Червената клетка

Глава петнадесета

През следващите няколко дни „Червената клетка“ се загуби от хоризонта. Обаждах се до Пентагона на всеки двадесет и четири часа просто за да съобщавам на Пинки, че съм жив — не исках да знае какво вършим, но не исках и да прати Морската пехота да ни търси. За да го накарам да се почувства зле, му изпратих по „Федерал Експрес“ незасекретен доклад за учението по проверка на сигурността, адресиран до административния му помощник. Оценките ми не добавяха нищо ласкаво към докладите за пригодността на командира на базата, а за да съм сигурен, че Пинки няма да погребе сведенията ми, изпратих копие и до командващия в дома му, който се намираше в района на Щаба на ВМС.

Стояхме настрана от обикновените си бърлоги и живеехме на борда на „Злобния жабок“. Майк и Нанси пазаруваха. Хранехме се на яхтата. Аз готвех — навик, останал от дните ми при Гъси в Ню Брунсуик. През другото време си вършехме работата — правехме набези в зоната на Сийл Бийч, където се съхраняваха оръжията, за да видим дали нещо не е пипнато. Нищо такова. Изнервяхме се. Освен това след проведеното учение по проверка на охраната се надявахме, че поне командирът на зоната е научил нещичко. Очевидно не беше. Мястото все още си оставаше широко отворено. Трудно ми е да обясня колко спокоен се чувствах от това, че практически всеки човек с малко въображение и енергия можеше да проникне в складова база за ядрени оръжия на Военноморските сили.

По това време сигнализаторът за телефонните ми обаждания пиукаше толкова често, че се опасявах да не му изгори екранчето. И всеки път, когато поглеждах към цифровия дисплей, номерът беше един и същ — телефонът на бюрото на Пинки Прескът.

След пет дни отговорих на обаждането му. Оставих го да ми бръщолеви три-четири минути, че докладът ми бил боклук, че отново съм превишил правата си и задникът ми сериозно ще пострада. Но тъй като нямах намерение да му казвам за липсващите части на ракетите, обясних — след като се укроти, — че сме срещнали известни оперативни трудности със смотаното и негодно оборудване, а преди да накарам хората си да си направят харакири в открито море, исках да съм сигурен, че всичко работи задоволително.

— По дяволите, Дик, не сме на секретен канал — каза той и отплесна за още пет минути в обяснения за бездействащи средства и пропилени възможности и че хора с по-големи заплати от неговата го питат какво става, мамицата му, и защо „Червената клетка“ не върши оная, възложената й работа, нали се сещам коя?

Веднага му дадох отговор, изпъстрен с ругатни. Накрая се реши, че условието да отлетим направо към местоназначението си (Токио) от Лос Анджелис, е Пинки да закара със самолет оборудването ни от Вашингтон. Изглежда, малко се поуспокои, когато му казах, че ще тръгнем след 48 часа.

— Къде мога да те намеря?

— Никъде.

Отново започна да бръщолеви, но аз му затворих телефона. Трябваше ми време, за да помисля. Очевидно мисията в Северна Корея щеше да бъде едно голямо осиране. Нямаше кога да съберем добри разузнавателни данни, нито да си набавим най-доброто оборудване. Скъпоценното ни време за обучение беше пропиляно поради откритието в Сийл Бийч.

Затова като командир взех решение — да идем там и да направим каквото ни е заповядано. Но да го направим бързо и мръснишката, а после да отпрашим за Сийл Бийч и да довършим онова, което считах за най-важно — да разбера кой, мамицата му, краде ядрените глави на Военноморските сили.

Докато момчетата се занимаваха с оборудването си, аз отидох до бушприта и седнах на него. Майк караше „Злобния жабок“ към Хънтингтън на три мили от брега с постоянна скорост от пет възела. Равномерният плисък на спокойните вълни ме отпускаше и можех да обмисля нещата. Събитията трябваше да бъдат навързани по някакъв начин — от кимчиядците в „Нарита“ до липсващите ядрени бойни глави в Сийл Бийч. Двете константи бяха Пинки Прескът и Грант Грифит. Един от тях, а по-вероятно и двамата, беше въвлечен във всичко това отначало докрай. Сигурно и двамата бяха мръсници. Седях с бира „Куърс“ в ръка, гледах водата и се наслаждавах на мисълта как ще ги убия.

Имаше и доста други неща, за които да мисля. „Големият въпрос“, както го наричаха в телевизионното предаване „Грешки и никакви факти“, беше „На кого да вярвам?“, след като системата на Военноморските сили се опитва да ми го начука? На Майк Ригън, разбира се. И на групата си от „Червената клетка“. Но кой още? Искам да кажа, на кого още мога да се доверя? Списъкът се оказа обезкуражаващо кратък. Док Требмли? И още как. Стиви Уондър? Абсолютно, мамка му. Кернан Ирландеца? Може би. Тони Меркалди? И за него може би. Човек никога не знае какво точно да мисли за шпиони като Ирландеца и Мерк. И все пак щях да имам нужда от оперативна разузнавателна информация — а това означаваше, че преди да потегля за Токио, трябва да звънна и на двамата си приятели, заети с тъмния шпионски занаят. Можех да се свържа с тях по клетъчния преносим телефон — нямаше да ни засекат.

Някой друг? Изведнъж една мисъл се стовари върху мен като цял тон шибана риба суши. То Шо. Можех да му се доверя. Винаги досега оставаше страната на добрите — наистина честен човек. И тъй като събитията ме връщаха в Япландия, щях да се нуждая от неговата подкрепа, а да не говорим за информацията му.

Стигайки до тези заключения, реших да се обадя на То Шо веднага щом стигнем до пристанището. Но трябваше да внимавам. Възможно беше някои хора да подслушват.

Три часа по-късно си записах номера на един уличен автомат в магазина на „Севън-Илевън“ на три преки от къщата на Майк, прегледах тефтерчето си с адресите и направих светкавична аритметика.

Телефонът в Токио иззвъня. Поисках да говоря с лейтенант инспектор Тоширо Окинага. В мига, в който чух „Окинага, хай“, отговорих:

— Да ти го начукам.

И преди да успее да отвърне, казах:

— То Шо, не споменавай имена. Знаеш ли кой е на телефона?

Само след части от секундата мълчание той отговори:

— Разбира се.

— Добре. Имам няколко проблема и искам да си поговорим. Но не по тези линии.

— Окей, какво предлагаш?

— Знаеш ли общия ни приятел, който живее на островите? — Говорех за Блек Джек Морисън.

— Онзи, дето неотдавна те изпрати тук ли?

— Да.

— Големият със звездите, а не малкият с лентичките?

С други думи, адмирал Морисън с четирите звезди, а не полковник Том О’Баниън с четирите нашивки, мой стар приятел от времето, когато бяхме новобранци. Бог да те благослови, То Шо.

— Да. Имаш ли домашния му телефон?

До мен по международната линия достигна глас, сполучлива имитация на гласа на Джон Уейн:

— И още как, скитнико.

— Добре. Ако извадиш това число от номера, който ще ти дам, ще получиш един друг номер. Използвай секретен телефон и се обади след петнадесет минути. — Продиктувах му номера. — Разбра ли го?

— Да. — То Шо замълча. — Това е страхотно. Откъде, по дяволите, го знаеш? Не си толкова умен, за да го измислиш сам.

— Прав си — засмях се. — Прочетох го в един роман на бивш заместник-министър на отбраната — Ричард Пърл. Доскоро.

Поставих слушалката на място и тръгнах към телефонната кабина. Номерът, който Пърл беше измислил в книгата си „Хард лайн“, бе толкова прост като „ЦЕЛУВКА“, че вършеше вълшебна работа. Всеки, който беше решил да подслушва линията на Майк или То Шо, щеше да се нуждае от повече от петнадесет минути, за да се досети кой е номерът. Не ми пукаше, че Следствената служба на Военноморските сили ще наостри големите си уши — те подслушват толкова много международни разговори, че ще им трябват няколко дни, за да подредят информацията. А тогава вече щеше да ми е все едно дали някой знае какво съм намислил, защото или щях да съм завършил мисията, или да съм мъртъв.

Когато То Шо ми позвъни, му описах положението си. Казах му, че аз и още осем души ще минем през Токио в цивилно облекло и имаме нужда от транспорт от летище „Нарита“ до базата Йокосука, както и от оръжие и муниции. Обясних му, че ще си носим и оборудване за подводни действия, както и един куфар с разни работи, които не исках митничарите да разглеждат. Добавих и че искам да прекараме към половин час насаме.

— Няма проблеми, Дик. Ще те чакам на вратата.

То Шо удържа на думата си. Посрещна ни на вратата на летището и щом видя кого водя със себе си, се ухили като най-малкия от седемте самураи, получил чисто нова сабя. Посрещна Гадния, Чери, Пачия крак, Малката бира и Пик с толкова fuerte abrazos101, че се замислих дали японската му кръв не е смесена с мексиканска. След това ни поведе по някакви коридори, които заобикаляха митницата и имиграционната служба. Когато най-накрая спряхме, той огледа новите ми момчета.

— Най-новото ти пушечно месо?

— Да — отговори Нод, преди да успея да го представя. — Аз съм разходен материал.

То Шо пое ръката му и я раздруса.

— Казвам се То Шо. Приятно ми е да се запознаем.

Протегна ръка и към Дейл и Карл.

— И вие двамата ли сте разходен материал?

— Не, аз съм Уинкин — отговори Дейл.

То Шо посочи с пръст към Карл.

— Това означава, че ти си Блинкин.

Обърна поглед към Ед Ди Карло.

— И ако ти си Нод, дай знак с глава.

Обърна се към мен с непроницаемата си усмивка.

— Следователно ти си Мама Гъска102. Или може би си едно гъше лайно, дето смърди, та се не трае, а?

Приятно ми беше да се отнасят с мен толкова почтително. Всичко това ми изглеждаше така… азиатско.

То Шо ни взе паспортите и бордните карти.

— Ще се погрижа за тези неща. Как летяхте?

— Добре. Благодаря. — Подарих му три бутилки уиски „Димпъл“. — Имат и безмитен магазин.

Очите на То Шо светнаха.

— А, бакшиш. — Прие пазарската ми чанта с усмивка и се поклони грациозно. — Знаеш как да печелиш сърцата на хората, Ричард.

За около час и половина отидохме от „Нарита“ до „Йокосука“. Превозваха ни с три полицейски коли с тъмни стъкла, святкащи сини буркани и виещи сирени. Бях в първата кола заедно с То Шо. Обичайно словоохотливият полицай този път мълчеше, докато летяхме по шосетата, и се чудех какво ли го тревожи. Отдадох го на недостатъчно чукане и се заех с по-важни неща.

Багажниците на колите бяха претъпкани, държахме излишните неща върху скутовете си. Аз бях зарязал онези апарати „Дрегер“ в Лос Анджелис. Майк Ригън, бог да го поживи, ни подари водолазното си оборудване с пожелание за успех на каузата. Носехме и руските щурмови автомати за подводна стрелба, муниции и пистолети ХК-93. Всички те ми бяха изпратени от Док Трембли по „Федерал Експрес“, разглобени и поставени в дванадесет различни пакета за заблуда на митничарите. Беше обозначил затворите — частите, които всъщност изстрелват куршума — като метал за вторични суровини. И му повярваха. А това говори доста за мисленето на повечето митнически служители.

Според Пинки на подводницата ни очакваха магнитни мини, чифт инфрачервени камери, двадесет и четири сензора и девет автомата МП5К с 50 пълнителя от новите модели от лека пластмаса, както и 12 000 куршума. Нямах намерение да чакам със затаен дъх момента, в който ще стигнем там, за да ги видя.

Показах документите си и преминахме през главния портал на база Йокосука. После отидохме право на пристанището, където ни чакаше подводницата — ще я нарека „Гърбатия кит“.

„Гърбатия“ беше модифицирана ядрена подводница. Имаше тридесет и шест торпеда Е-6, които се управляваха с кабел и инфрачервени лъчи и бяха предназначени за унищожаване на други подводници. Заедно с оръжията си щяхме да си делим предния торпеден отсек. Над главите ни се намираше платформата със сухото укритие, в което се влизаше през люка за зареждане на оръжията. Качих се по трапа, за да се представя, докато момчетата разтоварваха нещата от багажниците на полицейските коли.

Един ефрейтор, застанал в горния край на трапа с пистолет „Берета“ на хълбока, както е по уставите, ме поздрави. Е, може да се каже, че беше поздрав. В края на краищата бях си оставил брада — сега се намираше малко след стадия Ясер Арафат. Косата ми беше дълга както обикновено, бях в цивилни дрехи и ефрейторът нямаше представа кой съм, но тъй като се намирах на неговия свещен плаващ терен, имаше намерение да разбере кой е задникът, дето се качва по стълбата.

Изпречи се на пътя ми.

— Сър?

— Полковник Марчинко се явява на борда. — Продължих напред.

Той не се отмести. Нямаше как да мина покрай него.

— Може ли да видя документите ви, сър?

Това ми хареса. Бях успявал да се промъквам покрай толкова много подводничари, че се почувствах доволен да видя някой, достатъчно заинтересован от това, което става на кораба му. Извадих документите и заповедите си.

— Заповядай, ефрейтор. Браво.

Прочете внимателно всичко и разгледа снимката на личната ми карта. После отстъпи и отдаде чест.

— Добре дошли на борда, полковник.

Отговорих на поздрава, пъхнах се през предния люк и отидох в рулевата кабина. Командирът работеше над разни карти и графики. Запознахме се, стиснахме си ръце и се отдалечихме един от друг. Казваше се Кени Рос и приличаше на книжен и компютърен червей като всички капитани на ядрени подводници. Очакваха ме няколко телекса и безполезна разузнавателна информация от Пинки. Докато ги разглеждах, наблюдавах капитан Рос. Изглежда, се разбираше добре с екипажа си. Не се отнасяше със срочнослужещите като с роби. Все пак, макар и рядко, се срещаха и такива подводничари, които имаха малко човечност.

Разузнавателната информация от Пинки беше в най-добрия случай повърхностна, а в най-лошия — опасна. Не съдържаше нищо практично за операцията. За щастие имаше и три съобщения от Кернан Ирландеца, от които разбрах някои неща за силите на противника. Не беше много, но вероятно повече от това не можеше да получа. Писанията на Пинки — дванадесет на брой — бяха просто вариации на една и съща тема: „Какво, по дяволите, ми направи?“ Но заплахите и страшните му закани не ме притесняваха. Той се намираше далеч от мен и не можеше да ми направи абсолютно нищо. Само си хабеше хартията.

Освен това сега вече подозирах, че участва в контрабанден износ на оръжие, и четях думите му по различен начин. Дали не ме бичуваше, за да ме изкара извън равновесие, защото подозира, че знам повече, отколкото казвам? Дали не ни пращаше във вражески води, за да попаднем в засада? Загадката все още беше твърде сложна. По дяволите, та аз все още не знаех как стоят шибаните неща.

Навих документите на руло. Кен Рос затвори бележника си.

— Кафе? — попита ме той.

— Добре.

Отидохме в каюткомпанията и си наляхме две чашки силно подводничарско кафе. Подводничарите правеха най-доброто кафе във Военноморските сили, а по вкуса му реших, че Кен Рос е донесъл любимата си марка от Щатите. Налях си втора чашка.

— Пристигнаха някакви пакети за вас — каза ми той.

Попитах какво има в тях и с изненада разбрах, че Пинки наистина е изпратил оръжията, които ни беше обещал. Това беше добре, защото на двеста мили наоколо нямаше нито един автомат МП-5, който да не принадлежи на японски полицай, и макар че То Шо ми бутна шест пистолета „Глок 19“ в колата, МП-5 бяха недостъпни за него.

Започнахме да се изучаваме с капитан Рос. Той беше учтив, дори се отнасяше с респект. Но изглеждаше и напрегнат — нещо необичайно за капитан на подводница. Предположих, че са го посплашили във връзка с мен, казали са му, че вероятно ще се опитам да направя нещо незаконно, и ако го направя, той ще бъде отговорен за всичко.

Подозренията ми се потвърдиха, когато ми каза, че не смята да поема рискове с подводница, която струва един милиард долара. Отговорих му, че го разбирам — просто исках някой да ме закара тихо и спокойно и бързо да ме измъкне, когато си свършим работата. Но за това се нуждаем от пълна подкрепа на екипажа му в мисията. Бях по-старши от него, а заповедите ми категорично го потвърждаваха.

Трудно е да се каже, че мислехме по един и същ начин, но след петнадесет минути постигнахме съгласие относно операцията. Затова излязох и накарах хората от „Клетката“ да се захванат за работа.

Трябваха им три часа, за да натоварят всичко. Докато теглеха и вдигаха нещата, ние с То Шо отидохме в края на пристана. Седнахме, провесихме крака над водата, и се заприказвахме.

Въпреки че на летището ни посрещна топло, То Шо ми се сърдеше, задето не съм го държал в течение, и ми го каза.

Обясних, че съм бил зает с други неща. Съгласи се, но ми припомни, че имаме уговорка.

— Ти каза, че ще си разменяме информация, Дик. Но това не стана. Повечето от информацията изтичаше към теб, а аз оставах на тъмно. Но точно сега съм подложен на невероятен политически натиск. При всяка нова информация за връзката „Мацуко“ — като онзи път, когато се обади за Мико Такаши и започнах да душа — някой от Парламента вика шефа ми и му смърди заради мен, а той пък се чувства длъжен да ми пръсне задника и да ме пече на бавен огън заради шибаните неща, които правя. Това ми създава главоболия.

Прав беше, разбира се. Затова му казах всичко, без да си спестявам никакви подробности — за връщането ми във Военноморските сили, за шефа ми Пинки Прескът и за подозренията, че той иска да ме види мъртъв. Разказах му подробно и за това как Грант Грифит е успял да си напъха носа там, където се разискват въпроси за националната сигурност, и за връзката на Пинки с Мико Такаши и досието му в Следствената служба на Военноморските сили.

То Шо кимна. Попиваше всичко.

Накрая завърших монолога си.

— Кажи ми, Тош, какво иска „Мацуко“? Защо ти оказват политически натиск? Смятах, че „Мацуко“ западнаха, след като продадоха на руснаците забранената технология за подводниците и платиха глоба от два милиарда долара.

То Шо ме изгледа странно — сякаш ме смяташе за ненормален, — а след това ми обясни. За „Мацуко Машин“ два милиарда долара са нищо. Но не то било най-важното, а това, че начело на „Мацуко“ стои един седемдесет и шест годишен човек на име Хидео Икигами. Хидео Икигами, който през Втората световна война бил млад лейтенант в елитна група командоси, е един от онези старомодни японци, дето вярват в идеята за по-велика Япония — Япония, контролираща цялото Тихоокеанско крайбрежие.

Положението му на шеф на петата по големина японска корпорация му даваше възможност да влияе на всяко правителство. Освен това преди петнадесетина години бил основал и все още ръководел екстремистка политическа партия — „Общество на Мусаши“, по името на най-великия самурай и майстор на сабята Миамото Мусаши — воин, поет и художник, живял през седемнадесети век. Популярността и сега растяла. Започнали само с 500 абсолютни фанатици, но очевидно докоснали някаква емоционална струна дълбоко в психиката на японеца, тъй като сега повече от четвърт милион японци плащали 1250 йени годишно, или по около 10 долара, членски внос.

— Помниш ли, че ти разказвах колко се вълнуват някои японци, че губим класическата си култура?

Не си спомнях точно.

— Донякъде.

— Е, Икигами иска да прогони западното влияние и да възстанови поста на шогуна или на военния диктатор. Иска да върне стария начин на живот на самурая и затова е създал партията си. Има и пари, за да финансира целите си. Основал е в Киото школа на Миамото Мусаши по класическа сабя. А „Обществото“ е организирало клубове из цялата страна, разпространява сред младите философията на самурая, но примесена с расизъм, милитаризъм и автокрация.

Не ми изглеждаше чак толкова лошо и го казах.

— Какво толкова, ако още няколко души пропагандират воинския начин на мислене, То Шо.

— Не е това. Икигами е проклет фашист и расист. Финансирал е няколко книги, написани от ненормални типове. В някои от тях се отхвърля западната култура като продукт на по-низша раса. Две по-нови издания прокарваха антисемитизма — и станаха бестселъри. „Обществото“ даже провежда митинги, на които пропагандират расовото единство — нещо като митингите на Ку Клукс Клан в Щатите или на Хитлеровия съюз. „Куника“ наблюдава Икигами отблизо, защото вярваме, че той или негови хора стоят зад шест бомбени атентата през последните три години.

Страхотно е, когато информацията тече в две посоки. Досега То Шо не ми беше говорил за това. Аз търсех сведения за Грифит в собствената си база данни. А е трябвало да се ровя в „Мацуко“.

— Я гледай! И самият той върти бизнес с бивш министър на отбраната?

То Шо кимна.

— Има една стара японска поговорка: „Във всяко нещо има повече, отколкото се вижда на пръв поглед.“

— Така е.

Започнах да обмислям възможностите. Грифит и Пинки бяха замесени в най-мръсната далавера на всички времена. Замислих се над това, а То Шо продължи да говори.

— Помисли. Грифит те извиква обратно на служба. Ти казваш, че по някакъв начин държи Пинки в ръцете си, но не знаеш как точно. Освен това Грифит е свързан и с „Мацуко“. И е участвал в „ужилването“, на което ти се натъкна в „Нарита“ — двама от убитите от теб корейци работеха като портиери в „Мацуко“. — То Шо поклати глава. — Веднъж случайност, втори път случайност, но всичко това започва да ми прилича на нещо свързано и съм притеснен.

Това „свързано“ ме накара да се заслушам в думите му.

— Да — продължаваше То Шо. — И твоят бивш министър на отбраната Грифит се явява непрекъснато — всичко това говори за шибана конспирация.

Съгласих се.

— За първи път чухме за него в „Нарита“. Оттогава насам участва във всичко — непрекъснато. — Почесах се по наболата си брада. — Е, значи „Нарита“ е в центъра. Само не знаем защо.

— Не, но ще е адски добре, ако разберем.

Станах.

— Виж какво. Заеми се с детективската работа. Аз трябва да заслужа заплатата, която Военноморските сили ми дават. Ще ти се обадя на връщане, когато сме в безопасност. Качи се на кораба, който ще ни посрещне, и тогава ще си поговорим.

— Добре. А ти пази косматия си водолазки задник.

— Ще го пазя. — Подадох му нещо, подобно на преносим радиотелефон. — Това е за теб.

— А, толкова… много интересно. Американско. — Внимателно го разгледа. — Това дали е онова, за което го мисля?

— Да. Кодиращ телефон. Клетъчен. Сигурен. Батерията му се презарежда. Моят номер е програмиран като нула-едно. Ще ме откриеш, където и да се намирам.

То Шо ми подаде ръка с длан, обърната нагоре. Аз я плеснах и обърнах своята. Той също ме плесна.

— Желая ти да имаш много марихуана, както казвахме през петдесетте години. — Махна с телефона към мен. — И не забравяй, умната там, Дикстър103.

— Да, аз ще им го навра, преди те да успеят да ми го върнат.

След като То Шо си отиде, аз разгледах сухото укритие и двете малки подводници. Не останах особено доволен след беглия преглед. Горната част на укритието не ми изглеждаше съвсем наред, а и някои от помощните комуникации сякаш бяха залепени една за друга с дъвка. Но нямах избор. Бях дошъл с „Гърбатия“, и трябваше до края на забавата да бъда с него.

Зарязах укритието и се върнах при момчетата. Щяхме да седим заедно в предния отсек за екипажа. Капитан Рос ми беше предложил да се нанеса в каютата на заместник-командира, но отказах, като обясних, че предпочитам да остана с бойците. Така щях да се чувствам по-добре, но останалите членове на екипажа, загрижени за кастовата система, останаха малко обезпокоени. Така е във Военноморските сили. „Страната на офицерите“ е за офицерите, „козарникът“ — за старшините, столовата — за останалите и тези територии остават неприкосновени. Смятам, че главният старшина на подводницата, един кльощав човек на име Босильевац, се досети какво правя и защо го правя и след това ме помоли за автограф на „Свирепия“.

Обърнах доста внимание на старшина Босильевац, защото обикновено от старшината зависи всичко на кораба. Вече си говорехме на малки имена — аз го наричах старши, а той ми викаше „сър“ с тон, сякаш ме псува, и това ми харесваше. Беше от новата порода факири по електрониката, които се издигат благодарение на мозъка, а не на юмруците си. И все пак ми цитира закона на Ев Барет от „Свирепия“, а по езика му разбрах, че макар да беше от новата порода, му се искаше да бъде като старите печени старшини. Харесваше ми.

Освободихме палубата точно в 0,00 часа и с помощта на водача на пилотния кораб тръгнахме по канала. Той се метна във влекача си в 2,40 и ни остави насаме. Отидох в предния торпеден отсек. Стоях известно време вглъбен в размисли за ситуацията, в която се намирахме, и се опитвах да предвидя вариантите за развитие на нещата, а те бяха доста. Пинки се оказа по-умен, отколкото си мислех. Искаше да се отърве от мен завинаги и това беше операцията, в която можеше да му се уреди въпросът.

Първо: беше направил така, че непременно да използвам маршрута, свързан с укритието, а знаеше колко малко се възхищавам на системността в тактическите ситуации.

Второ: трябваше да се надявам командирът на подводницата да се окаже ненормален, което значи да пожелае да поема рискове. Единственото ми предимство беше, че тъй като имах четири нашивки, щях да бъда по-старши от него, защото това е моя мисия, а не негова.

Трето: нямаше възможност да се провери оборудването, което ми бе изпратил от Щатите. Разбира се, щяхме да го огледаме най-внимателно, но нямаше да сме напълно сигурни, а все пак рискувахме живота си. Според мен това си беше истинско прецакване.

Защо ли? Защото:

Първо: Пинки и преди ми беше давал лошо оборудване. Например плесенясалите водолазни апарати, които зарязахме в Калифорния, бяха изпратени от любимия ми шеф. Дали и другото му оборудване е толкова осрано без надежда за почистване?

Един адютант прекъсна мечтанията ми.

— Полковник Марчинко да отиде в централния пост.

Отидох. Кен Рос и срочнослужещият му навигадател, един моряк първи клас на име Хартфийлд, ми казаха, че се намираме на 26 часа път от целта. Не можем да узнаем нищо за теченията, приливите и отливите и за другите специфични неща, докато не пристигнем на мястото на операциите.

Благодарих им за информацията и се върнах при мъжете. Останалото време прекарахме в подготовка на оръжията, разглеждане на водолазното оборудване, снимките на миниподводниците, пристанището и съоръженията в непосредствена близост до него. Поставих задача на Гадния да начертае маршрут за бягство по вода, докато Чери работеше върху планове за убягване от врага по суша. Земният маршрут беше като последна мярка. Ако излезем на сушата, нямаше начин Военноморските сили да дойдат да ни вземат. Щяхме да сме насаме — разходен материал.

18,45 часа. Температурата на водата беше десет градуса — доста ободряващо. Теченията бяха успоредни на брега, скоростта им — приблизително два възела и половина. Това нямаше да създаде никакви проблеми на съдовете за транспортиране, но щеше да породи сериозни проблеми за водолазите. Планирахме да тръгнем в 20,30, за да може всичките ни преходи да се извършват на тъмно и това да ни позволи да изкараме костенурките — т.е. да изплуваме на повърхността за няколко минути и да подишаме нормално, за да спестим въздух от бутилките си. Аз, Гадния, Чери, Пачия крак и Пик се натоварихме в укритието в 19,00. Малката бира, който координираше гмуркането, вече два часа работеше с оборудването. Останалите започнаха последни приготовления. Операцията щеше да се проведе от шестима души, като Уинкин, Блинкин и Нод щяха да останат назад, за да осигуряват връзката със сухото укритие. Защо шест, а не девет? Защото имахме само шест водолазни апарата! Добре дошли в новите Военноморски сили, страната на политически издържаното групово начукване!

Наблюдавах как мъжете започнаха ритуала и се надявах, че групата вече е достатъчно сплотена, за да се разбираме с малко думи, както е при малките, ефикасни групи на бойното поле. Решимостта по лицата на всички подсказваше, че са достатъчно единни.

Надянахме водолазните костюми. Облякохме щурмовите жилетки. Закачихме ножовете и кобурите. Маяците, които смятахме да окачим на съдовете за транспортиране на водолазите, бяха заредени и издаваха звуци. Водолазното ни оборудване се оказа изправно. Заредихме оръжието: имахме шест пистолета „Глок19“ с мерници, боядисани с тритий. Всеки щеше да носи пет пълнителя с по седемнадесет патрона с кух връх „Уинчестър Блек Тейлън“. Сглобихме четирите руски щурмови пушки, които получих от Док Трембли. Едната запазих за себе си, а останалите дадох на Гадния, Чери и Малката бира. Пачия крак и Пик щяха да носят инфрачервените камери. Имахме три съда за транспортиране на водолазите — СТВ. Щяхме да плуваме по двойки — аз и Гадния, Пачия крак и Чери, Малката бира и Пик.

С палубния офицер проверихме комуникациите и капитан Кен ни уведоми, че главнокомандващият е дал съгласието си да започнем операцията по план. Нормално. Нищо в наши дни не се прави, без да питаш „Може ли?“ — дори и най-тайните операции. Не си бях правил труда да питам, но капитан Кен го бе сторил.

Наводнихме хангара по график. Странно съчетание — от една страна, трябваше да се признае, че подводничарите са професионалисти. Но, от друга, ако трябваше да вършат нещо, за което нямат разрешение, започват да се мятат като шарани на сухо. Наложи се кратка пауза, защото плитката вода създаваше трудности с поддържането на постоянна дълбочина. Не беше кой знае какво — просто още едно нещо, което съм изпитвал и преди, а капитан Кен не е. Докато „Гърбатия“ се бореше да се задържи на същото ниво, си спомних една операция, при която подводницата пое толкова много вода, докато пускаше съдовете за транспортиране на водолазите, че се наклони прекалено много и започна да потъва с кърмата надолу. Когато се върнахме, косата на капитана беше напълно побеляла.

Отделихме се от главната палуба в своите СТВ в 20,42 — само няколко минути след предварителното разписание. Сигурен съм, че главнокомандващият военноморските операции е обявил тръгването ни чрез закодиран сигнал за влачещата се антена на подводницата. Аз не обичах такива антени. Пинки беше настоял да го държат в течение какво правя. Но знаех, че в тези крайбрежни води има местни плавателни съдове, които може да се закачат за антената. Освен това тя можеше да се оплете около шамандури и мрежи, а това даваше още една възможност мистър Мърфи да се прояви.

Преходът до района на целта мина като по ноти — прекалено спокойно, за да съм спокоен. Бяхме плували от четиридесет и пет метра дълбочина, издигнахме се до десетина метра, където налягането е една атмосфера, за да пестим въздух по време на прехода от 12 мили до Чонгджин. Не се движехме в някакъв строй, но можехме да се виждаме от страничния сонарен дисплей на таблото с приборите. След по-малко от час се приближихме до пристанището. Отново се спуснахме в дълбокото. Това е нормалната оперативна процедура: тръгва се от голяма дълбочина, после се плува близо до повърхността, а когато се доближи целта — пак се гмуркаш в дълбокото. Освен това си имахме достатъчно проблеми с водолазното оборудване, защото то изпускаше мехурчета зад нас и не искахме някой кимчиядец да се досети, че сме наоколо.

Въпреки всичко, точно когато минавахме край шамандурите, указващи края на пристанището, накарах Малката бира да излезе на повърхността, за да хвърли едно око и да направи инфрачервени снимки, а ние плувахме след него под повърхността. Малката бира беше моят роден във водата челен дозор — нямаше жив тюлен, който да може по-добре да управлява СТВ. След около десет минути на повърхността изпрати дигитален сигнал, че в пристанището има четири цели.

Това беше обещаващо. Намалихме скоростта почти до един възел и за последния участък от прехода се спуснахме на двадесет метра и се отправихме към средата на пристанище Чонгджин. Накрая застанахме на дъното, което беше на петнадесет метра, включихме маяците, за да можем да намерим превозните си средства за обратния път (този паркинг си беше наистина голям), и казахме сайонара на нашите СТВ.

