Червената клетка

Глава десета

Дойдоха да ме вземат с хеликоптер. Вдигах тежести зад къщата, когато чух да се приближават. По шума познах, че са с хеликоптер УХ-1X. Трябва да бяха кацнали далеч на юг, в 40 — така наричам огромната, засята с царевица площ от четиридесет декара от другата страна на пощенската ми кутия, — защото петнадесет минути трамбоваха нагоре по пътя, после надолу по пътеката към гаража, помотаха се около къщата и чак тогава ме забелязаха през тясната пролука зад верандата, както си вдигах 160-килограмовата тежест.

В затвора започнах да се занимавам редовно с физическа подготовка на открито. Пейката с тежестите в лагера за лоши момченца в Питърсбърг се намираше на около двеста метра от спалните помещения върху петдесетина квадратни метра бетонна настилка непосредствено до игрището с ниски баскетболни кошове за нас, дето не можем да скачаме като чернокожите баскетболисти. В шест часа всяка сутрин, в студ и в пек, минавах покрай кулата на охраната, махах за поздрав и започвах упражненията си. Слагах само шорти от изкуствена материя, маратонки „Найки“ и лента като на тенисист независимо дали температурата е тридесет и пет градуса или минус десет градуса. Правех го по две причини. Първо, за мен това беше опит да видя доколко мога сам да си налагам дисциплина с всеки изминат ден. Второ, така карах другите затворници да се чудят какво става. Беше добре да знаят, че не съм човек, с когото могат да се будалкат, без да се налага да им го казвам специално.

И познайте какво стана? Никой не се закачаше с Дик Диверсанта или както ме знаеха в Питърсбърг, Лобо, човека-вълк. Политици мошеници, търговци на наркотици, доносници, криминални престъпници от света на бизнеса и мафиоти — всички те ме виждаха как гол вдигам тежести през януари, с пръсти, замръзващи върху стоманения прът, и разбираха, че съм абсолютно, напълно и съвсем откачен. Връщах се след едночасово физическо натоварване — от тялото ми се вдигаше пара, по брадата ми имаше парченца лед, а в шантавите ми очи искреше блясъкът на лудостта — и им ставаше ясно, че искам да ме оставят на мира.

Най-интересното беше, че по време на физическата подготовка на открито установих нещо типично за водолазите — усещането за болка ми харесваше. И затова, когато купих вила „Свирепия“, която се продаваше в комплект със сауна и вана с джакузи, където да грея старите си, уморени и лесно замръзващи кости, налях плоча три на три метра, сложих отгоре й една яка пейка за вдигане на тежести и тон желязо и възобнових ежедневния си навик от затвора.

Тази сутрин температурата беше минус шест градуса. Вече половин час вдигах тежестите. По брадата си имах лед, а от гърдите ми се вдигаше пара, когато, задъхани от половинкилометровата разходка, се появиха двама щабари с по четири нашивки и с тежки шинели и двама едри типове от охраната в сини дрехи. Изглеждаха ми особено, но не мислех да си прекъсвам гимнастиката заради тях, така че продължавах да си лежа, да вдигам тежестите и да зяпам ноздрите им.

Накрая високият с тъмните косми в носа се обади:

— Подполковник Марчинко?

Вдигнах още пет пъти.

— Кой пита?

— Аз съм полковник Тобайъс, а това е полковник Бъргър. От кабинета на командващия военноморските операции сме.

— Силно съм впечатлен. Това означава ли, че сте архангели или някакви подобни? — Последваха още пет вдигания. — Е, та защо е това посещение?

Тобайъс дойде до предната част на пейката и постави ръка върху пръта, който се намираше малко над гърдите ми.

— Връщат ви на активна военна служба. Моля да се облечете и да дойдете с нас.

Оставих го да ме зяпа, вдигнах тежестта още десет пъти и станах от пейката. Отърсих брадата си от леда.

— Да ви го начукам много, господа, но що се отнася до мен, това е БСТПСГ.

Бъргър, висок луничав лайнар, на всичкото отгоре и с трапчинки на бузите, изръмжа:

— Ъ?

— Бил Съм Там, Правил Съм Го. Няма нужда да се повтарям.

— Вие не постъпвате доброволно — обади се Тобайъс, хубаво момченце с пръстен от академията. Подаде ми един незапечатан плик.

Отворих го и прочетох лошата новина. Във Военноморските сили се използва един технически термин за това, което сега ми правеха: чукане на пръч.

— Не можете да го направите.

— Моля ви, подполковник — каза Бъргър, като изтръска пърхота от раменете си. — Заповедта е законна и задължителна. Аз съм юрисконсулт на командващия военноморските операции и може да ми вярвате.

— Но… — За първи път в живота си не знаех какво да кажа.

— Така че ако обичате — каза Тобайъс, — или се облечете и елате с нас, или ще накараме тези помощник-боцмани първи клас да ви докарат в белезници. Изборът си е ваш, приятелю.

Пинки беше станал още по-досаден за последните пет години, откакто не го бях виждал. Беше си все същият нервен и кльощав слабак с кисело изражение. Униформата не му стоеше както трябва. „Будвайзерът“ на гърдите му изглеждаше прекалено голям и не на мястото си. Така и не разбрах как е станал тюлен. Нямаше никакви мускули. Когато влязох, той стана от креслото си, гънейки се, както високите клоуни се измъкват едва-едва от малките автомобилчета на цирковата арена. Стори ми се, че е напълно мек, като китова кост или по-точно като пилешки хрущял82.

Беше и доста състарен. Косата му, някога пепеляворуса, сега беше станала пепелявосива и допълнително подчертаваше мъртвешките черти на лицето му. Освен това се бе прегърбил още повече, сякаш е износен от голямото бреме на службата си. Приличаше на съсипан счетоводител.

Когато ме видя, облещи очи като понички. Не зная дали го смущаваха косата и брадата ми, които не съответстваха на уставните изисквания, или това, че съм още жив.

Протегнах ръка.

— Хей, Пинки, все още ли ти плащат вредни и опасни, за да местиш тези листа?

— Здравей, Дик — намусено отговори той, като се обърна към прозореца, за да не се ръкува с мен.

Но Пинки не беше сам в кабинета си. И Грант Грифит се намираше там. Бившият министър на отбраната седеше зад бюрото на Пинки, ухилен като шибания Червен котарак83, и играеше с древноримския си пръстен. Облечен в сив костюм на тънки райета, колосана бяла риза и синя вратовръзка на дребни точици, изглеждаше съвсем на мястото си в съдийския стол с висока облегалка. Липсваше му само съдийското чукче. Поде разговора.

— Дик, Пинки, моля — посочи към двете кресла, които се намираха пред бюрото, и махна с ръка да седнем.

Седнахме, както ни нареди. Тобайъс и Бъргър отвориха тежка куриерска чанта и ми подадоха дебело един сантиметър топче листа. На всички бяха поставени кръстчета на местата за моя подпис.

В тези споразумения гъмжеше от изрази като „с настоящото“, „долупосочен“ и „гореупоменат“. Ако някога бъдат обяснени на нормален език, ще стане ясно, че съм извикан за активна служба заради уникалния си и неоценим опит в определени области, най-вече изпращането на лоши типове там, където по право им е мястото. Освен това сега бях повишен в полковник, което означаваше, че имам всичките права и заплатата на полковник, само дето не бях одобрен (и никога нямаше да бъда) от Сената. Знаех това. Преди също ме подготвяха за полковник, докато враговете ми — предвождани от Пинки Прескът — отидоха при министъра, отговорен за Военноморските сили Джеймс Уеб, и го убедиха да изтрие името ми от списъка.

Повишението спадаше към добрите новини. Договорите също уточняваха, че ако някога повторя и дума от това, което чуя, прочета или видя по време на службата си, ще бъда пратен в затвора за останалата част от живота си sans съдебни дела. Освен това декларирах, че никога няма да пиша друга документална книга за деянията си, освен ако не получа предварително писмено разрешение за това от Военноморските сили. Добре. Отсега нататък ще пиша проза. В договора не пишеше нищо за проза. Майната ви, Военноморски сили.

Въздъхнах. Стори ми се странно, че с едно движение на химикалката се сдобих с нашивка, но загубих повечето от конституционните си права. Е, позволете ми да ви попитам, законът на Нютон ли е в действие, или този на Мърфи?

След като приключихме с бумащината, Грифит стрелна с поглед двамата придружители с четири нашивки, те кимнаха и се оттеглиха толкова тихо, като икономи от викторианска Англия, каквито си и бяха.

— Предполагам, че трябва да започна с клише: И двамата се чудите защо ви събрах тук — поде Грифит, притиснал дългите си пръсти един към друг във формата на къщичка. — Е, нека обясня.

Това не беше Мойсей, нито проповедта му на планината, но не се различаваше много. Монологът на Грант продължи повече от половин час и съдържаше следните важни неща:

Най-напред, беше успял да убеди приятеля си, командващия военноморските операции, да ме извика отново, защото вярва, че мога да помогна на страната да разреши един от най-критичните проблеми със сигурността, т.е. кръвоизлива на ядрени технологии към Северна Корея, както се виждаше от престоя ми в „Нарита“.

Освен това за Грифит беше очевидно, че има организирана програма за кражба на ядрени технологии и „Червената клетка“ под мое ръководство трябва да бъде използвана, за да спре тези кражби, преди средствата за масова информация да се досетят за проблема. По този начин всичко щеше да се оправи и отбранителната институция да покрие нещата.

В края на краищата, продължаваше с рапсодията си Грифит, администрациите идват и си отиват, но системата остава. Системата е вечна.

Грифит ни се ухили. Той не беше ли доказателство за това? В края на краищата той беше олицетворението на безсмъртието на системата. Обясни, че като оставим шегата настрана, трябва да бъде защитена системата, а не политическите цели на определен президент или администрация.

Защо? Защото защитата на отбранителната институция означава сигурност на нацията. Това беше неговото далновидно мнение, както и на командващия и други подобни на него.

Освен това така бизнесът можеше да върви спокойно. Всяка програма, която настоящата администрация се опита да приеме, като се почне от политиката за Близкия изток и се стигне до предложенията за данъците за здравно осигуряване, непременно изтича към пресата. Белият дом е кофа без дъно. Пентагонът е малко по-добре. А що се отнася до Капитолийския хълм, е, всички знаем, че там е пълно с дребнави и егоистични задници, работещи на принципа всеки за себе си. Грифит се изсмя цинично:

— Тук съм от три десетилетия и все още не съм видял конгресмен или сенатор, който да предложи да плати чек за обяд или вечеря. Интересуват ги единствено парите и преизбирането им.

Извини се за отклонението. Призна, че Конгресът е едно от нещата, които би искал да изключи от работата си. Но те коват законите, с негова помощ, разбира се.

Накрая завърши с извода, че единственият начин да свършим работа е да постигаме целите си по таен начин. А според него в това аз бях майстор. Нямаше по-черен, по-страшен от Дик Марчинко Диверсанта. Следователно бях този, който трябва да се запише като доброволец за мисията.

Когато Пинки изсумтя, Грифит го сряза — каза му, че досега той само се е провалял. Изтъкна администраторските способности на Фъшкията, но го скастри за лошия му оперативен усет. Пинки се намръщи, но стисна устни.

Грифит продължи, че що се отнася до мен, идва ред на моркова и пръчката.

Обясни, че аз съм офицер, който става приятел на бойците, обича да пие със старшините в каюткомпанията, а не да сърба портвайн в собствената си каюта. Продължи, че ако наистина съм толкова загрижен за живота на хората си, то трябва да си върша работата добре. Защото, ако се проваля, „Червената клетка“ ще бъде разформирана и стрелците й — разпръснати по други специални групи. А всички хора, с които съм работил, или ще бъдат преназначени на други длъжности, или уволнени. Разбира се, за него това щеше да е много неприятно. Такава загуба на талантливи мъже. Но ще стане. Не трябва да се съмнявам и за миг.

Значи щях да съм командир на „Червената клетка“ с пълното одобрение на командващия военноморските операции, разбира се. Щях да получа звание полковник, но Грант обясни, че наред с престижния пост щях да поема и много отговорности. Трябваше да докладвам за всичко на Пинки и той щеше да бъде единственият ми контакт с Военноморските сили.

От това върху грозното лице на Пинки цъфна усмивка.

Грифит държеше да бъде спазвана йерархията в командната верига винаги и за всичко. В противен случай можеше да изтече информация. Да се разчуе. Операцията щеше да се компрометира фатално.

Естествено разбирах какво правят и всичко това никак не ми харесваше. Чукаха ме по всички показатели. Ако нещата минеха добре и спася задниците на останалите, Пинки щеше да заслужи цялата слава, а аз отново щях да изляза в пенсия, тихо, без никаква заплаха от ново неприятно за него предаване по „60 минути“. Ако се осерях, то за всичко щях да бъда виновен аз и можеха да ме осъдят при закрити врати и да ме изпратят в Левънфорд за десет до двадесет години. Или можеха, както ставаше в „Мисия невъзможна“84, да отрекат, че са знаели каквото и да е за това начинание, и да заявят, че действам сам и съм отвлякъл цяла бойна единица, за да я използвам за свои цели.

Не е изключено. Правили са го и преди. Точно това се опитаха да лепнат на Оли Норт например. А кой е по-подходящ да ме обвини в такова нещо, ако не самият човек, изписал топове листа на Военноморските сили за подобни неща — Пинки Прескът. За Дики ситуацията беше „Или губиш, или губиш“.

Настъпи тишина.

— Е — каза Грифит накрая, — какъв е отговорът ти, Дик?

Добре беше планирал тази операция. Написал си беше домашната работа. Много добре знаеше какво ще кажа. Това предизвикателство беше твърде голямо, твърде невъзможно, за да го откажа и да не изглеждам като някакъв путьо в собствените си очи. Вероятно е чел отчетите за пригодността ми. Знаеше какво пише в тях, а то беше, че никога, никога не приемах думата „невъзможно“, никога не приемах, че има граници за това, което аз и хората ми можем да постигнем.

— Добре, мамицата му. Става — отговорих. Майната ми. Майната му на Диверсанта.

— Добре. Изпълнението на твоята ВДД започва от днес.

На езика на Военноморските сили ВДД значи Временна Допълнителна Длъжност.

Предпочитах да мисля за това като за Вдървен от пиене Десантник Доброволец. Казах го. Грифит се засмя.

— Винаги невъзмутим, а, Дик? — След това погледна към Фъшкията, който седеше със злъчно изражение, а кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на облегалките на креслото. — Пинки?

Посрещна го тишина.

— Пинки, чакам.

Лицето на бившия министър на отбраната придоби такова изражение, което не може да се опише, но уплаши дори имен.

Сивопепелявото лице на Пинки побледня още повече, сякаш бе погълнал кордит.

— Добре, добре. Но не ми харесва.

— О, не трябва да ти харесва, Пинки — каза Грифит, — трябва просто да го направиш. — Езикът му се плъзна два пъти по горната устна — надясно — наляво, надясно — наляво.

След това ме погледна със злобна усмивка, от която разбрах всичко, което ми трябваше. — Нали така казват истинските тюлени, Дик?

Грифит остави мен и Пинки да се разберем за подробностите. Каза, че имал среща в Белия дом. Ставало дума за нещо във връзка с търговския представител на САЩ и един от японските клиенти на Грифит. Спомних си онези японски задници от „Мацуко“ с костюми на „Блукс Бладърс“85. Със или без Мани Танто, „Мацуко Машин“ все още бяха приоритетен клиент и от него можеха да се изкарат пари.

Когато двамата с Пинки останахме сами, той престана да се прави на сърдечен. Зае мястото си зад бюрото (дървено, за ръководители първа степен), пльосна генералския си задник в креслото (облегалка висока, старши ръководители първа степен) и започна да барабани с дългите си аристократични пръсти (лайнарски, първа степен) върху бележника си.

— Нека изясним нещо от самото начало — започна той.

— Целият съм в слух, Пинки.

— Аз съм командирът — поде Пинки, а лицето му започна да почервенява. — Така каза министър Грифит. Командващият каза така. — Започна да се превъзбужда. Ще има командна верига. Ще изпълняваш заповедите. Ще изпълняваш заповедите. Ще изпълняваш заповедите. За теб съм шибаният Господ, чуваш ли? Господ!

Облегнах се на лакти върху бюрото му.

— Какво искаш да кажеш, Пинки?

Стори ми се, че ще получи удар.

— По дяволите, Марчинко…

Праас! Ударих длан по бюрото. Гледаше като застрелян. Избута се назад на големите колела на стола си и се отдалечи на два метра, за да осигури малко разстояние.

— Слушай бе, увехнал хуй, подсмърчащ задник такъв, и аз не съм очарован от това. Но е факт, че ни го натресоха — поне засега.

Гласът на Пинки се понесе дръзко към мен:

— Не ми говори така. Аз съм по-старши.

Омекнал бях в шибания цивилен живот — реших да приложа малко такт. Отправих сериозен поглед към Пинки, но видях само гърба на стола му.

— Погледни нещата в очите, Пинки. На мен не ми харесва, че ти си командир повече, отколкото на теб не ти харесва, че аз съм тук. Но от това нищо не се променя, а всичко е ясно — трябва да работим заедно.

Хванал страничните облегалки на креслото си като на проходилка, Пинки се приближи към бюрото си, вдървен като чадър.

— Е?

— Е, предлагам да измислим нещо.

— Аз вече съм го измислил — заяви Пинки. — Ти трябва да работиш в определените рамки.

Такт ли? Нищо не се беше променило. Фъшкията си беше същият инат, тъп, безмозъчен шопар, както през цялата си кариера.

— Имаш ли нещо против да ми го разкажеш грамотно?

— Разбира се, че не.

Измъкна един лист от горното чекмедже на бюрото си, сложи си чифт очила с рамки до средата на стъклото и ми прочете дума по дума старателно написаните си шубелийски идеи.

— Първо: В допълнение към останалите си задължения Марчинко отговаря за предварително определения график за ученията по охрана. Първото от останалите задължения е изчерпателно прочистване на Щаба на ВМС във Вашингтон, насрочено от настоящата служба за следващия петък в 8,00 часа.

— Следващия петък? Господи, Пинки, съвземи се!

Той дори не мигна.

— Второ: Марчинко ще бъде придружаван през цялото време от представители на главната служба от кабинета на главния военен прокурор и от представители на Следствената служба на Военноморските сили, за да е сигурно, че няма да излиза извън границите на нормалното поведение за един военен.

— Трето: Марчинко ще информира настоящата служба по всяко време за действията си — предварително.

— Четвърто: Марчинко ще получава всичките си материали от настоящата служба.

— Пето: Марчинко ще координира всички разузнавателни дейности чрез настоящата служба.

— Шесто: Марчинко ще предава доклад за дейността си и за дейността на „Червената клетка“ всеки ден в края на работното време.

— Седмо: Марчинко ще предава в настоящата служба изходящата си поща за одобрение преди изпращането й.

— Осмо: Марчинко ще съблюдава стандартите на Военноморските сили за външния вид през времето на активната си служба.

Вдигна поглед. Очите му бяха присвити, ноздрите разширени, а на устните му беше цъфнала подигравателна усмивка.

— Девето: С други думи, Марчинко няма да диша, ако аз кажа, че не може. — Пъхна листа обратно в чекмеджето. — Сега ясно ли ти е, Дик такъв?86

Разбира се. И повярвах, че има Дядо Мраз и че Елвис Пресли е жив.

— Разбирам, Пинки. Разбирам.

