Червената клетка

Глава първа

Голямата сива цистерна за авиационно гориво с червени и черни обозначения намали до около пет километра в час заради „лежащия полицай“1 на шестдесетина метра от мястото, където се спотайвах. Превключи на по-ниска скорост и ос след ос, ос след ос с трясък и усърдие преодоля препятствието. Продължи да лази край високата пет метра ограда, по която течеше ток, и стигна до неохранявания портал. Там спря, докато шофьорът протегне ръка, пъхне пропуска и набере кода, за да премине през бариерата с електронно управление, която издържаше удар до десет тона, а после тръгна към най-близката рампа до писта ЗЗ-В.

Беше мой ред. Изтърколих се от канала като истински нинджа и пропълзях под лявата страна на камиона, възползвайки се от сянката, за да остана невидим за наблюдателните камери. Пъхнах се между двете задни оси, изтеглих се по острата и омазана с грес рама покрай теглича на ремаркето и се свих зад кабината.

Готово. Детска игра. Погледнах часовника си. Беше 1,40. Движех се точно по разписание. Направих бърза проверка. Джобовете на черната ми здрава униформа съдържаха клещи за рязане на огради, хирургическа лента и найлонови въжета за усмиряване и затваряне устата на заложници. В якето си носех дванадесет шперца, две кутии водоустойчив кибрит, петнадесет метра бавно горящ фитил, както и пет детонатора с часовников механизъм, поставени на сухо в завързани презервативи. В малката раница имах шест импровизирани експлозивни устройства — бомби, които привличат вниманието, без да причиняват трайни щети, както и комплект дрехи за преобличане, ако искам да заприличам на обикновен цивилен.

В лявата ми обувка „Гортекс“ от черна кожа и плат лежеше малък кинжал в ножницата си. Ножовете за мен са като кредитните карти на „Американ експрес“ — никога не излизам без тях. В дясната си обувка имах обвита в кожа оловна палка, ако се наложи да протегна ръка и да смажа някого. Лицето ми беше намазано с нощна черна камуфлажна боя, а дългата ми до раменете коса бе прибрана на опашка. Бях си сложил и скиорска шапка, която се развиваше и ставаше на качулка.

Бях мокър, измръзнал, а ставите ми — вдървени като оная работа на деветнадесетгодишно хлапе. Гушех се в проклетата канавка вече три часа и гледах автомобилите, наблюдавах как двете телевизионни камери върху шестметровите колове кръстосват зоната между портала и рампата, отбелязвах си през колко време синьо-белите коли на охраната преминават край мен. Наведох очи и видях, че съм закачил китката си на нещо остро по пътя между канавката и камиона. Беше се отворила петсантиметрова рана. Превързах се с една от трите тъмносини кърпички, които имах в джоба си. По дяволите. Това не е начин да си вадиш хляба.

Но така става, когато човек остарее, няма пари и единственият начин да изкара нещо е да се захване с тероризъм.

Или както старият ми приятел — ще го нарека Том О’Баниън — каза преди 72 часа: „Може да си бил адски добър мозъчен хирург, Марчинко, но се провали на изпита по светски обноски.“

Веднага му бях отговорил: „Майната ти, Том.“ Казах му го на виетнамски и продължих да му излагам намеренията си в обичайния си изискан стил: „Ще ти дам аз едни шибани обноски. Ще натикам шибания свят в гърлото ти.“

Но О’Баниън също като мен има дар слово. Той е шантав шофьор на „Мик О-6 Орион“ — или за вас, мекушави цивилни, полковник с ирландска кръв, пенсиониран от Военноморските сили като пилот на самолет за борба с подводници П-3. Сега работи като адютант на един адмирал, когото ще нарека Блек Джек Морисън — собственик е на фирма за консултации по охраната и върти бизнес за милиони долари. Блек Джек в качеството си на командващ военноморските операции през 1980 г. ми заповяда да подготвя, изградя, екипирам, обуча и ръководя най-ефективната и строго секретна антитерористична част в целия свят — „ТЮЛЕН-6“. Той е човекът, дето ми каза: „Не се проваляй, Дик.“

Тогава, в края на 70-те години, О’Баниън беше бачкатор — един от малкото щабари, които работеха доста до късно в командния център. От онези, които вършат работата във Военноморските сили — разработват невероятна мрежа от източници на информация — от старшини трети клас в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ, които знаят как да действат, до старшини, които могат да теглят майната на цялата бумащина и да предоставят резултатите ВЕДНАГА.

Заместник-командващият военноморските операции иска да разбере колко време оня проклет руски траулер от Петропавловск се мъкне след корабите на Тихоокеанския флот по време на учението им. Повикайте бачкаторите. Министърът на Военноморските сили иска да знае колко време е необходимо, за да се извика взвод тюлени за превземането на нефтодобивна кула в Персийския залив. Обадете се на бачкаторите. Главнокомандващият Атлантическия район иска да знае… е, сещате се.

Както и да е, О’Баниън, който е непокорна глава, прекара три години като бачкатор. После Блек Джек го изтръгна от онова място на забравата, лепна му още една, четвърта нашивка и званието заместник-командващ Военноморските сили. Заповяда му да пази косматия ми водолазки задник, защото познаваше много хора, които го харесваха, докато аз, побойникът с вежди, а и с темперамент на неандерталец, бях персона нон грата в повечето военноморски поделения.

Не се наложи да се издават много заповеди. О’Баниън не беше като мен „мустанг“ — не се беше сдобил с офицерското си звание, започвайки от най-ниското стъпало на редови боец, — но все още пие, псува като старшина и гони мацките като похотлив юноша. Докато изграждах „Група 6“, О’Баниън провеждаше операции по дезориентиране, за да ме прикрива — бачкатор, решил да играе като нападател. Предпазваше ме от задниците, които се опитваха да ме удавят в бумащина, и от простотиите на командната верига. Осигуряваше ми цялото необходимо оборудване и пари. И държеше онези настрани.

Но с това си спечели вечната омраза на мафиотите от Анаполис, които всъщност контролират системата на Военноморските сили. И един ден го катурнаха от стола му. Блек Джек Морисън се уволни през 1983 г. и О’Баниън загуби не само единствения си закрилник, но и своето бъдеще. В края на краищата адмиралите помнят много. И когато дойде време за раздаване на звезди, стана така, че О’Баниън не бе класиран за звание генерал от постморисъновите Военноморски сили.

Не можа да се придвижи нагоре, затова пък се придвижи навън. В момента Том е пенсионер и живее с третата си, или четвъртата? — жена на Хавайските острови, работи като универсален специалист по отстраняване на аварии и блокиране на достъпа до Блек Джек Морисън. Искам да кажа, че работи като такъв, когато не се бъхти из двуметровите вълни на океана с десетметровата си яхта от клас „Град Банкс“, опитвайки се да хване нещо по-голямо и по-гадно от себе си.

Блокиране на достъпа ли? Да. Адмиралите четири звезди не се срещат с бивши затворници, а аз съм такъв.

Нека да обясня. Въпреки помощта на О’Баниън, когато командвах „ТЮЛЕН-6“, успях да изпонастъпя толкова хора, че обувките им биха напълнили цял склад. Когато по настояване на закрилника си адмирал Джеймс Лайънс — Ейс, сформирах „Червената клетка“, си създадох безброй врагове. По онова време Ейс беше ОР-06, което на военноморски език значи заместник-командир на военноморските операции, отговарящ за плановете, политиката и операциите. Ейс търсеше най-големия и най-лош вълк, за да пробва възможностите на Военноморските сили да се борят с терористи.

На сцената излиза лошият Canis Lupus2 Марчинко, който пухти, духа и събаря3базите на Военноморските сили.

За по-малко от шест седмици доказах, че Военноморските сили не са способни да се борят с терористи. Но продължих да демонстрирам този радостен факт в продължение на две години, като всеки път завирах носовете им в merde4 и адски се наслаждавах.

През 1985 г. и аз загубих закрилника си. Ейс Лайънс бе повишен от ОП-06 в командващ Тихоокеанския флот. Той и красивата му съпруга Рене, с която не можеше да се излезе наглава, заминаха за Пърл Харбър. От този момент задникът ми се превърна в ливада за общ сенокос, а Военноморските сили бяха сенокосачката.

Ейс вече го нямаше, а всички дърти пръдльовци с бъркани яйца5 на фуражките си и с лица, сбръчкани от старост, ми го върнаха тъпкано. Повикаха най-добрите ловци на неприятелски глави от Военноморската следствена служба — адмиралското Гестапо — и ги пуснаха по дирите ми. Разследването ми имаше кодово наименование „Железния орел“. Прахосаха 60 милиона долара и пет години, за да се опитат да докажат, че съм откраднал 118 хиляди. Но не можаха.

След като насилствено ме принудиха да се уволня, Военноморските сили, които ми гонеха карез, препратиха делото към федералните власти. Известно подработване, и федералните власти се заеха с мен.

След две години, двеста хиляди долара за адвокати и две съдебни дела най-после ме осъдиха за заговор срещу правителството, въпреки че против мен нямаше конкретни улики. Три месеца след като съдийското чукче удари по масата, аз започнах да излежавам присъдата си във федералното поправително заведение в Питърсбърг, щата Вирджиния.

В Питърсбърг не беше много зле. Живял съм и в по-лоши военни жилища. По кабелната телевизия предаваха новини от „СиЕнЕн“ и „ХБО“6, вдигах тежести по три пъти на ден и дори намерих време да напиша един бестселър — „Свирепия“, — който за ужас на Военноморските сили се задържа на първото място цял месец. Но си беше затвор. Всичките ми телефонни разговори се подслушваха. Нямаше бира, нито джин „Бомбай“ (и най-лошото от всичко, мацки), а парите от книгата отидоха за хонорарите на адвоката ми.

Пуснаха ме на свобода и както казах, бях го закъсал. И затова Блек Джек, дано Бог го поживи, ми намери работа.

Такъв си е Блек Джек. Когато беше главнокомандващ военноморските операции, си говорехме на малки имена. Той ме наричаше Дик, аз му виках адмирале и се разбирахме чудесно. Възхищавах се на бившия главнокомандващ. За разлика от повечето адмирали с четири звезди, които в академията се бяха квалифицирали по говорене с превземки или вършене на глупости и смятаха, че война е мръсна дума, Блек Джек Морисън беше висок, мършав авиатор, направил 188 бойни полета във Виетнам и свалян два пъти.

Според О’Баниън адмиралът ме е следял от големия си, облицован с дървена ламперия офис в Хонолулу, където от птичи поглед наблюдава Пърл Харбър — центъра на неговия международен консултантски бизнес. И само няколко дни след като се сбогувах със съкафезниците си в Питърсбърг, той накарал Том О’Баниън да ми се обади и да ми предложи ето тази работа за хиляда долара дневно плюс допълнителните разходи, та да си поиграя на терорист в страната на изгряващия майтап.

Изглежда, Блек Джек е бил нает от „Фуджоки“ — японска корпорация, която управляваше токийското летище „Нарита“. Искали да се подобри охраната там, но това да стане „по най-модерен начин“, и плащаха седемцифрена сума на Блек Джек Морисън, за да свърши тази работа.

Блек Джек бе казал на „Фуджоки“, че има човек, който ще проникне в летището. Наел е едно кофти копеле да вилнее на воля из летището, да оставя визитки навсякъде и дори да слага „експлозиви“ в най-силно охраняваните зони, за да покаже на хората от „Нарита“ къде и как са се осрали. А после щеше да им обясни как „може поправи по-добре“, но ще им поиска още няколко милиона долара, за да „заздрави“ летището, както подобава.

За да свърши работата си, той имаше нужда от човек, който може да мисли и действа както хората от японската „Червена армия“ или Абу Нидал, който не се бои от малко мръсотия под ноктите и ако се наложи, от някое и друго натъртване. И кой знае защо се сетил за мен.

Затова сега Дики беше мокър, измръзнал, облечен в черен тоалет. Липсваха му само перлите. Затова му течеше кръв и проникваше в „Нарита“ да постави импровизираните експлозивни устройства, които носеше в непромокаемата найлонова раница, там, където щяха да причинят най-големи щети и да ми донесат много точки.

Камионът зави надясно по добре осветен път, успореден на пистата за рулиране. Движехме се на югозапад към сграда 4 за спътникова комуникация, която се подаваше от южното крило на основния терминал. Когато преминахме край терминала, камионът забави ход през огромната сянка, хвърлена от два тъмни самолета „Боинг 747“, а аз се спуснах между шасито и колелата и изчаках машината да мине над мен.

Изведнъж се оплетох в проклетата раница. Когато се опитах да се изпъна, си натъртих опашката и главата ми дрънна два пъти в бетона.

Мамицата му, заболя ме. Изтърколих се наляво, изправих се на крака и изтичах в сенките между рампите.

Тъй като самолетите бяха празни, никой не ги наблюдаваше. „Нарита“ не се различаваше от стотиците цели, които съм нападал. Хората навсякъде са еднакви, независимо дали са японци или американци.

Кой би искал да си губи времето с празен самолет, а? Само Дики с експлозивите си.

Промъкнах се под тялото и се изкачих в отсека за носовото колело. На една от стойките имаше лента от пластмаса, напомняща на механиците да проверяват за течове на хидравлично масло. Закачих едно импровизирано експлозивно устройство — бомба с жълт дим и свирка — към стойката, като завързах края на пластмасовата лентичка за детонатора. Щеше да бъде приятна изненада за всеки, който дръпне тази лентичка.

Не се учудвах, че все още никой не ме е открил. Просто се възползвах от пукнатините в охраната. Повечето летища са като сито. „Нарита“ не правеше разлика, само дето ситото там е по-едро. Дневно обслужваше средно по 350 полета от 40 различни авиокомпании. По всяко време имаше около 500 души охрана около и в летището. Но това не означава, че те непременно си вършат работата.

Защо? Заради разделението. Всяка авиолиния в „Нарита“ наемаше собствени полицаи, на които заплащаха минимална надница. Повечето от тях почти не могат да пишат и да четат и не представляват опасност за никого. Ето една причина. Оградата около летището, както и складовете, помещенията за товарите, оперативният център и административните зони имаха патрули от частната охранителна служба на „Нарита“. Дотук две причини. Терминалите, чакалните, порталите, рампите и другите обществени зони се контролираха от няколко групи на японските отбранителни войски. Трета причина. Пътищата извън летището, включително и асфалтовият двупосочен път, който минава край оградата и токийската магистрала, се патрулираха от националната пътна полиция. Четири.

И както винаги, лявата ръка рядко знаеше какво прави дясната. Например: комуникациите. Хората от охраната на авиокомпанията имаха един модел портативни радиоприемници, а полицаите под наем — други. Армията и истинските полицаи от своя страна разговаряха на различни честоти. И ако един полицай под наем иска да говори с някой от истинските полицаи? Е, винаги може да се разчита на обществения телефон. Разбира се, имаше камери и електронни огради, имаше заключени врати и кодове за достъп, както и всичките нещастни и смотани охранителни апарати, характерни за всяко място от „Темпелхоф“7 до Тайван. Но нито един от тях не работеше в синхрон с другите. Всеки елемент беше отделен и всеки човек се подчиняваше на различни власти.

Във Военноморските сили наричахме този тип организационни системи „команди-кюнци“. Например болницата в Субик8 — когато имахме база там — не беше подчинена на местния адмирал. Подвластна бе на един адмирал с три звезди, който се намираше в Националния военноморски медицински център в Бетесда, щат Мериленд. Офицерът от охраната в Пърл Харбър не е подчинен на главнокомандващия Тихоокеанския флот, а на адмирал с една звезда, който завежда Военноморската следствена служба към военноморската база във Вашингтон. В мирно време тази система на кюнците е идеален вариант за бюрократите — да си се намират на работа.

По време на война тя е осиране.

По време на война, докато кажеш „Може ли?“ на някой задник в другия край на земното кълбо, лошите ще ти смъкнат гащетата и ще започнат да те чукат като затворник педераст.

Започнах да слизам. Чух стъпки. Някой идва. Връщай се в дупката, Марчинко.

Свих се в отсека и се опитах да стана незабележим.

Видях един тил и дървена дръжка. Метач. В „Нарита“ хора метат асфалта. Това е то — общество, от което на човек му се свива анусът.

Човекът метеше, и то добре. Спря и погледна към нещо на земята. Затаих дъх, когато видях към какво гледа. Кръв. Моята кръв.

Очевидно реши, че е масло. Извади един парцал от джоба си и почисти капките, а след това потърси с поглед мястото, откъдето капеше. Погледна право към мен. Метлата изтрака на бетона.

Устата му зейна изненадано. Но преди да се чуе звук, аз се стоварих отгоре му.

— Мфффф…

Запуших с длан устните му, обвих ръка около врата му и натиснах сънната артерия, за да го приспя.

Кучият му син се извърна, приклекна, извъртя се и ме преметна през рамо. Изтърсих се на бетона. Мамка му. Това дребно копеле владееше джудо.

Обърна се, за да избяга и да задейства тревогата. Нямаше време да се занимаваме с глупости. Метнах се върху него отзад и го спънах. Както лежах отгоре му, посегнах към обувката си за палката. След това го фраснах нежно, но здраво зад ухото — фрааас!

Отпусна се. Преобърнах го и го завлякох под самолета заедно с метлата. Много щеше да го боли глава. Надявах се, че застраховката на Блек Джек ме осигурява в този случай. Не исках този кучи син да ме съди.

Вързах дланите и стъпалата му с найлонови въжета, запуших устата му с лента, а след това го завързах за носовата стойка на самолета. На работния му костюм залепих лепенка с надпис на японски и английски:

Време беше да кажа сайонара9 на пистата и да нанеса сериозни щети другаде. Тази нощ исках да вляза в подземното багажно отделение и да оставя серия импровизирани експлозивни устройства, за да покажа колко печално несигурна е системата за превозване на багажа.

Ако човек успее да пъхне някоя чанта в системата и да я качи на самолет, може и да го взриви. Тази вечер щях да разгледам района, а на другия ден да се върна с един куфар и да го вкарам в системата, за да отпътува със самолет за Хавайските острови, откъдето О’Баниън щеше да го вземе.

При пристигането си повечето туристи виждат само една трета от летището, защото две трети от огромния комплекс са под земята — три подземни етажа, където се намират товаро-разтоварни складове с площ няколко декара, няколко мили път и конвейерни ленти за превозване на багажа, безкрайни тръбопроводи за електрическата инсталация, канали за климатичната инсталация, горивопроводи. На приземния етаж се приготвя всичката храна, складира се два етажа по-надолу в огромни хладилни камери, откъдето камион я разкарва до самолетите. Багажът се приготвя, премества и препраща под земята. Товарите също се превозват от подземни влакове-совалки до някой от петте огромни склада в северната част на главния терминал.

Намирах се до сградата за спътникова комуникация 4, в най-южната част на зоната за пътници. Минах под носа на самолета, направих десет крачки и започнах да слизам по дългата рампа. Оттук мотокарите за багажа, служебните превозни средства и камионите с храната излизат на пистата. Пътят беше чист. Преместих раницата на другото си рамо, увих кърпичката около китката си, за да не оставям кървава следа, по която да тръгнат добрите, и започнах да се спускам. Щеше да бъде забавно.

След два часа и половина и 175 долара за такси се намирах в стаята си на 14-ия етаж на хотел „Окура“, нежно държах чаша „Бомбай“ и киснех старите си кокали в огромната японска вана. Добра работа свърших първата вечер. Без проблеми бях поставил шест импровизирани експлозивни устройства. Това ще привлече вниманието им. Единствената спънка беше планът ми за бомбата в самолета.

В „Нарита“, както в повечето големи летища, отскоро беше монтирана сложна система за проверка на товари и багажи. Посредством комбинация от електромагнитни и сензорни устройства всички контейнери, съдържащи експлозивни или радиоактивни материали, незабавно се засичаха и изолираха, преглеждаха ги на рентген и ги претърсваха. Системата работеше с всякакви видове пластични и азотни експлозиви. Бях установил, че тя е безпогрешна. Е, майната ми.

Направих си половинчасова терапия с гореща вода, после се изсуших, увих се в един от дебелите хотелски хавлиени халати, угасих лампата и се загледах през прозореца. Стаята ми имаше северно изложение. Можех да различа шест сгради на правителствени министерства, а в далечината светлините на авеню „Учибори-Дори“, което преминаваше покрай рова около императорския дворец и градините му.

Токио се беше променил през последните десет години, откакто бях тук с „Червената клетка“. Сега градът беше по-голям и животът в него по-скъп. Но си оставаше динамичният мегаполис, който помнех. Тук, натъпкани като сардини без олио, живееха и работеха дванадесет милиона души в град, проектиран за половината от тях.

Долях си „Бомбай“ от минибара. Още 15 долара разходи към сметката на корпорация „Фуджоки“. Скоро щеше да съмне. Време беше да склопя очи за малко, преди да напиша няколко бележки за работата, която свърших през нощта, и да ги пратя на О’Баниън по факса. Изгълтах джина и се отправих към моя футон — такива са си японците — наричат твърдите си като камък постелки с шибани френски имена. Измамни дребни копелета такива.

Едва допрях глава до възглавницата, и мощен звук като от йерихонска тръба прекъсна един прекрасен сън за една прекрасна жена. Изохках и посегнах към телефона.

— Марчинко сан? Охайо годзаймасу10 и да ти го начукам, кръглоок косматопръст кучи сине!

Не бях чувал този глас от десет години, но го познах.

— Добро утро и на теб, То Шо, малка жълта смрадлива маймуно. Как си, да ти го начукам?

— Прахосвам си половината предобед с теб, гайджин11. Вдигай гъза си от рогозката, стегни се и се довлечи в ресторанта на терасата. Ще те чакам.

— Слушам, сержант.

— Лейтенант-инспектор, смрадливоусто куче.

— Без майтап — добре, То Шо. Идвам.

Тоширо Окинага беше сержант — не, сега бе лейтенант-инспектор — в „Куника“, както наричаха групата за специални действия към Японската национална полиция. На английски език това означава, че е като мен — боец-специалист по войната със специални методи.

„Куника“ използваше различни методи за провеждане на тайни операции, разузнаване и контраразузнаване, с цел да преследват терористите, партизаните, а съвсем отскоро и организираната престъпност. С То Шо си играхме за първи път, когато дойдох с „Червената клетка“ в Япония, за да проверим готовността на американско-японската военноморска база в Йокосука. Той представляваше японската страна и още от първия ден заработихме като стари приятели от водолазна двойка.

В много отношения беше по-скоро тюлен, отколкото японски полицай. Имаше грубовато чувство за хумор. Гонеше жените. Обичаше уиски, саке и бира „Кирин Ичибан“ в големи количества, а от време на време се навиваше да пийне и малко смъртоносен „Бомбай“.

Беше и експерт по стрелба с пистолет и притежател на черен колан със седми дан. На спускане по въже по стените на сградите не отстъпваше дори на най-добрите. Но това можеше да се очаква от човек, който напълно се покриваше с представите ми за класически японски воин.

Най-много харесвах То Шо, защото нямаше нещо, което не може да направи. Хвърлял съм го от самолет и съм го мятал в океана, но той постоянно идваше за още и още. Не се боеше от абсолютно нищо.

А и да дърпа спусъка го биваше. Уважавам истинския ловец, човека, който може да убие друг човек от упор. То Шо се бе срещал с японската „Червена армия“ два пъти и резултатът беше три на нула трупа за него.

Когато стигнах при него, той обработваше купчина палачинки и бекон. Сутрин То Шо не признава никакви риби, мариновани зеленчуци, супа, сушени морски водорасли, ориз и сурови яйца. Не и когато очаква да го посети любимата му родственица — леля му Джемайма12.

Откъсна поглед от подгизналата си от сироп чиния и ме подкани с ръка:

— Ела, седни.

Изобщо не се беше променил. Може би косата му беше посивяла малко около слепоочията, но си оставаше онзи як японски разбойник отпреди десет години. Имаше тяло на футболист — висок близо метър и осемдесет, тежеше осемдесетина кила, повечето от тях в бедрата и бицепсите му, имаше тънък кръст и бичи врат, който завършваше с кръгло лице.

Съвършения си английски бе придобил в Нотр Дам (имаше степен бакалавър на политическите науки), две години в Индиана, където получи магистратура по криминално право и се ожени за една едробедреста, кръглоока жена на име Кейти, на която й личеше сто процента, че е от Средния запад, където ядат желирани салати. Да, То Шо говореше идеален идиоматичен английски език, въпреки че обичаше да разменя буквите рил като типичен холивудски японски злодей от 1943 г., ако с това можеше да вбеси някого.

Наля ми чашка кафе за хиляда и петстотин йени от термоса за шест хиляди йени, който бе поръчал за масата си.

— Е, Марчинко сан, как е да си осъждан престъпник?

— Не изпускаш нищо, а?

То Шо кимна.

— Играта се нарича разузнаване, приятелче. Както е казал Сун Дзъ13: „Всяко нещо във войната изисква предварителни знания.“

— В такъв случай вече знаеш, че е кофти — отговорих.

Той отново кимна.

— Така и предполагах.

— Особено когато си невинен.

То Шо насочи показалеца си към мен.

— Невинен не е точната дума за теб, тъп заднико. Но се басирам, че не си виновен за нещата, които ти натресоха.

Прав беше.

— Така е.

— Вярвам ти. Искаш ли да знаеш защо?

— Да.

— По две причини. — Той оваля набучените на вилицата палачинки в локвата сироп, завря ги в устата си и избърса брадата си.

— Първо, ти си такъв мошеник, кучи сине, че ако си искал да крадеш пари, сега щеше да си милионер. Та ти работеше с „черни“ пари, за бога, милиони долари, повечето в брой.

Имаше право. Ако исках да крада, имах огромни възможности: „Червената клетка“ носеше куфари, пълни с пари.

— Благодаря ти за вота на доверие, То Шо.

— Не си чул втората причина.

— Каква е тя?

— Твърде глупав си, Марчинко сан. Никога нямаше да можеш да го направиш, без да те хванат. — Посочи челото си. — Тук имаш само шибани камъни. — Засмя се. — Камъни. Този, който скача от самолет от десет хиляди метра, има камъни в главата си вместо мозък. А този, който го прави с напукана бедрена кост, трябва да бъде освидетелстван.

Какво можех да отговоря? Прав беше. Бях прекарал седемнадесет месеца със спукана кост на десния крак.

— Да, ама карам зъболекарите да използват новокаин.

— Къде ти го бият? В топките ли? Затова ли ти викат скапаната пишка? — То Шо се засмя и загреба още палачинки. — Е, значи си тук, за да провериш охраната?

— Виждам, че разузнавателната ти мрежа работи и в извънработно време.

Дойде ред и на бекона да бъде овалян в сиропа и изконсумиран. Поклати глава, докато дъвчеше.

— О’Баниън се обади. Помагам му понякога. Блек Джек винаги е бил добър с нас, та защо и аз да не му услужа от време на време.

— А, да.

Той приповдигна едната си вежда и ме погледна.

— Я стига с тия ориенталски неразгадаеми идиотщини. Както и да е, Том ме помоли да те наглеждам. Искал да те пазя да не убиеш някого.

— Звучи скучно…

— Защото, ако убиеш някого, трябва да е законно.

Засмях се.

— Това е друго нещо. — Сръбнах си кафе. Мразех кафето в японските хотели. Беше толкова слабо, че се виждаше дъното на чашката. — Като говорим за убийства — казах, — има ли някаква възможност да ми уредиш нещо за чукане?

Престори се на учуден.

— Искаш да се мушкаш?

— Винаги искам да се мушкам. Но сега не става дума за това.

То Шо изглеждаше засегнат.

— Искаш офицер, положил клетва да отстоява закона, да ти даде пистолет — на теб, осъждания?

— Да, нещо такова.

Той се усмихна. Кимна.

— Дадено. С какво искаш да ти духат — с „Браунинг“ или с „Грок“? — То Шо намираше, че е много остроумен.

Аз влязох в тона му.

— Бих искал „Рюгер“ или „Люгер“, но ще се навия и на „Грок“.

— Стлахотно — изкикоти се То Шо. Мразех кикота му. — И аз халесва „Трок“. Точен е. Лесно се пошистфа. Не теши. Мощен.

Отново преминах на английски.

— И един допълнителен пълнител, ако не те затруднявам.

— Няма проблеми. — Сръбна от кафето си. — А сега защо не ми разкажеш за пътуването си?

— Разбира се.

Това, което му разказах, му хареса.

— Време е. Там цари хаос. И най-лошото е, че не ни допускат вътре — пълномощията ни спират до оградата. Затова е голям проблем да следим лошите типове.

— Кои са те сега?

— Същите стари мутри. Тангата от японската „Червена армия“. — То Шо употреби жаргонната дума за терористи, използвана по радиостанциите. — Контрабандисти на хероин от Златния триъгълник. Севернокорейци. Нашите мафиоти от Якудза и от време на време по някой откачен фанатик. Обичайният персонаж.

— Все мой тип хора. Това осмисля живота. Днес ще се върна, за да се разходя из чакалните, и може би ще се опитам да вляза в складовете за храна. А утре сигурно ще пробвам подземните товарни складове.

— Искаш ли придружители?

— И още как. Разбира се.

— Добре. Отдавна не съм играл такива игри с вас, американджин14 задници.

— Не работиш ли с „Червената клетка“, когато са тук?

— Да. — Безстрастното лице на То Шо се смръщи. — Само дето вече не идват толкова често.

Знаех за какво говори. Слуховете достигнаха до мен, докато бях в затвора. Тюлените говореха предпазливо, защото телефонните ми разговори се подслушваха, но можех да чета между редовете. Командването не беше както трябва. Вече никой не воюваше за хората. Постът на командващия офицер се превърна в поредното място за отбиване на номера по пътя към адмиралската звезда. Не можеха да се поемат никакви рискове. Пътуванията бяха сведени до минимум, обучението не се водеше както трябва — само и само да се пестят пари. Гледаха да са в безопасност и прецакваха хората си.

То Шо изпука кокалчетата на пръстите си.

— Знаеш ли, че повечето пъти правят упражненията си на компютър — разиграват военните игри на екрана. А когато им се удаде възможност да излязат, трябва да носят униформи. Ризи тип поло с надпис „Червена клетка“ и черни шапки с някаква емблема.

— Глупости.

Как, по дяволите, ще могат да си вършат работата така? Идеята за „Червената клетка“ беше да прониква и използва слабостите на съоръженията, както биха постъпили истинските терористи.

— Да, глупости са, но сега работят така. Остана единствен взвод.

Знаех това.

— И само двама от твоите хора — Ники Гръндъл и Чери Ендерс.

Гръндъл и Ендерс наистина бяха мои хора. Мои стрелци. Бях ги превърнал от начинаещи попови лъжички в ловци водолази. Избрах ги за „ТЮЛЕН-6“. След това ги доведох в „Червената клетка“.

— Те са каймакът.

— Може би. Но напоследък не правят много неща. Всъщност, Дики сан, ти засрами твърде много командири на бази.

— Такава ми беше работата.

— Да, но я вършеше доста добре.

Имаше право.

— Да, но сега си отвън. Пенсиониран. „Червената клетка“ все още куцука напред.

— Зная. Понякога си мисля, че не е зле да се върна във Военноморските сили само за да отида със стрелците си на една голяма, сериозна операция.

— Е?

— Е, тогава се осъзнавам.

— Умно, Марчинко сан. — То Шо допи кафето си. — Е, какво ще кажеш да идем до града и да ти вземем един „Грок“, а може и да планираме нещо за престоя ти. Например вечеря, после посещение на един-два бара. Предполагам, че имаш огромна сметка за разходи.

— Правилно предполагаш. — Извадих една пачка йени, дебела пет сантиметра, и сложих седемнадесет хиляди на масата. — Това би трябвало да утоли апетита ти.

— По-добре остави още две хиляди и петстотин — каза То Шо. — Леля Джемайма вече не е евтина.

Глава втора

От хотела до службата на То Шо се стигаше за двадесет минути пеша. Скъсихме пътя през задни улички. Минахме покрай няколко общински и национални правителствени сгради, небостъргачи, модернистични кули с канцеларии и главни кантори на корпорации. Трудно си пробивахме път през тълпите от хора, тръгнали на работа. Дори най-добрите карти не могат правдиво да предадат лабиринта от улици и булеварди в Токио. За кръглоок като мен, който е бил в Токио само шест пъти и доста трудно се е оправял с няколкото улични знака, най-доброто беше да се опитвам да запаметя някои ориентири и да се движа по тях.

На юг от парк „Хибия“ свихме по една алея зад пресцентъра „Нипон“ и после зад още един ъгъл. Шестетажна сграда без прозорци блокираше пътя ни.

— Заден вход — обясни То Шо. Пъхна ключ в една сива стоманена врата, отвори я и ми направи път.

Влязохме в слабо осветен коридор, боядисан в същия гадно зелен цвят като полицейските участъци в Ню Брънсуик, щат Ню Джърси. Става дума за времето, когато редовно бягах от училище, а полицаите ме прибираха и ми създаваха неприятности. То Шо ме поведе нагоре по стълбите. Изкачихме три етажа, после минахме край дълга редица малки канцеларийки — по-скоро кубчета, — където много японски полицаи работеха, набираха безкрайната си информация в компютри, разговаряха по телефони и размесваха тестета хартия. Слязохме по друг коридор през верига от пропускателни пунктове на охраната, стигнахме ново стълбище и изведнъж се оказахме там, в стаята на „Куника“.

Стените бяха накичени с организационни графици, снимки на мутрите на японски престъпни семейства, както и националните и международните терористични организации. Един афиш на „Хеклер и Кох“ разкриваше уменията на английските командоси с автомати МП-5, когато нападнаха иранското посолство в Лондон през 1980 г. Голяма черно-бяла снимка в рамка показваше норвежки скутери „Ягерс“ по време на високоскоростно проникване по вода в територията на противника. Четирима тюлени с готови за стрелба автомати М-16 и МП-5 красяха американски афиш за набиране на кадри за армията. Имаше почетни значки и спомени от антитерористичните взводове GSG-6 на хер генерал Рики Вегенер от Германия, една доста голяма емблема на Insursari, италианските водолази от Ла Специя на Лигурийския бряг — ненормални, готови за стрелба рунтави задници, — както и два щика от френските нападателни групи GIGN15.

Сбърчих нос. Долових познатите остри миризми на препарати за почистване на цеви и на пот, усетих напрежението. Двама стрелци, току-що завърнали се от стрелбището с пушки за борба със снайперисти, с матови, непромокаеми черни куфари „Пеликан“, които все още смърдяха на барут, започнаха да се събличат. В ъгъла някакъв младок в тесни гащи от спандекс16, яке без ръкави и кожени ръкавици вдигаше тежести и пухтеше под сто и тридесетина килограмовите плочи. Доста се беше изпотил.