Изплувахме на повърхността — около 500 метра от миниподводниците. Съвсем близо до тях беше закотвен товарен кораб — дълъг може би около петстотин метра. Така изглеждаше на пръв поглед. Като се загледах, разбрах, че само прилича на товарен, а всъщност е кораб-майка за подводниците. Исках да го разгледам по-добре и по-отблизо. Но първостепенната цел на мисията ни беше да поставим маяци на миниподводниците и да направим инфрачервени снимки.

Миниподводниците изглеждаха много по-големи и по-злокобни, отколкото на спътниковите гланцови снимки с формат петнадесет на двадесет сантиметра. Бяха немско производство — двадесет и пет метра дълги и пет метра в най-широката си част. Очевидно беше, че имат широки трюмове, доста електронно оборудване за разузнавателна работа, ракети, които можеха да се изстрелват от повърхността на водата, а може би и управляеми ракети.

Разделихме се на плувни двойки и се захванахме за работа. Чери и Пачия крак, и Малката бира и Пик имаха по две подводници, на които да поставят монитори. Всичко беше детска играчка и докато ги слагаха, аз и Гадния се гмурнахме и тръгнахме към кораба-майка, закотвен на най-вътрешния док. Приближихме се предпазливо. Корабът беше осветен отгоре, светлината бе достатъчно силна, за да можем да се разбираме със сигнали с ръце, а големият шибан кораб изглеждаше огромен.

Съдейки по броя на замахванията, които ми трябваха, за да го заобиколя, определих, че е дълъг към сто и петдесет метра и широк колкото задника на бившата ми жена. Мушнахме се под него и набързо прегледахме дъното.

Voilà! Знаех си — корабът имаше един шибан люк за достъп до трюма под линията на водата. Люкът беше отворен и предпазливо надникнахме вътре. Имаше достатъчно голямо товарно пространство, за да може да носи оръжия, електронно оборудване — нашето сухо укритие би се побрало в него, а и щеше да му остане метър и половина отстрани. На кораба имаше място за една двадесетметрова миниподводница, с възможност за разтоварването й.

По дяволите! Значи така контрабандно се измъкваха ядрените материали: миниподводниците докарваха стоката под вода, прехвърляха я на кораба-майка, маскиран като товарен кораб, а след като се озове на борда, екипажът я прибираше в контейнери и я поставяше при другия товар. Както обикновено пикльовците от разузнаването на Военноморските сили (а разузнаване и Военноморски сили са две несъвместими неща) бяха разчитали на разузнавателна информация, събрана с технически средства, а не от разузнавачи. И опирайки се на техническата информация, бяха разработили погрешен сценарий. Но информацията, предоставена от разузнавачи — в този случай „Червената клетка“, — позволи да разбера истината. Ето защо вярвам, че каквото и да разправят пикльовците, човек не може да пренебрегне разузнаваческата информация. Само така може да се разбере какво всъщност става долу на земята.

Прокарах ръка по кораба-майка, като галех стоманения му трюм. Каква мишена, по дяволите! Бих изсмукал цяла стая с пишки, само да мога да пречупя гръбнака на това корабче.

Светна ми крушката. Я да потопим тоя шибан кораб и да го начукаме на ядрената програма на кимчиядците. Директно да я пратим в стадия „Положението е осрано без надежда за почистване“. И защо не, по дяволите? Бяхме изпълнили мисията, която Пинки ни възложи — поставихме мониторите на миниподводниците и направихме доста снимки.

Но винаги съм смятал, че когато Господ е благосклонен към теб и ти предлага възможност да поразиш някоя цел, трябва да се възползваш. А тази беше прекалено хубава, за да я изпуснем.

Добре де, зная, ще кажете, че имахме заповед да разгледаме и нищо повече. И ако взривим кораба-майка, ще известим кимчиядците за присъствието си и те ще предприемат контрамерки, а може и да намерят нов маршрут за контрабандните си стоки. Но честно казано, поразяването на такава мишена се удава само веднъж или два пъти в живота, а ако ги ударехме както трябва, можехме да забавим графика им за направата на бомбата с месеци, а може би и години. Според мен рискът определено си струваше.

Но не сега, по-късно. Сега ни се свършваше въздухът. Време беше да се върнем в нашия СТВ и да се чупим. Свих показалеца си в кръг. Гадния кимна в знак на съгласие. Двамата се върнахме, откъдето бяхме тръгнали, като дигиталните ни локатори ни водеха към маяците на нашия СТВ.

— В никакъв случай. — Кени Рос ме изгледа гневно, докато почистваше очилата си. — Профилът на мисията е точно определен и няма да отстъпя ни на йота от него, Дик. Толкова по въпроса.

Бях обяснил нещата на Рос още щом излязох от укритието и изпратих снимките до Вашингтон по импулсния предавател. Докато момчетата презареждаха системите, дозахранваха съдовете за транспортиране на водолази, допълваха бутилките с въздух, а после дълго време вземаха горещ душ и похапнаха обилно, аз отидох до централния пост и се опитах да убедя капитана, че ни е нужна още една разходка из пристанище Чонгджин. Но капитан Рос не искаше и да чуе.

Опитах друг финт:

— Виж, Кен, донесъл съм си някои играчки просто ако се натъкнем на такова нещо. Всичко е на борда. — Замълчах и си сръбнах кафе — Господи колко вкусно беше. Бях премръзнал във водата и все още чувствах студа. — Освен това така ще можем да поставим още монитори.

— Искаш да кажеш, че не си поставил всичките?

— Не. Едната се движеше — излъгах аз.

Замисли се. Трябваше да поставя монитори на всичките миниподводници, иначе нямаше да изпълня мисията и той нямаше да може да отметне всички неща в списъка си. Това променяше положението.

— Добре. Можеш да се върнеш. Но само за да поставиш мониторите на последната подводница.

Усмихнах се с благодарност.

— Готово, Кен.

След това му обясних, че не е добре да се обажда до „тате“ и да пита дали може да се върна. Обясних, че съм написал бележка, за да остане на сухо неговият задник, но след като се разкарам от палубата, да я прати, като напише, че се провежда „Ако няма други указания“.

Всъщност аз му правех услуга. За него ударът — ама истински удар, какъвто е потопяването на голям плавателен съд — при подкрепата на една мисия щеше да демонстрира необходимостта от такава подводница и от системата със сухото укритие. Освен това той щеше да бъде единственият подводничар от ранга си, който има тактически опит, а това естествено щеше да спомогне да продължи кариерата си във Военноморските сили.

Събрах момчетата в торпедния отсек и докато зареждахме кислородните бутилки, им разясних втория етап. Казах на Пик да нагласи взривното устройство. Ние двамата заедно с Малката бира и пачия крак щяхме да го замъкнем под кила на кораба-майка, докато Гадния и Чери провеждат окончателното претърсване на дъното, правят снимки и закачват ремъците за придържане на бомбата.

Този път щяхме да използваме само два съда за транспортиране на водолази — вероятността да ни забележат се намаляваше. Аз щях да яздя бомбата, докато я теглим към целта — няма нищо по-хубаво от това да имаш нещо толкова голямо между краката си. Освен това, ако станеше някакво осиране, нямаше да се тревожа за нищо. Пък и ако трябваше да живея без топки и пишка, по-добре беше да умра. Натоварихме всичко в хангара към 12,00 часа, хапнахме бързо и се пъхнахме в койките, за да си вземем необходимия сън.

Старшината на подводницата изсвири сигнала за ставане в 18,00. Остана малко изненадан, че не сме приключили със задачата си първия път. Мисля, че се разочарова от нас. И все пак се радвах, че командирът не му е казал какво смятаме да правим, а това означаваше: или че е типичен офицер — подводничар и не се доверява на срочнослужещите, или че си пази задника, за да може, ако застане пред съда, да каже: „Не знаех какво е правил оня ненормален Марчинко.“ И в двата случая моят задник щеше да отнесе контрата.

Отидохме в хангара в 19,30 и започнахме приготовленията. Дадох на заместник-командира бележката си до Пинки, която започваше с думите „Ако няма други заповеди“.

„Полковник Марчинко до контраадмирал Прескът. Връщаме се на мястото, за да довършим поставянето на маяците. Ако няма други заповеди, при намирането на подходяща цел ще предприемем съответни действия.“

Мамка му, тези дрънканици означаваха само едно: бюрократите от системата щяха да бъдат доволни. Ако загинех или нещо се оплескаше, задникът на Кени Рос оставаше на сухо. Дължах му го.

Наводнихме хангара в 20,15, а в 21,00 отворихме подобните на мидени черупки врати. Към 0,12 се приближихме към целта. От около 1000 метра разстояние Гадния излезе на повърхността, за да погледне дали корабът-майка не се е преместил през деня. Да, сега се намираше на 600 метра вътре в пристанището. Това ме учуди, но се досетих, че широкият канал на пристанището Чонгджин предоставя достатъчно място за подводно разтоварване на миниподводниците. Една десет или дванадесетметрова миниподводница можеше да се приближи до пристана и пак да е под кораба-майка. Но тези големи двадесетметрови подводници се нуждаеха от пространство. А има ли нещо по-невинно от товарен кораб, закотвен в пристанището?

Наредих двата СТВ да излязат на повърхността. Когато извадихме носове над водата, видяхме, че всички светлини на товарния кораб светят, сякаш се извършваха товаро-разтоварни работи. Осветлението не ме притесняваше. От всички учения бях научил, че осветлението не е проблем за един водолаз, ако той е под повърхността. Нямаше проблем да се намира и отгоре, ако наоколо има доста свободно плаващи предмети. Затова се приближихме внимателно на около пет-шест метра, след което свалихме съдовете на дъното — двадесетина метра под водата и съвсем близо до осветения участък около трюма.

Гадния и Чери изплуваха на разузнаване, докато аз, Малката бира и Пик се напънахме и смъкнахме взривното устройство на дъното. Започнахме да пълним баластните му резервоари с въздух. Надявахме се да получим отрицателна плавучест на десетина метра, което беше и приблизителната дълбочина на кила. Потупах бомбата. В нея имаше деветстотин килограма пластичен експлозив Ц-4. При експлозията ударната вълна щеше да повдигне кораба над водата, да проникне в товарния трюм, да пръсне баластните резервоари и след това да пусне кораба във водата с широко отворен задник, през който ще влиза вода като при клизма.

Мечтанието ми бе прекъснато от седмия член на щурмовата група. Мистър Мърфи беше дошъл с нас. Чух шум от въртящо се витло, вдигнах поглед и видях една миниподводница на кимчиядците да се приближава в тъмното. Признавам си, че отначало почти се паникьосах. Но се досетих, че миниподводницата се движи „сляпо“ — по нея не светеха никакви прожектори за телевизионни камери и следователно бяхме в безопасност. Гледах като хипнотизиран как подводницата бавно се приближи под кораба. След това се спусна и легна на дъното на пристанището, за да може капитанът да започне дългия процес на балансиране и подводницата да маневрира под отвора на люка в товарния трюм.

Товарният трюм ли? По дяволите, Гадния и Чери бяха там — правеха снимки. Обясних на Малката бира и на Пик с жестове какво смятам да направя и изчаках в отговор да вдигнат палци. После оставих бомбата и изплувах нагоре, за да видя какво става. Намерих Гадния на седем метра дълбочина, увиснал за дъното. Увиснал е точно казано. Корабът-майка беше започнал маневрите за приемане на подводницата и се местеше. Щеше да е доста по-страшничко, отколкото смятах. Обясних със сигнали какво става. Гадния кимна и посочи към мястото, където се намираше Чери с камерата.

Отидохме назад, като се опирахме на обшивката и се борехме с вибрациите от въртящите се витла и с течението, възникващо от всмукателните канали. Открихме бедния Чери, увиснал на един стабилизатор, а камерата беше преметната през врата му като камък на самоубиец. Хванах го за едната ръка, Гадния го хвана за другата и тримата със силни тласъци на краката се измъкнахме в безопасност надолу към плавателните си съдове и експлозивното устройство.

Щеше да се наложи да чакаме и да не предприемаме нищо, докато подводницата влезе в трюма и започне разтоварването. Ненавиждам тези моменти от операциите. Няма какво да правиш, става ти студено, защото седиш на дъното на своя СТВ, а имаш и някои естествени физиологични нужди. Е, щях да се изкъпя после.

Най-после, след два часа, прекарани в чакане и сране, миниподводницата успя да влезе в трюма и изпусна баласта си. Беше време да тръгваме, и то бързо. Исках да заредя бомбата преди миниподводницата да промени положението си и да скъса някой от ремъците на устройството ни. Пик беше нагласил троен детонатор със запалително устройство и дистанционно управление, което не позволяваше демонтиране, и задействащ се при скорост на водата около него пет възела. Заедно изнесохме устройството под кораба-майка, малко по-назад от подводния люк, използвахме магнити от магнитни мини, за да закрепим ремъците, а след това закачихме двуметровата пластмасова тръба, която приличаше на пура, на около шест метра под кила и от трюма на подводницата.

Изпратих Гадния и Чери в трюма, за да опитат да направят по някоя снимка на това, което ставаше.

Посочих часовника си и вдигнах пет пръста. Толкова време имаха. Чери вдигна палец. Ръката му се очертаваше ясно на светлината от кораба. Посочих към нашите СТВ. Там трябваше да отидат, когато станат готови. Последва нов утвърдителен жест.

Аз, Пик и Малката бира започнахме да плуваме около бомбата за последна проверка. Всичко изглеждаше наред. Вдигнах палец към Пик и той включи устройството. Обърнахме се и се спуснахме надолу. Погледнах часовника си. Беше 3,00 и вече плувах в пот в костюма си.

Сега трябваше само да успеем да се върнем в „Гърбатия“, преди бомбата да гръмне. Защото на половин миля от мястото на експлозията щяхме да загинем. Седнах на задната част на СТВ на Малката бира и дадох универсалния сигнал с ръка за изчезване.

Бяхме пътували около тридесет минути, когато усетихме ударната вълна. Нищо не чуваш, просто усещането е, сякаш някой голям, гневен бияч в бар те вдига от земята и започва да ти бие шамари. Нашите СТВ започнаха да се мятат неконтролируемо като необяздени коне. Стъклото на таблото с приборите се натроши. Беше невероятно: без никакъв шум то просто се пръсна. Усетих адски силен удар в ушите си и маската за малко не падна от главата ми.

Подадох сигнал за излизане на повърхността и започнахме да се изкачваме от десет метра дълбочина. Вълните бяха големи — около метър и осемдесет. Шибана история — подскачахме като коркови тапи. Опитах се да вляза във връзка с подводницата. Не стана. Шибаната комуникационна апаратура не работеше. Беше повредена от сътресението. Посочих компаса си. Малката бира обърна палец надолу. Забелязах другия СТВ на сто метра от нас и посочих към него. Малката бира се отправи натам. Плаването по повърхността беше, като да се возиш на увеселително влакче, и имах чувството, че ще си повърна обяда. Щях да го направя, ако преди три часа не го бях изсрал във водолазния си костюм.

Завързахме двата СТВ. Ако ще се мре, то ще е групово. Сплотеност на групата до самия край. Погледнах към Гадния. Мръсното копеле се хилеше. Чудех се защо, докато не ми показа нещо — компас марка „Силва“, останал здрав в херметичната си кутия.

Провери посоката, в която се движехме. Бог да благослови Гадния. Станеш ли водач на група, винаги си оставаш такъв. Обърнахме се право на юг, потънахме на шест метра, за да се измъкнем от вълнението, и се понесохме напред. Предположих, че ще трябва да плаваме към двадесетина или тридесет минути, а после щяхме да излезем на повърхността и да чакаме. Може и по някакво чудо да чуят шума от витлата ни. В противен случай можехме да се изпозастреляме с щурмовите си пушки за подводна стрелба. Или пък да изплуваме до сушата — само на двадесет мили оттук. Нито един от тези варианти не ме изпълваше с ентусиазъм. Спуснахме се под повърхността и се отправихме на юг. След половин час изплавахме отгоре. Все още не бяхме установили връзка.

Ако останем на повърхността, можеше да ни видят. Затова продължихме да се люлеем като коркови тапи около четиридесет минути. Тъкмо смятах отново да се спуснем под вода, когато Чери забеляза един перископ. Анусът ми рязко се сви, но съдейки по камуфлажната окраска, установих, че е перископ на наша подводница. По дяволите, капитан Кен си вършеше работата адски добре. Нямахме никакви шансове да го открием.

Забави подводницата, ние метнахме едно въже около перископа и зачакахме да излезе спасителният екипаж, за да ни прибере. Честно казано, бяхме прекалено изтощени, за да го направим сами. Изоставихме плавателните си съдове и заплувахме към хангара, преминахме през шлюзовете, смъкнахме оборудването си — Господи, само как воняхме, — след това се огледахме един друг за рани и натъртвания. Прегледах очите на всеки, за да видя дали няма признаци на мозъчно сътресение. Не. Нищо. Всички бяхме добре.

Точно тогава настъпи хаосът. По дяволите, та ние бяхме направили това, което правят тюлените — вдигнахме много шум със силни експлозиви и вероятно бяхме убили и по някой и друг човек. Това ни караше да се чувстваме добре.

Тъкмо се поздравявахме с пляскане на дланите си, когато спасителният екипаж домъкна два СТВ, размазани като лайна. По дяволите, Пинки щеше да роди багер. Нищо не ставаше вече от тези съдове — освен дарения за музея на тюлените във Форт Пиърс, Флорида, където уредникът е старият ми водач от Виетнам Джим Уотсън Кръпката.

Изкъпах се и все още в приповдигнато настроение отидох при Кен Рос и му благодарих, че спаси задниците ни. За мен той беше истински герой и му го казах.

Прие благодарностите ми скромно, като обясни, че е чул експлозията, сменил е курса, за да застане по права линия към нея и бавно е започнал да кръжи и да търси шума от витлата на нашите съдове, който бе програмирал в компютъра. Казах му, че никога вече няма да си правя майтап с компютърджиите, и по лицето му разбрах, че ми вярва.

След това взе една бележка, на която бе написано името ми.

— Пристигна близо два часа след като ти тръгна.

Предположих, че няма за какво толкова да бързам да ти го предавам.

Взех плика от ръката му, отворих го и се зачетох. Усмихнах се.

„Контраадмирал Прескът до полковник Марчинко. В никакъв случай не нападай случайни цели. Това е недвусмислена пряка заповед.“

Показах му бележката.

— Капитан Кени — казах, — кълна се, че не съм правил нищо различно от първоначално определената ми мисия.

Изражението му беше делово.

— И дано е така — отговори той.

— Точно така е. Стана нещастен случай. Но аз бях там и видях какво се случи.

— Добре — заяви той доста скептично. — Кажи какво стана.

— Корейците се осраха по време на разтоварването. Много неприятен случай — истинско групово начукване. Всъщност загубиха една миниподводница и кораб-майка.

Погледна ме напрегнато. Кариерата му беше застрашена и го знаеше.

— Сигурен ли си, Дик?

Кимнах с глава.

— Да, Кен. Точно това се случи.

Поклати глава с болезнено и измъчено изражение на лицето си. Нещата на ядрените подводници не се вършеха така. Не се допускаха никакви импровизации. Светът се движеше според плана в дневника. Но след това бавно като тихоокеанския изглед една голяма, щастлива и лайнарска усмивка се разля на цяла миля по лицето му и той плесна вдигнатата ми длан за поздрав.

— Наистина беше много неприятна случайност, Дик. Много неприятна.

Глава шестнадесета

То Шо ни взе от подводницата. Позвъних му по клетъчния си телефон осем часа по-рано и той пристигна на един кораб, управляван от момчетата на „Куника“. Прехвърлихме се при него, докато все още се намирахме на десет мили от брега. Нямаше смисъл да привличаме любопитни погледи, когато „Гърбатия“ влезе гордо в Йокосука, а сухото укритие стърчи от нея като среден пръст.

Махнах с ръка на Кен Рос, докато се отдалечавахме на север през вълните. Рос и старшината ми отговориха с вдигнати палци. Отбелязах си мислено да изпратя две стенни плаки за „Гърбатия“ — една за каюткомпанията, а другата за „козарника“ на старшината. Той беше първият смотаняк от ядрена подводница и съвсем определено първият смотаняк от ядрена подводница, завършил академията, когото някога съм харесвал. Пинки беше изпратил шест телеграми, в които искаше скалпа ми, а Рос ги беше отклонил. Вероятно бреговите патрули щяха да чакат появата на „Червената клетка“, когато той спре на пристанището, но благодарение на То Шо нас нямаше да ни има.

След като тръгнахме, аз и То Шо се свихме в един ъгъл на рулевата рубка и си поговорихме. Каза, че независимо от това, че има заповеди отгоре да спре всичко, той е огледал „Мацуко“ съвсем отблизо и никак не е харесал гледката. Подслушвал телефоните с компютри — някакви шпионски системи, — но не успявал да получи много сведения, защото обажданията били закодирани и ако трябва да ги разшифрова, ще трябва да мине по разни канали.

— Но доста разговори се водят с Лос Анджелис и с Вашингтон — каза То Шо. — Могат да скрият какво говорят, но не и номерата на телефоните.

— На кого се обаждат?

— Голяма част от обажданията са до старото ти приятелче Грант Грифит.

Това беше логично.

— Има ли други обаждания до Вашингтон? — попитах и изрецитирах номера на Пинки.

— Не. Само до юридическата фирма на Грифит и канторите на „Мацуко“.

— Лошо. Имаше ли период, в който разговорите са се увеличили рязко?

— Да — отговори То Шо. — Към 8,00 часа, след като ти се махна от пристанището. Впрочем какво стана в Чонгджин?

— Къде? — Престорих се на тъп. Доверявах живота си на То Шо, но не и оперативните си тайни.

— На краставичар краставици продаваш, Дик. Зная къде си бил и зная, че ако корейците не бяха скрили това, което вероятно си направил, сега щеше да си в пандиза.

— О? — зачудих се какво ли иска да каже.

— Ето ти уликите. Веществено доказателство „А“. — Извади къс хартия от дрехата си за лошо време. Това беше строго секретен доклад на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната на САЩ, основано на доклади от Службата за външно разузнаване — наследникът на КГБ, който сега споделяше информация със стария си американски противник. Печатът с датата показваше, че е отпреди три седмици.

В много университети, медицински институти и специализирани изследователски учреждения Северна Корея провежда приложни военни биологически и ядрени изследвания. Германски фирми оказват техническа помощ, наети са и учени от бившия Съветски съюз. Главното входно пристанище за контрабандните ядрени и биологически материали е Чонгджин, където според Службата за външно разузнаване има засилена дейност.

— И сега представям на вниманието на прокуратурата веществено доказателство „Б“.

То Шо извади втори лист хартия и ми го подаде. Това беше телекс от ЦРУ адресиран до японското разузнаване в отговор на запитване за експлозия в Чонгджин.

Според данните на спътниковото разузнаване имало голяма експлозия в района на пристанище Чонгджин. Както вече е докладвано. По незасекретени телефонни линии се разбрало официалната версия на Северна Корея за случилото се — техен товарен кораб — контейнеровоз, натоварен с фосфатни торове, е претърпял злополука, предизвикана от газ метан, и следователно проблемът си оставал изцяло вътрешен. Пробите от въздуха, направени от секретна организация, не показвали наличие на метан. Освен това от фотоматериалите на разузнаването се предполагало, че товарният кораб бил разбит на две от експлозия, което предполага наличие на взрив. Значителни повреди били нанесени и на една двадесетметрова дизелова подводница от клас „Сийулф“. Причинителят на повредата не бил известен на американското разузнаване.

— Едно и едно правят две. На това ме учеха йезуитите в Нотр Дам.

— Гледай, Тош…

— Както казах, Дик, на краставичар краставици продаваш. Това ми го прати нашият човек за връзка с разузнаването от Вашингтон — сопна ми се То Шо. Подаде ми документа. — Запази го. Интересно е, нали?

— Кое?

— Първо, вие, американците, с всичките си технологии не можете да откриете причинителя на експлозията. Второ, а това засяга нас двамата, приятелче, дори бюрократите в ЦРУ ми се доверяват, а ти не. — Изгледа ме намръщено. — Може би твоят адмирал трябваше да ти сложи белезниците. Той се обади по телефона на шефа ми и нареди, ако те видим, да те предадем на командващия в Йокосука. И след като шибаните корейци отказаха да потвърдят каквото и да е, се обади отново, за да каже, че е било грешка. Краставици грешка. Японски краставици.

Забих показалеца си в центъра на гръдния му кош и леко натиснах.

— А откъде, по дяволите, да знам какво ти е разрешено да знаеш и какво не. Мама му стара, Тош, всичко беше осрано от самото начало. Един шибан бивш министър на отбраната продава тайни, а върши и по-лоши неща. Може би е начело на някаква шибана клика, която се занимава с контрабанда на шибани ядрени материали. Адмиралът, моят проклет шеф, вероятно е затънал в едни и същи лайна с Грифит.

— Думи, Дик, думи. Аз пазя задника ти.

Прав беше, разбира се.

— Добре, добре, добре. Ето какво стана. — Разказах накратко какво бяхме открили, казах му за миниподводниците и за това как кимчиядците маскират процеса на разтоварването. Изглежда, се поуспокои, но не бях сигурен. Помислих малко и добавих: — Имаме и снимки, То Шо.

— Мога ли да ги видя?

Разбира се, че можеше. Този човек ми се доверяваше напълно и ми беше дал пистолет „Глок“, което в тази страна съвсем не е дребна работа, защото беше verbotten гайджин да носят пистолети.

— Да, ще можеш да ги видиш, стига да имаш необходимите компютри.

— Необходимите компютри ли? — То Шо се засмя. — Тук е Япония, Дик такъв, страната на изгряващия микрочип.

Снимките бяха малко размазани — Чери не беше Юзеф Карш104. Но като за мен бяха достатъчно ясни.

Взех една лупа.

За малко не се насрах в гащите си.

— То Шо…

— Какво?

— Гледай…

Надникна над рамото ми.

— Майчице.

На снимките всичко се виждаше съвсем ясно. Миниподводницата не разтоварваше. Товареше.

То Шо се почеса по брадата.

— Чудя се къде ли е тръгнала, по дяволите.

— И аз.

Беше ми повече от ясно, че никога нямаше да разберем отговора на този въпрос, защото бях взривил шибаната подводница и шибаната й майка-кораб и от тях не беше останало нищо.

Майната ми. Имал съм случаи, когато съм се прострелвал в крака. И сега беше така. Този път Пинки се беше оказал прав. Първоначалната разузнавателна оценка, която бях получил при инструктажа във Вашингтон — а именно, че корабите прехвърлят ядрени материали в подводниците, които пък ги закарват до местоназначението им — вероятно беше правилна. Тоя път се бях осрал царски.

Майк Ригън ни посрещна на летището в Лос Анджелис. Беше се погрижил да наеме три коли. Аз бях подарил на То Шо трите руски щурмови пушки за подводна стрелба, а той от своя страна бе направил необходимото нашите автомати МП5К и пистолети „Глок“, както и останалият пластичен експлозив Ц-4 да заминат с нас в самолета, без японските митнически власти да ни се цупят.

Взехме си багажа и трите куфара. Използвах картата си, за да прекарам багажа през митницата, и тръгнахме към къщата на Майк.

В самолета бях направил списък на това какво знам и какво не. Сега, когато Майк караше поршето към дома си, седях и четях драсканиците си.

Знаех, че от момента, в който се бях намъкнал в „ужилването“ на Грант Грифит и Пинки Прескът в „Нарита“, животът ми започна да прилича на безкрайна поредица от групови чукания и преминаваше от положение „Ситуацията е нормална, всичко е осрано“ в „Нещата наистина са осрани“ и накрая в „Нещата са осрани без надежда за почистване“. Но зад всичко това с главни букви беше написано името „Нарита“.

Знаех, че Грант Грифит е уредил връщането ми на редовна служба. Защо? Отговорът беше прост: защото по-лесно можеше да следи какво върши полковник Ричард (без презиме) Марчинко, офицер от Военноморските сили на САЩ, отколкото да наблюдава Дик Марчинко, независим цивилен. А кой ме наглеждаше? Пинки Прескът III. Пинки Фъшкията — вероятният съучастник в престъпленията на Грант. И техните имена се бяха написали на челото ми.

Всичко започна да си идва на мястото. Разбрах например, че Грант се беше опитал да ме убие по време на военната игра. И не за собствена перверзна радост, както мислех преди, а защото смяташе, че съм опасен и мога да проваля внимателно изработените му планове. Защо мислеше така? Защото знаеше какво съм открил в „Нарита“.

А какво бях открил там? Че кимчиядците са въвлечени в програма за контрабанден пренос на ядрени оръжия. Но също така знаех, че някой краде части от ракети „Томахоук“ от оръжейната станция на Военноморските сили в Сийл Бийч.

Знаех още, че… стоп. Спри за шибан миг. Откъде знаех, че кимчиядците се опитваха да изнесат сандъка от Япония?

Отговор: бях си въобразил, че е така.

Кое е първото правило на войната със специални методи? Помните ли, че ви казах, че отново ще срещнем този материал? Добре. Първото правило на войната със специални методи е: „Никога не си въобразявай.“

Защо пък да не са опитвали да вкарат контрабандно детонаторите в Япония? Или може да разменяха сандъците, защото Грант се опитвал да прецака Пинки и е искал да продаде детонаторите на севернокорейците, след като ги „загубят“. Но аз цъфнах точно в момента на размяната. Започнах да ограждам с кръгчета имена, места и събития. Връзките бяха достатъчно реални. Всичко беше възможно. Абсолютно всичко.

Сега повече от всичко исках да видя записите в оръжейния склад.

Измъкнахме касетите без проблеми. Нямахме пречки при влизането и излизането от базата. Останах на борда на „Злобния жабок“, докато Гадния, Чери и Малката бира отидоха да наблюдават, а Уинкин и Блинкин ги прикриваха. Върнаха се след два часа с безценните видеокасети в ръце.

Издърпах момчетата на борда. Докато ги нямаше, се бях развъртял из каютата и им поднесох големи порции мариновано месо с червено зеле и варени картофи. Докато всички се хранеха, аз и Майк отидохме в голямата главна каюта и пуснахме касетите на видеокасетофона му. Поставихме и адаптор.

През повечето време гледахме лентите на бърз ход, защото нищо не се случваше.

Но на около тридесет и четвъртия час от втората касета забелязахме нещо.

— Гледай.

Наблюдавахме как осем души си проправят път в склада. Влязоха, както бяхме влезли и ние, което означаваше, че имаха ключ. Петима от тях бяха дребни — изглеждаха ми като ориенталци. Цяла минута мина, докато разбера кои са те — отборът на „Мацуко“ от играта на Грант Грифит. Останалите бяха американци. Водеше ги Джордан Рокера — веднага го познах по патравата походка. Човекът, който наглеждаше японците и държеше автомат ХК със заглушител, беше Бранигън Бренекето.

Последният от групата бе едър кучи син с остри черти, който държеше автомата в свивката на ръката си и носеше косата си на две плитки. Познах го, но не казах нищо. Исках да видя колко добра памет имаше Майк.

— Господи! — Ченето му увисна на тридесетина сантиметра по-надолу. — Познавам го този, едрия. Това е… Мани Танто, оня шибан японски индианец от Три Тон, дето одра виетнамеца жив.

Майк заслужаваше шестица. Някои неща трудно се забравят.

Бренекето носеше малка раница на рамо. Мани Танто беше заметнал чувал. Джордан Рокера държеше брезентова торба за инструменти. Извади от нея нож и с помощта на Мани Танто започна да отваря един от сандъците, като внимаваше да не повреди печатите. Когато го отвори, японците го наобиколиха като лекари по време на аутопсия. Внимателно започнаха да сочат вътрешностите на ракетата, а после поведоха оживен разговор с Бренекето.

От жестовете на Бренекето се разбираше, че трябва да вземат само някои части. Японците клатеха глави — сочеха сандъците. Искаха цяло парче.

Когато спряха да говорят, Мани затвори сандъка и групата се изниза навън. Главният японец продължаваше да жестикулира към Бренекето. Прегледах останалата част от записа, но нямаше нищо.

— Гаден? — извиках към столовата.

Появи се с чиния, претъпкана със спагети.