Когато бях във Виетнам, работех за безброй много задници като Пинки. Сковани, дребнави офицери с мозъци колкото грахови зърна, които отказваха да проумеят как тюлените могат да се използват с въображение. Вместо да ни използват на острието на копието, за да тероризираме и дезориентираме врага, те ни определяха поддържащи роли за бавните си, смотани, неефективни армади от речни плавателни съдове, чиято мисия беше лошо замислена и зле определена.

Причината да не разбират това беше, че всички те бяха обучени за шофьори на кораби, авиатори или атомни подводничари, а не за гадни, долни, кофти бойци на джунглата. За войната мислеха по общоприетия стандартен начин — статични действия, при които фронтът не се измества много и при които едната страна напада другата с огромно количество хора, за да превземе територия.

Но както всички знаем сега и както малко знаехме тогава, Виетнамската война не беше от общоприетия тип. Не беше война за територии, нямаше огромни армии, застанали една срещу друга, както по времето на асирийците. Това беше брутална война в джунглата, водена преди всичко от малки групи силно мотивирани нападатели, подкрепени от големи групи силно мотивирани бойци. За да успееш, трябва да удариш врага така, както той би те ударил: вмъкваш се, спукваш му задника от бой и изчезваш по дяволите, преди да осъзнае какво му се е случило. Повечето от офицерите от Военноморските сили, с които работех, просто не можеха да схванат това.

Защо? Някои от тях бяха глупави. Други — страхливци. Други пък бутаха моливи и водеха бойците иззад бюрата си. Някои си отбиваха номера — щабари, които имат нужда от шест месеца в зона на бойни действия, за да продължат кариерата си. Но най-опасни бяха тези, които вярваха, че са стратезите на двадесети век, както Фон Клаузевиц87 е бил през деветнадесети. Те разработваха мисии, които гарантираха осемдесет до деветдесет процента щети на американските войски, като в същото време причиняваха малки или никакви щети на мистър Виктор Чарли88.

Аз разработих ефективен метод да се справям с всички тях — „Ако няма други заповеди“. Всеки път, когато извеждах хората си на лов, подавах плановете си съобразно заповедите в щаба. Моите планове винаги започваха по един и същи начин: „Ако няма други заповеди, аз отивам в горичката, за да избия тълпа Виктор Чарлита колкото мога по-брутално: За да сторя това, ще взема една речна патрулна лодка, ще награбя толкова муниции и въоръжение, колкото аз и хората ми можем да носим, и ще се отправим към гората. Когато свършим мунициите и вражеските тела, ще се върнем. С любов и целувки, Дик Марчинко Диверсанта, лейтенант, Военноморски сили на САЩ.“

След това предавах съобщението си в комуникационната барака и нареждах на радиооператора да го изпрати половин час след тръгването ни.

Разбира се, задниците в щаба се опитваха да ме намерят и да попречат на оперативния ми план. И познайте какво се случваше. Всеки път, когато се опитваха да ми се обадят, моят радиотелефон незнайно защо се оказваше изключен. Е, имахме заповед да поддържаме радиомълчание в храсталаците и аз просто следвах нормалните процедури. След около два месеца подобни мисии, задниците ме оставиха на мира и можех да убивам Виктор Чарли, без никой да ме притеснява.

Затова списъкът на Пинки не ме плашеше. Имаше начин да го заобикалям. Притесняваха ме графиците. Трябваше да спазваме нормалния график за работата на „Червената клетка“, както и да изпълняваме тайните мисии, заради които ме довлякоха обратно в армията.

Например, искаше да ме пусне да вилнея в щаба. Защо? Защо „Клетката“ да прави куп тъпи учения, след като националната сигурност е притеснена от група корейци?

Освен това там се намира и Следствената служба на Военноморските сили. Там се намира и кабинетът на командващия военноморските операции. Струваше ми се, че ако има място, където Пинки искаше Дик Марчинко Диверсанта, човекът акула от Делтата, да завира големия си словашки нос, това е Щабът на ВМС.

Това, от една страна. От друга страна, Пинки беше сред най-тъпите задници, които съм срещал. Може би просто не му пукаше къде ще се прокрадвам, може би смяташе, че ще удрям по-леко, ако действам срещу Следствената служба на Военноморските сили. Може би си мислеше, че ще ме хванат и ще ме хвърлят в пандиза и ще се отърве от мен веднъж завинаги.

Но много трябваше да го духа, преди това да стане.

Глава единадесета

По-малко от ден след като командващият ме отвлече, се срещнах с новата си група в бара „При Макгий Стрелеца“ на улица „Дюк“ в Александрия, който служеше като неофициален щаб на оригиналната „Червена клетка“. Изглеждаше подходящо място. Точно на паркинга на този бар стояхме и наблюдавахме как Змията и Пустър Петела се надпреварват по външната стена на седеметажния блок към апартамента, който Пустър делеше със Змията и разкошната му съпруга Кити.

Но това беше тогава. Змията, Пустър, Трейлър Корт, Близнаците Лари и Франк Насипното злато, Хо-хо-хо — все от „паркета“ на „Червената клетка“, което на езика на Военноморските сили означава хората, образували първоначалната бойна единица. Сега ги нямаше. Някои се бяха уволнили. Някои бяха уволнени. А пък други, за мое щастие, заемаха високи постове в сферата на войната със специални методи и работеха из целия свят. Те представляваха моята собствена, лична пета колона от старшини.

Сега „Червената клетка“ се състоеше от второ и трето поколение свирепи воини, хлапета, преминали основното обучение по подводна диверсия през 80-те години, когато създавах „ТЮЛЕН-група 6“. Тогава са били бебета — моряци втора и трета степен. През последните си месеци като командир бях избрал няколко от най-преждевременно развитите водолазчета за „Шестицата“. Когато създадох „Червената клетка“ през 1985 г., отвлякох няколко от най-надарените на групата.

Сега повечето от тези хлапаци бяха старшини първи клас, други се бяха сдобили с подофицерски нашивки. Като командири на взводове предаваха наученото на новото поколение водолази. Но не беше лесно.

Като командир на „ТЮЛЕН-група 2“ командвах около 150 души. По онова време имаше по-малко от 300 активно действащи тюлени в Америка — „Група 1“ в Коронадо и „Група 2“ в Литъл Крийк — и аз познавах по име всеки от тях. Днес те са вече хиляди, а групите са над дванадесет. Разбира се, „ТЮЛЕН-група 6“, може би най-елитната от всички, е по-голяма от „ТЮЛЕН-група 2“, която командвах през 70-те години. Голямото нарастване означаваше повече пари, повече възможности за водене на войната със специални методи, особено в тези времена, когато Пентагонът реже бюджетите. Но това означаваше и повече бюрокрация. Повече ръководни нива. Повече конвенционално мислене, използвано за неконвенционалните бойни действия.

Най-лошото бе, че цели орди неквалифицирани офицери — административни мухльовци като Пинки, мърльовци от разузнаването и мързели с академия, които само търсеха да си отбият номера някъде — си пробиват път в сферата на войната със специални методи поради потенциалните възможности за бързо израстване, по-големите шансове да бъдат забелязани и по-големите бюджети. Те изместват операторите, ловците, които не дават пукнат грош за нищо друго, освен за това как да си свършат работата.

Бързото развитие на войната със специални методи предизвика и парализа — по-лошо, то доведе до заразното в армията търсене на начини за прикриване на задниците. Например днес съществува такава спираловидна командна верига, че групите за водене на бойни действия със специални методи, създадени като групи за бързо реагиране, не могат да реагират бързо. Толкова много трябва да се пита „Може ли“, толкова много формуляри трябва да се попълват, толкова много правила за влизане в бой трябва да се разясняват, че лошите типове изчезват, преди тюлените да тръгнат да ги гонят.

„Извинете, ваше тризвездно светейшество, може ли да получа благословията ви да тръгна след Абу Нидал, който току-що е убил нашия посланик в Лондон, след това е изнасилил и изкормил жена му и децата му?

Разбира се, водолазе, сине мой. Но първо трябва да се подпишеш за абсолютно всеки получен от теб патрон. Освен това попълни и друг формуляр — гаранция, че няма да убиваш никого. Убиването е много обидно за хилядите либерали от Холивуд, които идват във Вашингтон, когато не правят пълни с насилие филми.

Моля, сложи инициалите си върху този документ. Това е клетвена декларация, в която се посочва, че си съгласен да вземеш съветник по правните въпроси за изпълнение на задачата, за да информира лошите типове за правата им, преди да направиш каквото и да е. Розовият формуляр е искане от твое име за присъствието и на политически съветник, който да гарантира, че бойците ти няма да използват неприличен език или жестове, защото може да обидят малцинствата или групи с определени интереси. В края на краищата ние не искаме никакви побоища на хомосексуалисти или други политически неправилни действия в нашите Военноморски сили.

Зеленият формуляр — подпиши на пунктираната линия, моля — гарантира, че няма да одраскаш оборудването ни. Указанията и ръководствата казват, че на Военноморските сили не им пука дали оборудването работи или не, стига да изглежда като ново и да присъства в инвентарните списъци на групата ви като използваемо.

Още нещо. Не можем да допуснем лоши изявления за нас в пресата. Затова, свирепи убиецо мой, трябва да вземеш със себе си и съветник за работата със средствата за масова информация — просто се подпиши на този договор и му постави дата. Така се задължаваш да дадеш пресконференция по «СиЕнЕн», като обясниш абсолютно всички свои предстоящи ходове един час преди да нападнеш.

А сега, накрая, моля те да поставиш парафа си и под последното обещание.

А какво представлява то, ваше адмиралско важноперсоние?

Клетвена декларация, че правиш всичко съвсем сам. Идеята за тази операция си е твоя и ничия друга. Тук пише, че ако се провалиш, си съгласен да се набодеш на собствената си сабя. А, добре. А сега боцни пръста си и добави инициалите си с кръв до тази последна клауза.

А какво представлява тя, ваше божествено златоширитие?

Това е последната клауза за непредвидените случаи, дете мое с рунтав задник. В нея се казва, че ако мисията успее, което е почти невъзможно поради всичките структури, окачени от нас на шията ти, и ако ти и хората ти станете герои, което би ни изненадало много, защото ще означава прослава за воините (а едно от нещата, които нашите Военноморски сили не искат да правят, е да прославят воини), то в този случай се връщаш право в клетката си и заслугите стават мои.“

В най-добрите си дни, през 80-те години, „Червената клетка“ се състоеше от около тридесет и шест стрелци, всичките със специалност — отваряне на ключалки, алпинизъм или снайперска стрелба на дълги разстояния. През последните пет години цепеха стотинката на две и сега „Клетката“ бе намалена до минималния състав — осем души. Водачество нямаше. Парите не стигаха.

Защо? Защото Военноморските сили се предпазваха от някаква общоприета заплаха, но това не означава непременно тероризъм. Системата не възприемаше „Червената клетка“ като положителна сила за разрешаване на проблемите й. По-скоро гледаше на нея като на отговорност.

Пример: Комодор Лайно отговаря за станция „Ехо“ на Военноморските сили и ако „Червената клетка“ проникне лесно там, комодорът ще бъде поставен в неудобно положение. Не защото ще бъде отговорен за смъртта на много, вероятно стотици воини в случай на реално нападение, а защото, ако не успее да държи „Клетката“ настрани, това ще бъде вписано в докладите му за служебна пригодност. Лошите доклади означават, че няма да има повишение. А в този свят на съкращаване на средствата да не те повишат, означава да те пенсионират рано.

Следователно комодор Лайно прави така, че „Червената клетка“ да не влиза в базата. Кара ги да носят шапки и тениски, на които с дебели големи букви е написано ЛОШИ. Активно участва и при изготвянето на сценария.

И знаете ли? Следва истинска изненада! Охранителните сили на Лайно побеждават в учението. Това, че базата му не е готова за заплахата от истински терористи, не го вълнува. Важното е, че задникът му е на топло. Докладите за работата му ще бъдат изключително добри. Повишението му е осигурено.

Затова, ако вярвате на подобни доклади, ще видите, че „Червената клетка“ е съставена от саможиви недоволници и отстъпници. Групата докладваше на Пинки Прескът, той мразеше „Червената клетка“, защото е създадена от моя милост, и си го изкарваше на хората при всеки удобен случай.

Затова, когато се измъкнах изпод следобедния дъжд и влязох в опушения бар „Стрелците“, ме чакаха осем души и смучеха бира „Куърс“.

Групата може и да е била малка, но според мен моряците, които Пинки смяташе за недоволници и мръсни сплетници, представляваха най-доброто, което можеха да предложат Военноморските сили. Това са бойци — мърльовци, магарета, стрелци, ловци, — които ще свършат работа, независимо какво им струва това, независимо колко трябва да се изцапат.

Взводният им командир се казва… Е, ще го нарека Ники Гръндъл Гадния. Гадния беше с размерите на защитник от Националната футболна лига, но два пъти по-гаден. Огромният сърфист от Калифорния получи прозвището си в Панама, където като член на „ТЮЛЕН-група 2“ участвал в нападението над военния кораб „Президенте Порас“ — с два дизелови двигателя и дълъг към петдесет метра — в пристанището Балбоа.

Ники отговаряше за приготвянето на зарядите с пластичен експлозив Ц-4, които той и още един тюлен бяха закачили към кораба, след като бяха плували една миля с тях. По „рецепта“ трябваше половин килограм експлозив. Ник сложил по един килограм във всеки заряд. Експлозията отхвърлила двата тритонни дизелови двигателя на сто и петдесет метра надолу в пристанището. Командирът на „ТЮЛЕН-група 2“ подполковник Норм Карли, който водил подводното нападение — по една случайност това е първото подводно нападение на кораб от Втората световна война насам, — казал на Гръндъл: „Това беше наистина гадно, Ник.“ Оттам дойде и прякорът му.

Харесваше ми, че Ник може да бъде гаден. Но още повече харесвах предаността му. Избрах го за „ТЮЛЕН-група 6“ заради ръста и агресивността му, нищо че беше млад. Не знаех колко е упорит, но ми го доказа. Три месеца след като дойде при нас, отидохме на едно нощно учение по скокове от голяма височина с ниско отваряне на парашута в Марайня, щат Аризона. Тогава един от новаците във взвода, радист с лайнен мозък, се осра. Ник скочи след него, летя свободно и на малко под хиляда и двеста метра над земята настигна задника, хвана го и разплете парашута му, за да го отвори.

После беше ред на Ники да се приземи. Разбира се, след като си спасил един човешки живот, идва време вечно популярният мистър Мърфи да гастролира. Ники се отблъсна и продължи да пада свободно и успя в последния момент да отвори парашута си. Но в тъмното налетя право на три далекопроводни жици с високо напрежение. Откачи се от едната, но не можа да се освободи от другите. Затова отряза въжетата си и падна по лице в пустинята от двадесет метра.

Подобно падане — беше си като скок по корем от седеметажна сграда върху купчина камъни — при всеки друг би завършило със смърт. Но не и при Ник. Когато го намерих, се опитваше да се добере до мястото на срещата. Цялата дясна страна на лицето му липсваше. Всичките му нерви бяха разкъсани. Дясното му око бе набито в черепа му и всички смятаха, че ще го загуби.

Но Ники е жилаво кутре. Не само оцеля, но след три месеца се върна на служба. Лекарят му разреши да направи първия си скок на стотния ден след завръщането му, а десет дни по-късно се преквалифицира като водолаз. Зрението му е идеално, а и всичко останало по него. Разбира се, когато минава покрай детекторите за метали по летищата, ги задейства, защото цялата дясна страна на лицето му е от титан. Но това не му пречи. Всъщност сега изглежда по-добре.

До Гадния седеше Дюи Пачия крак. Алън Дюи беше нисък, набит фермерски син от източния бряг на Мериленд. Ходил на лов за диви канадски гъски, елени, зайци, катерици, патици и всякакви други животни, които могат да се ядат, из седемстотинте декара на баща му, засети със соя и пшеница. Трябва да са му повлияли гърмежите от изпитателния полигон в Абърдийн, от другата страна на залива, защото на седемнадесет години се вдигнал и се записал във Военноморските сили.

Дори и като тюлен това хлапе си остана безупречен ловец. Всъщност базата се намираше на по-малко от половин час път от дома му и затова всеки уикенд Пачия крак ходеше с колата дотам, вземаше пушката и отиваше в гората или към езерата. Тюлените, с които служеше, винаги се хранеха добре, защото към хладилниците им течеше непресъхващ поток от патици, канадски гъски и суджуци от еленово месо.

Не бях работил с Пачия крак, но ми го препоръчаха горещо. Кучият му син така умело се прокрадваше из гората, че ставаше направо невидим. Беше се доказал в Ирак, където участваше в „ТЮЛЕН-група 5“. Задачата на Пачия крак е била да проникне в град Кувейт и да занесе комуникационно оборудване — клетъчни телефони и видеокамери, разузнавателни материали и експлозиви за мини — за кувейтската съпротива. Направи над двадесет и шест пътувания, без да го забележат. Всъщност Пачия крак е единственият старшина трети клас, който носи „Възвишения орден на източната звезда“, най-високото военно отличие на шейха на Кувейт.

До Пачия крак седеше Чери Ендерс. Най-младият моряк, избиран за „ТЮЛЕН-група 6“ — само два месеца след деветнадесетия му рожден ден. Отдаваха му се езиците — говореше уличен испански почти без акцент и се оправяше на френски и арабски. Как се беше сдобил с тези знания? Говореше се на шега, че е прекарал младостта си по вертепи. Голямото дългокрако хлапе с едрите ръце и кръгло, невинно лице бързо израсна в редиците на „Шестицата“. Сега беше главен старшина, който бе предвождал взводове в Гренада и Панама.

Той беше и старшият воин по време на тайното навлизане на „ТЮЛЕН-група 6“ в Хаити през декември 1991 г. Тогава дванадесет души — от семейството на сваления от власт президент Аристидес и някои негови политически съюзници — бяха изтеглени по време на операция, наречена „НЕЧЕСТНА ИГРА“.

В изпълнение на заповед на един директор по разузнаването, напечатана в Белия дом и подписана от президента Джордж Буш, Зелената група от „ТЮЛЕН-група 6“ замина тайно за станцията на Военноморските сили в Гуантанамо, Куба. Оттам скочиха със самолет на остров Навасал — американски протекторат на тридесет мили от нос Каркас, най-северния нос на Хаити. Там групи бойци на Военноморските сили, специалисти по войната в тила на врага, бяха разположили две състезателни лодки „Марк III Мод-4 Блу лайтнинг“ с двигатели по хиляда и петстотин конски сили, конфискувани от търговци на наркотици и предадени на Военноморските сили. Докараха ги с един търговски кораб от Неапол, Флорида, и ги скриха и маскираха на необитавания остров.

Хората на Аристидес чакаха по предварителна уговорка в малкото хаитянско рибарско село Дейм Мари в северната част на острова Cap Carcasse. Тюлените, акостирали през нощта в малки надуваеми лодки, намерили хаитяните, докарали ги при бързите лодки и ги измъкнали, като изминали 125 мили в открито море за малко повече от три часа.

Почти девет месеца операцията остана секретна. По време на борбите за бюджета един капитан от силите за война със специални методи от Западното крайбрежие я издаде на репортера на вестник „Сан Диего Юниън“ Грег Вистика. Същият беше разкрил историята с Тейлхук, защото се надявал, че Конгресът, който не бе уведомен за тази операция, ще намали бюджета на „ТЮЛЕН-група 6“.

— Хей, шпикер, да ти го начукам!