Изведнъж ме обзе някакво носталгично чувство. Това място на другия край на земята много ми напомняше за дома. Изглеждаше и миришеше по същия начин, а в него дори витаеше същият дух, както в съблекалнята на „Червената клетка“ до Вирджиния Бийч. Заковах се на място и дълбоко поех дъх.

Господи, как ми липсваха моите стрелци. Пред никого досега не бях го признавал. Нито в затвора, нито по-късно. Моите мъже ми липсваха — ужасно много. От всичко, което Военноморските сили ми направиха, най-жестокото беше, че ми отнеха момчетата. Безцеремонно ме отстраниха от командния пост — най-напред от „Шестицата“, а три години по-късно и от „Червената клетка“. След прибързаното ми уволняване двете групи бяха поверени на командири, които караха момчетата да се съобразяват със системата. Така превърнаха моите ефикасни нестандартни воини в обикновени моряци, които биваха разбивани и загиваха в Гренада, Панама и на други места.

Още по-лошо, бяха разделили хората, за да разрушат единството на групата, което бях изграждал, налагал и подхранвал. По време на съдебния процес дочух, че моите старшини са разпръснати, за да не могат да работят, както ги бях учил, за да не предават опита си на новите поколения тюлени.

— Добре ли си? — Ръката на То Шо легна на рамото ми.

Кимнах.

— Да. Добре съм. Приятно е отново да видиш тълпа упражняващи се трупове.

— Хлапетата са много свестни.

— Така изглежда.

— Ела. — То Шо ме побутна към вратата, поведе ме надолу по застлания с килим коридор и ме вкара в стая с размери метър на метър и осемдесет. — Добре дошъл в новия си дом далеч от дома.

Огледах се. Нямаше прозорци. Мястото едва стигаше за малко бюро, два стола и малка библиотека. То Шо издърпа чекмеджето на бюрото си и сложи един примитивен пистолет „Глок“ върху огромната попивателна.

— Това е за теб.

Посегнах към оръжието, но той го закри с ръка.

— Не бързай, Марчинко сан. Има две условия.

— Какви?

— Първо, ако отидеш някъде и решиш да използваш това, извикай ме за компания.

— Няма проблеми, Тош.

— Добре. Нямам нужда от неприятни изненади на този етап от кариерата си. И още… — Той извади екземпляр на „Свирепия“ от бюрото. — Трябва да подпишеш това.

На карето с цената се виждаше, че я е купил от книжарницата на аерогарата и е дал осем хиляди и петстотин йени — повече от шестдесет и пет долара, а тя струва двадесет и два. За японски полицай, макар и лейтенант-инспектор, това е цяло състояние.

Бях трогнат. Надрасках подходящо нецензурно посвещение и бутнах книгата обратно. В замяна той ми подаде пистолета.

Изтеглих затвора и го застопорих, за да проверя дали няма патрон в цевта. Извадих празния пълнител и натиснах бутона за освобождаване на затвора. Пистолетът се затвори с приятно щракване. Стрелях на сухо. Лекият спусък ми хареса. Бързо разглобих пистолета. Проверих дали повърхностите му не са прекалено обилно смазани. Проверих цевта, ударника и изхвъргача. Всичко беше отлично. Отново го сглобих, пъхнах пълнителя на мястото му и пак дръпнах спусъка, за да поставя оръжието в безопасно положение. Спусъкът беше лек като коприна — усещането е страхотно. Вероятно и стрелбата му е лека.

— Добър механизъм, То Шо. Суки десу. (Харесва ми.) — Наведох глава — традиционният японски жест на уважение. — Домо аригато. — Благодаря ти. Страхотен спусък.

То Шо кимна в отговор.

— До иташи машите. (Няма защо.) Да. Обикновено „Глок“ като този има по-тежък спусък. Но това е модел за стрелба по мишени — по-лека версия. Купих няколко и накарах нашия оръжейник да ги монтира. Разликата се забелязва веднага, само дето може би ще изпаткаш шест куршума вместо два, защото стреля твърде леко.

— Няма такава опасност. — Пъхнах пистолета в колана си. Пасваше ми отлично. — А сега, с какво ще стрелям, ако поискам да очистя някого, или само ще трябва да размахам това пред лицето му и да кажа „Банзай“17?

— А, разбира се. — То Шо вдигна телефона, натисна три копчета и излая в слушалката. След миг някакъв младок с пънк прическа, кожени джинси, тениска с надпис „Ралф Лорийн“ и кожено яке на мотоциклетист в стил „Елвис Пресли“ влезе в стаята. Поклони се на То Шо, подаде му кутия с патрони и още един пълнител, каза нещо на японски и излезе.

— За теб.

В кутията имаше петдесет патрона „Блек Тейлън Уинчестър“ — полицейски тип. Те можеха да отхвърлят човек назад. Не бяха добри колкото ръчно направените патрони, които използвахме в „ТЮЛЕН-6“, но щяха да свършат работа.

— Кое е това хлапе?

— Йокошика — Йоки. Работи по баровете. Има места в Акасака, „Тангиру“ например, където изпълняват музика от 50-те и 60-те години. Това е най-новата дивотия. Коктейли и бира „Будвайзер“, джубокс, който свири песни на „Бийтълс“, „Бийч Бойс“, „Хърманс Хърмитс“ и „Дион“, а в тоалетните се върти яка търговия с наркотици. Наглеждаме ги.

— Сериозен проблем ли са наркотиците?

— Расте. Показателно е за това, което става тук. Е, да си призная, Дик, ние губим облика си и се превръщаме в поредната западна нация с всички свързани с това проблеми — наркотици, социални помощи, всичко.

— По дяволите, То Шо, не си ли прекалено сприхав само заради няколко места за бърза закуска и няколко компактдиска със записи на Елвис?

— Не става дума просто за „Макдоналдс“ на площад „Гинза“ или „Дисниленд“ в „Нарита“. Или пък за рокендрола, дънките „Левис“ или клубовете на 50-те години. Нещата са по-сложни. И опасни.

— Е, То Шо, изпадаш в крайност.

— Може би е време да станем малко крайни. Виж какво, Дик, дълги години сме били изолирани, самостоятелни, монолитни. Сега сме една космополитна свръхсила, а аз не съм сигурен, че това е добре. Японското общество е като гъба, която е попила малко повече от лошото.

— Не само у вас е така.

— Да, но аз се тревожа за Япония.

— Точно ти си доста западна личност.

— Вярно е. Но съм закърмен с класическата японска култура. Имам втора магистърска титла по японска философия и история от университета в Киото. Два пъти седмично изучавам кендо — изкуството на сабята — и други класически бойни изкуства. Тези неща промениха светогледа ми. В някои отношения ние трябва да бъдем като Запада — например в моята работа. Но в други — не. Всъщност трябва да върнем часовника с няколко години назад.

И всичко това от випускник на Нотр Дам, който обичаше бира „Куърс Лайт“? Бях смаян:

— То Шо…

— Дори тук, в моя отдел, нещата са други. Хората ми работят по дванадесет часа шест дни в седмицата. А според правителството трябва да им дам по два почивни дни всяка седмица и да работят само по десет часа дневно.

За мен и това беше робия.

— Какво му е лошото на това работно време?

— Те ще загубят своята японска същност — тъжно каза То Шо.

— Своята какво?

— Своята японска същност. Душевността си. Онова, което ни прави по-различни от останалите.

— То Шо…

— Ти си гайджин — прекъсна ме той с тъжна усмивка, — която хвърляше сянка върху лицето му. — Не можеш да разбереш. — Докосна сърцето си. — То е тук. Тук е ключът към душите ни. — Лицето му се превърна в маска, зад която не исках да надниквам.

— Както кажеш — отговорих.

Облакът се разсея.

— Добре — обади се То Шо. — Кажи ми какво искаш да правиш в „Нарита“. Ще вземем кола и ще се забавляваме.

Вместо кола взехме супа с фиде в едно семейно ресторантче на ъгъла на полицията. Изсърбахме по една ситна паничка супа, деликатно подправена с чесън и малко соя. Щях да поръчам втора, но мама сан зад бара вече бе наляла чая. Отбихме се за малко до хотела, за да взема някои неща, а след това се отправихме към станцията „Уено“, за да се качим на експреса „Кейсей“ за летището. Японските влакове са бързи, чисти и — като се има предвид колко струва едно такси до „Нарита“ — евтини. Платихме хиляда шестстотин и петдесет йени за билет — малко повече от тринадесет долара. Кимнах към входа за експреса. То Шо поклати глава. Разбираше. Багажите се проверяваха, но не съвсем щателно.

Това беше повод да си припомня една от най-големите слабости на пътническите кораби — не преглеждаха багажите на борда. Дори да сложиш мина в куфара си, никой няма да я открие, докато не стане твърде късно. Същото беше и във влака. Правеше се проверка на багажа, но тя беше повърхностна. Записах си това в тефтерчето, което носех в джоба на якето си.

Разходихме се из шестте вагона на влака, но през повечето време с долепен нос до прозореца гледах към нескончаемия мегаполис, наречен Голямо Токио, който летеше покрай мен с 60 мили в час. Пристигнахме в „Нарита“ тридесет секунди преди обявеното по разписание време.

Тук се разделихме с То Шо. Той щеше да наблюдава, докато аз щях да се заема с истинското зяпане и промъкване. Така щеше да има възможност да види как нихонджин — японците — реагират на този едър, грозен и брадат гайджин.

Веднага разбрахме, че тук не ни очакват добри новини. Ето ме с пистолет с резервен пълнител и куфар, натъпкан с експлозиви. Но, изглежда, защото съм кръглоок, полицаят под наем ми кимна приятелски и ми махна с ръка да минавам през бариерата към автобусите, с които пътниците отиваха до главния терминал в другия край на летището. Слаб две на този човек.

Полицаят на портала също получи двойка — махна ми да минавам, въпреки че претърсваше японците. Видях как по лицето на То Шо се изписа отвращение. Повече от очевидно беше, че независимо от всичките подсещания за идването ми, а да не говорим за импровизираните експлозивни устройства, които оставих след себе си предната вечер, персоналът от охраната все още не схващаше положението.

Оставих куфара си до едни кофи за боклук и отидох до телефоните на пет метра от него. Ще се опита ли някой да го открадне? Ще направи ли впечатление на полицаите под наем? И на двата въпроса — отрицателни отговори. Десет минути по-късно взех куфара и продължих.

Преди да дойда на летище „Нарита“, имах информация, че то се охранява от петстотин души по двадесет и четири часа в денонощието. Нима всички те спяха? Щом като присъствието ми не погъделичка ничии сетива, значи спяха. Отношението им беше лошо — пренебрежително и самодоволно.

Нормално за директори на охраната — обикновено бивши полицаи или, с други думи, тесногъзи, сковани, тъпи бюрократи. Те пък наемат на работа идиоти, съгласни да работят за минимална надница, и изобщо не си правят труд да ги обучат както трябва.

Какво доказателство имам ли? Представям на вашето внимание, господин съдия, списък с отвлечени или взривени самолети, дълъг колкото осемдесет и седем сантиметровата ми ръка, започващ с ТУА 847 и „ПанАм“ 103. Може би терористите щяха да бъдат спрени, ако по авиолиниите и летищата имаше по-добра охрана.

Само две авиокомпании — „Ел Ал“18 и „Суисер“19 — непрекъснато обучават и изпитват персонала от охраната си. През последните години броят на отвлечените самолети от тези компании е нула.

И тук урокът свършва.

Не е необходимо да ви обяснявам, че куфарът с бомбите все още беше непокътнат. Какво да го правя? Можех да го поставя в гардеробната и да оставя часовникът да го взриви от само себе си. Или пък да действам по-изтънчено — да използвам запалително приспособление с дистанционно управление ида предизвикам жертви в мъжката тоалетна или в някой от многото барове и ресторанти на мецанина.

Въпреки полицаите, тайните агенти, войниците от японските отбранителни сили и охраняваните пропуски аз се мотаех наоколо с пистолет на кръста. „Нарита“ се нуждаеше от метални детектори на всички предни врати. Ние с То Шо знаехме, че това едва ли ще стане.

Но за момента не то беше най-важното. Трябваше да решим къде да оставим куфара с бомбата така, че да нанесем най-големи щети.

Събрахме се и отидохме в един бар, където поръчах две напитки „Кирин“.

— Време е да сложим някъде тази малка играчка — казах. — Имаш ли идея?

— Ти какво мислиш?

Предложих зоната за получаване на багажа.

— Прекалено открито е — отговори То Шо. Отхвърли и гардероба и съблекалните.

— Какво ще кажеш да ги ударим така явно, че изобщо да не разберат какво става?

— А?

— Мисля за един полицай под наем.

— Страхотно. Краставици на краставичар. — То Шо се изсмя силно.

Да, идеята беше страхотна. Поиграх си с часовника, докато си сръбвахме напитките, а след това занесох куфара — заедно с импровизираните димни бомби и часовника, нагласен за двадесет и пет минути — до стаята на ръководителя на полицаите под наем. Почуках. Никакъв отговор. Влязох.

— Ало?

Никой не отговори. Огледах стаята. Беше празна. Естествено — в края на краищата вратата бе отворена.

Видях снимката си на едно табло за съобщения, а под нея бележка, надраскана на японски. Някой беше оставил портфейла си на бюрото. Прибрах го в джоба си. След това пъхнах куфара до бюрото. Всичко бе толкова просто. Точно като навремето, през шестдесетте, когато бях водолаз и провеждахме така наречените учения „Зулу 5 Оскар“ или 3/5/О на пристанището в Норфолк.

3/5/0 бяха упражнения по бягство от плен, по време на които водолази като мен се опитваха да закачат мини по дъната на кораби, докато екипажите им се опитваха да ни заловят на flagrante delicto20, или още известно като прекъснато сношение. Колкото и да се стараеха, никога не ни хващаха. Защо? Защото офицерите, точно както и отговорниците за охраната в „Нарита“, бяха идиоти. Те крещяха и викаха, но никога не предоставяха истински стимули на хората си (например двадесет и четири часов отпуск) да ни хванат.

Тук, в „Нарита“, нещата изглеждаха както в Норфолк преди тридесет години. Офицерите не мотивираха срочно служещите и това си личеше. Искате пример? Добре. Сигурността ви зависи от хората от охраната, които обслужват детекторите за метал и рентгеновите машини, нали така? Добре. А колко им плащат на тези хора? Минимална заплата.

В такъв случай как можете да ги мотивирате? Аз бих им дал една голяма, тлъста премия за всяка заловена контрабандна стока. Но за повечето авиокомпании това разрешение е твърде просто. Те викат и крещят. Е, в резултат на хората от охраната не им пука на ръждивата пишка дали аз нося дипломатическо куфарче, пълно с хартия, или диплонападателно куфарче, пълно с гранати.

Включих часовниковия механизъм и затворих куфара. Е, може това да им послужи като урок. Майната ви, задници такива.

След по-малко от две минути се върнах в бара. Дадох портфейла на То Шо, пресуших бирата си и се изправих. — Време е да започна тараша. Пази ми мястото.

Докато То Шо гледаше, аз отключих една брава и слязох два етажа по-надолу в магазина. Вдясно от мен се намираше рампата, идваща от товаро-разтоварната платформа. Камионите преминаваха по нея и доставяха товара си. Встрани се виждаха и две врати за асансьор — и те не се заключваха. Това означаваше, че всеки може да се качи. Надолу по коридора от лявата ми страна се виждаха карантинната зона и съблекалнята за работниците.

Главните кухни се намираха точно срещу мен. До тях се стигаше през две пневматични врати. Бутнах едната и влязох. Удари ме струя студен въздух. Температурата сигурно беше с двадесет и пет градуса по-ниска. Ако не друго, то тук поне няма салмонела. Навсякъде имаше бели плочки и ярко флуоресцентно осветление със зеленикав оттенък. Напомняше ми кухнята на затвора в Питърсбърг. Е, време беше да започна да шетам. Тръгнах към големите хладилни шкафове, където възнамерявах да оставя лепенката си с надпис „Марчинко терористът ви пожелава приятен ден“, но един готвач, наподобяващ борец сумо, с бяла престилка и готварска шапка, ме спря, преди да направя и две крачки. Носеше сатър от свръхголемите номера.

— Сумимасен?

— Моля?

— Уакаримасу канихонго21?

— Ейго… английски — казах, — не японски.

— Не може влиза тука — неумолимо каза Сумо. — Не може влиза тука.

Време беше да се хвърли малко прах в очите. Поклоних се. — Казвам се Марчинко — започнах. — Американски журналист съм и пиша книга за приготвянето на храна за авиолиниите в Япония.

— Ооо.

— Хай. (Да.)

— Ооо.

— Бихте ли ми показали мястото? Ще ми се да разгледам. Вчера посетих „Ханеда“. — Това беше другото токийско летище — по-малко и много по-близо до града.

Сумо поклати глава и обясни на накъсан английски език, че за да разгледам магазията, трябва да говоря с ръководството на летището. Освен това ми обясни, че ще се нуждая от здравно удостоверение.

— Заразяване много лесно в противен случай.

Заведе ме обратно до стълбите и отвори вратата. Чух как заключи два пъти след мен. Този човек ще получи шестица в доклада ми.

Върнах се в бара на чакалнята. То Шо се беше преместил на два стола, откъдето се виждаше по-добре стаята на охраната.

Погледна часовника си.

— Скоро трябва да гръмне.

Три минути по-късно дочухме приглушен гръм, вратата се отвори рязко и видяхме гъст жълт дим. Шестима полицаи под наем изпълзяха, кашляйки, в претъпканата чакалня. Нададоха викове и крясъци, а след няколко минути полицаи, войници и хора от охраната се надвикваха и се опитваха да разберат какво, по дяволите, се е случило с тях и кой е виновен.

След малко двама души със сини униформи, кислородни апарати на гърбовете си и пожарогасители в ръце си пробиха път през тълпата и влязоха в стаята. То Шо се засмя на бъркотията в залата.

— Какво осиране!

Тършувахме и вилняхме още час. Независимо че летището бе вдигнато по тревога, на нас ни беше абсурдно лесно да проникнем в така наречените „сигурни“ зони. След моя доклад щяха да падат глави.

Двамата с То Шо взехме влака за града. Искаше да прекараме останалата част от деня в любимите му барове, но аз го убедих да ме остави и хванах такси до хотел „Окура“, взех душ, за да събера мислите си, а после написах друга дълга телеграма до О’Баниън. Към пет часа се замъкнах в бара-градина, където седях, наблюдавах залеза и пиех своя „Бомбай“. Седях до седем и половина, когато ме заговори нещо дребно, хубаво, русокосо и австралийско. Не знам точно защо, но австралийките просто ме обожават. Може би заради начина, по който казвам Шийла22. Може би смятат, че приличам на коала. Може би им напомням за дома. Или пък всичко е от обещанията, които давам. Както и да е, половин час по-късно вече бяхме в моята голяма японска вана с тройна доза саке, донесена от бара, а аз щурмувах планината Сурибачи23 и крещях „Банзай!“

В 0,00 часа — или за вас цивилните, в малките часове, когато ви се ходи по малка нужда, — след като бях изпуснал налягането, отново се намирах в любимата си канавка, облечен в любимите си черни дрехи, измръзнал и мокър, чаках и гледах.

Извадих пистолета от джоба си, проверих пълнителя и вкарах куршум в цевта. По-добре да си в безопасност, за да не съжаляваш после. Изведнъж загрях, че не съм стрелял с този пистолет, но пък беше в идеална форма, пък и, по дяволите, какво е животът без някоя и друга изненада? След това се сетих за То Шо — о, мамицата му, не му се бях обадил. Е, така е по-добре. Защо да го карам да стои буден цяла нощ, след като може би е в леглото и се гушка с жена си, или каквото правят японците там.

Повозих се на един камион за доставка на кока-кола, като се метнах на задната броня, докато шофьорът набираше кода си за достъп, и се държах здравата, когато подскачаше по „спящите полицаи“ по рампата към подземните магазини. Той паркира близо до асансьорите за чакалнята и се досетих, че се намираме точно под главния терминал — идеално място за пет кила експлозив Ц-4. Поставих едно импровизирано експлозивно устройство, което да гръмне при отваряне на вратите на асансьора, и залепих наблизо една лепенка. След това тръгнах покрай редица шахти, дълбоки два метра и с двуметрови стени над земята. Там шофьорите паркираха и презареждаха електрокарите за извозването към горния етаж на багажите и пакетите по неколкокилометровото подземно шосе. Надничах и опипвах багажа, паркиран между етажите, и стигнах до товарната зона за кратък престой, за да направя поразии и там.

Придвижвах се покрай стените от една шахта до друга, като се възползвах от сенките на сандъците, контейнерите и мотокарите. Трябваха ми три часа, за да измина около хиляда метра по подземния път, като търсех в шахтите следи от крадци на дребно. Нямаше нищо. Залепих на сандъците лепенките с пожеланието за приятен ден, заредих седем импровизирани експлозивни устройства, всяко от тях с различен механизъм за задействане. Майната ви, типове от охраната.

Към четири сутринта стигнах до най-отдалечената платформа за заминаващите товари. Заковах на място. В отсрещния край на помещението се виждаше светлина на фенерче и се чуваше дращене на дърво по бетона. Косата на тила ми настръхна. Тръпки полазиха по тялото ми — прелестна смесица от страх, предчувствие и напрежение. Точно така се чувствах по време на първия си престой във Виетнам и при първия си скок от десет хиляди метра — мистично усещане за страх, примесено с радостта, че все пак можеш да свършиш някаква работа. Най-после се бях натъкнал на нещо неочаквано. Тръгнах напред сантиметър по сантиметър, за да видя какво става, внимателно заобиколих купчина двуметрови контейнери и продължих към мястото, откъдето идваше шумът.

Присвих очи към слабата светлина. По шума можеше да се предположи, че някой мъкне тежки сандъци. Не разбирах защо не използват мотокарите, които видях на главния вход — освен ако не искаха да привличат внимание… Бавно се приближих, за да мога да ги различа — четирима мъже си говореха нещо и обработваха с лост един сандък.

Гледах няколко секунди и се питах дали ограбват входяща пратка, или слагат наркотици в контейнер за експедиране. Приближих се още и изведнъж техните гласове ми подействаха като удар с палка. Майчице! Тези не бяха японци, а корейци.

По дяволите! Корейците са хора без чувство за хумор. Нула. Хич. Изобщо. Но и как ли да го имат? Те я карат само на кимчи — отвратителна смес от кисело зеле с чесън, гарнирано с люти чушки, изсипано в глинено гърне и заровено в земята да се разлага като труп, където остава да ферментира с месеци. Невъзможно е да ядеш кимчи и да имаш чувство за хумор.

Сниших се и изтичах по пода, за да се приближа. Но не бях сам. Мистър Мърфи, прословут със своите закони, се беше промъкнал зад мен в тъмното и както си пълзях, закачи крака ми в дръжката на една количка. Тррряяяяс! Дръжката удари по пода като камбаните на Биг Бен24. Майната ти, Дики!

Корейците се извърнаха към мен и откриха огън. Направих същото. Вдигнах пистолета. Не бях стрелял, откакто бях влязъл в затвора, но какво толкова, мамка му. Казват, че стрелянето е като карането на велосипед.

Първият от тях се спусна към мен, но аз го проснах с двойно почукване по спусъка. От мястото, където се намирах, и от начина, по който анусът ми се сви, прецених, че това беше попадение в корема му с последващо вдигане на мерника и удар във врата. Дали внезапно нахлулият адреналин ме накара да стрелям и да си плюя на петите? Всъщност има ли значение? Кучият син бе мъртъв.

Сърцето ми затуптя с около сто километра в час. Изтърколих се надясно, за да привлека вниманието им. Номерът мина — парче дърво се пръсна някъде над главата ми и напред и вляво от себе си видях пламъка от една цев.

Априлска шега, смотаняко. Отново се претърколих и се изправих на коляно. В полумрака мерникът на пистолета ми се виждаше като три зелени точици.

Готово. Кимчиядец номер 2 се намираше на шест метра от мен точно в центъра на мушката ми, а кръглото му лице беше смаяно от това, че брадатият гринго нинджа го е прецакал и трябва да се срещне с предците си.

— Да ти го…

Дръпнах спусъка три пъти и го отхвърлих две крачки назад. Дупките в гърдите му бяха подредени в триъгълник. Майната ти, заднико…

Претърколих се отново и ударих рамото си в бетона. Започнах да търся скривалище, като продължавах да стрелям като луд. Някакъв рикоширал куршум прелетя твърде близо до мен и почувствах на бузата си нещо мокро. Нямаше време да проверявам колко е дълбока раната. Просто трябваше да се движа и да стрелям. Мамка му! Пълнителят ми се изпразни. Протегнах ръка, за да извадя от джоба си резервния.

По дяволите! Къде е пълнителят, дяволите да го вземат? Опипвах се и ругаех.

Паузата трябва да е предизвикала у тях жажда за успех или някакъв друг синдром „камикадзе“, защото чух силно трополене на крака, а в следващия миг един от ония се нахвърли върху мен. Виждах бялото на очите му, когато в пълен галоп той заобиколи един сандък. Ръката му стискаше петдесетсантиметрова щанга. Пистолетът ми все още беше празен.

В мига, в който оня кимчиядец ме нападаше, ми се стори, че чух вулгарното ръмжене на моя стар шеф от взвода за подводна диверсия, старши помощник при оръдията Евърет Е. Барет.

„Не се прави на шибан смотаняк с тия меки пръсти, Марчинко. Вземи шибания пълнител. Сега го вкарай в шибания пистолет, освободи шибания затвор и застреляй тоя кучи син. И не се осирай. Казах, застреляй кучия син, Марчинко, смотан лайномозъчен идиот със скапани топки и малка пишка. Смотан смрадлив гъз такъв!“

Стори ми се, че измина цяла седмица, но най-после шибаните ми потни и нещастни пръсти стиснаха пълнителя, изтеглиха го от джоба, фраснаха го на мястото му, освободиха предпазителя и застреляха кучия син. Всичко това за около секунда и половина.

И нито миг повече. Когато бях заредил и вече бях готов за стрелба, той се намираше почти отгоре ми. Налиташе като бик. Лицето му бе разкривено от гняв или злоба, а може би и от двете. Държеше нож, с който целеше в очите ми, а в гърлото му се таеше вик. Дори нямах възможност да вдигна оръжието. Само можах да стрелям от клекнало положение и да се надявам да падне като камък, мамицата му.

Толкова лесно беше да се натиска спусъкът, че вкарах пет куршума в тялото му, преди да мога да се спра. Мамицата му, недей да си хабиш куршумите, задник такъв! Ами ако имат подкрепления отвън? Какво щях да правя тогава? Да си размахам гущера срещу тях ли?

Кимчиядец номер 3 бе убит, но продължи към мен по инерция. Убягнах от острието и го ударих в лицето с пистолета, за да го отметна от себе си. Спря да мърда. Преобърнах го и стрелях отблизо в главата му, за да съм сигурен, че е мъртъв. В края на краищата, ако има нещо неясно, не го оставяй така. Набързо го огледах. Бях улучил дясното му бедро, след това слабините, сърцето и рамото. Стрелях, без да се прицелвам — просто на късмет.

Дойде ред на кимчиядец номер 4. Вдясно пред себе си забелязах раздвижване. Видях, че се промъква към главния коридор на петнадесетина метра оттук. Опитах да се прицеля, но бях толкова превъзбуден, че треперех. Опрях ръката си върху най-близкия сандък, прицелих се и изстрелях серия от три контролирани изстрела към корееца, който бягаше към светлините на коридора. Контролирани изстрели друг път. Само един улучи, но оня продължаваше да бяга. Довиждане.

Разбира се, застрелях го в гърба. Не се гордея с подобни неща. Изстрелът в гърба си е изстрел и независимо дали според вас е честно или не, той има ефект — убива врага.

Строполих се изпотен, кървящ и разтреперан. И както си лежах на студения бетон, осъзнах, че всичките ми тренировки по стрелба в стресово състояние в „ТЮЛЕН-6“ сега се отплащаха. Не помня колко пъти съм тичал през стаи, пълни с мебели и сандъци, колко пъти съм стрелял по движещи се мишени и съм удрял старите си крака и крехки лакти в остри ръбове, за да докажа на моите тюленчета колко е важно да стреляш точно когато си възбуден до крайност и сърцето ти ще се пръсне, а и, по дяволите, не знаеш какво те очаква в следващия момент.

Те мърмореха. Оплакваха се, че всичките тези глупости са им ясни и че няма нужда да ги повтарят отново и отново, и отново.

„Да ви го начукам — казвах им. — Колкото повече кървите по време на учение, толкова по-малко ще кървите в боя.“ Чувствах, че съм прав, но не можех да го докажа. Но въпреки това го казвах, защото беше съвсем логично.

Сега, задъхан и проснат по гръб в подземната товаро-разтоварна платформа, с кръв, туптяща в ушите ми, си спомних как на чаша студена бира с бойците след напрегнат ден, прекаран в стрелба, аз броях новите си белези и се питах дали всичко това наистина си струва. Тази нощ можех да дам ясен отговор.

Тази нощ бях сам. Sans25 подкрепа. Sans приятели, съюзници или други стрелци.

Измъкнах се, защото бях наточил добре острието си по време на тренировките в „ТЮЛЕН-6“.

Глава трета

То Шо и още шестима дойдоха навреме, за да приберат останките. За по-малко от половин час пристигнаха от Токио — изглежда, с хеликоптер. Всъщност хеликоптерите бяха два, но пътуването си струваше средствата. Оказа се, че тези кимчиядци са севернокорейци, а Съединените щати не признаваха тази страна. И тримата бяха законно в Япония. От документите се разбираше, че всички работят. Единият беше чиновник в севернокорейското посолство. То Шо знаеше за него — агент-разузнавач. Другият беше работник в Токио. Останалите двама имаха фирмени карти на „Мацуко“. Знаех това име и никак не го харесвах. В края на 70-те години „Мацуко“ бяха продали свръхсекретни седемкоординатни фрезмашини на руснаците за милиони долари. Машините, високи колкото двуетажни сгради и с тегло триста тона, дадоха възможност на Съветските военноморски сили да произвеждат единадесетлопатъчни витла за подводници, които работеха толкова тихо, колкото витлата на американските щурмови подводници. В търсенето си на печалби „Мацуко“ завинаги бяха променили съотношението на силите в подводната война.

Преди да се захване за работа, То Шо ме скастри така, че ако го чуеше Ев Барет, би се почувствал горд.

— Тъп задник, лайномозъчен минетчия — започна той, — какво мислиш направи, като гърмя по тези хора, без да ми се обадиш?

След това сам си отговори:

— Осра се — изрева той и завря носа си в моя. — Ти се осра и сериозно накърни авторитета ми. — Направи кратка пауза. — По дяволите, Дик…

Опитах се да кажа нещо. То Шо не искаше и да знае.

— Не ща да чувам нищо, докато не разбера какво, по дяволите, е станало тук.

Поуспокои се, като видя на какво съм се натъкнал. Когато се появих, корейците мъкнеха по площадката контейнер с високоскоростни детонатори — електронни превключватели, практически същите като критроните — малките, прецизни електронни взриватели, използвани при ядрените оръжия.

Тези тук бяха малки детонатори, каквито се използват за тактически ракети като „Томахоук“. Виждал съм подобни при едно проникване на „Червената клетка“ в складовете на Военноморските сили. Сандъкът носеше безобидния надпис „ЧАСТИ ЗА КЛИМАТИЧНИ ИНСТАЛАЦИИ МАРКА «ЕКМИ»“, а маршрутът, по който е бил експедиран до „Нарита“, представляваше сложна одисея — Лондон, Франкфурт и Рим. Беше лесно да се види, че крайната точка на получаване, указана на многоезичния лист, залепен на едната страна на сандъка, е някаква фирма за електроника в Хонконг.

Очевидно бях прекъснал корейците по време на игра — понгянгския26 вариант на монте27 с три карти, при която детонаторите са асото в дупката, а благодарение на ловкостта на корейците щяха да се озоват в Северна Корея за използване в някоя ядрена програма, докато празният сандък продължава пътя си към колонията на британската корона.

Двама от тангата все още бяха живи — може би вече не мога да стрелям както навремето — и То Шо нареди да ги закарат под строга охрана в болница, където да ги закърпят преди разпитите. Оказаха ми първа помощ за раната на бузата, а след това двамата с него се върнахме с хеликоптера до Токио и в кабинета му разказах всичко. Обадихме се и на О’Баниън и му обяснихме за приключението ми с тези кондензатори, за да може да информира „Фуджоки“.

Все още бях силно възбуден. Мисълта ми работеше със свръхзвукова скорост. Припомнях си стрелбата и се опитвах да възстановя каквото мога. Но всеки път получавах един и същи сигнал за грешка: „Нещо в тази картина не е наред.“ Просто бях прекалено откачен или уморен, или пък възбуден, за да мога да разбера кой е грешният елемент в картината. Майната ми.

Часът беше 9,00. Един от хората на То Шо ми каза, че фирмата, произвела детонаторите, се казва „Джоунс-Хамилтън“. Седнах на компютъра и си поиграх малко с „Нексис“28 и „Доу Джоунс“. Открих, че „Джоунс-Хамилтън“ е предприемаческа фирма от Калифорния и си имат често „шушу-мушу“ с Министерството на отбраната, най-вече защото един от директорите й е бил министър там и се казва Грант Грифит.

Смътно помнех името Грифит — имаше нещо мръсничко около него. Сигурно е мошеник, като се има предвид, че изнасянето на ядрени детонатори е незаконно. Докато се правех на Шерлок, накарах То Шо да проследи фирмата за електроника на листа. Беше собственост на някой си Грант Грифит. Нямаше никакви случайности. Този тип беше мошеник.

Обадихме се до Хавайските острови. Когато казах на О’Баниън какво съм открил, той веднага ми нареди да предам всичко по каналния ред. Според него властите биха се заинтересували от новините за ядрени детонатори и участието на бивш министър на отбраната в подобни афери.

То Шо ме закара до американското посолство. Обадих се на военноморския аташе от кабината на постовия морски пехотинец и поисках незабавна среща. Негово кралско височество полковник Бливет Сфинктер-младши, не знам как му беше името, в момента имаше прекалено важни ангажименти, за да ме приеме веднага. И докато чаках, отидох до магазинчето, за да купя за То Шо кашон безмитно уиски „Хейг & Хейг“ в бутилки с вдлъбнати страни като благодарност за пистолета, патроните и моралната подкрепа.