— Кажи, капитане.

— Нищо ли не бяха взели?

— Така изглежда. Всички монитори си бяха по местата.

— Добре. Благодаря ти.

— Нямаш проблеми, шефе.

Той си мислеше така.

В този момент Пинки сигурно се побъркваше. Нямаше вест от мен, откакто напуснах подводницата. Е, време беше да го поизмъчвам малко. Затова към полунощ се обадих на дежурния в Националния команден център и му оставих едно съобщение. Докладвах, че се намираме в КОНУС — за вас, смотани цивилни, това означава континенталната част на Щатите105, — и се снабдяваме с оборудване и запаси от Лос Анджелис, както и че ще се освобождаваме от въоръжението, което бяхме прибрали на връщане от Далечния изток. Казах на дежурния офицер да предаде, че скоро ще се върнем у дома, че ще кацнем с цивилен самолет на летище „Дълес“ и веднага след кацането ще се явим при заместник-командващия за операциите, плановете и политиката.

В зависимост от разписанието на дежурния капитан, от подразбиращата се спешност на съобщението ми или от настроението на капитана докладът ми щеше или незабавно да се озове в щаба при Пинки, или да бъде занесен на ръка на адютанта му на другия ден сутринта по някое време. Обмислях всяка дума, за да не предизвикам никаква тревога — така посланието ми щеше да преброди бюрократичния лабиринт на входящата и изходящата кореспонденция. Като се започне от административния секретар, оттам през щабния адютант, после до някой от адютантите на Пинки и накрая щеше да се озове на дъното на някой куп хартия в кабинета на Пинки. Веднъж системата да заработи и в моя полза.

А всъщност се надявах вече да съм кацнал на летище „Дълес“, когато Пинки види писмото ми.

През това време започнах да си играя на Шерлок Холмс. Взех от офиса на Майк телефонен указател на Лос Анджелис. Открих „Мацуко Машин“ в указателя за западната част на града. Намираше се на уж дискретния „Булевард на звездите“ в Сенчъри сити. След това проверих всички обичайни подозрителни личности.

Фирмата на Бранигън Бренекето „Сентюриънс Интернешънъл“ имаше кантора в същата сграда, в която се помещаваше и „Мацуко“. Я, какво съвпадение.

И знаете ли? „Джоунс-Хамилтън“, производителят на детонаторите, които открих в „Нарита“, имаше офис в същата тази сграда. Хей, ама що за съвпадение наистина.

Грант Грифит също имаше офис там. Набрах номера, който стоеше срещу името му.

— Тук е телефонът на мистър Грифит.

Време беше да изиграя сценката с грешния номер.

— О… извинете. Мислех, че се обаждам на „Джоунс-Хамилтън“.

— Да, на тях се обаждате. Мистър Грифит просто има офис тук.

Майчице.

— Тук ли е той?

— Не, сър, но какво да му предам?

— Благодаря. Ще го потърся във Вашингтон.

След това позвъних на „Сентюриънс Интернешънъл“.

— Бихте ли ме свързали с мистър Бранигън?

— Той е на конференция. За кого да предам?

— Снърд. Хърман Снърд. От Петалума. Във връзка със застраховката на мистър Бранигън. Ще го потърся у тях. Няма нужда да му предавате нищо.

Затворих телефона. Седнахме с Майк от двете страни на бюрото му и обсъдихме всичко. Струваше ми се, че трябва да избирам от две неща: да се върна във Вашингтон и да се заема с Пинки — да му покажа веществените си доказателства и да видя какво ще направи — или да остана тук и да се захвана с проблема — откраднатите ядрени бойни глави, детонатори и системи за насочване. И в двата случая щях да имам проблеми.

При положение, че се върна във Вашингтон, щях да се окажа в много неблагоприятна позиция. Ако Пинки се окажеше омърсен, част от всичко това можеше да ме затрие по много начини, защото действах в неговата оперативна зона — Пентагона, — където той имаше много повече познати от мен.

От друга страна, ако останех в Лос Анджелис и се впуснех да разглеждам офиса на „Джоунс-Хамилтън“, за да събирам информация, която да затрие Грант Грифит, трябваше да вляза с взлом в цивилна сграда, за което военният закон предвиждаше военен съд. А дори и да проникна там с взлом, щях да извърша нарушение и по цивилните закони. А нямаше никаква гаранция, че ще открия нещо.

Но пък, от трета страна, ако имаше някакво реално доказателство за това, че Грифит е свързан с „Мацуко“ или с операцията по контрабандното изнасяне на оръжие, то вероятно можеше да бъде намерено в неговия кабинет или този на Бренекето. А и си знаех, че каквото и да сторя, съм загубен. Пинки щеше да се погрижи за това. Ето защо реших да предприема това, което ми се удава най-добре, когато съм изправен пред тактическа дилема — щях да нападна.

Най-важното беше да се намери разузнавателна информация. А до нея можеш да се добереш с разузнаване. Тази задача дадох на Чери, Пачия крак и Пик. Те отидоха с колата до Сенчъри сити, паркираха я и се разходиха из фоайето и отбелязаха местоположението на сервизните и обикновените асансьори, аварийните изходи, пожарните стълби и портиерната. Качиха се на покрива и откриха въжена платформа за измиване на прозорците отвън, която при необходимост можеше да се използва за аварийно измъкване. Изпратих Гадния в отделна кола с един преносим скенер, за да засече всички ултрависокочестотни излъчвания, характерни за електрическите цифрови ключалки. Така щяхме да успеем да влезем, без да се налага да използваме издайническия графитен прах. След като разбереше на каква честота работят ключалките им, щяхме да използваме радиопредавател „Моторола МХ-360“, за да засечем цифровата честота и да разберем кода.

Малката бира трябваше да намери място за антиснайперист в някоя съседна сграда за всеки случай, ако нещата се объркат. Не разполагахме със снайпер „50-БМГ Макмилтън“, какъвто бих искал, но Малката бира можеше да убива от 500 метра разстояние със своята пушка ХК-93 и телескоп с дванадесеткратно увеличение. А Док Трембли просто по една случайност ни беше изпратил четири пушки ХК, един оптически мерник и няколко пушки калибър 233 с ръчно зареждане и снайперска точност до 550 метра. Пратих Бирата до Ловния клуб в Бевърли Хилс, за да простреля пушката. Накрая ние с Майк, облечени в костюми, щяхме да се разходим из кабинетите на „Джоунс-Хамилтън“.

Не преливах от оптимизъм. Ако Бренекето имаше същия акъл, както преди — а нямах причини да смятам, че не е така, — щеше да се досети, че преди да предприема каквото и да било, ще разузная района. Затова вероятно щеше да разположи наблюдатели из целия блок, в който той и Грант Грифит имат кантори. Разбира се, аз можех да разпозная Уокър Невестулката или Сали Жребеца, но Бренекето не би използвал тях. Той би наел пенсионирани полицаи или бивши агенти от ФБР и секретните служби — именно от тези места повечето охранителни фирми набираха талантливите си кадри.

Но ако мислеха логично, Бренекето и бившият министър на отбраната вероятно щяха да се досетят, че техните кантори в Лос Анжелис са третата ми цел — след имението „Хъстингс“ и главната им кантора във Вашингтон. И това беше вярно. Много исках да огледам канторите им по Източното крайбрежие. Но нямах тази възможност. Пинки ме беше ангажирал с други неща.

Бренекето освен това знаеше, че приоритетите се променят. А той и най-добрите му хора се намираха тук, а не във Вашингтон. Трябваше да бъдат тук, защото възнамеряваха да откраднат няколко ракети от Сийл Бийч.

Следователно нещата определено не бяха в полза на Дики. Изразът е слаб. Нещата направо воняха, времето беше ужасно малко, а шансовете за успех — почти нищожни.

Но какво от това? Не трябваше да ми харесва, а да го направя.

Офисът на „Джоунс-Хамилтън“ имаше площ 1463 квадратни метра и се намираше на тридесет и седмия етаж на небостъргача „Сенчъри“ — блок на четиридесет и един етажа, който изглеждаше досущ като този във филма „Умирай трудно“. „Сентюриънс Интернешънъл“ заемаха площ от 465 квадратни метра на двадесет и четвъртия етаж, а „Мацуко“ — целия 22-и етаж — 2461 квадратни метра, по-голям от апартамент за 1 милион долара в Токио.

Ние с Майк обиколихме с поршето му сградата и мога да кажа, че бях впечатлен. Но погледът ми върху нещата е по-различен от вашия. Когато видя сграда, се опитвам да измисля как да я съборя. Тази щеше да е трудна. Беше здрава — построена, за да издържа на земетресенията, които са често явление в Южна Калифорния. Евакуирането от сградата можеше да стане много лесно. Имаше два подземни гаража, всеки с по осем входни и изходни платна. Едното от тях излизаше на „Булеварда на звездите“, а другото на булевард „Санта Моника“.

Небостъргачът беше впечатляващ като творение от научнофантастичен филм. Фасадата представляваше смес от блестящ черен мрамор, полиран сив гранит и матови плочи. Фоайето, издигащо се до петия етаж, с петнадесетметрови дървета и два водопада, плюс асансьори с музика, имаше размерите на футболно игрище. На първите три етажа на фоайето се намираха много модни бутици, миникина и еспресо-барове, популярни сред хора, които се обличат от „Армани“, хранят се с пушена пъстърва и пият само маркова минерална вода.

Това беше откъм фасадата. Отзад нещата бяха по-различни. На боядисания в сиво бетон се виждаха само тръби и тръбопроводи за електрическите кабели. Небостъргачите много приличат на хотелите или океанските лайнери — зад излъсканата външност се крие цялата поддържаща верига. И повечето от обитателите дори не знаят, че тези неща съществуват. Разбират за тях само ако боклукът им не е прибран, ако осветлението угасне или пък се развали климатичната инсталация. А хората — портиерите, електротехниците, охраната, боклукчиите и техниците от поддръжката — те са невидими. Това значително ни улесняваше.

Имаше пет сервизни асансьора. Пачия крак се повози на всичките, облечен в униформа на „Федерал Експрес“, която беше заел отнякъде, и теглеше количка, пълна с кутии и пликове. Харесвах това момче. Страхотният тюлен се отличава от добрия тюлен по въображението. Чери, облечен като служител на електроснабдителната фирма в Лос Анджелис, влезе в електрическата зала и огледа най-важните вериги — на „Джоунс-Хамилтън“, „Мацуко“ и „Сентюриънс Интернешънъл“. След това се отби в телефонната зала, където постави дванадесет пасивни подслушвателни апаратчета на места, където да свършат полезна работа.

Пик в син работен комбинезон оставаше невидим за всеки, облечен в костюм и вратовръзка. Проправи си път до системата за климатичната инсталация и вентилация. Имаше проходи за тръбопроводите на електроинсталацията, дълги цели мили. До тях се стигаше зад стени и заключени врати на шахтите и Пик огледа почти всички. Точно като Тезей, когато налучквал пътя си из лабиринта на Минотавъра, той остави след себе си трудно забележими знаци, за да можем аз и моите аргонавти да се ориентираме.

След час и половина обиколки с колата и разходки из близките пазарни центрове любопитството ми надделя. С Майк паркирахме колата в големия гараж встрани от булевард „Санта Моника“, качихме се на асансьора за фоайето и се разходихме, за да видим дали някой ще ни обърне специално внимание. Изглежда, не правехме никакво впечатление. Затова след десетина минути се изкачихме до тридесет и седмия етаж и излязохме от асансьора.

Половината от етажа, където се намираше „Джоунс-Хамилтън“, заемаше един огромен офис на брокерска фирма. Кабинетите на охраната се намираха отляво на асансьора, с масивни врати от орехово дърво, а до всяка врата имаше ключалки за магнитни карти. Вместо с цифров код те се отваряха с помощта на карта, подобна на кредитните, която се пъхаше в един процеп. Магнитната лента подаваше сигнал на електронната ключалка да се отвори. Дотук с Гадния и неговия радиоскенер.

Майк натисна бутона за слизане точно когато вратата се отвори и от офисите на „Джоунс-Хамилтън“ с маршова стъпка излязоха „два костюма“. По стойката им — сякаш са им заврели дръжки за метли в задниците — можеше да се съди, че са бивши полковници от армията. Носеха пръстени от Уест Пойнт, евтини кафяви костюми и обувки „Хъш Пъпис“. Бяха с черни дипломатически куфарчета „Самсонайт“, обсипани с лепенки от различни оръжейни изложения, както и етикети с емблемата на „Джоунс-Хамилтън“.

Чакахме мълчаливо. Изгледаха ме. Брадата ми вече бе станала тъкмо както я харесвах, а косата ми стигаше до раменете. Бях я вързал на къса опашка. Носех черен панталон шалвар, с обувки на бос крак, трикотажна риза и кафявото си кожено яке без ръкави. „Костюмите“ никак не харесаха това — личеше си по лицата им. Сбърчиха носове, сякаш не съм къпан. Ние с Майк се усмихнахме и им кимнахме. Те кимнаха сериозно в отговор и когато вратите на асансьора се отвориха, ни подканиха с жест да влезем преди тях.

Слязохме надолу, без да промълвим и дума, въпреки че си нахапах езика почти до разкървяване. Но нямаше нужда от фойерверки. Залогът беше твърде голям. Асансьорът спира пет пъти. Когато стигнахме на втория етаж на фоайето, се беше напълнил с хора. Всички стояха мълчаливо, загледани в цифровия указател на етажите и слушаха песента „Към полунощ“.

Изведнъж Майк посочи вратата и тръгна напред. Проправихме си път с лакти през тълпата, бутахме се и мърморехме „Извинете, извинете“, докато излязохме.

Вратите се затвориха зад нас. Обърнах се към Майк.

— Защо искаше да слезем? Можехме да отидем направо в гаража.

Майк не каза нищо. Поведе ме през редицата магазини и бутици, зяпаше по витрините и разговаряше с продавачите. Взехме ескалатора за слизане. Изчака ме, докато се огледам, за да видя къде са телевизионните камери на охраната, погледнах зад бюрото, зад което полицаите под наем извършваха наблюдението, и хвърлих поглед към контролното табло за асансьорите. Майк ми кимна с глава да го последвам. Слязохме до третия етаж на паркинга, където беше спрял поршето, и се качихме в него.

— Какво беше всичко това?

Майк не отговори. Само постави показалеца пред устните си и ми намигна.

После, когато вече се движехме по булевард „Санта Моника“, той подхвърли нещо в скута ми.

Погледнах. Беше портфейл.

Майк пусна касетофона и 120-ватовите високоговорители изпълниха вътрешността на колата с осемдесетдецибеловия ритъм на бибоп от 50-те години — атонално пиано, контрапунктов тромпет и игрив саксофон на фона на експлозивни барабани. Започна да си барабани с пръсти по кожения волан в ритъм с музиката и ми се ухили.

— Може би това, което е вътре, ще ти потрябва.

Извадих една магнитна карта с гравиран надпис „Джоунс-Хамилтън“.

Лицето ми се озари от щастлива усмивка.

— Бог да те благослови, нечестиво дете мое.

— Музиката ме накара да го направя.

— А? — Бях объркан.

— В асансьора. Престъпния монах106 ми повлия.

ГЛава седемнадесета

До сутринта на следващия ден бяхме събрали достатъчно информация, за да започнем подготвянето на плана. Реших да проникна едновременно в „Сентюриънс Интернешънъл“ и „Джоунс-Хамилтън“. Имаше риск. Трябваше да разделя групата си и не можех да осигуря значителна подкрепа, ако се изключи Малката бира от снайперската му позиция. Разбирах, че трябва да се доберем до архивите на Бренекето, както и на Грифит. В края на краищата Бренекето, Мани Танто и Джордан Рокера бяха завели японците от „Мацуко“ в Сийл Бийч и исках да разбера какви са плановете им за измъкване на ядрените ракети от страната. Така че новите ми момчета щяха да получат онова, което желаеха. Те щяха да са пушечното месо, и да идат в „Сентюриънс Интернешънъл“, предвождани от Чери и Пик, докато аз, Гадния и Пачия крак щяхме да влезем в „Джоунс-Хамилтън“.

Така нещата ставаха доста нестабилни, ако мистър Мърфи реши да се включи, но трябваше да се справим. Майк беше навит да дойде с нас, но му отказах. Не исках да обяснявам на Нанси защо нейният възлюбен ще трябва да прекара двадесет години в пандиза за влизане с взлом. Вместо това му възложих задачата да ни бъде подвижен комуникационен център и да ни прикрива.

Той имаше един голям тъмнозелен джип „Рейндж ровър“, който изглеждаше съвсем на мястото си сред Хълмовете на Бевърли107 и можеше да се вози с него цялата вечер, без да прави излишно впечатление. Щяхме да му дадем един от онези клетъчни телефони със засекретени канали и да го пуснем из улиците, докато се прокрадваме, надничаме, стреляме и плячкосваме.

Като стана дума за стрелба, трябва да кажа, че имахме рядък късмет — оказа се, че всички кабинети, които ни интересуваха, гледат на запад, което означаваше, че Малката бира с вярната си пушка ХК щеше да се настани на покрива на съседния блок и да има възможност да стреля в прозорците и на двата офиса. Благодарение на Док Трембли имахме 500 бронебойни патрона, направени по поръчка, които летяха без отклонение, точно и смъртоносно на разстояния до 500 метра.

Повечето фабрично произведени патрони калибър 5,56 мм са ефективни само на около 150 метра, след което губят доста от ударната си сила — например на 275 метра те имат по-малко от половината от енергията на натовски куршум 7,62 мм. Но тези патрони бяха сериозна работа. Бяха смъртоносни, дори и при напречен вятър, а Малката бира трябваше да стреля най-много на 175 метра разстояние.

Първоначалният ми план беше да нападнем в събота вечер, което ни осигуряваше няколко тактически предимства. Първо, заради уикенда вероятността да изненадаме някого в офисите беше по-малка. Второ, охраната за почивните дни не виждаше ежедневно обитателите на офисите, по-трудно щяха да се досетят, че сме натрапници. И, трето, ако добре си свършим работата, чак в понеделник можеха да разберат, че сме се отбили. По това време вече смятах да се намирам в голямото си легло във вила „Свирепия“.

Наложи се да променим плановете си в последната минута. Когато във вторник към 19,30 Майк обикалял из района, забелязал, че в далечния край на Сенчъри парк спират влекачи и каравани. Спрял и като задал някои въпроси, открил, че една кинокомпания иска да използва сградата за някакъв шибан приключенски екшън — там, където Малката бира трябваше да заеме снайперистката си позиция.

Обади ми се, за да ми каже какво става.

— Това ще обърка плановете ти, Дик.

Не непременно. „Воинът на революцията — пише Мао Дзе Дун в малката си червена книга — трябва да се движи сред масите като риба във водата.“ Приемам с цяло сърце тази доктрина.

Във Виетнам хората ми имаха същите сандали като виетконгците. Носехме черни пижами и автомати „Калашников“, ядяхме топки студен ориз и ферментирал рибен сос пиос тат като мистър Виктор Чарли. По този начин той не можеше да ни намери, защото, вместо да шумим и миришем като американци, ние шумяхме и миришехме като него. Ние можехме да го намерим, но той не можеше да намери нас. Майната му, ние го избивахме в големи количества.

И сега открих какво предимство е да използвам снимането на филма като параван за собствената ми продукция на живо „Дик Диверсанта отива в Холивуд“.

Например това място щеше да гъмжи от истински полицаи за охрана, както и стотици други хора с полицейски униформи, униформи на полицейските сили за бързо реагиране и камуфлажно облекло с тигрови ивици. Затова, вместо да изпратя Малката бира и неговата пушка в цивилни дрехи, аз го облякох като тюлен, дадох му радиотелефон с микрофон и в петък вечерта в 19,00 го оставих с твърдия му куфар с пушката, както закарваха и останалите хора от мнимите полицейски отряди за бързо реагиране. Когато се обади по радиотелефона, каза, че му трябвали шестнадесетина минути, за да стигне до позицията си.

— Защо толкова дълго, Бира?

— Отбих се до каравана за храната и си взех вечеря, шефе — докладва той. — Препоръчвам ти салатата, пушените гърди от пуйка с грах, сок от грозде и боровинки и пудинговия десерт.

Казах му какво би трябвало да направи с шибаната си вечеря, но той отговори, че предпочита да я погълне с горния си край.

Трябваше да прекъсне връзката — десет души в полицейски униформи се качваха на покрива.

— Още актьори — ще ги снимат от хеликоптер — прошепна той след пет минути.

Бъркотията, предизвикана от филмовия екип, щеше да ни осигури чудесно прикритие. Имаше много ярки светлини, стотици непознати, които се движеха из района, множество автомобили и достатъчно голямо объркване, за да можем да свършим работа и да се измъкнем, без да направим никакво впечатление. Значи трябваше да се дегизираме, сякаш сме от филма, да се смесим с тълпата, за да се прикрием, после да нанесем удара и отново да изчезнем в тълпата.

Майк ме остави една пряка преди блоковете, след това зави, за да стовари Гадния и Пачия крак по-близо до мястото, където се събираха актьорите. Планирахме да се срещнем зад сградата. Пробих си път през тълпата зяпачи и наблюдавах как моите хора от „Червената клетка“ излизат от джипа. Беше като пристигането на тюлените в Могадишу — светлини, камери, действие. Зяпачите сметнаха, че двамата тюлени са от участниците, защото започнаха да ги снимат с камерите си и да се натискат за автографи веднага щом слязоха от колата.

И аз не бях застрахован срещу тяхното внимание. Както си вървях на север по „Булеварда на звездите“, шест бъбриви тийнейджърки с прорязани дънки за по сто долара, момчешки трикотажни ризи и имитация на военни обувки ме попитаха дали не съм Стивън Сийгъл. Усмихнат отговорих, че не съм. Те решиха, че това е страхотно забавно, и ме помолиха да им дам автограф. Подписах се със замах под името Пинки Прескът III, намигнах им развратно и казах:

— Обадете ми се в ЦРУ.

Присъединих се към момчетата си и гледах как режисьорът — брадат и напълно изпит тип в домашен анцуг, светлокафява риза и бейзболна шапка с надпис „Чикаго булс“ — седеше на яркожълт десетметров хидравличен кран, за да наблюдава империята си от стол, подобен на кабинетно кресло. Кралството му беше внушително. На земята имаше два хеликоптера — полицейски „Хюи“ и един „Хюс500“ в бяло и синьо, който носеше камера. Около тях — фаланга от полицейски коли и противопожарни камиони, стотици прожектори и най-малко дванадесет камери. Имаше огромни кранове и хидравлични платформи, които позволяваха камерата да стига до десетия етаж, както и стотици метри миниатюрни релси, подобни на железопътните, така че да може да се движи заедно с полицейските коли, идващи към сградата.

Гадния и Пачия крак тръгнаха пред мен. Мисля, че се чувстваха малко напрегнати в тълпата. Изостанах и захласнато се зазяпах как техниците по специалните ефекти залепват кабели и фишеци по няколко противокуршумни жилетки.

— За кого са? — викнах и посочих към жилетките.

— За каскадьорите — извика в отговор техникът. — За сцените с близка стрелба.

Значи така ставаха тези работи — техникът по специалните ефекти натиска бутоните, фишеците експлодират един след друг, а зрителите виждат как прострелват някого с автомат. Хубаво. Реалистично.

Разбира се, имах по-добър метод, но трябваха каскадьори за еднократна употреба.

Друг техник нагласяваше заряди във вътрешността на вратата на една кола. Когато ги взриви, ефектът щеше да е както, когато стрелят по колата. Трети техник по специалните ефекти зареждаше пълнители за автомати ХК с деветмилиметрови халосни патрони. Предположих, че ще ги раздадат на тези, които играят полицаи от отрядите за бързо реагиране.

Една блондинка, която изглеждаше страхотно в белия си плътен италиански анцуг, стоеше и наблюдаваше как зяпам техниците. Носеше радиотелефон, а краката й бяха дълги към половин миля. Осъществихме визуален контакт. В ушите ми прокънтя рев на разгонени слонове и аз тръгнах към нея.

— Здравей — казах, — за какво е всичко това?

С огромно удоволствие тя ми обясни очевидното:

— Снимаме екшън сцени за „Небостъргачът на ужаса 2“. Филм за няколко терористи, които окупират небостъргач. Тази вечер правим сцените на терена — атаката на полицаите от групата за бързо реагиране и ответната стрелба на терористите. Едрите планове снимаме със синхронен звук.

Кимнах.

— Звучи вълнуващо.

Огледах я. Kreegah108. Тарзан иска. Изглежда по-добре, отколкото мнозината биволици, с които той се чукал. Не можех да сваля очи от бюста й — беше забележителен. Изключителен. Достоен за внимание.

Нейните очи също подскачаха нагоре-надолу.

— Искаш ли да останеш, за да гледаш? Мога да ти намеря място, откъдето да виждаш всичко.

— С удоволствие. Може би след работа.

Разгледа лицето ми.

— Изглеждаш ми познат. Тук някъде ли работиш?

— Само тази вечер. — След малко продължих: — Как се казваш?

— Мелиса Голд.

— О, като гимнастическите салони на Голд?

— Да. А ти как се казваш?

— Дик.

Вече ме гледаше много напрегнато.

— Това местоимение ли е или глагол?

— Предлог-жение — отвърнах със смях. — А ти си Голд109 от осемнадесет карата, предполагам.

— Двадесет и четири.

— Грешката е моя. — Името й отиваше. Беше със златист загар, който се среща само в Южна Калифорния и други тропически райони. А имаше и страхотно тяло. Мисълта как тези крака ще се обвият около кръста ми ме интригуваше. Казах й го.

— Бих искал да поработя на твоята гимнастическа преса.

Очите й трепнаха.

— И аз бих желала да видя колко добре правиш, ъ-ъ, бедрени тласъци.

Намигнах в отговор.

— Може да се срещнем по-късно, за да се преборим. Ако имаме късмет.

— Може би. Приятна работа.

— Благодаря.

Пробих си път през тълпата и продължих на север, към булевард „Санта Моника“. Редицата комбита и каравани продължаваше надолу покрай задната страна на небостъргача. Настигнах момчетата и се отправихме към източната страна на сградата, далеч от светлините и тълпите, като за последен път тихо обсъждахме нещата.

Нахлузихме хирургическите си ръкавици и поехме в различни посоки. Поведох моите хора към фирма „Джоунс-Хамилтън“. По време на огледа Пик беше намерил една сервизна врата, която не се наблюдаваше. Беше я обозначил с лепенка, която реагираше на ултравиолетова светлина. Аз светнах с ултравиолетовото си фенерче и я намерих, а после разбихме ключалката и влязохме.

За тази операция бяхме с лека екипировка, за да не се набиваме в очи и да се смесим с хората от филма. Аз носех черен пуловер по врата и черен панталон от плат „чино“, меки обувки на бос крак, косата ми беше вързана на къса плитка. Гадния и Пачия крак бяха в черни униформи на силите за бързо реагиране и бойни жилетки, а в огромните найлонови куфари имаха и автомати МП5К със заглушители. Чери, Пик и новите носеха черни бойни униформи. Чери и Пик бяха облекли и ризите си от „ТЮЛЕН-група 6“ — поло от кевлар, подобен на текстилните брони, които се използват за всичко — от водолазни костюми за борба с акули до ръкавици за събиране на скариди. Бях видял тези неща за първи път в едно специално телевизионно предаване на „Нешънъл Джиографик“ през 80-те години и разработих тези ризи с високи яки. Защо да режат гърлата на хората ми, ако можех да го предотвратя.

Заредихме автоматите си, преди да тръгнем. Не бях планирал да носим автоматични оръжия, но тъй като тази вечер хората от „Клетката“ можеха да минат за актьори, нямаше причина да не ги вземем. Единствената разлика беше, че куршумите в пълнителите ни бяха истински.

Изкачихме се по служебните стълби шест етажа нагоре до друга врата, обозначена от Пик. Пачия крак оправи ключалката и ни въведе в огромна шахта, използвана за прокарване на кабели, тръбопроводи от климатичната инсталация и комуникационните системи. Огромният коридор беше едно от предимствата на модерното строителство. Наложително бе във всяка нова сграда да се правят тези огромни, широки и високи коридори, за да може по тях да минат кабелите: оптични, за охранителни камери, кабелна телевизия, телекомуникация, жици на пет телефонни компании за далечни съобщения и петдесет за местни, охранителни инсталации, устройства за предотвратяване на достъп до офисите, телекси, факс линии и компютърни мрежи.

В слушалката си чувах Чери и хората му, които отидоха към офиса на „Сентюриънс Интернешънъл“. Приемането на сигнала беше лошо. Използвахме радиотелефони на Следствената служба на Военноморските сили, а те бяха второ качество. В „ТЮЛЕН-група 6“ накарахме „Моторола“ да ни направят предаватели, които да работят в небостъргачи от стъкло и бетон. Сегашните ни приемници бяха боклук — спираха да работят, когато наоколо имаше повечко електрически полета от компютри, телефакси и други устройства, до едно със собствени излъчвания. Тези радиотелефони бяха разработени за обикновени полеви операции, а не за водене на бойни действия в градове.

Отидохме надолу по коридора към втора врата, която щеше да ни изведе до пожарни стълби, водещи нагоре. Пачия крак си поигра с ключалката и я отвори. Прекосихме коридора, отворихме вратата за пожарното стълбище и започнахме изкачването. Нямаше в никакъв случай да използваме асансьорите, за да не дадем знак на полицаите под наем във фоайето, че някой се движи из сградата.

Стигнахме до тридесет и седмия етаж след по-малко от пет минути, поехме си дъх и се пъхнахме в коридора. Вратите от орехово дърво се падаха от лявата ми страна. Магнитната карта се намираше в ръката ми. Приближих се до кантората на „Джоунс-Хамилтън“ и проверих входа. Пъхнах картата в процепа. Вратата щракна и се отвори. Натиснах бутона на радиопредавателя и казах:

— Влизаме в цел едно.

Влязохме. Беше тъмно, но не невъзможно да се ориентира човек, тъй като прозорците бяха осветени от прожекторите за филма. Минахме край луксозната приемна, продължихме по дългия коридор с дебел килим и влязохме в крилото с офисите на директорите. Както в повечето офиси, и тук подреждането на нещата показваше, че не са мислили за сигурността. Не видях никакви светлини за включени алармени инсталации, никаква апаратура за засичане на движения или за ограничаване на достъпа. Хората предпочитат удобството пред сигурността, а това е голямо предимство за хора като мен, да не говорим за крадци, измамници и други отбрани престъпници.

Гадния водеше с готов за стрелба автомат. Аз го следвах, а Пачия крак беше в тила, за да пази задниците ни. Грифит използваше кабинета в ъгъла, който гледаше на юг и на запад. Вратата на кабинета му беше заключена и Пачия крак се залови за работа с неизменните си шперцове.

Отвори вратата за по-малко от тридесет секунди. Влязох в кабинета на Грифит.

— Вътре сме — известих Малката бира от другата страна на улицата.

— Разбрано. Няма движение. Всичко е спокойно. — По линията на Малката бира пропукаха статични смущения. След това се чуха други гласове. — С кого разговаряш, приятел?

— Концентрирам се за ролята си, задник такъв. Остави ме на мира — чух да казва Малката бира.

Примигах.

— Ъ, Бира?

— Актьори — прошепна той. — Тука има други актьори.

— О. — Щеше да се справи. Аз имах други, по-важни неща.

Разтършувах бюрото на Грифит, но не намерих нищо. Заех се с папките. Имаше стотици папки със счетоводна информация — изтеглих тази с надпис „Мацуко“, — както и доста кореспонденция до важни хора. Но трябваше да има още нещо — поне нещичко. Свалихме картините от стената, за да проверим за скрит сейф. Нищо. Отчаяно включих компютъра „Дел“, който се намираше върху ниския бюфет, и проверих съдържанието на един каталог. Обзалагам се, че се изненадвате от това, че не си беше заключил компютъра или не е задействал системата за достъп с парола. Е, в реалния живот обикновено секретарките доста добре спазват процедурите за сигурността. Но големите шефове просто са прекалено заети, за да тъпчат пароли и други отнемащи време неща в главите си. И затова не го правят. Резултатът е, че информацията в компютрите им стои и чака някой да я вземе.