Типичен поздрав за водолаз, който дойде от Харис Малката бира, седнал на края на редицата и стиснал кутия „Куърс лайт“ в юмрука си четиридесет и четвърти номер. Малката бира, чипоносият, червенокос къдрав кльощав тюлен с истинско име Майк, е метър и деветдесет. Ако го накиснете в кал за два дни и цялата кал остане по него, сигурно ще стане осемдесет килограма. Но злобният дребосък вдигаше щанга от сто и петдесет кила, а и много го биваше да раздава юмруци, копелето му с копеле. Вероятно в него имаше нещо костенурско — можеше да нанася удари точно като тях — по много начини. Обичаше да пие и да се бие (последното нещо, с което се гордееше, беше, че преди около година отхапал ухото на един лейтенант от хвъркатите при сбиване в „Реди рум“ — бар до задния портал на авиобазата на Военноморските сили в Оушъна). Кучият му син плуваше като риба и се движеше, сякаш е с турбина. Той е човекът, който ви трябва, ако ще се занимавате с подводни операции. Нямаше нищо неизвестно за него при влизане и излизане от всякакви подводни ситуации.

През последните тринадесет години Малката бира не се отделяше от Джеф Мийд, известен като Пик — източен и слаб дългуч, когото избраха да работи в тандем с Малката бира по време на основното обучение по подводна диверсия. Решение на един старшина без чувство за хумор. Е, майната му на старшината, защото оттогава те бяха неразделни. Завършиха обучението с еднакви звания. Станаха старшини в един и същи ден. Отидоха в „Шестицата“, където Малката бира стана шеф на водолазните операции, а Пик отговаряше за сапьорите. Въпрос: По какво се познава добрият сапьор? Отговор: Ако след около пет хиляди диверсионни задачи все още може да брои до двадесет на пръстите на ръцете и краката си. Което е добре, защото хобито на Пик — летенето — изисква ръце и крака. Квалифицирал се е за летене по прибори на многомоторен самолет, което значи, че може да кара всяко нещо от противолодъчен самолет „П-3 Орион“ до „БЦ-131 Херкулес“, ако е необходимо.

Това ми харесваше. Когато командвах „Шестицата“, окуражавах хората си да вземат уроци по летене. Исках групата ми да е самостоятелна, за да можем при нужда да се оправяме сами и да не викаме военновъздушните клоуни. След напускането ми летенето бе оставено в ръцете на офицерите. Военноморските сили смятаха, че не е редно редовите бойци да летят, защото не са джентълмени, а летенето е изкуство за джентълмени.

Както и да е, Джеф и Малката бира бяха играли в Дам Нек почти шест години. Отидоха там малко след моето напускане и успяха да оцелеят въпреки всичките задници, които смятат, че дисциплината е начин за укротяване на „ТЮЛЕН-6“ най-малко приложимото за този дует побойници. Накрая, когато миналата година „Шестицата“ бе поета от един смотан гъзолизач, полковник на име Дон Пич, за когото всяка проява на веселие е грях, нещата се промениха. Инцидентът с отхапаното ухо му дошъл твърде много и помолил Малката бира или да се махне, или да прекара известно време в дранголника. Заедно с него напусна и Пик. И за мое огромно удоволствие сега и двамата се бяха записали доброволно в чистилището на „Червената клетка“.

Не познавах другите трима и затова ги нарекох Уинкин, Блинкин и Нод.89 Уинкин се казваше Дейл, двадесет и шест годишен тип с кръгло бебешко лице, коса с цвят на карамел и обувки четиридесет и пети номер. Побърза да ми обясни, че обича да стреля и да плячкосва. Добре. Казах му, че ще му дам възможност да се прояви. Блинкин се казваше Карл — ирландец с маслиненокафява кожа и тъмни, влажни очи, които сигурно му носеха успех сред жените. Нямах нищо против хората ми да робуват на пишките си и му го казах, а в отговор получих голяма, широка усмивка. Следващият беше Нод — Еди ди Карло, един от онези яки, мълчаливи типове, които се срещат по-често в Специалните сили, отколкото сред тюлените. Такива замислени типове като него обикновено са много добри за челен дозор. Попитах го защо се е записал в „Клетката“. Разказа ми как ритал до посиране главния старшина в „ТЮЛЕН-група 5“, когато оня му казал, че не може да иде в Ирак, защото приличал много на евреин.

— Дявол да го вземе, шпикере, аз съм си евреин. Половин евреин. Та му раздадох ритниците. — Допи бирата си и надигна челюст към мен като някакъв зъл булдог. — Да имаш нещо против това, сър?

— На мен ми изглеждаш достатъчно евреин, заднико. Ставаш.

Всъщност всички ми изглеждаха добре, само дето бяха малко чистички за моя вкус. Това е нормално за младите тюлени. Но пък смучеха бирата си като истински мъже и не се сърдеха, че използвам мръсни думи. Надявах се, че ставаха за пушечно месо.

Е, да поговорим и за това. Вероятно сега охкате и се питате защо, по дяволите, тоя пак приказва за пушечно месо. Господи, какъв безчувствен простак е този Марчинко и колко много му липсва политически усет.

Е, нежни читателю, пушечното месо е реалност във войната. Има моменти, когато в качеството си на командир трябва да вземеш решение, с което може би ще изпратиш някои от хората си на смърт. Точка. Край.

Като създавах „ТЮЛЕН-група 6“, избрах няколко от по-младите стрелци и знаех, че те ще бъдат първите, които ще попаднат в лапите на смъртта, ако се наложи. И не изпитвах никакви угризения или чувство за вина.

Не се притеснявах, защото и аз като тюлен бях пушечно месо на Военноморските сили. Всъщност всички специални бойни групи са такива. И винаги е било така. Разбира се, групите за подводна диверсия в Омаха Бийч90 през юни 1944 г. са загубили повече от петдесет процента от хората си. Съставителите на планове в екипа на Айк са знаели какво ги очаква и въпреки това са изпратили голите воини да изпълняват мисията си. Водолазите от Омаха Бийч са били пушечно месо. Такива са били и смелите канадски командоси, загубили осемдесет процента от хората си при Диеп.

Но генералите, които са измислили тези операции, не са били злодеи. Нито пък са били хора със закоравели души. Понякога войната изисква жертви в името на по-висшето добро. И когато получиш заповед, не е необходимо да ти харесва, просто трябва да я изпълниш. Независимо от последствията.

Ако се наложи, ще изпратя хората си на смърт, но това не значи, че не ги обичам, нито пък че смъртта им няма да ми тежи. През всичките тридесет и три години служба във Военноморските сили загубих само един човек по време на бой — Кларенс Ришър, когото убиха в Чау Док при офанзивата по време на празника Тет през 1968 г. Смъртта му все още ме разкъсва. Вярвам, че и всички, които работят за мен, знаят, че никога няма да ги накарам да направят нещо, което аз не съм правил, и че съм толкова пушечно месо, колкото и те. Знаят, че заедно сме се напъхали в тези лайна.

Затова, моля, не ми пробутвайте повече такива сантиментални глупости и тъпи оплаквания, че хората ми са пушечно месо. Това е част от работата. Човек доброволно става тюлен или зелена барета, рейнджър или пък разузнавач от Морската пехота и много добре знае, че е пушечно месо. Знам го и винаги съм го знаел.

Край на урока.

Не ми трябваше много време, за да обясня ситуацията, в която се намирахме. Разказах за взаимоотношенията между Грант Грифит, командващия, Пинки и мен. Според мен Грант имаше начин да държи Пинки. Може би някакъв Дж. Едгар Хувър — така аз наричам шантажирането. Може би има и друго нещо, например обещание за четвърт милион годишно. Но какъвто и да беше случаят, резултатът си оставаше същият — изкупителната жертва бях аз.

Интересно ми беше, че момчетата доста бързо загряха, че нещо около Грифит не е съвсем наред. Е, мръсникът се надушва отдалеч. Те имаха много въпроси за седмицата, която прекарах в Япония, и за това как Грифит и неговата охранителна фирма се вписваха във всичко това. За воини като нас малко неща могат да са случайни. Като разбраха, че Грифит работи с Военноморските сили по проблема за севернокорейските атомни оръжия, антените им щръкнаха като пишки.

Разказах им за военната игра — за това как Грифит иска да е герой от войната със специални методи, за музея му с военни играчки и как бълва мъдрости от философията на азиатските бойни изкуства. Разказах им и за работата на Бренекето и най-вече за Мани Танто.

Добавих, че според мен всичко изглежда навързано, само дето не зная къде и как.

Ясно е, че Бренекето се е мотаел из Токио, докато аз бях там. Дали не са ме наблюдавали? Кой знае. Дали не съм брънка от по-голям план? Напълно възможно е. Дали Грифит не е нагласил онази работа с охраната на Джо Андрюс, за да мога да се появя в имението „Хъстингс“ за военната игра? А и онази мина с истинската граната на Мани Танто? Напълно възможно.

Кой може да знае, по дяволите? Всичко беше толкова осрано, че нямаше какво да се направи, освен да се поръча още по едно.

Сервитьорката, едрогърда шотландска мома на име Тами, се облегна на гърба ми. Имаше твърд, твърд бюст.

— Какво ще поръчаш, Дик?

Обичах да ми говори вулгарно.

— Сено за конете ми, вино за мъжете и кал за костенурката ми, сладурче.

Когато заявих на „Клетката“, че ще работим по системата „Ако няма други заповеди“, по лицата на всички заиграха усмивки. Захилиха се, когато им разказах за учението за проверка на сигурността в Щаба на Военноморските сили. За Пачия крак това бе възможност да си направим гавра със системата. Харесваше ми, че бойците ми много лесно ставаха гадни.

А ударът в щаба си имаше предимства: Следствената служба на Военноморските сили вече можеше да бъде подложена на оглед. Вероятно имаха нещо и за Грант Грифит. Можехме да разгледаме папките на командващия — той и Грифит бяха доста гъсти. Резултат: на излизане оттам щях да зная повече, отколкото сега.

Малката бира бе готов да тръгне веднага.

— Ясно е, че ние трябва да им го начукаме, шпикер. И ще го направим, преди да се усетят. Докато се мотаят и оплакват, ние ще свършим малко работа.

Допадаше ми подобно мислене. Когато „ТЮЛЕН-група 6“ трябваше да замине за Иран за втория опит за спасяване на заложниците, един генерал с две звезди от Военновъздушните сили, който съставяше плановете, но му липсваше въображение, попита какво ще направя, ако ме заловят там. Любезно отговорих, че може да се наложи да се обади на националната следствена служба.

— Защо? — попита той.

— За да ви разяснят спътниковите снимки и да видите огнените следи, които ще оставям след себе си на път за турската граница, сър — отговорих, а наум го нарекох куче.

Според мен Пинки ми беше дал идеален повод да премина бързо като диария през системната. Въпросът беше само кога и как да започнем. Радвах се, че хората ми мислят като мен.

Пачия крак пресуши бирата си.

— За кога е насрочено упражнението? За следващия петък, така ли?

Кимнах.

— Ами нека ги ударим в четвъртък. Бързо и гадно.

Пик щракна с пръсти.

— Да, когато охраната им е нормална, т.е. осрана.

Гадния се ухили.

— Ще го разпердушиним кабинета на командващия.

Главнокомандващият военноморските операции имаше огромен кабинет — цял апартамент.

Пачия крак кимна.

— Ще посетим щаба. И може би ще заемем малко оборудване от сграда 22.

Идеята си я биваше. Сграда 22 представляваше огромен склад, където отделът за техническото осигуряване на охраната към Следствената служба на Военноморските сили приготвяше и съхраняваше подслушвателното си оборудване — мониторите на Грант Грифит за, „ужилването“ в „Нарита“ бяха произведени в сграда 22.

Чери се включи:

— Да не говорим, че можем да наритаме малко офицерски задници и да им го върнем.

Чери Ендерс мразеше офицерите. Беше решил да се занимава на пълно работно време със злепоставянето им. А Щабът на Военноморските сили му предоставяше доста… стотици възможности.

Всичко ми изглеждаше напълно логично. „Червената клетка“ имаше две мисии, а и аз имах няколко причини да нападна щаба, но не възнамерявах да обяснявам всичко. Исках и да видя как ще работят хората ми в стресови условия. А тайната ми цел беше да се насоча към неща, от които ще мога да извлека информация за Грант Грифит и Пинки Прескът.

Нахвърлях накратко примерен график. Планът ми беше напрегнат, но осъществим. Разполагахме с уикенда за необходимото разузнаване, за да проверим кои обекти са най-уязвими и да решим как ще проникнем в тях. В понеделник щяхме да изработим плана за мисията си, а във вторник — да извършим гадното си дело. Резултатите щяха да стигнат до бюрото на главнокомандващия в сряда преди края на работното време.

Така Пинки щеше да научи за всичко от самия командващ и нямаше да може да направи нищо. Първият природен закон на Марчинко гласи, че е по-лесно да пускаш лайната отгоре, отколкото да ги караш да изплуват отдолу. Пинки може да се будалка с мен, но е безсилен, когато трябва да се занимава с главнокомандващия.

През уикенда трябваше да свърша и нещо друго. Нуждаех се от сигурно място, където да обсъдим тайната страна на мисията на „Червената клетка“, а този бар не беше подходящо място. Изпих своя „Бомбай“, треснах чашата от масата и казах:

— Добре, смрадливци, ето ви плана.

Щабът на Военноморските сили във Вашингтон се намираше върху площ от шестстотин декара и се използваше още от XIX век. Повечето от сградите в „старата“ част, която се намираше в най-западната страна, огромни шестетажни складове от червени тухли, бяха построени по време на Гражданската война. Там се намираше и Следствената служба на Военноморските сили, както и Военноморският музей. Зад почти двуметровата сграда бяха квартирите на старшите адмирали. Там живееха главнокомандващият и Пинки Прескът, както и двадесет и петима от другите големци на Военноморските сили. През пролетните вечери генералските съпруги развеждаха кучетата си из парка „Адмирал Луц“ или се разхождаха надолу по авеню „Далгрен“ към река Анакостия, в която е закотвен стар есминец на име „Бари“.

Разбира се, този участък — между 6-а и 10-а улица, от южната страна на улица М, беше точно в средата на най-опасния район, затова подобни занимания се провеждаха само в района на поделението. Преди няколко години съпругата на един адмирал се беше отклонила от района. Намериха я след два дни, накълцана на котлети и захвърлена в кофа за боклук.

И за да не се притесняват генералите (и да не ги ограбват), през цялото денонощие патрулираха собствени полицейски сили, както и ченгета, наети от правителствените сили. Но въпреки това базата е широко отворена. Както установих, не е необходимо много време, за да проникнеш тайно в нея, а още по-лесно беше да се измъкнеш оттам. И, разбира се, ако някой от бандитите от парка реши, може да опразни кабинета на адмирал Роу, без някой да го усети. Затова ми се струваше, че е добре да разбием няколко генералски жилища, за да им покажем на какво са способни предприемчиви мозъци и енергични тела.

Но адмиралските жилища щяха да бъдат прекалено лесни. Вместо това се насочихме към щаба на Следствената служба, която се помещаваше в шестетажната сграда „Фордас“, към кабинета на командващия, към щаба на охраната и електроснабдителното съоръжение на базата. Според мен това си бяха съвсем нормални цели за терористи. И най-добре щяха да злепоставят някои хора.

Проведох първата си разузнавателна операция в събота по обед. Пъхнах косата си в бейзболната си шапка от зелено кадифе, напъхах се в чифт черни панталони, поло и кафяво кожено яке и с пуфтене преминах през портала. Махнах с ръка на часовия. Той имаше до себе си снимката ми от „Свирепия“, на която бях с коса до раменете и брада като на Чарлс Менсън91. Майната ти, заднико. Криех фотоапарат в джоба си и злоба в сърцето си.

— Приятен ден, моряко.

Направих снимки на щаба, като обръщах внимание на маршрутите за проникване. Помолих една приятна генералска съпруга, която разхождаше кучето си, да ме снима пред Следствената служба. Щеше да е чудесно попълнение на колекцията ми. Надникнах през вратата към сграда 22 и си отбелязах състоянието на охраната. Такава не съществуваше. Отидох до електроснабдителното съоръжение и проверих ключалките на вратите. Лесно можеха да се отключат.

Обядвах спокойно в кафенето, а после отидох в гимнастическия салон на базата, където прекарах един час във вдигане на тежести, възползвах се от сауната и откраднах пропуските на трима офицери, които се къпеха на душовете и за мое улеснение бяха оставили шкафчетата си отключени.

Доволен и в добро физическо състояние, преминах в тръс край сграда 200, където се намираше кабинетът на главнокомандващия. Влязох, качих се по стълбите до втория етаж, отидох в дъното на коридора и проверих вратата.

Отвън седеше един морски пехотинец. Носеше пистолет 45-и калибър в кобура си. Забелязах, че е без пълнител. Логично. Със зареден пистолет можеше да застреля нападатели. Мен например. Но нещата не стоят така в новите, по-нежни, по-любезни въоръжени сили. Не, той просто ще умре, стиснал пишката си в ръка.

Изправи се пред мен.

— Сър?

Усмихнах се бързо и размахах един от откраднатите пропуски, като криех с палец снимката. Според картата аз бях полковник Кук. Потупах се по джоба, засмях се нервно и безпомощно свих рамене.

— Забравих ключовете си у дома, ефрейтор. Трябва да напиша един доклад и ако не го довърша, в понеделник командващият ще обядва със задника ми.

— Няма проблеми, сър.

Отвори вратата на апартамента. Влязох, сложих си чифт хирургически ръкавици и се разрових из шкафовете и кантонерките, докато намерих комплект ключове. Прибрах ги в джоба си. След това проверих дали оставям всичко така, както го заварих, взех една празна папка, напълних я с листа за ксерокса и излязох отдясно на сцената с усмивка.

— Благодаря, морски пехотинецо.

Той отдаде чест.

— За мен е удоволствие, сър. Приятно прекарване на уикенда.

— Смятам, че ще е приятно.

Навън метнах папката в първата срещната кофа за боклук. Тичешком се върнах при главния портал и на излизане махнах с ръка към часовия и му пожелах приятен ден.

В неделя заведох момчетата при базата за предварителна атака. Пик и Малката бира влязоха през снабдителния участък от 45 декара в най-западната страна на базата. Порталът там никога не се охраняваше. Отидоха до верижната ограда, която разделяше снабдителния участък от базата, срязаха веригата на портала за персонала и сложиха нова верига с катинар, които носеха със себе си. Чери, според пропуска беше капитан, се вмъкна в офицерския клуб и претършува гардеробната. Върна се с три портфейла, две куфарчета със секретни материали и ново яке.

Аз, Малката бира и Пик повозихме Уинкин и Блинкин в кола под наем. Обиколихме базата и си отбелязахме вратите и оградите. След това тръгнах по междущатско шосе 395, което минаваше на по-малко от петнадесет метра от кабинета на главнокомандващия. Когато посочих целта и обясних как ще я превземем, хората ми не можаха да не се засмеят.

Заведох момчетата на обяд в офицерския клуб на военновъздушната база „Болинг“, където членувам. Там ядеш на корем за 7,95 долара, а виното и бирата са безплатни. Гарантирам, че тази вечер бяха на загуба заради нас.

Докато все още се намирахме от другата страна на реката, се отбихме в гимнастическия салон на военноморската станция „Анакостия“ и откраднахме още три пропуска.

Извадих късмет — станах адмирал с две звезди, без да чакам одобрение от Сената. На паркинга зад гимнастическия салон имаше две отключени леки коли с пропуски „Военен окръг Вашингтон“, монтирани на поставки отвън, вместо да бъдат от вътрешната страна на стъклата. И тях откраднахме.

В неделя се събрахме за вечеря в бара на стрелците и аз разпределих задачите. Исках да включа и Стиви Уондър в тази малка лудория, но той бе напуснал града по работа — представяше се за оръжеен инспектор към ООН, а в същото време монтираше подслушвателна апаратура за една несъществуваща агенция. Намираше се в страна, чието име трябва да остане тайна, но която на картата много прилича на Ирак. Негова грешка.