— Смятай го за подкуп — казах му.

Той прибра кашона в багажника на колата си така грижливо, сякаш държеше тленните останки на някой от предците си.

— Разбира се, приятел, знаеш, че ще го приема точно така — отговори той. — Не забравяй, че съм учил в твоята страна и познавам обичаите ви.

Седнахме в приемната на третия етаж на огромната сграда на посолството, наблюдавахме апаратчиците от Държавния департамент, които минаваха покрай нас в раираните си костюми, въртяха палци, поклащаха се на пети и дрънкаха с монетите в джобовете си. Говорихме си и разглеждахме един стар брой на списание „Пийпъл“ — отпреди шест месеца.

Най-накрая след два часа чакане ме пуснаха във валхалата29 на Военноморските сили. Аташето, бивш шофьор на кораб, беше в колосана риза, с пръстен от академията и отегчено изражение. Не си направи дори труд да записва. Стоях само десет минути.

Ядосах се. В края на краищата ставаше дума за ядрено оръжие, а тоя само кимаше. Е, майната му. Реших, когато се върна в Щатите, да се обадя на стария си приятел Тони Меркалди, който работеше в ЦРУ — правеше хубави неща. Той нямаше да остане безразличен към това, което щях да му разкажа. Целунах всички необходими печати и се заклех да пазя тайна, след което бях свободен да напусна Токио.

Е, почти свободен. То Шо ме държа още дванадесет часа.

Обясни ми всичко, докато се разхождахме в парка пред стария императорски дворец, където според него беше почти невъзможно разговорът ни да бъде подслушан.

— Става дума за нещо неприятно, Дик — каза той.

— Карай, То Шо.

Вдигна рамене.

— Виж, имаме проблеми. Най-напред, когато разглобихме сандъците, намерихме три многопосочни устройства за проследяване, работещи в пасивен режим.

— Пратката е била следена? — Това ме порази.

— Да. И, изглежда, тези неща са произведени в Америка.

Дали не се бях намъкнал в игра на „Християните в действие“ — както тюлените наричаха ЦРУ — или на някоя друга агенция?

То Шо каза, че няма дори и най-смътна представа.

— Но зная, че бивш министър на отбраната е въвлечен в това, което ми прилича на операция за незаконно вкарване на оръжия в Северна Корея. Бих искал да го поразпитам и съвсем ясно заявих това на висшестоящите си. Проблемът е, че той има няколко високопоставени приятели тук, в Япония, а те успяват да държат „Куника“ с вързани ръце. Заповедите са много прости. Цитирам: „Прекратете. Точка.“ Край на цитата.

— Това ми звучи като начало на операция по прикриване.

— И на мен така ми изглеждат нещата. Официално ни наредиха да прекратим всичко, но шефът ми не иска да се предаде така лесно.

— Не съм го виждал, но вече започвам да го харесвам.

То Шо се усмихна.

— Един отвратителен старец. Раздразнителен сухар. Независим. Много различен от нормалния японец. Но вдигна рамене, намигна и ми кимна, а аз разбирам езика на жестовете му. Каза, че мога да продължа по случая, но много, много предпазливо.

— И ще го направиш ли? — Ако То Шо смяташе да продължи разследването, аз също исках да участвам.

Всъщност вече бях решил сам да се заема с шибания Грант Грифит, когато се върна в Щатите.

Питате защо?

Хубав въпрос. Отговорът е прост. Вижте. Военноморските сили може и да ме прецакаха, но все пак аз служих в тях повече от тридесет години. Същите тези Военноморски сили ме приеха, образоваха ме, направиха ме водач на няколко смели мъже и ми дадоха възможност да убивам враговете си.

И когато някой проклет юрист милионер започне да прави номера, заради които може да загинат хора от Военноморските сили, аз бих искал да натикам задника му в земята. Край на проповедта.

Погледнах То Шо.

— Е?

— Дик, ще ми направиш ли една услуга. Все още имаш познати с хубави компютри в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на Щатите. Изрови каквото можеш за Грант Грифит и за това какво е намислил и ми го предай.

Не отговорих. Инстинктивно не харесах идеята. Нямах нищо против да поддържам колегиални отношения с То Шо.

Когато ръководех „Червената клетка“, двамата бяхме представители на правителствата си и на тази база разменяхме официална информация. Но сега нямах статут на официално лице. Той искаше да му стана агент, а агентът обикновено е чужденец, който издава информация на офицер от разузнаването. Тук, в Япония, аз бях чужденец, а То Шо — офицер от разузнаването. Мислите ли, че съм прекалено мнителен? Е, мислете каквото си искате, но в края на краищата щях да стана шпионин на То Шо.

И все пак във всичко имаше известен смисъл, ако можех да пораздвижа нещата. Разбира се, нямаше да използвам връзките си в ЦРУ и Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на Щатите, за да предавам информация на правителството на друга страна. За това си има дума — предателство.

Но То Шо имаше достъп до информация, до която аз не можех да се добера. Той представляваше официална агенция и можеше да се възползва от това, независимо дали работи по тайна операция или не. А аз? Аз бях пенсионер и бивш затворник. И ако моята информация — колкото и незначителна да е тя — не беше секретна, то нямаше нищо лошо в това да я споделя с него.

— Дадено. — Стиснахме си ръцете.

То Шо се постара да ме качи на самолета преди края на деня. Беше успял да потули историята в „Нарита“ и не искаше да се мотая наоколо, ако пресата или някой друг започне да си вре носа. Затова ме закара до хотел „Окура“, промъкна ме и там през пропуска, уреди ми място в първа класа и на вратата ми се поклони като някакъв шибан самурай от филмите. Гледах го през прозореца. Стоя там, залепил нос за стъклото, докато дръпнаха рампата, изтикаха самолета назад и започнаха да го теглят към пистата.

Както Роналд Рейгън обичаше да казва на Горби: „Вярвай, но проверявай.“ Сайонара, То Шо. През следващите петнадесет часа от директния полет до международното летище „Дълес“ работих на двукилограмовия си лаптоп „Дел“, който О’Баниън ми беше дал, от време на време подремвах и сърбах от напитката си „Дом Периньон“. Докато пишех първата част от доклада си до Блек Джек Морисън, реших, че в края на краищата пътуването бе успешно. Очистих няколко лоши типове, чуках, ядох доста сурова риба и докато се занимавах с моите неща, бях намерил време и за развлечения. Кой казва, че животът не е прекрасен?

Единственият проблем идваше от бившия министър на отбраната, чиято фирма контрабандно изнасяше забранения плод при онези, дето ядат кимчи. Не ме разбирайте погрешно, аз съвсем не съм света вода ненапита. Но както казах, прекарал съм тридесет и три години във Военноморските сили и макар да мисля, че системата вони, вярвам в хората, които вършат цялата работа.

Изключих компютъра, загледах се в мехурчетата на шампанското и се замислих как да проверя този човек.

В къщата си — вила „Свирепия“, — която се намираше в гората на около шестдесет мили от Вашингтон, намерих списък с телефонни съобщения, дълъг колкото пишката ми. Ето защо пуснах касетата, налях си „Бомбай“ с лед и се заслушах и в двете. Шегувам се. Повечето бяха гадни обаждания от кредитори, злобни заплахи от бившата ми съпруга, молби от децата за пари и обаждания на отбрани приятели, които питаха къде, по дяволите, съм се дянал и кога ще се съберем на чашка „Бомбай“ с клюки.

Най-приятно ми стана от късото и сладко „Да ти го начукам много“ от Ник Гръндъл Гадния. От двадесет и пет секундното съобщение на Ник разбрах, че се обажда от телефонен автомат някъде наблизо — оперативна сигурност, нали разбирате, — но следващия път, когато той и момчетата се озоват във Вашингтон, ще ми се обадят пак съвсем тихичко. „Животът е ужасен. Командирът ни е абсолютно лайно и всички скучаем, защото вече никой не ни позволява да вилнеем и да стреляме. Спусни един «Бомбай» за наше здраве, капитане. Имаме нужда от това.“

Дявол да го вземе. Очите ми се насълзиха, когато прослушах записа за трети път. Това беше първият пряк контакт с хора от „Клетката“, откакто отидох в затвора. Ник не беше виновен. На бойците диверсанти от Военноморските сили, които сега наричат Група за разработване на специални методи за бойни действия в тила на врага, или ГРСМ, им бяха заповядали да не общуват с мен. Командирът на ГРСМ, капитан на име Дом Мъшър, известен като Лигльото, беше изпратил заповед до всички бойци. В нея се казваше, че всеки моряк, който влезе във връзка с Дик Марчинко, ще загуби разрешителното си да работи в секретни поделения. За онези от вас, които не разбират важността на това, е достатъчно да кажа, че без такова разрешително, тюлените не могат да работят със секретни материали. А почти всички неща, с които се занимават тюлените в ГРСМ, са секретни.

Научих за заповедта на Лигльото по агенция „Партенка“ на тюлените. Дори се шушукаше, че домашните ми телефони се подслушват и пощата ми се проверява. Не зная дали слуховете бяха верни, но предупрежденията свършиха работа. Никой от „Червената клетка“ не ми се обади, нито ми писа. Бяха успели да ме откъснат от мъжете, които бях водил.

Обаждането на Гадния означаваше, че са настъпили промени. Какво ли ще рече това? Кой знае? Пък и какво толкова, нали отново ще мога да се видя с тюлените си.

Накрая следваха осем обаждания от секретарката на нещо, наречено „Алайд нешънъл текнолъджис“. Искаше да разбере мога ли да се обадя във връзка с предложение за лична охрана на шефа на фирмата. След третото обаждане в гласа на секретарката се долавяше нотка припряност. Осмото звучеше направо истерично.

Не изгарях от желание да се обадя. Опитвах се да стоя настрана от охраната на важни персони. Наложи се да работя като бодигард, за да покрия разноските си по адвоката и двете съдебни дела, но се заклех, че никога вече няма да се занимавам с подобно нещо. Обикновено работата е скучна, а тези, които трябва да бъдат охранявани, са задници. Всъщност ставате добре платена бавачка — тарифата ми възлизаше на 2500 долара дневно, — с която се отнасят като с нещо средно между слуга и шофьор. Съпруги на директори са ме карали да лъскам среброто им, а дъщерите им са се опитвали да ме задяват, когато татенцето не ги вижда. Не можеш да пиеш, не можеш да ядеш често, а и работното време е прекалено дълго.

От време на време има и интересни неща и силни усещания, от които на човек му се смразява кръвта. Малко преди да вляза в затвора, бях изпратен в Пакистан, където се представях като атакуващ защитник на директор на фирма, когото местните гангстери искаха да премахнат. Опазих задника му, понаплесках двама лоши типове и ядох най-лютата храна от тази страна на Халапено30. Но в деветдесет и девет процента от случаите човек просто си слага главата в торбата. Е, за много пари, но все пак си вътре.

А пък и достатъчно дълго бях опазвал важни персони във Военноморските сили. През 75-а ме пратиха да охранявам главнокомандващия Военноморските сили адмирал Джеймс Уоткинс по време на пътуване в Централна Америка. Имаше доста заплахи от терористи, но той не желаеше да пътува с голям антураж. Освен това ненавиждаше Военноморската следствена служба, която по принцип трябваше да осигурява безопасността му. Затова ме помолиха да оглавя едночленен охранителен отряд вместо десетте лайномозъчни тъпаци от Следствената служба, които обикновено пътуваха с него.

Заминах в униформа, накичен с всичките си медали и отличия. Носех куфарче досущ като на командващия. Неговото беше някаква луксозна марка, като „Крауч и Фицджералд“. Моето пък бе направено от „Хеклер и Кох“, швабските майстори на пистолети. В него се намираше автомат МП-5, а дръжката на куфарчето представляваше спусък. С това устройство не можеше да се стреля точно — освен лоши имаше вероятност да поразя и свои, но аз трябваше да пазя Уоткинс, а не да мисля за разни задници, които ми се пречкат.

Автоматът МП-5 не беше единственият ми избор. Всъщност аз представлявах подвижен говорещ оръжеен арсенал. В джобовете си носех различни минигранати, всяка с размерите на топче за пинг-понг и смъртоносна, колкото малка касетъчна бомба. Имах кожена палка, нож и един надежден автоматичен пистолет „Детоникс комбатмастер Марк V“ 45-и калибър, който се побираше в дланта ми. Зад колана си носех гарота. В токата на колана си криех кама. И нито за миг не се отдалечавах от командващия. Вечер го завивах в леглото му, а рано сутрин го събуждах. Спях в съседна стая. Заедно пиехме, ядяхме и дори заедно пикаехме и ходехме по голяма нужда. Тогава за първи път по време на престой в чужбина не можах да изчукам нещо, нито да пийна малко вино. Харесвах адмирал Уоткинс. Все още го харесвам. А и първото пътуване премина добре. Но не и второто, третото, четвъртото или петото. Тогава реших, че охраната на важни личности е кофти нещо. Не си струва с това да си вадиш хляба. Не си струваше според мен.

Така че не бързах особено да отговоря на „Алайд“. Свърших доклада си за Блек Джек Морисън и го изпратих по „Федерал експрес“31. Насякох, нацепих и подредих седем кубика дърва, настъргах три кубически метра стърготини, за да покрия градината си, и опразних почти една пета от бутилката с „Бомбай“ във ваната. Освен това включих компютъра и потърсих името на Грант Грифит в системата „Нексис“ и няколко други бази с данни.

Преди не повече от шест месеца го бяха обрисували във „Вашингтон пост“. Статията представляваше поредният подмазвачески минет, според който Грифит е страхотен и шибаните му опити да прокара идеите си за упражняване на въздействие се представяха като служба на обществото. Имаше една по-интересна и ценна статия в „Бизнес уик“, която обхващаше обширната мрежа на Грифит. Преснимах я и я използвах като основа за организационен график.

Обадих се и на Тони Меркалди от ЦРУ и поисках да се видя с него. Срещнахме се в офицерския клуб на военновъздушната база „Болинг“ на Източния бряг на река Анакоста до Вашингтон. Прекарахме заедно два часа, разказах му за пътуването си до Япония и досадата, с която служителите на властта бяха посрещнали откритията ми.

Тони поклати глава.

— Задници — каза той. — Не разбират колко близо са севернокорейците до създаването на бомба. Без да навлизаме в секретните подробности, смятаме, че им остават по-малко от 22 месеца, преди да я направят.

— Какво ги задържа?

— Неща като детонаторите, на които си се натъкнал. Имат кондензатори от Съветите… — Меркалди вдигна очи към небето. — Извинявай. Руснаците. Както и да е, бомбите с кондензаторни детонатори са несигурни. Търсят най-модерни елементи, за да направят съвременни бомби. С електроника. С транзистори. Миниатюрни.

Информацията на Меркалди много добре си пасваше с всичко, което бях видял. Затова споделих с него подозренията си за Грант Грифит. За моя голяма изненада Мерк ми каза, че съм много далеч от истината.

— Той е от добрите, Дик.

— Така ли? Е, тогава защо изпраща детонатори за ядрени бомби, по дяволите?

Меркалди изтърси една троха от униформата си на полковник от Военновъздушните сили.

— Не зная — отговори той. — Но ако Грант Грифит го е направил, то не е без причина.

Обясни ми, че Грифит е помагал на Пентагона при решаването на случай за контрабанден внос на високи технологии в Съветския съюз и е напълно възможно сега да прави същото.

Не бях напълно убеден, но думите на Мерк ме поукротиха. И все пак го накарах да ми обещае, че ще провери и ще ми се обади. Имаше нещо тъмно около Грант Грифит, което ме караше да се чувствам неспокоен, а инстинктите ми никога не са ме лъгали.

Изпратих на То Шо по факса купчина изрезки от вестници заедно с известие, че скоро ще му се обадя. После отново седнах над компютъра и започнах да проучвам „Алайд“. Данните бяха оскъдни. Оказа се малка фирма, деветдесет процента от бизнеса й беше свързан с Военноморските сили. Толкова. Вече бяха минали шест дни от последното им обаждане и реших да позвъня на „Алайд“.

Казаха ми, че са заплашили шефа на фирмата с убийство. Предложих им да се обърнат към полицията. Отговориха, че заплахата не е достатъчно конкретна, за да оправдава намеса на полицията. Към мен ги насочил някой от Военноморските сили.

Станах подозрителен. Това не е ли „мухоловка“, както му викат в света на разузнаването — „ужилване“, вдъхновено от Военноморските сили, за да ми лепнат съучастие в опит за убийство?

Обясних на „Алайд“, че не предлагам нищо друго освен закрила. А тя е с отбранителен, а не нападателен характер.

Онзи отговори, че точно това търсят.

Обявих им скандално висок хонорар. Казаха, че са им предлагали много по-високи и им звучи добре. Ритнах се сам и ядосан предложих да се срещна с важната личност, преди да се ангажирам. Може би оня няма да ме хареса. Може би ще го обидя. Може би ще му доскучая до смърт. Може би.

Не исках да си създавам главоболия. Но пък бях останал без пари, а в емигрантското семейство, от което произлизам, всички изкарваха прехраната си с работа. Попитах как се казва.

Казваше се Джоузеф Андрюс. Инженер. Страхотно. Бял протестант от англосаксонски32 произход, кръстен на един герой от роман на Хенри Филдинг, който печели мангизите си с помощта на логаритмична линийка.

Напук на здравия разум си уредихме среща в старата част на град Александрия в един ресторант на река Потомак — наричаха го „Чарт хаус“. Харесваше ми там. Приличаше на удобен хол: обзаведен беше така, че да създава неофициална атмосфера, храната бе добра, напитките — големи, а и келнерите не се мотаеха. Щяхме да се срещнем за вечеря. Той щеше да я плати, а също и сметката в бара.

Познах го още щом се показа на вратата. Слаб, към шестдесетгодишен, с бяла коса. Прическа в стил „Помпадур“ като на Рос Перо, обичайния сив костюм на тънки райета, бяла полиестерна риза, синя вратовръзка и пластмасовата кутийка за писалка в джоба на сакото — по всичко личеше, че е той. Инженерите така безбожно си приличат, че можеш да ги разпознаеш от километри.

Майкъл, управителят, го доведе на масата ми.

Изгледа ме като извънземно. Косата ми беше сплетена на плитка, която се спускаше на гърба ми, а брадата ми наподобяваше нещо средно между стил „татарин“ и „варварин“.

— Мистър Марчинко?

— C’est moi. — Изправих се. — Enchante33.

— Джо Андрюс. Приятно ми е да се запознаем.

Стиснахме си ръцете. Имаше здрава, суха длан. Това ми хареса.

Седнахме. Поръча си нискокалорична кола. Това беше лош знак. Пресуших своя „Бомбай“ и поисках още една тройна напитка. Започнахме да си бъбрим. Мислех да му посветя няколко часа, да го накарам да черпи и после да се чупя.

Той ме гледаше през дебелите стъкла на очилата си. Беше от онези хора, които изглеждат голи без джобен компютър в ръка. А и мигаше често. Приличаше ми на развеселена катерица. Реших да го нарека с кодовото име Алвин34.

Поиграхме си на спаринг-партньори около половин час и в същото време и двамата „опипвахме“ почвата. Пробвахме еврейската игра „Познаваш ли този или онзи“ и се опитвахме да разберем дали пътищата ни някъде не са се пресичали.

С изненада открих, че ни свързват повече неща, отколкото очаквах. Името му не беше Андрюс. Казвал се Джоузеф Амаюк, най-големият син на хърватски обущар емигрант. Родил се в двуетажен блок в квартал с жилища под наем в Северна Филаделфия. Оказа се, че и двамата сме пенсилванци от работнически семейства. Аз произхождах от стар словашки миньорски род и бях роден в малката паянтова къща на баба си Джъстин Павлик в Лансфорд, Пенсилвания. И двамата знаехме какво е пот, разбито сърце и сливовица, макар че я пиех само аз.

И той като мен беше човек, измъкнал се със собствени усиля от беднотията. Записал се в колеж, в „Темпъл Юнивърсити“, а после завършил техническия университет в Масачузетс. Работил двадесет години като проектант в „Интернешънъл Дайнамикс“, като помагал за изграждането на много системи за насочване, използвани в неуловимите за хидролокатори подводници на Военноморските сили. След това изведнъж напуснал, защото, както сам се изрази, системата сама се прецаквала, а той искал не да й сътрудничи, а да прави нещо голямо.

Създал своя фирма и започнал да разработва системи за насочване за ракетите на Военноморските сили. Направил я преуспяваща по старомодния начин — с пот и кръв. Оженил се още като студент в последния курс. Трите му деца вече бяха големи — лекари. Казах му, че е късметлия. Моите деца бяха вече около двадесетте, но все още не бяха пораснали. Може и да пораснат някой ден.

Аз пък бях поел пътя на Военноморските сили — прекъснах училище и влязох в армията на седемнадесет години, за да избягна поправителното училище. Станах водолаз, защото исках да раздавам наказания и да ритам задници. Благодарение на непрекъснатото ръчкане на първия ми командир, оня прекрасно вулгарен и възхитително сквернословен взводен старшина Ев Барет, чийто глас винаги звучи в съзнанието ми в стресови моменти, изкарах диплом за средно образование, отидох в офицерската школа и станах свръхсрочнослужещ. След това ме приеха за тюлен и се почна едно двадесетгодишно вилнеене, скачане с парашути, насилване, оплячкосване и опожаряване. Служих като аташе в Камбоджа и там карах сърф на бос крак под обстрела на червените кхмери. Командвах „ТЮЛЕН-група 2“. Изкарах диплом от колеж, а също и магистърска степен от университета в Обърн.

През 1980 г. ми заповядаха да създам военноморския еквивалент на група „Делта“ — „ТЮЛЕН-6“. Пенсионирах се десет години по-късно като следствен, за когото похарчиха 60 милиона долара. Двадесет и три месеца по-късно бях обвинен от Министерството на правосъдието, изтърпях две съдебни дела и излежах една година във федералния пандиз.

Разследваха ме по същото време, когато се занимаваха и с Оли Норт35. Него го дърпаха за унищожаване на документи, а мен — за унищожаване на хора.

Бях се наслаждавал на това унищожаване повече, отколкото Оли на онова с хартията.

Но стига съм говорил за себе си. Какво правиш ти, Джо?

Е, той каза, че е на петдесет и осем години, децата му са пораснали и иска вече да работи не за тях, а за себе си. Беше малък бизнесмен в свят на мултинационални корпорации и съкращения на бюджетите за отбраната, но предизвикателството му харесвало и искал да победи. Това ми допадаше. Попитах го защо смята, че се нуждае от защита?

Обясни ми, че си изкарва хляба, като измисля телеметрични системи по нов проект за ракети на Военноморските сили. Изцяло е обсебен от друг нов проект: яко бил затънал в дългове, за да купи една италианска фирма, която строи миниподводници с пръстеновидни корпуси и дизелови двигатели, съвсем уместно наречени Focas, или тюлени — това са малки маневрени съдове, които поемат от осем до двадесет и пет души и са особено ефикасни за операциите на тюлените. Но досега Военноморските сили отказвали контакти във връзка с подводницата на Андрюс, дори и само за да я оценят. Тъй като била с дизелов двигател, хич не ги интересувала.

Изглеждаше съвсем разбираемо. Бях го установил през 1974 г., когато като командир на „ТЮЛЕН-2“ се опитах да ги накарам да купят подобна на тази подводница — за дванадесет души, удобна за операции в тила на врага при особени условия и ограничени цели. Тогава ми отказаха точно както сега го начукваха и на Джо поради вътрешноведомствен спор между Сухопътните войски, които финансират и контролират тюлените, и подводния флот, който финансира и контролира подводниците.

Мога да изпиша топове хартия на тази тема, но изводът е един: Сухопътните войски не могат да закупят подводници, а подводният флот не иска да закупи подводници с дизелови двигатели.

Джо беше жертва на една толкова скована и тесногръда система, че дори и да притежаваше идеалния модел, Военноморските сили пак щяха да го отхвърлят. Каза, че до момента е вложил повече от два милиона долара в този бизнес. Заложил къщата си и изтеглил заеми от банки. Но печалбата би си струвала всичко това. Ако Военноморските сили закупят двадесет и пет подводници, а всяка от тях е четири милиона и половина долара, брутната му печалба щеше да стигне 110 милиона долара, като за него остават повече от половината.

— Големи пари, Джо.

— Можеш да заложиш задника си, че са големи, Дик.

Единствената му надежда беше да наеме някой лобист, който да представи проблема направо във висшите ешелони на Пентагона, пред офицерите, които не е можел да разбие сам.

Питах го какво го спира.

Парите. Джо обясни, че само един човек в града може да убеди подводния флот да закупи дизелова подводница. Грант Грифит — бившият министър на отбраната. Но той искал 1500 долара на час и предварително изплатен минимум от двеста часа.

— Дик, това е една трета от милион долара. Нямам ги.

Когато чух това име, ушите ми щръкнаха. Ако този човек иска да бъде представян от Грифит, то аз имах интерес да се залепя като гербова марка за него. Особено след като строеше подводни плавателни съдове, каквито Северна Корея можеше да използва, за да прекарва материали за ядрени оръжия.

Попитах за заплахата и как се е добрал до мен.

— Добрах се до теб, защото разговарях с един приятел от разузнаването към Министерството на отбраната и го питах дали не познава някой, към когото да се обърна.

— Как се казва?

— Предпочитам да не ти казвам.

— Какво работи?

— Занимава се със специални операции.

— В кой отдел?

Джо ме погледна и се усмихна.

— Не мога да ти кажа, Дик. Ако ти кажа, ще се сетиш, а той иска да стои настрани. Но ми каза, че ако искам най-доброто, трябва да наема теб. Каза, че Военноморските сили са те прецакали.

Е, познавах поне петдесетина такива човека в разузнаването на Военноморските сили — от пикльовците от ВВС като стария ми приятел Тони Меркалди до тюлени, които съм обучавал в „Група 6“, и армейски задници, с които през различни периоди сме провеждали съвместни учения. А мисълта, че Военноморските сили ми го бяха начукали, споделях напълно.

— Окей. Да предположим, че не ми гласят номер чрез теб. Най-напред ми кажи защо смяташ, че се нуждаеш от защита.

— Касетъчните бомби — отвърна Джо.

Това беше напълно безсмислено. Поръчах още една тройна доза „Бомбай“ — третата, откакто бе дошъл. Джо сръбна от нискокалоричната си кола и обясни. Участвал в проектирането на нови касетъчни бомби на военноморската авиация. Правели ги по-ефективни, което, разбира се, значеше по-смъртоносни. На един етап от работата трябвало да използват животни за изследвания на нараняванията и това по някакъв начин привлякло вниманието на тълпа активисти от движението за защита правата на животните. Всичко започнало изведнъж, по времето, когато съм бил в Япония. Единия ден всичко било нормално. На следващия гумите на колата на Джо били срязани, колата пръскана със спрей и на телефонния секретар имало записани доста нецензурни обаждания. Два дни по-късно получил първата от дванадесет заплашителни бележки заедно с негови снимки на път за работа. Беше ги донесъл, за да ми ги покаже. Изнервяха го.

— А полицаите?

— Казаха, че ако се случи нещо, ще се задействат.

Разбира се. Какво ли бих могъл да очаквам? Разгледах снимките и документите. Джо не беше от онези старши служители, които искаха да си придават важност. Наистина бе заплашен. Стигахме до същината на нещата, когато ядяхме печената на скара риба меч. Той дори изпи чаша вино. Е, добре де. Половин чаша.

Към края на вечерята се съгласих да му помогна. Работейки за Джо, можех да науча повече за Грифит, а в същото време и да получавам заплата. Когато се прибрах, изпратих на То Шо факс, с който исках информация за фирмата „Алайд нешънъл текнолъджис“ и накратко обясних ситуацията с Джо Андрюс. Шест часа по-късно получих само едно изречение от Токио: „Изрезките от вестниците са пълни с лайна. Стегни се. Нямаме нищо за «Алайд нешънъл текнолъджис». Пази се. Любов и целувки от Тош.“

Нали знаете колко често се случва, когато колата ви даде дефект и я закарате при монтьор, дефектът просто да не се покаже? Е, от мига, в който започнах да работя за Джо Андрюс, заплахите срещу него спряха. Дори го оставих да излиза сам, за примамка, а самият аз го следвах на дискретно разстояние.

В сряда сутринта Джо се качи в колата ми и ми показа някакъв плик.

— Добри вести — каза.

— Какво пише?

— Покана. — Като нетърпеливо дете ми набутваше този плик. Какво пише?

Чети, чети де!

Пликът беше от скъпите — с оная дебела хартия от памучни парцали36, каквито няма в складовете на армейската снабдителна служба. Измъкнах тежката картичка и я опипах.

— Прочети я, Дик.

— Добре де, ще я прочета. Господи!

Познах адреса. Това беше бърлогата на Грант Грифит в провинцията. Знаех за имението „Хъстингс“, защото бях свършил beaocup37 домашна работа. Грант Маккендрик Грифит беше един от министрите на отбраната по времето на Линдън Джонсън към края на 60-те години, а след това съветник по военните въпроси на всички републикански и демократични администрации. Винаги го интервюираха по „Найтлайн“38 и „СиЕнЕн“, както и в неделните сутрешни предавания — висок, изискан влечугоподобен задник с гъсти вежди и рано посивяла коса, винаги облечен в сиви костюми на тънки райета. Говореше с отмерен глас и вместо английски език използваше многосрични юридически дрънканици. За него винаги мислех като за Бившия. Това бе текстът, който показваха на екрана с обяснение, че е бивш министър на отбраната или бивш съветник на Рейгън, или пък бивш член на една или друга комисия за надпартийно гадаене на боб.

Грифит беше част от постоянното присъствие във Вашингтон — един от онези юристи лобисти като Роберт Щраус или Кларк Клифърд, или пък Ленърд Гармент, които правят милионите си без значение кой е на власт.

Знаех също, че веднъж в годината Грифит провежда военни игри в имението си в провинцията. Канеше десет екипа. Победителят получаваше трофей. Всичко това изглеждаше толкова тъпо — нещо като „Искам да бъда Войник на съдбата“.

— Е, та кое е толкова страхотно?

— Вечерта, когато се запознахме, ти казах, че бих искал Грифит да ни представя, но хонорарът му е твърде висок. Дори не иска да разговаря с мен. А сега — покана да го посетим в дома му.

Замислих се. Нямах намерение да казвам нищо на Джо, но съвпаденията ставаха вече твърде много. А аз не вярвам в тях. Още повече поканата си е покана.

— Ти не каза ли, че ако сделката с подводниците стане, ще спечелиш повече от петдесет милиона долара?

— Ъхъ.

— Е, ще се възползваш ли от военната игра?

— А?

— Поканата ще ти позволи да прекрачиш прага му. Отведи Грифит настрана. Кажи му, че ако те представлява, ще му дадеш петдесет процента от печалбата — това възлиза на двадесет и пет милиона, нали?

— Да му предложа процент?

— Да.

— Не съм се сещал за това. — Джо се почеса по брадата.

— Мислиш ли, че ще клъвне?

— За толкова пари? Кой не би клъвнал?

— Ами играта?

Сега пък игри-мигри.

— Какво играта?

— Няма ли да е добре да направим приятно впечатление на Грифит?

Това ме накара да се замисля. Може би Джо имаше право. Е, няма нищо невъзможно.

— Занимавал ли си се досега с такива неща?

Той поклати глава.

— Не, откакто престанах да бъда бойскаутче.

— А хората, които ще доведеш със себе си?

— Господи, Дик. Не зная. Двама от тях са служили във флотата.

— Колко време има до играта?

Погледна картичката.

— Трябва да бъдем в „Хъстингс“ след две седмици, считано от петък.

Включих на скорост и се пъхнах между колите.

Пак плашеха кучето Марчинко с шибания салам.

— Джо — казах, — добре дошъл в подготвителния полеви лагер.

Глава четвърта

Сплотеността — това е най-важното, за да се създаде боеспособна група. А това означава всички да действат и да мислят като един човек, всеки да подкрепя останалите, а не да мисли само за себе си. Групата не е механична сплав от хора, които не се разбират и не са годни за нищо. Всеки трябва да е готов да умре за другия. Сплотеността на групата е емоционалното, физическото и физиологичното епоксидно лепило, с което са споени екипажите на тюлените, разузнавателните взводове на Морската пехота и щурмовите отряди от Специалните сили. Във военните филми на Джон Уейн Херцогът винаги изнася реч пред своите пехотинци, пилоти или моряци за какво воюват. Но в реалния живот хората не се бият на живот и смърт заради нечия произнесена реч за неясни ценности като свобода или независимост, или демокрация, противопоставени на червената заплаха, или защото трябва да защитават родината си от наркотрафикантите или от терористите на Абу Нидал.

В реалния живот мъжете се бият за приятелите си: за своето отделение или взвод. Но втвърдяването на тази спойка, лепилото, процесът, чрез който се изгражда сплотеността на групата, може да отнеме седмици или месеци. Месеци на обучение, работа и скитане и, разбира се, съвместно участие в побоища, докато се изгладят проблемите и всички започнат да действат като един голям колективен сфинктер, а не като тълпа отделни задници.

За тюлените, обучението по сплотеност на групата започва по време на основното обучение по диверсионна дейност, когато в двойките водолази, които все още са „попови лъжички“, те са буквално вързани един за друг и са заедно през следващите шест месеца. Когато станат истински тюлени и започнат обучението по бойни действия, втълпяването на идеята за сплотеността продължава.

Когато през 1980 г. образувах „ТЮЛЕН-група 6“, ние ядяхме, спяхме, пиехме и се биехме заедно в продължение на осемнадесет седмици. Съкратихме обучението от една година на по-малко от пет месеца. Това беше време на интензивни и напрегнати учения. Хората ми стреляха повече, скачаха повече, катереха се повече и се обучаваха по-усилено от всяка група в историята на американската армия.

Когато бяхме в базата си, започвахме в малките часове с физически упражнения. Когато се намирахме на път, подкарвахме още преди зазоряване с учения по десант с парашути. У дома или на път обикновено завършвахме доста след полунощ в някой бар, където моите деветдесет неуправляеми тюлени пиеха бира „Куърс“, обръщаха чашки текила, оглеждаха приятни дами и спореха по проблемите на деня. Цялата тази смесица от дейности обикновено завършваше с бой — ако някой външен тип изкаже различно мнение или пък възроптае, че поглеждат към дамата му, момчетата се нахвърляха върху нещастника и го правеха на наденица. Ако това не се случеше, те се скапваха от бой помежду си. Но белезите, срязванията, контузиите и разкървавените носове бяха направили тези мъже готови на всичко един за друг — та дори ако трябва да пият урината си. Толкова се бяха сближили.