Компютърът имаше снемаемо устройство с твърд диск и мястото на устройството беше празно. Или го е взел със себе си, или е тук някъде из офиса. Навих ориенталския килим — понякога има сейфове в пода. Nada110. Ho кучият син трябваше да има нещо. Не може да си Грант Грифит и да нямаш сейф в офиса си.

Огледах стаята. Бюро. Бюфет. Диван. Две кресла, между които имаше солидна масичка за кафе. Вгледах се по-внимателно. Всъщност „масичката“ представляваше кутия, облицована с дърво. Вдигнах я и открих, че под нея има малък сейф за документи с цифрова ключалка.

Готово. Посочих надолу.

— Гаден…

Вдигна палец за поздрав и се захвана за работата: напръска ключалката с графитна пудра и започна да си играе с ключовете.

Докато се правеше на касоразбивач, отново разгледах папките. Пачия крак беше пуснал компютъра и търсеше файлове, в които можеше да има нещо. Извадих от джоба си фотоапарат „Минокс“ — това са първите шпионски фотоапарати. Имат размерите на пакетче дъвка, работят с шестнадесетмилиметров филм и нямат никакви дрънкулки по себе си.

Има нови камери, като например високопроизводителните „Акмел“ с електронен затвор и автофокусиране, но „Минокс“ са прости, заради което ги харесвам. Насочваш го, фокусираш, като мериш с една верижка, която се вади от дъното на апарата, до ъгъла на снимания документ, и натискаш. Получават се снимки с блестящо качество.

Поставих папките на „Мацуко“ — документите на японски и английски език — на бюрото на Грифит и започнах да снимам, като работех отзад напред в хронологичен ред. По дяволите, най-скорошното изходящо писмо до Хидео Икигами, шефа на „Мацуко“, беше с днешна дата. Това означаваше, че Грифит трябва да е някъде в Лос Анджелис. А ако намерим хард диска, вероятно ще попаднем на златоносната жила.

Стори ми се, че сме работили като шибани мулета около десет минути, но когато най-после погледнах часовника си, се оказа, че е минал половин час. Бях заснел 100 страници, включително и купчина правителствени документи с печати „СЕКРЕТНО“, които дори и един бивш министър на отбраната няма право да държи в кабинета си. Дори само това можеше да смачка Грифит, но аз търсех по-големи неща.

Гадния най-после се оправи с ключалката и отворихме сейфа. Снемаемото дисково устройство се намираше вътре. Вдигнах го. Обозначено беше с етикет „ТОМАХОУК“.

Пъхнах го в компютъра и проверих съдържанието му. По дяволите. Попаднали бяхме на златоносната жила. Всичко се намираше тук — от инвентара на Сийл Бийч до една програма за компютърно чертане, която показваше цялата схема на ракета „Томахоук ИА/н“. Тази информация беше от категория „Критично важна информация за конструкцията на оръжия“ и се намираше в категория за секретност „Сигма“. Това означаваше, че е толкова много над степен „Строго секретно“, че дори не можех да си представя с какви обозначения е кодирана, а съм ги виждал всичките.

Вторият каталог на диска носеше името „Военноморски сили“. Влязох в него и открих една минибаза данни с неприятни подробности за прегрешенията в личния и пропуските в служебния живот на повече от сто действащи и пенсионирани адмирали, между които и Пинки Прескът III. По дяволите, бях уцелил шибаната десетка. Това беше файлът с шантажиращата информация на Грант Грифит. Пуснах диска в джоба си и изключих компютъра. Вече беше време да тръгваме.

— Стига за днес.

Обърнах се към прозореца.

— Бира, чу ли това? Тръгваме.

— Разбрано — прозвуча ясно гласът му.

— Как е на другото място?

— Тихо. Още не съм видял нашите хора.

Как е възможно толкова да закъснеят? Вероятно ключалките на „Сентюриънс“ бяха по-добри от тези на „Джоунс-Хамилтън“. Вероятно. Вероятно имаха устройства за забраняване на достъпа, сензори за движещи се тела — всичко. Засмях се, като си помислих, че Пик и Чери не могат да стигнат до целта си. Щях да им пръсна задниците, когато се видим.

Гласът на Малката бира пропука в лявото ми ухо:

— Аз…

Връзката се прекъсна.

— Бира?

Ново пропукване.

— Не мога…

По дяволите, шибаните радиоапарати не работеха. Тръгнах към прозореца. Черният хеликоптер „Хус 500“ се спусна ниско над мястото, където се намираше Малката бира. Вероятно снимаха.

— Ще те видим във филма — казах му. — Обади се. Обади се.

— … счупено стъкло, капитане.

Пачия крак и Гадния натъпкваха хартия в жилетките си. Когато чуха думите на Малката бира, спряха. Пачия крак погледна лицето ми.

— Шефе?

Не знаех какво става, по дяволите. Нямаше как да видя. Надявах се, че стреля или прави нещо.

— Слизай от покрива. Слизай от покрива. Слизайте, събираме се пред сградата. Тръгваме.

Време беше.

— Чери…

Нямаше отговор.

— Чери… Пик… Уинкин…

Тишина. Пращене от статичните смущения.

— Блинкин, Нод, по дяволите.

Нещо не беше наред. Никак. Трескаво започнах да подреждам кабинета на Грант Грифит, както го бях заварил. Но нямаше време за това.

— Да се махаме оттук. Отиваме при „Сентюриънс“. Всичко се превръща в групово начукване.

Намираха се на служебното стълбище на тридесет и третия етаж. Качваха се нагоре. Един куршум за малко не се заби в лицето ми. Някак ми се размина. Винаги е ставало така с мен. Спомням си как във Виетнам настъпих една мина. Нищо не стана. Човекът зад мен стъпи на същото място и остана без крак. Веднъж минах бос през минирано поле. Между пръстите си усещах детонаторите. Нито една мина не експлодира. Северновиетнамските войници зад мен бяха разкъсани на парчета.

На север от Чау Док на камбоджанската граница в нощта преди Тет през 1981 г. бях излязъл да патрулирам с чудесната си банда стрелци от Осми взвод. Беше някъде след полунощ и аз водех. Бях спрял. Мускулите по тялото ми бяха опънати. Носът ми мърдаше като на хрътка — душех за характерния мирис на телата на виетконгците, подсилен от соса пиос тат, с който заливаха цялата си храна.

Знаех, че там отпред има нещо. Усещах го, мамицата му. Изведнъж — не зная какво ме накара да го сторя — просто паднах като проклет камък. В момента, в който го направих, видях на не повече от три метра пред себе си пламъците от цевта на един „Калашников“.

Ако бях паднал половин секунда по-късно, сега щях да съм мъртъв.

Какво ме накара да се хвърля на земята? Не знам.

Същото нещо се случи и сега на стълбището. Спрях се. И залегнах. И като го направих, един куршум удари стената там, където лицето ми се беше намирало преди четвърт секунда. Парче цимент одраска бузата ми.

Нямаше никакво предупреждение. Единственият звук беше тракането на проклетия куршум. Стреляха с шибан „хъш пъпи“ — пистолет със заглушител.

Преместих превключвателя на автомата си със заглушител в положение за автоматична стрелба и се преметнах над стоманеното перило, като се изтърколих извън стълбището и гърбът ми опря в грубата бетонна стена. През това време изстрелях три бързи серии по два куршума и се навеждах, за да избягвам куршумите, рикоширащи от стълбите и перилата.

Някой отдолу отговори на стрелбата — куршумите от пистолет със заглушител започнаха да отскачат от стените и стълбището.

Целунахме бетона, изтърколихме се към прикрития, които можахме да намерим, и отговорихме на огъня. За около петнадесет секунди стълбището се превърна в стрелбище — горещите месингови гилзи летяха във всички посоки и куршумите идваха от всевъзможни ъгли.

Ние стреляхме доста. Изпразних два от пълнителите си, после метнах автомата през рамо, извадих пистолета си „Глок“ и изстрелях целия удължен пълнител. Шибаните експлозии ме заглушиха, а вероятно и останалите. До момента се стреляше с оръжия със заглушители — шумът идваше само от куршумите, удрящи се в бетона и стоманата, но сега бях открил огън с шибания австрийски пищов, а той беше доста шумен.

Извадих пълнителя, заредих нов и изстрелях още шест куршума. Когато ехото утихна, настъпи тишина.

Антените ми щръкнаха. Предпазливо се помръднах. Нищо. Показах нос иззад ъгъла на стълбището. Тишина. Всичко беше свършило така внезапно, както бе и започнало.

Аз и Гадния внимателно надникнахме от ъгъла, от който се слизаше за тридесетия етаж. Неговият автомат ХК и моят „Глок“ бяха готови за стрелба. Погледнахме надолу. Беше празно. Не се чуваше нищо, освен дрънкането на празните гилзи, които се търкаляха наоколо и падаха от стълбите.

— Живи ли сте?

Бързо ги огледах. Един куршум беше отскочил и порязал бузата на Гадния. Пачия крак беше одраскан по ухото. Върху китката ми имаше кръв, а усещах, че и вратът ми е мокър, но никой не беше прострелян.

Посочих следващия етаж.

— Хайде.

Изтичахме до двадесет и деветия етаж и сменихме стълбището. Плувнали в пот, стигнахме до канторите на „Сентюриънс“, на двадесет и седмия етаж. Вратата беше отворена. Влязохме по начина, който бях измислил в „ТЮЛЕН-група 6“. Гадния беше първи със зареден автомат. Аз бях втори, като пистолетът ми покриваше огневото поле в противоположната страна, а Пачия крак беше зад нас с гръб, опрян в моя.

Огледахме стаите, без да запалваме осветлението, като святкахме по ъглите с фенерчетата си. Всички прозорци бяха затъмнени, освен един в последната стая. Когато се уверих, че всичко е наред, включих осветлението. Нищо не стана. Разкъсах черните найлони по прозорците, за да можем да видим какво става, по дяволите. Намерихме Уинкин в една стая, която сигурно беше кабинетът на Бренекето. Лежеше в локва кръв с поглед, вперен към тавана. Гърлото му беше срязано при сънната артерия. От положението на тялото му и от дълбочината на раната прецених, че е убит изотзад.

Блинкин беше в другата стая — със счупения прозорец. Беше прострелян в главата от достатъчно близко разстояние, че на врата му да остане нагар от барута. Уокър Невестулката лежеше на пода на два метра от него. Очилата му за нощно виждане бяха счупени от куршуми. Задната част на главата му липсваше. Момчетата поне бяха успели да пречукат един от тях.

Отвън се чу шум. Разпръснахме се с готови за стрелба оръжия и за малко не убихме Пик, Нод и Чери.

— Мамка му, какво… — Видях, че Чери е ударен — по ръката му имаше доста кръв. Пик също бе пострадал.

— Съжалявам, капитане. — Чери се строполи на килима и опря глава на стената. — Чакаха ни вътре. Бяха затъмнили прозорците. Сигурно са били с очила за нощно виждане. Начукаха ни го.

— Колко бяха?

Нод поклати глава.

— Не знам, може би четирима, може би петима. Но това е предположение. Беше неописуемо трудно да се влезе — електронни ключалки и шифри, а после ни нападнаха от две страни.

— Прегрупирахме се на двадесет и осмия етаж, после тръгнахме след тях, когато започнаха да се качват, за да хванат вас. Ударихме ги в гръб — каза Пик и извади от жилетката си пакет за първа помощ.

Затова стрелбата по стълбището спря толкова бързо.

— Но трябваше да ги притиснем от две страни…

— Свършиха ни се патроните, шефе — каза Нод. — А ония не спираха да стрелят. После удариха и Чери…

Чери изохка, когато Пик наложи на ръката му пакета за първа помощ и го боцна с ампулата с морфин.

— Един куршум ме уцели — премина направо през ръката ми, но адски боли.

Гледах мълчаливо. Нямаше какво да кажа. Бяха ни изработили група професионалисти. Вероятно са ме забелязали, докато с Майк Ригън разглеждахме. Или може би са засекли хората ми, когато провеждаха разузнаването. Каквото и да е станало, сега ни го бяха натресли. Копелетата бяха застреляли хората от втората ми група и отиваха нагоре, за да убият мен, Пачия крак и Гадния, когато се сблъскахме на стълбището. Сега лошите бяха отвън — чакаха ни въоръжени и опасни. Ние се намирахме тук вътре, с жертви.

Оставих инстинктите ми да ме водят. Исках да намеря компютърния диск, който се намираше в джоба ми, и да направя снимки с моя „Минокс“. Всичко друго беше второстепенно. И все пак мястото трябваше да бъде очистено. Трябваше да изнесем нашите убити. Никога тюлен не е оставян на бойното поле и нямах намерение да нарушавам традицията.

Извадих една торба за боклук от кофата. Гадния стори същото. Увихме труповете колкото можехме по-добре. Не искахме кървава следа, а имаше доста кръв, повярвайте ми.

Работехме мълчаливо. Гадния метна Чери на рамо по пожарникарски. Аз взех тялото на Уинкин — по дяволите, доста тежеше. Пачия крак грабна Блинкин и тръгнахме за хълмовете, или по-точно към стълбището.

Не съм свикнал да губя хора в бой. За повече от тридесет години активна военна служба загубих само един. Кларенс Ришър, който загина в битката за Чау Док по време на офанзивата по време на празника Тет през 1968 г. С него ставаха трима. И което е по-лошо, двамата загинаха по време на мисия, която Военноморските сили не биха одобрили — шпионска мисия, измислена от смотания ми мозък, — а това означаваше, че семействата им нямаше да получават обезщетения. Но в момента имах да свърша по-важни неща, отколкото да се притеснявам за обезщетенията на семействата. Трябваше да измъкна хората си, без да дадем нови жертви. Трябваше да занеса телата в джипа на Майк Ригън, без никой да ни види. Трябваше да намерим Малката бира.

А после, след като се прегрупираме, щях да прибера диска и снимките на сигурно място и можехме да започнем избиването на хората, които избиваха нас. Изпълваше ме брутален, нажежен до бяло, жесток гняв. И преди го бях изпитвал — и всеки път враговете ми бяха умирали.

Повиках Майк по клетъчния телефон и му казах да мине насам, за да вземе нещо. Знаеше къде да се появи. Не споменах за жертвите. Ако Бренекето ни е чакал, то значи много добре знаеше и как да ни подслушва. Може би имаше и същото оборудване като мен благодарение на Грант Грифит и Пинки Фъшкията. Затова не мислех да казвам нищо ненужно.

Слязохме по стълбите и зачакахме, а вратата оставихме притворена. Щом се появи Майк, затичахме към джипа и метнахме в него телата и чантите си. Махнах на Чери, Нод и Пик да се качват. Поколебаха се, но аз не бях в настроение да слушам възражения и като видяха погледа ми, се подчиниха. Очите на Майк се разшириха, като видя труповете.

— Какво стана?

— Нямаме време да говорим за това. Чери, Пик и Нод ще ти разкажат — сега карай до яхтата и бързо разтовари всичко на нея.

— А?

Какво му ставаше, мамицата му? Тъп ли беше?

— Размърдай се. Яхтата. Ще се срещнем на Зума Бийч след шест часа. Запали неонови фенерчета. Ние ще изплуваме. Дръж тези момчета на хладно, Майк, и провери пищова си, защото наоколо се разхождат истински кофти типове.

Не му дадох възможност да каже нищо.

— Тръгвай, тръгвай, по дяволите. Махай се оттук, мамка му.

Глава осемнадесета

Не го показвах, но бях обезумял. Бях загубил двама души, не знаех къде е третият. Не се знаеше колко са лошите типове наоколо. Опитът ми подсказваше, че най-добрата реакция е нападението. Тюлените не ги бива много да отстъпват.

Но надделя усетът ми за стратегическите, а не тактически действия. Мисията ми не беше да стрелям и плячкосвам, а да запазя информацията, която имах в джоба си. Отмъщението трябваше да почака. Точно сега трябваше да намеря Малката бира и да се махам от Додж.

Заредихме автоматите си, свалихме хирургическите ръкавици и тръгнахме по „Констелейшън авеню“. Като заобиколихме ъгъла, имах чувството, че сме попаднали на карнавала преди Великден. Тълпата беше понамаляла в хладната вечер, но все още булевардът беше доста оживен. Всички светлини бяха включени и докато няколкостотинте издръжливи зяпачи гледаха, режисьорът даде заповед на войските си да тръгват.

Вдясно от нас пътят беше разчистен, за да могат две полицейски коли да заминат на юг от булеварда „Санта Моника“, да преодолеят бордюра и със скърцащи гуми да спрат пред главния вход на превзетия от терористите небостъргач. Трима каскадьори мереха разстоянието с крачки. Зад тях, от западната страна на улицата, имаше група полицаи за бързо реагиране, които стояха до един бронетранспортьор. На него с тридесетсантиметрови букви беше написано „Полиция“. Огледах ги. Видях Малката бира със снайперисткия си куфар, който стоеше в средата и се опитваше да не привлича внимание. Натиснах бутона на радиопредавателя си.

— Бира, говори „Сребърния куршум“.

Огледа се и веднага отговори:

— Бирата.

Казах му къде сме. Той погледна към мен и ме забеляза. Дори от такова разстояние виждах, че нещо не е наред.

— Три часа, капитане.

Извих се надясно и огледах района. Отзад, в сенките, където светлината беше по-слаба, забелязах Мани Танто. Носеше същата униформа като на Малката бира и автомат МП-5 със заглушител. Зад него забелязах друго познато лице. Сали Жребеца. И двамата носеха микрофони и слушалки, подобни на нашите.

Използвах ръчни сигнали. Посочих Ники и Пачия крак и им сигнализирах за врага в „три часа“. Погледнаха. Видяха ги. Отговориха ми със сигнала „разпръсване за бой“ и се отдалечиха към фланга ми, като използваха рядката тълпа за прикритие.

Направих знак на Малката бира да се премести вдясно, встрани от Мани Танто и Жребеца. Той кимна и започна да се движи. Ако успееше да пресече осемте ленти на булевард „Сенчъри Парк Уест“, където репетираха филмовите сцени, щеше да се присъедини към нас.

Пробих си път с рамо до полицаите. Сега Малката бира стоеше право срещу мен на сто и петдесет метра. Махнах му да върви.

— Давай, по дяволите.

Държейки куфара си, прескочи бариерата, но тъкмо измина три метра и един член на снимачния екип с радиотелефон в ръка го спря, като опря ръка в гърдите му.

Не бях достатъчно близо, за да чуя какво ставаше, но можех да разбера по жестовете, че казваше нещо като: „Вие, статистите, не участвате в този кадър. Върни се обратно и чакай.“

Малката бира просто фрасна задника и го просна на земята.

Това не го възпря — той беше истинско олицетворение на ефективността. Изправи се на крака и се впусна да го гони, като крещеше:

— Хей, къде отиваш?

В момента се намираха в средата на булеварда и виждах лицето на човека на снимачния екип, който се опитваше да спре Бирата. Познавах това лице — Джордан Рокера.

Опитах се да привлека вниманието на Малката бира, но той твърдо беше решил да пресече улицата. Сега Джордан се намираше зад него и бъркаше в джоба на якето си.

Изглежда, не внимаваше особено, защото Малката бира го удари с лакът в слънчевия сплит и го събори като камък. После малкият ми злобар включи форсажа и в спринт измина останалата част от разстоянието. Метна ми куфара и прескочи бариерата.

Мани и другите също тръгнаха. Видях Бренекето. Намираше се на същата страна на улицата, на която бях и аз, вероятно на сто метра — носеше костюм, сочеше към нас и правеше жестове на трима души в униформи на лосанджелиската полиция. Дали бяха истински полицаи? Това нямаше значение. Истински или не, бяхме загазили.

Полицаите тръгнаха към нас. Трябваше да тръгваме. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да открадна някоя кола — наоколо имаше достатъчно — и да тръгна към Зума. Направих сигнал на Гадния и Пачия крак да тръгнат на запад. Те започнаха да си пробиват път през тълпата по тротоара. Аз се отдръпнах от бариерата, като държах куфара.

— Пази ме отзад — казах на Малката бира.

— Слушам, капитане.

Изостана на пет метра зад мен. С периферното си зрение видях позната фигура, докато си пробивах път през тълпата. Мелиса Голд ме видя и се приближи.

— Здравей, Дик.

— Здрасти, Голд. Как си?

— Щях да съм по-добре, ако можехме да свършим. След тези снимки приключваме за вечерта. Ти как си?

— И по-добре съм бил. — Представих Малката бира. Тя погледна униформата му. — От нашите ли сте?

— Не, с него съм.

Тя потупа куфара.

— Какво има вътре?

— Мръсното ми бельо.

Понечи да попита нещо, но се спря. След неловка пауза попита:

— Сигурен ли си, че не сме се виждали някъде? Не забравям лица.

— Е, може би си спомняш обложката на книгата ми.

— Книга ли?

— „Свирепия“.

Лицето й просветна.

— Точно така… четох я миналия месец. Ти си Дик Марченко.

— Марчинко.

Винаги бъркаха името ми така.

— Бил си тюлен.

— И още съм.

— Без майтап? Страхотна книга. Наистина ли си вършил всичко това?

— Благодаря… и да.

Погледнах надолу по улицата. Полицаите сега ни гледаха напрегнато. Нямах представа къде са Мани Танто и останалите от „Сентюриън“. Време беше да действам.

— Мелиса…

— Да?

— Виж, неловко ми е, но се нуждая от помощ. Много е важно.

— Каква помощ?

— С мен е Малката бира и още двама и трябва да стигнем до Зума Бийч.

— Зума Бийч.

— Да.

— Кога трябва да си там? Мога да ви закарам веднага, щом свършим — остава ни само една голяма сцена за тази вечер. Имам джип, в който ще се съберем.

Погледнах към полицаите. Не се бяха помръднали. Това означаваше, че са фалшиви, защото не смееха да се приближат до Мелиса, да обяснят какво желаят, да ни сложат белезници, и да ни откарат. Това беше в наша полза, но само ако действахме както трябва сега.

— Може би ще е късно.

Тя скръсти ръце и се замисли над думите ми. После запита:

— По служба ли е? Искам да кажа, за Военноморските сили ли работите?

Е, за тях работехме, донякъде. Кимнах.

— Да.

— А какво правите, ако не е тайна?

— Бих могъл да ти кажа, но после трябва да те убия. — Тя ме изгледа много особено. Явно го вземаше на сериозно. — Пошегувах се, Голд. Но е по-добре за теб, ако не знаеш.

Отново ме погледна и сви устни.

— Елате с мен.

Пъхна се под бариерата и се обърна към мен.

— Е? Ако ще го правите, хайде, защото няма много време.

Подадох сигнал на Гадния и Пачия крак. Те затичаха към мен и Малката бира. Прескочихме дървените „магарета“ и последвахме Голд, която тръгна на запад към дългата редица влекачи, паркирани на ъгъла.

Сега полицаите отново се движеха. Мани също. Както и Бренекето. Но ние се намирахме на сто и петдесет метра пред тях. Някаква сирена изсвири три пъти. Спрях, за да видя какво става.

— Дявол да го вземе, Дик, мърдай… — Гласът на Мелиса беше напрегнат. Започна да тича. Отляво дочух рев на автомобилни двигатели. — По дяволите, размърдайте си задниците! Започват снимките.

— Давай… — Затичах край нея. Същото сториха и момчетата ми.

Стигнахме в далечната страна на улицата, когато шест полицейски коли и един голям камион с надпис „Отряд за бързо реагиране“ профучаха по широката улица, а сирените и светлините им работеха с пълна сила. Минаха точно там, където бяхме пресекли улицата, после завиха зад ъгъла и се отправиха към небостъргача.

На сто метра зад нас Мани Танто се опитваше да уговори моторизирани полицаи от Лос Анджелис да го пуснат да мине. Изглежда, без успех. Когато се качихме в джипа на Голд, видях, че ни гледа през малък бинокъл.

Срещнахме се малко след 3,00. Голд ни остави на тихоокеанското шосе, след като изключи фаровете си и забави ход, като бавно тръгна по банкета. Не бях сигурен дали ни следят, но не исках да поемам никакви рискове. Изтърколихме се в една канавка, оставихме я да отмине и изчакахме още пет минути, за да видим дали някой няма да мине покрай нас. Nada. Дължах голяма услуга на тази дама — и щях да я върна, ако съм жив достатъчно време, за да се върна в Лос Анджелис.

Когато реших, че е чисто, пресякохме шосето и влязохме в парка на Зума Бийч, изпълзяхме на плажа, после слязохме по скалите и цопнахме във водата. Студено беше, а и ние бяхме напълно изтощени, трябваше да теглим Чери, чиято дясна ръка бе срязана и той загуби доста кръв. Но видях „Злобния жабок“, който се люлееше по вълните на около миля от брега. Майк бе сложил две неонови лампи — червена и бяла — и ние ги използвахме като ориентир.

Той ни изтегли на борда, помогна ни да се подсушим с големи, дебели кърпи, сгря ни с кафе и бренди, помогна да закърпим ръката на Чери с хирургически лепенки, а след това попита какво става, мамицата му. Не обичаше да има тела на яхтата си и ми го каза с думи, от които Ев Барет би се възгордял.

И аз не харесвах тази идея, но в случая нямаше голям избор. Двама души бяха и щях лесно да се отърва от труповете им, все едно че са убити при изпълнение на официална мисия на Военноморските сили.

Въпросът беше как да го направя. Нещастните случаи трябва да бъдат представени така, че да не е възможно да се установи вината ни. А и труповете трябваше да бъдат намерени в такова състояние, в което не може да им се прави аутопсия.

Най-близкото съоръжение, където можехме да хвърлим котва, беше военновъздушната станция на Военноморските сили Пойнт Мугу, където „Червената клетка“ в първоначалния си вид бе имала един от най-големите си триумфи. През 1985 г. нападнахме базата през уикенда на Деня на труда и заличихме президентския самолет от картата.

Този път проникването на „Червената клетка“ нямаше да бъде толкова успешно. По време на нападението щяхме да използваме неизправни импровизирани експлозивни устройства, далеч по-мощни, отколкото сме мислили. Щеше да възникне нещастен случай и Уинкин и Блинкин щяха да бъдат убити.

Вероятно задникът ми щеше да се озове пред военния съд, но ми беше все едно. И така всичко беше толкова осрано — вероятно Пинки прекарваше повече от времето си в мисли как да се отърве от мен и да ме пъхне обратно в затвора. Е, не си беше губил времето, защото се бях прецакал между севернокорейската й сегашна операция. Изглежда, имаше право, като каза, че ще се осера, защото аз наистина го направих.

Но имах да свърша по-важни неща, отколкото да се самосъжалявам. Повиках бойците си на кърмата и заповядах да почиват колкото могат повече, защото щяхме да сме доста заети. Майк вдигна котва към 4,45 и тръгнахме с 12 възела към Пойнт Мугу на около 24 мили от мястото на срещата в Зума.

Телата бяха кървили и подути достатъчно и на зазоряване започнаха да миришат. Влязохме във водата и добре ги измихме. Това беше необходимо — не исках над яхтата да летят чайки и да привличат вниманието към нас и товара ни.

Стигнахме в Пйнт Мугу през сутрешния пиков час и спряхме на две мили от брега, между ракетното стрелбище Ванденберг и самата военноморска база. Прекарахме целия ден в морето. Майк хвърляше въдица във водата за всеки случай, ако ни види някой патрулен катер или самолет. Не говорехме много. Нямахме настроение за това.

В 15,00 събрах хората в каюткомпанията и описах задачата.

— Може би това ще е най-трудното нещо, което ви се е налагало да правите. — Казах им, че ще нападнем Пойнт Мугу. По време на нападението аз и Гадния трябваше да сложим телата върху няколко истински импровизирани експлозивни устройства и да ги взривим.

Обясних защо трябва да го сторим.

Не им хареса много. Но трябваше да го направим.

Начертах схема на нападението. Нод и Чери щяха да нападнат полицейската станция пред главния портал, да срежат телефонните линии и да взривят радиоантените, за да не може никой да извика помощ. Пик и Малката бира щяха да прекосят плажа и за отклоняване на вниманието да запалят поредица огньове около складовете за гориво. В Калифорния огънят има по-друго значение — особено ако е в близост с горивен склад с достатъчно авиационно гориво, за да запали района от Окснард до Камарило. През това време Пачия крак щеше да среже веригата на задния вход и да постави серия симулатори на артилерийски огън по протежение на оградата в близост до тихоокеанското шосе. Докато властта се справи с целия този хаос, аз и Гадния щяхме да поставим двете тела и купчина истински импровизирани експлозивни устройства зад съоръжението за обезвреждане на боеприпаси в базата.

Започнахме мръсната работа в 21,30, като се премятахме през перилата по двойки. Гадния и аз изтеглихме телата до един сал. Вече започваха да се надуват и смърдяха лютиво, вкочаниха се и бяха адски трудни за носене. С охкания и стонове ги пренесохме през заблатената зона около лагуната в Мугу.

Когато преминахме през верижната ограда около съоръжението за обезвреждане на боеприпаси, властите в базата вече реагираха на симулираните експлозии до шосето. Намерихме подходящо място за погребалната клада на Уинкин и Блинкин. Чуваха се сирени и всички служещи бяха извикани, за да действат като пожарникари.

Гадния разби вратата на оръжейния склад с един лост и извади достатъчно динамит, за да събори средно голяма сграда. Двамата нагласихме зарядите, фишеците и детонационните кабели и почтително — доколкото това е възможно в подобна ситуация — поставихме телата върху експлозивите.

Гадния коленичи и прочете бърза молитва. Аз се присъединих. Останахме няколко секунди, после мълчаливо възобновихме работата си.

Погрижих се да покрия телата с малко пръст, за да наподобя гроб. Сигурно си мислите, че го направих от благоприличие. Всъщност направих го, за да може телата да послужат като амортизатори за експлозива, от което разрушителната му сила щеше да нарасне до максимум. Нямаше да е възможно да се съберат достатъчно тъкани, за да се направи аутопсия.

Гадния настрои часовника и се разкарахме, като на връщане минахме през резервата за диви животни, през блатата и надолу. Когато минахме край Пойнт Палос Верде, се обадих до Вашингтон и казах на дежурния капитан кой съм и коя група командвам. Съобщих, че имаме две жертви по време на обезвреждането на взрив, който не можахме да вземем със себе си на пътнически самолет. Обясних, че това е станало по време на необявено проникване на „Червената клетка“ във военноморската база Пойнт Мугу.

Казах му, че при завръщането си във Вашингтон ще подам пълен доклад и тъй като съм командир на „Червената клетка“, отговорността за жертвите пада изцяло върху мен.

Той започна да ми дрънка нещо, но аз натиснах бутона и прекратих разговора. Не ми се говореше повече.

Глава деветнадесета

Тръгнахме от Лос Анджелис с първия самолет, на който можахме да се качим — един от онези къси самолети „Боинг 737“, които се движат по вътрешните линии. По разписание правеше седем кацания, докато стигне Вашингтон. Бях оставил автоматите и повечето пистолети при Майк Ригън. Нямаше защо да ги носим със себе си и да създаваме проблеми на охраната на летището. Той обеща да ни ги прати по „Федерал Експрес“, когато се върнем и се озовем в безопасност. Безопасност? Това вече беше смешно. По време на първата част от полета от Лос Анджелис до Онтарио в Калифорния, както седях в самолета, се разтреперих. Приличаше ми на треската, която ме обземаше във Виетнам преди боен патрул — знаех, че там дебне някой, който иска да ме убие, и тялото ми като мощна, чувствителна антена долавяше опасността. Това ме правеше по-добър воин.

Сега, седнал с кутия полуизстудена бира „Строх“ в ръка и с поглед, зареян през прозореца, изпитвах същия трепет, както преди повече от четвърт век, когато напуснахме базата в Май То по тъмно и излязохме по делтата на Меконг на лов за мистър Чарли. Но този път усещането беше различно. Чувствах, че нещо не е наред, но не знаех точно какво. Нещо никак не беше наред.

Излетяхме за Скотдейл в Аризона по график. Взех си втора бира. После и трета. Обърнах се, за да видя хората си. Те бяха уморени, изстискани и изчерпани емоционално и физически. Чери практически не можеше все още да използва ръката си. Наблюдавах Пик и се опасявах, че сигурно беше получил мозъчно сътресение. Останалите гледаха така, сякаш се намирах на хиляди мили оттук.