Аз и Гадния си определихме щаба на Следствената служба. На Пачия крак и Чери дадох сградата на снабдяването с позволението да откраднат по възможност цялото оборудване. Малката бира и Пик щяха да опустошат кабинета на главнокомандващия военноморските операции, а аз щях да ги посетя веднага след като свърша със Следствената служба. Уинкин, Блинкин и Нод трябваше да се заемат с полицейската станция на базата и с енергоснабдителното съоръжение. Така те, облечени като охрана, в откраднат джип от полицията на военноморската база щяха да наблюдават, докато аз и Гадния проникваме в Следствената служба.

Костюмите бяха лесна работа. Щяхме да се облечем като за бягане — в сини горнища с емблеми на академията в Анаполис. Имахме си и пропуски, откраднати от гимнастическия салон.

Ударът щеше да започне в 21,30 часа и да завърши в 1,00. Щяхме да скрием оборудването и играчките от склада в джипа, а част от откраднатото да прехвърлим в кола, паркирана откъм снабдителния участък в западния край на базата — просто щяхме да преминем през портала, който Пик и Малката бира приготвиха, да натоварим колата и да заминем. Останалата част от плячката щеше да замине с полицейския джип на базата.

Звучи ли твърде просто? Твърде логично? Твърде лесно? Разбира се, и тъкмо затова свърши толкова добра работа.

В понеделник изпълних задължението си — съгласно заповедта изпратих ежедневния си отчет до Пинки. Написан бе в бъбрив и безобиден стил. Обяснявах, че напредваме по план и ще посетя щаба, че възнамерявам да говоря с офицерите от охраната, но не и да ги видя лично. В края на краищата, ако им се обадех лично, щяха да разберат, че съм си обръснал брадата и малката ми изненада можеше да се провали.

Въпреки всичко удържах на думата си. Набрах un coup de telephone92 до полковника, който отговаря за охранителния взвод на щаба. Представих се като новия командващ офицер на „Червената клетка“ и обясних, че ни е поставена задачата да проведем наблюдение и учение за охраната.

Полковник Уъртингам Уошингтън Люис ми каза, че е абсожително и пололютно готов за нас.

— Имаме сценария и хората ми са готови да тръгнат, полковник — каза ми той.

Запитах се какъв ли е сценарият.

Всъщност той ми го прочете:

— Вие влизате през главния портал в 10,30 часа в петък и тръгвате към сграда 200, където се намира Щабът на Военноморските сили. Вземате часовия при главния портал за заложник. Но той обявява тревога, преди да го хванете, и нашият екип за бързо реагиране е готов. Блокираме пътя, за да не можете да стигнете до щаба, и затова се затваряте със заложника си в гаража. Ние отцепваме мястото, отрязваме ви тока и повеждаме преговори. След три часа се предавате. Това е доста правдива ситуация, ако питате мен.

Прехапах език.

— Така ми изглежда и на мен, полковник.

— Можем да направим анализа по-късно. Отделил съм целия ден за вас, но не мисля, че ще ви трябва повече от половин час. Тук сме доста добре укрепени.

— Така ли?

— Разбира се. Базата е напълно сигурна. Погрижил съм се за това.

Напълно му повярвах.

— Добре, полковник. Струва ми се, че нещата при вас са съвсем наред. Довиждане до петък.

Глава дванадесета

Във вторник вечерта отидох с колата до Анаполис, откъдето купих седем комплекта фланелки с емблеми на академията и три якета с надписи с името на университетския отбор. Взех си и бейзболна шапка, на която със златни букви на син фон беше написано: „ВОЕННОМОРСКИ СИЛИ“. Козирката беше богато украсена с пържени яйца. Скриваше много добре косата ми. После се отправих към една обществена пералня, където пуснах фланелките и панталоните да се извъртят два пъти. Докато чаках, се отбих в книжарницата на академията, за да сложа автографа си на наличните им екземпляри от „Свирепия“, и с радост установих, че книгата почти се е изчерпала. Когато излезе, административното ръководство на академията не ми разреши да раздавам автографи в района на поделението. Но курсантите купуваха стотици книги и това ми доставяше огромно удоволствие. Възможно бе дори да понаучат нещичко от нея.

В 16,55 се отбих в Пентагона, за да оставя един плик на идеално чистото бюро, на адютанта на Пинки Прескът. Той, както и Пинки, вече си беше заминал. Там беше само началник-щабът — книжен червей, който приличаше на катерица и се казваше Майер. Вдигна поглед, когато тръгнах към вратата.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Дик?

— Не. Оставих доклада за Пинки на бюрото на административния му помощник.

Махна разсеяно с ръка и се върна към хартиите си.

— Ще му предам.

Съгласно заповедта съобщението беше адресирано до негово кралско височество заместник-командващия по военноморските планове, политика и операции и гласеше: „Уважаеми Пинки, в случай че няма други указания, като подготовка за предстоящото учение за проверка на сигурността тази вечер моето звено ще провери готовността на Щаба на Военноморските сили. С любов и целувки Ричард Марчинко, полковник, ВМС, САЩ.“

Ухилен, излязох от сградата и тръгнах към метрото. Проверка ли? Щях да им направя една шибана проктосигмодиоскопия93.

Срещнах се с момчетата в Пещерата — таванския ми апартамент в старата част на Александрия — и им раздадох униформите. Отидохме с таксита до националното летище, откъдето наехме „Линкълн Континентал“ и „Форд Ескорт“. Бяхме с фалшиви документи и шофьорски книжки, точно както истински терористи. Закарахме колите на паркинга при парка „Шутър Макгий“. Изстъргахме лепенките на фирма „Херц“ от задните стъкла и поставихме надписите „Военен окръг Вашингтон“ на таблата. Екипировката си, която носехме в огромни найлонови сакове, прибрахме в багажниците, а след това откарахме колите при „Булфедърс“, един бар на „Кинг стрийт“ в стария град, където ядохме хамбургери, пихме бира „Куърс“ и уточнявахме последните подробности.

Към осем и половина вече бяхме на път. Уинкин, Блинкин и Нод се свиха на задната седалка на форда и заедно с Пик и Малката бира отидоха към щаба. Трябваше да паркират на тридесетина метра от обработената ограда. Докато триото новаци открадне един полицейски микробус и се установи с него пред Щаба на Военноморската следствена служба, Пик и Бирата щяха да влязат в сграда 200 и да отворят кабинета на командващия с ключовете, които бях откраднал. Според инструкциите те трябваше да неутрализират морските пехотинци пред вратата. Гадния подкара линкълна. Джери седеше до него. Аз лежах свит на пода пред задната седалка, а Пачия крак беше качил краката си номер 45 върху мен. Е, естествено, бях обръснал брадата си. Сигурно беше, че никой няма да ме познае. Но защо да рискувам?

Гадния забави ход при портала, махна за поздрав на охраната и премина с петнадесет мили в час. След като заобиколихме музея на Военноморските сили, свърнахме наляво към осветения участък. Паркирахме пред една сграда, която по времето на Гражданската война е била склад. Намираше се точно зад сегашния склад, на две пресечки от щаба на Следствената служба. Гадния отвори багажника. Свалихме оборудването и се заловихме за работа.

Чери изстреля с прашката си две сачми от лагер и счупи двете крушки на уличното осветление. После я прибра в колата. Почакахме, за да видим дали някой не е чул шума от разпилените стъкла, но всичко наоколо си оставаше тихо. Тогава Пачия крак взе една щанга и напъна стоманената врата на склада, която беше залостена отвътре. Отвори се още преди да успеем да се скрием добре. Тоя хлапак си го биваше. Махнах им с ръка и те потънаха вътре.

Аз и Гадния носехме две черни найлонови торби. С бавен тръс заобиколихме склада. Когато минавахме покрай паркинга, настигнахме нисичка и набита жена на средна възраст. Беше облечена в спортен екип и се задъхваше зад огромен ротвайлер. Тоя пес трябва да тежеше поне седемдесет кила и не ми се искаше да ме намрази.

Махнах с ръка.

— Добър вечер, мадам.

Тя се усмихна и отговори:

— Добър вечер. Тичате ли?

— Да. — Кимнах към Гадния, облечен в университетското яке. — Така раздвижвам старото си сърце, за да мога да не изоставам от по-младите, ето като този.

— Разбирам ви. И аз тичам при всеки удобен случай — особено във вечери като тази, когато съпругът ми остава на работа до късно. Но трябва да ви кажа, че ми е все по-трудно. Адски усилия ми коства да не изоставам от стария Мърфи.

Забавих ход. Тя беше страхотно прикритие.

— Мърфи ли? Страхотно име за куче.

— Съпругът ми го нарече така заради прословутите закони на Мърфи. Казва, че това е единственият закон, по който действат Военноморските сили.

Беше толкова права. Засмях се.

— Надявам се, че Мърфи не оправдава името си.

— Е, винаги е мераклия. — Спря и погали кучето зад ушите. — Не, добро момче е. Но остарява като мен. — Жената погледна към надписа „Анаполис“ на якето на Гадния.

— Кога завършихте? — попита тя.

— Осемдесет и девета — излъга Гадния.

— А, значи може би познавате сина ми. Той започна през осемдесет и трета.

— Как се казва? — попита той.

При отговора за малко не припаднах. Тичахме заедно със съпругата на командващия Военноморските сили. Изглежда, аз трябваше да се казвам Мърфи. Мърфи-псето се среща с Мърфи-водолаза.

Вече бяхме отминали щаба на Следствената служба на Военноморските сили и се отправихме към пристанището, където беше закотвен корабът „Бари“. Побутнах Гадния по ръката и се отклонихме вляво.

— Приятно ми беше да си поговорим, мадам.

Тя махна с ръка и продължи напред към ремонтното пристанище.

— И на мен. Всичко хубаво.

Ускорихме ход и се отдалечихме.

— Мама му стара! — казах, когато тя се отдалечи. — Съвсем навреме се срещнахме с нея.

— Или както се казва, шефе, всичко зависи дали навреме вършим нещата.

Обиколихме района два пъти. Беше тихо. Нямаше никаква охрана. Никаква полиция. Никаква съпруга на командващия. Никакъв Мърфи. Завихме обратно и се приближихме към сградата „Фордж“ от южната страна, като погледнахме през стъклените врати към охраната. Разбира се, имаше камери и монитори, но двамата постови се интересуваха повече от играта на карти, отколкото от това какво става на екраните зад тях.

От изток се появиха светлините на фарове. Забавихме ход, за да видим кой е. Уинкин, в полицейска униформа и шапка с козирка, седеше на предната седалка до шофьора на пикапа „Додж“ с полицейски буркан отгоре. Вдигна вежди, за да ни поздрави. Нод, съвсем сериозен, седеше зад волана.

Време беше да тръгваме. В североизточния ъгъл на сградата един улук с размерите на стройна фиданка се издигаше от земята право до покрива четири етажа по-горе. Посочих я.

— Гаден, би ли желал да водиш?

Катеренето по водосточна тръба е по-трудно, отколкото изглежда, но ако човек ежедневно вдига тежести над сто и тридесет килограма, е необходим само малко тренинг, защото силното му тяло само ще се набере нагоре. Гадния вдигаше по двеста. Излетя по проклетия улук като таитянин след кокосов орех. Когато аз, задъхан и с последни сили, се добрах до покрива, той вече бе нахлузил хирургическите си ръкавици и сериозно се беше заел с влизането с взлом. Сложих си ръкавиците и му станах съучастник. Най-напред бавничко разхлабихме камерите на поставките им. Нямаше защо да предупреждаваме охраната. Когато обективите застанат на петнадесет сантиметра встрани, нямаше да ни виждат и щяхме да си работим необезпокоявани. Разкъртихме и отворихме един от трите капака на покрива, подпряхме го със сгъваема пръчка за палатка, вързахме найлоново въже за гръмоотвода и се спуснахме в главната шахта за електрическата инсталация. Оттам нататък всичко беше само въпрос на няколко извивки на тялото и малко помощ на краката, за да влезем в коридора на четвъртия етаж и там да се разделим. Гадния щеше да потърси сувенири на горните два етажа и да постави импровизирани експлозивни устройства. После щеше да се върне по пътя, откъдето дойдохме, да се качи на фалшивия полицейски автомобил и да тръгне към хълмовете. Аз щях да се заема с долните два етажа и да се измъкна през прозореца на един кабинет на първия етаж, който гледаше към някаква алея. Удивително беше, че кабинетите на приземния етаж имаха по едно стъкло. Можех да се измъкна лесно — щеше да е необходимо само да резна стъклото с елмаз и да залепя гумената вендуза, каквато по една случайност носех в раницата си.

Спуснах се по пожарната стълба до втория етаж, открехнах вратата и тръгнах по балатума в коридора. Добре познавах разположението на щаба на Следствената служба на Военноморските сили, защото по време на инквизицията ми в края на 80-те години идвах тук на разпити в продължение на месеци. Знаех, че на втория етаж има три СРС, а на третия — две, а това са секретни разузнавателни служби, или на обикновен английски — стаи, в които не могат да действат подслушвателни устройства.

СРС на третия етаж се използват за извличане на информация от банкови влогове и разпити на хора като мен, чиито операции са секретни. В двете СРС на втория етаж Следствената служба съхраняваше важните си папки, сведенията за текущите следствия и някои други чудесни неща.

Третата осигурена срещу подслушвателни устройства стая на втория етаж се използваше от специалния отдел за разследвания, който съсредоточаваше усилията си предимно върху офицери с генералски звания. Там работеха осем офицери.

Според мен идеята не беше лоша. Логиката за създаване на този отдел е подобна на тази за съществуването на военен прокурор. В отдела работеха професионални, аполитични следователи, чиято работа беше да дебнат хората, които управляват Военноморските сили. Отдел за вътрешни работи като повечето полицейски служби. Единственият проблем беше, че корупцията в отдела се появи много рано и го използваха предимно за политически отмъщения.

Точно този отдел бяха пуснали в действие срещу адмирал Ейс Лайънс в края на 80-те години, когато с искреността си обиждаше много от съучениците си от академията в Анаполис. Сплашване, преследване и директни заплахи по време на двегодишното следствие, наречено „Железен орел“ — така специалният отдел успя да насили Ейс да се пенсионира преждевременно от поста си на главнокомандващ Тихоокеанския флот.

Една седмица след пенсионирането на Ейс най-големият му съперник, един адмирал с три звезди на име Майк Дайн, когото преди четири десетилетия, през 1946 г., Ейс изместил като защитник на първия отбор по футбол на Военноморските сили, бе повишен в чин пълен адмирал и получи длъжността на Ейс. Именно Дайн с благословията на тогавашния командващ беше пуснал Следствената служба на Военноморските сили по петите на Ейс. Не защото той бе сгрешил нещо, а защото Майк Дайн искал да уреди стари сметки още от времето в Анаполис. Използвал специалния отдел, за да го стори.

Знам. Мислите, че да се използва Следствена служба за политически цели е неморално и погрешно. Е, и какво искате да кажете с това? Такъв е светът. Следствената служба е позната като адмиралското гестапо — всъщност така го наричат на четвъртия етаж в Пентагона, където са кабинетите на всички адмирали с четири звезди и те през цялото време използват тази служба един срещу друг.

Както и да е. Ако Следствената служба е гестапо, то законно действащите терористи в специалния отдел са главното звено на наказателните SS отряди на гестапо, известни като терминаторите.

Започнах да проверявам вратите на специалния отдел. Комбинираните ключалки на първите три се оказаха трудни като онази работа на девственица. Дочух гласове зад четвъртата врата. Тъкмо мислех да опитам да си поиграя с ключовете, когато разбрах, че се приближават. Огледах се за скривалище.

По дяволите, намирах се на такова място, където не можех да се скрия. Невъзможно беше да се върна до стълбището, без да ме забележат. Изхвърчах надолу по коридора и забелязах знак за мъжка тоалетна. Влетях вътре и потърсих убежище в една от кабинките. Смъкнах панталоните си.

Съвсем навреме се скрих. Двадесет секунди по-късно вратата се отвори и два чифта черни обувки се отправиха към писоарите. Два ципа се спуснаха и се отрониха две въздишки на облекчение. Изпикаха се мълчаливо. След това терминатор номер 1 предложи да отидат да вземат по една пица от офицерския клуб на отсрещната страна на улицата, преди да свършат с работата си. Тази идея се хареса на терминатор номер 2. Изтръскаха патките си и излязоха, без да си измият ръцете. Нещо естествено за тях.

Изчаках три минути, след това се измъкнах от тоалетната, върнах се до тяхната врата и завъртях наляво ръчката на ключалката с циферблата. Мръдна. Задниците бяха оставили стаята отворена. Можех да отворя ключалката — обикновено трябваха четири-пет минути, но сега не се налагаше.

Влязох.

Всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно. Както в толкова много служби, на толкова много „сигурни“ места от Капитолийския хълм през Пентагона чак до ЦРУ серията цифрови ключалки не струваше. Всички кабинети бяха свързани помежду си — осем стаи без междинни врати. Единствено специалният отдел в края имаше врата.

Терминаторите, които отидоха за пица, бяха спазили процедурите за сигурност. Бяха заключили папките и бюрата си, въпреки че отгоре имаше по някой лист и ксероксът бе включен. Други обаче се оказаха по-немарливи. Две стаи по-надолу открих, че сейфът е отворен. В последния кабинет сварих купчина папки, пръснати върху две дълги маси в центъра на стаята.

Време беше да се заловя за работа. Най-напред прегледах масите — търсех надпис „Грант Грифит“. Не намерих нищо, въпреки че на много места се споменаваха операции, за които ми бе говорил. Взех десетина папки и изтичах до ксерокса, преснимах ги и ги пъхнах в раницата си.

Отворих сейфа и разгледах пликовете за папки. Във всеки плик имаше материали от едно разследване. Две кодови наименования приковаха погледа ми. Едното беше „Ловец на лисици“ — вероятно ставаше дума за сваляне на мацки. Обичам такива следствия. Извадих папката.

Вниманието ми беше привлечено и от една друга папка с голям надпис с двусантиметрови главни букви — „Хъкълбери Хрътката“. Веднага се досетих за подобното на хрътка лице с големи челюсти на пенсионирания адмирал с четири звезди, който се казваше… е, ще го нарека просто Хък.

Най-напред отворих плика на Хъкълбери. Вътре лежеше дванадесетсантиметров топ листа. Имаше и снимки, и писма. Доклади, паметни записки, копия на банкови сметки и телефонни разговори. Фигурираха и интервюта, и дадени под клетва изявления.

Разбира се, предметът на следствието беше адмирал Хък, бивш председател на Обединеното командване, който преди пенсионирането си се беше разнежил. В доклада си пред Сената, излъчен и по телевизията, беше разрешил санкции срещу Ирак вместо военни действия. Беше подкрепил предизборната кампания на сегашния президент, когото много хора от Военноморските сили ненавиждаха.

Изглежда, сега терминаторите търсеха начин да се разправят с Хък, като го обвинят в прокарване на влияние като председател, а от съдържанието на папката, която държах, ми ставаше ясно, че ще го сторят. Бяха събрали адски много сведения. Проблемът бе там, че нямаше нищо вярно — една бродерия от лъжи, намеци и слухове, съшита с косвени сведения и безименни източници. И все пак, ако се пусне в пресата, както често постъпваше специалният отдел, щеше да е достатъчно, за да съсипе кариерата на Хък като цивилен. Защото в момента адмирал Хъкълбери Хрътката беше президент на Съвета за разузнаване, както и член на две от корпорациите, които бяха сред 500-те най-добри фирми според списание „Форчън“.