Сега проблемът ми беше да направя инженерчетата на Джо диверсанти и да им внуша идеите на „ТЮЛЕН-група 6“ за по-малко от седмица, за да се получи нещо, подобно на бойна група. Знаех, че ако се стигне до война, аз ще понеса тежкия кръст, така че, повярвайте, не се стремях към сплотеност. Просто исках да ги науча да не се спъват един в друг.

Списъкът с нещата, които трябваше да научат, беше ужасяващо дълъг. Трябваше да бъдат облечени, да получат минимални знания по ориентиране, патрулиране, засади, и контразасади, криене, камуфлажно маскиране, оцеляване, приготвяне на храна, тактика при боравенето с оръжие, стрелба, следене, оказване на първа помощ, придвижване нощем, действия в студено време. За спането поне не се притеснявах. Нямаше да остава време за това.

Можеше да се каже, че бях изправен пред една невъзможна задача: да превърна четирима некадърни, смотани и грозни книжни плъхове с инженерно образование в прецизно настроена бойна машина. Е, да ви го начукам. За мен не съществува думата невъзможно. Но знаех, че за да изпълня мисията си, трябваше да ги пречупя и да направя животни от тях, а след това да им дам обща цел. Нямаше да бъде трудно. Изправял съм се и пред по-големи предизвикателства и съм сломявал по-трудни личности.

Освен това имах план: щях да използвам основния метод на Мама-мащеха Марчинко, за да променя принципите на равноправието. Моята версия за равните права означаваше всички да бъдат третирани еднакво: като боклуци.

Пречупването щеше да стане във вила „Свирепия“. Казах на Джо да ги предупреди, че в продължение на седем дни ще бъдат напълно откъснати от външния свят, така че да си оставят радиотелефоните у дома. Изолирането и концентрацията са ключовете към успеха. Районът около вилата — 800 декара непрогледна гора с всичките му студени потоци, мръсни блата, а дори и две малки езера — е достатъчно тих, за да ми помогне бързо да превърна едно цивилизовано същество в животно-убиец. Разбира се, на няколкостотин метра имам съседи, но гъстата гора между къщите действа като страхотен буфер.

А що се отнася до общата цел, щях да накарам инженерчетата да мислят като колектив чрез въздействието на моята срамежлива, скромна и затворена в себе си личност. Всичките трябваше да се стремят към едно-единствено нещо: „ХВАНЕТЕ МАРЧИНКО“.

Дадох на Джо списък с необходимите неща. Може би е накарал хората в местния военен магазин да помислят, че Коледа е подранила. Екипът се нуждаеше от всички основни неща: маскировъчни униформи, обувки, кърпи за главите, ръкавици, кърпички, запалки (или ветроупорни кибрити), бележници, моливи, часовници, компаси, лъжици, отварачки за консерви, бойни ножове, одеяла, аварийни запаси с провизии, манерки, противонасекомни препарати, камуфлажни бои, аптечки, резервни чорапи, затоплящи таблетки, тоалетна хартия, индивидуални маскировъчни мрежи, както и всякакви лични медикаменти, които смятат, че ще трябва да вземат редовно.

За оръжията и боеприпасите щях да се погрижа по-късно, след като разбера кой ще издържи основния курс по бушменство. Целта ми беше да постигна 100% издръжливост.

Определих час на пристигане 8,00 в понеделник и тъй като ония си бяха учени идиоти, спряха колите си пред къщата почти един след друг. Джо ни представи. Инженер номер 1 — казваше се Дейвид Фишър, специалист по електроника с пожълтяла кожа, цайси и докторат от Калифорнийския технически университет. Беше сресан на път по средата и със зализан голям перчем. Невероятно много приличаше на Дагуд Бъмстед39 и го нарекох точно така.

Инженер номер 2 се казваше Норман Джеймс и беше с костюм от три части и черни обувки. Попитах саркастично защо е без вратовръзка, а той съвсем сериозно ми каза, че не я е взел, защото идва сред природата. Нарекох го Нормалния.

Последният беше Франсис Алберт Шивион — нисък, брадат, и приличаше на морско свинче с къдрава прошарена коса и силен акцент от Балтимор. Нарекох го Кекса.

Почерпих ги с кафе и гевречета и им казах да се облекат в бойни униформи. След половин час се появиха пред вратата ми и страхотно приличаха на онези от комедията „Флотата на Макхейл“. Мамицата му, почувствах се като герой от някаква шибана телевизионна комедия.

Усмихнах им се.

— Добро утро, господа.

Всички ми отговориха учтиво.

Време беше да ги събудя.

— Да ви го начукам — изръмжах в стил Ев Барет.

Това ги сепна и облещиха очи.

— Точно така, да ви го начукам. И знаете ли защо? Защото сте тълпа негодни, шибани, грозни и смрадливи минетчии с лайнени мозъци и тънки пишки. Хич не ме интересуват шибаните ви докторати и училищата, в които сте били, защото това не ви е шибан кабинет, а реалният свят, където ще мръзнете мокри. Тук успехът се измерва спрямо това как аз мисля, че се справяте, а не колко добре можете да пишете доклади и да подреждате папките си по азбучен ред. Това е базов лагер, задници. Знаете ли какво означава това? Означава, че ако не лагерувате както трябва, аз ще натикам базовите си обувки в задниците ви.

Шокът върши работа. Особено ако насреща си имате хора, които са прекарали целия си живот заети с някаква цивилизована дейност. Не им дадох възможност да си поемат дъх.

— Тук животът ви зависи от това дали правите каквото ви кажа и когато ви кажа. И то не трябва да ви харесва, смрадливоусти копелета. Просто трябва да го правите. Ако някой от вас се осере, ще страдат всички. Това е положението. Така че — свиквайте.

Разбира се, веднага започнаха да мърморят. Дагуд отвори уста, за да каже нещо. Преди да успее да отрони и звук, аз се нахвърлих отгоре му.

— Вече се оплакваш, а, смотаняк?

— Залегни за двадесет.

— А?

— Лицеви опори, заднико. Двадесет. На колене.

Отстъпи. Бутнах го и той седна тежко на асфалта.

— Добре. Обръщай се и направи двадесет лицеви опори.

Очите му заблестяха. Челюстта му трепереше. Но се обърна и зае позицията.

— Стой! — Погледнах останалите. — Какво ме гледате бе, лайномозъчни негодници такива? Не чухте ли какво ви казах преди малко — ако един от вас се осере, страдате всички?

Джо ме погледна с невярващи очи. Не беше очаквал такова отношение. Сякаш ми казваше: „Хей, аз ти плащам.“ Погледна ме с онзи поглед, който всички шефове владеят. Въздействието му върху служителите е гарантирано.

— Слушай, Дик… — педантично поде той. След това си затвори човката и ме погледна по-меко.

Освен в деня на първата ни среща Джо винаги ме беше виждал в костюм, вратовръзка и излъскани обувки „Гучи“. Когато валеше, носех шлифер „Бърбери“. Изглеждах съвсем като джентълмен.

Днес нещата вече бяха други. Беше ноември. В тази студена сутрин бе около нулата. Джо и тъпите му бюрократи трепереха. А аз стоях пред тях в униформени шорти с шест джоба, тениска с къси ръкави с картинка на злобен алигатор на име Phideaux40 и сандали на босо.

Косата и брадата ми изглеждаха, сякаш не са ресани от три дни. В черна найлонова калъфка на колана си носех боен нож.

Доближих големия си словашки нос на около сантиметър от носа на Джо.

— На мен ли говориш, заднико?

Разбра, че не се шегувам. Строполи се на земята. Останалите също.

Добре. Не трябваше да им харесва, а просто да го правят. Броях, докато правеха опорите. Джо направи осем. Дагуд и Кекса стигнаха до четири. Нормалния успя да направи около две. По дяволите! Това бяха трупове.

Казах им да станат.

— Добре. Хайде сега да поизцапаме дрехите и да разработим обувките.

Кекса изпъшка.

— Може ли да си поемем дъх? — помоли Джо.

Изсмях се злокобно.

— Какво? Да не си откачил? Я още двадесет.

Докато се търкаляха и правеха още лицеви опори, аз се разхождах пред тях като строеви сержант и обяснявах как ще започнем с курса по основи на придвижването по земни ориентири. Бях обозначил с жълта боя няколко дървета из близкото пасбище. Щяха да се движат с компас от едно дърво до друго и да разчитат азимутите и градусите.

Наблюдавах как си проправят път през полето, като се придвижваха от точка А към точка Б, след това към В и Г. Инженери. Знаеха кой край на стрелката да следват. Без проблеми.

След час разширих терена отвъд полезрението им и ги накарах да определят разстоянията между дърветата, за да имат представа къде би трябвало да се намират маркерите — използвах няколко стари парцалени кукли, които бях купил от вехтошарски магазин.

Към обед и четиримата постигнаха известен напредък, макар и поотделно. Всеки можеше да следва собствения си компас и да върви по права линия през серия незасяти полета. Квартетът беше доволен от напредъка. Добре. Това бе моментът да започнем с будалкането.

Върнах ги в къщата, където получиха по една паница гореща люта супа и по две бири. Джо и Нормалния поискаха диетична кола. Аз настоях да пият бира. Алкохолът щеше да ги поотпусне и да ми помогне да ги дезориентирам. Позволих им да използват тоалетните, а после ги пуснах на първото им трасе със завои през храсталака. Наредих им да се групират по двойки. Така щяхме да поставим основите на работата по двама и да се породи съревнование. Освен това им взех два от компасите.

Те почти не забелязваха липсата им. Решиха, че са усвоили придвижването по земни ориентири, и уверено се втурнаха напред през растителността като стадо елени лопатари.

Джо и Дагуд тръгнаха първи, последвани от Нормалния и Кекса. Струваше им се нормално. Джо беше шефът и хората му очакваха да ги води, въпреки че може и да не е най-добрият човек за челен дозор. Е, помислих си, че ще разберат тези неща по-късно. През това време аз се движех най-отзад, като се мотаех и наблюдавах темпото, движенията, нивото на самоувереност и се вслушвах в служебните им клюки. По-късно щяха да се научат и да не разговарят.

За да бъде всичко честно, бях намалил големината на целите. Вместо цели кукли сега използвах само главите им и, ах, забравих да кажа за това на гостите си. И знаете ли какво още? Ах, бях скрил и главите. Майната ви, грозни лайнени бюрократи.

Дали забелязаха това? Категорично не. Бяха изпълнени с онази самоувереност, заради която се умира по време на патрул. Дори започнаха да се шегуват — и пропуснаха първата цел. Всъщност минаха покрай нея, докато си дрънкаха като Люси и Етел41 и махаха с ръце като клоуни от новогодишно улично шоу.

Джо пръв усети, че грешат. Около четиридесет ярда по-надолу тръсна глава и реши да застанат в линия и да търсят.

Освен това се чудеше гласно дали не съм променил мишените по някакъв начин. На директния му въпрос отговорих, че са по-малки и може би съвсем малко по-трудни за намиране.

Отново замърмориха. Въведох нов елемент: времето. Дадох им деветнадесет минути, за да намерят следващия ориентир. Отново тръгнаха, но този път не така бързо и самоуверено. Започваха да проумяват реалността: теренът вече не беше равен, а тръните и шипките не им даваха възможност да си броят крачките. Гледах как Джо и Нормалния спореха дали са изминали 48 или 58 крачки на 230 градуса. Джо спечели спора, но грешеше. Гледах как подминаха ориентира и забиха направо през тръните, повече от декар площ, като следваха Джо. Този човек беше мазохист.

Е, какво пък, по дяволите. Чистият въздух ободряваше, денят ставаше по-топъл, а горичката — приятна, тъмна и дълбока като от поема на Робърт Фрост42. Затова оставих момченцата си да продължат напред. И още по-напред. След половин час Джо усети, че вероятно нещо не е наред. Даде заповед да спрат и се върна до дървото, на което се бях облегнал.

— Добре, прецака ни.

— Не съм ви прецакал, Джо. Вие сами се прецакахте. Бяхте толкова самоуверени, че се сплескахте.

Свиках съвещание.

— Вижте — казах им. — По-трудно е, отколкото изглежда. Но не е невъзможно.

Обясних им как да опростят задачата. Кимнаха с глави. Думите ми им се сториха разумни.

— Мислете като за „ЦЕЛУВКА“ — завърших.

— Ъ? — заекна озадачен Кекса.

— Целта Е Лекотата, Умнико Важен — отговорих. — Така правят тюлените. Така се оцелява. — Направих пауза, за да осмислят думите ми.

Дагуд почисти очилата си.

— Искате да кажете, че като отстраним всички странични елементи и се концентрираме само върху най-значимите неща, ще имаме по-дълго СВМП.

Бях озадачен.

— Какво е това? Някакъв шибан френски изменник и смукач на цици ли?

Кекса и Дагуд се засмяха. Джо взе да се хили.

Нормалния произнесе едно „тцъ-тцъ“ и размаха пръст под носа ми.

— Всеки знае, че СВМП е съкратено от Средно Време Между Повредите.

Всеки, но не и този тюлен.

— И можете ли да ми преведете това на английски?

— Разбира се — намеси се Джо. — Средно Време Между Посиранията.

Това ги разсмя.

Потупах го по рамото.

— Казано като от истински водолаз. — Извадих от джоба си карта. — Да видим дали можете да действате като тюлени и сами да намерите пътя до къщата.

Дадох им карта — от някакво географско проучване. Мащабът беше 1:5000 и на нея бях обозначил местоположението на къщата. Взех химикал и им показах къде се намират.

— Ще ви отнеме половин час, а може и четиридесет минути. Ако се натъкнете на река, значи сте тръгнали по грешния път на сто и осемдесет градуса. Ако не се върнете до утре сутринта, ще изпратя кучета следотърсачи. — Махнах им с ръка и се отдалечих по една тясна пътека. — До скоро виждане.

Добраха се до къщата след шест часа, тъкмо минаваше 17,00. Изглеждаха така, сякаш са ходили седмици наред. Чистите им униформи сега бяха мръсни. Новите им обувки бяха издраскани и със засъхнала кал. Изглеждаха гладни, жадни и готови да ме убият.

Поздравих ги от балкона на втория етаж. Изкъпан, в чиста черна униформа и високи обувки „Гортекс“.

Бях прекарал един час над компютърните бази данни, за да видя какво мога да намеря за военните игри на Грант Грифит, но без резултат. Това ме озадачи. Та този човек се стремеше към публичност. Но имаше неща в живота му, като военните игри, пред които, изглежда, бе спуснал завеса. Заинтригува ме как успява да го постигне.

Получих телефакс от То Шо, в който подробно се описваше една от японските връзки на Грифит. Министърът, който се беше опитал да прекрати разследването на „Куника“, беше сред водещите ултранационалисти — истински японски герой от войната, един от летците, нападнали Пърл Харбър. Той и Грифит притежаваха недвижима собственост в Токио и се познаваха покрай един от клиентите на Грифит — „Мацуко“.

Името ми се беше сторило познато и тъкмо започвах да се ровя из папките си, когато дочух степания и пъшкане отвън. Трябваше да са моите идиоти. Измъкнах се на балкона с чаша „Бомбай“. Вдигнах джина си за поздрав.

— Приятно ли прекарахте, момчета?

Никой не отговори, но ако можеха да ме убият с поглед, сега щях да съм мъртъв.

Оставих ги да почистят и изсушат дрехите си и да си вземат душ, а аз приготвях вечерята. Хапнахме говеждо филе на скара със салата и понеже се намирахме в мазето, с копнеж гледаха към сауната и ваната. Обсъдихме изминалия ден и варианти, които биха ги улеснили. Говорих им за историята на тактиката на малките групи и им раздадох копия от деветнадесетте правила на войната, написани от майор Робърт Роджърс през 1756 г.

Роджърс е бил командир на първите бойни групи на Новия свят, останали в историята като рейнджърите на Роджърс. Рейнджърите на Роджърс са воювали във Френската и индианската война43 и за първи път разработили тактиката на патрулирането и разузнаването, използвани и до днес.

Правилата му може да изглеждат архаични, но са валидни и днес, два века по-късно. Прочетох ги на тъпите бюрократи на Джо.

1. Не забравяй нищо.

2. Пази мускета си идеално чист и брадвичката излъскана, носи 60 патрона, барут и сачми и бъди готов да тръгнеш на поход всяка минута.

3. По време на поход действай така, сякаш се прокрадваш към елен. Забелязвай първи врага.

4. Казвай истината за това, което виждаш и правиш. Цялата армия зависи от точната информация, която даваме ние. Можеш да лъжеш колкото си искаш, когато разказваш на други хора за рейнджърите, но никога не лъжи рейнджър или офицер.

5. Не поемай рискове, ако не е необходимо.

6. По време на поход се движете в единична колона на достатъчно голямо разстояние, за да не може един куршум да премине през двама души.

7. В случай че се натъкнете на блата или меки почви, разпръснете се, за да е трудно да ви проследят.

8. Когато лагерувате, половината от хората остават будни, докато другата половина спи.

9. Ако вземете пленници, дръжте ги разделени, докато намерите време да ги разпитате, за да не си съчиняват измислици.

10. Не спете след разсъмване. Французите и индианците нападат точно тогава.

11. Ако някой ви следи, направете кръг, върнете се по собствените си следи и пригответе засада за хората, които искат да направят засада на вас.

Свърших със списъка на Роджърс какво трябва и какво не бива да правим, а после обясних как функционира един отряд и каква е ролята на всеки в него. Разказах им за полетата на обстрел и как трябва да носят оръжията си по време на операция. Клатеха глави, което можеше да означава, че разбират, но по жестовете им личеше, че през едното им ухо влиза, а през другото излиза. Вероятно си мислеха, че им разтягам военни локуми.

Грешка. Старшините с побелели коси от офицерската школа казваха: „Отново ще срещнете този материал, задници.“

Гледах как четиримата хапваха, пийваха и се опитваха да забравят трудния ден. Съвсем като канцеларски плъхове. Бяха си изработили осемте часа и смятаха, че вече са си у дома за цялата нощ: вечеря, малко време пред телевизора, после седем часа прекрасни сънища.

Да, ама не, минетчии такива. Не и във Военноморските сили на Марчинко.

Докато хъркаха пред камината и поглеждаха към уестърна с Алан Лад, аз излязох, за да скътам някои неща.

Размърдах ги към 23,00 с помощта на корабната си сирена и полицейската свирка. Размрънкаха се веднага.

Не на мен обаче.

— Чуйте, вмирисани начинаещи негодници, имате шест минути да се облечете и да се явите пред къщата, готови за злобно мародерство.

Предстоеше им да преминат съкратена версия на адската седмица.

В наръчниците петата седмица от основното обучение се нарича седмица за мотивация. В истинския живот е позната като адската седмица и тогава около петдесет процента от класа отпада — пет дни абсолютно мъчение. За обучаваните това е тест за способността им да продължат, независимо от болката, неудобствата, недоспиването и непрекъснатото психическо натоварване. За инструкторите тогава става ясно кой има достатъчно енергия и сила, за да издържи на напрегнатите, брутални непрекъснати учения, и кой се предава. Често пъти газелите, моряците, които са се справили най-добре при плуването или преодоляването на препятствията по пистата в нормални условия, са хората, които се предават, когато работата стане дебела. Магаретата, онези, които тичат в тила на групата и затова винаги трябва да се напъват яко, просто не прекъсват движението си напред. Точно те, а не газелите издържат през адската седмица.

Магарешка работа. Имаше навремето един едър, силен млад войник от Колорадо с гръден кош като варел. Казваше се Харолд Ашенбренер и искаше да стане водолаз. Накрая Военноморските сили го изпратиха на обучение за попълване на резервите на групите за подводна диверсия, както ги наричаха тогава.

Първия ден в Литъл Крийк Аш издържа основния изпит за водолази — дадоха му две кофи с камъни и му заповядаха да скочи в дълбокото на петдесетметров плувен басейн. Идеята е да скочиш с кофите в ръце, да ги пуснеш на дъното, да изплуваш, след това отново да се гмурнеш, да ги вземеш и да плуваш с тях колкото можеш по-далеч, отново да изплуваш на повърхността, да си поемеш дъх, да се гмурнеш към кофите, да ги преместиш напред и така, докато стигнеш до плиткия край на басейна. По този начин се проверяваха издръжливостта и уменията по плуване.

Аш взел кофите и скочил. Но инструкторите видели, че вместо да излезе на повърхността, той стискал здраво кофите и ги мъкнел по цялата дължина на басейна, без нито веднъж да изплува.

Един раздразнителен лейтенант, Рой Боъм, произведен от обикновен войник (по-късно стана първият командир на „ТЮЛЕН-група 2Б“), го чакал до плиткия край.

— Какво смяташ, че правиш, мама му стара? — попитал Боъм, плюещия Ашенбренер, който поставял кофите си с камъни на ръба на басейна.

— Не мога да плувам — обяснил в отговор Аш.

— О, по дяволите. Ще те научим да плуваш, мамицата му — отвърнал Боъм, ветеранът от Втората световна война, който е бил помощник-боцман много преди да стане офицер. Мустангите44 като Рой Боъм бяха достатъчно прозорливи, за да разпознаят типичното, упорито магаре. — Добре дошъл на шибаното ни обучение.

— Господа, предстои ни нещо, което се нарича нощно учение. Това е така, защото е нощ и се нуждаете от упражнения. Ако се справите добре, ще прекарате в гората по-малко от три часа. Ако се осерете, утре по това време ще сте още там. Ще си сменяме местата. Джо ще започне като дозор, Дагуд като водач на звеното, Нормалния като заместник, а Кекса като стрелец. След тридесет минути ще се смените. В онази проклета военна игра, в която искате да участвате толкова много, вероятно ще вземат пленници и всеки от вас трябва да познава работата на другите.

Дадох на трима от тях да носят греди с дебелина четири на четири сантиметра и дължина около метър и двадесет. На Кекса връчих една от пресован бор с размери шест на шест сантиметра и дължина метър и шестдесет. Почнаха да пъшкат, докато вдигаха гредите.

— Това са оръжията ви. Три щурмови автомата ХК-93 и една картечница М-60. Ще ги носите така, сякаш са заредени. Помните ли какво ви казвах за полето на обстрел?

Вместо отговор получих празни погледи. Повторих думите си, но добавих малко подправки в стил Евърет Е. Барет.

— Тази вечер имаме три цели. Първата е яркочервена луминесцентна пръчка, втората е яркозелена и третата е яркожълта. Виждат се от десет метра. Но яркочервената пръчка ще свети само три часа, а аз съм я включил преди час и половина, така че побързайте.

Стояха и местеха неловко крака и ръце, докато държаха неудобните дървени „оръжия“, а аз продължих да обяснявам, че ни предстои да минем през познат терен и че истинската цел тази вечер е не толкова навигацията, а да се научат да се оправят в тъмното. Обясних, че ще действаме като истински патрул от петима — така, както ще бъде и във военната игра.

— Аз ще играя охрана на тила и ще си мълча. Всички решения ще се вземат от водача на взвода, така че ако той се осере, значи всички се осирате. Още нещо. Искам да считате нощния патрул за мисия във вражеска територия. Действайте по съответния начин.

Засмяха се. Само че аз не се шегувах. Ловният сезон беше в разгара си, което означаваше, че местните „момчета“ са излезли с глутници кучета да ловят лисици, дивите пуйки също са на свобода, а и се намирахме достатъчно навътре в гората, за да се натъкнат на някои от местните бракониери, а те положително не биха се зарадвали на група униформени неидентифицирани мъже, които се мотаят из дворовете им. Знаех, че ако някое от кучетата на съседите се разлае, то стопаните им изобщо няма да се поколебаят да излязат и да стрелят. Това щеше да принуди звеното ми да стои нащрек, а и може би щеше да стане причина за подмокрянето на някой и друг крачол.

Тръгнахме на запад от къщата, като започнахме да лазим надолу по едно дълго дере и форсирахме малко поточе. Не изминаха и десет минути, и главоболията започнаха. Оплакваха се от мокрите си крака, изморените си гърбове, от клоните, които шибаха лицата им, и от силничкия вечерен студ. Джо първи загуби търпение и избута водача настрани, след което тръгна направо през храсталака като някакъв бик.

Раздразнението му трая около шест минути, когато изведнъж едно силно праааас, дето можеше да означава само стрелба от мощна пушка от около 50 метра, накара моите зайци да се хвърлят на земята.

Дочуха се хорови възклицания: „Мама му стара!“ и „По дяволите!“.

Нормалния пропълзя до мястото, където клечах, и прошепна високо:

— Какво беше това, по дяволите?

— Един от съседите ми, задници такива — обясних. — Вдигате толкова силен шум, че сигурно сте го събудили от дълбок сън и иска да знаете, че това не му харесва.

— Искаш да кажеш, че тук има въоръжени хора?

— Разбира се. Това е дълбоката провинция, заднико.

— Майчице. Заради теб ще ни убият.

— Не и ако правите нещата така, както съм ви казал.

Направих универсалния сигнал за движещи се в кръг каруци, за да ги накарам да се приближат.

— Вижте, момчета. Облечени сте в камуфлажно облекло, така че никой не може да ви види. А се движите като стадо проклети животни. Затова съседите ще си помислят, че сте елени. — Направих пауза. — Познайте нещо, задници — тук стрелят по елените, без да имат разрешително за лов. — Оставих им малко време, за да проумеят за какво става дума. — Помислете, по дяволите. Ние сме патрул. Би трябвало да се движим тихо. Вероятността да успеем — или на ваш език, средно време между повредите — е обратнопропорционална на вдигания от нас шум. Загрявате ли?

Отговориха ми в хор с поклащане на глави и мънкания. — Добре, сменете водача и тръгвайте — тихо.

Дагуд поведе. Гледах как се промъква през храстите. Това момче вдъхваше надежди. Движеше се внимателно, пробваше земята с пръстите на краката си, тялото му се извиваше покрай храстите, очите му постоянно се движеха и оглеждаха зоната пред него, въпреки че не беше напълно сигурен за какво точно го прави. Е, не беше като Уотсън Кръпката, моя стар водач от група „Браво“, Втори взвод във Виетнам през 1967 г. Кръпката, който сега е уредник на Музея по подводна диверсия във Форт Пиърс, Флорида, беше истински старомоден ловец. Обичаше да ловува и да стреля, а и сега обича да го прави. Но Дагуд се справяше добре като за смотан мекушав цивилен. Усещаше добре нещата, защото имаше необходимите инстинкти. Аз трябваше само да ги доразвия.

Разбира се, заведе ги точно в едно блато. Сега бяха мокри и измръзнали. Дървените огнестрелни оръжия ставаха все по-тежки с всяка секунда, което увеличаваше мизерията им в геометрична прогресия. Не разрешавах никакви приказки, но от мястото си в тила долавях доста ругатни, макар изсъскани през зъби. Бяхме подминали червената луминесцентна пръчка с около четиристотин метра, когато Дагуд се досети, че бърка. За да изкупи грешката си, той се върна право в блатото, където Джо загуби едната си обувка.

Така му се падаше. По време на вечерята Джо ме беше попитал защо завързвам връзките на обувките си на големи, дебели, стегнати възли вместо на увиснали панделки. Обясних, че това е начин да останат на краката ми.

— Но това е прахосване на пари — беше изхленчил той като типичен счетоводител. — Значи трябва да режеш връзките си след всяко обуване.

— Точно така — бях отговорил и му разказах за ученията в Панама в еднометрова тиня или пясък. Открехнах го как хлабавите обувки имат склонността да се събуват сами, когато струята въздух ви измъкне от самолет, летящ със сто и петдесет мили в час.

Наблюдавах го внимателно, докато му говорех. Кимаше с глава нагоре-надолу, но не ме слушаше. Думите минаваха покрай ушите му и имах чувството, че ги чувам как отскачат от отсрещната стена.

По дяволите, та аз не правех всичко това заради себе си. Всъщност отношението на Джо беше като на един лайномозъчен капитан тюлен, с когото си имах работа преди повече от десет години като командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Макар да не съм го виждал почти десет години, все още ми се повдига, когато си спомням за него.

Въпросният задник се казваше… Е, ще го нарека Пинки Прескът III. Име, достатъчно близко, без да е клеветническо. Винаги говорех за него като Пинки Фъшкията45. Пинки беше роден за велики дела. Баща му, Пинки II, беше адмирал с четири звезди. Също и дядо му, Пинки I, когото натресли на Военноморските сили, защото бил най-малкият син в семейството на псевдоаристократи от Филаделфия, които нямали пари да го издържат.

Като предците си Пинки записал Военноморската академия в Анаполис, където бил посредствен курсант. Завършил през 1972 г., твърде късно, за да отиде във Виетнам. Без да знае точно какво иска да прави в бъдеще, се озовал в Специалните части на Военноморските сили. Никой не знае как е преминал основното обучение за диверсанти. Но очевидно е завършил курса, тъй като през 1973 г. бил изпратен в Група за подводна диверсия 21 в Коронадо, Калифорния. Изкарал около година при тях, а след това го назначиха в Група за подводна диверсия 22.

Докато останалите офицери надигаха вой, защото искаха да бъдат изпратени да воюват с хората си, Пинки винаги предпочиташе работата на бюро. Скачаше с парашут веднъж на тримесечие, гмуркаше се през половин година и стреляше веднъж за цялата година, което според уставите е абсолютният минимум. Разбира се, за повече от двадесет години Пинки бе заемал редица административни постове в Литъл Крийк, където се намираше щабът на групите за подводна диверсия и тюлените от Източното крайбрежие, в десантните сили за Атлантическия океан, в Щаба на Атлантическия флот в Норфолк и накрая в недрата на Пентагона.

Там, поставен в безопасност зад едно бюро, той овладя изкуството да пише доклади, пълни с бюрократична мъгла. Някъде по пътя беше усвоил до съвършенство и деликатното изкуство да целува адмиралските задници, без да гълта твърде много лайна.

Годините, които бе прекарал в мътене на води и надуване, даваха своите обилни плодове, когато станах командир на „Шестицата“. Беше успял да се добере до Олимп на административните служители: изпълняваше длъжността комодор46 на Специалните войски на цялото Източно крайбрежие и беше определен за повишаване в контраадмирал. Славеше се и с педантичните си протоколи. Познати бяха като ракети.

Е, Пинки ми прати такава ракета в началото на 1981 г., за да ми каже, че съм похарчил страшно много пари за връзки за обувки. Сериозно говоря. Не е майтап. Със сложни думи ми заповядваше да карам мъжете си да връзват обувките си на панделка, а не на възел.

Обадих се на добрия комодор и му отговорих в собствения си шибан сложен стил къде да натика изтакованата си лайнена ракета и какво бих искал да направя с кльощавото му, дребно тяло с лице като сфинктер и дребно пишле, ако отново напише нещо подобно.

Кой знае защо това никак не се хареса на бъдещия адмирал Пинки и той се опита (безуспешно) да ме изправи пред военния съд, като ме обвини в опит за убийство. Мразеше ме. Но какво от това? Нека се стегне малко.

Проявих повече търпение към Джо, отколкото към Пинки. Отново обясних, че при стегнатия възел няма грешка. Ако вържете връзките си толкова стегнато, колкото ви стигат силите, то просто няма панделки, които да се развържат в дълбоката до колене тиня. Устата ми явно са се мърдали без полза. Може и да съм казал нещо умно, но не е имало кой да го чуе.

Защото явно никой не е слушал. Половин час по-късно измъкнахме обувката му заедно с панделката. Пълна беше с тиня. Ех, как щеше да го боли стъпалото. Обърна ми гръб, когато се обу, но по раменете му можех да позная, че връзва обувките си на възел. По-добре късно, отколкото никога.

Когато се върнахме в къщата към 4,40 ч. с всички пръчки в раницата ми, аз бях доволен от напредъка им, въпреки че внимавах да не го показвам. Джо беше отстъпил поста водач на Кекса, който се оказа магаре от силна и мълчалива порода. Джо стана втори по старшинство — разпределител. Подобно на Кекса, Дагуд се справяше с нещата мълчаливо. Стискаше зъби, навеждаше гръб и правеше каквото му кажат. Малко повече инициатива би ме зарадвала, но бях доволен, че безропотно се съгласява с всичко. Нормалния все още губеше доста време да се занимава със странични неща, като например дали ще оцелее след тази нощ. Но когато улових една дървесна змия, той само я докосна с пръст и към един часа спря да се оплаква от мокрите си крака.

Мълчанието му ме радваше. Зная, че не изглежда кой знае какво, но в моята работа човек трябва да намира начин да изпитва удоволствие, докато обстоятелствата му позволяват. А Нормалния вече се примиряваше със съдбата си — явно напредваше.

Оставих ги да спят до 6,15, а след това на чаша кафе обсъдихме събитията от предишната нощ. Раздадох ксерокопия от упътване за обучение на тюлени, където бяха обяснени знаците за мълчалива комуникация по време на операции.

— Вместо да разговаряме, ще използваме тези знаци — казах. — Запомнете ги. Викторината започва в 9 часа.

Към края на деня наистина бяхме напреднали. Преди обед вече формирахме боен ред и упражнявахме познанията си за полетата на обстрел. Следобеда се заехме с маскировката. А вечерта отидохме сред дърветата до къщата, за да направим първата си засада. Разпечатах комплекта въздушни пушки, раздадох предпазни очила и започнах да наблюдавам как пълзят в края на поляната и стрелят по хартиените чинийки, залепени по дървета и пънове.

Дори и Нормалния свикваше с тази атмосфера. Беше боядисал лицето си в черно, нахлузил ниско до веждите си черна плетена шапка и ръсеше ругатни почти на всяка дума. Същата вечер минахме като патрул на двадесет и пет метра от къщата на съседите, без да събудим кучето. Когато решихме да си отдъхнем за пет минутки десетина метра по-надолу, дочухме скимтене — кучето излезе лениво, видяхме как пусна една вода, от която се вдигна пара, изтърси се и се върна обратно да си легне.

Нормалния ме поздрави с вдигане на двата си палеца. По лайнарската усмивка на лицето му разбрах, че страхотно се развлича. И още как. Само след 72 часа дори не трепна, когато една дървесна змия се изви през листата, плъзна се по крака му и се шмугна в храстите.

— Да ти го начукам, смрадливоустецо — прошепна той, след като змията изчезна. Е, при тези думи ми стана ясно, че напълно се е променил.