Знаех какво не е наред. Бяхме загубили двама души, а очистихме само един от лошите. За нас това не беше добър резултат. Нещо ни куцаше. Момчетата го знаеха, знаех го и аз.

Кацнахме в Денвър малко след 11,55 местно време. Там имахме час и десет минути престой на международното летище „Стейпълтън“. Предложих да излезем, за да се разтъпчем и да поседнем в някой бар, където сервират бира „Куърс лайт“. Нещо като паметна служба за водолазите, които оставихме след нас — беше редно.

Все още се намирахме в зоната за сигурност, когато открих един бар в коридора. В него се продаваше наливна бира от автомат, но беше почти на привършване. По-хубавите барове се намираха на главния терминал, но аз се отклоних надясно и хората ме последваха. Нямаше нужда да тревожим полицаите под наем на летището с няколкото смъртоносни играчки, които бяхме успели да скътаме в ръчния си багаж.

Знам, знам. Чудите се как правим това, след като днес всички са толкова разтревожени от тероризма и съществува страх от отвличане на самолети и прочие. Е, отговорът е прост. Комбинацията от минимална заплата и липсата на мотивация може да ви даде представа за хората, които проверяват багажа по летищата. Спомняте ли си за „Нарита“? Е, тук беше сто пъти по-лошо. Не се ли чувствате по-спокойни от това, а?

Имахме към шест патрона и аз се извиних, че искам да източа гущера си, като се прокраднах до мъжката тоалетна на тридесетина метра от детекторите на метал. Когато излязох, се скрих зад двама души, които, макар и облечени в раирани костюми, според опитните ми очи носеха оръжие.

Мозъкът ми изключи и преминах на автопилот. Кои бяха те? Очевидно бе, че са или от полицията, или терористи. Веднага отхвърлих второто предположение — просто не изглеждаха така. Всъщност по дрехите им можеше да се съди, че са от ФБР. Приближих се, като се опитвах да не бия на очи. Единият държеше някаква снимка. Моята снимка — от обложката на „Свирепия“.

А, бремето на славата. Забавих темпото и започнах да наблюдавам как отиват към терминала, където беше самолетът ни и очакваше качването на пътниците.

В лек тръс се върнах в бара.

— Да тръгваме.

Гадния глътна бирата си, заметна раницата на огромното си рамо и се завъртя на столчето пред бара.

— Слушам, капитане.

Останалите също допиха бирите си и грабнаха багажа си.

Малката бира изведнъж се спря, когато тръгнах в обратна посока на терминала надолу по коридора.

— Хей, какво има?

— Просто ме следвай, ще ти обясня след малко. Трябва да се махнем оттук.

Минахме покрай охраната и отидохме в главната зона за пристигащите. Поведох хората си към вратите, където имаше наредени таксита.

— На около две мили надолу по „32-ро авеню“ има фирма за бракми под наем. Вземете такси, ще се срещнем там след час.

— Какво има? — Чери погледна назад.

— Ченгета — казах. — Вероятно са от федералните. Отидоха към вратата на терминала.

— Нас ли търсят? — учуди се Пачия крак. — Как…

— Мърдай, дявол да го вземе. — Не зная дали бяха от федералната полиция и дали търсеха нас, или пък са полицаи, които очакват пристигането на някой, екстрадиран от страната, но не мисля да поемам никакви рискове. Трябва да изчезнем, докато разбера какво става, мамицата му.

Обадих се на Кърнан Ирландеца от уличен автомат на около миля от терминала, но не го намерих в службата. Секретарката му ми каза, че е на събрание в Пентагона и няма да се върне преди единадесет.

— Да оставя някакво съобщение, полковник Марчинко? На кой телефон да ви се обади той?

— Не, ще позвъня по-късно.

По дяволите.

Опитах се да се свържа с О’Баниън на Хавайските острови, но и той беше излязъл. Напълно отчаян, звъннах на директния телефон на Стиви Уондър в Щаба на Военноморските сили. Две иззвънявания. Три. Четири. Молех се така, както не съм го правил, откакто монахините в унгарското католическо училище „Свети Ладислав“ ме удряха по кокалчетата на ръцете с линийките си. На шестото позвъняване изръмжа:

— Да.

— Аз съм.

— Майчице, колко си загазил, заднико.

— Moi?

— Да, тъпако.

Чух как сръбва кафе — на бюрото си държеше голяма пластмасова чаша, за да ядосва големите началници.

— Разузнавателна информация. Кратко. — Нямах настроение за разговори.

— Бунт. Убийство. Отсъствие без разрешение.

Наистина беше кратък.

— Мама му стара.

— Пратиха ФБР да те търси.

— Имам ли все още приятели?

— Освен мен ли? Може би още двама. Но не са от хората от другата страна на реката. Онези в коридор Е се вдигнаха по тревога веднага след като се обади. Чакат те. Изпратили са хора по всички шибани летища западно от Мисисипи.

— Има ли някой наш познат зад всичко това?

— Заповедите са на заместник-командващия по операциите, плановете и политиката.

— Не те питах за това.

Много добре знаех кой се крие зад всичко. Грант Грифит. Бунтът беше нарушение, за което пращаха на военен съд. А и убийство. Много добре го бяха докарали.

Като глазура на торта. Убийството щеше да ме вкара в затвора най-малко за петдесет години. Достатъчно време да си крадат ракети „Томахоук“ от Военноморските сили.

И точно заради това беше всичкото осиране — ядрените ракети „Томахоук“. Залогът беше голям, мамицата му — милиарди долари, а да не говорим за националната сигурност. А аз бях шибаният френски ключ, попаднал в зъбните колела на машината. Значи трябваше да бъда отстранен.

И за да са сигурни, че ще изчезна от играта, Грант Грифит и Пинки бяха пуснали цялото шибано федерално правителство да преследва мен и „Червената клетка“.

Е, майната им на Грант и Пинки. Проклети предатели, които разпродаваха тайните на страната си и не заслужаваха да живеят. Заради тези арогантни, алчни за пари задници бях загубил двама от най-добрите бойци на „Червената клетка“ и исках да станем квит.

Не, исках да изляза с една глава напред — главата на Грант Грифит. Побита на някой шибан кол. Исках и задника на Пинки.

Да. Исках да ми паднат в ръчичките онези двама проклети минетчии, шибани некадърници, видиотени смрадливци с малки пишки и гноясали топки, лайномозъчни смукачи на сфинктери и целувачи на задници и да ги убия — и то много, много болезнено. Много, много бавно.

— Някакви предложения, Уондър?

— Скрий се, брат. Не се обаждай на никого. Остави да видя накъде духа вятърът и след това да решим.

Разумно.

— Аз имам един проблем.

— Само един ли?

Харесвах чувството му за хумор.

— Един от многото проблеми. Когато ти беше в Ирак, ние нападнахме щаба.

— Зная. Кофти. Много задници се опариха.

— Е, взехме на заем някои неща от склада. Едни монитори. Аз съм ги монтирал на едно място и приемникът е в раницата ми. Но няма как да разбера какво излъчват.

— Къде са?

— Мисля, че в Лос Анджелис.

— Ти мислиш? С какво? По дяволите, Холмс, да не си мръднал?

Разказах му за Сийл Бийч. Дочух как сръбва още кафе.

— Да видим какво мога да направя от другата страна на шосето.

Говореше за базата Винт Хил.

— Всичко най-хубаво, брат.

— Добре. Обаждай се.

Погледнах часовника си.

— Ще се обяда отново около 18,00.

— Ще бъда тук. Пази задника си, сланинен мозъко.

— Яж лайна и лай по луната, задник.

Взехме две коли. Исках три, но можеха да се използват само две от кредитните карти. Другите бяха от Пентагона, а това означаваше, че може би вече са блокирани. Във всеки случай нямах намерение да давам преднина на онези типове, като им известявам откъде започва одисеята ни.

Аз и Гадния взехме Нод и Чери. Избрах един автомобил „Монте Карло“ от 1972 г. — истинска торпила, ако искате да преминете през блокада на пътя, през верижна ограда или пък друго препятствие. Пачия крак като олицетворение на скромността избра за себе си, Пик и Малката бира един червен „Флийтуд“. Разделихме се. Решихме да тръгнем на юг. Определих на момчетата среща в един почивен район, който помнех от пътуванията си с „ТЮЛЕН-група 6“. Намираше се на стотина мили от Денвър по междущатското шосе 25, южно от Фунтин и северно от Пайнън — съвсем близо до Пуебло в Колорадо. Часът на срещата беше 23,00.

Ако онези от ФБР бяха умни — но те не бяха, — сега щяха да забавят самолета, да разпитат екипажа, за да видят дали помнят къде сме слезли, и да прегледат щателно багажа, за да разберат какво сме носили.

Радвах се, че нямахме настроение по време на полета. Минахме без яко пиене. Без нахални приказки със стюардесите. Бяхме извадили късмет и с това, че се качихме на самолета поотделно, а не като обичайните шумни и буйни глутници тюлени, търсещи развлечения и игри. Богът на войната ни наглеждаше. Надявах се да продължи да го прави.

Оставих Гадния да кара, а аз подпрях глава и се опитах да подредя мислите си. Чувствах се, сякаш тичам из лабиринт — постоянно се сблъсквах със стени и никъде не откривах изход.

Гадния отби в един огромен пазарен център на север от Колорадо Спрингс, за да мога да се обадя по телефона. Във Вашингтон беше 17,40. Звъннах на Стиви Уондър. Никой не вдигна. Взехме кльопачка от един щанд за пици и се поразходихме, за да позяпаме по витрините и да огледаме мацките. След половин час опитах отново.

— Да. — Познатият глас се чуваше ясно и чисто.

— Аз съм.

— Помниш ли, като ти казах тази сутрин, че си затънал в лайната?

— Е, какво?

— Да ти го начукам. Не бях оценил правилно нещата — изсумтя Уондър. — Ето ги накратко: ти си персона нон грата. Военноморските сили искат задника ти. Пентагонът иска да бъдеш убит. ФБР са предупредени. Вероятно са предупредени и Групата за борба с терористи, митническата служба, имиграционната служба, бреговата охрана, а дори и пощите.

— Друго?

— Да.

— Какво?

— Не се опитвай да се обаждаш на приятелчетата си. На телефоните им има Дигитални следящи устройства и ще те намерят за тридесет секунди.

— Ирландеца?

— Да… Ирландеца и хората му са на страната на врага. Да се обадиш на тях е все едно да звъннеш на Пинки.

Наистина кофти новини. През годините бях изтъкал своя мрежа от неофициални източници на информация и контакти. Това ми помагаше да газя системата с подковани обувки. Заради нея можех да казвам „майната ви“ на адмиралите и да работя необезпокояван. Сега Уондър искаше да ми каже, че мрежата ми вече не съществува.

— Мога ли да се доверя на някого?

— Освен мен ли? — попита с равен глас. — Не съм сигурен, Дик. Много силно те искат.

— Имаш ли поне една добра новина?

Той замълча.

— Е… зная къде са мониторите ти, а ти не знаеш.

Господи. Този задник наистина знаеше как да пази тайна.

— Уондър…

Засмя се. Представях си как поклаща главата си.

— Добре де, Дик, хуй такъв. В Южна Калифорния са.

Това вече го знаех и му го казах.

— Да, така е, но не знаеш, че са били преместени.

Това бяха ценни новини.

— Къде?

— Не знам. Опитвам се да накарам едни приятели да ми направят голяма услуга. Обади се след два часа. Може и да имам нещо за теб.

— Разбрано.

Отново се качихме в колата и тръгнахме на юг. Накарах Гадния да спре до една бензиностанция „Филипс 66“ встрани от междущатското шосе и набрах номера на Уондър. Не вдигна. Изчакахме петнадесет минути, като се опитвахме да не привличаме внимание, и отново опитах.

— Да.

— Аз съм. Някакви новини?

— Да. Много си затънал в лайната. — Засмя се. Обичаше да ме гледа, когато се мъча. — Не се притеснявай. Открих къде се намират мониторите. В пристанището в Лонг Бийч.

— Сигурен ли си?

— Да.

— На кораб ли са?

— Не зная. В Бийч Харбър има много кораби, както и много докове.

Имаше право.

— Е?

— Е, значи ще чакаме, заднико. Ако мониторът започне да се движи на запад, то следва, че е на кораб.

— Ако е на кораб, ще можем да го проследим, нали?

Знаех, че всички кораби имат приемо-предаватели за спътникова навигация по фиксирани позиции и ако сравним положението на монитора с показанията на приемо-предавателя, можем да открием въпросния плавателен съд.

— Точно така, но все още няма никакво движение.

Уондър млъкна. Дочух го да сръбва от неизменното си кафе.

— Аз тръгвам. Ще ти се обадя след час.

— Добре.

Даде ми данните в 20,55 ч.

— Въпросният плавателен съд е танкер със сдвоен трюм. Името му е „Акита Мару“. Според шефа на пристанището е тръгнал днес в 19,00 ч.

— Добре. — Започнах да оформям план. Първият проблем за разрешаване беше да настигна танкера. Нямаше начин да се доберем до него, ако не можем да го намерим. Попитах: — Можеш ли да наглеждаш кораба?

— Сигурно. Ако успея да убедя другите да гледат настрани, докато си играя с превключвателите и приборите.

— Опитай.

— Дадено. Обади се по-късно и ще ти дам нови сведения.

— Бъди благословен, сине мой. — Обещах му, че като се върна във Вашингтон, ще му купя собствена пивоварна. Уондър отговори, че ще държи да изпълня обещанието си.

Затвори телефона. Много исках да намеря кораба и ракетите. Не ми липсваше собствено оръжие. В чантата си носех видеокасета със запис на Бренекето и японците от „Мацуко“, а в джоба — диска на Грант Грифит. Във Вашингтон разполагах с папките с досието на Пинки от Следствената служба. Взети заедно, те се превръщаха в достатъчно доказателство за сериозна конспирация, която се простира чак до сърцето на Военноморските сили. Но доказателството не беше издържано от всички страни. За да стане, трябваше да намеря откраднатите ракети на „Акита Мару“. Тогава щях да имам всичко необходимо и да направя собствено изложение пред командващия Военноморските сили. Оставаше половин час до срещата с другите. Докато Гадния натискаше газта, аз обмислях положението и се чудех защо, по дяволите, Грант Грифит трябва да качи ракетите на танкера, след като е толкова лесно да ги сложи в един самолет и да ги закара.

Установих, че отговорът е свързан с технологиите. В този така наречен нов световен ред правителствените агенции бяха станали далеч по-способни при надушването на контрабандата на забранени материали като експлозиви или ядрени ракети. Като в „Нарита“ например, където бяха монтирани най-нови сензорни устройства, всички големи летища по Западния бряг имаха апаратура от последно поколение за засичане на експлозиви и ядрени материали и за опазване на товарите.

Грант Грифит не беше от хората, които поемат рискове. Беше чел доклада ми за „Нарита“, в който се посочваше единственото добро нещо в охраната на летището — модерните засичащи устройства. Следователно по никакъв начин нямаше да рискува с няколко откраднати ракети „Томахоук“ — нямаше да ги допусне близо до летището.

Щеше да ги придвижи с кораб. По-бавно, но пък сигурно.

Пристигнахме в 21,30 ч. Момчетата вече седяха на покритите с роса пейки за пикник, пиеха студена бира „Куърс“ и хапваха сандвичи. По време на пътуването имах доста време да мисля и споделих мъдрите си идеи с момчетата.

Казах им, че според мен са ни прецакали от самото начало. Всички операции, на които ни бяха изпращали — в Щаба на Военноморските сили, Сийл Бийч и Северна Корея, — са били измама, за да ни прецакат. Ние бяхме задниците, които използваха за отвличане вниманието на врага, докато големите движения по фланга се извършваха на много мили от нас. Както Норман Шварцкопф Буреносния направи по време на „Пустинна буря“. А каква беше истинската цел? Много проста — като „ЦЕЛУВКА“. Грант Грифит и приятелите му продаваха ядрени ракети от Съединените щати необезпокоявани.

— На севернокорейците ли? — попита Пачия крак.

Бях мислил и над този въпрос. Отговорих му, че кимчиядците служат просто като параван. Така, докато нашето военно разузнаване се занимаваше с ония от Понгянг, той пращаше стоката в Япония.

Япония?

Да, Япония. Вероятно до оня задник фашист, дето ръководи „Мацуко“. Оня, за когото ми разказа То Шо. Хидео Икигами.

И познайте какво стана? Планът им беше успял. Бях играл точно по гайдата им. Защо? Отговорих, че е така, защото съм задник с егоцентрично мислене и понякога заради едно дърво не виждам гората. Защото често пъти отношението ми към системата се свеждаше до „Спрете ме или отново ще убивам!“ А това означава, че ще се опитвам да я прецаквам при всеки удобен случай, дори и да нямам интерес да го правя.

По дяволите, Пинки и Грифит знаеха какво е отношението ми към Военноморските сили. Знаеха как ще реагирам за „Червената клетка“. И аз бях постъпил точно така, както очакваха: проведох няколко операции „Ако няма други указания“, за да покажа на света — света на Военноморските сили, — че все още съм оня побойник и неуправляем особняк, който по навик се плези на командната верига.

Допих бирата и смачках кутията. Нещата не бяха никак добри.

— По дяволите — казах. — Точно това са искали от мен, мамицата им.

Запитах се риторично какви са последствията от това, че бях играл по свирката им. Най-важното беше, че загубих двама от хората си. Уинкин и Блинкин умряха по моя вина и това щеше да ми тежи цял живот. Освен това се бяхме озовали в сегашното положение — изменници без приятели. Бегълци. Кандидати за военен съд. А през това време Грант Грифит и приятелите му товареха ядрените си ракети на кораб и плаваха към изгряващото слънце, или по-точно към страната на изгряващото слънце.

Правилата на Военноморските сили за правата на командира са уникални. Когато човек поеме командването, то е докрай. Отговорен е за хората си. Във всяко отношение. За безопасността им, доброто им състояние, за изправността на оборудването, за морала им, за предпазването им от ненужен тормоз от страна на системата. Аз бях излъгал хората си. Бях останал сляп за очевидни неща. Това ме правеше недостоен за тях.

Казах им, че е време да се спасяват сами. Аз щях да посрещна удара, защото бях виновен. Отговорността беше моя.

— Не ви заповядвам да се върнете във Вашингтон — казах им, — но ви го препоръчвам.

— Мамицата му, капитане… — Нод стовари бирата си на масата. Аз съм още нов тук, но ми се струва, че ако трябва да горим, ще горим заедно.

— Точно така — обади се Пачия крак.

— Гледай, капитане — каза ми Пик, — ние сме бойна група, а бойните групи остават заедно.

— Добре — присъедини се Малката бира. — Значи онези задници те изиграха. Но важното е, че ти мислеше за нас. Мама му стара, капитане, никой не е мислил да защитава задниците ни от години насам. Докато се върна ти.

— Вярно е — каза Чери. — Проклети офицери. Само се възползват от нас.

— Възползват се?

— Получават си шибаните звездички. Когато ти беше командир на „ТЮЛЕН-група 6“, искаше да бъдеш само това — командир на бойна група за раздаване на наказания и ритане на задници. А сега, изглежда, всички офицери искат да бъдат адмирали. Командването на група като „Шестицата“ е просто поредното стъпало към адмиралското звание. И какви са последствията? Последствията са, че на нас ни го начукват. Не поемат никакви рискове. Не ни защитават. Само прикриват задниците си и нищо друго не правят. Е, капитане, аз пък не съм станал тюлен, за да не правя нищо. Писнало ми е от футбол, маратони и учения. Искам да ида на лов, мамицата му.

— И аз — каза Гадния. — Мама му стара, капитане, време е да идем и да отмъстим за Уинкин и Блинкин. Давай да очистим тези задници — никого да не оставим жив.

Когато Гадния спря, в очите ми напираха сълзи. Точно такива тюлени обичах да водя — ловци по модел на стари водолази като Рой Боъм, първия командир на „ТЮЛЕН-група 2“, — хора, готови на всичко, за да свършат работа.

Огледах лицата им. Нямахме оборудване. Нямахме нищо освен дива енергия, смелост, решителност и воля за успех.

Нямаше да се провалим.

Вдигнах Майк Ригън от дълбок сън — обадих му се по клетъчния телефон, когато слънцето се показваше над планината Дос Кабесас източно от Уилкокс, Аризона. Бяхме карали цяла нощ.

— ФБР бяха тук вчера — ми каза той.

— Без майтап! Какво искаха?

— Скалпа ти.

— Ти какво им каза?

— Че си заминал за Вашингтон.

Това беше добре.

— А какво стана с нещата, които трябваше да ми изпратиш по пощата?

— Още са тук.

А това беше едно от най-хубавите неща, които бях чувал от доста време. Значи имахме оръжия и патрони. Сега се нуждаехме само от самолет, няколко парашута и щурмова лодка. Само толкова. Мамицата му.

Обясних на Майк какво ми трябва. Той изохка, но каза, че ще се погрижи.

— Страхотно.

— Впрочем случайно имам малко информация…

— Случайно ли? — Вече не вярвах в случайностите. — Да?

— Помниш ли филма, който използва, за да влезеш в небостъргача?

— Да?

— Има убит човек от техния екип. Жена. Не мога веднага да си спомня името й. Излетяла от пътя с джипа си близо до Малибу и умряла. Загрях за теб, когато видях некролога във вестниците — пишеше, че работила в Сенчъри сити, когато и ние бяхме там.

Казах ли ви? Няма случайности. Преглътнах и добавих още една сметка за разчистване с Мани Танто.

— Казваше се Голд, Майк. Мелиса Голд. Направи ми услуга. Запази некролога.

— Добре. Кога ще се видим?

— Надявам се, че след седемдесет и два часа. Ще бъде трудно пътуване. Трябва да се движим бързо, но и тихо.

— Амин, братко.

— Не се отдалечавай от телефона. Ще ти се обадя, когато стана готов.

Вече втори ден не бяхме спали. Време беше да подремнем и да си вземем горещ душ. Отседнахме в два мотела, за да не привличаме вниманието. Докато момчетата почиваха, аз съставях план. Очевидно трябва да се доберем до танкера, да го нападнем, да върнем нещата и да ги поднесем на тепсия на Военноморските сили заедно с двама предатели на име Пинки и Грант.

Най-важното беше транспортът. Нуждаех се от самолет с полетен обхват от 3000 мили и повече. Отначало реших да летим с „Ц-130 Херкулес“. Те са стабилни и лесно се управляват. Пик сам можеше да кара такъв. За щастие, наблизо имаше няколко бази. Близо до Тъксън се намираше военновъздушната база „Дейвис Моутън“ — правителственото гробище за военни самолети. На тридесет мили северно от тази база имаше малко градче — Марана. Там християните от ЦРУ държат част от самолетите си за тайни операции. Познавах и двете бази, защото тюлените от „Група 6“ се обучаваха там. Много пъти бяхме скачали близо до Дейв Моутън и при тайните си операции бяхме използвали самолетите на ЦРУ в Марана.

Най-напред разузнахме „Дейвис Моутън“. В гробището имаше дванадесет самолета Ц-130. Не струваха. Три други — „Херкулес“, модел ЕЦ-130 за специални операции — чакаха на асфалтовата площадка за ремонт. Но проверката за възможността им да летят би отнела цяла седмица, а аз нямах толкова време. Освен това Ц-130 са претъпкани с електроника, която тежи цял тон, а ние имахме нужда от празен самолет, който можехме да напълним догоре с гориво — щяхме да носим само бойното си оборудване и гумената лодка, която ни трябваше за скока.

Скок ли? Скок. Планът ми беше прост като „ЦЕЛУВКА“. Щяхме да излетим над Тихия океан, да намерим танкера с помощта на координатите от Стиви Уондър, да скочим във водата, да нападнем кораба отзад и да проведем класическо превземане. Щяхме да поемем командването и да го върнем у дома. Нищо работа, а? Мамицата му.

Затова тръгнахме в посока на най-малкото съпротивление, където можеше да се намерят по-надеждни самолети, бюрокрацията е по-малка и охраната не струва пукната пара. Пристигнахме в Марана по залез. На асфалтираната площадка пред един огромен хангар имаше два самолета Ц-130 търговски модел. Боядисани бяха в цветовете на Обединените нации — вероятно ги използваха някъде из Африка или в някоя от балканските републики, които доскоро образуваха Югославия. Сега ги бяха върнали тук, за да ги изстържат и пребоядисат. Може би щяха да станат самолети на Червения кръст или да получат окраската на военните самолети на Франция, Германия, Израел или Египет, в зависимост от мисията. Честно казано, и така ми харесваха.

Пик прескочи оградата. Върна се след не повече от десет минути.

— Намерих един. Идеален е — каза той. — Използвали са го за допълнителни доставки — пригоден е за хвърляне на товари. Вероятно за тайни операции за босненските мюсюлмани, кюрдите или азербайджанците. Най-хубавото е, че изглежда готов за тръгване. Трябва ни само гориво, а цистерните дори нямат охрана. Видях ги от кабината — намират се в западния край на летището.

Всичко това ми изглеждаше добре. Записах си номера на опашката му. Щяхме да наглеждаме този самолет. Добре. Транспортът беше лесната част. Щеше да е по-трудно да съберем играчките, необходими за превземането.

Нямаше как да вземем самолета и да отлетим до Сан Диего, защото не можехме да презаредим там. Освен това упорито ни преследваха. Затова трябваше да изтеглим всичко при нас. Исках да събера необходимото тук, в пустинята на Аризона, и после да започнем голямата операция, да вземем самолета, да го заредим с гориво и да тръгнем, преди някой да е разбрал какво става.

Майк Ригън щеше да дойде с оръжията ни след дванадесет часа. Докато го чаках, Чери и Пачия крак, които бяха инструктори в школата по подводна диверсия в Коронадо, щяха да посетят някои от старите бърлоги в „ТЮЛЕН-група 5“ и да вземат на заем (разбирайте да откраднат) парашути и НЛМ (за цивилните Надуваема Лодка Малка), както и два гумени горивни резервоара, за да увеличим работния обхват на лодката.

Гадния, който беше оцелял при една авария по време на скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута на десетина мили оттук, все още имаше ключ за склада за парашути в Марана. Помолих го да влезе там и да потърси нещо, което да използваме при скока от самолета. Два часа по-късно се върна с добри вести: имало палети и товарни парашути. Бяха необходими малко късмет и малко умение, за да не забележат, че нещата липсват, поне не преди да сме заминали.

Цялата вечер обсъждахме идеи. Прецених, че с този самолет ще можем да изминем до 3200–3300 мили. С допълнителни резервоари щяхме да покрием почти 5000 мили. Но самолетът, който Пик беше избрал, нямаше такива.

Обадих се на Стиви Уондър. Каза, че танкерът се движи с постоянна скорост от осемнадесет възела. Това означаваше, че за тридесет и шест часа изминава около 650 мили. Разстоянието по права линия от Марана до Тихия океан беше към 400 мили. При полетен диапазон на „Херкулеса“ от 3200 мили, след като излезехме над океана, щеше да ни остане гориво за 2825 мили. Със скорост 18 възела танкерът можеше да изминава 432 мили дневно.

Като се вземе предвид това, че и мистър Мърфи може да намери вратичка да влезе, смятах, че ще трябва да осъществим срещата и да превземем кораба през следващите шест дни, защото в противен случай „Акита Мару“ щеше да излезе извън обсега ни и щяха да ни го начукат. Това означаваше, че трябваше да излетим до деветдесет часа.

Майк пристигна навреме. Два часа по-късно дойдоха и Чери и Пачия крак, които не само донесоха парашути, гумена лодка и три гумени горивни резервоара, но и куфар, пълен с водолазно оборудване. Пик направи пет прехода до самолета, за да провери приборите му и да се увери, че на борда му има достатъчно гориво, за да ни позволи да отидем на собствен ход до цистерните. Единствената охрана, която видял, била койоти.

Гадния, Пачия крак, Нод и Малката бира отидоха в стаята за сгъване на парашути. Докараха един палет, сгънат парашут за товари и комплект въжета за сгъване на парашути. Да преопаковаме парашута ли? Да, ако не изпълнявахме секретна операция. Нямаше къде да го разпънем, без да ни забележат. Затова решихме да рискуваме. Не се нуждаехме от помощ, защото не ни пукаше. И без това при провал щяхме да сме мъртви.

Разгледах лодката. Беше от по-старите модели. Гумена лодка с извънбордов двигател с мощност 125 конски сили, без радиостанция. Е, това нямаше значение. Няма на кого да се обаждаме.

Имахме лодка. Имахме и самолет. Имахме оръжие и патрони. Но нямаше с какво да стигнем от лодката до танкера. В „ТЮЛЕН-група 6“ бях измислил стълби от титанова сплав. Но тук нямаше такива. Налагаше се да импровизираме.

Гадния беше най-добрият катерач от нас. Той трябваше да се заеме с проблема. След три часа се върна в мотела с две телескопични тръби. Като ония, които бояджиите използват, за да стигат таваните. Едната беше стоманена, другата — алуминиева. Обвихме ги в електроизолационна лента, за да можем да се катерим по тях. Направихме куки, а един местен заварчик ни помогна да ги закачим за тръбите и същата вечер щурмувахме една удобна водонапорна кула на около осем мили надолу по пътя. Алуминиевата тръба се скъса и Малката бира се натърти доста зле. Но стоманената вършеше много добра работа — Гадния щеше да може да закачи куката, да се изтегли на борда на танкера и да спусне въже с навързани възли за останалите.

В самолета открихме карти на въздушните трасета. Пик открадна необходимите карти и започна да планира маршрутите. Аз реших, че независимо от съображенията за сигурност трябва да преопаковаме парашута, който Чери и Малката бира донесоха от Коронадо. При изпълнението на подобна операция в Гренада бяхме загубили добри приятели и сега не исках никакви осирания. Разпънахме парашутите на паркинга на мотела в 3,00 часа и опаковахме всичко за по-малко от час, без да ни усетят.

Струваше ми се, че ще се наложи да летим десет часа, след което ще ни трябват три часа за търсене в кръг (надявах се, че това няма да се превърне в осиране в кръг). Ако тръгнем в 5,45 щяхме да се намираме близо до целта по залез. Щяхме да скочим от самолета на стъмване, да се съберем, да се ориентираме, да догоним кораба и да го превземем. Звучеше идеално. Но знаех, че мистър Мърфи ще дойде с нас, а най-добрият начин да не му дадем възможност да се прояви беше подготовката. Много подготовка.

Затова записахме всичко на хартия и отново разгледахме подробностите.

А. Излитане на самолета около 134 часа след тръгването на кораба.

Б. Прелитане за търсене на 144-я час (шест дни).

В. Пускане на гумената лодка на 147-я час.

Г. Щурмуване — при първата възможност.

Аз предпочитах да настигна кораба и да щурмувам в 0,00 часа, когато противникът е най-малко опасен. Но лодката беше само една и не смеех да рискувам: можеше да се окаже, че резервоарите са мухлясали или сеньор Мърфи да ни погоди някой от стоте си номера, „нормални“ за подобни ситуации.

Разбира се, случвало ми се е напълно изправни двигатели да отказват, защото се напълваха с вода при досега с морската повърхност. Случвало ми се е лодките да се преобръщат при удара с водата. Виждал съм и вълните да откъсват двигатели на лодките. Присъствал съм и когато водните течения отнасят лодката на миля от парашутистите.

В подобни ситуации нещата, които могат да се объркат, са повече от тези, които могат да протекат нормално. Тъй че освен умения, решимост и планове имахме нужда от много късмет.

И все пак се опитвах да оставя колкото може по-малко неща на случайността. Например реших, че ще щурмуваме кораба от лявата страна по средата, където главната палуба е най-ниско до водата. Причината за това беше, че повечето хора са по-силни с дясната ръка и когато пушат, изхвърлят фасовете си с дясната ръка, т.е. ще използват десния борд и ще ни забележат. Подробности, подробности, подробности.

В 22,00 събрахме всичките си неща и ги подредихме в обратен ред, за да можем да ги качим на самолета така. Лодката, която щеше да падне първа, трябваше да натоварим последна. Внимателно огледах всичко, а след това направихме суха тренировка с момчетата — пет пъти.