Малко след като напуснах поста командир на „ТЮЛЕН-група 6“, служих при Хък като свързочен офицер по въпросите на войната със специални методи. Не беше мой тип председател. Шофьор на кораб, напуснал флотата преди две десетилетия и станал системен аналитик и доктор на образователните науки, той беше нерешителен и колеблив. И нещо по-лошо — изглежда, не одобряваше използването на сила.

Но с мен винаги се е държал добре. Никога не ме е лъгал, не се е опитвал да ме прецака, нито мен, нито хората, ангажирани с войната със специални методи. И съвсем не беше прокарвал сфери на влияние. Този човек не обръщаше внимание на стотиците лобисти, които се опитваха да купят услуга от него срещу разкошни вечери или предложения за безплатни пътувания. Винаги си плащаше пътуванията. Както и вечерите. Отказваше уикенд за голф в Палм спрингс или Бока Рейтън. Веднъж беше изхвърлил един лобист от кабинета си, след като онзи му намекнал, че ако се отнесе благосклонно към една разработка на система за търсене на цели, след като се пенсионира, ще получи шестцифрен хонорар за консултации.

Извадих от папката заглавните листа, списъка на враждебно настроените свидетели и източници на сведения, телефонните разговори, както и няколко от по-малките преписи от влогове, и ги пуснах на ксерокса. Върнах всичко в плика и го сложих на мястото му в сейфа. Адмирал Хък щеше да намери в пощенската си кутия анонимен кафяв плик без адрес.

След това дойде ред на „Ловеца на лисици“. Представете си изненадата ми, когато открих, че лудият по мацета адмирал под наблюдение се оказа моят скъп нов шеф Пинки Прескът III. Изглежда, Пинки е бил предаден от високопоставен цивилен източник, който според доклада случайно се натъкнал на него и сладураната му, когато двамата излизали от един блок на 21-ва улица и улица Н в три часа, или 15,00 по военному.

Гореупоменатият източник — продължаваше докладът — заподозрял нещо, защото Пинки лепнал на гореупоменатата сладурана една влажна целувка, а след това се качил в кола на Пентагона, управлявана от срочнослужещ във Военноморските сили. Гореупоменатият източник записал регистрационния номер и номера на гаража на гореупоменатото превозно средство и ги предал на Следствената служба, която установила, че въпросната кола била дадена на моето отмъщение Пинки Фъшкията.

Според папката горепосоченият източник отишъл направо при шефа на Следствената служба, който счел случката за достатъчно сериозна, за да започне следствие срещу заместник-командващия за текущите планове и политика. Очевидно горепосоченият цивилен източник имаше доста голямо влияние. Не може всеки да повика шефа на Следствената служба и да го накара да започне следствие само след три дни, както се разбираше от доклада.

Разбира се, служба на Военноморските сили беше започнала разследване, защото цивилният източник смятал, че Мико Такахаши, ВМ (или Въпросната Мадама), е агент на чуждо разузнаване. Мико беше японка, която по-рано е работила в кабинета за военните връзки в посолството на Япония. Живееше в апартамента на ъгъла на 21-а и улица Н и в момента работеше като преводачка на свободна практика и като бизнесконсултант за корпорация „Мацуко“. Голямо маце, няма що.

Знаеше се, че Пинки има сеанси при нея три пъти седмично точно в 14,00 ч. Идваше, празнеше се и си тръгваше. Всичко протичаше по график, който педантично спазваше. Типично за него — нищо спонтанно.

Бяха направени и записи на телефонни разговори — очевидно чрез подслушвателни устройства, както и снимки. Страхотни снимки. Тя беше брюнетка. Циците й бяха малки, но много хубави, особено когато е възбудена. Пинки не беше особено надарен. Направих копия на доста снимки, а след това откопирах и папката.

Помислих си, че не е лошо да пратя снимката на Мико до То Шо, за да видя какво може да каже. После прибрах всичко в раницата си, върнах папката на мястото й и се измъкнах от стаята. Вратите на асансьора тъкмо се отваряха. Хукнах с всички сили към стълбището и стигнах там, без да ме забележат.

Мамицата му, бях улучил шибаната десетка. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да се махам. Гадния имаше инструкции да остави достатъчно импровизирани експлозивни устройства, за да се вижда, че сме идвали. Но не тръгвах. Отдалечих се от стълбището и започнах да се промъквам из фоайето приведен, за да не ме видят часовите. Влязох в първия кабинет, който се оказа с отворена врата. Счупих с отвертката ключалката на едно чекмедже и сложих вътре импровизирана димна бомба, като го оставих отворено и му залепих лепенка със земното кълбо, с надпис „Група за координация на сигурността на Военноморските сили“ и отдолу букви ЧК („Червената клетка“).

На излизане залепих още една лепенка на вратата. Върнах се до стълбите и бавно слязох на първия етаж, разбих вратата на един кабинет, леко дръпнах пердетата и погледнах през прозореца. В алеята нямаше никой. Облизах гумената вендуза и я лепнах на прозореца, извадих елмаза и го прокарах по стъклото около рамката. После леко го почуках. Стъклото падна от рамката. Преди да го сложа на пода, му залепих още една лепенка. След това излязох.

Метнах раницата на рамо и се затичах на североизток към предната страна на сградата „Фордж“. Пикапът все още стоеше близо до паркинга на адмирал Уилард. Вдигнах палец за поздрав към фалшивите си полицаи и задъхан преминах покрай тях. Нод кимна и запали колата. Следващата им задача беше да проникнат в склада. Оттам щяха да приберат играчките, които в момента Чери и Пачия крак задигаха, да ги качат на пикапа и да ги изкарат извън района на щаба. После трябваше да тръгнат надолу по улица М, да идат на другия паркинг и да прехвърлят всичко във форда. Пачия крак и Чери щяха да се върнат през портала, да заменят катинарите, после да отидат при форда и да изчезнат към Пещерата.

Отидох до сграда 200, където Малката бира и Пик минираха кабинета на командващия с шест импровизирани експлозивни устройства. Напъхах се в синьото униформено сако и бялата шапка, които командващият любезно бе оставил на закачалката си, седнах зад бюрото му и се усмихнах на фотоапарата „Стайлъс“, с който Пик ми направи снимка на лента „Кодакроум“. Минирахме часовия и се махнахме. В края на краищата оставаха още петдесет и пет минути до затварянето на баровете из стария град, а според мен след толкова работа тази вечер момчетата заслужаваха по някоя и друга студена бира.

Глава тринадесета

На следващата сутрин, когато минах да рапортувам, Пинки подскачаше до тавана. Доста време се мята нагоре-надолу из стаята като някаква маймуна, преди да се укроти и да застане на едно място. Крещеше до пръсване, че в щаба на Военноморските сили са се побъркали, защото някой е проникнал в храма им. Според него бях загазил и щях да прекарам остатъка от живота си във Форт Левънфорд, Канзас, където ще превръщам големи камъни в по-малки камъни.

Не се бях подчинил на пряката писмена заповед, като не взех юридически съветник със себе си. Бях нарушил правилата, защото не бях предупредил предварително. Отдела за връзки с обществеността. И най-лошото от всичко, бях нарушил най-святото правило на Военноморските сили: „Не се будалкай с другите офицери.“

Пинки продължаваше да крещи и да ме пита дали осъзнавам, че точно сега главнокомандващият бил бесен и разширявал задника на коменданта на щаба, един адмирал на име Мусли. Изглежда, бе отишъл в кабинета си в 6,45 и намерил вратата широко отворена, папките разхвърляни и въоръжения часови от Морската пехота вързан за стола си и миниран с димна граната. По непонятна за Пинки причина главнокомандващият не се сърдел на „Червената клетка“, а на коменданта заради слабата охрана на щаба.

— С Теди Мусли — горчиво каза Пинки — деляхме една стая в академията.

А сега според него бившият му съученик бил загубен.

— Беше предложен за повишение тази година, но ти се намъкна там и го съсипа с глупашките си игри.

Независимо че командващият смятал Теди за виновен, Пинки знаел кой е забъркал всичко и името му е М-А-Р-Ч-И-Н-К-О. Беше твърдо решен да направи така, че да заплатя пълната цена за своите неподходящи, необмислени и неразумни действия.

Майната ти, Пинки, можех да докажа невинността си. Посочих любовното писмо, което му бях оставил предишния следобед и което лежеше отворено на бюрото му.

— Ето тук съм написал всичко, което възнамерявах да правя. Писмото донесох преди края на работното време. Чакахме до 21,00 да ни се обадиш, Пинки. Ти не се противопостави на операцията. Мълчанието ти означаваше за мен, че нямаш нищо против да извършим предварително проучване.

— Но аз дори не съм бил тук — проплака Пинки.

— Началникът на щаба беше тук. Седеше на бюрото си, когато оставих писмото, и той не каза нищо и след като ти не се обади, сметнахме, че ни е дадена зелена светлина.

Продължи да пръска слюнки. Но нали си е бюрократ, разбра, че съм действал правилно с документите, и нямаше какво да направи.

Време беше да го накарам да поскача още малко. Извадих от куфара си един плик и го поставих на бюрото му.

— Както и да е, помислих си, че този сувенир от снощното упражнение ще ти хареса — обясних с усмивка.

Пинки подръпна големия плик към себе си, сякаш носи някаква зараза. Разкъса го и извади от него една снимка. Очите му се разшириха от ужас.

— Какво… — Стори ми се, че ще се задави. — Проклет кучи син! Как посмя… — Сложи снимката на бюрото си, като все още плюеше. От нея му се усмихваше моето лице. Това бях аз, облечен в сакото и фуражката на командващия. Проявих я в студио за бързи снимки на път за работа.

— Пази си я за спомен, Пинки. Вече съм изпратил една на командващия.

Знам. Знам, че се питате защо не дадох на Пинки една от по-хубавите снимки, онези, дето ги намерих в Специалната служба. Е, всяко нещо с времето си, сега не им беше ред.

В края на краищата си бях открил цяло съкровище с информация там, но бях сигурен, че не знаеха за посещението ми. Пинки и нему подобните ме смятат за обикновен побойник и нищо повече. Но аз зная как да използвам разузнавателни материали и как да изнудвам. Знаех, че Пинки иска да съдере задника ми. Искаха го и още дванадесет адмирали, които бях прецаквал като командир на „ТЮЛЕН-група 6“ и на „Червената клетка“ през 80-те години. Командири на бази, чиито кариери бяха опетнени от моите щуротии. Щабни офицери, които бях заплашвал и тероризирал. Съперници-тюлени, които бях настъпвал неведнъж.

Сега, когато бях отново тук, всички те искаха да ме разкъсат. Затова трябваше да се защитавам. Документите от Специалната служба бяха точно онова, от което се нуждаех. В момента се съхраняваха под дъските на пода в кухнята на вила „Свирепия“, където Стиви Уондър ми направи малко скривалище. Толкова е тайно и добре измислено, че един голям шпионин от ЦРУ стар приятел на Стиви, дойде и го търси девет часа. Не успя да го открие.

Още не беше дошъл моментът да казвам на никого с какво разполагам. Освен това Пинки беше следствен и нещата можеха да се извъртят много гадно. Исках да разбера кой е предал Пинки, да установя кой е високопоставеният цивилен източник. Исках да знам дали наистина се е ангажирал с чужд агент, защото в този случай задникът му щеше да бъде МОЙ, или са му скроили номер, но и в този случай задникът му щеше да бъде МОЙ.

Трябваше ми време, за да измисля как да използвам в своя полза папката „Ловец на лисици“ и порнографските страстни снимки с пишката на Пинки и катеричката на мацето. По-добре щеше да го оставя да бълва огън и жупел за снимката и да изчаквам.

Затова се разкарах. Заведох момчетата на тържествена вечеря в „Чарт Хаус“. Започнах да въртя телефоните и да възстановявам старата мрежа от старшини и младши офицери, която в миналото използвах, за да заобикалям системата. Наричам я своята предпазна мрежа, защото ми позволява да работя извън системата. Свързах се с То Шо и му пуснах името на Мико Такаши. Дори се обадих на Джо Андрюс, за да проверя как вървят работите с миниподводниците. И постепенно добавях малко по малко към досието на Грант Грифит.

Аз съм човек, който се доверява напълно на инстинктите си. По време на бой съм оставал жив именно заради това. Като оня път във Виетнам, когато някакъв глас ми каза: „Наведи се!“, и аз се проснах на земята точно когато един автомат АК-47 започна да стреля срещу мен от пет метра разстояние. Стотици пъти е трябвало да вземам решения на живот и смърт. Много от тях съм вземал инстинктивно и рядко съм съжалявал. Сега инстинктивно знаех, че независимо какво ми казва Грант Грифит, независимо кого познава, независимо колко важен е той за сигурността ни, той е мръсен. Просто не можех да го докажа — засега.

Впрочем имах си и достатъчно друга работа. Живеех в Пещерата и проверявах играчките, които моите малки, гадни дяволи бяха задигнали от склада. Вероятно имахме стока за половин милион долара — от чифт телевизионни камери с фибростъкло, по-малки от телчета за почистване на лули, до уреди за анализ на гласове, както и комплект устройства за кодиране на гласове, толкова малки, че се побират в джоб. Нямах никакво намерение да ги връщам, защото смятах, че някъде, някога, някак си ще ми потрябват. Такива играчки винаги са необходими.

Четиридесет и осем часа по-късно ме извикаха да се явя при заместник-командващия по операциите, плановете и политиката. Пинки си беше все така чаровно груб.

— Ела — каза той вместо поздрав, грабна ме за якето и се запъти към вратата.

Последвах го като куче — движеше се по адмиралски гордо по коридора, спуснахме се в галоп по стълбите два етажа по-надолу и тръгнахме в обратна посока по коридор Д към стаите на Обединеното командване. Спряхме пред една необозначена врата и той набра комбинация на цифровата ключалка. Влязохме в стая, която беше точно срещу Обединеното командване, където бях и преди по време на подготовката на спасителната мисия в Техеран.

Вътре беше изправен триножник. На дългата маса имаше разтворени папки. И една катерица разузнавач с една адмиралска звезда и цайси на име Хауърд Розенберг крачеше нервно. Двама от адютантите му, пикльовци с нашивки на полковници и очила с дебели стъкла, седяха на сгъваеми столове и си гризяха ноктите. Пинки ни представи, а след това се заехме с работата. А тя си беше доста гадна, повярвайте ми.

По същество — възлагаха ми незавидната задача доброволно да заведа хората си в севернокорейски води, да проникнем в пристанищата за миниподводници в Чонгджин, където се намират най-секретните военноморски инсталации на Корея, и да поставим подводни следящи монитори на всички севернокорейски миниподводници, които успеем да открием, за да могат да ги следят от спътници. Разузнавателните агенции бяха установили, че в Чонгджин контрабандно се вкарват ядрени материали с помощта на, както се изрази един от пикльовците, „няколко различни устройства за следене, монтирани на място“. Симултанен превод: Монитори на Националната следствена служба са били поставени на контейнерите. Спомних си „Нарита“. Отново изпитах онова déjà vu94. Питах се кой ли всъщност дърпа конците на Розенберг. Не е ли това поредната операция на Грант Грифит за прецакване на другите?

Попитах дали случаят в „Нарита“ има нещо общо с настоящата мисия.

— Нищожно малко — отговори Пинки.

Попитах ги какво е то.

— О!

— След този случай се наложи да подобрим начина, по който устройствата докладват за местоположението си — изсумтя Розенберг. — Сега всичките ни монитори могат да показват посоката и силата на сигнала.

А това означаваше, че откраднатите от мен неща показваха къде се намират и на какво разстояние от мен. Онези от секретните служби са научили поне нещо от грешките си.

Тъпаците на Розенберг продължиха разясненията. Мисията щеше да представлява проникване на територията и оглед, като визуалната информация щеше да се събира от дигитални инфрачервени камери, които след връщането ни в подводницата щяха да я изпратят тук в кодиран вид чрез спътник. Да, знаехме, че севернокорейците не са базирали разработването на ядрената си програма в Чонгджин. Реакторът, който произвеждаше техния плутоний за военни цели, и лабораториите, в които разработваха детонаторите, се намираха в Йонгбион, на около 100 мили от пристанището Чонгджин нагоре по течението на река Чонгчон. Но използваха Чонгджин като пункт за прехвърляне. Нашето разузнаване изработи следния сценарий: откраднатите материали трябваше да се закарат контрабандно с товарни кораби или танкери, които отиваха до севернокорейското пристанище. Предполагаше се, макар да нямаше потвърждение, че там миниподводници прекарват стоките от пристанището до военната база, където са построени халета с бетонни покриви, за да се крият от спътниково наблюдение. Ядрените материали се разтоварваха в халетата и оттам с камиони, скрити сред други товари, се извозваха до Йонгбион.

Адмирал Розенберг каза, че на нас се пада изключително тежката мисия да установим какво точно прекарват севернокорейците и да представим доказателства как точно го правят.

След като пикльовците от разузнаването си излязоха, Пинки разясни как ще протече мисията. Щяхме да заминем за Хавайските острови в цивилни дрехи, а оттам за Токио с пътнически самолет, като ще пътуваме поотделно. Щяхме да се съберем в Йокосука, най-близката до Токио американско-японска база, а оттам със самолет да заминем за Японско море и със скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута да кацнем във водата, откъдето щеше да ни прибере ядрена подводница, екипирана за специални операции със сухи камери за транспортиране на водолази. След това трябваше да отидем в Северна Корея, за да изпълним мисията си, после да се върнем с подводницата в Япония, откъдето да се приберем у дома с цивилни транспортни средства.

А защо ние? Пинки обясни, че това е съвсем тайна операция. Дори Обединеното командване не знаеше за нея. Това беше операция на Военноморските сили. Използваше се фактът, че ЦРУ и Държавният департамент бяха решили — и което е по-страшно, администрацията бе приела, — че Северна Корея вече не участва в бизнеса с разработването на ядрени оръжия. Сега се опитваха да изгладят отношенията си. Но ние от Военноморските сили знаехме повече и моята мисия щеше да потвърди, че сме прави.

Пинки не го каза, но разбрах, че задачата има по-скоро политическа, отколкото тактическа цел. Доказателството, че кимчиядците правят бомба, щеше да помогне на Военноморските сили да запазят бюджета си, който бе орязан от по-добрата и по-нежна администрация с двадесет и пет процента. Над тридесет подводници от клас „Бумър“ вече бяха изкарани на сух док. Други двадесет щяха да бъдат бракувани. Флотата беше намалена на по-малко от триста кораба — 50% по-малко от изминалото десетилетие. Ако севернокорейците имаха ядрени оръжия, то Военноморските сили отново щяха да имат стратегическа цел и да си запазят подводниците и корабите.

Пинки постоянно повтаряше, че мисията на „Червената клетка“ е просто едно влизане и излизане. Това не ми хареса. Навън-навътре, навън-навътре — напомняше чукане, само че го завираха на мен.

Разбира се, звучеше просто, но нямахме разузнавателна информация за пет пари (пък и кога ли сме имали!), а днешните военноморски командващи офицери са особено предпазливи при операциите си, особено онези, които могат да имат сериозни политически последствия. А аз знаех и нещо, което Пинки не знаеше: нищо не е просто. Специалните операции завършваха успешно благодарение на доброто разузнаване, безупречното планиране и възможността човек да постави топките си между двата камъка, без да го командва някой задник от бюрото си в коридор Е на Пентагона.

Разузнавателната информация за тази задача не струваше пукнат грош. Разгледах нещата на масата. Всичките данни в този катеричарник бяха събрани от спътници и анализирани от новата порода хлапета, които не знаеха абсолютно нищо за войната, нито за това що е враг. Може и да са добре образовани, да са си отбили номера точно където трябва, но нямаха познанията, за да ми дадат това, което исках да зная.