Бавно, но със замах ги прекарах през генезиса на бойните действия в тила на врага, както минах през него и аз преди почти тридесет години във Виетнам. Бях пречистен в битката във Виетнам. Там ме закалиха върху наковалнята на кръвта и огъня. Тъпите бюрократи на Джо се пречистиха на друг олтар, укрепен от горещината на новия огън в мускулите им и от леденостудената тиня, в която си играеха.

Ах, усещах ги като глина в ръцете си и ги оформих и изваях в… е, във воини за уикенда.

Първия ден ги учих как да си играят с играчките на войната със специални методи.

Втория ден се научиха да се маскират и да пълзят по корем, защото човек трябва да лази, преди да проходи.

Третия ден изучаваха плодовете на разузнаването и как да разпознават знаците по земята и водата.

Четвъртия ден изпитаха радостите от мините.

Петия ден откриха изненадващите нападения и научиха правилата на засадите. Запомниха девизите на новата си вяра и ги декламираха при нужда: „Засадата е изненадващо нападение от група, скрита в очакване на движеща се или временно спряла цел, сър.“

Когато бъркаха — а те го правеха често, — ги наказвах с тежък физически труд и ги карах да правят по двадесет, тридесет или четиридесет лицеви опори.

И настъпи вечерта и утрото на Ден шести, когато трябваше да сътворя учение по свой образ и подобие, да видя дали могат да използват всичко и да действат като група, дори група с известна сплотеност.

И така, наех пет пълни комплекта полуавтоматични пушки и пистолети, дебели предпазни очила и лицеви маски, както и хиляда патрона, които се разпльоскват в яркооранжев, флуоресциращо розов, яркочервен, крещящожълт, отровнозелен или тюркоазен цвят, и изпратих партизаните си в гората, за да действат като разноцветни бойци от група за проникване във вражеските позиции.

Мисията им беше да намерят и неутрализират командно съоръжение на виетконгците — това бях аз — в определен срок, като се придвижват от едно определено място до следващото по редица ориентири. От тях се искаше да използват всички умения по патрулиране и ориентиране, на които се бяхме научили. Обясних, че по пътя ги очакват изненади, така че да внимават за мини, минирани полета и други подбрани препятствия, типични за бойните условия.

Посочих им координатите на първия контролен ориентир (в последния момент им казах, че при всеки контролен ориентир ще намерят указанията за посоката на следващия), дадох им комплект карти, четири водонепромокаеми радиотелефона с наустници и наушници и ги пуснах да действат.

Десет минути след като тръгнаха, аз се вмъкнах в гората и започнах да ги търся. Не ми трябваше много време, за да ги настигна. Оставяха широка, ясно видима следа: многото начупени клонки и калните отпечатъци от крака улесняваха следенето. Но пък за аматьори се движеха добре — отброяваха крачките си и си отваряха очите.

Стигнаха до първия маркер далеч преди указания срок, промениха координатите си и уверено продължиха напред. На петдесет метра след ориентира бях поставил капан — покрита дупка и примка. Дагуд за малко не стъпи в нея. Но не го направи. Спря, огледа се и се ослуша точно както го бях учил.

Юмрукът му се сви, вдигна ръка на височината на рамото си — сигнал за аварийно спиране. После даде сигнал за заемане на временна отбранителна позиция.

Джо, Кекса и Нормалния залегнаха и запълзяха от двете страни на пътеката. Оръжията им прочистваха храсталака с шарените си куршуми. Триумфално стиснах юмрук. Точно така!

Дагуд изпълзя напред и погледна. После се върна при Кекса и му прошепна нещо, а той кимна. Отделението заобиколи капана и продължи да отброява крачките си. Отново намериха следата и се заеха с патрулирането си. Беше страхотно — много по-добре, отколкото можеше да се очаква.

Другите два ориентира бяха много по-трудни за откриване. Така че загубиха спечеленото време. Това беше добре. При предстоящата военна игра трябваше да се примиряват със стария ми противник мистър Мърфи, чиято слава е всеизвестна. Време беше да се научат как да действат напук на вездесъщия Мърфи.

Гледах ги как си проправят път през зона, в която бях оставил ясни следи. Кекса и Дагуд се посъветваха. После Дагуд поведе мъжете през храстите в широк кръг. Следваха правилото на Роджър и се връщаха, за да поставят засада на този, който ги следи. По дяволите, бяха слушали и запомняли. Според мен се справяха за шест плюс.

Когато ги изоставих, за да ида във виетконгския си бункер, те заобикаляха втората редица капани — симулирано минирано поле, пълно с импровизирани експлозивни устройства, което граничеше от една страна с дълъг, пълен с копия ров, а от другата — с блато, дълбоко около метър и осемдесет. Меката тиня по дъното му беше дълбока около тридесет сантиметра, а тук-там в нея бяха поставени мини. Ако бяха умни, щяха да минат през блатото. Така към всичко щеше да се добави неудобството на студа и влагата. Щяха да оцелеят единствено ако внимават. Надявах се, че Джо не е забравил да завърже обувките си на възел.

Междувременно аз се оттеглих в мястото на засадата. Внимателно бях разположил противниковата си позиция. Тя представляваше колиба, издигаща се на метър от земята. Намираше се на парче открита площ, широко към тридесетина метра и влизащо на десетина метра в едно от най-големите ми езера. Мястото беше на около миля и половина по права линия от къщата ми, но за маневриращия патрул разстоянието ставаше пет мили. Миниполуостровът беше слабо залесен и леко приповдигнат и от шперплатовата врата на колибката имах 200 градуса видимост над околността.

Единственият начин да се доберат достатъчно близо, за да могат да стрелят, беше през водата. Тъпите бюрократи трябваше да преплуват езерото или да заобиколят откритата площ и да нападнат от обратната страна на колибата.

Бях провеждал подобна акция във Виетнам през 1967 г. на един остров с формата на индийско орехче. Казваше се Ло Ло и се намираше в устието на река Май То, където тя се вливаше в делтата на Меконг и Южнокитайско море. Там просто по случайност бях разработил разумна стратегия тип „ЦЕЛУВКА“, благодарение на която можах да убивам beaocup виетконгци, без да давам жертви: удряй през задната врата, когато е възможно.

Вместо да тръгна от запад срещу течението на реката, която правеше примамливи S-образни завои с добра видимост, по силата на някакъв първичен инстинкт на воин, действащ в тила на врага, навлязох в острова откъм източната му страна, като преминах километър през непроходимо и съсипващо блато и трънливи храсти. Извадих късмет. Виетконгците бяха поставили всички засади и капани от западната страна на канала. Нападнах откъм гърба и успях да ги унищожа.

Майната ти, мистър Чарли.

Сега исках да видя дали тъпите бюрократи на Джо ще вземат същото решение. Ако се приближат към мен откъм сушата, щях да ги направя на хамбургери. Но ако ме нападнат по вода, щяха да ме ударят и да спечелят.

Извадих си бира от охладителната кутия, която бях скътал в колибата, дръпнах една глътка и започнах да свързвам детонаторните жици към дванадесетте импровизирани мини, поставени из острова. Проверих празните бирени кутии, окачени на жици по края на водата. Щяха да дрънкат при всеки опит за преминаване и да ме предупредят за нападение откъм водата. Увих главата си с черната си тениска. Беше им необходим половин час да стигнат дотук. Исках да поспя, докато имаше възможност за такова нещо. Допих бирата, отворих втора, затворих очи и се отпуснах.

Звук от чупещи се клончета ме измъкна от полудрямката. Навлякох тениската си, сложих си очилата, вдигнах автомата, включих системата за подаване на въглероден окис под налягане и вкарах куршум в цевта. Забелязах движение пред мен и вляво.

Бяха се оплескали — нападаха по суша. Тъпите бюрократи на Джо бяха задници и щях да ги очистя. Колко пъти им казвах, че неконвенционалната война означава точно това. Неконвенционална. Мръсна. Страшна. Гадна. Нечестна. Бях им обяснил, че маркизът на Куинсбъри е бил педал и е погребан отдавна.

Време беше да им дам урок. Грабнах взривателя си, преметнах се през прага и се проснах на земята точно навреме, за да видя в папратта отблясъка от една насочена към мен пушка. Взривих три от мините и гледах как на петдесетина метра избухнаха гейзери пясък. Надявах се, че никой не лежи върху мините — не използвах истински взривни материали, но ако някой се окажеше твърде близо, щеше да го боли цели две седмици.

Претърколих се наляво и изстрелях бърза серия куршуми. Още едно претърколване и пропълзях под колибата, за да се скрия. Взех взривателя със себе си. Стрелях още веднъж.

Първата от евентуалните ми жертви вдигна глава. Беше Кекса. Виждах брадата му, докато се опитваше да намери цел за пушката си. Очите му диво се местеха наляво и надясно — беше дезориентиран и не можеше да ме забележи.

Майната ти, Кекс. Изстрелях още няколко куршума, като го улучих с червената си боя право в лицето. Взривих останалите импровизирани мини, след това пъхнах нов пълнител в автомата, поех си дъх и изхвръкнах изпод колибката. Тъй като най-добрата зашита е нападението, реших да ги сплаша с фронтална атака.

Маамамицата му! Стреляха по мен от картечница с куршуми в цялата гама на дъгата. При удара боята издаваше звук. На другия ден щях да имам белези.

Сега те крещяха и нападаха, лицата им имаха свирепи изражения, а от пропитите с тиня дрехи се стичаше вода. По дяволите, идваха от две страни. Страхотно, копелетата бяха използвали Кекса като примамка. Той беше пушечно месо, разходен материал. Аз клъвнах на въдицата им, а те междувременно се бяха промъкнали зад мен, заобиколили фланговете ми във водата и простреляха задника ми.

Изтърколих се по гръб и паднах като труп от някой филм. Някой стреля зад ухото ми, с което ми нанесе coup de grace47 в яркооранжев цвят.

— Умри, боклук!

Гласът принадлежеше на Нормалния. Дребният тъп бюрократ се беше превърнал в безсърдечен убиец.

Друг удар в тила ме накара да подскоча.

— Да ти го начукам, воняща паст такава.

По завързаните с три възела обувки разбрах, че току-що съм получил букет от Джо.

— Майната ти, хуй смотан! — Дагуд ме улучи в топките с тюркоазна боя, а за мен изразът посинели от болка топки доби нов смисъл. Събрах колене, свих пръстите на краката си и мълчаливо се заклех един ден да си върна жеста.

— Добре, добре. Предавам се — изстенах. — А сега, задници, кой от вас ще мъкне трупа ми обратно до къщата, за да можем да приключим?

— По дяволите — каза Кекса, който стоеше и гледаше отстрани. — Никъде няма да те мъкнем. Ще ти одерем кожата и ще я сложим в рамка. Имаш толкова много боя по себе си, че ще изглеждаш като шибана картина на Джексън Полок48.

— Да не искаш да кажеш Джексън Полак49? Върви на майната си, смрадливецо. Аз съм словак и се гордея с това.

Всички се засмяха. Джо се загледа в нашарената ми униформа.

— Можеш да твърдиш колкото си искаш, че си чех, Дик, но в момента повече ми приличаш на шибан анулиран чек.

Глава пета

Правило първо на войната със специални методи: „Никога не си въобразявай.“ Никога не си въобразявай, че врагът не те чака, за да ти пръсне задника. Ако командирът на „ТЮЛЕН-4“ — групата, щурмувала летище „Хато“ по време на операцията „Справедлива кауза“ — е следвал това правило, вероятно панамците нямаше да накълцат хората му на кайма за хамбургери. Командирът на „Група 2“ Норм Карли спазваше Правило първо по време на операцията „Справедлива кауза“ и задачите му малко или много бяха изпълнени по план. Не си е въобразявал нищо. Допускал е всякакви възможни шибани варианти и това му се е отплатило — по време на мисията не бе загубил нито един човек.

Независимо дали съм командвал група от шест души или от сто и петдесет, никога не съм си въобразявал нищо. Винаги съм планирал нещата си така, предвиждайки възможността всичко да се обърка. Защо? Защото нещата винаги се объркват. Мистър Мърфи винаги е с нас.

Правило първо: „Никога не си въобразявай.“ Отново ще срещнем този материал.

Правило второ на войната със специални методи: „Никога не давай шанс на негодниците.“ Трябва да държите противниците си в шах и никога да не им позволявате да излязат с едни гърди пред вас във физически, духовен или тактически смисъл. Като командир на „ТЮЛЕН-група 2“, а по-късно на „ТЮЛЕН-група 6“, за да получа необходимото, съм използвал всички възможни средства: заплахи, къркане, шантажиране — всичко. Съобразявах се с Правило второ. Използвах го срещу враговете си на бойното поле, както и срещу системата на Военноморските сили, когато тя се изпречваше на пътя ми.

Често са ме обвинявали в нечестна игра. Признавам се за виновен. Но какво искате да кажете? Винаги съм се ръководил от поговорката „На война и в любовта всичко е позволено“.

А това ме насочва към Правило трето на войната със специални методи: „Побеждавай.“ Прави всичко необходимо, но побеждавай. Когато Рой Боъм, бащата на всички тюлени, подбра и създаде първата група през 60-те години, грубоватият, приличащ на жаба бивш помощник-боцман просеше, заемаше и крадеше каквото трябва, за да е сигурен, че хората му са добре оборудвани и готови за война. Системата работеше срещу Рой и затова той я заобикаляше. Когато решеше, че е необходимо, преминаваше директно през нея, оставяйки след себе си премазани тела.

Когато ми възложи да създам „ТЮЛЕН-група 6“, Блек Джек Морисън ми каза: „Не се проваляй, Дик.“

Единственото нещо, което можех да кажа, беше: „Слушам, сър.“ И не се провалих. Като Рой, един от първите ми инструктори, намирах начини да заобикалям системата или да минавам през нея.

Впрочем има и още едно, последно и абсолютно правило за войната със специални методи. То е, че там не важат никакви правила.

Ако всички тези максими се приложат в случая, т.е. военната игра на Грант Грифит, до която оставаха пет дни, осъзнах, че съм загазил.

Правило първо важеше. И още как. В края на краищата работех с неопитните тъпи бюрократи на Джо, които се стараеха, но им липсваха финесът и истинският опит на истинските десантници. Харесвах Джо, Дагуд, Нормалния и Кекса, но не си въобразявах, че ще се справят в стресова ситуация. Както вече споменах, не можех да си въобразявам нищо.

Това ще рече, че Правило трето отива на боклука. Разбира се, практически беше невъзможно да победим, като се има предвид съставът на групата.

Оставаха правила две и четири. За да мога да ги приложа, се обадих на един помощник-боцман първи клас на около тридесет години, когото ще нарека Стиви Уондър.

Кръстих го Стиви Уондър, защото винаги носеше очила за стрелба без рамка, с жълти, розови или сиви стъкла в зависимост от настроението си. Вратът му е вечно схванат и той го раздвижва, като клати глава надясно-наляво-надясно, а след това наляво-надясно-наляво. Доста сполучлива имитация на… познахте, на Стиви Уондър.

Стиви е бивш сержант от Морската пехота, влязъл във Военноморските сили, защото се отегчил от цивилния живот и му писнало да преподава карате на разни задници. Вратът му беше постоянно схванат, защото го улучили на някаква планина в Северен Виетнам или Лаос, или Камбоджа по време на една от онези секретни деветдесетдневни мисии в тила на врага, за които човек заминава доброволно, когато е седемнадесетгодишен ефрейтор от разузнавателните войски и не може да измисли нещо по-добро, отколкото да се предложи за пушечно месо. Както и да е, Уондър с такова удоволствие убиваше онези с дръпнатите очи, че нямаше време да остави костиците и парченцата да зараснат както трябва.

Преди три седмици някакво малко парченце се беше отделило от мускулите на врата му и се бе отправило в западна посока, като се показало на дъното на лявата му очна ябълка. Отначало Уондър се чудеше дали това не е лош махмурлук. Е, досещате се какъв живот води.

Най-напред Уондър работи за мен в „Червената клетка“. Когато го открих, беше помощник при машините втори клас, разпределен за охрана в Пентагона. По онова време носех четири нашивки, но той се държеше с мен, сякаш бях старшина, и използваше всички подходящи вулгарни думи и сложни цинизми. Мой тип. Затова го отвлякох от поделението и му намерих място в „Клетката“, където се сработи с останалите мърльовци.

Обикновено тюлените се отнасят с подозрение към всеки, който не си е извоювал „Будвайзер“ — значката с тризъбец, която носят на лявата страна на униформите си. Мина цяла седмица, преди стрелците ми да свикнат с Уондър. Помогна му хапливият му език. Някои казваха, че не бил чак толкова хаплив. Помогна му и това, че пиеше бира „Куърс“. Но той беше убил повече хора в бой или извън боя от всички други в „Клетката“ освен moi.

Оказа се, че е доста ценен кадър. След като напуснал Морската пехота, Уондър беше служил на атомни подводници и затова знаеше как да се държи, когато проникнахме в базата за подводници „Гротън“ в Кънектикът. Притежаваше и други умения, които не влизаха в нашата учебна програма — правеше мръсни номера на невидимите типове от Военноморската следствена служба и прекарваше известно време с комуникационните секретни играчки от базата Винт Хил западно от Манасас, Вирджиния.

Той е стрелец, плячкаджия и кибритлия. Независимо дали става дума за побой в бар извън Субик, или някои кофти момчета от Хизбула стрелят срещу вас в Бейрут, не бихте искали за опора друго, освен добре очукания еднометров гръб на Уондър.

Да, Уондър е непоклатим като скала и от него по-вещ не може да има. Не е виновен, че прилича на кръстоска между Тед Копел50 и Хауди Дауди51.

Все още служи във Военноморските сили и затова му трябваха около два часа, за да захвърли работата си в кенефа, да вземе десетдневен отпуск и веднага да запраши към вила „Свирепия“. Седяхме на балкона и опустошавахме консерви с пържоли — както в Морската пехота наричат бирата — и Уондър стреляше по празните кутии с верния си „Браунинг“.

Обясних му за какво става дума.

Уондър се почеса по брадата, пресуши бирата си и изпразни още един пълнител.

— Мамицата му. Решението на твоя проблем е просто. Измама.

Загрявате ли сега защо толкова много го харесвам? Вдигнах бирата си за поздрав.

— Аз мисля същото.

Облегна се, като предните два крака на стола му се вдигнаха на десетина сантиметра от земята и към половин минута мисли върху тази дилема. След това се изправи и столът с трясък се намести.

— Трябва да си скъташ малко хубави нещица, за да можеш да се справиш с всякакви случайности.

— Тъкмо това планирах.

— Постоянно забравям, че не си толкова тъп, колкото изглеждаш. — Ухили ми се иззад розовите стъкла на очилата си и ми каза, че е чукал предишната вечер. — След това ще ти трябва външен човек с подходящи комуникационни средства и малко подходящи играчки. По този начин, като загазиш, а ти ще загазиш, нали те знам какъв си, ще има кой да измъкне жалкия ти минетчийски задник под гаранция.

— Сещаш ли се за някой, който да отговаря на изискванията?

Главата на Уондър се завъртя в типичния полукръг. Не каза нищо. Просто се засмя.

Същия следобед отидохме да пазаруваме във Винт Хил. Тази база се намираше от другата страна на хълма до вила „Свирепия“ и надолу по шосе 29. За случайния минувач той е просто един от многото армейски постове. Но ако се вгледате внимателно покрай магазинчето вляво от медицинската служба и по диагонал от кафенето и останалите сгради, ще откриете толкова много шпиони, колкото не се срещат и в книгите.

Защото зад бариера 3 на Винт Хил се крие тайно съоръжение за събиране на информация, ръководено от НСС — Националната следствена служба. НСС е организацията, която се занимава с всички наши шпионски спътници „Кийхоул“, „Лакрос“ и „ВЕЛА“. Това май звучи като шпионщина? Нека преведа. Спътниците „Кийхоул“ съчетават технологията LASP (Платформа за наблюдение на малки надморски височини) с компютърно изграждане на изображенията и възможности за работа с инфрачервени лъчи. „Лакрос“ могат да пробият гъсти облаци и да използват топлинното излъчване за изготвяне на изображения. Спътниците „ВЕЛА“ са насочени да следят ядрени инсталации. Командирът на поделението — генерал на име Юлисис Робинсън — е назначен на временна служба за три години от агенция „Безименна“ във Форт Мийд. Той седи зад три заключени врати на четвъртия етаж в Пентагона — крило С. Но Негодния52, както го знаят всички, отговаря и за три оперативни поделения в района на столицата: едното е в базата на BBC „Болинг“, другото в Далгрен, Вирджиния, и третото в базата Винт Хил.

НСС успяват някак си да похарчат малко повече от 5 милиарда долара годишно, а ако не знаете, това е най-големият разход за разузнаване във федералния бюджет. По-голям е от дела на ЦРУ, който е 29 милиарда. Повече, отколкото получава военната агенция за разузнаване. Повече дори и от… Е, разбирате положението, пък и мястото, което щях да спомена, е все още секретно.

Робинсън Негодния отговаря за „железарския“ отдел. Това означава, че НСС контролира проектирането, построяването и изстрелването на спътници. Освен това НСС ги проследява чрез съоръжението за контрол на спътниците от Сънивейл, Калифорния, както и още осем други следящи станции по света. С помощта на мрежи като ССД — Система за спътникови данни — НСС извлича информацията, след това я насочва към Агенцията за национална сигурност, Военната агенция за разузнаване, ЦРУ и още няколко организации, които не можете да намерите в телефонния указател.

НСС събира информация от разговори, от прехванати сигнали или както е модерно да се нарича, електронно подслушване, електронно разузнаване или събиране на некомуникационни електромагнитни излъчвания. Събира и визуална информация — инфрачервени снимки, фотографии, направени с аналогови телескопи, лазерни картини, увеличени с компютър или радарни изображения.

Спътниците на тази организация могат да пронизват облаците и приземната мъгла. Правят разлика между изкуствени камиони за заблуда и истински камиони. Осигуряват ясна снимка на регистрационен номер от над 22 хиляди мили. Когато „ТЮЛЕН-група 6“ трябваше да проведе тайна мисия в Либия през 1982 г., спътникът на НСС „Лакрос-IIа/3fl“ със сериен номер 153296/Zulu предостави на директора Уилям Кейси визуална информация за мен и моите единадесет стрелци, когато очистихме шестима души, спящи в три палатки, заедно с тридесетте либийски войници, които ги охраняваха. Първостепенните ни цели — двама ирландци, една западногерманка, един израелец и двама италианци — репетираха сценарий за убийството на президента Роналд Рейгън.

Хората, които очистихме, бяха все професионални убийци, наети от либийския президент Муамар Кадафи и получили по повече от един милион долара за услугата. Кейси можа да ни наблюдава, докато раздавахме coups de grace53, да види как снемаме пръстовите отпечатъци от жертвите, снимаме документите с полароидите, а след това да наблюдава изтеглянето ни със самолет с кратък разбег за излитане, предоставен от Специална група 160 или ескадрилата за специални операции във Форт Кембъл, Кентъки.

Какво искам да кажа? Искам да кажа, че ако ви трябват най-модерни комуникационни играчки, НСС е страхотно място, откъдето да започнете търсенето. За нещастие, аз съм персона нон грата във Винт Хил. Разбира се, ходя дотам с колата веднъж месечно или на покупки, или до „конските доктори“ и зъболекаря, но никога не преминавам оградата на базата.

За мое щастие Уондър, който работи във Военноморските сили, е засекретен (не казва и на мен какво точно прави. „Мога да ти кажа — обясни той веднъж, — но после трябва да те убия“) и е приятел с няколко шпиони от Винт Хил от другата страна на бариера 3. Вдигна телефонната йерихонска тръба, след половин час стените на Йерихон рухнаха и тръгнахме да пазаруваме.

Към края на деня бяхме закарали във вилата над сто и тридесет килограма оборудване. Взехме на заем половинметрова система за спътникова комуникация с импулсен предавател и възможност за дигитално кодиране и два приемо-предавателя джобен формат, които биха могли да минат за преносими телефони. Взехме и многочестотен скенер и няколко други парчета, пълни с електронни вълшебства и различни устройства за нощно виждане. Благодарение на един сержант, когото познавам от времето на подготовката за спасяване на техеранските заложници през 1979 г., се сдобихме с шест опаковки специални експлозивни устройства — от малки бомбички до пластичен експлозив Ц-4, от димни гранати М-80 до експлозивни устройства за привличане на огъня, симулатори на артилерийски огън и мини „Клеймор“. Взех и взриватели, тел, детонатори и часовникови устройства.

Военната игра започваше в петък в 18,00 часа. Сега беше 17,30, понеделник. Оставаха ни малко повече от 96 часа да подготвим магията си. През следващите 48 часа ние с Уондър щяхме да нагласим оперативна база на няколко мили от имението на Грант Грифит, а след това да проникнем в имота и да скътаме малко военни играчки.

Много ми се искаше да се промъкна веднъж-дваж пъти в къщата на Грифит — може би там щяха да се намерят ценни сведения. Но нямаше да имаме време. Едно прецизно проникване с взлом, без да се разбере, че някой е идвал и си е отишъл, изисква време. Не става изведнъж. Затова подобно нещо беше немислимо.

Нямах представа какви ще бъдат правилата на военната игра. По принцип имаше два варианта. Първият е „Червени срещу сини“. Така Осми взвод игра в Панама преди второто ми заминаване за Виетнам. При този вид игри групите се борят с нападател. Вторият вид е „Залови знамето“, при който отборите преодоляват определени задачи и се съревновават за време. Тук залогът беше голям — както за Джо, така и за мен. Затова не исках да поемам никакви рискове — каквато и да е играта, аз трябваше да съм готов.

От топографските карти, които извадих от папките си, научих, че „Хъстингс“, имението на Грифит, разположено на 2500 акра, се намира на около три мили северно от шосе 50, което върви точно на запад през целия път от Вашингтон до Уинчестър, Вирджиния, като пресича някои от най-красивите (и скъпи) имения по Източното крайбрежие. Имението на Грифит се намираше в последната третина от пътя между малките градове Ъпървил и Париж, точно по средата на изисканите ловни терени на Вирджиния. Две мили по-надолу по шосето беше огромното имение на Памела Хариман. Говореше се, че понякога президентът прекарва там уикенда си, когато жена му е при майка си в Литъл Рок. За петнадесет минути по страничен път се стигаше до къща и имот от 600 акра, който някога беше собственост на изменника от ЦРУ Едуин Уилсън. Близо до Мидълсбърг се намираше имение с площ 25 акра, което ЦРУ все още използваше като скривалище. Един от директорите посещаваше тази къща, за да се „разтоварва от напрежението“ със секретарката си.

Извадих картата на Лоудън каунти в мащаб 1: 25 000 и разгледах района. От шосе 50 се завиваше на север към Сините планини по тесен страничен асфалтиран път, който се виеше край изпъстрени с пасища и поточета хълмове. Три мили по-нататък пътят ставаше по-тесен и неасфалтиран и се разделяше на две. Поемаше се по лявото разклонение, следваше рязък завой надясно по тесен асфалтиран двукилометров път. След това се правеше рязък ляв завой и отново се излизаше на неасфалтиран път, минаваше се по стогодишен дървен мост — от двата му края имаше обозначения за исторически паметник, — който преминаваше над стар воденичен поток. Пресичаше се къс участък, който според нас водеше до главната къща.

Двамата със Стиви натоварихме пикапа, сложихме му брезент и се отправихме на север към Мидълсбърг. За команден пост му бях избрал странноприемницата „1763 г.“ на шосе 50, точно на юг от имението на Грифит. Странноприемницата, която някога е била собственост на Джордж Вашингтон, се намираше сред 50 акра разкошна площ. Но по-важното беше, че има ресторант, в който приготвят най-добрите германски ястия в щата.

Собствениците на „1763 г.“, една свадлива двойка на име Киршнер, бяха също почитатели на американската армия. Като се влезе през входа и се тръгне по тесния коридор към залата, се минава край поставени в рамки маслени портрети на най-великите генерали на Америка от Втората световна война — Айк54, Патън, Маршал, Макартър и Брадли. Имаше и една съвсем нова снимка на Мечока Шварцкопф, героя от „Пустинна буря“.

Необходими ни бяха 45 минути, за да стигнем от вила „Свирепия“ до странноприемницата. Предплатих 1500 долара за седем нощи в къщата за младоженци — това беше апартамент с две стаи, пристроен в стара плевня. Намираше се на около триста метра зад странноприемницата, нагоре по скрития в горичка от стогодишни дъбове хълм. Беше усамотена, тиха и напълно незабележима от пътя. Не можеше да се видят нито спътниковата ни чиния, нито другите електронни играчки.

Докато отброявах банкнотите с образа на Франклин55, поговорих с Юта и Дон, собствениците на „1763 г.“.

Като чу, че става въпрос за къщата за младоженци, Уондър, нали си е умник, запита с нежен глас:

— Ще ме пренесеш ли през вратата, сладък мой?

— Не, сладурче мило — отговорих нежно. — Ще изтегля шибаните ти ноздри върху ушите, ще завра главата ти в задника и ще те вкарам от петдесет метра през вратата като топка за боулинг.

Юта избухна в смях.

— Бил ли си във Военноморските сили? — попита тя.

— Пенсиониран полковник. Как се досети?

— Нашият главен градинар е пенсиониран старшина. Говориш точно като него.

Аз се усмихнах.

— Какво те води тук в дълбоката провинция? — заинтересува се тя.

— Дойдохме, за да правим изследвания в тиха и спокойна обстановка — отговорих като цивилен, след което обясних, че Стиви ще остане цялата седмица, докато аз ще идвам от време на време.

Разговорът продължи, а аз през това време разглеждах бара. С възхищение открих, че сервират бира „Дортмунд юниън“. Харесвах я от запознанството с генерал Рики Вегенер, командира на германските „Grenzschutzgruppe-9“ — немската група командоси за борба с терористи. В началото на 80-те години „ТЮЛЕН-група 6“ и GSG-9 проведоха комбинирани учения в Европа. Благодарение на хер генерал Рики бях открил две нови неща: бронираните тактически джипове „Мерцедес“ и бира „Дортмунд юниън“.

— Може ли два дортмундера, Юта? — посочих крана аз.

Бирата беше хладка и прясна — истинска германска наливна бира. Аз и Уондър бързо пресушихме чашите и си поръчахме по още една.

— Ей, това беше хубаво — каза Уондър, като мляскаше с уста.

Обърсах пяната от мустака си и кимнах.

— Може би е добре да поръчаш още едно буре, Юта. — Посочих с пръст към дортмундера. — Защото ние пием от това нещо с литри.

На лицето на Юта цъфна широка усмивка.

— Jawohl, Herr Fregatennkapitan56 — отговори тя. — Веднага ще се заема с това.

Към полунощ в сряда вече бяхме направили шест набега в имението, като всеки път си скатавахме разни неща. Имението „Хъстингс“ представляваше почти четири квадратни мили оградени конюшни, ливади и гори. Простираше се от подножието на Сините планини, където туристи бродеха по пътеките на апахите, преминаваше през редица гъсти гори и стигаше до ливадите и пасбищата за чистокръвните крави порода шароле, арабските състезателни коне и понитата за поло на Грифит.

На изток и на запад от имението имаше асфалтирани двупосочни пътища, които свързваха Сините планини с шосе 50 в посока север-юг, а от северозапад на югоизток течеше малка река и минаваше павиран път, така че то се разделяше на четири приблизително еднакви квадранта. Нарекох ги Алфа, Браво, Чарли и Делта57. В първия се намираше главната къща.

Раздробихме квадрантите на по-малки части, като използвахме координатите на картата в посока юг-север и запад-изток, за да мога, когато кажа на Уондър, че се намирам в Чарли 16/10 или Делта 20/21, да определи местонахождението ми с точност до сто метра. Тъй като не знаехме точно къде ще се проведе играта, скрихме запаси на четири места, за да слагаме ръка на допълнителните играчки за няколко минути, независимо къде се намираме.

Обадих се на Джо рано в четвъртък и му предложих да се срещнем преди официалното събиране при Грифит. Не му казах за Уондър и за набезите ни в имота. Нямаше нужда да му разкривам всички карти. Разбрахме се да се срещнем в петък към три часа в едно кафене с приятелска атмосфера „Скрития кон“ и оттам да отидем заедно при Грифит. Припомних му да си носи резервни връзки за обувките, а той ми каза да си взема костюм.

Петимата отидохме до имението „Хъстингс“ с цивилния вариант на един автомобил „Хъмър“, който Джо бе наел специално за случая. Аз исках да отидем с пикапа на Стиви, за да приличаме на терористи от Техеран, но Джо настоя да бъдем с кола, която да прилича на военните, и да сме добре облечени. По време на пътуването накарах тъпите бюрократи да повтарят като мантри58 заповедите на Роджър за неговите рейнджъри от осемнадесети век.

Бях в най-хубавия си костюм — фланелено двуредно сако и бяла риза. Косата ми бе вързана на опашка с черен ластик. Прекосихме дървения мост, завихме надясно и тръгнахме по път, настлан със ситен чакъл, който хрущеше под колелата. Видях, че ни следват две черни лимузини с дипломатически номера, и се зарадвах, че Джо настоя да се облека официално. Изглежда, този уикенд щеше да премине стилно, а от времето, когато бях военноморски аташе в Пном Пен, знам, че тъпите дипломати предпочитат да се събират с хора в костюми, а не в къси гащи и сандали.

Когато спряхме пред къщата, вече се мръкваше. Не се виждаха огромните бляскави ливади, простиращи се със стотици метри в двете посоки. Но къщата, осветена от няколко скрити лампи, беше достатъчно впечатляваща.

Огледах се крадешком, докато сваляхме чантите си от колата. В центъра на имота се намираше каменна къща, а над вратата й стоеше надпис „Хъстингс“ и датата 1788. От дясната й страна имаше дървена пристройка и ако се съди по архитектурата й, е била издигната през деветнадесети век. Отляво имаше друга каменна пристройка, свързана с главната къща с коридор.

Пред нас изникна трио икономи, които ни пропъдиха от чантите ни, лепнаха им хотелски етикети, дадоха на Джо квитанциите и ги отмъкнаха.

— Багажа си ще намерите в стаите, господа — каза на превъзходен английски иконом номер 1. — Моля, последвайте Седрик в дневната, където мистър Грифит ви очаква.

Джо кимна и тръгнахме, когато се появи нов екип носачи, за да посрещнат дългите лимузини след нас.