Защо? Защото подреждането може да направи или да провали операцията. Ако нещата не са подредени както трябва, мистър Мърфи ще се промъкне с нас и ако успее, вероятно ще разхлаби някой и друг ремък и при скока от рампата в задната част на самолета (при скорост от 100–200 възела) може да си загубиш оборудването. Можеш да му махнеш за сбогом, когато изчезне с вятъра, или да гледаш как потъва при удара във водата (а той е адски силен). Или пък така ще преопакова бойната ти жилетка, че когато посегнеш за патроните, може да извадиш сухар.

Е, ние трябваше да си спестим подобри проблеми. Нямахме резервно оборудване, допълнително оръжие или спомагателни лодки, а да не говорим за хората. Ето ви планиране на принципа на пестенето на пари, липсата на оръжие и подкрепа. Трябваше да се засмея. Ситуацията беше нормална — всичко беше осрано без надежда за почистване.

Глава двадесета

В 11 часа натиках Майк Ригън в колата и му посочих да тръгва на запад. Нямах представа къде се намират Бренекето и неговата банда весели мародери, затова помолих Майк да вземе Нанси и да отиде на Хавайските острови или някъде другаде за около седмица. Нямаше нужда да умира. Той възразяваше. Протестираше.

Настояваше, че сам може да се грижи за себе си. Казах му, че не това е важното — тук щеше да бъде сам срещу четирима, а и изгледите за победа бяха за лошите.

Убеждавах го, че имат начини да го накарат да проговори. Например да причинят доста болки на Нанси, а и защо му трябваше да рискува живота на жена си?

— Просто се разкарай от Додж111 за известно време, скитнико.

Освен това моят стар тюлен от Виетнам ми трябваше жив. Бях му оставил видеокасетите, компютърния диск и камерата си „Минокс“ и го помолих да ги вземе със себе си, когато изчезне.

— Проверявай от време на време телефонния си секретар. — После добавих, ако не му се обадя до седмица, да се свърже с телевизионната програма на Майк Уолас „60 минути“ и да даде материалите на Чарли Томпсън, продуцента, който изготви предаването за „Свирепия“.

Бях сигурен, че с информацията, която имах, Уолъс и Томпсън щяха да разширят задника на Грант Грифит и да го обърнат с хастара навън. И двамата бяха бивши моряци и не обичаха да им се казва какво да правят. През 1993, макар и навършил седемдесет и пет години, Майк Уолъс, ветеран от Втората световна война, бе жилав човек. От него би станало адски добър водолаз.

Чарли Томпсън, който бе служил във Виетнам, прекрасно съчетаваше в себе си упоритост и инат. Захапеше ли нещо, не пускаше. Освен това мразеше мошениците и предателите. Такива хора харесвам (нищо че не може да уреди хубава маса в „Палмата“).

Майк Ригън накрая отстъпи пред мъдрото ми предложение и си тръгна, но продължаваше да мърмори. Каза, че ще чака да му се обадя.

Нещата ставаха съвсем сериозни. Обадих се на Стиви, за да разбера какво прави „Акита Мару“. Отговори, че танкерът се движи с постоянно скорост осемнадесет възела на двадесет мили южно от трасетата, по които плават търговските кораби. Посоката на движение беше постоянна, което означаваше, че корабът се движи на автопилот. Стиви каза, че ако има сериозни промени, ще ме уведоми по спътниковата система на самолета. Трябваше само да му се обадя и да му дам позивната.

Помолих го да ми даде информация за времето.

— Господи! Има ли нещо, което да не искаш?

— Май че не.

Започна да мърмори, но каза, че бързо ще разбере и това.

Докато чаках да ми се обади, проведохме две сухи тренировки за товарене на багажа, при което постигнахме добро време — за по-малко от 12 минути успяхме да свършим всичко — от срязването на оградата до включването на двигателите. По дяволите, биваше си ги моите момчета.

Танкерът се движеше вече сто двадесет и три часа. Това беше най-лошият момент. Нямаше какво да правим. Можехме само да седим в стаята на един мотел и да се молим да не привличаме излишно вниманието на другите. Надявах се, че никой не се е обадил до ФБР, шерифа или щатската полиция. Не ми се щеше да се окажем в ситуация както в Уейко112, но момчетата ми нямаха никакво намерение да се предават, а и аз не го исках.

Не говорехме много. Всеки се беше съсредоточил върху своята задача. Гадния работеше по пръта за катерене. Чери зареждаше пълнители. Нод седеше на пода и остреше ножа си „Фийлд файтър“ — голям и гаден нож, който искаше да използва по най-злобния начин. Разбирах защо. Има моменти, когато само убийството може да омилостиви Бога на отмъщението. Сега моментът беше такъв.

На сто тридесет и третия час преминахме през оградата. Пачия крак се запъти право към склада за гориво, за да се заеме с ключалките на помпите, за да не губим много време за зареждане. Не бяхме изминали и петнадесет метра, когато осъзнах, че нещо се е променило. Наоколо се движеха охранителни патрули. Отдръпнахме се зад оградата и клекнахме в една долинка, където лесно можеха да ни видят и бяхме уязвими.

Какво ставаше, по дяволите? Дали не се бяхме натъкнали на някое от ученията на ЦРУ за охраната? Или се трупаха наоколо, защото ни търсят?

И в двата случая всичко пропадаше. Промъкнах се през оградата и проведох бързо разузнаване. Лошото беше, че видях два патрула, които се мотаеха натам-насам по пистата и святкаха с фенерчетата си по тъмните места. Доброто — бяха полицаи под наем, а не морски пехотинци и нямаха кучета или автоматично оръжие, а само фенерчета и палки.

Ситуацията беше подобна на онази в „Нарита“ и мисълта за това ме накара да се усмихна. Ех, ако имах в себе си лепенки от „Фуджоки Корпорейшън“. Помните ли ги? Онези, на които пишеше на японски и английски „Мъртъв заложник — желая ви приятен ден“. Щяха да представляват страхотна шибана главоблъсканица за всеки задник от ЦРУ, който се опита да разбере какво е станало.

Чери ме потупа по рамото и рязко ме върна към реалността. Обясних му със знаци ситуацията и решението й. Вдясно от нас се намираше един патрул от трима души, а отляво — друг. Трябваше да ги неутрализираме. Отново обясних със знаци и се разделихме, за да се заловим с мръсното си дело. Гадния и аз тръгнахме наляво. Пик и Нод поеха надясно. Шест минути по-късно бяхме завързали и запушили устата на шестте полицаи под наем със самозалепваща лента и ги оставихме с натъртени глави в една канавка като мумии.

Но сега изоставахме от графика си. А трябваше да откараме самолета до помпата, без да привличаме внимание. Това означаваше, че не можехме да пуснем двигателите. Изпратих Гадния да намери едно муле — някой от малките трактори, използвани за теглене на самолети, — докато товарим нещата. Свършихме, а него все още го нямаше.

Най-после дойде с един влекач мотокар.

— Защо се забави толкова време, мамицата му?

— Защото този беше единственият със заредени акумулатори.

Закачихме „Херкулеса“ и потеглихме към горивния склад, като се молехме да няма други патрули от охраната. Вървях до носовото колело и се потях, сякаш температурата беше 40 градуса.

Минаваше 42-та минута на 133-я час. Бавно пресякохме летището. Когато стигнахме до горивния склад, Пик беше включил помпите и имаше готовност да започне да пълни резервоарите в крилата.

Докато Чери и Пачия крак се правеха на бензинджии, а Пик извършваше последен оглед на самолета, накарах Нод да намери едно от онези автоматични устройства за запуск на самолетни двигатели. Така щяхме да имаме възможност да свършим всичко тихо, преди да започнем да вдигаме шум — а при форсиране на двигателите наистина се вдига beaucoup шум.

Добре, че бяхме започнали по-рано. Връзването на полицаите под наем, лазенето до помпата и самото помпане на горивото забавиха с почти четиридесет и пет минути тръгването. По дяволите. Изглежда, пак познатият мистър Мърфи беше дошъл с нас.

Е, нищо не можеше да се промени. Пик завърши предполетната проверка и се настани в лявата седалка. Аз играех втори пилот. Нод свърза АПА-то (авиационен пусков агрегат) и пуснахме двигателите на птицата си. Нямаше никакви проблеми. Той откачи АПА-то, отмести го встрани и се изкатери на борда, а Гадния започна да вдига товарната рампа. Започнахме да се движим. Изведнъж осъзнах колко уязвими сме сега, пъплейки по деветстотинметровата писта за рулиране едва-едва, сантиметър по сантиметър. Гледах асфалта през предното стъкло. Мислех как бях стигнал дотук и как ще се измъквам. Какво щях да правя и на кого.

Гласът на Пик ме сепна:

— Хайде, капитане, карай по план.

— Извинявай, Пик…

— Нищо, шефе, но ми трябваш тук, до мен. Не на хиляда мили.

Обясни ми за лостовете за газта, докато си играеше с клапите, и се понесохме с трясък надолу по пистата sans светлини, sans разговори от контролната кула, sans нищо. В 18,22 на 134-я час, екипирани като за лов на мечки и преследвани от много хора със значки, пистолети и заповеди, валидни за всички щати, с рев се издигнахме в пурпурното небе.

Излетяхме и започнахме изкачването. Мисията протичаше идеално. Или поне първите шест минути от нея бяха минали идеално. Тъкмо се изкачихме на две хиляди метра, и външният ляв двигател се запали.

Как стана ли? Не питайте. Как стават всички неща? Просто стават. Ниско налягане на маслото? Парцал, забравен от някой механик? Прекъснат горивопровод? Кой знае? И имаше ли значение? Твърде късно беше за каквото и да е. Трябваше да разрешим проблема и да продължаваме напред.

Алармената сигнализация в кабинета се включи и Пик, спокоен като сфинкс, включи пет от стоте прекъсвача пред себе си. Голям облак дим от кожуха на десния двигател извести включването на пожарогасителите и огънят изчезна.

— Можем ли да летим с три?

— Разбира се, капитане. Но ще се движим по-бавно и по-ниско.

— Което означава…

— Ще използваме повече гориво. Ще трябва да премислиш мястото на пресрещане.

Страхотно. Нямах компютър. Всъщност по никакъв начин не можех да се свържа със Стиви Уондър. Не и без да привлека вниманието към себе си.

Защо? Защото си бях въобразил, че и този, както повечето самолети „Херкулес 130“, които бях използвал, ще има модерни комуникационни средства. Къде беше старият старшина от обучението по подводна диверсия Ев Барет сега, когато наистина се нуждаех от него, за да вкара рязко и плътно обувката си 45-и номер в задника ми? „Никога не си въобразявай, Марчинко, негоден, смотан лайномозъчен идиот такъв“ — би казал той нежно и бащински.

В края на краищата това не беше военен самолет, а една от машините на ЦРУ за тайни действия и носеше нормалното комуникационно оборудване от 70-те години, каквото има по самолетите на Третия свят. Но при нужда Централното християнско управление си донасяше портативните спътникови уреди, импулсни предаватели и всички останали технологични играчки, с които обожават да пътуват.

Станах от седалката на втория пилот и тръгнах към навигационния пулт. Изразът „адски сигурен“ за мен доби напълно нов смисъл. Смятах, че със сигурност скоро щяхме да се озовем в ада. Седнах, издърпах картите и се опитах да си спомня основните неща за определяне на полетното време на база на консумацията на гориво и полетния диапазон, които бях учил в колежа на Военно въздушните сили в Монтгомъри, Алабама, преди почти две десетилетия. Но не. Нищо не си спомнях.

Мозъкът ми беше омекнал и за нищо не го биваше.

Въпреки че вероятността да пльоснем някъде в Тихия океан ни изглеждаше съвсем реална, мисля, че всички изпитахме облекчение, когато Пик каза, че сме прелетели над бреговата линия на Калифорния и сега, както казват хвъркатите, „краката ни бяха мокри“113. Щеше да управлява ръчно още един час и след това да включи автопилота, за да може да си почине малко и да провери нашия нов и импровизиран полетен план. Седях на седалката на радиста и си играех с прекъсвачите и копчетата — сканирах честотите, за да подслушвам. Първата ми специалност във Военноморските сили беше радист и въпреки че преди цели три десетилетия си бях играл на сериозно с такава апаратура, лесно си спомних някои неща. Петнадесет минути подслушвах, но никой не споменаваше за нас. Ако не друго, то поне се бяхме изплъзнали — благодарение на ниското и бавно летене на Пик и промъкването през иглени уши край контрольорите на полетите. Поне тази част не представляваше тотално осиране.

Бойците в товарното отделение се намираха в нормалното си полетно състояние — заспали върху първото нещо, предлагащо някакво удобство. Излязох от кабината и погледах проснатите им тела. Спомних си полета преди повече от четвърт век от Източния бряг до Виетнам — беше преминал по същия начин.

Господи, нима съм бил толкова млад? Надъхан с идеали? Вярващ, че Военноморските сили са пълни с дървени кораби и железни мъже, а не обратното?

Да. Точно такъв съм бил. И бях останал такъв.

Защо ли? Защото сега имах със себе си железни мъже и това ме поддържаше.

Ще ми се да ви кажа, че се чувствах щастлив, но не е така. Имаше толкова много несигурни неща, че бях уверен само в едно: способността на момчетата ми да реагират във всякаква ситуация. Затова оставих всичко в ръцете на съдбата, намерих купчина брезент и легнах, като се насилих да си отпочина. Исках да използвам всяка секунда за почивка.

На 139-я час станах и свирих заря. След обичайните пъшкания момчетата застанаха до тръбите отляво и отдясно, за да източат гущерите си от седем хиляди метра височина, и започнахме да оттренираме индивидуалните си задачи при превземането на кораба.

Един танкер е по-лесен и в същото време по-труден за превземане от пътническите лайнери, траулерите или бойните кораби. По-лесно е, защото всичките надстройки на палубата се намират в кърмовата част и затова там бойните действия наподобяват действията в жилищен блок на три или четири етажа, а не е като при пътническите лайнери, където съществува цял лабиринт от коридори. Недостатъкът е, че палубите и разделителните прегради са направени от стомана, така че рикошетите могат да развалят деня ви толкова успешно, колкото и добре премерен изстрел. Куршумите отскачат от стоманата като топки на билярдна маса, само че траекторията им е абсолютно непредсказуема.

Целта ни беше да се изкачим на кораба и възможно най-бързо да поемем контрол над него. Трудното беше, че това трябваше да стане под зорките очи на кормчията — нищо не му пречеше да вижда какво става зад кърмата, — както и на всеки друг, който се намираше на мостика. Планирахме да нападнем по тъмно, по време на вечерята, когато хората са по-отпуснати и на мостика може би ще има само няколко души.

Начертах една кръгова диаграма, като изтъкнах другите усложнения, на които можем да се натъкнем. Посочих и зоните, които трябваше да превземем.

Първият проблем беше мястото точно под мостика, където се намират столовата и каютите на екипажа. Там си почиват хората, които не са на вахта. Поради потенциалните опасности от товара — избухлив петрол — те обикновено се излежават напълно облечени и готови да реагират на всяка опасност. А конкретно при това пътуване сигурно ще бъдат въоръжени.

Под палубата на столовата се намираше машинното. Някога няколко чернилки са мятали въглища в пещите. Сега обикновено тук седи един вахтен механик и наблюдава напълно автоматизираните двигатели. Когато танкерът се намира в тясно пространство, в резервната рулева рубка, разположена на кърмата, стои човек, който да поеме управлението в случай на загубата му от мостика.

Ако всичко е наред, когато нападнем, в кърмовата рубка не би трябвало да има човек, но аз не очаквах подобна радост, защото там моряците се усамотяват, за да лъскат бастуните си с някое порносписание в ръка. Притесняваха ме и други места — боцманският склад, както и помещението за веригите. И двете бяха обекти за усамотение при дълги курсове.

Всичко това означаваше, че трябва да пратя двама стрелци до мостика, за да поемат контрол върху комуникациите и управлението, двама — в столовата, за да обезвредят свободния от вахта персонал, двама да отидат под палубата да охраняват двигателя, двама да прочистят машинното, един да прочисти склада на боцмана и помещението за веригите и един — носовата част. Общо десет души.

В самолета бяхме общо седем тюлена.

Е, ключът към всичко беше надстройката. След като овладеем кърмовата част, щяхме да прочистим трюма, пътеките и пространствата в носовата част. Това щеше да бъде бавен, прецизен и преди всичко опасен процес, но можехме да го направим.

На 141-я час се качих в кабината на пилота и се пъхнах в пространството зад мястото на навигатора. Нуждаех се от бойна дрямка. Не спя много — три или четири часа на ден ми стигат. Но понякога обичам да затворя очи за петнадесет-двадесет минути и просто да забравя всичко. Това беше един от тези моменти.

Събудих се, когато усетих, че Пик променя курса и се спуска. Отидох при него. Той посочи през стъклото. Виждах кораб, който изглеждаше като петънце. Вдигнах бинокъла. Беше товарен кораб. Върнах се на мястото си.

Пик включи клаксона за скачане с парашут на шестата минута от 145-я час. Разтърках очи и погледнах през стъклото. Виждах цел — танкер, който се движеше точно пред нас на около шест мили. По дяволите, изчисленията на Стиви, а и моите се бяха оказали съвсем точни. Ударих високо вдигнатата длан на Пик.

— Браво.

Слязох в товарното помещение и извадих от раницата си следящото устройство, което бяхме задигнали от склада на Военноморските сили. Включих го. Нищо. На този кораб нямаше ракети „Томахоук“ с указатели.

Не търсехме този танкер.

Бързо се върнах в кабината.

— Тази цел е погрешна.

Това не се хареса на Пик и за да го разбера, потупа манометрите. Каза, че независимо че бяхме консумирали по-малко гориво от очакваното, вече стигаме до края, защото с трите двигателя е трябвало да летим по-ниско, през по-гъст въздух и по-бързо бяхме изгорили горивото.

— Колко време ни остава?

— Два часа. Може би два и половина. Имаш ли някакви идеи, капитане?

— Опитай да завиеш малко надясно.

Според предвижданията ми танкерът трябваше да се намира на дванадесет мили южно от отбелязаните на книгите ми трасета, по които се движеха товарни кораби. За да не го засичат, може би се е отклонил още на юг.

— И ако от това няма резултат?

— В такъв случай ни очаква дълго, дълго плуване.

След час и четиридесет и пет минути мониторът започна да се обажда от време на време. Занесох го в кабината.

— Имаме сигнал.

— Ще го следваме. — Пик се наклони надясно. Пищенето спря. — Не става — каза той и промени курса, докато получихме сигнал. Зави в другата посока и сигналът се усили. — Намират се по на юг, отколкото смятахме.

Мониторът започна да пищи силно. Фраснах Пик по рамото. Този път улучихме десетката.

— Ето го… — посочих през стъклото. На около осем мили пред нас виждахме през облаците един танкер, който оставяше ясна диря след себе си. Пик се насочи към него. Следящото устройство разсея и последните ми съмнения, че под нас се намираше танкерът, който превозваше маркираните от мен ракети.

Започнахме бавен, широк завой, като оставихме между себе си и „Акита Мару“ петнадесетина-двадесет мили. Искаше ми се да направим още един кръг, но Пик ми показа горивомерите. Летяхме на изпарения от резервоара — нямаше да ни стигне за пълен кръг. А можеше и двигателите ни да угаснат, преди да застанем над дирята на танкера.

— Трябва да застанем зад него.

Разбира се, за да намалим шансовете за неуспех, трябваше да скочим от рампата точно когато застанем зад „Акита Мару“. Погледнах водата. Вълните, изглежда, достигаха метър и двадесет. На фона на залязващото слънце действаха омайващо. Сега разбирах защо по време на дългите полети на пилотите на самолети за борба с подводници им дотяга монотонността на тази гледка. Водата е напълно хипнотична, защото улавя светлината, вълните се движат леко нагоре-надолу като в многоцветен калейдоскоп. В него се смесваха не само чисто синьо или обикновено синьо-зелено, а и злато, и оранж от слънчевата светлина, бялата пяна на вълните, подобна на каймак, тук-там металическите отблясъци на случайно преминало ято риби. Морето се променя с всяка секунда с пулсиращ ритъм. Можех да го гледам цяла вечност.

Но преди това трябваше да свърша някои други неща. Пик се спусна на три километра. После слезе още половин миля. Щяхме да скочим от две хиляди двеста и двадесет метра. Достатъчно високо, за да е интересно скачането, и достатъчно ниско, за да е сигурно, че ще се приводним близо един до друг. Това трябваше да стане на петнадесетата мили зад кърмата на „Акита Мару“, та самолетът да не се вижда по време на маньовъра. Скокът отляво зад кърмата би ни позволил да влезем в дирята му и да усетим по нея дали се доближаваме. След това щяхме да се промъкнем от лявата му страна и да се качим през перилата малко по-напред от надстройката, където палубата е почти на нивото на водата.

Мъжете бяха надянали щурмовата си екипировка и парашутите. Малката бира, Пачия крак и Нод вързаха надуваемата лодка. Гадния отвори страничната врата, която гледаше към „Акита Мару“. Щеше да даде сигнал за скачане веднага след като минем зад дирята му.

Изтичах напред и ударих три пъти с една щанга стълбичката за пилотската кабина — това беше сигналът за Пик. Трябваше да провери манометрите и горивомерите и да намали скоростта почти до сто и десет възела, а след това да включи автопилота и да затича като луд. Трябваше бързо да надене оборудването си.

Сега, когато в самолета нахлуваше свеж въздух, всички дишахме по-спокойно. Погледнах към водата под нас. Щеше да бъде студено, а ние не носехме необходимите дрехи — единствено с тях не можахме да се снабдим по време на бързото нападение на Чери и Пачия крак в Коронадо.

Почувствах как самолетът забави скорост и се наклони, започвайки бавен и спокоен завой в посока, обратна на часовниковата стрелка. Пик се спусна по стълбичката и затича към задната част.

— Скачаме — извика той.

— Какво искаш да кажеш?

— Свършихме горивото…

Пик се приближи до лодката. Малката бира и Пачия крак му държаха жилетката и парашута. Натъпкаха го с удари и тупания в оборудването — приличаха на екип за ремонт на автомобил на „Формула-1“.

Гадния крещеше, че все още не сме минали покрай дирята, но независимо от това трябваше да скочим. Изтеглихме парашута на гумената лодка и изтичахме след нея по мазната рампа, като почти не усетихме дърпането на статичните въжета за отваряне на парашутите при падането в сумрачното небе.

Въздушният поток ме шамароса и разбуди. Гледах как самолетът продължи своя неизбежен плонж в морето. Удари се във водата, подскочи, направи салто и преди още да слезем на хиляда и петстотин метра, изчезна под вълните.

Вдигнах очи към парашута си. Някои въжета се бяха поусукали, но бързо ги разплетох и продължих да падам. Лодката се спускаше много добре — не забелязах никакви проблеми при нея. Погледнах към морската повърхност. Духаше напречен вятър и добре, че не беше много силен, защото може да ни отнесе далеч в океана. Не се шегувам.

Първи стигнах водата и потънах под повърхността. От студената вода топките ми се качиха в гърлото. По дяволите. Дръпнах кордата за бързо освобождаване от парашута, освободих се от ремъците и изплувах, като теглех бойния си пакет. Бързо развих малко найлоново въже от жилетката си и заплувах към Гадния, който бе цопнал на десетина метра вдясно от мен. Завързахме се един за друг, като плюехме вода.

— Добре ли си?

— Да, капитане. Нищо работа, мамицата му.

Надуваемата лодка се намираше на петдесетина метра от нас и се люлееше от еднометровите вълни. Когато се добрахме до нея, Малката бира вече срязваше въжетата на палето. Преметна се през борда и провери оборудването.

— Всичко е на мястото си — извика той.

Вдигнах палец за поздрав, докато ние се прехвърляхме в лодката, той започна да се прави на механик и се зае с пускането на двигателя. Напомпа гориво в двигателя и дръпна въжето за стартиране. Двигателят изпръхтя два пъти, кихна и, дяволите да го вземат, изръмжа, изрева и заработи плавно, със стабилно гърлено мъркане.

Трябваше внимателно да прегледаме оборудването. Прътът за катерене беше в превъзходно състояние. Имахме оръжие и патрони. Чери беше загубил шест фойерверки, а Нод — комплекта си за оцеляване. Но това бяха нищожни неща, като се има предвид какво можеше да се случи.

Дори допълнителните мехури-резервоари бяха издържали при падането, а това означаваше, че имаме гориво за още петдесет мили, ако се наложи да ги изминем. Разпределихме товара равномерно, за да постигнем баланс. Вдигнах показалец нагоре, после на запад и се втурнахме напред. Малката бира ритна двигателя по задника и лодката вдигна нос.

Пътуването до „Акита Мару“ нямаше да е лесно. Всички океани са различни. Всеки от тях си има шибан чар, който ти бърка в мозъка, сфинктерът ти се свива и те заболяват топките. Северно море те удря с поредица разтърсващи костите тласъци. Да се возиш на малка лодка там е все едно някой да те рита безкрайно по топките. Атлантическият океан има дълги вълни, които приличат на увеселителни влакчета. Тръгвате нагоре, нагоре, стигате на билото, виждате хоризонта, след това политате надолу, надолу, надолу и се удряте в студената вода. Да се возите на малка лодка в Атлантическия океан е все едно да ви ритат в топките, като подсилват ударите с ритници в задника.

Осемнадесетметровите вълни в Тихия океан не са рядкост. Огромни маси вода, които могат да преобърнат кораб. Има падини толкова дълбоки, че нищо не може да живее в тях. Поради тези падини и дълбочини вълните са огромни и мощни. В един миг се намирате на билото на вълната, в следващия двигателят ви се задавя и гълта вода, вълните надвисват на три метра над борда и се опитвате да се измъкнете от толкова дълбок канал, досущ като онези шибани японски картини, на които стилизираните вълни достигат до третия етаж. Да се возите на малка лодка в Тихия океан е като да ви ритат по топките, като подсилват ударите с ритници в главата. Достатъчно ли съм ясен сега с тези повторения? Надявам се, че е така.

След двадесет минути реших, че черепът ми не може да понесе повече. Накарах Малката бира да угаси двигателя и започнахме да се преместваме, като седнахме по периферията на лодката, за да разпределим тежестта по-добре и да се движим по-плавно. Стана много по-добре. Малката бира можеше да се съобразява с вълните, без да се притеснява за равновесието на лодката, като вече можеше да я маневрира не само напред, но и встрани, и назад. За мен това беше една малка победа в битката на човека с природата.

Продължавахме напред. Беше студено, но никой не усещаше студа. В подобни моменти адреналинът се покачва толкова бързо, че дори и шибаната температура да беше под нулата, пак нямаше да й обърнем никакво внимание. Когато се приближихме на около миля и половина до танкера, можехме добре да виждаме навигационните светлини на мачтата при всяка трета вълна. Посочих напред и казах на Малката бира да държи курс към светлините, докато се приближим към дирята на „Акита Мару“.

Дирята се следва лесно и човек има чувството, че се доближава до целта, дори и да е на миля и половина от нея. Навигационните светлини на мачтата действат точно обратно. Малки са и се виждат само когато лодката е на билото на вълните. Освен това поради разликата в скоростта на гумената лодка и „Акита Мару“ — те се движеха с 18, а ние с 25 възела — ни се струваше, че стоим на едно място във водата, мръзнем нещастни, докато те пердашат с пълен напред. Но знаех, че след като попаднем на дирята, ще добием усещането, че наистина се движим. Първо, плава се по осезаема следа — право напред. Второ, със стесняването на дирята почти се чувства топлината на изгорелите газове на кораба.

Наближаваше 21,00, когато разбрахме, че сме след „Акита Мару“ — усетихме лека промяна в ритъма и в движението си, от което сърцата ни започнаха да бият по-силно. Въпреки че беше тъмно, когато се изкачвахме на билото на вълните, виждахме силуета на танкера. Започнахме да си пробиваме път през вълните на дирята и ми се струваше, че чувам глухото пулсиране на огромните двигатели.

Нод провери допълнителния мехур с гориво и го приготви за бързо преливане. Не исках точно когато нападнем, да ни се свърши горивото. Не исках и резервоарът ни да се изпразни. Ако това се случеше, тръбопроводът можеше да се напълни с въздух. Щяха да са ни необходими няколко минути, за да го поправим, но би се наложило да седим на видно място около танкера като шибаната десетка на някаква мишена. Mersi, non, Monsieur114 Мърфи. Затова трябваше да сменим резервоарите. Първият беше прекалено празен, за да ни е от полза при нападението. Щом се доближихме достатъчно зад „Акита Мару“, така че огромната му кърма се извисяваше над нас като задниците на четири тира, подредени един до друг и натоварени до десетия етаж, казах на Нод да направи бързата смяна.

Той ловко размени шланговете, напомпа гориво и с ужас загледа двигателя, който хълцукна, изкашля се и спря.

Без да разбере за това осиране, „Акита Мару“ продължи да се движи напред, като бавно се отдалечаваше. Нод извади края на шланга, всмукна, изплю гориво, присъедини шланга, подкачи гориво и дръпна въжето на стартера.

Нищо. Яко бяхме затънали в лайната, а и шибаният танкер ни се измъкваше.

Пачия крак избута Нод встрани. Грабна въжето, нагласи смукача и дръпна свирепо.

Двигателят се закашля и млъкна.

Опита отново. Още веднъж. Моторът захапа на третия опит и всички ние със смесено чувство на очарование и ужас наблюдавахме как нежно си поигра със смукача и вдъхна живот на машинката. Най-после заръмжа така, както трябваше. Малката бира включи на скорост и отново потеглихме. Може и да беше студено, но аз се потях така, сякаш вдигах тежести във вила „Свирепия“ през август.

Време беше да тръгваме. Исках Гадния пръв да се качи по стълбата — той беше вторият най-добър катерач в групата ни. Най-добрият, Малката бира, щеше да държи лодката и да се качи последен по стълбата, тъй като имаше най-големи шансове да се оправи без чужда помощ. А щяхме да имаме проблеми с качването на борда. Когато се приближиш с лодка като тази до плавателен съд с размерите на танкер, страдаш от допълнително вълнение. То е предизвикано от вихровите течения около кораба, които отблъскват малката лодка от стените му. В най добия случай катеренето се затруднява.

Приближихме се. От въздуха изглеждаше, сякаш перилата са почти до нивото на водата. Сега, когато гледах нагоре към този шибан гигант, разбрах колко съм грешил. Пик разтегли импровизираната огъваща се стълба, закачи куката на перилото и дръпна. Клатеше се като шибано махало, но държеше. Нод и Чери бяха насочили оръжията си към перилата. На борда щеше да има екипаж. С тях можехме да се справим. Предчувствахме, че и Браниган Бренекето, Мани Танто и останалите от „Сентюриънс“ са тук, за да охраняват ракетите. Нямах нищо против — имах сметки за уреждане с тях.

Гадния беше преметнал автомата си през рамо. Около кръста си имаше навита въжена стълба, а жилетката му беше пълна със смъртоносни неща. Погледна ме така, сякаш знаеше, че съм откачен, но той е още по-луд. После започна да се изкачва.

Беше на два метра и нещо, когато едно от стъпалцата, които бяхме направили на пръта, се отчупи и той падна на задник в лодката.

За негово, а и за наше щастие, се стовари върху мен.

— Мама му стара, капитане.

Отблъснах го от себе си и бързо го огледах да няма счупвания. Нищо му нямаше. Беше си счупил един зъб от приклада на автомата ми и затова го изритах по задника и го пратих на пръта.

— Опитай се да не чупиш нищо този път, Гръндъл!

— Слушам, сър — отговори той и ми показа среден пръст. Изкатери се по шибания прът, преметна се през парапета, закачи стълбата, пусна я към нас и пак ми показа среден пръст.

Истински го обичам това момче.

Сега и останалите можеха да се изкачат. Разстоянието варираше между пет и осем метра, в зависимост от вълните. Пропуснах Чери и Нод пред себе си, хванах въжето и почнах да се катеря.