От данните им можех да разбера само колко миниподводници за специални операции се намират в пристанището, и то ако времето е хубаво. Не можеха да ми кажат къде са били, къде отиват и какво правят. Всъщност голям късмет щях да извадя, ако разбера колко време изминава между заминаването и пристигането на една подводница, за да мога да определя приблизително обхвата на мисиите им.

Що се отнася до планирането, Пинки не можеше да разработи операция за специални бойни действия дори ако животът му зависеше от това. А животът му не зависеше — моят задник щеше да се намира във водата и да отнесе контрата. Казах му това.

Той се нацупи и отвърна, че нищо не може да се промени. Разясних му някои неща от живота и той отстъпи тук-там.

Молеха ме да сторя невъзможното, и то човек, който с удоволствие би гледал как аз и хората ми се проваляме или умираме. Когато преди по-малко от седмица бях поел командването на „Клетката“, Гадния ми каза, че се намираме в ситуация „Нещата наистина са осрани“, защото наистина бе така.

Той беше подценил ситуацията. Като си отбелязвах наум показателите, по които ни го начукваха групово, установих, че почти сме достигнали стадия, когато „нещата са осрани без надежда за почистване“. Разясних на Пинки всичко с прости разказни изречения.

Групово начукване едно: Разузнавателните сведения на Военноморските сили — изразявам се метафорично, защото те никога не са имали разузнаване — са схематични в най-добрия случай.

Групово начукване две: „Червената клетка“ не беше провеждала тайна операция по излизане и влизане от подводница още отпреди смъртта на съветската мечка. А това означаваше сто процента, че ще се задейства законът на Мърфи.

Групово начукване три: Оборудването е използвано само при гмуркания за преквалифициране и не бе изпитвано сериозно от години. Защо? Защото според сегашните командири тюлените не трябваше да провеждат операции с потенциална опасност за сигурността, защото това може да се отрази на кариерите им. За повече от тридесет години активна служба не можах да убедя нито равнопоставените на мен, нито старшите и подчинените си, че тюлените получават заплати за работа в опасни условия, защото работата сама по себе си е свързана с риск. Факт е, че хора загиват при такава работа.

Групово начукване четири: След като съветската мечка умря, подводничарите не бяха провеждали истински шпионски операции както в доброто старо време. (Трябва да призная, че често пъти са били с вързани ръце от съображения за сигурност и/или по политически съображения и опасения от потенциални рискове или притеснения, така че не ги обвинявам.)

Но това щеше да бъде истинска каша. Всъщност щях да поведа нападение срещу някакви севернокорейски миниподводници в стил „Камикадзе“ със скапана или никаква разузнавателна информация, стара и износена водолазна екипировка и тюлени, които имаха повече смелост, отколкото ум в главата си. И всичко това щяхме да проведем от подводница с добър екипаж, но без боен опит и немотивиран.

Започнахме разгорещени разисквания. Поради реалната възможност операцията да се превърне в страхотно групово начукване аз исках шестдесетдневен учебен срок за задачата с цел да раздвижа момчетата, да разработя някои нови маяци, да поработя с подводницата и екипажа й и да пусна старите си връзки, за да разбера какво точно става в Чонгджин. Освен това исках да изкрънкам сигурно оръжие, което да ни помогне, ако ни разкрият.

Не смятах шестдесетте дни за дълъг срок. Всъщност това би бил кратък срок, ако възнамерявах да следвам максимата на Евърет Е. Барет за седемте „П“: „Правилното Предварително Планиране Предотвратява Пикливото Посрано Подрискване, смотан идиот.“ Така ръмжеше старият водолаз, когато аз бях малко водолазче.

Но шестдесет дни не устройваха Пинки, който искаше мисията да бъде изпълнена веднага. Утре.

Натискаше ме. Как така искам да забавя нещата? Не бях ли оня, дето не се спираше пред нищо? Намекна, че може би омеквам от годините.

Привиждаха ми се убийства.

Освен това планът на Пинки намирисваше. Имах една основна задача: да върна хората си живи. Знам, че говоря за пушечно месо и за това, че тюлените са разходен материал и прочие. Но какъв смисъл има да се мре безцелно. А ако вършех нещата, както искаше Пинки, щяхме да дадем жертви. Имаше твърде много подробности. Цялото това летене, скачане и движение натам-насам ме изнервяше. Исках нещата да са прости като „ЦЕЛУВКА“. Чувствах със старото си свадливо сърце, че щеше да е по-добре да тръгнем за севернокорейския бряг с някой посран местен рибарски траулер, да скочим в локвата, да отидем с плуване където трябва, да извършим черното си дело и след това или да се отправим към морето, за да ни прибере подводница, или, което ми харесваше повече, да тръгнем с рогата напред към сушата, да откраднем един самолет и да отидем към Япония или Хавайските острови, в зависимост от трофея.

Но Пинки сложи вето на моя сценарий за оплячкосване, грабежи и палежи, като ми напомни, че е решено да изпълним мисията си, без никой нищо да разбере. От друга страна, постигнахме съгласие, че е по-безопасно да отидем до подводницата с хеликоптер, отколкото да скачаме с парашут. Една точка в полза на добрите.

Но ако някой отчиташе точките, щеше да види, че Пинки водеше с голяма преднина. Загубих навсякъде — от профила на мисията до шестдесетте дни за обучение на хората.

Пинки ми даде възможност за избор. Можех да замина за Япония и да започна мисията след 48 часа или за шест дни да проведа проверка на водолазното оборудване в Калифорния.

Попитах го каква е уловката.

— Няма никаква уловка, Дик. Само дето, докато се намираш в Калифорния, от теб ще се иска да проведеш тридневно учение за проверка на сигурността на оръжейната инсталация на Военноморските сили в Сийл Бийч.

— Сийл Бийч ли?

— Трябва ли да повтарям? Сийл Бийч. И ще е добре за теб, ако учението бъде проведено като по книга. Буква по буква. И никакви глупости с предварителните указания. Никакви изненади, защото хората ти ще станат редници. Разбирате ли, полковник?

Ще се повторя ли, ако кажа, че ми се привиждаха убийства? Мислено преброих до десет и казах на Пинки: „Да, сър“. Но всъщност исках да му кажа, че е гадно псе.

Върнах се в Пещерата и прекарах 24 часа усамотен и вглъбен в проблемите, които трябваше да решавам. Например, защо Пинки е определил ние да нападнем Сийл Бийч? Последния път, когато бях там, един от цивилните служители по охраната съди Военноморските сили за грубо отношение на „терористите“ от „Червената клетка“. Съдебното дело се беше проточило с месеци и струваше милиони долари, а изходът му беше незадоволителен за всички. Военноморските сили се съгласиха да платят по-малко от това, което искаше цивилният. В Сийл Бийч бях персона нон грата и всички, включително и Пинки, го знаеха.

Може би това е капан. Нека хванем Дики с ръка в кацата с ядрения мед и да го пратим във Форт Левънфорд. В края на краищата Сийл Бийч беше секретна инсталация, особено сега, когато се намаляваха стратегическите ракети и се разчиташе на тактическите ядрени ракети „Томахоук“, а много от тях се изпитваха, поддържаха и съхраняваха там.

Може би Пинки наистина се тревожеше за сигурността в Сийл Бийч. Не. Твърде наивно е. Може би е по-умен, отколкото си мисля, и всичко това е част от по-голям план, за който знаеше само той. Не, в никакъв случай, мамицата му.

Разсъждавах известно време над тези въпроси, но се отказах да разбера какво мисли Пинки Прескът Фъшкията. Имаше по-важни предизвикателства за мен.

Щях да използвам само едно сухо укритие в севернокорейските води и то беше конструирано така, че да може подводница да участва в специални операции, в които участват и съдове за транспортиране на водолази. Сухото укритие позволява на тюлените да излизат и да се прибират с десантната машина, а подводницата се намира под водата. Но често пъти изникват проблеми. Според правилата такова укритие трябва да се монтира непосредствено преди операцията и да се демонтира веднага след това.

Проблемът е, че като направите това, предупреждавате врага, че сте намислили нещо. Хората, които съставят правилата, не допускат, че някой от лошите типове може да види, че американските подводници ще дойдат да си монтират или демонтират сухи укрития.

Това беше една от причините да не бъда привърженик на програмата за съдовете за транспортиране на водолази. Превозват ви хора, на които хич не им пука за вас, а самото сухо укритие стърчи явно като надървената пишка на петнадесетгодишен хлапак и всички могат да разберат кога сте свършили работата си и какво сте направили.

Укритията със сухи докове бяха доста усложнени съоръжения в стил „Руб Голдберг“95. Подробното описание на работата с тях според сегашното упътване на командването за военноморските системи се побира на двадесет страници засукана военноморска проза.

Доказателство? Доказателство ли искаш, любезни читателю? Окей. Нека за малко преминем на техническа вълна.

Казано с общи и (в наши дни много важно за благополучието ми) НАПЪЛНО НЕСЕКРЕТНИ термини, сухото укритие е съоръжение, състоящо се от хангар за съхраняване на най-много четири съда за транспортиране на водолази (считайте го за гараж), сфера за достъп (коридора, по който отиваме от подводницата до гаража) и барокамера за декомпресиране и рекомпресиране на водолазите.

Хангарът е цилиндър с диаметър три метра и по време на пускане и прибиране на съдовете за транспортиране на водолази се напълва с вода, а отляво и отдясно има разклонителни тръбопроводи за въздух за дишане и зареждане на водолазните апарати.

Съдовете за транспорт на водолази се поставят в хангара на специални колички с колела върху неподвижни релси и при пускането им в действие и прибирането им количката се изтърколва напред извън хангара върху удължение от допълнителни преносими релси. Външната врата на хангара (черупката) се управлява от хидравличната му система. Темпът на движение на външната врата може да се контролира чрез лоста на клапана. Колкото по-бързо блъскате помпата, толкова по-бързо се отваря и затваря вратата.

Сферата за достъп с диаметър два метра и двадесет сантиметра служи като преграда между хангара, барокамерата и подводницата и по време на пускане и прибиране на съдовете за транспорт на водолази се пълни с вода до оперативното ниво. Тя е снабдена с две херметични врати — едната води към барокамерата, а другата — към хангара. И двете могат да се пускат отвън и отвътре чрез завъртане на ръчната макара, която посредством система от зъбни колела задейства един заключващ пръстен. В аварийни ситуации сферата за достъп може да се използва за декомпресиране на водолазите, ако броят им превишава капацитета на барокамерата.

Барокамерата представлява сфера с диаметър два метра и десет сантиметра и осигурява херметичност за декомпресиране на водолазите. Остава суха през цялото време. В нормални случаи операциите по декомпресиране се управляват от самите водолази чрез нагнетателни и изпускателни клапани от вътрешната страна на камерата. Чрез вградена система се подава чист кислород за декомпресирането. Едно газоочистително и нагревателно устройство за въглеродния двуокис, разположено в барокамерата, предотвратява натрупването на въглероден двуокис и осигурява топлина за персонала по време на декомпресирането.

Представете си сухото укритие като голям, дълъг цилиндър, закрепен към палубата на подводница, а един люк позволява влизане в него през мястото за достъп.

Става така, че подводницата кръжи наоколо (ядрените подводници не могат да стоят неподвижно във водата или на дъното, трябва да се движат като акули, за да преминава достатъчно вода през охладителната им система), вие преминавате през сектора за транспортиране на оръжията (мястото, където се намират оръжията), отваряте люка за достъп, обличате водолазното оборудване или си слагате безбалонния апарат „Дрегер“, напълвате хангара с вода, отваряте вратата-черупка, сглобявате релсите, откачате съда за транспортиране на водолази и го изтърколвате навън. След това от външната страна на подводницата закрепвате един маяк „Зулу Виктор Делта“, или ЗВД, за самонасочване, за да може шофьорът на съда за транспортиране на водолази, в който се возите, да намери пътя в тъмното. Целият процес отнема около половин час отначало докрай с всичките „Може ли“ и „С ваше позволение, господа“, а и с редовните оплесквания според закона на Мърфи.

Ето защо поддържам нормалния метод с траулера или с пускането на лодка от въздуха. Така човек се притеснява за по-малко неща и следователно вероятността операцията ви да се превърне в едно голямо осиране е по-малка.

Но имах по-належащи проблеми от размислите за тактическите трудности при работата с укрития със сухи докове. Трябваше да събера малко агентурна разузнавателна информация за този район. (Агентурна информация я наричат, а за цивилните това е информацията, която събират двукраки шпиони.) Така щях да науча някои съществени неща за пристанището Чонгджин, които да са от полза, когато влезем в пристанището.

Време беше да задействам предпазната си мрежа. Затова се обадих на стария си съученик Кернан Ирландеца. С него бяхме в колежа за командни и щабни кадри за ВВС в Монтгомъри през 1976 г. и оттогава сме добри приятели, като без съмнение трупахме доста големи лихви от заплатата на греха96. Като бракуван полковник от Морската пехота сега, освен пенсията си получаваше и заплата от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната. Малко са нещата в нашия свят, за които той не знае.

Ирландеца, доста сприхав човек с твърд акцент на нюйоркчанин, беше част от спасителната ми мрежа, когато бях командир на „Шестицата“. Можеше бързо да ми подава точна тактическа информация. И въпреки писмените инструкции от доста светейшества в Ленгли, Пентагона и Разузнавателния отдел към Щаба на Обединеното командване на улица 1776Г той не спираше да събира информация от хора.

Не искаше да се срещаме в някое от заведенията, които посещаваше редовно, и затова отидохме в „Ханекс“ — малък бар на около пет мили от Форт Мийд, където правят страхотни сандвичи и сервират леденостудена бира. Седяхме в сепаре в старомодно червено с фаянсова маса от 80-те години, а гласът на Били Рей Сайръс ни служеше като звуков параван. Обясних на Ирландеца какво ще правя и от какво се нуждая.

Ирландеца, с телосложение на нисък и набит боксьор средна категория, ако можете да си представите такова нещо, пресуши бирата си „Михелоб“, помести колене под масата и кимна.

— Дадено, приятел.

Добави, че с радост ще осъществи безопасна връзка с мен в която и точка на света да се намирам, и не се изненада, като му казах, че имам сигурна чиния за спътникова комуникация.

— Чух, че миналата седмица е изчезнала една от склада в Щаба на Военноморските сили. — Вдигна чашата си за поздрав. — Браво, Дик.

Опитах се да изглеждам невинен. Всъщност не. Опитвах се да не изглеждам виновен.

— Moi?

Трябваше да съберем оборудването. Това щеше да създаде проблеми. Пинки продължаваше да си бъде все онзи нещастник, от когото те заболяват топките. Направи всичко да не ми даде ново оборудване за действие в извънредни ситуации — трябваше да ползваме остарялата техника, останала в инвентара на „Червената клетка“, която не е била в пълна оперативна изправност толкова дълго, че се съмнявах дали ще може да работи по време на учение, да не говорим за реална мисия, в която е заложен човешки живот, включително и моят. Споменах това на двузвездния си шеф.

Отговорът му беше:

— Е, какво искаш да кажеш?

След това Пинки започна да играе кофти номера. Накара комодора на Група за специални операции 2 да проведе административна инспекция на оборудването на „Червената клетка“, за да потвърди и удостовери годността му или оперативната му готовност. Това означаваше пълна инвентаризация и отне цяла седмица от ценното ни време. Инспекцията беше направена от хора, които разбираха от изправно оборудване толкова, колкото и от мозъчна хирургия. Освен това инспекторите, трима лейтенанти и един капитан, не бяха участвали в никакви операции, освен в парадите на „Нада Регата“ в Коронадо. Твърде заети бяха да се занимават с това как да спечелят Адмиралската купа в състезанията по лека атлетика за малки групи, или пък се обливаха в пот по време на ученията за бързо реагиране в аварийни ситуации, провеждани без предизвестие от командването за специалните операции, базирано в Тампа.

Е, навряха ме в тази каша и преди да помисля как да я превърна в истинска шпионска операция, трябваше да разбера какво става. Исках да знам какво може да се спаси и какво не, и какво трябва да изпрося, да взема на заем или да открадна, за да свърша работата.

Има неща, които не се промениха никога през целия ми живот. Струва ми се, че с боричкане, лъжа и измама съм се опитвал да се сдобия с по-добро оборудване още откакто бях моряк в групите за подводна диверсия 21. Все още виждам щастливия блясък в очите на старшина (помощник при оръдията) Евърет Е. Барет, когато докарах в района на частта за подводна диверсия в Литъл Крийк първия камион с половин тон подарено оборудване — парашути, маси за сгъване на парашути и ако не ме лъже паметта, преносима полева кухня. Някак си се беше оказала на камиона ми в базата на ВВС в Хамптън, Вирджиния. (Ако съм съвсем искрен, трябва да знаете, че камионът не беше мой, а на ВВС, но скоро след пристигането ми оправихме този недостатък с малко боя.)

Скоро след това Ев ме повиши в МПК — Муфтаджия Първи Клас — и изкарвах прехраната си чрез стопанисване на необходими неща, като авточасти от армейския интендантски склад в Ричмънд, боя от Щаба на Атлантическия флот в Норфолк, а също и цели палети с муниции от военния склад „Сейнт Джулиън“ в Портсмут.

„Plus са change, plus la meme chose“, както обичахме да казваме в Камбоджа — „Колкото повече се променят нещата, толкова повече остават непроменени“. Двадесет години по-късно, когато създадох „ТЮЛЕН-група 6“, имах всички необходими пари. И въпреки това все още трябваше да задействам механизмите за снабдяване с екипировка, да реквизирам неща, първоначално предназначени за други, които според мен имат далеч по-малко нужда от тях, а в някои случаи пак действах като муфтаджия първи клас и направо крадях каквото ми трябваше.

Това учение ми напомняше ранните сиромашки дни на подводната диверсия, когато се налагаше човек да се оправя с каквото има или пък съвсем без нищо. Аз нямах никакво намерение да се оправям без нищо.

Трябваше да се сдобием с някои „хигиенични“ оръжия — смъртоносни и непроследими. Пинки искаше от нас да носим оръжие и оборудване според уставите. Но това не се прави при тайни операции. Защото, ако нещо остане, не трябва противникът, след като го погледне, да казва: „А, това са американски тюлени от Военноморските сили.“

Затова се обадих на стария си приятел и оръжеен експерт от „ТЮЛЕН-група 6“ Док Тремблей за съвет. Док, старшина санитар по звание и снайперист по призвание, в момента се намираше в Кайро, където излежаваше двегодишна присъда на американското правителство. Дори и не питайте какво правеше там. Мога само да ви кажа, че задачата му беше и по двете му специалности.

Представях си го как се чеше по голямата брада, докато мисли върху молбата ми. Беше от Нова Англия, а те обичат да се чешат по брадичките. Както и да е, разказа ми с плоския си акцент от Роуд Айлънд за две нови руски оръжия за водене на бой в тила на врага, които му се стрували обещаващи. Чел някъде за тях. Едното било пистолет с калибър 4,5 мм, наречен СПП-1, който изстрелвал подобни на стрели куршуми под вода. Неприятното било, че се изстрелват само четири куршума, а е адски трудно да презареждаш на тридесет метра дълбочина.

Той смяташе, че съществува онази нова щурмова пушка — малко по-голяма от М-16 с диаметър на цевта 5,56 мм и пълнител с 26 куршума. Можела да изстрелва куршумите си до единадесет метра на четиридесет метра под водата. Използва се и като надводно щурмово оръжие и има обсег на точна стрелба 100 метра.