Минахме през фоайето и тръгнахме по коридор, облицован с борова дървесина и покрит с килими, може би антична ориенталска изработка. По стените на друг коридор висяха френски картини с военни сюжети от осемнадесети век. Още пет метра, и се озовахме в огромен сводест хол.

Следваше грамадно преддверие, построено върху старата колониална къща. Сигурно беше широко петдесет метра и дълго двадесет, а стъклените стени бяха високи три метра. Огромното пространство се разделяше на отделни зали за вечеря от редица мраморни пиедестали, върху които имаше пълни комплекти средновековни ризници.

Вътрешната тухлена стена на оригиналната къща изглеждаше като изтъркана с шкурка. На нея бяха окачени огнестрелни оръжия от времето на Войната за независимостта — колекция, от която ти спира дъхът. Като основа на огромна маса за вечеря служеха две оръдия от Гражданската война. Диваните се намираха между стари минохвъргачки. През прозорците на преддверието се виждаше колекция от американски и немски танкове от Втората световна война, осветени от скрити прожектори, които създаваха сценичен ефект.

Грант Грифит ни очакваше вътре. Години наред го бях гледал в телевизионните новини, бях чел за него и във вестниците. Винаги, когато средствата за масова информация излъчваха материал за армията, цитираха думи на Грант Грифит. И с основание. Той бе служил като министър на отбраната по времето на Линдън Джонсън и се беше справял толкова добре, че новоизбраният Ричард Никсън помолил Грифит, който отворил собствена фирма за правни консултации, да го съветва по въпросите на отбраната.

Всяка администрация оттогава насам, независимо дали е на републиканците или демократите, търсеше съветите на Грифит относно отбранителната политика. Джералд Форд го беше назначил в комисия за политиката спрямо Виетнам. По времето на Джими Картър успокояваше ветераните от Виетнам, когато президентът искаше да обяви амнистия за тези, които са се измъкнали от военна служба по време на Виетнамската война. Роналд Рейгън го направи председател на комисия за разработване на инициативи за стратегическо развитие. За Джордж Буш бе правил тайни пътувания зад граница, за да уговаря критически важна военна подкрепа за операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“. Във времето между полуофициалните си задачи Грифит работеше като юрист и лобист за военнопромишления комплекс, както го наричаше президентът Дуайт Е. Айзенхауер.

Само настоящият президент, който обещаваше по време на предизборната си кампания да забрани достъпа до администрацията си за хората, прокарващи сфери на влияние и смесване на правителствените с промишлените интереси, беше изгонил Грифит от Овалната стая.

Той стоеше пред мен, от плът и кръв, с широка, подкупваща усмивка на влечуго. Трябва да си призная, че от снимките съвсем не можеше да се добие представа за него. Беше висок, дори източен, с царствена бяла коса. Загарът на лицето му подсказваше, че някъде в къщата си има легло солариум или пък прекарва по три дни от седмицата в Пуерта Ваярта59.

Веждите му, гъсти като на Брежнев, само че снежнобели, се открояваха на загорялото му чело. Светлосините му очи също изпъкваха. Подкани ни с дългите си, аристократични ръце, украсени с идеално оформен маникюр. От пет метра се набиваха на очи излъсканите му нокти. На малкия пръст на дясната си ръка носеше древноримски пръстен. Знаех за този пръстен — бях прочел за него по време на разследванията си. Някога е бил на Юлий Цезар и е струвал повече от националния дълг на много страни от Третия свят (а и на някои от Втория).

Беше облечен така, както само богатите могат да го правят — костюм по поръчка (личеше си, че е ушит по поръчка, защото долните две копчета на ръкавите на сакото бяха разкопчани) в меланхолично свещеническо сиво, който, въпреки че лъхаше на „Севил Роу“60, беше изтънчено износен по лактите и реверите. Ризата и вратовръзката му също бяха английски. Ризата беше на широки виолетови, сини, зелени и черни райета, с широка дълга яка и колосани маншети с ръкавели във формата на маймунски лапи. Вратовръзката, тясна и съвсем не по модата, беше черна на малки розови точици. По черните му обувки си личеше патината след обработка с най-нежна козя кожа, но така излъскани до блясък те просто не бяха в стила му.

И аз съм бил домакин на приеми за дипломати, докато бях аташе в Пном Пен, и на домашни партита — като командир на „ТЮЛЕН-група 2“. Присъствал съм на стотици вечери и сигурно съм изгълтал десетки хиляди коктейли и изял няколко тона ордьоври по безбройните приеми, организирани от производители на оръжие, директори на фирми, елита на Военноморските сили, клубовете „Киуани“ и „Ротари“, а също и на пикници на фирми.

Но не бях подготвен за разкоша в дома на Грифит и за пищния му стил. Тези неща просто не бяха част от житейския ми опит.

Грифит протегна ръка към Джо.

— Очарован съм, че дойдохте — поздрави той. Гласът му беше също толкова излъскан, колкото и маниерите.

— Щастливи сме, че сме тук, мистър Грифит — отговори Джо.

— Грант. Наричайте ме Грант, моля ви — каза Грифит. — Е, кого водите със себе си?

Джо представи групата, а мен остави за накрая. Следях очите на Грифит. Трепнаха.

— Вие написахте „Свирепия“ — отбеляза той. — Даваха ви по телевизията.

— Точно така.

— Великолепна книга. Чудесни истории. Но се оплескахте накрая, нали? Военноморските сили ви спипаха натясно.

— Някои смятат така.

Изсумтя.

— Лежали сте в затвора.

— Една година в Питърсбърг.

— И знаете ли защо?

— Кажете ми.

— Адвокатът ви е бил лош — отговори Грифит с крива усмивка. — Трябвало е да дойдете при мен.

— Може би. Но от това, което съм чувал, смятам, че не бих могъл да си го позволя.

— Понякога работя безплатно по интересни за мен случаи.

— Ако знаех това, щях да ви се обадя и да си спестя двеста хилядарки.

— А да не говорим за годината в затвора, а, полковник? — Протегна ръка и стисна бицепса ми. — Виждам, че все още сте във форма. Добре.

Замълча и собственически заоглежда владението си. По очите му личеше, че е доволен от това, което вижда. Ръката му стоеше все още на бицепса ми. Започнах да се чувствам неловко. Не обичам да ме опипват непознати мъже.

Грифит не забелязваше смущението ми.

— Обадете ми се някой ден. Елате ми на гости. Имам доста приятели на 4-Е — каза той. В Пентагона беше прието така да се наричат кабинетите в сектор Е на четвъртия етаж, които гледаха към реката и където се намират министърът на ВМС, началник-щабът на военноморските операции и повечето от заместниците им. — Може би ще ви помогна да изгладите отношенията си с Военноморските сили.

И Грифит отдръпна аристократичната си лапа и се обърна към Джо:

— Моля, чувствайте се като у дома си — топло ни подкани той. — Ще вечеряме в седем и тридесет. Учението ще започне в полунощ, а в единадесет ще има инструктаж.

— Вие ли ще провеждате инструктажа? — запитах.

— За бога, не. — Приличните на дамски превръзки вежди на Грифит трепнаха. — Ще го провежда майор Браниган… — Бившият министър завъртя глава надясно. — За последен път го видях някъде там. Разговаряше с господата от „Дженерал Дайнамикс“.

Грифит се усмихна благо и разтърси ръката на Джо така, сякаш искаше да ни подскаже, че трябва да тръгваме. Разбира се, той вече очакваше следващата група посетители.

Познавах един майор Браниган. Томас Бойд Браниган, известен още като Бренекето — долна и ефективна машина за побоища от Нашвил, Тенеси. Много време беше прослужил в отрядите за специални операции. Като лейтенант е участвал в атаката на затвора Сон Тай в Северен Виетнам през 1970 г. През април 1975 г. останал в Сайгон, след като северновиетнамците превзеха града, и създал нелегална железопътна мрежа, за да измъкне хората си от Южен Виетнам под носа на комунистите.

Когато Чарли Бекуит сформира група „Делта“, беше избрал капитан Браниган Бренекето за шеф на операциите. Двамата с Чарли бяха в иранската пустиня по време на провала на операция „Орлов нокът“. През 80-те години Бренекето, вече майор, участваше в така наречената Операция за подкрепа на военното разузнаване, или ОВР.

Тази група за „черни“ операции имаше задачата да получава информация и да действа съобразно нея. Мисиите й включваха опити за намиране и евакуиране на американски пленници, държани все още в Югоизточна Азия, тайна подкрепа на антисандинистката армия, която ЦРУ поддържаше в Централна Америка, и намиране и спасяване на американски заложници в Ливан.

По онова време командвах „ТЮЛЕН-6“ и всички бяхме членове на нещо като голямо и тайно братство със специален начин на ръкуване, знаци и декодиращи пръстени. Чувствахме се недосегаеми. Непобедими. Безсмъртни.

Очевидно страдахме от високомерие и възмездието на боговете не закъсня. И точно като мен Бренекето бе изхвърлен от армията.

Най-напред един уволнен подполковник от Специалните сили на име Бо Гриц неволно разсекрети ОВР. Той бе работил съвместно с ОВР, но не за ОВР, в Азия. Като истинските американски герои от ерата на Виетнам искрено смяташе, че все още в Лаос и Камбоджа има американци, и отиде да разследва на място. В „Ню Йорк Таймс“ се появи статия за Гриц, в която той говореше за дейността на ОВР. Конгресът не знаеше нищо за това и незабавно започна следствие.

Към края на 1986 г. двадесет и четири от най-добрите бойци от Специалните сили на САЩ или бяха излезли в пенсия, или бяха принудени да се пенсионират преждевременно. Между тях беше и Бренекето. Мота се известно време около Фейетвил, където общуваше със старите си другарчета от група „Делта“. След това се премести на север, във Вашингтон, където пък контактуваше много с приятелите си от специалните отряди.

Към края на 80-те години работеше като първокласен агент на ЦРУ и помагаше за координирането на антисъветските съпротивителни движения в Афганистан и Пакистан. През 1989 г. един принц от Саудитска Арабия го беше наел за съветник по въпросите на сигурността. Оттогава не бях чувал за него.

Извиних се и си проправих път през стаята, като оглеждах лицата. Бях виждал много от тях в списания и по телевизията. Зърнах гърба на Бренекето, който водеше разгорещен разговор с някакъв задник в син костюм, с монокъл и с розетка на ревера.

Побутнах го леко с рамо.

— Здрасти, брат.

Обърна се. Минаха цели шест секунди, преди да идентифицира и потвърди обекта пред себе си. Имах чувството, че чувам как се отмятат картоните от картотеката в главата му.

— Дик, радвам се да те видя. Господи, трябва да са минали… колко, пет, шест години?

Обърна се към Монокъла:

— Сър Обри, това тромаво, космато лице е Дик Марчинко. Дик, запознай се със сър Обри Ханском Дейвис, който ни е на гости от Лондон. Сър Обри е заместник-министър на отбраната. Носи портфейла с антитерористичните операции.

Превод: Монокъла е шпионин, който провежда антитерористични операции от името на Британското министерство на външните работи. Стиснах ръката на британеца. Беше хладна и безжизнена като беконите им.

— Приятно ми е.

Бренекето постави длан на рамото ми.

— Нека външният вид на хипи не ви заблуждава, сър Обри. Дик беше първият командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Той започна от нулата.

— Разбира се. — По лицето на Монокъла премина нещо, дето можеше да се нарече и усмивка. — Доколкото си спомням, сте се обучавали заедно с нашите морски пехотинци по нефтените платформи в Северно море.

Разбира се, „Шестицата“ и Специалната катерна ескадра бяха прекарали много мразовити шибани часове във водата при температура нула градуса, докато се учеха да щурмуват нефтените платформи в Северно море.

— Точно така, сър — отговорих. — А те са първокласни бойци.

— Да, така е, полковник. — Огледа ме отново, после пусна монокъла от окото си и отстъпи.

— Е — каза, — предполагам, че вие, момчета, имате доста неща да си кажете.

Прав беше. Нито аз, нито Бренекето протестирахме особено силно, докато той се отклоняваше вляво на борд към един сервитьор с шампанско на подноса.

Бренекето изглеждаше като човек, който просперира. Беше понапълнял и карамеленокафявата му коса започваше да посивява по слепоочията. Очите му си бяха същите — синкавосиви очи на убиец, вдлъбнати като на кобра.

— С какво се занимаваш сега, заднико?

— Работя за себе си.

— Изкарваш ли пари?

— И още как. — Махна с показалец на сервитьора с шампанското, взе две чаши, подаде ми едната и я докосна с ръба на своята. Чашите звъннаха. Бяха кристални. И ако се съди по звука, доста чист кристал.

— Охранителна фирма. Наричаме я „Сентюриънс Интернешънъл“ — засмя се той.

— Кое му е смешното?

— Викаме й „Интернешънъл“, но все още не съм излизал зад граница.

— Какво ще рече „ние“?

Бренекето поклати глава в посока към къщата.

— Министър Грифит и аз. — Отпи от шампанското. — Миналата година изкарах повече от три милиона.

— Впечатляващо. — Довърших напитката си.

И Бренекето допи своята.

— Благодаря. Какво друго правиш, освен онази книга?

— Не особено много. Драскам за по някой и друг долар. — Поклатих глава към Джо Андрюс, който се беше задълбочил в разговор с някакъв дребен японец. — Работя временно за „Алайд Интернешънъл“.

— Плащат ли?

— Малко.

— Ние в „Сентюриънс“ винаги имаме място за още един човек, Дик. Помни това.

Погледнах към гората.

— Какво ще се прави тук?

— Един уикенд, изпълнен с развлечения и игри. Нищо по-различно от нещата, които правехме във Форт Браг.

— Доколко може да загрубее играта?

— Зависи — отговори Бренекето.

— От какво?

— От играчите. — Погледна ме с очите си на кобра. — Имам чувството, че тазгодишната игра ще постави нов рекорд по гадност.

Глава шеста

В единадесет часа Браниган Бренекето трябваше да проведе инструктажа и тогава щяхме да се срещнем с конкуренцията си за първи път. Затова веднага след вечерята се събрахме в стаята ми и обсъдихме как да действаме спрямо другите отбори. После се преоблякохме, събрахме се и в единадесет без десет слязохме.

Фоайето бе празно — вместо кръглите маси за вечеря имаше подиум с трибуна, карта и фаланга от добре подредени столове. Ако се изключат музейните ризници и оръжията по стената, всичко напомняше събрание на фирмено ръководство. На подиума имаше дори и флагче на „Сентюриънс Интернешънъл“.

Махнах на Бренекето и в отговор получих приятелска усмивка, а после паркирах Джо, Дагуд, Кекса и Нормалния по план — на задната редица. Така си осигурявахме едно предимство пред останалите. Можехме да виждаме всички, когато влизат, без да се въртим на столовете си като някакви нервни шубеливи задници. Но всеки, който искаше да погледне нас, трябваше да се обръща.

Бренекето, все още в костюм, седеше близо до подиума и разгръщаше дебела папка с инструкции. Хлътналите му очи оглеждаха професионално и внимателно всеки влизащ отбор, правеше мълчаливи преценки и предположения.

Аз също мислено си отбелязвах някои неща за всеки от отборите. Бяха облечени различно — в камуфлажни дрехи, бойни дрехи, ловни костюми, скъпи, подплатени с пух модни дрехи, с които младата бизнесменска сган се обличаше за уикенда, някои бяха в дънки. Носеха със себе си раници от „Еди Бауер“61, жилетки за щурмоваци и други неща. Повечето от тях изглеждаха внушително.

Но ние имахме готовност. Тъй като беше месец ноември и се намирахме във Вирджиния, а аз бях лазил из цялото имение на Грифит, в четвъртък се обадих на Джо и му казах да направи специална поръчка за пет комплекта бойни дрехи марка „Супер сухи“ от магазина за ловни принадлежности „Кабела“ в Небраска, а след това да ги изпере два пъти в пералнята, за да се посъберат. Исках отборът ми да носи камуфлажна окраска тип „Бръш“62, която почти съответстваше на цвета на оредялата гора и проскубаните храсталаци в имението „Хъстингс“ и вършеше добра работа дори и в откритите пасища. Вместо дълги ватени гащи купих четири комплекта спортно бельо, което инженерчетата да облекат под камуфлажните си дрехи. Полипропиленовата материя изсмуква влагата от тялото и изсъхва по-бързо, ако се намокри.

Имахме и друго оборудване, но в никакъв случай не можех да им позволя да го носят там, където може да го видят другите отбори. В крайна сметка бях малко оптимист. Оглеждах хората си критично, докато се строяваха. Не без задоволство констатирах, че инженерчетата изглеждаха добре в униформите си. Чувстваха се удобно в тях, докато останалите изглеждаха малко смутени. Оказа се, че моят квартет инженери не си е играл на криеница във вила „Свирепия“. Бяха научили някои неща. Почти се бяха изградили като воини — бяха усвоили физическите и умствените умения, които да ги отличават от останалите хора.

Добре де, добре. Виждам, че клатите глави. Какви са тези психоглупости, питате.

Така е. Воините са различни. Дали сте майстор по древното китайско бойно изкуство тай чи чуан, инструктор по снайперистка стрелба в школата за снайперисти на Морската пехота в Куантико, главен старшина, водещ основно обучение по подводна диверсия на остров Коронадо, целта ви е една и съща: да научите хората си да неутрализират врага с всички налични средства и възможно най-бързо. Необходими са време и усилия, за да внушите това на воините, така че да го спазват.

Най-напред те трябва да се заловят здравата за работа. Да овладеят изкуството да убиват. Да се научат да работят на групи. Нали помните онова опяване за сплотеността на групата? Казвах ви, че отново ще срещнете този материал. След това трябва да се научат на гъвкавост. Физическа и умствена. При източните бойни изкуства се усвояват начини да се насочи енергията на врага срещу самия него. Това може да се приложи и при обучението на взвод морски пехотинци, звено тюлени или батальон армейски рейнджъри.

Най-сетне трябва да внушите на хората си, че е необходимо да притежават душа на воини. Душата на истинския воин е винаги готова за смъртта. На прост английски това означава, че трябва да отдавате всичко за мисията си, защото така или иначе накрая ще умрете. Затова воинът дава всичко от себе си 110 процента. Това е същината му. Решимостта, която му позволява да убива от упор. Непоколебимостта, която го кара да продължава напук на всякакви противници.

Воинът знае, че накрая има само смърт, и затова може да предвижда нещата. Водех стрелците си от „ТЮЛЕН-група 6“, когато трябваше да скачат от самолет на десет хиляди метра височина, защото добре знаех това. Следваха ме, защото притежаваха душите на истински воини. Бяха готови да умрат. Не бързаха, разбира се, но въпреки всичко бяха готови.

Сега, когато седях във фоайето на Грифит и гледах как влизащите отбори си говорят, шегуват се и се смеят нервно, осъзнах, че Джо и тримата му инженери са много по-добри от останалите. Бяха схванали нещата, поне мъничко. Разбираха, че това е нещо повече от игра. Тя представляваше един микрокосмос на живота. И трябваше да се изиграе — 110 процента. Решимостта по лицата им подсказваше, че са готови да го сторят. Това ме караше да се чувствам много щастлив.

Щяхме да се съревноваваме с девет отбора, общо бяхме петдесет души. И въпреки че не познавам много хора от директорския състав на петстотинте фирми от класацията на списание „Форчън“, видях доста познати лица. Оказа се, че Джо не е единственият бизнесмен, наел един-двама като мен за уикенда. Познах двама ветерани от Специалните сили, един съученик от класа във BBC и колежа за командири в Монтгомъри, Алабама, дори и един тюлен, когото не взеха в „ТЮЛЕН-6“. Доста смотан младши офицер на име Наклин (с кодово име Некадърния), когото накрая преместиха или по-скоро изритаха от „Група 3“ на Западния бряг. Кимнах му като на човек, когото бегло познавам, но ми се искаше да наритам задника му.

Шестата група се състоеше от петима японци, които си приличаха като капки вода. Бяха облечени в якета от изкуствена материя с надписи „MATSUKO TOOL & DIE“63 на гърбовете. Носеха бели ризи, вратовръзки, същите костюми, с които бяха и по време на обяда, и островърхи обувки.

Бренекето вдигна поглед, загрижен за японския квинтет, който сядаше по местата си. Приличаха на братята Маркс64. Поклати глава и отиде при тях. Проведе набързо разговор, като през цялото време жестикулираше, и японците излязоха.

В лайномозъчната ми словашка глава светна една шибана лампа. Двама от корейците, които застрелях в летище „Нарита“, носеха документи на „Мацуко“. Излизаше наяве и друга връзка между „Мацуко“ и Грифит. И познайте чия фиктивна фирма е експедирала детонаторите? И познайте чии приятели на високи постове направиха следствието на То Шо на пух и прах? Мисълта ми работеше светкавично. Какво ставаше, по дяволите?

Отидох при Бренекето.

— Какво става?

— Шибаните японци не си донесли оборудване.

— Ще ги дисквалифицираш ли?

Бренекето поклати глава.

— Не става. Струват около пет милиона долара на министър Грифит. Ще им бъде позволено да играят. Изпратих ги в офиса, за да се екипират. А и някои от хората ми ще им окажат тактическа помощ. Имам един човек, който знае малко японски.

— Кой е той?

— Мани Танто. Познаваш го, нали?

Косата на врата ми настръхна. Винаги настръхваше, когато чуех това име.

— Мани Танто? За теб ли работи?

— Срещнах го в Саудитска Арабия. Имаше личен договор с един от принцовете — оня, дето отговаря за сигурността. Направих му по-изгодно предложение.

Мани Танто. Най-гадната твар, на която някога съм се натъквал. За първи път го срещнах във Виетнам през 1968 г. Неуправляема двуметрова хала. По онова време беше старши сержант от Специалните сили, беше прекарал почти шест години в джунглата, повечето от които сам в еднолична война срещу виетконгците, северновиетнамците, червените кхмери, Патет Лао и всеки друг, изпречил се на пътя му. Мани беше мелез — наполовина японец, наполовина американски индианец — зъл, коварен, демоничен, съчетал най-лошите качества на предците си.

Майка му, чистокръвна индианка от племето апахи, срещнала баща му, когато татко-сан, един нисей65 от Лос Анджелис, бил интерниран в Манзанар66 по време на Втората световна война. Направили позата „двугърбо животно“ на една пейка някъде в калифорнийската пустиня. Чедото им се бе превърнало в бебето на Розмари.67

В деня на свети Валентин през 1968 г. заедно с един ирландски тюлен, когото ще нарека Майк Рийгън, отидохме на петдневен патрул в района на Седемте планини във Виетнам близо до камбоджанската граница.

Винаги се чувствах добре с Майк Рийгън. И той като мен беше от Ню Джърси. Само че бе израснал сред купища пари в голяма къща близо до Принстън, докато аз бях рожба на беден квартал в Ню Брунсуик, а родителите ми нямаха и пукната пара в джоба си. И все пак беше мой тип — едър кибритлия, който обича да използва юмруците си по баровете и нямаше нищо против другите да се опитват да го префасонират.

Във Виетнам той се оказа човек, на когото можеш да опреш гръб, ако нещата загрубеят. За три месеца бяхме направили пет двучленни патрула, като убихме общо тридесет и шест виетконгски войници. Майк очисти двадесет и двама от тях.

Започнахме разходката си около един лагер на Специалните сили близо до планината Чомпа. Пътувахме с хеликоптер, на който се качихме в Чау Док. На следващата сутрин се наехме да занесем поща до някакъв майор от Специалните сили на име Де Вин — районния военен съветник в Три Тон, около 30 мили югозападно от Чау Док.

Когато капитанът, едно навито хлапе на име Джексън, ме попита как смятам да ида до Три Тон, му отговорих, че двамата с Майк ще ходим пеша.

— Стига си се будалкал.

Преместих шведския автомат на лявото си рамо.

— Защо да те будалкам, Джексън? Погледни на нещата така — облечени сме в черни пижами. Приличаме на двойка шибани руски съветници.

Измъкнах писмата от ръката на Джексън и ги дадох на Майк.

— Ти си един шибан, откачен тюлен, Марчинко. Предполага се, че трябва да работиш в близост с вода. Това там са планини. Намираме се на седемстотин метра над морското равнище и наоколо няма никаква вода.

— Вода ли? — плеснах манерките на колана си. — Капитане — изръмжах в стила на Ев Барет, — нося шибана вода в шибаните си манерки, а за мен това е достатъчно шибано близко.

Двадесет и два часа по-късно влязохме със спокойна походка в Три Тон и намерихме един сержант мърльо, който си чешеше топките и даже не беше от Специалните войски. Чакаше ни по средата на единствената прашна улица сред редица срутени колиби с ламаринени покриви.

Ризата му беше наполовина закопчана, ципът също. Изглежда, бяхме смутили следобедната му дрямка, а нищо чудно да е спал от обед насам.

Огледа ни с безразличие.

— Казаха, че ще идват някакви кръглооки.

— Това сме ние, сержант.

Майк сложи приклада на своя „Калашников“ на земята и го опря в крака си. Извади от горнището на дрипавата си пижама шест плика, вързани с червен гумен ластик, и ги размаха към сержанта.

— Донесохме малко поща за вашия майор.

— Майор ли?

— Няма ли тук майор Де Вин? Отговорник за района от Специалните сили?

— Имаше. Но се премести миналата седмица. Основа нов регионален щаб в Киен Гйанг до Рах Гиа. Там има писта.

Ръката на мърльото се пъхна в дълбокия джоб на униформата и започна да масажира слабините.

— Ах — каза той. След това взе писмата от Майк. — Ще разпоредя да ги изпратят. — Отново се почеса. — Вие откъде сте?

— От Специалните сили. Един лагер над Тат Сон — отговорих.

— Коварен район, брат ми — поклати глава той. Огледа се. — Къде е хеликоптерът? Нищо не чух.

— Не сме с хеликоптер.

— Не сте с хеликоптер? — Лицето му доби объркан вид.

Отново размърда топките си. Тоя кучи син трябва да е имал много сериозен проблем с въшките.

— А тогава как дойдохте тук, брат ми?

— Пеша.

— Как? През всичките тези проклети виетконгци? Що за смахнати копелета сте бе?

— Тюлени, брат. Тюлени от Военноморските сили.

— Тюлени? От Военноморските сили? — Стоеше неподвижен, чешеше си топките и се хилеше. — Добре, брато. Значи сте тюлени. Казвате значи, че сте дошли пеша от Тат Сон. — Продължаваше да се чеше и да се чеше, като откриваше нови начини да го прави все по-майсторски. — Е, като сте тюлени от Военноморските сили, как така не доплувахте бе, мамицата му?

Мърльото изригна в смях.

— Хайде да идем в колибата. — Обърна се и тръгна с усилие. — Хей, копелета ненормални, искате ли студена бира?

— Да ти го начукам като муле, брат ми — отговори Майк. — Цял ден чакам някой да зададе този въпрос.

Отидохме в селото, следвайки мърльото. Мъчеше ни адска жажда. Но като стигнахме, забравихме за бирата.

Защото там беше Мани Танто. Точно пред дървената врата с остра като бръснач тел. Огромен. Разсъблечен до кръста, потен от жегата, вглъбен в заниманието си подобно на танцуващ дервиш.

Изглеждаше внушителен. Едър. Едър ли, по дяволите? Направо огромен. С мускули като на великите футболисти — по тялото си имаше може би по-малко от един процент мазнини. Гъстата му черна коса стигаше до раменете и беше сплетена на плитки като на команчите. Изсеченото му лице се подчертаваше от кроманьонски хлътнали очи с формата на бадем и цвета на въглен. На врата му на дебела кожена връзка висеше голям колкото скарида медальон в тюркоазни и сиви цветове. Носеше здрав маслиненозелен униформен панталон с крачоли, пъхнати във високи до коленете мокасини с мъниста и подметки от автомобилна гума. От едната страна на колана му висеше огромен извит нож, а от другата — едно „кутре“ „Смит и Уесън“ — 9-милиметров пистолет със заглушител, каквито използват в Специалните сили.

Беше направил двуметров триножник от дебел бамбук. На него висеше гол северновиетнамски войник като елен, когото одират на мястото на застрелването.

Мани тъкмо го дереше. Беше свършил около една трета — в момента се намираше около гениталиите и дробовете и продължаваше надолу, към главата.

Северновиетнамецът беше все още жив. Вече не можеше да вика, но виждах, че все още диша.

Мани прекъсна заниманието си и вдигна поглед, като дочу тежките ни стъпки.

— Хей, братя, добре дошли в Три Тон.

Ръцете му бяха окървавени до лактите. Използваше къс нож за дране на елени с дръжка от слонова кост. Избърса острието му в панталона си, пъхна го в калъфа и подаде мократа си ръка.

— Казвам се Мани Танто. От Пета специална дивизия. А вие откъде сте, бледолики?

— Какво е това, по дяволите? — Бях възмутен. Разстроен. Ядосан. Така не се печелят сърца и умове. Не ме разбирайте погрешно. Нямам против да понатупам някой пленник. Известно е, че понякога използвах електроди по виетконгските топки, за да окуража притежателите им да отговарят на въпросите ми. Но тактиката на желязната десница винаги имаше цел — да спася живота на своите хора. Всичко, което правите, трябва да има цел.

А това беше измъчване просто за удоволствие.

— Кълцам този кучи син.

Мани измъкна нарочно ножа за дране от джоба си, извади го от калъфа и свали десетина сантиметра кожа от жертвата си. После се обърна и ме огледа с отвращение.

— Ти кой си бе, да ти го начукам?

— Марчинко. Лейтенант от Военноморските сили на САЩ.

Той се обърна и се зае с работата си.

— Не приемам заповеди от шибани моряшки путки.

Преди да успее да направи нов разрез, смъкнах автомата от рамото си и изстрелях два куршума в главата на северновиетнамеца, за да го отърва от нещастието му.

Мани Танто се извърна с нож, насочен срещу мен. Забих един куршум в земята на десет сантиметра от десния му крак.

— Дори не си го помисляй, смрадливецо.

Очите му говореха, че не възнамерява да слуша заповеди. Забих още един куршум в земята.

— Вярвай ми, заднико…

Той се нахвърли. Господи, беше толкова бърз — намираше се на повече от три метра от мен, но покри разстоянието за по-малко от секунда.

Нямах време да мисля — трябваше да действам. Отстъпих, вдигнах автомата, замахнах назад и когато премина край мен, стоварих цевта през лицето му. Това го забави за миг. Докато пристъпваше несигурно, бръкнах в джоба на пижамата си, извадих резервен пълнител, използвах го като палка и го фраснах по главата, като му пуснах кръв.

Пълнителят се огъна като банан, но свърши работа. Мани се просна като торба с лайна, каквато всъщност беше. За да съм сигурен, че няма да тръгне нанякъде, го фраснах още два пъти.

Майк и аз отрязахме въжетата на трупа и го завихме с брезент. След това повлякохме Мани към триножника и го окачихме за краката. Не бяхме особено нежни с него.

Най-после приключихме.

— Хей, мърльо — извиках.

Мърльото се приближи.

— Остави тоя чувал с фъшкии да виси тук ден-два.

— Не става, брат.

Поклатих глава.

— Какво каза?

— Ако си идете и ако го оставя да виси така, ще умра две минути след като му отрежа въжетата. Тоя е гадно копеле. В колибата си има скалпове на шибани виетконгци. Никой не смее да се изпречи на пътя му.

— Майорът позволяваше ли му да прави такива неща?

— Майорът смята, че може би Мани е специалист по шпионски операции, които трябва да бъдат провеждани от един човек. Мани си върши своето. Това стига до ушите на виетконгците и те стоят beaocup далеч на север, откъдето идвате вие. Оставиха района на мира. Според майора тази шибана тактика е добра.

Шибана тактика наистина. Е, всяка коза за свой крак.

— Ние ще останем през нощта. Ти го остави да си виси. Когато си тръгнем, прави каквото трябва.

— Мани е напълно откачен, не знаеш ли?

— Разбира се, че зная — ухили се Бренекето. — Но понякога има нужда точно от такива. Хей, с него човек може да се оправи. Подчинява се на заповеди.

Не бях убеден. Носеха се твърде много слухове. След Виетнам Мани беше преминал на свободна практика. Говореше се, че са му обещали един милион долара, за да обучи иранската тайна полиция САВАК на методите за разпити, но загубил всичките пари, когато шахът и семейството му избягаха от Техеран. Бяха го виждали в Чили, Аржентина и Мексико. Говори се, че съветвал президента Маркос по въпросите на антитероризма и работил с индонезийското правителство срещу тамилските въстаници.

През 80-те години по канала за слуховете на специалните поделения достигна мълвата, че е на Фолклендските острови, където залагал мини, за да убива британски войници, после заминал за Гватемала, а после за Салвадор. След това се загуби. Сега беше част от екипа на Бренекето. Това ме накара да се замисля.

— Кой друг работи за теб?

— Джордън Рокера, Сали Жребеца и Уокър Невестулката.

Този човек имаше вкус. Вкусът му се намираше в задника, но все пак го имаше. Беше наел четирима от най-големите мръсници в историята на войната със специални методи. Четирима безскрупулни убийци, всички изпитани, всички доказали себе си в боя.

Джордън Рокера беше от онези откачени невъзмутими калифорнийски типове, които сякаш винаги карат яркочервени мотори, носят френски слънчеви очила с леденосини стъкла и привличат жените с големи цици. Загуби девствеността си в Лаос, където изпълняваше тайни операции за убийства. По-късно работи за Чарли Бекуит и за Бренекето в група „Делта“, където специалността му беше да прочиства стаи с автомат ХК МП-5 със заглушител. Чарли и Бренекето го харесваха, въпреки че според мен като дете е ял много боб със соя. И от това мозъкът му също е станал на соя.

Салваторе Жребеца, известен като Сали Жребеца, беше бруклинец. Sono padre68 бе убиец — работеше за мафиотския клан Гамбино. Сали е мислил да се залови със семейния бизнес — отвличанията, — но решил да направи от себе си нещо по-добро. Записал се в армията и постъпил в училище за рейнджъри. Кучият син си заслужи „Сребърна звезда“ във Виетнам, защото изненадал рота редовни северновиетнамски войници и сам убил двадесет души. Беше специалист по мините и умееше да използва бръснач по-добре от всеки харлемски сводник. Бях играл срещу него във военни игри в Панама и в базата „Еглин“ на Военновъздушните сили. Биваше го — като за гаден италианец, който винаги смърди на чесън. Сали обожаваше чесъна. Ядеше го суров, скилидка по скилидка, за да подобрява кръвообращението си. Човек можеше да го надуши от десет метра разстояние, преди още да го е видял.

