурност не като се опитам да се отрежа с още вино, което дори не ми се пиеше. А пък и Нора, и аз сме винаги толкова заети, толкова разсеяни, толкова уморени. Живеем предварително, в постоянно очакване на нещо, което да ни освободи от задълженията на настоящето, без да предвиждаме следващите, които ще се появят. Ако наистина това са най-добрите ни години, не съм доволен от начина, по който ги използваме. Иска ми се да я събудя и да ѝ го кажа, но знам, че няма да ме вземе на сериозно, ще се обърне на седалката и още посвита, ще опре глава в затъмнения илюминатор и ще продължи да дреме.