— И, мамицата му, капитане, не бих използвал АК-47, за да стрелям толкова далече.

Док, Бог да го благослови, каза, че ще се опита да се снабди с две-три пушки и неколкостотин стрелообразни куршума. Каза ми, че след по-малко от седмица заминава на оръжейното търговско изложение в Атина и щял да провери какво може да се намери там.

Тъй като отиваше на пазар, го помолих да купи три-четири щурмови пушки ХК-93 и 50 000 куршума 223-и калибър за тях.

— Защо бе, капитане?

— Защото, както знаеш, ХК са може би най-универсалните бойни пушки след М-16 и АК, а след като не мога да нося американско оръжие и не искам „Калашников“, предпочитам да имам няколко ХК подръка, ако ми потрябват спешно.

— Разбрано. Това означава, че ще ти трябват европейски куршуми, така ли?

— Португалски или югославски излишъци, Док.

— Ясно.

Док каза, че ще намеря стоката до прага на вратата си след десет дни. Дадох му адреса на един праг в Калифорния, защото щях да бъда там. Казах му да пусне фактурите в системата след месец-два и затворих телефона.

Радвах се, че Док се зае със случая. Но, честно казано, оставаше ми още едно препятствие, по-важно от оперативното разузнаване или специалните оръжия.

„Червената клетка“ трябваше да започне да работи като група. Помните ли проповедта за сплотеността на групата на Джо и инженерчетата му? Е, това не беше военна игра и тези хора не бяха смотаняци. Но дори и за такива професионалисти като Гадния, Пачия крак, Малката бира и Пик беше необходимо време, за да добият здравата спойка на групите, които бях свикнал да командвам.

Точно по тази причина въпреки цялото мърморене с радост се захванах с учението по проверка на сигурността в Сийл Бийч. Това беше една възможност да се поопипаме един друг в стресови условия. Щяхме да ядем, да пием и да се бием заедно при доста наситена работна програма — тази комбинация винаги беше вършила работа в миналото и позволяваше бързото изграждане на единството на групата.

Разбира се, щяхме да имаме нужда от цялата сплотеност, която можем да съберем, защото от години никой от нас не беше правил такова нещо „наистина“. Както обясних по-горе, излизането и влизането в шлюза под вода е сложна, опасна операция, която изисква пълен синхрон и значителна концентрация. Провеждането й във вражески води, където трябва да се мисли и за това как да опазиш задника си, защото там има хора, които искат да те убият, правеше всичко още по-страшно.

А на мен ми беше наредено да извърша всичко, за което стана дума дотук, заедно с офицер-юрист от Военната прокуратура, както и с представител на Следствената служба на Военноморските сили — и двамата нямаше да знаят нищо за реалната ни мисия, но щяха да висят на вратовете ни, докато ние провеждахме учението. Ето ви потенциална опасност за пълен провал — всичко ставаше съвсем като по учебник.

Знаех, че ще ми трябва нещо за отвличане на вниманието. Затова се обадих на Майк Ригън — тюлена, с когото направихме онзи четиридневен преход от планината Чомпа до Три Тон, когато за първи път имах удоволствието да срещна Мани Танто. Вече от двадесетина години бе пенсионер, но поддържахме връзка. Бизнесът му вървеше, но дълбоко в сърцето си тъгуваше за времето, когато излизахме от пределите на безопасността. Разбира се, и сега скачаше с парашут, ходеше в пещери и се хвърляше от мостове, вързан с въже за краката. Летеше на свръхлеки делтапланери. Но казваше: „По дяволите, Рик, не е същото, както ако стрелят срещу теб.“ И имаше право.

Майк отиде дори в бивша Югославия в началото на 90-те години. Прекара там един месец. Работеше като неофициален военен съветник на хърватските войски, за да може да изстреля няколко куршума по сръбската армия със снайперската си пушка „Армалон БГР 300“ на „Уинчестър магнум“, която беше купил в Лондон. Казва, че имал попадение в главата от 900 метра.

Споменах ли, че сега изкарва толкова много пари, сякаш ги печата? Е, така е. Сега Майк има пристанище със сто яхти и блок с триста апартамента до водата, два ресторанта в Нюпорт Бийч и едно доста шикозно място на брега на около една трета от пътя между Лос Анджелис и Сан Диего. Живее на борда на „Злобния жабок“ — 85-тонна яхта, клас „Матюс“, с два дизелови двигателя, построена през 60-те години. Там е заедно с втората си жена Нанси, бивша стюардеса от „ПанАм“, седем години по-млада от него и далеч по-стройна.

Както и да е. „Злобния жабок“ бе адски добра яхта, изцяло направена от тиково дърво, а отвътре облицована с доста кожа и гладко орехово дърво, с четири отделни кабини, две бани, както и помещение за шестчленен екипаж. Камбузът е последна дума на модата. Барът също — с наливна бира „Куърс“ и „Михелоб“. Имаше си даже и сауна, парна баня и гимнастически салон. Разбира се, имаше си и шкаф с водолазно оборудване, както и десантен люк под водната линия. Стане ли човек специалист по войната със специални методи, си остава такъв докрай. Макар и построена по времето на президента Линдън Джонсън, яхтата бе изцяло снабдена с електронно оборудване от 90-те години, включително и радарна система, използвана от митническите власти на САЩ.

През 1985 г., когато командвах „Клетката“, Майк беше така добър да ми разреши да използваме „Злобния жабок“ като морска база за операциите си при пробването на системите за сигурност на Сийл Бийч. Той плаваше до брега, а ние проучвахме инсталацията през далекогледи. Позволи на водолази от „Червената клетка“ да използват люка за десанта. Пристанището, където много хора от персонала в Сийл Бийч живееха, ядяха и пиеха, ни послужи като щаб.

Вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Ригън на телефона.

— Майната ти, брат.

След кратка пауза последва сърдечен смях от 2800 мили разстояние.

— Отдавна не сме се чували, Дик, хуй такъв.

— Бях зает. В кокошарника.

— Говореше се за това. Четох книгата ти. Като за проза е добре написана.

— Така каза и говорителят на Военноморските сили.

— Не е трудно човек да се сети, че е така. Я кажи защо не писа за нашата малка лудория из гората? Приятно щеше да ми е да прекарам петнадесетина минути пред прожекторите в телевизията.

— Писах, ама оня шибан редактор го отряза. Каза, че имало твърде много насилие.

Майк отново се засмя.

— Добре, Рик. Е, казвай. Сигурен съм, че не ми се обаждаш просто за да ми кажеш да ида на майната си.

Разказах му накратко — разбира се, само толкова, колкото може да се разкаже по незасекретена линия.

Мълча няколко секунди, а после подсвирна.

— Слушай. Доведи момчетата бързо и ще ви оправим. Все още имам някои приятели наоколо, но се сещам за един задник, който е изгорил всички мостове зад себе си.

— Е, какво е животът без някой и друг конфликт? Да ти го начукам, Майк. Ще се срещнем в бара в „Каза Италия“ — нали знаеш онова място в Хънтингтън Бийч, дето ни беше щаб?

Харесвах „Каза Италия“. Беше собственост на една жена от Европа, която се казваше Мама Маскалцоне. Готвеше ни ястия, които ми напомняха сицилианската храна на стария Гъси, когато бях смотано хлапе в Ню Брунсуик и се трепех за някой и друг долар след училище. Позволяваше ни да правим каквото си искаме в заведението и не се сърдеше, ако се счупеше някоя и друга чиния (или две, или три), когато момчетата ми се пооживят от претоварване с текила.

Майк ме извади от мечтанието.

— Ясно. А как ще позная кога си пристигнал?

— Както винаги — просто се ослушвай за шум от строшени стъкла.

Взех няколко командирски решения. Пинки не би харесал нито едно, но какво ми пукаше? Най-напред изстрелях една записка в стил „Ако няма други указания“ до командира на оръжейната база на Военноморските сили в Сийл Бийч с две копия до обичайната тълпа административни боклуци, които нямаше да обърнат внимание на съобщението ми най-малко шест или седем дни. Разбира се, така щяха да могат да се възползват от почивките за кафе, да прегледат сведенията от борсовите пазари, да идат на обяд, на по чашка — нормалния ритъм на живота във Военноморските сили. Нищо не се беше променило, откакто ме нямаше. Както и да е. Съобщението ми гласеше, че „Червената клетка“ не след дълго ще направи внезапно посещение и вместо да позволим на командира да решава кой какво и на кого ще прави, щяхме да изиграем същите лоши момчета, както преди години, когато метохме пода с хората от охраната на Сийл Бийч.

Тъй като се намирахме в слънчева Калифорния и уикендът наближаваше, не очаквах да получа отговор навреме, но почти можех да гарантирам, че командирът на втора степен (К2 — как ли ще се мине?) ще ми изпее цяла молитва как точно сега не е възможно да се проведе каквото и да е, като се започне с това, че обърквам почивните му дни, и се завърши с носово хленчене, че не играя честно. Е, майната му, толкова по-лошо за него.

Освен това транспортът беше готов и ни чакаше. Пик и Малката бира бяха изнамерили един „Орион П-3“ от запаса на Военноморските сили, който от три дни чакаше на площадката в базата „Андрюс“ на ВВС. Обичайно място за екипажите от запаса на Военноморските сили, които летят до Вашингтон със закупените с ваши пари самолети, за да могат да се натягат на старшите офицери за следващото си назначение или да идат при командирите си и да лижат подметки, за да удължат назначенията си на Хавайските или на Бермудските острови.

Най-новото явление сега, когато са на мода младите семейства, в които и двамата съпрузи работят, и т.н., е дългата редица женени офицери, които се явяват в БЮЛС, или на езика на Военноморските сили Бюрото за Личния Състав, за да обясняват, че малкият Джони или бебчето Мери толкова добре се справят в училище, че точно сега едно преназначаване и нарушаване на домашното спокойствие ще травматизира двете дечица. Превод: Ако ни местите насам-натам като цигани, след десет години ще превърнете децата ни в антисоциални психопати и ще ви съдим.

Друг номер е да кажеш, че тъй като сега е ред на Мама да избере мястото на първото си преназначаване, а тя е доволна да размесва шибаните тестета хартия в командването на Военноморските сили, няма причина да изтръгвате старши лейтенант Руфъс Трокмортън Тестисдрапа и съпругата му, старши лейтенант Хенриета Вулва Тестисдрапа от рая им в Спрингфийд, Вирджиния, и да трансплантирате щастливото семейство във военновъздушната база на Военноморските сили в Кефалвик, където да се наслаждава на десетмесечна зима и на всичките исландски елени, които може да изяде за три щастливи, изпълнени с алкохол и самота години.

Може би съм старомоден, но винаги съм смятал, че ако Военноморските сили искат да имате жена и деца, биха ви ги зачислили. Както и да е, но тук процесът се нарича издаване на заповеди. Не става дума за някаква шибана покана. Край на проповедта.

Добре, сега да се върнем към самолета П-3. Нуждаехме се от самолет, защото благодарение на тъпите стотинкаджийски машинации на Пинки нямаше да ползваме подкрепата на служба „Материално-техническо осигуряване“ на Военноморските сили. Той беше изтъкнал, че изпращането на транспортен самолет Ц-9 ще бъде много скъпо, и ми предаде тези думи с паметна записка и копие до шефа на военновъздушното поделение на Военноморските сили. Затова взех нещата в свои ръце. Освен това реших, че ако заема един празен П-3, който събираше прахта на площадката, си беше чисто пестене на пари сега, в тази обстановка на съкращения на въоръжените сили и орязване на бюджетите.

Смятах, че като използваме свободния самолет, ще можем да стигнем до Сийл Бийч, без да изхарчим нито цент от националния бюджетен дефицит за девет автобусни билета по тарифата за възрастни, както и за половин тон багаж. След това някой екипаж от Лос Анджелис може да го върне във Вашингтон, като си изпълнят и месечната полетна норма.

И затова, докато другите от Военноморските сили си почиваха или бяха залисани в приготовления за уикенда (беше четвъртък в края на краищата), ние успяхме със сладки приказки да стигнем до пистата на базата „Андрюс“, заредихме гориво с фалшива кредитна карта и се отправихме към Западния бряг за още развлечения и игри. Вече летяхме над Мисури, когато установихме, че сме забравили нашия орел-юрист и офицера от Следствената служба на бюрата им, а радиоапаратурата ни не работеше.

Quel dommage! Колко жалко!

Глава четиринадесета

Кацнахме във военновъздушната станция на Военноморските сили в Лос Аламитос, когато слънцето се спускаше зад хоризонта, като остави всички ни на тъмно — разбирайте го и в буквален, и в преносен смисъл. Гадния, Пачия крак и Чери се качиха в едно такси и се отправиха към летището в Лонг Бийч, за да наемат три леки коли с фалшивите си паспорти и шофьорски книжки. Към 20,00 часа бяхме разтоварили багажа и пътувахме към Хънтингтън Бийч, за да се настаним в мотела и което е по-важно — да нападнем бара в „Каза Италия“.

Вече бях решил да чакам до сутринта, преди да се обадя до КЦВ (за вас, цивилните, това е Командния Център на Военноморските сили) в Пентагона, за да ги информирам къде се намирам и какво правя. Като имах предвид уикенда, операцията си в стил „Ако няма други указания“ и законите на Мърфи, смятах, че ще мога да осъществя малката си игра за три до пет дни. По случайност това е горе-долу времето, за което през 1941 г. един телекс до Отдела за войната си е проправил път от бюрото на писаря до телеграфиста. Информацията е била предупреждение за флотата в Пърл Харбър, че предстои нападение на японците. Е, може би се убедихте във възможностите на Военноморските сили да реагират в извънредни ситуации.

Когато влязохме към 21,00, Майк Ригън седеше на бара. Ухили се и понечи да стане, но колкото и да се радвах, че го виждам, му махнах да почака. Имаше нещо по-важно, преди да поздравя бившия тюлен — трябваше да целуна една жена. Затова отидох зад бара, вдигнах Мама Маскалцоне от пода и я мляснах по устните.

Мама ме фрасна по ухото. Праас!

— А, значи така, мийста Марчинко. Ти се върнал, а? — Праас! Отново ме цапардоса. — Най-после дошъл да уважиш Мама, а? — Праас! Праас! — Радвам се да те видя след толкова време.

Очите ми се насълзиха, защото за шестдесеткилограмова шестдесет и пет годишна жена тя има доста здрава ръка. Пуснах я обратно на земята и най-официално й целунах ръка.

— Mille grazie97, Мама. Винаги се радвам да се връщам тук. — Разтрих лицето си. — Спомням си за дома, когато ме удряш така.

Праас!

— Знам. — Повдигна се и опря брадичката си в бузата ми. — Ти все още изглеждаш добре, Ричард. — Ухили се лукаво. — Вероятно се дължи на затвора. Имаше ли сицилианци?

— И още как. Имаше един мафиот на име Паули. Приличаше на сина ти Антъни.

— На Антъни? Е, тогава трябва да е имал тридесетсантиметров organo98. — Мама се засмя. Обичах смеха й. Тя не признаваше тихото хихикане или учтивите ха-ха. В дребното й тяло се криеха дробовете на Етел Мърман99. Мама се кикотеше — отмяташе глава назад, отваряше уста и започваше да се смее със силен глас, без задръжки. Избърса очи, нагласи черната си рокля и огледа хлапетата от „Червената клетка“.

— Нови моряци, а?

— Нали ме знаеш какъв съм. Сменям ги като жените.

— Е, ако видиш мийста Пуста Петела, кажи му, че златният му пръстен все още е у мен и ако си го иска, да дойде да си го вземе лично. — Очите й проблеснаха.

— И ще ти кажа едно, мийста Ричард, ако беше с две години по-млад, щях да ти направя такава гимнастика, че ще я помниш цял живот, вярвай ми.

При тази мисъл очите ми отново се насълзиха.

След това кимна с глава към Майк.

— Приятел ли ти е?

— Не. С него сме дупе и гащи.

— Хубаво, защото го обиждах така, както обиждам теб.

— И още е тук? — Обърнах се, прегърнах Майк и го представих на момчетата. Изглеждаше страхотно — загорял, в отлична кондиция и със скъпи дрехи. Гъстата му черна коса сивееше по слепоочията и му придаваше изящен вид, но аз знаех, че това е само привидно.

Обясних му накратко положението — за задачата ми в Калифорния, за връщането ми в армията и за Пинки.

Изслуша ме, а после заговори. Имаше смисъл в това, което ми каза. След час и половина разговори, а за това време унищожихме около пет кила от лазанята на Мама, два самуна хляб с чесън и половин каса „Куърс“, Чери и Гадния тръгнаха с две от колите за предварителен оглед. Пачия крак закара останалите в мотела, а ние с Майк отидохме да си поговорим на тихо място, където нямаше да ни чуят. Щях да искам някои услуги.

Върнах се в мотела малко след полунощ, разопаковах багажа си и започнах да чакам двамата си разузнавачи, за да ми разкажат всичко за стените на Йерихон. Нямаше да е много сложно. Военноморската станция на Сийл Бийч е оградена от четири големи пътя. Междущатското шосе 405 — пътят за Сан Диего — минава край северната граница на базата. На запад от нея е булевард „Лос Аламитос“ с шестте си платна с непрекъснато движещи се автомобили, който минава в посока север-юг. Успоредно на него е булевард „Болса Чика“ в източния край на станцията. Шосе 1, което минава покрай Тихоокеанския бряг, е южната граница на базата. Не е никак трудно човек да се повози с кола наоколо и да наблюдава какво става вътре, защото няма огради, растителност или други неща, които да пречат. Освен това по-голямата й част се намира зад най-елементарна двуметрова ограда от вериги, по която човек лесно може да се изкачи. С други думи, това щеше да бъде проста работа.

Когато се върнаха, в 2,45, ми обясниха, че съм прав. Всъщност Гадния, който и преди това е бил там, заключи, че сега достъпът ще е по-лесен от всеки друг път, тъй като охранителното поделение от Морската пехота било разпуснато. Защо? Защото охраната струва твърде много. Сега за нея се грижеха само полицаи под наем и моряци, ръководени от Следствената служба на Военноморските сили.

Реших да започнем незабавно с опитите си да проникнем, преди някой във Вашингтон да разбере, че ме няма, и което е още по-важно, да разбера дали Пинки не ми е погодил някой номер. Затова в 4,00 часа (7,00 източно време) се обадих до Вашингтон, като използвах паролата, която известява заместник-командващия по операциите, че влизам в действие. Бях съвсем кратък и не се сетих да оставя телефонен номер, на който заместник-командващият може да ме намери.

Захванахме се с работата. Чери Ендерс обу чорапогащника си, метна се на един кросов велосипед, оставен незаключен някъде наоколо (хич не ме интересуваше къде го е намерил), и тръгна към шосето край океана. В най-източната точка на станцията имаше надлез, където шосето се пресича с един малък път — единствения достъп от земята към сектора на Сийл Бийч, в който провеждаха морските си операции. От надлеза човек можеше да наблюдава дейността на баржите и влекачите, както и да вижда камионите с муниции, тръгнали към баржите.

При едно от предишните си посещения бяхме спрели преследвачите си от охраната, като взривихме откраднатата полицейска кола на тесния път и се измъкнахме по вода. Исках Чери да провери дали историята може да се повтори.

Смятах да ударя базата от юг, изток или запад, защото северната граница се охраняваше най-добре. Не от Военноморските сили, разбира се, а от старците, които живееха от другата страна на шосето в Лос Аламитос. Пенсионерите по принцип водеха малко скучен живот, заради лекарствата бродеха нощем и човек не знаеше какво може да очаква от тях. И те търсеха нещо, което да разнообрази живота им. Можеха да повикат полицията или охраната на базата веднага, а веднъж през 1985 г. дори се опарих от тях. Затова се бях научил да ги заобикалям отдалеч.