По-трудно е, отколкото изглежда. Океанът се вълнуваше, тялото на кораба беше осеяно с болтове. Самото въже бе мокро и хлъзгаво и трябваше да се стиска здраво с ръце и крака за всяко стъпало.

В курсовете по подводна диверсия се правят упражнения по катерене на товарни кораби, но те не подготвят за истинския ад, когато си посред морето, увиснал на въже за движещ се кораб, в който има няколко лоши типове.

Все пак нека обмислим нещата, които ни мотивираха. Можех да падна и да си счупя врата в гумената лодка. Можех да падна във водата и двигателят на лодката да ме накълца на филийки. Ако това не свърши работа, можех да бъда всмукан покрай танкера и течението да ме завлече до големия винт, което да ме направи на дикбургер.

Всичко това, взето заедно, а и „нормалните“ неща, от които на човек му се свива сфинктерът, превръщат катеренето на борда в дреболия — просто се изкачваш по шибаната стълба като някаква маймуна, гонена от тигър.

Прескочих парапета. Нод, Чери и Гадния бяха заели защитна позиция, като оръжията им можеха да обстрелват цялата палуба. Наоколо нямаше жива душа.

Накрая и Малката бира се качи на борда. Погледнах как лодката ни се отдалечава назад, носена от течението към винта на танкера. На борда нямаше никакво осветление, въпреки че в рулевата рубка в най-горната част на надстройката се виждаха фигури.

Дадох сигнали с ръце и тръгнахме. Пик и Малката бира щяха да се изкачат по надстройката и да завладеят мостика, аз и Гадния щяхме да превземем помещенията за екипажа, Пачия крак, Чери и Нод да прочистят машинното отделение и да се придвижат до помещенията за веригите.

Нямахме радиотелефони. Нямахме връзка. Имахме само себе си и убедеността, че всички останали на борда на „Акита Мару“ са лоши типове.

Време беше да се залавяме за работа. Гледах как Пик и Малката бира започнаха да се катерят по надстройката. Малката бира прескочи пръв парапета. Автоматът му със заглушител беше готов за стрелба. Пик го последва. Бих искал да видя какво става, но имах други задачи.

Гадния Ник поведе, когато се промъкнахме в първата каюта на горната палуба. Вътре беше чисто и бяло. Осветлението беше добро. Японците обичаха корабите им да са спретнати. Коридорът се разделяше на две. Аз поех по лявата страна, а Гръндъл тръгна надясно. Имаше шест каюти — три отляво, три отдясно. Опитах първата. Дръжката се завъртя. Леко открехнах вратата. Вътре беше тъмно.

Влязох, с гръб, опрян до стената, затворих вратата след себе си и запалих лампата.

Каютата беше празна.

Загасих и се измъкнах в коридора, като пуснах секрета, преди да я затворя, и се преместих при втората врата. Направих същото. Празно.

Беше ред на каюта номер 3. Зад вратата се виждаше светлина. Бавно-бавно опитах дръжката. Завъртя се. Завъртях копчето на ключалката и бутнах.

Вратата беше затворена отвътре.

С готов за стрелба автомат приложих доста силен натиск с рамо. Ключалката се строши и аз влязох.

Едно кръгло ориенталско лице ме изгледа любопитно от койката в другия край на каютата. На мутрата му се изписа истински ужас, когато видя какво държа в лапата си.

— I-ie… — Вдигна ръце в знак, че се предава.

Знаех достатъчно добре японски, за да разбера, че съм добре дошъл. Преди да успее да реагира, се метнах отгоре му. Преобърнах го, фраснах го с палката си, вързах ръцете, краката и устата му с хирургическа лента и го оставих върху койката с лице надолу и с вързани очи, докато претърсвах каютата. Това лице ми бе познато. Трябваше да мине малко време, преди да се досетя, че съм го виждал два пъти преди. Веднъж на военната игра при Грант Грифит, втория път на видеолента — той открадна вътрешностите на една ракета „Томахоук“ в Сийл Бийч.

Това означаваше, че тук са петима. Добре. Следващия.

Четвърта и пета каюта бяха празни. Шестата светеше.

Още един японец — той не беше заключил вратата си. Горкият задник.

„Поеми си дълбоко дъх. Концентрирай вниманието си върху задачата. Не рискувай. Сега напред…“

Когато влязох вътре, погледът ми срещна този на Сали Жребеца. В големите си лапи държеше списание „Плейбой“. На гърдите му лежеше голям пистолет „Зиг Зауер“ 9 милиметра и ръката му се плъзна към него.

Прострелях го с автомата си, а куршумите го отхвърлиха към края на койката. Най-силният шум, който се чу, беше от мекото тупане на забиващите се в гърдите му куршуми.

Може и да беше улучен, но не беше убит. Изрева като шибана ранена мечка гризли, изтърколи се от койката си с пистолет в ръка и се втурна към мен. Не можех да рискувам, защото разстоянието между нас беше само два метра. Изстрелях още шест куршума в гърдите му, той падна на колене и се просна до мен.

Отстъпих, ритнах неговия пистолет настрани и изстрелях още три куршума в тила му, за да съм сигурен, че този миризливец наистина е мъртъв.

Смених пълнителя. Плувнах в пот. Дали някой не е чул какво стана тук? Ако бяха чули, Гадния се намираше в другия коридор.

Обърнах Сали и претърсих джобовете му. Взех бръснача и портфейла на кучия син. В стаята му нямаше никакви документи.

Върнах се в коридора. Гадния ме чакаше към кърмата. Обясних му със знаци, че съм убил един и пленил друг, а той ми направи знак за трима пленници.

Американци ли бяха?

Обясни ми, че не са, като дръпна очите си встрани. Японци.

Излязохме на палубата. В пералнята и в склада нямаше никой. Проверихме ги и ги заключихме за през нощта. Прокрадвахме се в каюткомпанията. Печката беше изключена — хубав знак.

Внимателно спуснахме резето на вратата зад себе си и тръгнахме по къс коридор към столовата, откъдето чухме гласове — говореше се на японски. Погледнах Гадния. Той също ме погледна и ми направи знака „Окей!“ — със свити в кръг показалец и палец.

Отивах към мостика, когато чух първите изстрели. Гадния остана отдолу, за да обезвреди шестимата, които играеха карти и пиеха кафе. Аз се намирах някъде по средата на надстройката, когато ги чух. Прас, прас, прас, прас! Две серии от по два куршума. После избухна автоматична стрелба. Вече знаеха, че са нападнати. Промених посоката на движение. За да се намирам в безопасност, излязох извън надстройката и започнах да се катеря по белите й стени — болт след болт, планка след планка. Когато прескочих перилата, се задъхвах и пуфтях като някакъв стар пръдльо.

Изтеглих се с ръце в рулевата рубка. Там стоеше Пик с автомат, насочен към тялото на пода. Един пистолет „Валтер ППК/С“ се намираше в ъгъла, където той го беше изритал.

— Това е вахтеният навигатор. Японец. Кучият му син грабна пистолета си, капитане. Успя да изстреля четири куршума.

— Чух го. Къде е Малката бира?

— Обезвредява радиокулата.

— Те не са изпратили съобщение, нали? — Такова нещо би ме накарало да се чувствам много нервен.

— Не. Предотвратихме го. Знаем кодовете им, всичко. Никакъв шанс нямаха. Но използваха истински шифри от Националната следствена служба, капитане.

— Без майтап?

— Истински бяха — кимна утвърдително Пик.

Замислих се.

— Мааама му стара… — Пик скочи срещу мен. Блъсна ме и чух експлозия зад себе си. Почувствах горещината на неговия автомат, когато той изстреля цял пълнител през рамото ми.

— Какво, по дяволите… — Претърколих се тъкмо навреме, за да видя как голямото, грозно тяло на Мани Танто изчезна от рамката на прозореца на рулевата рубка. Носеше щурмови пистолет „Бенели“ с девет патрона в дългия подобен на тръба пълнител.

— Пик… — Обърнах го на пода. Беше ми спасил живота, но част от удара попадна в него. Липсваше половината му ухо и бликащата му кръв ме обливаше. Бързо го изправих и го сложих в седнало положение, намерих комплекта за бърза помощ, инжектирах малко морфин, увих главата му с бинт и го потупах по рамото.

— Ще се оправиш, хлапе. Аз трябва да тръгвам.

Поставих нов пълнител в автомата на Пик, заредих го и го сложих в ръцете му.

— Кажи на Гадния да продължава сам. Ако някой влезе през вратата, застреляй го.

Излязох отвън. Къде, по дяволите, се е дянал? Проверих наоколо, заобиколих рубката — нищо. После видях следата от кръв до една врата. Една капка. Някой от куршумите на Пик го беше улучил. И по-нататък имаше кръв — кучият му син беше драснал. Сега се намираше във вътрешността на кораба и щеше да мине цяла вечност, докато го открия.

Време беше да се намерим с Чери. Тръгнах към машинното, като насочвах автомата си по всеки напречен коридор. Извиках, когато излязох през вратата, и чух гласа на Чери:

— Всичко е наред, капитане.

Добре. Значи имахме контрол над кораба — само дето още няколко от лошите типове се разхождаха на свобода.

Слязох по една метална стълба до дълга пътека, която преминаваше над машинното. Подсвирнах на Чери и той вдигна глава. Двамата с Нод връзваха трима японци от екипажа за преградата. Посочих напред. Чери вдигна палец. Изкачиха се по стълбата, където ги чаках, и тримата тръгнахме напред, като намирахме пътя си през лабиринт от коридори, докато стигнахме до люковете за цистерните, които се намираха преди средата на кораба.

Имаше общо осем люка. Шест от тях бяха със здраво завинтени болтове и по нищо не личеше някой да ги е пипал скоро. Другите два, изглежда, бяха използвани. Всъщност единият беше толкова хлабаво затворен, че го отворихме без гаечен ключ. Тръгнахме в тъмното по стъпалата, заварени към стените на шестдесетсантиметровия цилиндричен проход.

Слязохме пет или шест метра надолу и се озовахме на тясна пътека, която заобикаляше един от основните резервоари на танкера. Погледнах към цистерните и се помолих на Бога — дано да съдържат нефт. Нод поведе групата покрай аварийните басейни на цистерните по къси пътеки, напречни и начупени под прави ъгли. Струваше ми се, че ако оръжията се намират на борда, то трябваше да са някъде по средата на кораба на някоя от тези пътеки, които минаваха отдясно наляво, а не от носа към кърмата. Там щяха да бъдат най-добре защитени от вълнението.

Пътеките бяха шест и представляваха лабиринт. Осветяваха се от монтирани на тавана уплътнени нисковолтови крушки, но светлината беше слаба като от газена лампа. Отвън корабът беше безупречно чист. Тук обаче един вечен слой мръсотия се беше напластил по всяка възможна повърхност. Сладникавогадният мирис на суров петрол пронизваше въздуха и затрудняваше дишането. Движехме се бавно и предпазливо. Внимателно търсех следи от кръв на палубата, но не намирах. Продължавахме напред. След петнадесет минути смених мястото си с Нод и поведох, за да може да си почине. Чери се движеше на десетина метра зад нас, като ни прикриваше.

Не бях изминал и половината от третата пътека, когато завих около един ъгъл и видях това, което търсех — осем дървени сандъка, закрепени към преградите, а за да стоят на местата си, под тях бяха сложили и допълнителна настилка от дъски. На сандъците пишеше „Собственост на правителството на САЩ“.

Браниган Бренекето и Джордан Рокера също бяха там. Рокера държеше в ръка граната — щифтът беше изваден и само пръстите му не позволяваха лостчето да изскочи. Бренекето стискаше автомат ХК със заглушител. Пръстът му лежеше на спусъка. Забелязах, че ключът за стрелбата бе в положение за изстрелване на серии от по три патрона.

— Хей, Дик, отдавна не сме се виждали — от Сенчъри сити насам.

Вдигнах автомата си. Той висеше на ремъка си на дясното ми рамо, а цевта бе насочена към гърдите му.

— Бренеке…

Той се помръдна покрай един от сандъците на около пет метра от мен. Последвах го с автомата си.

— Май имаме проблем.

— О? — Аз не мислех така.

— Виж какво, трябва да поговорим. Не можем да стоим така през следващите шест дни.

— Разбира се, Бренеке. Сложи шибания автомат на земята, накарай Рокера да върне щифта в гранатата и ще си поговорим.

Поклати глава.

— Не става, стари приятелю. Залогът е голям. Твърде голям.

Прав беше. Залогът наистина беше твърде голям. Но не този, за който Бренекето мислеше. В главата му се въртяха само пари. Исках да убия Бренекето, защото той беше убил двама от хората ми. Но освен желанието ми за мъст заради смъртта на Уинкин и Блинкин имаше и други причини.

Бренекето предаде страната си, като открадна ракетите. По-лошо — предаде всички, които бяха носили същата униформа. Умишлено ги бе вкарал в засада.

Когато се биеш, не го правиш заради абстрактни ценности като Знамето, Нацията или Демокрацията. Биеш се за приятеля си. Биеш се за живота му, както и той за твоя и така ден след ден, битка след битка. А когато някой от приятелите ти умре, нещо вътре в теб също умира. Но ти продължаваш напред. Ти се биеш, за да не бъде смъртта му безсмислена, да не бъде саможертвата му напразна.

Това е същността, ядрото, сърцевината на сплотеността на групата.

А Бренекето беше предал всичко това за пари. Нямаше как да оставя коварството му ненаказано.

Видях Чери, който се промъкваше зад Джордан Рокера. Нямах особено желание да губя времето на Бренекето, пък и своето. Затова го застрелях — в главата. С един изстрел. Между очите. Не беше лошо попадение за стрелба без прицелване. Но пък Бренекето беше убил двама от хората ми и горчивият спомен за тях насочи изстрела ми. Падна като камък.

Рокера все още се опитваше да реагира, когато ръцете на Чери обвиха гранатата и диво се извиха. Чух как китката му се пречупи, преди бившият воин от зелените барети да изквичи като заклано прасе. Една милисекунда по-късно Нод се метна върху кучия син, а ножът му „Фийлд файтър“ се заби до дръжката в слънчевия сплит на Рокера. Почти беше изтърбушил бедния задник, преди да го отдръпна.

Чери отстъпи от растящата локва кръв, като здраво стискаше гранатата.

— Капитане, я да й сложим един щифт — шибаната граната ме кара да се чувствам напрегнат.

Не само той се чувстваше така.

Сега имахме стоката. Корабът беше наш. Липсваше ни само Мани Танто. Знаех, че е ранен, но нямах представа доколко лошо го е засегнал Пик. Накарах Нод, Пачия крак и Чери да минират напречните коридори в кораба така, че ако Мани се опита да влезе тук, да разберем. Изнесохме телата и се върнахме на мостика.

Изпратих Гадния да намери каютата на Бренекето и да донесе документите, които намери. Върна се след десет минути със заключен кожен куфар. Малката бира провери да не е миниран и го отворихме.

В него имаше шифри и телефакси, както и доста пари. Слязох на долната палуба и прочетох телефаксите. Бяха много интересни.

След като всичко се успокои, отново претърсихме кораба за Мани Танто. Работехме на три двойки. Тръгнахме от бака и се насочихме към кърмата — каюта след каюта, цистерна след цистерна, коридор след коридор. Открих помещения, за чието съществуване никога не съм подозирал. Но от Мани нямаше и следа. Сякаш се беше изпарил.

Разбира се, не беше изчезнал. Намираше се там някъде навън и чакаше. Е, бяхме готови — въоръжени и опасни. Освен това трябваше да управляваме и танкера. На всеки от тюлените определих четиричасова вахта на мостика. Корабът се движеше на автопилот, дневниците ни показваха курса и шифрите позволяваха да изпращаме съобщения до Япония с верни кодове. Следователно ни оставаше само да седнем удобно и да се наслаждаваме на гледката. Трудното щеше да дойде след шест дни, когато се наложи да слезем на земята.

През това време бях направил и няколко бързи телефонни обаждания по спътниковата система. Свързах се със Стиви Уондър, който през смях ми каза, че Пинки в момента ражда багер, защото сме изчезнали от лицето на земята.

— Шибаните ченгета от ФБР ще се побъркат, Дик, хуй такъв.

Почувствах се страхотно. Казах му, че скоро ще се видим и да бъде готов да действа.

— Помислих, че никога няма да ме помолиш за това.

После се свързах и с То Шо, за да е сигурно, че ще ни посрещне когото трябва при пристигането в Йокосука. Долових въздишка, когато му казах къде се намирам и какво имам при себе си. Помоли ме да му се обадя след петнадесет минути. Когато се чухме отново, каза, че е разговарял с шефа си и е получил разрешение да изпрати с хеликоптер екип при нас 36 часа преди пристигането ни.

— Ще вилнеем, Дик, и всичко ще приключи, преди шибаните политици да са усетили какво е станало. Няма начин вече да се намесят.

Прозвуча ми добре. Обадих се и на телефонния секретар на Майк Риган, за да му кажа, че всички сме още живи. Дойде време да се съблека по долни гащета и да проведа тренировка на голямата равна палуба на „Акита Мару“. Въздухът беше кристален, слънцето приличаше жарко и животът изглеждаше абсолютно шибано прекрасен.

Искам да кажа, че беше прекрасен — докато на третата нощ Мани Танто не ни направи визита на учтивост. Беше малко след 2,00. Чувствахме се доста комфортно. Оказа се, че е прекалено комфортно, а той несъмнено беше чакал тъкмо това. Аз бях на руля, а Пачия крак ми правеше компания. Не го чухме — по-скоро го усетихме. Сякаш призрак премина през мостика.

Изведнъж една малка кама закова ръката на Пачия крак за масата с картите. Той извика и я дръпна — не му се отрази никак добре. Докато се огледам и разбера, че не мога да достигна автомата си, който лежеше безполезен на три метра от мен от другата страна на мостика, Мани беше разрязал Пачия крак като пиле и се беше устремил към мен с голям, окървавен нож в ръка.

Гадното на боя с ножове е, че при всички случаи те порязват. Не е възможно друго. Всички онези филми, в които героите се нападат с ножове и замахват отново и отново, но успяват да се опазят, са боза.

Ако се биете с нож, със сигурност ще ви порежат. Затова предпочитам пушките. По-ефикасно е да застреляш някого от пет метра, отколкото да го оставиш да размахва пред лицето ти голямо, грозно острие и да ти нанесе телесна повреда.

Но тук нямах избор. Мелезът беше избрал мястото и времето и аз можех само да се постарая да не му позволя да владее положението напълно.

Той беше обезумял. Носеше бойната си маска — лицето му бе боядисано с черти камуфлажна боя, на челото си беше вързал черна лента, а косата му бе прибрана отзад в самурайски стил. Очите му светеха като въглени и в тях се отразяваха червените, сините и зелените лампички на таблото за приборите. Голите му гърди, нашарени със същите тигрови ивици като лицето му, се повдигаха нагоре-надолу.

Хубаво ме поряза, преди да успея да поставя пред себе си един метален стол — сряза ме от външната страна на лявата ръка и ми пусна доста кръв. После, усмихнат все така дивашки, както преди толкова години в Три Тон, отстъпи, за да прецени как да ме нападне най-добре.

Мушна с ножа напред. Аз се наведох. Престори се, че напада. Парирах го. Замахна. Отстъпих встрани.

През цялото време отчаяно търсех импровизирани оръжия, а Мани продължаваше да замахва. В колана си носех джобно ножче. Беше едно от онези морски сгъваеми ножчета с голямо плоско острие за рязане на въжета и с шило за разплитане. Започнах да се бъркам за него, а с помощта на стола се опитвах да държа Мани встрани.

С една ръка отворих шилото и го стиснах в юмрук. Стърчеше само около пет сантиметра. Като укротител на лъвове замахвах със стола, за да го държа на разстояние от себе си.

Всичко приличаше на сцена от някой откачен филм за гладиатори — полудял мелез и брадат варварин се биеха до смърт.

— Ела, кучи сине… — подканих го презрително.

Но в отговор се чуваше само тежкото му дишане и търкането на босите му крака по палубата. Хвърли се към мен, като вкара ръката си през платненото дъно и меката възглавница на стола. Аз се извих и бързо го фраснах с дясната ръка.

Изгледа ме с изненада, когато шилото се заби в гърдите му, малко над дясното зърно на гръдта му.

— Ъ…

Ударих го още веднъж. По намазаните му с камуфлажна боя гърди започна да се стича тъмна кръв.

Изрева и се нахвърли към мен. Ножът отново премина през седалището на стола и ме поряза. Потече ми кръв. Но кучият син беше направил сериозна тактическа грешка.

Дясната му ръка се беше заклещила в седалката на стола. Опита се да измъкне стола от мен, но аз го притиснах към руля, хванах стоманената рамка с две ръце и силно дръпнах наляво. Той се оплете в руля и чух как дясното му рамо се отделя от ставата. Все още не пускаше шибания нож. Натиснах стола колкото ми стигаха силите и го ритнах в слабините. Той изгрухтя. Отново го заудрях с шилото в гърдите — веднъж, два пъти, три пъти. При всяко пробождане усещах как хрущялите му се пукат.

Започна да се задавя с кръв — яркочервена кръв. Бях пробол шибаните му дробове.

Хванах острието на ножа и го измъкнах от ръката му. Поряза ме по пръстите, но хич не ми пукаше. Бях освирепял. Извих ножа, обърнах го и го забих в слабините му. Изкрещя.

Отново извадих ножа, обърнах острието и със замах го забих между краката му. Уцелих го точно в чатала. Преви се надве.

Грабнах го за дългата плитка и за панталона и го засилих през страничната врата на рулевата рубка. Удари се в парапета на мостика и лицето му стана на пихтия. Негов проблем. Вдигнах го и го хвърлих през парапета. Гледах как падна от двадесет метра в черната вода. Надявах се, че смрадливецът обича да плува.

Олюлявайки се, тръгнах към рубката, за да търся помощ за себе си и за Пачия крак. Ръката ми оставяше кървави следи по палубата. Стигнах до разговорната уредба, но пред очите ми притъмня.

Глава двадесет и първа

То Шо пристигна с хеликоптер на борда на танкера на 386-я час от пътуването. Водеше шест от най-добрите си стрелци, включително и пънкрокаджията на „Куника“ Йошиока, който скочи от хеликоптера, обут в кожен панталон, тениска с Джеймс Дийн и ботуши за мотоциклетисти.

Посрещнах То Шо със силна abrazo.

— Радвам се да те видя, заднико.

Отвърна на прегръдката ми и плеснахме длани за поздрав.

— Добре дошъл в страната на изгряващия майтап, Дик, хуй такъв.

Докато бойците разтоварваха екипировката си, за да може хеликоптерът да си тръгне, заведох То Шо и двама от неговите хора долу да видят пленените от нас японци. Петима бяха от „Мацуко“, а останалите — от екипажа на кораба.

В Япония нямаше такива ограничаващи правила при разпити на свидетели, както в Америка, и само след тридесет минути, поизпотен, той успя да измъкне всичко от затворниците. Членовете на екипажа нямаха никаква представа какво превозва корабът им. Но собствениците бяха получили добри пари от Хидео Икигами, за да прекарат скъпоценния му товар. Според хората от „Мацуко“ танкерът трябваше да акостира в Йокохама, откъдето камион на фирма „Мацуко“ щеше да закара ракетите в един склад в Йокота — промишлен град на северозапад от Токио. Японците не знаеха какво щеше да се случи с ракетите оттам нататък.

От документите на Бренекето разбрах, че той трябваше да придружава пратката, докато не се озове в безопасност на територията на „Мацуко“.

— Е, какво мислиш? — запита То Шо.

— Смятам, че това е златен шанс — отговорих. — Имам бележниците с шифри на Бренекето. Да пратим факс на нашия приятел Икигами. Кажи му, че с пратката идва и премия.

То Шо се усмихна.

— Звучи правдиво, приятелю — каза той. — Какво ще му обещаеш?

— Ще бъде неясно, но примамливо.

Гледаше ме как написах кратко съобщение, кодирах го и го пъхнах във факса.

— Отлично. А сега да се качим на горния етаж и да видим какво правят моите любими американджин.

— Казва се на горната палуба, заднико. Намираш се на кораб.

— Палуба, малуба, все едно е.

Качихме се и влязохме в столовата, където „Червената клетка“ ме чакаше. То Шо ги поздрави възторжено и особено Пачия крак, който изглеждаше най-зле. Беше загубил много кръв, докато Гадния и Нод го занесат в лечебницата на кораба. Натъпкаха го с морфин и го зашиха. Беше блед и изглеждаше слаб, но преливаше от воля. Настоя да бъде при другите, когато То Шо пристигне.

— Няма да се излагам сега, капитане.

И не се изложи. То Шо разроши косата му.

— Страхотен си за чучело — каза му той, като разглеждаше раните. — Но следващия път, когато решиш да си направиш сепуко, ми се обади!

— Няма проблеми, Тош — кимна тюленът.

— Добре. — То Шо саркастично огледа групата ми. — Много по-мърляви сте от последната ни среща — каза им той.

— Няма мацки — отговори Чери.

— Няма бира — обади се Ник Гръндъл Гадния.

— Точно така — включи се и Малката бира. — Нямаме нищо против малко веселба.

— Щом е така… — То Шо излая една заповед на японски и двама от стрелците на „Куника“ се поклониха, казаха едновременно „Хай!“ и изхвръкнаха през вратата към палубата. След няколко минути се върнаха с огромен сандък.

— За почетните ми гости — каза полицаят, като се поклони на Гадния.

Гръндъл разкопча двойните катарами. Вътре, в опаковка от термоизолационна пластмаса, се намираха към четиридесет двулитрови кани наливно сухо пиво „Асахи“. Гадния се ухили широко.

— Домо аригато (Благодаря ти), То Шо сан — радостно каза той и направи дълбок и почтителен поклон към полицая.

След това се обърна към нас:

— Е, момчета, какво искате да пиете?

Акостирахме по разписание. Гледах То Шо и момчетата му с възхищение. Кучият му син знаеше как да провежда операции. Хората му бяха гадни копелета. Тренираха и им личеше. Всеки можеше да довършва изреченията на другия, а това показваше, че То Шо ги беше сплотил в истинска група и не бяха просто тълпа различно мислещи типове. Беше ги оборудвал с най-новото и най-доброто. Оръжия и дрехи — имаха всичко необходимо, за да свършат работата. И най-доброто — от кодиращи телефони и секретни портативни радиотелефони до монитори — миниатюрни подслушвателни устройства, — и малки камери с оптични влакна. Усетих лека завист, че с такава лекота е успял да се снабди с всичко това. Но разбирах, че в Япония, за разлика от Щатите, си имаха работа с терористи всеки ден. Правителството беше разбрало, че нормалната бюрокрация не може да върши работа при кризисни ситуации, и бяха дали пълна свобода на стрелците като То Шо. Той планираше и провеждаше свои операции.

В САЩ нещата са съвсем различни. До голяма степен сме били имунизирани срещу тероризма, въпреки че няма да е така през 90-те, както по всичко личи. Все още в САЩ „костюмите“ — затворените в кабинетите апаратчици — решават какво, кога, къде и как хората да вършат работата си. И така възникват ситуации като при Уейко, Тексас, където четирима агенти на Агенцията за борба с контрабандата на алкохол и тютюн загубиха живота си, защото началниците им планирали и одобрили нападение срещу силно въоръжени привърженици на култа без никаква представа как се провеждат подобни операции.

В случая с Уейко, независимо от неточната разузнавателна информация, слабото водачество, липсата на координация и съветите на нападащия екип операцията да бъде прекратена, „костюмите“ в хеликоптерите бяха издали заповед на подчинените си да тръгнат напред.

Ако бях циник, щях да кажа, че са го направили, за да се видят във „Върховни ченгета“ или някое друго телевизионно предаване или за да получат още някое повишение, още някоя надбавка към заплатата си, а после да се пенсионират и да започнат работа на топличко като охрана в някоя от 500-те най-добри фирми според списание „Форчън“. Не можете да провеждате специална операция и да мислите за себе си. Трябва да мислите за хората си. Както правеше То Шо. Край на проповедта.

Три влекача на „Мацуко“ ни посрещнаха при Урага Пойнт на около 40 мили от Йокохама. Пуснахме хората от екипажа да им махат с ръце и да бъбрят по радиото, а едно от момчетата на То Шо подслушваше, за да види дали всичко преминава по план. Акостирането трябваше да се извърши в 22,00 часа. Затова беше по-добре да си мълчим. За разлика от търговските кораби танкерът не можеше просто да спре на дока. Беше твърде голям и тромав. Освен това обикновено танкерите не разтоварват както другите кораби. Те хвърлят котва в залива под главното пристанище, близо до тръбопровода за нефт, който се намираше върху дългия четвърт миля вълнолом. Един от влекачите щеше да прекара плячката до брега и тя да бъде пренесена.

Бяхме готови. Пачия крак щеше да остане скрит и да поддържа комуникациите, докато ние тръгнем. После щеше да се присъедини към групата от „Куника“ и да дойде с тях. То Шо и четирима от стрелците му, както и Гадния, Малката бира, Пик, Чери, Нод и аз, щяхме да идем с пратката. Казах на То Шо, че единственото нещо в наша полза беше фактът, че хората от „Мацуко“ не бяха срещали Бренекето и хората му от „Сентюриънс Интернешънъл“ — Бренекето ми беше казал веднъж, че никога не са излизали зад граница.

— И да се бяха срещали, за нас това нямаше да има значение — каза То Шо. — Е, Дик, всички вие гайджин ни изглеждате еднакви.

Не изглеждахме красиви, но пък бяхме готови да тръгнем, когато влекачът от „Мацуко“ се приближи до лявата страна и капитанът се обади по радиото, че се качва на борда. Аз и То Шо имахме много време да планираме действията си, така че когато се обадиха от влекача, отговорих със сигнала, който намерих в бележника с шифрите на Бренекето. Отговориха ми по подобен начин. Сега и двамата знаехме, че всичко е наред.

Йоши, с увиснал на рамото автомат ХК-93 със сгънат приклад, посрещна офицера от „Мацуко“ и го поведе нагоре. Стоях в рубката, а в колана на черната си униформа имах пистолет „Глок“. Тениската ми с надпис „Нотр Дам“ дължах на То Шо. Изчаках капитана на влекача да ми се поклони. Аз не отговорих с поклон.

— Готови сме — казах.

То Шо стоеше до мен. Започна да превежда, но човекът от влекача вдигна ръка.

— Разбирам английски — каза той.

— Добре. В такъв случай слушайте: нямам време за губене. Нека започваме.

Отново се поклони.

— Хай!

После се обърна, извади един преносим телефон от джоба си, обади се и говори на японски минута-две.

— Готови сме, майор Браниган — каза ми той.

— Знаете кой съм?

— Вашата прямота ви издава. Чух, че сте много прям човек. Започваме операцията.

Махнах с ръка към влекача.

— Моля.

Наблюдавахме от рубката как измъкват осем сандъка през люка и внимателно ги спускат на задната палуба на влекача. Трупаха ги между кърмовия кнехт и дясната макара за котвата и връзваха с въжета всеки сандък. Имаше пет ракети „Томахоук“ и три по-големи сандъка, които ние с То Шо бяхме сковали — подарък за мистър Икигами. Когато натовариха всичко, ние с То Шо излязохме от рубката, придружени от четирима от неговите стрелци и моя квинтет мародери от „Червената клетка“, и слязохме на палубата на влекача.

Пътят до кея отне десетина минути. Когато стигнахме, видяхме паркирани в редица товарен камион, четири джипа „Чероки“ с опушени стъкла и най-дългата лимузина „Кадилак“, която бях виждал. Побутнах То Шо с лакът. Той ми отвърна със същия жест.

Вратите на един джип се отвориха и слязоха двама мъже с автомати. Стояха на стража, докато шест горили в сини комбинезони се качиха на влекача. Пренесоха сандъците върху камиона и здраво ги завързаха.

Когато всичко свърши, от лимузината излезе висок европеец с ливрея. Отиде до задната врата и почтително я отвори, протегна ръка навътре, за да може човекът отзад да се облегне на нея, когато излиза.