Уокър Невестулката беше един червенокос, луничав, кльощав marnik69, според словашката ми майка Емили Павлик Марчинко. Дошъл някъде от северните части на Минесота или Уискънсин. Тежеше около шестдесет килограма с мокри дрехи, в лицето приличаше на плъх — с големи предни зъби, — а големите му уши стърчаха като дръжки на кана. Във Виетнам беше снайперист, изтребваше виетконгци от 1500 метра със специално модифицирана пушка „Ремингтон 700“ калибър .308 с обикновен ударник.

Към края на 70-те години беше прекарал една година в британските Специални въздушни сили, в 22-и полк. Там беше пил най-хубавото горчиво пиво от Херефордшайър и стрелял по терористи от ИРА в Ирландия. Окраската му позволявала да се слива с местните жители. Хобито му беше тичането — за загрявка пробягваше цели маратони. Истински сериозни събития за него представляваха пробезите от сто и двеста мили в гостоприемни места, като Долината на смъртта или Феърбенкс в Аляска. За Невестулката нямаше значение колко е горещо или студено. Беше като оня заек от рекламата за батериите — продължаваше да бие барабана, без да спира70.

Погледът на Бренекето мина покрай мен.

— Трябва да тръгвам, Дик. Дългът ме зове.

Обърнах се. Японците, сега само четирима, облечени в камуфлажни дрехи, влизаха обратно в стаята. Следваше ги Мани Танто. Вече поостарял и по-едър. Косата му сивееше по слепоочията. Но все още си беше оня голям, грозен, опасен хипопотам, когото помня от Виетнам.

Когато се приближи към мен, очите му започнаха да се въртят като далекомери. С безизразно лице отведе поверените му хора до столовете и им мърмореше нещо на японски. Приближи се и погледите ни се срещнаха.

За част от секундата ръката му се стрелна и лакътят му се заби във врата ми. Залитнах, но успях да се задържа за облегалката на един стол.

— Подхлъзнах се. — Зад злобната усмивка на Мани блеснаха белите му равни зъби.

Вдигнах поглед към тавана. Очите му проследиха погледа ми. Без да гледам, забих коляно в слабините му с всичка сила. Той се свлече на пода.

— И аз май се подхлъзнах, мамка му.

Върнах се на мястото си, седнах, скръстих ръце и зачаках Бренекето да започне.

Глава седма

Играта беше и проста, и адски трудна. В нея се съчетаваше най-доброто от „Червени срещу Сини“ и „Залови знамето“. Ето какво представляваше: два противникови отбора тръгваха от различни места на имението по едно и също време. И двата имаха едни и същи пет цели, които трябваше да бъдат постигнати за 36 часа — в неделя до обед. Някои цели служеха за повече от един отбор, а други — само за един.

При достигането до всяка цел отборът трябваше да вземе карта като доказателство, че е бил там. Картата съдържаше и местоположението на следващата цел. Бренекето не пропусна да каже, че при някои цели предварително са поставени мини.

Надпреварата беше добре обмислена. Гонеше се време, но отборите трябваше да се състезават и помежду си. Победител е онзи, който има най-добро време, най-много карти и най-малко убити.

Бренекето обясни, че можем да „убиваме“ противниците си с патроните „Симюнишън“71 — канадски тренировъчни патрони от восък, пълни с флуоресцираща розова неизтриваема боя. Познавах този вид патрони — имат диапазон от 50 метра, с тях се стреля сравнително точно и нанасят приятни синини на мястото на удара. Могат да се изстрелват с автомати и с повечето 9-милиметрови пистолети. Имаше и бомбички от същия материал за мини и импровизирани експлозивни устройства. И Бренекето поясни, че е позволено да елиминираме противници с голи ръце — достатъчно е да се постави на китките или глезените им гривна от найлон и кевлар72, която не може да се сваля.

Забранено беше да се играе нечестно. Унищожаването на картите на друг отбор водеше до незабавна дисквалификация. Същото ставаше и ако някой откраднеше указанията за следващата цел. Бренекето увери участниците, че измамата ще има сериозни последствия.

Но в същото време не бе забранено да се поставят допълнителни мини около целите, ако отборът стигне там пръв. Нямаше нищо нередно да се устройват засади на врага. Бившият министър изглеждаше, сякаш му духат в някой бардак в Манила. Видя, че го гледам, и изражението му се промени. Усмихна се — зъбите му се бялнаха. Първобитната му усмивка на влечуго излъчваше невероятна жестокост.

Отново насочих вниманието си към подиума. Бренекето обясняваше, че в крайна сметка принципът на играта е съвсем прост: няма приятелски войски. Всички отбори са врагове помежду си. Посочи към мен.

— Дик знае това. Нали, Дик?

Малкото хора в стаята, които ме познаваха, се засмяха.

И аз също. Е, защо пък не? Нека се позабавляват за моя сметка. Аз щях да се забавлявам по-късно, на бойното поле.

Всичко дотук ме впечатли. Учението беше добре обмислено, защото всеки беше изправен не само срещу един отбор, а срещу всички. И тъй като петдесетте участници щяха да прекарат тридесет и шест часа в гората заедно, нямаше само да пълзим и да се дебнем, а щяхме и доста да стреляме, да се прецакваме — можеше да се очакват и контузии, и белези. Тази част от играта ми харесваше. Голям привърженик съм на силовите спортове.

Разбира се, ние се паднахме срещу Мани Танто и неговите японци. Бренекето се беше погрижил да го уреди. Винаги е имал гадно чувство за хумор.

Тръгваше се в 0,25 часа от колибата за роби на около петнадесет метра от западното крило на къщата. Отборът на Мани тръгваше от старата мелница на около половин миля източно. Първата цел беше в негова полза — намираше се в квадрант Делта 11/27. Това означаваше, че трябва да прекосим имението по диагонал. По права линия разстоянието беше малко повече от миля и половина, но по определения маршрут щяхме да изминем три пъти повече. След като се отдалечихме достатъчно от кабината, раздадох на всеки по една карта на имението на Грифит с отбелязани координати, съгласувани между мен и Уондър. Дадох им и радиотелефони с микрофони и слушалки.

— Сложете си тези неща.

Инженерчетата нагласиха оборудването си. През това време аз се обадих на Уондър по дигиталния си предавател, който носех в джоба си, и му дадох местонахождението на първата ни цел. Напомни ми, че в 13/28 има скривалище и нещата в него ще ми трябват. Проверих оръжията на отбора. Дадоха ни пистолети „Глок“ със специално модифицирани цеви и по три пълнителя с петнадесет патрона. Това ни стигаше. Смятах, че няма да ни трябват повече.

Поведох отбора. Не че нямах доверие на Кекса, но тъй като Мани Танто обикаляше наоколо, не исках да поемам никакъв риск.

Луната ни хвърляше достатъчно светлина. Придвижихме се на север през изорано поле, което някога е било засято с жито. Неотдавна беше валяло и в браздите имаше достатъчно вода и кал, за да се почувствам щастлив, че сме в екипировката на „Гортекс“. Използвахме естествените прикрития на релефа и прекосихме неравно поле с ръж, след това се вмъкнахме в горичката до пасбището, завихме на изток, пресякохме един поток, пробягахме приведени по ниско възвишение, после по склон с гъсти храсти и магарешки тръни и стигнахме до брега на малка река. Знаех, че тече от северозапад на югоизток и разделя имението „Хъстингс“ по диагонал. Досега нито бяхме видели, нито чули други хора.

Реката беше широка към десет метра и доста дълбока, за да може да се премине през нея. На около половин миля източно имаше мост, но там можеха лесно да ни видят. Щяхме да пресечем тук, но се нуждаехме от мост.

На кръста си имах намотано към сто метра найлоново въже. Вързах края му за някаква фиданка и нагазих в ледената вода. Мразя студа. Но не може да си водолаз и да не ти е студено. Слава богу, че бельото ни съхне бързо. Течението беше по-силно, отколкото очаквах, и се наложи доста да се боря, докато премина от другата страна. Измъкнах се на брега и завързах въжето.

Махнах им с ръка. Един след друг прекосиха реката. Отново проверихме оборудването си. От юг се дочуха изстрели. Някой отбор бе влязъл в бой.

— Далече ли е това? — попита Дагуд.

— Може би на половин миля. Може и повече. Районът е такъв, че се чува добре от по-голямо разстояние.

Джо отпи глътка вода от манерката си.

— Интересно ми е кой отбор е.

— Наистина ли?

— Е, не — ухили се той, — щом не сме ние.

— Точно така.

Отново поведох в североизточна посока. Опитвах се да си представя как ще действа Мани. Вероятно щеше да шмекерува — да тръгне по пътя от източната страна на имението, въпреки че тази територия не влизаше в играта, после да направи засада на подхода от запад към целта. Така щях да постъпя и аз, ако трябваше да тръгна от мелницата.

Затова оставахме вън от пътя, движехме се успоредно на него на около петдесетина метра, завихме към оградата, където криех нещата си в кухия деформиран дънер на стогодишен ясен.

Там имах три стари и надеждни експлозивни устройства М-1, две макари тел за мини, устройство за взривяване на мини при настъпване, две прашки „Уамо“73, шепа бомбички, дванадесет димни гранати М-80 и три импровизирани експлозивни устройства с различна мощност.

— Какво става? — попита Джо, когато започнах да прибирам играчките в раницата си.

— Застраховка.

— Как…

— Джо, бил ли си бойскаут?

— Разбира се. Бях в „Орлите“.

— Какъв е девизът на бойскаутите?

— Бъди готов… — На кръглото му лице цъфна усмивка.

— Ах ти, лукав кучи син.

Беше мой ред да се усмихна.

Към 3,40 бяхме пропълзели на юг и излязохме от задната страна на целта на около 80 метра от пътя, по който се изчакваше да минем. Движехме се с доста добра скорост. Момчетата пазеха тишина, въпреки че по време на тричасовото пълзене дочувахме доста стрелба. Все пак се надявах, че като заобиколя Мани отдалеч (макар по определени неща да съдех, че някой, дето си разбира от работата, е обикалял насам), ще избегнем контакта и ще намерим целта си без проблеми. Към това се стремяхме, а не да убиваме хора от другия отбор.

След около тридесет минути бавно, но непрекъснато пълзене стигнахме почти до целта — на двеста метра от нея. Накарах всички да спрат. Дадох им възможност да отпуснат мускули и да се вслушат в нощните звуци.

Докато инженерчетата се оглеждаха и ослушваха, аз се върнах петдесетина метра назад и нагласих взривно устройство М-1 с димна граната М-80, защото допусках, че Мани Танто се е въртял в кръг и се прокрадва зад нас, както гласи Правило седемнадесето на рейнджърите на Робърт Роджърс.

Двадесетсантиметровият цилиндър М-1 се използва лесно. Закачат се експлозивите и детонационната нишка към дъното му, а в горния край се връзва тел за спъване, която се нагласява. Накрая всички предпазни щифтове се изваждат и цилиндърът М-1 става „въоръжен и много опасен“. Когато някой се препъне в телта, ударникът, напрегнат от пружина, се удря в старомоден взривател, изскача искра, а тя запалва фитила и бомбата прави „бум“.

Върнах се при мъжете и казах на Кекса да поеме водачеството. Тъкмо дадох мълчаливия сигнал за тръгване, когато Кекса се вцепени. Посочи на изток и ми показа, че е чул нещо. И аз се заслушах. Кимнах.

Нещо се движеше на 30 или 40 метра от нас. Може би елен. Наоколо гъмжеше от лисици и елени и при всичките тези хора в гората беше естествено животните да се размърдат и да излязат от гъсталаците, където обикновено се крият.

Но можеше да бъде и Мани или пък някой друг отбор. Реших да не рискувам. Отново отидохме на запад, завихме на триста и шестдесет градуса и стигнахме до северната врата на целта — щяхме да влезем през задния вход. Това напомняше за влизането в остров Ло Ло.

След около половин час бавно патрулиране Кекса нареди да спрем и поговори с Нормалния, който броеше крачките ни. Той следеше компаса и казваше къде се намираме. Нормалния се почеса по главата. Понечи да каже нещо, но не успя, защото Кекса вдигна ръка с насочен надолу палец.

Това беше сигнал „Виждам враг“. Последва сигнал „Залегни“.

Хората се разпръснаха из храсталаците от двете страни на пътеката, по която се движехме, и заеха позиции за бързо нападателно разпределяне като по учебник. Кой казва, че инженерите не могат да схващат? Двадесет секунди по-късно от един завой с формата на конска подкова се появи водачът на друг отбор. Виждах го, че се движи съвсем слепешката, и то по външната крива на завоя. Задник такъв. По външната крива може само да те убият.

Стърчеше като хуй. Беше натрил камуфлажна боя по лицето си, но оставил врата, ушите и ръцете си чисти. На лунната светлина, която се процеждаше през редките листа на дърветата, светеше като неонова лампа.

Дагуд лежеше на метър от мен. Сигнализирах му да пропусне край себе си водача, а после да го убие. Голяма усмивка разцъфна на добре маскираното му лице.

Останалите членове на отбора вървяха на около три-четири метра зад водача и на по-малко от метър един от друг. Задници. Ето така се губи на война. Охраната в тила им, пет метра по-назад, вдигаше доста шум.

По мой сигнал, прошепнат в микрофона, скочихме.

Сграбчих водача на патрула отзад, едър задник с ловни дрехи с камуфлажна окраска, запуших с ръка устата му, фраснах го с палката и той се отпусна на земята. Обърнах се и видях Джо и Нормалния, които се бореха с някакъв друг едър мъж със скиорско яке от „Л. Л. Бийн“74. Протегнах ръка и го докоснах с палката. Двама бяха повалени. Кекса вече седеше върху трети човек и увиваше устата му с хирургическа лента, каквито всички носехме. Браво, момчето схващаше бързо.

Останаха водачът и тиловата охрана.

От предния край се чуха два изстрела. Мамицата му, бях забравил да кажа на Дагуд, че искам всеки да поразява целта си тихо. Сега охраната в тила щеше да знае, че има нещо нередно. Вдигнах задника си и тръгнах обратно покрай пътеката възможно най-бързо, но без да вдигам шум.

Видях го, преди той да ме забележи. Беше Наклин Негодния, задникът от „ТЮЛЕН-група 3“.

Беше залегнал в общоприетата защитна позиция и оглеждаше пътеката с орловите си очи. Оставих го да си гледа. Но не виждаше нищо. По дяволите, толкова много приличаше на днешните младоци. Те обожаваха маневрите и военните игри. Прекарваха цялото си време в скачане от самолети и гмуркане. Но не бяха убивали и не знаеха какво е да стрелят по задника ти.

Затова вършеха всичко по учебник, така както са им казали техните нещастни, негодни, лайномозъчни офицери гъзолизци с малки пишки и тесни сфинктери, които никога не са били на война.

Запомнете Правило четвърто. Няма никакви правила.

Метнах едно клонче зад него. Обърна се на сто и осемдесет градуса. Точно като всичките онези японски часови от филмите на Джон Уейн или пък арабските задници от филма „Делта Форс“, част XXI. Преди да успее да се обърне назад, аз вече седях отгоре му. Помогнах си с кожената палка и го вързах като млада крава. Използвах свободно залепваща лента, за да му завържа ръцете и краката и да му запуша устата. Стиснах яката на официалната му униформа от Военноморските сили и го завлякох до мястото на засадата.

Подредихме ги като заловени виетконгци. Подпряхме ги на дърветата и ги завързахме един за друг с гривните от найлон и кевлар.

— Какво ще правим с отбора на „Дженерал Дектоникс“? — попита Джо.

— Ще ги убием — отговорих и извадих четиридесетсантиметровия си остър като бръснач нож. Хареса ми паниката в погледите на пленниците. Очите им станаха големи като чинии.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Дик…

— Добре де, добре. Ще ги завържем за дърветата и ще ги оставим. Хората на Бренекето ще ги намерят по-късно. Но ще ги минираме. И нека побързаме, защото изоставаме от графика.

Зазоряваше се, когато най-после стигнахме първата цел — полусъборен навес на стотина метра от шосето. Сигнализирах на всички да заемат защитни огневи позиции, докато аз запълзях по корем към целта. Така, ако ме хванеха в засада, инженерчетата можеха да очистят лошите. Минаха петнадесетина минути, докато стигна до целта, тъй като не си позволявах никакви рискове, след като минавах през това място с лоша видимост, много тръни и къпини.

Когато стигнах, бях доволен от две неща. Първо, че дойдох сам и, второ, че Ев Барет ме беше учил да върша всичко по най-трудния начин.

От мястото си до сградата виждах плика с инструкции. Вмъкнат беше в пукнатината на стара дъска около тридесет сантиметра над земята и встрани от касата на вратата. Всичко беше прекалено хубаво, за да е вярно. Внимателно проверих терена и точно пред себе си, на около два метра, открих тел на нивото на глезените, прокарана успоредно на вратата. Проследих телта и открих, че в единия край е завързана за дръвче, а в другия за импровизирано експлозивно устройство, пълно с боя. Не беше маскирано, което означаваше, че или са го поставяли набързо, или са смятали, че ще нападнем целта по тъмно.

Две минути ми трябваха да обезвредя мината. След това се върнах до касата на вратата и прокарах длан по страничната дъска внимателно, сякаш опипвах оная работа на девственица. Ев Барет толкова много набиваше Правило първо в твърдата ми словашка глава — „Никога не си въобразявай“.

Дори и сега дочувах как ръмжи с гърления си глас с акцент от Нова Англия:

„Знаеш ли какво става, когато си въобразяваш, старшина втори клас Марчинко, смотан, шибан, негоден, загубен, нещастен, некадърен идиот? Всеки път, когато си въобгъзиш, смотаняк, правиш мен и себе си на гъз.“

Отново трябваше да благодаря на Ев. Пликът бе закачен за нещо. Продължих да разследвам. Бе залепен с восък за една тънка тел… та това си беше проклет взривател. Ах, това шибано изобретателно копеле Мани.

Затаих дъх и леко пъхнах плика обратно в процепа, за да не дръпна случайно взривателя, извадих остър като бръснач сгъваем нож от джоба си и внимателно разрязах една трета от горния ръб на плика. Чевръсто извадих указанията и картата, без да развалям восъка и взривателя. Когато преписах указанията в бележника си, вече плувах в пот.

Проверих нещата още веднъж, за да съм сигурен, че съм преписал всичко вярно, пъхнах указанията обратно в плика, залепих го с тиксо и се оттеглих.

Първата ни задача беше да се махаме от целта. Затова пълзяхме право на север в продължение на десетина минути, като се движехме бързо, но внимателно. Аз водех и проверявах за мини и импровизирани експлозивни устройства с уреда за локализиране на мини. Исках да увелича разстоянието между нас и навеса колкото е възможно повече. Останали без дъх, най-после спряхме под билото на едно възвишение. Докато Джо и момчетата четяха новите указания, аз се претърколих над билото и се обадих на Уондър по кодирания предавател.

— Здрасти, брат.

— Здравей, заднико.

— Новини? — Стиви имаше задачата да следи комуникациите от имението „Хъстингс“.

— Не. Съвсем нормални съобщения. Голяма част от разговорите са по клетъчни преносими телефони. На японски език.

Интересно. Замислих се дали има значение.

— Звучи ми…

Разговорът ни беше прекъснат от гръмка експлозия в мястото на целта. Усмихнах се на Джо. Някой не беше внимавал достатъчно.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Уондър.

— Бивш противник.

Той се засмя. Представих си как клати глава.

Разказах му за Мани. Той подсвирна.

— Мога ли да помогна с нещо?

— За момента не. Дръж си ушите отворени. Ако чуеш нещо, обади ми се.

— Разбрано, разбрано.

Джо гледаше как прибирам телефона.

— С кого говориш?

— Тайна, Джо.

Планирах да стигна втората цел малко преди 13,30. Сутринта щеше да бъде дълга. Предстоеше ни преход от седем мили. Хълмове, ливади, пасбища, а после по заобиколна пътека до Пътя на апахите, където се намираше втората цел. Спряхме по пътя в координати 14/12 Чарли, за да приберем още един пакет играчки, които с Уондър бяхме скрили по време на набезите си насам. Това скривалище се намираше във водонепропусклив чувал, завързан за югоизточната бетонна опора на моста, който минаваше над реката на две мили северно от къщата на Грифит.

Като дар от Бога беше това, което се случи. Преди да извадя пакета, проверих моста за мини. На дървената рамка от долната страна на бетонния мост на метър и петдесет над плитката вода имаше голям плик. Влязох във водата, проверих за жици и други приспособления за взривяване и понеже не намерих, вързах въже към рамката и се изтеглих нагоре. Към плика бяха закачени три отделни мини. Обезвредих ги, взех плика, извадих го на брега и внимателно го отворих, за да видя на каква цел се е натъкнал отборът.

Еврика. Вътре имаше карта за отборите на „Алайд нешънъл текнолъджис“ и „Мацуко“, както и указания за пътя до номер четири. С Джо вдигнахме ръце и плеснахме длани за поздрав. Още нямаше 9,30. Вече имахме голяма преднина в играта.

Сега щеше да е разумно да се пазим — след като се доберем до втората цел и вземем картата за „Алайд нешънъл текнолъджис“, да се отправим към четвъртата и петата цел с преднина от няколко часа.

Но нещо ме човъркаше. Нещо не беше наред. Изведнъж се досетих. Бренекето беше нагласил така нещата, че аз и Мани да бъдем противници. Той, или по-скоро Грант Грифит, искаше да бъдем един срещу друг. Двама гладиатори тупалкаджии, въвлечени в кървава борба за развлечение на богатите. Всички ще очакват да се срещнем при последната цел, ако изобщо стигнем до нея. Вероятно са поставили и видеокамери. Ядосах се. Ако проклетият бивш министър на отбраната е решил да убие някого, то можеше да ми плати за удоволствието. Парите не бяха проблем за него.

Така че да му го начукам. Майната ти, Грант. Ще се справя с Мани тук, насаме, за мое лично удоволствие.

Най-напред показах на инженерчетата как се свързват постелки-взриватели (приличат на постелки за баня, но имат вградени превключватели, които детонират при натиск) към мини с червена боя „Симюнишън“ и симулатор на артилерийски огън. Закрепих постелките към тинестото дъно под моста и обвих пълзящи растения около детонаторните жици. Закрепихме мините на вертикалните опори на моста, а след това Нормалния ги маскира с тиня.

После заредихме около моста мини в концентрични кръгове. Прокарахме детонатори М-1 с прикачени спъващи телове. Заложих много мини с боя. Дагуд погледна свързаните кабели и поклати глава.

— Не е добре, Дик.

— Какво има? — Никога не съм имал проблем да заложа такъв капан.

— Свързал си зарядите серийно. А ако ги свържеш така — той промени свързването, — могат да бъдат задействани и от двата края, и от средата.

Кучи син. Имаше право. Беше елегантно просто.

— Да ти го начукам, Дагуд. Ще ти намеря работа в Литъл Крийк като инструктор по мините.

Зъбите му се бялнаха точно като в реклама на паста за зъби.

— Когато кажеш, Дик. Когато кажеш.

Докато привършвахме десетия старомоден капан с димна граната, Джо се питаше на глас дали не се презапасявам прекалено много.

Вманиаченият ми поглед му подсказа, че не бива да задава този въпрос.

Обясних, че идеята ми е отборът на „Мацуко“ да премине през коридор от експлозиви и да влезе в зоната за убиване, където да унищожим всички. Работехме с трескава бързина. Въпреки всичко ни трябваха почти два часа, за да нагласим експлозивите.

Към 11,15 бяхме готови и се обадих на Уондър. След осем минути кафявочервеният пикап „Додж“ на Стиви наближи моста.

Отворих дясната врата и махнах с ръка на Джо и Дагуд.

— Качвайте се.

Джо беше объркан. Посочих пръст към Стиви.

— Това е вашият водач. Той ще ви заведе до цел номер 2.

— Но…

— Джо, не е време за спорове. — Подадох на Уондър бележка с указанията. — И да ги върнеш живи.

Той ми се ухили иззад очилата си.

— Няма проблеми.

Отидох откъм задната страна на пикапа и свалих един камуфлажен брезент.

— До скоро виждане, брат.

Под напътствията ми отделението изкопа две дълги и дълбоки ями в меката почва на силно обраслия с дървета район на север от моста. Покрих ги с парчета брезент, а отгоре ги маскирахме с храсти и листа. Намерих две подходящи повалени дървета и ги завързах към фиданки.

С помощта на Нормалния и Кекса превих фиданките надолу и ги вързах с тел, като нагласих въжетата така, че да се откачат при препъване. Концепцията беше проста като „ЦЕЛУВКА“. Щях да оставя малка следа за Мани и отбора му. Не много, за да не стане подозрителен, но достатъчно голяма, за да се хване на въдицата. Японците щяха да минат по пътеката, да ритнат телта и дърветата да ги съборят в ямата. Такъв капан бях използвал и за виетконгците. Ако не попаднат в тази уловка, щяха да се натъкнат на импровизираните експлозивни устройства на моста или пък ние да ги застреляме от засада.

С брезентите свършихме за два часа. Бях нервен, защото наближаваше появата на врага. Мани беше добър. И скоро щеше да е тук.

Бяхме готови с всичко. Под мое наблюдение Кекса и Нормалния се окопаха. Подготвях засада по модел на Специалните сили на Великобритания — да подложим района около моста на кръстосан обстрел, като останем невидими дори и за опитните очи на Мани. Накарах хората да се свият в окопите си и да се маскират с растения. Проверих няколко пъти позициите им, за да се убедя, че са невидими дори за мен. Използвах принципа за петте неща, на който ни учеха в Школата по оцеляване: убягване, съпротива и бягство от плен; форма, сянка, силует, миризма и звук.

Някъде добавих храстче, другаде клонче, боядисах някое и друго ухо с камуфлажен крем. Не се притеснявах от това, че Мани е добър, защото нямаше да види хората ми, преди да му пръснат задника.

Накрая се пъхнах в моята лисича дупка и буквално дръпнах завивките над главата си. Сега започваше трудното. Чакането.

Засадите са претърпели голямо развитие от времето, когато Одисей е изскочил от Троянския кон или бандата на Робин Худ е политала от клоните на дърветата в Шеруудската гора, или пък когато минитмените75 са изскачали иззад онази каменна стена до Конкорд, Масачузетс. Днес има огромен избор от чудесни механически и електронни устройства за убиване на врага — автоматични наземни сензори, които взривяват мини и други експлозивни устройства при навлизане на врага в района, задействащи системи с инфрачервени лъчи, микровълнови активатори, устройства с радиоуправление и лазерни детонатори.

Всички тези неща са чудесни. Освен това са и скъпи. И вършат работа само ако противникът ви е така любезен да мине по пътеката, на която с толкова любов сте ги заложили.

Разбира се, възможно е да убедите врага си да тръгне по определен маршрут и да го заблудите, че не сте наоколо. Или пък че имате нещо, което му трябва. Можете да пускате монети по пътеката, да го оставите да върви след вас.

Но на война няма гаранции за нищо. Спомнете си Правило първо: „Никога не си въобразявай.“ Може би мистър Лош е достатъчно богат, финансово независим и няма нужда от вашите монети. Или пък е умен и затова решава да влезе през задната врата. Или просто има късмет и батериите на лазерната ви система, която струва няколко милиона, пресъхват. Или фирмата, произвела вашите автоматични наземни сензори, е направила и по някоя икономийка и устройствата не са херметични, както би трябвало. Досещате ли се накъде бия?

Идеята е, че когато трябва да се прави засада, най-добра си остава старомодната тактика. Разузнавате къде ще се появи врагът ви. После се залагате и го чакате. Убивате го, преди да разбере какво става.

Аз разполагах с подходящи разузнавателни данни — знаех къде би трябвало да се появи Мани. Бях нагласил брезентите си и поставил примамката. Оставаше да се чака.

Появи се в 14,45. Бяхме прекарали повече от час в дупките и всички се въртяха нервно. Независимо от това, че обилно се бяхме напръскали с препарати против насекоми, гадните твари лазеха гадно нагоре-надолу по ръцете и краката ни и противно пъплеха под дрехите ни. Ноемврийското слънце напичаше силно и ние, плувнали в пот, се чувствахме зле. Знаех, че на Кекса и Нормалния им се пикаеше, защото и на мен ми се искаше същото. Но не можехме да го направим дори и в гащите си, защото Мани щеше да надуши това от сто и тридесет метра и тогава големият страшен чичко щеше да дойде и да ни скалпира.

Още си го биваше. Винаги си го е бивало. Не се чуваше нищо. Нищо. Нито прошумоляване или отъркване от лист. Никаква промяна в начина, по който бръмчат насекомите или чуруликат птиците. Просто изведнъж той се появи там. Мани. Хищникът.

Всичко приличаше на глава от „Зен, или изкуството да устройваш засади“.

Косата на тила ми настръхна. Трябваше да събера всичката си воля, за да не мръдна, да не се обърна, за да видя дали не идва към мен.

Чаках. Тишината беше мъчителна.

Изминаха още шест-седем минути, преди да го видя. Идваше от долното течение на реката, като си проправяше път през гората на южния бряг. Това доказваше професионализма му. Влизаше през задната врата, точно както бих направил и аз.

И точно като мен Мани беше сам. Беше оставил японците си назад, вероятно някъде на безопасно място в гората, докато провежда солоразузнаване. Както бях ударил цел номер 1.

Радиоапаратите ни бяха включени. Прошепнах:

— Тишина. Не мърдайте. — После добавих: — Четири часа. — Надявах се, че хората ми ще разберат.

Гърдите му бяха разголени. Мускулестото му тяло бе покрито с камуфлажна боя, която се сливаше почти идеално с бойните му дрехи на тигрови ивици и с камуфлажната раница на рамото му. Беше вързал камуфлажна кърпичка на дългата си индианска коса и навил друга около врата си. С едната си ръка държеше автомат КАР-15, а в другата имаше ужасен нож, с който ровеше в земята и проверяваше за мини. Мани се движеше бавно, с постоянно темпо, очите му опипваха района, мокасините му не оставяха следи по меката почва. Знаеше достатъчно, за да се оглежда на триста и шестдесет градуса.

Стигна до първото ми експлозивно устройство — детонатор М-1, закачен към серия фойерверки с тел за препъване на тридесетина сантиметра от земята. Прекалено високо за такава тел. Но целта беше Мани да я види.

Хоп. Очите му проследиха телта, която пресичаше обсипаната с листа пътека, до мината, скрита зад дънера на едно дърво. Бавно бръкна в джоба на ризата си, извади щифт за мина М-1 и го постави в механизма на детонатора, за да го обезвреди, и сряза телта. Мината бе обезвредена.

Спря и се огледа. Чудеше се кой ли е направил това. Виждаше се как ноздрите му се разширяват — опитваше се да надуши противника.

Спря. Свали раницата от рамото си и я окачи на едно удобно дърво. Отстъпи и се заоглежда, за да прецени какви алтернативни възможности има. Спазваше Правило първо.

Бавно се отдалечи от пътеката и тръгна към мен. Затаих дъх, а той се приближаваше все повече, сантиметър по сантиметър, към позицията ми. Чувах как сърцето ми бие. Надявах се, че Мани не го чува.

Спря на два метра и погледна право в мен. В такъв момент най-добре е да не правите нищо. Ако силно вярвате, че сте невидим, ще станете. Аз го исках, а Мани гледаше право през мен. Стори ми се, че измина цяла вечност, макар да бяха само няколко мига. Не видя нищо и отмина.

Не посмях да си поема дъх чак докато не се отдалечи на десет метра. Той се върна към първоначалната си позиция, като описа тридесетметров кръг. Умно.

Започна последователно да претърсва района. Намираше мините една по една и все повече се приближаваше към моста. Търпеливо, сякаш белеше чесън скилидка по скилидка, обезвреждаше моите концентрични смъртоносни кръгове.

Беше му необходим цял час, за да стигне до моста. Огледа всяка пукнатина. Щеше да се захване и със самия мост, а после да прегледа и северния подстъп. Трябваше да призная, че Мани си го биваше. Не пропускаше нищо, а това ме тревожеше. Бяхме се скрили от северната страна на моста и знаех, че ще ни открие. Всичко беше въпрос на време.

Наблюдавах го как се спуска във водата. Затаих дъх. Имахме две постелки. Ако докоснеше дъното, а то се намираше само на около метър и осемдесет под моста, щеше да направи „бум“.

Но не стана. Мани изплува надолу по течението по гръб с поглед, вперен нагоре, към плика в бетона на метър и половина над главата му. Оглеждаше се за капани. Внимателен мелез.

Окей. Питате защо не се изправих и не гръмнах кучия син. Искам да кажа, ето ме тук, маскиран, със заредено оръжие и легнал в засада. Та защо да не прецакам Мани веднага? Отговорът е прост — не знаех къде са останалите от отбора му. Сигурен бях, че ги е скътал някъде в гората. Но ако е професионалист като мен, трябва да ги е оставил в отбранителна позиция с готови за стрелба оръжия. Дори и да са абсолютни задници, могат да изстрелят по някой куршум или да хвърлят граната, и аз щях да се превърна в парче месо. Довиждане, игра, довиждане, Джо Андрюс, и най-важното, довиждане, Грант Грифит. Не. Играех ва банк и исках всичко.

Накрая Мани започна да души около плика като разгонена кучка. Захвана се за моста и започна да се промъква нагоре и надолу по гредите. Обезвреди мините, закачени за плика. След това извади картите и указанията и ги пъхна в униформата си.

Това не е готино. Предполагаше се, че друг отбор — нашият, ще използва тази информация. А Бренекето наблегна на това да не се крадат упътванията. Това беше verbotten76.

Освен във войната със специални методи, разбира се. Там няма никакви правила. Да вървим на майната си.

Мани отвори раницата си, седна на гредата и започна да зарежда едно импровизирано експлозивно устройство. Очевидно щеше да минира плика. След това видях какво държи в ръце. Малка осколочна граната с размерите на мандарина. Това не беше импровизирано устройство, а съвсем истинска бомба.

Всичко ми беше ясно. Мани също знаеше срещу кого играе и се опитваше да направи всичко много опасно за мен. Играеше сериозно.

Щеше да се наложи да действам. Но не и докато Мани не свърши с гранатата. Инвентарът ми от смъртоносни оръжия определено не беше толкова пълен, колкото неговия и затова все още нямаше да се занимавам с него.

Пъхна се под моста. Застана удобно и мушна плика на дървената греда. След това извади щифта от гранатата и го постави между бетона и плика така, че лостчето да се опира в плика.