Чери направи обиколката си за по-малко от половин час. Съобщи, че заради уикенда в канала има много яхти. Споменах ли, че има канал за цивилни лодки, който заобикаля пристанището на баржите? Е, има такъв — той свързваше океана с марината100, която се напираше на югоизток от станцията и където наемите бяха високи. Точно там след около час Майк щеше да закотви „Злобния жабок“.

Изпратих Малката бира и Пик да го посрещнат и да се повозят с него по канала. Уинкин и Нод трябваше да проникнат в самата база и да съставят карта на съоръжението за съхранение на ядрено оръжие, за да разбера дали нещо се е променило, докато отсъствах. Блинкин и Пачия крак заминаваха към мочурищата в южната страна на базата. А аз и Гадния започнахме да си играем с някои от следящите устройства, които „освободихме“ от склада в Щаба на ВМС. Имаше чифт телевизионни камери с нишки от фибростъкло, които ми харесваха. Мислех да ги оставя в склада за оръжията, за да мога да покажа на командващия колко добре се справят от Следствената служба на Военноморските сили с опазването на любимите му ядрени ракети „Томахоук“. Имахме и следящи устройства — подобрени версии на използваните от Грант Грифит и Пинки в „Нарита“. Взехме и кодиращи устройства, които ни позволяваха да провеждаме секретни разговори по преносимите си радиотелефони, също и няколко клетъчни телефона.

Прекарахме остатъка от петъчния ден и цялата събота в приготвяне на импровизираните си експлозивни устройства, събиране на сведения и планиране на всяка стъпка от нападението. След първите двадесет и четири часа тук бях сигурен, че Пинки не се е опитал да постави капан. Базата работеше в нормалния си ритъм, което означава без никаква готовност. Хвърчах като совалка между „Злобния жабок“ и мотела и от време на време до „Каза Италия“, за да може Мама да ме шамаросва до побъркване, докато ям лазаня. Рано сутринта в събота бяхме готови. Оставих момчетата да се попекат, а ние с Майк си поприказвахме.

Планирах да атакуваме в събота вечер. Реших да направим сондажи и да проверим колко често преминават патрулите, да прегледаме оградата около ядрената инсталация и да поставим първите дванадесет импровизирани експлозивни устройства на територията на базата. Рано сутринта в неделя щяхме да отправим заплахи по телефона, за да видим кое е по-важно — неделната черковна служба или охраната на базата.

Надявах се да успеем да проникнем в складовото съоръжение през нощта в неделя срещу понеделник. Така че ако в понеделник към обед не ме обявят във Вашингтон за безследно изчезнал, все още щях да имам време да изпратя доклад, да се върна с нашия самолет П-3 до Източния бряг и да покажа физиономията си в кабинета на Пинки във вторник заедно с видеокасетите си.

Към 18,00 аз, Малката бира, Пик, Блинкин и Нод се събрахме на яхтата на Майк, занесохме си нещата на борда и започнахме предполетната подготовка, докато Майк ни вкарваше в канала. При това учение не се изискваше да използваме водолазно оборудване, но исках да разбера какво от него може да работи в реални условия. Мисията на момчетата беше безкрайно лесна: щяха да проникнат в заливчето с ограничен достъп, където бяха закотвени баржите с мунициите, и да поставят магнитни насочващи устройства по трюмовете и витлата на всеки плавателен съд по пътя си.

Майк наблюдаваше как разглеждам водолазните апарати „Дрегер“.

— Изглеждат адски зле, Рик.

Прав беше. Водолазните апарати бяха в ужасно състояние и не ми се искаше да позволя на мъжете си да изпълнят дори най-формално учебно гмуркане, а да не говорим за това да използват оборудването си в реална бойна ситуация. Опипах един от меховете за издишвания въздух.

— Това нещо май не е виждало вода от шест месеца.

— В такъв случай вероятно отвътре е плесенясало — каза Майк. — Я да видя. — Опипа апарата и провери манометрите. — Това е боклук.

Трябваше да се съглася. Манометрите изглеждаха, сякаш не са били изпитвани или рекалибрирани от години.

— Какво им е на тези апарати? — попита той.

Много добре знаех какво им е. Бях купил това оборудване, когато образувах „Клетката“ през 1985 г. Тогава го поддържах в превъзходно състояние, а да не говорим, че го натоварвах повече от позволеното. Например апаратите „Дрегер“ имат административна граница от десет метра, което означава, че не трябва да се слиза на по-голяма дълбочина с тях. Аз слизах с тях до двадесет метра. Но откакто „Клетката“ получи пълномощия да не се занимава с нищо освен с нормалните административни квалификационни гмуркания, оборудването не беше пробвано. По дяволите, то почти не беше използвано. Не беше и поддържано. И защо ли? Нали го използваха само веднъж на шест месеца в проклетия плувен басейн.

Майк отвори шкафа си с водолазно оборудване. Вътре се намираха шест чисто нови апарата.

— Това е подарък за теб — каза той. Приятно прекарване.

Проверихме оборудването, след това водолазите се преметнаха през борда, грабнаха чувалите с импровизирани експлозивни устройства и изчезнаха в канала. Имаха три часа за изпълнение на мисията си. Докато си вършеха работата, Майк и аз се возехме из канала, а после закотвихме „Злобния жабок“ непосредствено до природния резерват. Преоблякохме се във водолазните си костюми, грабнахме раницата с импровизираните експлозивни устройства и се пъхнахме във водата. Базата се намираше на около триста метра от нас. Запромъквахме се през тиня и водорасли. Съоръжението за съхранение на ядрените материали се намираше от другата страна на оградата, където имаше и ограда с остра като бръснач тел и стражева кула. Имаше и часови, но през биноклите видяхме, че е полицай под наем. По паркирания наблизо пикап се познаваше, че едновременно е и подвижен патрул. Това означаваше, че горе на кулата разглежда порносписания, а в пикала кърка и спи.

Е, за какво ли му е да внимава? Вече няма Съветски съюз, а японците са ни приятели, германците са заети да решават собствените си проблеми, а арабите са проблем на Източното крайбрежие. Така мислят във Военноморските сили.

Към импровизираните експлозивни устройства бях закрепил дигитални таймери. Нагласихме ги за 22,00 часа на другата вечер, поставихме една близо до кулата, една в пикапа и една в тревата близо до мястото, през което аз и Майк бяхме преминали през оградата. Целта беше да оставим видими следи и затова направихме доста отпечатъци в меката земя и разкъсахме водораслите при излизането си. Единственият истински проблем беше водното течение. Последните 100 метра до яхтата бяха трудни, защото приливът растеше и трябваше здравата да се борим.

В 9,00 в неделя заплашихме по телефона дежурния офицер и му казахме, че вече сме започнали да действаме.

Изпратих Малката бира и Пик да проверят самолета ни, защото беше възможно някой да го е забелязал. Другите започнаха да опаковат багажа си за пътуването към дома и да приготвят оборудването за нападението вечерта. Аз, Чери и Пачия крак за два часа обиколихме, за да видим как реагира базата.

Ситуацията беше нормална, с други думи, напълно осрана. Нямаше засилен патрул, нямаше досадни проверки на портала и ежедневието си течеше все така монотонно — никакво оживление в армейския магазин или алеята за боулинг. Обадих се на дежурния офицер, за да се оплача, но той ме прати да вървя на майната си.

Затворих телефона. Майната им.

Пик се обади по телефона и каза, че е успял да подаде полетен план за връщане.

— И успях да дозаредя горивото, така да се каже, шефе.

Това означаваше, че не е имал необходимите данни за ескадрилата, която би трябвало да заплати за горивото, и е направил пробен полет със самолета до летището в Лонг Бийч, където е заредил с личната си кредитна карта. Мамицата му, не знаех кой ще се ядосва повече, като получи сметката, жената на Пик или Пинки.

Разбира се, бях поискал оперативна кредитна карта от Пинки, каквато имах едно време.

Но той си седеше в проклетия съдийски стол, погледна ме и сполучливо изигра ухилен педераст, какъвто си и беше.

— Майната ти, Дик, хи-хи.

Разбира се, документира и това.

Получих протокол, копия от който Пинки изпрати до командващия, до завеждащия материалното обезпечаване на Военноморските сили и до командирите на бази във военния окръг на Вашингтон.

„Ако не можеш да работиш в системата, и то без закъснения, оперативните ти нужди няма да бъдат задоволявани. Винаги си бил слаб плановик и лош водач и системата ще работи, както е предвидено, а не както ти смяташ. И за да е сигурно, че нещата са ти ясни, трябва да знаеш, че терминът финансова гъвкавост вече е отпаднал от речника ми.“

Към 16,00 бяхме опаковали багажа си, каляската ни бе заредена с гориво и насочена в правилната посока, базата беше широко отворена и аз исках да я опустоша, да я опеперудя и овъгля. Планът беше да създадем масов хаос, който да служи за прикритие при проникването на Малката бира, Чери, Гадния и Пачия крак в съоръжението за съхранение на ядрените материали. Докато се промъкваха през трите огради и двете врати до склада, където се намираха ядрените ракети „Томахоук“, ние щяхме да тичаме натам-насам като кийстоунските полицаи, за да отклоняваме вниманието. Щяхме да поставяме детонатори, да палим огньове, да крадем автомобили, да разбиваме огради, да срязваме комуникационните връзки с външния свят и да досаждаме. Никой не обича да получава заплата за такава работа.

Бях избрал двете си най-добри двойки за проникване в склада. Така една от групите щеше да успее да проникне, ако по някакво невероятно стечение на обстоятелствата другата бъде притисната от охраната. Малката бира и Чери бяха специалисти сапьори, Пачия крак беше специалист катерач, а Гадния — майстор на ключалките и шифрите. Инструкциите ми бяха прости: Действайте.

В 18,00 освободихме стаите в мотела и се отправихме към мястото на последната среща. Скрихме колите на сигурно място и се разпръснахме за изпълнение на мисиите си. Дадох сигнал за старт с едно обаждане от монетен автомат от другата страна на главния портал.

Когато дежурният офицер вдигна слушалката, аз изръмжах:

— Тук е Движението за свободна еякулация на Палестина. — Опитах се възможно най-добре да имитирам Ясер Арафат. — Ще избием всички. Ще ви заграбим жените и изнасилим камилите… или обратното?

Той понечи да отговори, но аз затворих телефона. Време беше представлението да започне. Дадох малко време на първите двойки да заемат позиции, а след това започнах ударите, като координирах всичко с помощта на триватовите радиотелефони с кодиращи устройства, които притежавахме благодарение на склада в Щаба на Военноморските сили. Най-напред задействах едно запалително устройство при кейовете. Това накара пожарникарите и сапьорите да се юрнат в галоп натам. В момента на пристигането им взривих мините, които Малката бира, Уинкин и Блинкин бяха закрепили към десантния катер, закотвен встрани от доковете.

Цялата тази бъркотия беше причина на сцената да излязат водолазите от базата и охраната. Докато те идваха, аз се заех с отрязването на телефонните жици, Нод постави малък заряд в микровълновата кула на базата, достатъчен да смути калибрираните сигнали и да обърка излъчваните данни. После, докато всички бяха насочили вниманието си към водата, Уинкин и Блинкин префучаха през главния портал с открадната кола. Метнаха димни гранати в будката на часовия и… ах… запалиха я.

Преследвани от полицаите под наем, те зарязаха колата, разбира се, минирана, насред пътя под надлеза на шосе 1, изкачиха се по шосето, метнаха се на велосипед, който бяха заели от ергенските офицерски жилища, и заминаха. Аз чувах по телефона как се препозиционират и се усмихнах. Момчетата се учеха бързо.

Докато Робин Худ и бандата му създаваха хаоса, Пачия крак се катереше по кулата на часовия, за да обездвижи дежурния моряк. По-късно Пачия крак ми разказа, че е можел да изпие едно кафе с цигара, преди хлапето да се усети, че е до него. Чух ясно „Пълен напред“ в слушалката и разбрах, че се движим точно по график. Погледнах часовника си. В този момент Гадния сигурно ръси ключалките с графитна прах — това е най-добрият начин да се познае кои номера са най-често използваните. След това трябваше да ги набере в джобния си компютър, за да получи най-вероятните комбинации. Докато прави това, Чери и Малката бира трябваше да проникнат през външните вентилационни мрежи и да изпълзят по въздухопроводите.

От радиотелефона разбирах, че напредват отлично.

— Скипере… — Това беше Гадния.

Натиснах бутона за излъчване.

— Да?

— Най-добре веднага ела.

Гадния не беше от лъжливите овчарчета и затова изоставих наблюдателния си пункт северно от шосе 1, прекосих мочурището, промъкнах се през оградата, заобиколих полето, което бях минирал с импровизирани експлозивни устройства, и преминах през мястото, където момчетата бяха прерязали телената ограда. Махнах с ръка на Пачия крак, които се кипреше на стражевата кула, облечен в моряшко костюмче, и влязох в склада.

Помещението беше по-малко, отколкото би могло да се очаква — вероятно тридесет и пет на четиридесет метра. Ракетите бяха поставени или в сандъци, или на рафтове за предполетни прегледи. Рафтовете позволяваха на ракетите да бъдат вземани с виличен повдигач и поставяни на транспортни колички до баражите, които да ги закарат до крайцери, фрегати или подводници, за да бъдат изстреляни.

Гадния ми махна да отида при него. На контролния стенд имаше три ракети „Томахоук“, които трябваше да бъдат проверени преди монтирането им на самолета, а шест други ракети лежаха в сандъци с печати, че са готови за използване. Гадния, нали си е откачен задник, беше отворил един от сандъците.

— Гледай, шкипер.

Погледнах. Ракетите „Томахоук“ са дълги шест метра. Състоят се от четири основни части. В задната част има турбореактивен двигател с обхват 700 мили, електронна система за управление и горивен резервоар. Непосредствено пред горивния резервоар се намира полезният товар, който може да е или конвенционален бризантен експлозив, или тактически ядрен заряд. Тези бяха тактически ядрени ракети. Пред бойната глава се намира системата за навигация и насочване — схема с размерите на персонален компютър, в който са програмирани оценки за различни цели, а има и радарна система с инфрачервени лъчи, за да може ракетата да следва релефа на земята от тридесет метра височина, без да бъде засечена от отбранителните радарни системи.

— Виж, шкипере… — Гадния беше развил болтовете на капака за оглед. Погледнах. На мястото на ядрения полезен товар нямаше нищо. Има един технически термин за реакцията ми: „Сега отиде на майната си!“

— Мислех да мушна димна бомба вътре — обясни той, — но, дявол да го вземе, полковник, някой е идвал преди нас и е откраднал шибаната ядрена глава.

Нали съм си параноик, първото нещо, което ми мина през ума, беше, че Пинки наистина ни е скроил номер и ония от Следствената служба на Военноморските сили ей сега ще нахълтат през вратата и ще ни арестуват за влизане с взлом в секретно съоръжение. Но не беше възможно да го е сторил. Не защото не е достатъчно изобретателен, а защото нещо не си пасваше. Освен това не бях забелязал никакви признаци за засада по време на тридесет и шест часовата ми операция по разузнаване и оглеждане, а ако ме биваше за нещо, то беше точно да усещам опасността.

Значи това беше нещо сериозно. Някой крадеше части от ракетите. Разгневих се. По дяволите, наистина сигурността им тук беше слаба. И ако това не беше истинско доказателство, то не знам тогава кое ще е.

След това се сетих за „Нарита“. Дали това не е поредната операция — „ужилване“ на Грант Грифит, — нагласена така, че Дики да се хване на въдицата и да стане лош в очите на другите? Или пък може би Грант наистина е толкова мръсен, колкото си мислех, и е успял да направи обир отвътре.

Обир от вътрешни хора ли? Не беше изключено. Руснаците разпродаваха собствените си оръжия — и ако имаш достатъчно долари, лири стерлинги или марки, можеш да си купиш от автомат „Калашников“ до ракета СКЪД. Неотдавна бяха заловили някакъв задник от Полша с разделителна бойна глава от стара съветска ракета СС-20.

Дали и тук не ставаше нещо такова? Ако беше така, исках да спипам виновните мръсни кучи синове и да ги убия.

Внимателно, за да не обезпокоим околните, да не нараним дървото или да не изкривим пироните, отворихме всички сандъци. Липсваха две бойни глави и три системи за насочване. Като се има предвид, че тези ракети са предвидени за транспортиране по целия свят, както можеше да се види от надписите по сандъците, щяха да изминат седмици, преди да бъдат отворени и да се установи липсата на части. Това си беше първокласно групово начукване.

— Чери…

— Кажи, шкипере?

— Ти донесе ли онези неща от склада?

— Тъй вярно, сър.

Отвори раницата си. Вътре имаше пет пасивни монитора, от онези, дето, като се включат, започват да излъчват сигнал за определяне на координатите. Имаше и две телевизионни камери с кабели от оптични влакна, литиеви батерии и микровълнови излъчватели. Можеха да снимат на сто метра разстояние и да работят в продължение на две седмици.

Накарах Малката бира да разположи камерите, като скрие едната над опорната греда, откъдето ракетите се виждаха ясно на минимонитора, а другата постави зад електрически контакт, за да можем да получим картина от нивото на пода с надеждата, че ще уловим лицата на нарушителите. Свръхбавните ленти в записващия модул можеха да изкарат по 144 часа и се надявах, че лошите скоро ще дойдат на посещение. Мамицата ви, сега сте пред шибаната скрита камера.

Сандъците бяха повече, отколкото следящите устройства. Подозирах, че ако отново обират това помещение, ще се заемат с инспектираните ракети. Затова поставихме монитори в секторите за навигационните системи на трите ракети на контролния стенд, върнахме печатите по местата им, след което скрихме няколко указателя на координатите в системите за насочване на две от инспектираните, но неотваряни ракети.

Накрая запечатахме всички сандъци, като внимавахме да вкарваме пироните в същите дупки. Огледахме помещението, отстранихме всички следи от присъствието си и се разкарахме. За да създадем хаос, накарах Гадния и Чери да сложат няколко експлозивни устройства около склада, като създадат впечатлението, че сме си играли наоколо, но не сме нарушили неприкосновеността на свещения район.

Отначало смятах да използвам Сийл Бийч, за да тренираме за шпионския си излет до Корея. След края на учението щяхме да летим обратно за Вашингтон. Щях да напиша доклад за Пинки и да се опитам да измуфтя колкото е възможно повече оборудване, а после да тръгна за Япония от международното летище „Дълес“.

Но сега това не беше възможно. Докато дойде време да се понесем към Япония, исках да остана наблизо, при наблюдателните ни телевизионни камери, и да видя кой, по дяволите, краде тактически бойни глави и свръхсекретни системи за насочване. Едно беше сигурно: докато не го открия, всички, с изключение на „Червената клетка“ и стария ми приятел Майк Ригън, бяха заподозрени. А в това число влизаха и президентът, вицепрезидентът, председателят на Обединеното командване и главнокомандващият. Невероятно ли? Да, разбира се. Невъзможно? Не забравяйте Правило първо: „Не си въобразявай.“

Две-три от заподозрените лица изпъкваха на преден план: любимият ми бивш министър на отбраната Грант Грифит и заместникът по военноморските операции, плановете и политиката, Пинки Прескът III. Единственото нещо, което ме караше да се чувствам добре, беше, че според уставите на Военноморските сили използването на смъртоносни похвати е оправдано при защита на ядрените оръжия. Ако Пинки и Грант са виновни, щях да мога да ги убия законно. И нямаше съмнение, че ще го сторя.