Хидео Икигами беше толкова нисък, че почти не трябваше да навежда глава, когато излизаше от колата си. Беше сух дребен човек в безупречно ушит костюм от копринен плат в любимото на ориенталците преливащо сиво, бяла риза, тъмна вратовръзка и излъскани черни обувки, които блестяха на лунната светлина. Косата му — а от нея не беше останало много — бе зализана назад около темето му на мазни кичури.

Стоеше тихо и не откъсваше поглед от скованите от нас три големи сандъка. На лицето му грейна голяма усмивка и той тръгна към мен, а друг човек в костюм го последва като сянка. Доближи се до мен и се поклони.

Аз също се поклоних.

— Предполагам, че сте мистър Икигами.

— Хай! — отново се поклони и заговори на японски.

Сянката също се поклони и каза:

— Мистър Икигами казва, че сигурно сте майор Браниган.

Поклоних се втори път.

— Хай! — Всичко това започваше да ми доскучава. Побутнах с лакът То Шо.

— Това е съдружникът ми, мистър Танто.

То Шо преведе думите ми и се поклони.

След формалностите Икигами отново се поклони и заговори към мен. Сянката преведе:

— Благодаря ви, майор Браниган, за грижите и вниманието при превозването на тези толкова ценни за нас материали. Ще ги използваме. Предайте на мистър Грифит, че много съм му задължен.

И още как. Кучият син току-що беше си окачил примката — имаше и свидетели. Погледнах към То Шо. Лицето му беше непроницаемо както винаги.

Докато говореше, Икигами не откъсваше очи от сандъците. Сянката обърна глава към мен.

— Моят работодател иска да разбере какъв е допълнителният товар, за който му се обадихте.

— А — казах и се поклоних към Икигами. — Успях да намеря един подвижен ракетомет и го донесох като специален подарък.

Сянката преведе. Очите на Икигами се разшириха. Направи дълбок поклон, обърна се към своето момче за всичко и му промълви няколко думи, а после се качи обратно в огромния кадилак.

Сянката затвори вратата на лимузината.

— Мистър Икигами казва, че можете да го придружите.

— Благодаря ви. — Тръгнах към камиона. Четирима кофти момчета от „Мацуко“ покриваха сандъците с огромен син брезент, на който се виждаше емблемата на фирмата в червено, зелено, златисто и черно — стилизиран дракон с две саби.

Сянката ми препречи пътя.

— Той иска да каже, че можете да се возите при него.

Съдружниците ви могат да се качат при нашите хора от охраната.

Защо ли направо не ни предаде и ключовете на шибания град, както я е подкарал? Поклоних се.

— Много мило от негова страна.

Помислих си, че на всичко отгоре той е и първокласен смотаняк с лайнен мозък.

Натоварихме се. То Шо дойде с мен. Останалите се качиха в джиповете — по един от стрелците на То Шо и един американец. Гадния реши да се качи в кабината на камиона. Това ми хареса — умееше да кара такива камиони по-добре от много професионалисти.

Аз и То Шо се качихме в лимузината. Икигами се беше настанил от дясната страна на задната седалка под една лампа за четене и в скута си държеше азиатското издание на „Уол Стрийт Джърнъл“.

От другата му страна седеше Сянката — преводачът, — който, сега разбрах, носеше пистолет „Валтер“ в раменен кобур от замшева кожа. Понечих да се настаня до Икигами, но Сянката ми даде знак да заема другото място. То Шо седна отпред до шофьора зад преградата от дебело стъкло. Не можех да го виждам и чувам.

След около минутка тръгнахме. Погледнах през опушеното стъкло и видях, че напускаме кея и тръгваме по пътя към магистралата. Оттам конвоят премина през лабиринт от промишлени паркове и складови комплекси и излезе на пътя към магистралата с шест платна.

Изминахме няколко километра на юг, отбихме по едно по-тясно шосе със затревена площ в средата, завихме на запад, а след това на север. Никой не говореше. Икигами разглеждаше списанието си. Така преминахме през Сагамихара, Хачиойи и Акишима. Малко след зазоряване стигнахме Йокота и тръгнахме на изток по двупосочен път, който ни изведе на друг еднопосочен асфалтиран път, минаващ покрай ограда от вериги и бодлива тел в горния й край. Натиснах нос към страничното стъкло, когато конвоят намали скоростта и запълзя съвсем бавно. В далечината пред нас забелязах неохраняем портал. Зад него, озарен от ранната светлина на утрото, се виждаше огромен склад.

Посочих с палец към склада.

— Значи тук ще ги складирате? — попитах.

Слабичкият бизнесмен сгъна вестника по ръбовете така, сякаш се готвеше да прави оригами.115

— Да. Най-после… стигнахме — отговори Икигами на английски със силен акцент. — Най-после ракетите са в безопасност. Аз контролирам всичко зад тази ограда. — Усмихна се на начина, по който реагирах на английския му. — А вие, майоре, се справихте добре.

Сянката от другата му страна започна да мърда на седалката, сякаш имаше намерение да се протегне.

— Благодаря ви — казах на Икигами. — Но, моля ви, не продавайте краставици на краставичар.

Сянката спря и леко се извърна към мен. Аз замахнах с левия си лакът и го ударих в преградата, като счупих врата му и натроших трахеята му.

Наведох се над тялото му и извадих пистолета от кобура, изтеглих пълнителя и затвора, за да извадя патрона от цевта. Направих същото и с другите патрони от пълнителя, за да ги огледам. Пистолетът беше зареден с шест куршума „Елей“ 22-и калибър — такива избираха убийците по целия свят. Те са тихи и смъртоносни. Идеални са за затворени пространства като лимузината на Икигами, където човек трябва да се тревожи и за вторични попадения.

Докато проверявах оръжието, Икигами ме гледаше със смесица от възхищение и ужас.

— Не се тревожете, Хидео сан. Няма да ви застрелям. Още не.

Върнах куршумите в пълнителя, сложих го в пистолета, вкарах патрон в цевта и освободих предпазителя, а после прибрах пистолета в джоба си. Идеално пасваше там. Бях приключил, когато конвоят спря — малко след портала.

— Аз не се тревожа, гайджин — каза Икигами. — Ти си мъртвец. Всички вие сте мъртъвци. Това искаше Грифит сан. Тук просто ще изчезнете.

— Не се надявай на такова нещо, заднико. — Открехнах вратата на лимузината и избутах трупа на Сянката навън. Вратата на шофьора се отвори и големият американец изскочи навън. Очите на Икигами светнаха, но отново помръкнаха, като видя как мъжът се строполи по лице на асфалта.

Излязох, хладният утринен въздух ме лъхна и се протегнах.

— Добре ли са всички?

То Шо излезе от предната врата на лимузината.

— Аз съм добре. Страхотен ден, а?

Гордо гледах как стрелците ми и тези на То Шо излизат от джиповете сами. В продължение на десет часа бяхме репетирали различни варианти. Господи, колко обичах да работя с групите.

— О, мистър Икигами — казах, — мисля, че е по-добре да излезете и да видите това. Изглежда, някои от хората ви ги е хванала смъртоносна автомобилна болест.

Глава двадесет и втора

Не можеше да става и дума за кражба на друг самолет. Единственото място, на което можеше да се отиде, беше Ацуги — японско-американска военновъздушна база близо до Йокосука. Но със себе си носехме прекалено много плячка, за да можем да се вмъкнем в базата, без да ни забележат. Имахме товар ракети „Томахоук“. Имахме и напречни сечения на частите на ракетите, ядрени компоненти и други неща, които бяхме взели от склада на Икигами. Някои от материалите бяха от Северна Корея. Това ме впечатли. Чудех се какво ли са получили кимчиядците за помощта, която бяха оказали на Хидео Икигами.

Е, То Шо щеше да разбере. Той беше човек, който довежда нещата докрай. Особено когато ставаше въпрос за предатели. Той разреши проблема с превоза. Подари ни частния самолет на Хидео Икигами — „Гълфстрийм-IIIА“ с допълнителни горивни резервоари. Полетният диапазон от 5800 мили щеше да ни позволи да летим от Токио до Феърбанкс, а оттам до Вашингтон. А най-хубавото беше, че сметката за горивото трябваше да заплати „Мацуко“.

Като се имат предвид събраните веществени доказателства, както и признанията на петимата служители на „Мацуко“, които свалихме от танкера, То Шо реши, че Икигами сан може да бъде задържан в „Куника“ за около 48 часа, без това да нарушава законите, нито да създава излишни вълнения в организацията на Икигами. Старецът и друг път беше изчезвал по частни задачи. Това щеше да ми позволи да се справя с Грант Грифит и Пинки Прескът. Японският ас нямаше да може да се обади на приятелчетата си в САЩ.

„Червената клетка“ се промъкна в Токио в голям фургон без прозорци. Изкъпахме се в щаба на „Куника“. То Шо отвори личното си барче в долното чекмедже на бюрото си и ободрен от лековития балсам на доктор „Бомбай“, се обадих на Майк Ригън и го помолих да опакова моите неща в плик на „Федерал Експрес“ и да ги прати на Стиви Уондър. После се обадих на Стиви, за да му кажа какво ще получи.

Беше доста красноречив.

— Без майтап — каза. — Истински благодарен съм за това, което ще получа.

Казах, че съм сигурен в това. И Уондър не се нуждаеше от хора като Грифит и Пинки.

— Какво да направя с тях?

— Пази ги. — В моя притъпен от джина словашки мозък се оформяше план. — Помниш ли колко весело си прекарах ме миналия ноември сред природата?

Почти си представих как върти глава наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно.

— А, до старата странноприемница ли?

— Точно така.

— Е, да, приятно беше.

— Радвам се, че го одобряваш. Наеми два пикапа и ги остави на паркинга на летище „Уорингтън“. — Пистата там беше достатъчно дълга, за да се приземи самолет като гълфстрийма, а аз не исках да кацаме на летище „Дълес“, което беше по-удобно, но според думите на Уондър гъмжеше от ченгета на ФБР. — Сложи ключовете от вътрешната страна на броните. Надраскан ги с тебешир, за да знам кои са моите. После иди при Юта и Дон. Чакай ме с пакета от „Федерал Експрес“. И не забравяй: пази се през цялото време.

— Няма проблеми. — Уондър, доказал себе си в боевете ветеран от Морската пехота на САЩ (или както я наричаха Заблудените чеда на чичо Сам)116, имаше два медала „Сребърна звезда“ от Виетнам за това, че е правил лоши неща в близост с мистър Чарли и други отбрани злодеи.

Всъщност той обожава тези неща. Идиотите като него си приличат — напълно откачени са. И затова ми харесват толкова.

Отидохме до летище „Ханеда“ южно от Токио, където под внимателния надзор на То Шо се натоварихме във фирмения самолет на „Мацуко“. Тесничко беше, но успяхме да напъхаме всичко на борда, включително оръжията и патроните си, както и веществените доказателства, които бяхме събрали на борда на „Акита Мару“. То Шо запечата най-важната информация с дипломатически печати — нямах представа откъде ги е намерил. До Пик щеше да лети един от пилотите на „Мацуко“, когото извикахме да го подсигурява.

За да е сигурен, че всичко ще мине добре, То Шо нареди на своето пънкарче да дойде с нас. Йоши, който носеше дипломатически паспорт и свободно говореше английски език, стана причината американските митници да не ни създават проблеми за оръжията. Американците знаеха само, че реактивният самолет на „Мацуко“ е по ПП — за вас, цивилни, това е Правителствена поръчка — и товарът му, подходящо запечатан с дипломатически печати, беше неприкосновен.

Ако можеше да възникне проблем, то той се криеше у нас, хората от Американските военноморски сили. В края на краищата нас ни преследваха. Освен това нямахме паспорти, а кредитните ни карти и документите за самоличност бяха фалшиви и това вероятно беше добре известно на ФБР. Самолетът и товарът му може да бяха неприкосновени, но нас — кучета ни яли.

На То Шо му трябваха почти три минути, за да разреши този проблем. Появи се с шест дипломатически паспорта от Коста Рика. Конфискували ги при разкриване на операция по продаване на жителства в посолството на Коста Рика.

— Истински са — каза той. — Въпросът е дали можем да ги приготвим навреме.

Престояхме в „Ханеда“ шест часа, докато един екипаж от отдела в „Куника“, еквивалент на нашия Отдел за технически услуги — фалшификаторите, които уреждат смяната на документите, — ни направи снимки и ги залепи в паспортите, дадоха ни визи и поставиха печати за влизане в Япония. Дадоха ни и визи за САЩ.

— По дяволите, как се снабдихте с тези неща? — посочих релефния печат в червено, бяло и синьо на петата страница, където според консула на САЩ, наречен Мерилин Повънмайър, аз притежавах дипломатическа виза за влизане в Съединените американски щати и в републиката, където беше издаден паспортът.

— Има някои неща, които дори ти не трябва да знаеш — каза То Шо. — Това е едно от тях. Но печатът на визата е истински.

Трябва да се запомни — съгласих се да приема, без да подлагам нещата на съмнение.

— Благодаря, Тош… и да ти го начукам много.

Поклони се по японски и ме прегърна по американски.

— Пази се, смотан космат гайджин заднико.

— Трудна работа, смрадливецо.

— Е, в такъв случай ти пожелавам приятно прекарване.

— Това е друго.

В гълфстрийма имаше телефон и след като прелетяхме над щата Монтана, аз се обадих.

— Кабинетът на адмирал Прескът.

— Кажете му, че се обажда Дик Марчинко.

Ясно долових ахкане.

— Да, сър.

Пинки се обади почти мигновено и започна да ръмжи и да ме заплашва, като на всяка втора дума използваше „гореказаното“ и „по дяволите“. Оставих го да бръщолеви. Не плащах този разговор. Когато се поуспокои, успях да пусна няколко думи.

Нещата, които му казах, го накараха да наостри уши. Казах му какво и как исках и че ако не направи нещата така, както искам, ще разбива големи камъни на по-малки камъни в затвора в Левънфорд до края на живота си.

Сбогувах се не особено дружелюбно. Погледнах часовника си. След три часа щяхме да кацнем в Уорингтън. Време беше да поспя.

Обезвредихме охраната на Грант Грифит в „Хъстингс“ без проблеми. Те не очакваха никого, пък и не носеха някакви особени оръжия. Така че когато Грант и Пинки дойдоха, униформените полицаи под наем, както и тримата прислужници на Грифит, двамата икономи, камериерът му и човекът от конюшнята бяха навързани и складирани в един обор наблизо.

Бях отворил бара в огромното фоайе на „Хъстингс“ и се почерпих с три джина „Бомбай“. Стиви, който дойде с нас за празненствата, сърбаше истинско английско горчиво пиво, което идваше от едно буре в мазето. Останалите момчета се придържаха към „Куърс“.

Когато чухме колите отвън, вече бяхме нагласили всичко.

Пръв влезе Грифит. Видя ме и езикът му инстинктивно се плъзна по горната му устна.

— Дик…

— Да ти го начукам, смрадливецо.

Докато влизаше във фоайето, Гадния се приближи зад него и го пребърка, после го бутна към мен.

— Чист е, капитане.

Сега беше ред на Пинки. Малката бира го опипа и извади сгъваем нож от неръждаема стомана от униформеното му сако. Подаде ми го.

Пинки ме гледаше гневно.

Отвън се дочу шум от борба. Проверих какво става през стъклото на предната врата и видях, че Чери, Под и Пик бяха обезвредили тримата шофьори и шестимата мъже от Следствената служба, доведени от Пинки за охрана. Бедните смотаняци лежаха по лице на чакълената настилка с белезници на ръцете си. Валеше и вероятно щяха да настинат. Лошо. Но не можеха да се скрият от дъжда, тъй като Нод стоеше под навеса на вратата и ги наблюдаваше с готов за стрелба автомат МП-5. Нод можеше да улучи десетцентова монета от десет метра, без да се прицелва.

Поведох двамата пленени през фоайето. Токовете ми тропаха по чамовите дъски на пода. Преминахме по дългия коридор и през арката, след което влязохме във фоайето на Грифит, където ризниците се осветяваха от скрити прожектори. Посочих към двата стола с прави облегалки, които бях разположил в средата на стаята.

— Сядайте.

Грифит понечи да каже нещо. Грабнах реверите на белия раиран костюм от „Севил Роу“ и го повдигнах на двадесет сантиметра от пода.

— Казах сядай, тъпако.

Върнах го на пода и той седна. Успокоих се. Харесвам хората с чувство за ориентация.

Пинки не чака подкана.

Грифит нагласи ръба на крачола на панталона си. Поигра си с римския си пръстен. Показа ми тройните копчета на ярката си раирана риза от „Търнбул и Асер“. Прекара длан през гъстата си бяла коса. Оставих го да шава.

Огледах ги.

— Знаете ли — казах. — Това ми прилича на онези филми с Чарли Кан, дето Чарли — аз, неговият първороден син, — Гадния ето там, и всичките му останали чеда — повечето от тях видяхте отвън — събират всички заподозрени в една стая. Чарли отива при престъпника и казва на всички кой е той.

Налях си нова доза джин в гравираната кристална чаша.

— Е, господа, в случая престъпниците са само двама и са тук. — Сложих си още лед. — А неприятният факт е, че не всичките ми синове успяха да се върнат.

Разклатих напитката си и отпих.

— Господа — продължих. — Не искам да ви обърквам с терминология, но всичко се оказа едно голямо групово начукване.

Устата на Пинки зейна. Вдигнах показалец към него и го размахах.

— Още не. Ще поговориш по-късно. Както казваше Чарли Кан, „Полевият телефон, окачен на генералските топки, спомага за провеждането на интересни разговори“.

— Господи… — Очите му се разшириха.

— Успокой се, Пинки. Пошегувах се.

— Не ми беше смешно.

— И случилото се не беше смешно.

Отпих и поставих чашката върху една от античните френски маси на Грифит. Той изохка, щом кристалът докосна дървото.

— О, Грант… съжалявам. Колко лошо Дики надраска масата ти. — Отворих ножчето, което Малката бира беше взел от Пинки, и го забих в масата. Пробих сложната инкрустация. — Сега няма за какво да се притесняваш.

Грифит понечи да се изправи.

— Това е Луи Шести…

Ударих го през лицето с опакото на ръката си. От ъгълчето на устната му потече тънка струйка кръв. Доближих лицето си на сантиметър от неговото.

— Не ми пука, ако ще да я е направил самият шибан Крал на слънцето — казах. — Аз загубих хората си, защото си алчен шибан предател.

Направих знак на Пик, който отметна брезента от сандъците с ракети „Томахоук“, които бяхме складирали тук.

— Той открадна тези неща от Сийл Бийч — казах на Пинки. — Продаваше ги на приятеля си Хидео Икигами, собственик на „Мацуко Машин“. Помниш тази фирма — те продадоха фрезите на руснаците, за да могат да си направят ядрените подводници толкова тихи, колкото нашите.

— Знам, че ги открадна — каза Пинки.

— Знаеше? Господи, Пинки, в такъв случай защо не направи нещо?

— Дълга история.

— Обзалагам се, че е така — казах.

Пинки въздъхна, а после проплака:

— Нищо не съм направил.

— Не си направил нищо, Пинки — прекъснах го, — защото този задник — посочих с пръст Грант Грифит — те шантажираше, за да му помагаш.

— Какво искаш да кажеш? — запита Пинки.

— Искам да кажа, че си шибан предател.

Пинки не обърна никакво внимание на обвинението ми.

— Честно казано, Дик, изненадан съм, че не си схванал какво става. Смятах те за по-умен.

— Знам достатъчно. — Вдигнах джина и отпих. — Знам, че те шантажираше. Шантажирал е други хора. Имам шибаните досиета. Но няма да говоря за това. Смяташ, че не знам какво става ли? Слушай, тъпако, схващам много бързо. Знам, че от мига, в който се натъкнах на онези шибани кимчиядци в „Нарита“, животът ми се превърна в ад.

Знам, че ти и Грифит ме върнахте на служба, защото, ако съм униформен, щеше да ви е по-лесно да елиминирате заплахата, която представлявах за контрабандните ви операции. Знам, че се опитахте да ме прецакате, опитахте се да прецакате и „Червената клетка“. Изпратихте ни в Щаба на Военноморските сили, за да ни хванат.

Пинки не изглеждаше убеден и затова продължих:

— Когато това не стана, ни изпратихте в Сийл Бийч. Защо? Защото при следващата ревизия щяха да бъдат установени липсите на ракети и нас щяха да обвинят за нещата, които вършеха Грифит и приятелите му от „Сетюриънс“.

Отново погледнах Пинки. Не изглеждаше разтревожен. Защото беше задник. Чувствах се щастлив, че мога да го убия.

— После ни засилихте в Северна Корея. Надявахте се, че кимчиядците ще сторят това, което вие не можахте — да ни избият до един.

Пинки въздъхна.

— Значи си се досещал за всичко.

— И още как.

Изражението на лицето му се промени.

— Ще загубиш.

— Не ми пробутвай тъпотиите си, Пинки.

— Не ти ги пробутвам. — Стана и отиде до телефона, поставен на стойка от мрамор и орехово дърво. — Вдигни телефона.

Добре. Навит бях. Вдигнах слушалката. Нямаше никакъв сигнал. Казах:

— Ало?

Отговори ми един глас:

— На телефона е полковник Макарти.

Кой беше полковник Макарти, мамицата му?

Сигурно беше много досетлив, защото веднага отговори:

— Началник на военната полиция от Морската пехота на САЩ.

Значи беше от Куантико.

— С какво мога да съм ви полезен, полковник.

— Свалете оръжието. Имението е заобиколено от огромна военна част.

Лицето ми сигурно ме издаваше.

— Казах ти — обади се подигравателно Пинки.

— Нищо не си ми казвал, смрадливецо.

— Налей ми малко джин, Дик.

Това беше най-интелигентното нещо, което каза през цялата вечер. Кимнах към Уондър. Той му наля един инч напитка в чашата, добави лед и я подаде на Пинки.

— Да ви е сладко, адмирале.

— Благодаря. — Пинки огледа отблизо огледалните очила за стрелба на Уондър. — Познаваме ли се?

— Мисля, че не.

Пинки пое чашата и седна в удобно кресло. Отпи от джина.

— Е, Уондър… нали така се казвате?… Добри коктейли правите.

Обърна се към мен:

— Знаехме за Грифит, но не можехме да направим нищо. Сложно беше. Ако някой започнеше следствие, в което дори съвсем слабо се намекваше за Грифит, то се прекратяваше отгоре. Има прекалено много високопоставени приятели. Това е по-сложно дори от аферата „Тейлхук“, а и по-опасно. В края на краищата ние говорим за сигурността си, за ядрени оръжия.

Пинки разклати напитката си.

— Затова се нуждаехме от истински дивак, който да раздвижи нещата.

— Това бях аз, така ли?

— Точно така, капитане. Знам колко мразиш командването. Знам как работиш. Почти можех да гарантирам, че на пряка заповед ти няма да се подчиниш и ще направиш операцията в стил „Ако няма други указания“. В дебелата ми словашка тиква започнаха да се подреждат късчета информация и факти.

— Искал си да побеснея.

— Точно така. Знаехме, че нещо става. Но честно казано, Дик, системата си има своите ограничения и колкото и да не ми е приятно, трябва да ти кажа, че Грифит и хората му знаеха как да я манипулират. По-добри бяха от нас.

Погледна ме полуусмихнато и направи гримаса, сякаш много му се искаше да се изправи, но се въздържа. Въздъхна силно.

— Но ти пък си по-добър от тях. — Пинки отново отпи от джина. — Дик, имаш ли нещо против да добавиш още малко лед?

Взех му чашата и отидох до бара. Гласът му ме последва:

— Не ми харесва как работиш, Дик. Честно казано, мисля, че ако страната ни не воюва, трябва да те държим в клетка. Но понякога имаме нужда от животни. Такъв беше случаят и сега. Когато Грант отиде при командващия, за да уреди връщането ти в армията, ние решихме, че това е златна възможност, и се възползвахме от нея.

Бръкнах в кофичката с лед, извадих малко лед, натроших го в юмрука си и ги пуснах в чашата му.

— О — обади се Пинки. — Няма нужда да го раздробяваш. И на кубчета си е добре.

Върнах му напитката.

— Благодаря ти, Дик.

Погледнах Пинки. Беше един шибан идиот, бюрократ, тъпак и смотаняк. Беше придирчив, надут лайномозъчен задник с малка пишка.

— Искаш да кажеш, че си нагласил цялата тази верига от събития? Не си толкова умен, Пинки.

Той протегна дългите си крака, прекръсти ги в глезените, сръбна си джин и махна с ръка.

— Дик, Дик, не ми прави това, за което постоянно обвиняваш Военноморските сили.

— Какво е то?

— Подценяват те.

Това ме накара съвсем да млъкна. Имаше право.

— Добре, Пинки. Нека поставим и теб под съмнение. Как ме навря във всичко това?

Пинки обясни. Чул беше за историята в „Нарита“, когато телеграмата от военноморския аташе в Токио е попаднала на бюрото на командващия. Пинки обясни, че случаят в „Нарита“ е „ужилване“, нагласено от него и от Грифит с одобрението на командващия. Но всъщност тук имаше хитрина — операцията била предназначена да провери доколко Грифит е ангажиран с контрабандното пренасяне на оръжия. Ако детонаторите се загубеха в една уж непробиваема операция, то командващият и Пинки щяха да добавят още една черна точка към досието на Грифит.

След това пристигнала телеграмата с описание на моето присъствие. Обадил се на Пинки, който след като погълнал четвърт опаковка хапчета „Малокс“, звъннал на приятеля си Тони Меркалди в Разузнавателния отдел на Военноморските сили на САЩ.

Изразих изненада, че и той познава Мерк. Пинки каза, че има много по-широк кръг от познати, отколкото подозирам.

Както и да е, той продължи да обяснява, че знаел какви приятели сме с Мерк от почти двадесет години, още от колежа на Военновъздушните сили в Монтгомъри, Алабама, където двамата прекарахме по-голямата част от 1976 г. Затова помолил Мерк да му помогне и да ме препоръча на един бизнесмен, когото започнали да заплашват. Пинки знаел, че този човек искал Грант Грифит да представя фирмата му за някакъв договор за Военноморските сили.

Значи Пинки се е криел зад заплахите срещу Джо. В края на краищата това наистина се оказа номер.

— И после? — попитах.

— И после ние те оставихме да побеснееш и да свършиш това, което трябва.

— Какво искаш да кажеш с това ние?

— Аз. Аз и главнокомандващият. Изпратихме те там, където смятахме, че ще намериш улики срещу Грант. Не намери нищо в щаба, но пък се натъкна на златна мина в Сийл Бийч.

Е, не бях излязъл съвсем без нищо от щаба. Под пода на кухнята си криех неговото досие с надпис „Ловец на лисици“ и снимките на Пинки в момента на flagrante delicto. Ho моментът не беше подходящ да ги изваждам.

— Ти и командващият ли измислихте това? Двамата?

— Ние сме единствените, които си имат доверие.

Погледна към мястото, на което седеше Грифит.

По лицето на Грифит се виждаше, че е подценил Пинки повече и от мен.

— Той е много, много силен човек — добави Пинки.

Грифит се изправи. В ъгъла на устата му все още имаше малко кръв.

— Това са глупости — каза той. — Нищо няма да се случи.

Пинки го погледна.

— И защо, Грант?

Грифит започна да си играе с древноримския пръстен.

— Защото никога няма да ме пратят на съд — уверено каза той. — Е, Пинки, та аз знам твърде много. Прекалено много тайни са ми известни. Знам и за доста кирливи ризи. Дори и да ме осъдят, шибаният президент ще ме помилва — ако желае да бъде преизбран. Имам записи, досиета, документи. Имам всякакви улики, които ще ми помогнат.

Пинки посочи сандъците.

— Ние също.

Грифит направи презрителна гримаса.

— Ракетите ли? Те са само брънка във веригата. А не можете да извадите цялата верига на показ, без да застрашите националната сигурност. Грифит се изсмя подигравателно. — Вижте какво, Пентагонът и Държавният департамент няма да ви позволят да покажете тези неща. Вашите „улики“ доказват, че Съединените щати се занимават с тайни операции. Ще доведат до разкриването на източници на информация и методи на работа. Ще демонстрират как работите в съюзнически страни без разрешение. Няма начин да го направите. Никога. Невъзможно е.

Разбира се, беше прав. Можеше да разчита на шантажа, а като доказателство за това служеше дискът от компютъра му. Нашите улики бяха тайните на страната ни. И тъй като знаеше, че не можем да ги използваме срещу него, кучият син щеше да се уреди да излезе на свобода.

Този вид realpolitik117 винаги ме е притеснявал до полуда. Не обичам да гледам как хора като Грант Грифит, убивали или вършили други безчестия, отново застават в началното положение и прибират двеста долара118, вместо да отидат право в затвора. И все пак беше по-добре човек да е реалист. Особено ако става дума за политика.

Погледнах към Пинки.

— Знаеш ли, че може би има право — казах.

Пинки поклати глава.

— Известно ми е какви са деликатните политически последствия — печално произнесе той. Пресуши джина си. — Е, какво предлагаш.

Нямаше какво да кажа. Затова не казах нищо. Просто извадих „Валтера“ от джоба си, протегнах ръка и изстрелях една в гърдите му от два метра разстояние. Много бързо стана — бам-бам-бам, бам-бам-бам. Бившият министър на отбраната примигна. После се строполи като кървава купчина на земята, без да промълви нито дума.

— Това е за двете момчета — казах на трупа му.

Обърнах тялото му с крак и с удоволствие забелязах, че нито един от куршумите не беше преминал през тялото му. Куршумите „Елей“ бяха точно такива, каквито ги представяше рекламата. Можех да напиша цяло препоръчително писмо и сигурно щях да го направя.

— Според уставите на Военноморските сили — обясних на Пинки аз — използването на смъртоносно оръжие е оправдано, ако е застрашена сигурността на ядрено оръжие. — Посочих към сандъците. — А това не ти е шибан пилешки дроб.

Лицето на Пинки беше бяло като тебешир. Но успя да преглътне, да кимне с глава и да каже:

— Имаш право, Дик, приемам.

Почистих пистолета и го метнах върху трупа на Грифит. Телефонът звънна. Предположих, че е полковник Макарти, който искаше да разбере какво става. Имаше хора с по-големи заплати от моята, нека те да обясняват. Вдигнах слушалката, затиснах я с длан и я подадох на Пинки.

— Виж какво, адмирале. Оправи цялата тази каша — ти си шибаният шеф с тълпата си бойци. — Замислих се за нещата, които бях казвал и извършил. Пинки твърде бързо прие, че употребих оръжие.

— Нали знаеш, че и аз бих застрелял кучия син?

— Moi?

Пое слушалката от ръката ми.

— Почакайте малко, полковник. Имам да свърша още малко работа, преди да дойдете с вашите хора.

Сега беше негов ред да закрие слушалката. Изгледа ме с невинния си поглед на новородено.

— Дик, кога ли съм можел да те контролирам? Ти си отстъпник, завършен отцепник и всеки във Военноморските сили го знае.

Той беше хитър измамник и долен задник и в този момент ако имах друг патрон, щях да убия и него. Но пистолетът беше празен.

Сега започвах да осъзнавам истинските последици от това, което бях направил.

— Е, Пинки, да ме вземат мътните, вероятно ти ще получиш още една звезда.

Той ми пусна вялата си усмивка.

— Зная. И го заслужавам.

Заслужил го беше. Аз носех белезите, а задници като Пинки — звездите. Прииска ми се да го изритам в топките.

Но, честно казано, нямах сили. Бях уморен. Уморен до смърт. Искаше ми се да бъда във вила „Свирепия“ със сауната, ваната с джакузи и чаша джин „Бомбай“.

— Отивам си у дома — казах. — Вземам си хората и се прибирам.

Погледнах Уондър, Чери, Гадния, Пачия крак, Малката бира, Пик и Нод. После изгледах Пинки. Той не струваше колкото урината им.

— Хайде да вървим да се натряскаме — казах и тръгнах по коридора.

— Не се отклонявай много от резервата си — обади се Пинки. — Може отново да имаме нужда от теб.

— Има много да чакаш.

Пинки размаха пръста си с маникюр.

— Не се заричай, Дик.

Всъщност, когато излизахме, кучият му син си свиркаше мелодията „Направих го, както исках“.

Това никак не ме притесняваше. Нали имах шибаната му папка от Следствената служба.