Когато един нетърпелив задник на име Марчинко дръпне плика, лостчето щеше да падне, гранатата да избухне и sayonara, ciao, au revoir77, мистър Лайнен мозък.

Целта Е Лекотата, Умнико Важен. „ЦЕЛУВКА“. Като в израза „Дай цунка, а?“ Евтино, ефективно и смъртоносно. Точно каквото бих направил и аз.

Доволен от ръкоделието си, Мани се измъкна от моста. Метна раницата на рамо, вдигна автомата си и тръгна на изток, точно в обратна посока на капана, който му заложихме.

И в този миг истината ме цапардоса със силата на откровение свише: Мани беше сам. Прибрал е японците на сухо. Затова Уондър е чувал онзи чужд език. Докато Мани воюваше, те си въртяха бизнеса, както обикновено. Разбира се, точно както във Виетнам Мани вършеше онова, за което го биваше най-много — играеше соло.

Но тази игра можеше да се играе и от двама. Излязох от дупката си с поглед на убиец. Мани се извърна към мен. На лицето му се появи гадна усмивка. Ръката му се спусна към огромния нож на колана.

— Умри, гадно копеле! — Това беше Нормалния. Задникът му смотан. Излетя от дупката си като ракета и затича към Мани, като стреляше диво с пистолета си и крещеше вулгарни простотии с пълно гърло.

Мелезът се обърна, завъртя автомата си и стреля прав. Улучи Нормалния с шест куршума „Симюнишън“, а той погледна петната по униформата си и продължи да тича напред. Опита се да удари Мани с пистолета си, но получи удар в корема и отскочи на двадесетина сантиметра от земята. Бедният задник се просна като талпа в безсъзнание.

— Хей, грозник, нека това си остане между нас, професионалистите.

Засилих се към него и го отблъснах от Нормалния. Изтърколихме се и всеки от нас се опитваше да надделее над другия.

— Ъъх — претърколи се той, като си поемаше въздух през зъби.

Аз се хвърлих към него. Удари ме по главата, целеше ушите ми. Паднах. Беше негов ред да се нахвърли върху мен. Ръгна ме с коляно в слабините и когато реагирах, захапа ухото ми. Бръкнах му в очите и той отвори уста още преди да стисне зъби.

Време беше да действам. Отблъснах го, претърколих се, хванах го за косата и рязко дръпнах главата му, забих лицето му в челото си и му пуснах кръв.

Това го заинтригува. Спусна се към мен с ножа. Хвърлих пръст в лицето му и се измъкнах, след това се прегрупирах и преди да се съвземе, се спуснах в атака ниско долу. Съборих го и го ритнах в главата.

Това само го разгневи. Опита се да се изправи, но аз го ударих два пъти с лакът и го притиснах с рамо към един пън. Треснах главата му в дървото, млатнах го два пъти с палката, а после се изместих от пътя му, докато отново се нахвърляше срещу мен.

Имах чувството, че се боря с някакъв шибан разярен бик. Отстъпих встрани и го спънах — Оле!!! — и той връхлетя върху едно дърво. Обърна се замаян, но готов да убива и се спусна към мен.

Нещата се развиваха точно както исках.

— Хей, Мани, смрадлива паст такава, насам бе, нещастна тесноока путко!

Знаех къде се намирам. На метър от телта на капана за Мани. Направих шест отмерени стъпки назад. Сега телта беше помежду ни. Мани ме последва с нож в ръка и убийствен поглед. И нали е задник, беше прекалено зает да ме наблюдава и не гледаше земята под краката си.

Прааас! Ритна шибаната тел. Дънерът се извъртя, удари го по ребрата под мишницата и го събори в ямата.

— А така!

Скочих върху него и го бих с палката, докато изпадне в несвяст. После го преобърнах, завързах ръцете му зад гърба с хирургическа залепваща лента, завързах и краката му на три места и запуших устата му. Когато свърших, изглеждаше като шибана мумия.

Излязох от ямата и изтичах при Нормалния, който все още беше в безсъзнание. Кекса стоеше до него.

Звъннах на Уондър по импулсния предавател. След три минути отговори на обаждането по преносимия клетъчен телефон.

— Да?

— Какво става?

— Нищо работа, мамка му. Взех ти картата. Ония твоите двамата са добре.

— В такъв случай довлечи задника си дотук. Трябваш ми. Трябва ми пикапът.

— Дадено, Холмс. Не се притеснявай. Идвам.

Появи се след по-малко от десет минути. Докато чаках, извадих картите и упътванията от джоба на Мани. Когато Стиви дойде, натоварихме Мани в каросерията на пикапа. Качихме и Нормалния. Джо и Дагуд го занесоха в кабината. След това наредих на Уондър да кара в хотела.

— Какво искаш да направим с тази голяма торба с лайна?

— Увий го в брезент и го остави в пикапа. По-късно ще измислим нещо грандиозно.

Заедно с Джо прегрупирахме отбора в 4,30 и се явихме пред главната къща в 5,25. Аз и Уондър обработихме последните две цели сами, без да срещнем никаква съпротива. Нямах нищо против да шмекерувам. Помните ли Правило четвърто? Е, целта ми беше да победя. Джо имаше нужда от Грант Грифит заради бизнеса. Аз преследвах друга цел. Исках да вляза отвътре. Да видя какво прави тоя задник мултимилионер и как го прави. От видяното дотук разбирах, че най-доброто, което мога да сторя, е да го впечатля страшно много. И ако кофти копелето Мани Танто, проснат като пън, какъвто си беше, не го впечатли, значи нищо не би го впечатлило.

Петимата събудихме Бренекето в кабинета му в къщата за робите и настояхме да събуди Грант Грифит.

Бившият министър се появи след четвърт час, облечен в тревистозелен копринен халат, свободно падащ панталон в светложълто и кафява риза, разкопчана на врата. Беше обул велурените си обувки марка „Гучи“ на босо. Джо му представи официално петте ни карти.

— Това означава, че победихте. Честито — каза той. Пъхна картите в левия джоб на халата си. — Официалното награждаване ще се проведе утре пред всички отбори.

Грифит, изглежда, имаше намерение да се прибере, когато го помолих да дойде с нас, за да получи и другия трофей от престоя ни в полето.

Предадохме му Мани Танто, който лежеше вързан и се гърчеше на пътя.

Джо Андрюс посочи Мани:

— Искам да направя официално оплакване. От него.

— Да? — Веждите на Грифит се повдигнаха. В очите му се четеше уважение, когато срещна погледа ми.

Джо продължи:

— Казано ни беше, че отборите трябва да действат в пълен състав, освен ако някой не е убит в боя.

— Точно така — рече Грифит.

— Моля, попитайте го къде е отборът му — настоя Джо.

Отлепих лентата от лицето на Мани, за да може да говори. Откъснах и малко кожа, но не ми пукаше.

Грифит погледна окървавения си великан.

— Мани, къде е отборът на „Мацуко“, който трябваше да консултираш?

Мелезът отвърна лице. Грифит заобиколи главата му и натисна бузата му с обутия си в чехъл „Гучи“ крак.

— Мани, питам те нещо.

Потупа с пръсти пред забития в земята нос на Мани.

— Почиват, сър — отговори накрая Мани. Каза сър, но искаше да каже гад. Сигурен бях, защото и аз се обръщах към много от висшестоящите си по този начин.

Грифит не обърна внимание на неподчинението на бившата зелена барета.

— Почиват? Къде?

Мани сви рамене.

— В странноприемницата в Париж, надолу по пътя. Казах им, че може, пък и не бяха подготвени и не виждах смисъла да прекарат два дни в гората. Щяха да се почувстват унижени.

— Унижени? — изгрухтя Грифит. — Ти си им причинил много повече от това.

Обърна се към Бренекето:

— Отборът на „Мацуко“ е дисквалифициран — каза с равен тон. — Нека ги вземат от странноприемницата и им обърнат необходимото внимание. Предай им и дълбокото ми съжаление. Но те са дисквалифицирани. Такива са правилата.

Бръчките около устата на Грифит изпъкнаха.

— Не съм доволен от начина, по който действа твоят човек — заяви той, като гледаше към Бренекето. — Той ме опозори. По-късно ще говорим.

Бившият министър обърна гръб на Бренекето. Прегърна Джо през рамо.

— Честито, мистър Андрюс — топло поздрави той. — Отборът ви се справи прекрасно. Поставихте нов рекорд за имението ми.

След това ми се усмихна с месоядна усмивка.

— Мистър Марчинко, вие сте точно такъв, какъвто ви описваха.

Чудех се какво иска да каже и затова попитах.

— Слушал съм много за вас от всякакви хора.

И това не ми говореше много.

— Проблемът в случая е, че повечето хора са задници.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да си поговорим, Грант. — Хвърлих мръснишки поглед към Бренекето. — Но някъде по-насаме. В края на краищата и аз работя в сферата на охраната. Хайде да се срещнем идната седмица и да обмислим с какво мога да съм ти полезен.

— И аз мислех същото. — Грифит прокара език по горната си устна. — Моля те, ела в кабинета ми във вторник. По обед. Ще хапнем заедно. Вярвам, че обичаш стека полуопечен и „Бомбай“ с лед.

Глава осма

Грифит сигурно гореше от нетърпение да се покаже с мен, тъй като веднага щом пристигнах, тръгнахме с лимузината към ресторант „Палмата“. Той се намираше само на пет преки от кабинета му, на площад „Фарагът“, близо до 90-а улица и улица М, и беше предпочитано заведение от най-висшите юристи и лобисти на Вашингтон, любители на стека.

Бях ял там само веднъж досега. Три дни след като излязох от затвора, Чарли Томпсън, бивш моряк от Виетнам, а сега продуцент на предаване в програмата на Майк Уолъс „60 минути“78, ме покани на обяд — доста скъп обяд, който се въртеше предимно около „Бомбай“ и стек от риба тон.

Тогава ние с Чарли седяхме на закътана маса някъде назад, след като петнадесет минути чакахме във фоайето. Следвах Грант Грифит на две крачки и когато влязохме, собственикът на „Палмата“, мустакат италианец, трансплантиран в Ню Йорк, Томи Джакомо, го поздрави като capo del tutti capi79, а мен като любимия убиец на capo. Незабавно ни изстреляха на централната маса в предната зала, където шестима сервитьори и прислужници ни се кланяха и почистваха, докато ни носеха хляб, масло, минерална вода „Перие“ и огромна паница с кисели краставички в оцет, мариновани домати и репички и сервилно ги слагаха на карираната покривка.

Очевидно Грифит се наслаждаваше на всеки миг. Честно да си призная, и аз не смятах, че е зле.

Пред мен поставиха двоен „Бомбай“. Огледах се. Познах поне няколко самозвани „експерти“, които редовно се появяват по вечерните предавания за новини. От снимките ни гледаха други познати лица — карикатурни портрети, които представляваха своеобразен картинен каталог „Кой кой е във Вашингтон“. Лицето на Грифит изпъкваше — снимката му беше по-голяма и по-добре направена дори от тази на президента.

Бившият министър ме гледаше как разузнавам и сърбаше от огромна чаша чай с лед със стрък прясна мента. Накрая вдигна чая си за поздрав.

— За твое здраве.

Отвърнах на жеста.

— И за твое.

Бях убеден, че и двамата не го мислим.

— Добра победа спечели миналия уикенд. Не очаквах нещата да се развият така.

Сигурен съм, че не бе очаквал това. Разиграх друга карта.

— Джо е добър човек.

Грифит грациозно поклати глава.

— Да. Така е. Ти много му помогна.

— Военната игра ли имаш предвид?

— Да, но и охраната. Изглежда, заплахите са престанали.

Изненадах се, че знае за заплахите срещу Джо. Всъщност не. Нищо свързано с този човек не можеше да ме изненада.

— Да.

— Все още ли се нуждае от охрана?

— А, дадох му името на свой добър приятел, ако има нужда. — Този приятел ще нарека Синеокия — пенсиониран тюлен, заедно се обучавахме през 1965 г. Сега е наемен войник — неотдавна поработи като снайперист за хърватите срещу Сръбската армия. Очистил трима сръбски генерали за по-малко от седмица и получи 50 хиляди долара за усилията си. Отлично се справя с личната охрана и реших, че ако Джо има нужда от охрана, не е зле да изпратя някой и друг долар към Синеокия.

— Много щедро от твоя страна.

Изгледах Грифит.

— Имам по-важни неща.

Върна ми погледа.

— Обзалагам се, че е така.

Разговорът ни спря за около тридесет секунди. Мисълта ми препускаше. Сякаш играех шах и се опитвах да бъда с три-четири хода по-напред от него. За изминалите 48 часа кълвах като студент за последния си шибан изпит. Раздрусах мрежата си от старшини, шпиони, катерици от разузнаването и стрелци, бутах се във всяко възможно тъмно ъгълче от живота на Грифит. Онова, което намерих там, ме разтревожи. Този човек имаше дълга ръка. А и мангизи, които му осигуряваха независимост и сила. Можеше да прави повече, отколкото повечето министри в кабинета, генерали или адмирали.

Разговарях с То Шо, за да видя дали няма нещо ново за мен, но нямаше. Нещата в Япония бяха същите, което означава, че все още му оказваха натиск да не върши нищо. Разказах му за отбора на „Мацуко“ на военните игри и за присъствието на Мани Танто. То Шо наостри уши, когато чу за „Мацуко“. В края на краищата двама от корейците, които бях застрелял, се оказаха служители на „Мацуко“. Тош обеща да потърси каквото може.

Обадих се и до Хавайските острови, за да подъвчем малко лайна с Том О’Баниън. Струваше си парите, защото разбрах, че Грифит е получил пълно сведение за действията ми в летище „Нарита“ от Блек Джек Морисън. Според О’Баниън Блек Джек дори изпратил копие от доклада ми до бившия министър на отбраната. Това беше вече сериозно.

Попитах го защо го е направил.

— Защото Грифит му е заповядал — отговори О’Баниън. — Нещо във връзка с това, че си объркал секретна операция.

Секретна операция ли? Истински шибан лабиринт.

Грифит се изкашля дискретно и ме върна към разговора. Попитах:

— Какво става с Джо? Ще го представяш ли?

Очите му светнаха.

— О, миниподводницата ли? Да. Смятам, че тя има големи възможности за мисията на Военноморските сили през 90-те години. Става за военни действия в близост до брега и с ограничени цели, може да ляга на дъното, а и работният й диапазон от 200 мили я прави много привлекателна и евентуално изключително рентабилна. Съгласих се да се заема с неговия проблем срещу малък процент.

Значи Джо е успял да го убеди да се заеме на консигнация. Страхотно. Сръбнах от джина си.

— Съгласен съм. Тюлените имат нужда от такава подводница. Но ще ти е трудно да я прокараш през тузовете от подводните сили.

— Мисля, че грешиш.

— Как? Те са доста тесногръди.

— Вярно е — отговори Грифит, топна една репичка в малка купчинка сол и започна да я гризе. — Но командващият операциите на Военновъздушните сили е бивш моряк, а не подводничар и по принцип гледа на нещата като мен. Министърът също. Правили сме си услуги още откакто стана конгресмен в началото на 70-те години. Освен това Военноморските сили имат нужда от малко реклама, а войната със специални методи е най-подходящата реклама. Никой не мрази тюлените. Вчера хората ми направиха проучвания. Всички материали за тюлените в средствата за масова информация от последните пет години са сто процента положителни. Значи между бъркотията Тейлхук и разследването от Айова, и това, че капитани първи ранг пускат истински ракети срещу съюзниците ни по време на учения, една евтина, ефективна подводница, която ще помогне на тюлените да изпълняват мисиите си, е точно онова, което е нужно на Военноморските сили, за да изгладят имиджа си.

— Много сте уверен в себе си, докторе.

Изсмя се с глас.

— Това е истински комплимент, след като ти го казваш. Присмял се хърбел на щърбел.

Пресуших джина. Незабавно ми го замениха с нов.

В продължение на половин час си дъвкахме взаимно лайната. Подаваше ми различни теми и наблюдаваше какъв английски ще използвам. Играех ролята, която смятах, че той очакваше от мен: вулгарния, скандален, смъртоносен и забавен бивш тюлен. („Знаете ли какво означава тюлен, министре? Спи, яж и си живей живота. Научих това, преди да се побъркам, извинявай, министре, да се пенсионирам.“)

Тъй като ръкавите ми изглеждат дълги осемдесет и пет сантиметра, а крачолите седемдесет и девет, хората са склонни да ме подценяват. Виждат просто още един побойник, който обича да си служи с ругатни и е доста изобретателен в комбинирането им. Забравят, че имам магистратура по международни отношения от Обърн и че говоря три езика свободно, както и други шест достатъчно добре, за да се оправя.

Знаят, че съм вещ в убийствата. Забравят, че освен това съм и сравнително способен политик. В противен случай не е възможно да се издигнеш до постовете, които заемах във Военноморските сили — командир на „ТЮЛЕН-група 2“ и „ТЮЛЕН-6“, военноморски аташе в Пном Пен, свързочен офицер за Военноморските сили по време на операцията „Орлов нокът“ по спасяването на заложниците в Техеран, както и съветник по въпросите на войната със специални методи на министъра на Военноморските сили Джон Леман. Не е възможно.

Но за мен това не е важно. Предпочитам да ме подценяват. Така мога да бъда непредсказуем.

Както и да е, след половинчасова любовна прелюдия Грифит се зае с истинското чукане.

— Чувам, че напоследък си имал някои интересни приключения.

Престорих се на самата невинност.

— Така ли?

— Обадих се на Блек Джек Морисън. Проведохме чудесен разговор.

— Как е старият смрадливец?

Устните на Грифит се извиха нагоре в характерната за него мошеническа усмивка, която откриваше жълтите му зъби.

— Добре е. Попита ме същото и за теб.

— Да. Блек Джек беше един от малкото адмирали, пред които можех да псувам, както и той да псува мен.

Бившият министър на отбраната поклати глава.

— Разказа ми за задачата ти в „Нарита“ и за оня инцидент с… ъъ… натрапниците.

— Интересно, че е говорил за това.

— Ние сме стари приятели. Много работа сме свършили. Знам, че е консултант на „Фуджоки“, защото аз му отворих тази врата. Винаги говорим открито. — Грифит отпи от чая си с лед. — Но беше притеснен. Докладът ти го е разтревожил. Особено намеците за мен. За щастие, можах да обясня, че събитията в Япония не са точно такива, каквито са ти изглеждали.

— Не разбирам точно за какво говориш. — Всъщност всичко ми беше пределно ясно.

Първо: Грифит беше директор на корпорацията „Джоунс-Хамилтън“. Плащаха му по 48 хиляди долара годишно плюс всички разходи, за да присъства на четири събрания в Лос Анджелис. Дотук нямаше нищо нередно. Но той беше и един от собствениците, поне на книга, на несъществуващата фирма за климатични инсталации „Екми“ от Редондо Бийч, Калифорния. Точно това го правеше мръсник.

Второ: Знаех, че настоящата продукция на „Джоунс-Хамилтън“ включва и електронни детонатори за тактически ядрени оръжия като ракетите „Томахоук“. Грифит имаше достъп до тази информация и се е възползвал. Това го правеше мръсник.

Трето: Бях установил, че въпреки федералните, а дори и международните забрани фирмата е продала доста от тези модерни детонатори на фирми-паравани от Великобритания и Германия. Това го правеше мръсник.

Четвърто: По някакъв начин детонаторите, налепени с етикети за климатични инсталации и изпратени на несъществуващата фирма на Грифит, се озоваха в „Нарита“, където ги опипваше гадният квартет корейци, смукачи на кимчи, на които за нещастие се натъкнах. Двама от тях работеха за корпорация, която пък плащаше по 5 милиона долара годишно на Грифит. Мръсник ли? По дяволите, това вече го правеше шибан предател.

Бившият министър на отбраната ме извади от унеса ми.

— Зная, че не разбираш — казваше Грифит. — Защото, ако разбираше, щеше да стоиш настрана от тази работа, вместо да забъркваш пълна каша.

— Ъ? — Сега вече наистина се обърках.

— Напъха се в операция по „ужилване“, заднико — изръмжа Грифит. — Всичко беше нагласено. „Джоунс-Хамилтън“ изпратиха макети. Надявахме се да приберем цялата проклета верига, която измъкваше контрабанда забранени материали от пет години насам.

— Вие? Кои вие, по дяволите?

— Министерството на отбраната, Военноморските сили, японските власти и Интерпол. И всичко това, поощрено от мен, с моя помощ и сътрудничество. И изведнъж се появи ти и разруши всичко.

Не ме впечатли с това. Всъщност съмнявах се. Въпреки че според О’Баниън съм объркал секретна операция в Япония, Военноморските сили не позволяват на цивилни да провеждат операциите им. Дори и ако цивилните са бивши министри на отбраната. Казах го на Грифит.

Погледна ме студено.

— Аз не съм обикновен бивш министър на отбраната — сопна се той. — Служил съм на всички правителства още от времето на Айзенхауер. Малко са хората, които не познавам и местата, където не мога да отида, Ричард.

Прав беше. Това вече го знаех. Но не смятах да се преструвам на впечатлен.

— Без майтап?

Грифит прокара език по горната си устна.

— Без майтап, разбира се. И след това, за да объркаш нещата още повече, се опита да проведеш самостоятелно разследване — накара своя японски полицай да проследи партидата обратно чак до фирмата за климатични инсталации „Екми“ в Редондо Бийч. И естествено, открихте, че няма такава фирма нито в Редондо Бийч, нито някъде другаде.

Оставих го да говори.

— И затова реши да ме провериш, нали, подполковник?

— Може и така да се каже.

— Предполагам, че така ще го кажа. И какво откри?

— Че сте силен човек, мистър Грифит.

— Викай ми Грант.

— Ти си силен човек, Грант.

— Знам го. И какво още, Дик?

Помислих няколко минути, докато завършвах втория си джин и пред мен поставиха трети. Ако новият ми приятел Грант искаше да развърже езика ми с алкохол, щеше доста да почака. През 1973 г. прекарах шест месеца в школа по шпионство, преди да замина като аташе в Пном Пен. Минавахме курсове по участие в коктейли — учеха ни как да пием много. Не че се нуждаех от обучение по този предмет. Реших да го върна малко назад.

— Значи Блек Джек не е знаел нищо за операцията ти?

— Разбира се, че не. Ако е знаел, смяташ ли, че щеше да те прати в „Нарита“?

Помислих по въпроса. В това вече имаше известна логика. Но въпреки всичко все още доста неща не ми бяха ясни. Твърде много удобни съвпадения. Тридесетте години активна служба в Специалните части на Военноморските сили ме научиха, че в живота са малко удобните съвпадения, а твърде много неудобните конспирации.

— И чия операция е това „ужилване“?

— На Пинки Прескът. Сега той е заместник-командващ текущите планове и политика. Добър човек.

Пинки Фъшкията. Моето наказание от „ТЮЛЕН-група 6“. Прехапах език.

Той наблюдаваше лицето ми отблизо.

— О, знам всичко за дългогодишните търкания между теб и Пинки. Ти не го харесваш, а и той теб. Твърди, че си се опитал да го убиеш.

— Той е лъжец. Ако се бях опитал да го убия, сега щеше да е просто шибан труп. Ще ти кажа всичко за Пинки. Той е страхлив гъз и мозъкът му е толкова мощен, колкото този на прясно кравешко лайно.

Грифит пак облиза горната си устна. Отново ми заприлича на гущер. Капка слюнка остана залепена в горния ляв ъгъл на устата му.

— Не бъди лигав, Дик.

Езикът се стрелна и опипа устната. Слюнката изчезна.

Време беше да свиря заря.

— Върви на майната си, Грант. Не ти отива да се правиш на готин. Гаден да, но готиното при теб вони.

Глътнах джина си на екс и треснах чашата на масата, така че тя издрънча.

— Виж какво, среброкосо лайно, дето само си лиже устните. Ти може и да обичаш да работиш с шибани фирми, които подпомагат убиването на американски войници, но аз не обичам, а ако не съм прекалено неясен за теб, мамицата ти, говоря за „Мацуко“. Може и да въртиш бизнес със смотани, лайнени смукачи на сфинктери и гноясали задници като Пинки Прескът. Но не и аз. Аз си изслужих шибания срок. Служих в шибаните Военноморски сили, служих и в Питърсбърг. На никого нищо не дължа. Дадох на шибаната страна петдесет шибани години и мога да го докажа с шибаните си белези. Останалите петдесет години са си мои и имам намерение да се възползвам от тях. Така че ако имаш някакво предложение за мен, прави го. Иначе благодаря за джина, да ти го начукам много, и сайонара, заднико.

Помните ли онези реклами, на които Е. Ф. Хътън80 говори и всички останали мълчат? Е, това се случи и с нас. Двамата с Грифит изведнъж осъзнахме, че целият шибан ресторант е замрял.

Мъже, облечени в костюми от по хиляда и петстотин долара, седяха по масите и поглеждаха неодобрително към нас над чашите си. Осемдесет и три годишната грандама от Демократическата партия, омъжена за трети път, ни гледаше толкова разгневено и така беше облещила очи, че се опасявах да не й се развали последната пластична операция. Четири богати лели, облечени в тоалети на Шанел, започнаха да си правят вятър с менютата. Сервитьорите стояха с широко отворени уста и с подноси в ръце. Виетнамските прислужници, които носеха лъскави чайници с кафе, от което се вдигаше пара, или пък мръсни покривки, стояха хипнотизирани като елени пред прожектор. Томи Джакомо, който наблюдаваше нещо на касата, вдигна глава над стъклото като Килрой81.

Докато течеше монологът ми, нашият сервитьор — добре възпитано момче от Бруклин на име Джо, но Джузепе по рождение — стоеше прав зад Грифит с тефтер за поръчки и молив в ръка и ме запита:

— И как точно желаете да ви приготвим тези петдесет години, сър?

Повдигнах вежди към четирите дами с ветрилата и изцвилих като разгонен кон:

— С повече „сливи“ отстрани, ако обичаш, Джо.

Оставих Грифит да говори по пътя към кабинета му. Избухването ми, изглежда, му бе подействало като разхлабително, защото през следващия час от устата му тече диария. Не можех да кажа нито дума. Нямах нищо против. Не обичам да дърдоря в ресторанти. На това учех и момчетата си — да слушат внимателно, когато ходят по ресторанти и барове. Много добра информация може да се събере, когато хората ядат и пият. Не знам как става, но когато ти сервират вкусен стек и шише вино и наоколо има хубави жени, секретните материали започват да се разсекретяват.

Питах Грифит дали проверява кабинета си за подслушвателни устройства. Каза ми, че хората на Бренекето проверяват всяка седмица.

Така или иначе нищо не ми стана ясно, но реших да оставя всичко така.

— Добре, Грант. Искам да ти кажа две неща — прекъснах го аз. — Първо, ти ме будалкаш и, второ, на мен това не ми харесва.

Погледна ме загрижено.

— Как те будалкам, Дик?

— Най-напред, детонаторите не бяха макети. Стига. Стотици пъти съм влизал в инсталации за ядрени оръжия. Тези, които видях в „Нарита“, бяха истински.

Грифит си играеше с древноримския пръстен, без да промълви нито дума.

— После, какви са тези глупости за „ужилване“? Аз се натъкнах на четирима корейци, които си играеха на „Отмъкни ядрените материали“. Наоколо нямаше никой друг. Нямаше тайни агенти, скрити в сенките. Защото аз се спотайвах там цяла нощ. А кофти копелетата, които застрелях, не бяха двойни агенти. Благодарение на То Шо научих това, преди да напусна Токио. Онези бяха от противника.

— Всичко, което казваш, е буквалната истина — отговори Грифит. — Виж какво, Дик, ние не работим с аматьори. Трябваше да използваме истински детонатори. Но винаги знаехме къде се намират. В сандъците имахме пасивни монитори.

— Глупости.

— Защо смяташ така?

— Защото шибаните монитори бяха наистина пасивни. Грант, нямаше никакво активно наблюдение. Аз бях там.

— През цялото време знаехме къде се намират стоките.

— И какво щеше да стане, ако ги бяха занесли в Понгянг?

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше никаква възможност да ги спреш, ако се случи нещо.

Кимна недоволен.

— Имаш право.

— Кой е направил мониторите?

— Следствената служба на Военноморските сили.

— Следствената служба ли? Ти да не си загубил шибания си мозък бе, Грант?

— Тях определи Пинки.

Отново Пинки.

— Когато се натъкнах на кофти копелетата, те разменяха сандъците.

Грифит кимна.

— Това много ме притесни. Неприятно щеше да е, ако загубя следата.

— Щеше да загубиш не само следата, по дяволите, щеше да загубиш шибаните детонатори.

Говореше толкова безжизнено. Като обикновен проклет бюрократ. Като некадърен писар, дето по цял ден мести моливи и се занимава с глупости, но въз основа на икономия на един-два цента взема решения, от които зависи животът на хиляди мъже.

Говореше така, сякаш загубата на шибаната му следа не означаваше загуба на живот. Ядосах се.

— Ето затова пасивните монитори и повечето от останалите електронни боклуци са такива лайна, когато се използват самостоятелно — обясних педантично. — Ако вие, задници такива, сте помислили малко, сте щели да използвате и хора в допълнение към електрониката. Хора, обучени да работят в сянка. Стрелци, които да следват следата докрай, независимо къде води тя.

— За тюлените ли говориш?

— Тях познавам най-добре.

— Вероятно смяташ, че старата ти група „Червената клетка“ е трябвало да получи задачата?

— Защо казваш това?

Потърка брадичката си.

— Е, те отговарят на изискванията за задачата.

— О?

— Дик, Дик, Дик, зная всичко за способностите на две нива на „Червената клетка“. Вярвам, че ако използвам кодовите обозначения според Уотърфол Уедърман, първоначалното име беше „ОП-06/Делта“, наклонена черта, „Танго, Ромео, Алфа, Папа“.

Мама му стара, тоя имаше информация. Съвсем малко хора знаеха това. Когато създадох „Червената клетка“, Блек Джек Морисън ми каза да я направя като част в по-голяма военна част. Първото ниво „ОП-06/Делта“ представляваше обозначението за учения. Действахме като лоши типове, за да изпитваме инсталациите на Военноморските сили и да ги учим да се борят с тероризма. Другото ниво, „Танго, Ромео, Алфа, Папа“, беше секретно и се използваше за работата ни като елитна група под прикритието на „Червената клетка“ за извършване на подривни операции по целия свят според заповедите на командващия или на Националното военнополитическо ръководство. Това звучи като доста широко понятие. И така си беше. Даваха ни задачи — от елиминиране на терористични елементи (превежда се като убийства) до разрушаване на ядрени инсталации в неприятелски страни и потопяване на неприятелски плавателни съдове.

— Може да си разработил нещата така първоначално — каза ми Грифит, — но преди десет години. Днес и ти, и Блек Джек сте пенсионирани. И изискванията за мисията на „Клетката“ са значително променени.

— Дочувам, че вървят към по-лошо.

— Според някои — към по-добро. В наше време „Червената клетка“ е ценна тренировъчна група и само толкова. Пресформирана е като съставен елемент от командната структура на Военноморските сили.

— Пробутваш ми конски лайна, Грант. Ценна тренировъчна група ли? Глупости. Глупости. Чух какво става. На хората им е наредено да носят проклетите униформи на „Червената клетка“ — тениски или якета и шапки, — за да не могат да се добират до целите, облечени в арабски дрехи. Ако захвърлят униформите, ги критикуват, че не ги носят. Упражненията са разработени така, че добрите да побеждават всеки път. Това не е реалният живот. Дори по-лошо, защото не учи командирите на бази на нищо.

— Но моралът им е по-добър.

— Майната му на морала. Тук става дума за живота и смъртта. И какво за морала на „Червената клетка“? Те са задниците, които се оказват на топа на устата, когато замирише на лайна.

Грифит въздъхна и поклати глава.

— Ти все още не разбираш.

— Какво не разбирам?

— Че всяка група и особено „Червената клетка“ неминуемо е част от командната верига.

— Не съм съгласен. За да успее, „Клетката“ трябва да съществува извън системата.

— Защо?

— Защото, ако е част от проблема, не може да бъде част от разрешението.

— Не може да има такава група, Дик.

— Съгласен съм по принцип. Но когато Блек Джек ми разреши да създам „Червената клетка“, той разбираше, че в някои обстоятелства едно звено може да действа извън командната верига. Затова „Червената клетка“ докладваше пряко на министъра на отбраната и на президента през командващия, а не през някой смотан комодор от Военноморските сили или адмирал от крило Е на Пентагона, който не може да прави нищо друго, освен да си смуче пръстите.

— Пак имаш предвид Пинки, нали?

— И какво, ако е така? — Много добре знаех какъв е проблемът на „Червената клетка“. Пинки III Фъшкията.

Грифит реши да не обръща внимание на протеста ми.

— В политическо отношение сега „Червената клетка“ е пратена в глуха линия. Честно казано, Дик, тя все още се съвзема от теб. Няколко от хората са разследвани от Следствената служба на Военноморските сили. Смятат я за лоша. Никой уважаващ себе си офицер не иска да я води.

— Да не искаш да ми кажеш, че постът е просто за отбиване на номера и затова Пинки назначава всякакви задници за командири.

— Разглеждай положението, както искаш, но знай, че резултатът си остава същият. „Червената клетка“ има проблеми. Затова не е възможно да я използвам в деликатна мисия. Никога не е ставало дума за такова нещо.

— Ти би я използвал. Не ми ги пробутвай тези. Цивилните не са хората, които избират кой ще изпълнява мисии.

Грифит ме гледаше с огнения си поглед на влечуго.

— Ако случайно си забравил, Дик — каза с педантична нотка в гласа си той, — в тази страна военните все още са под контрола на цивилните.

— Но не и под твой контрол.

— Не официално. Но има хора, които все още търсят съветите и мненията ми. И когато един от малкото офицери, привлечени за работа по проблема с контрабандата, предложи да използваме „Червената клетка“, аз наложих своето вето на препоръката му.

Как ли не. Той беше омърсен. Знаех го. Чувствах го вътре в себе си.

— Защо? Защото може би щяха да успеят ли?

— Не. Защото „Червената клетка“ не е пригодена за такава работа в настоящите условия. Чисто и просто те са средство за обучение.

— Може би това е така, защото вече няма никакво водачество. Може би стрелците са искали някой истински водач за разнообразие, някой куражлия. Някой, който не си изкарва звездите на пагоните, като чука войниците си.

Грифит ме изгледа и няколко секунди напрегнато мълча.

— Може би си прав, Дик — тихо каза той. — Може би искат такъв човек.

Глава девета