Червеният корсар

XXIII глава

Дамите посрещнаха посетителя си със сдържаност, която лесно ще разберем, ако си спомним темата на неотдавнашния им разговор. Гъртруд моментално се сви, ала гувернантката й се държеше хладно и с още по-голямо самообладание. Все пак в зоркия поглед, който хвърли към госта, имаше тревожно безпокойство, като че искаше да отгатне причината за посещението му, преди той да заговори.

Лицето на самия Корсар беше замислено и сериозно. Когато влезе в кръга, осветен от лампата, той се поклони и измърмори тихо и бързо няколко думи, чийто смисъл слушателите му не разбраха. Всъщност той беше така погълнат от мисли, че в разсеяността си явно се готвеше да се тръшне на празния диван без извинение или оправдание, сякаш беше у дома си; ала се опомни навреме и не допусна това нарушение на благоприличието. Като се усмихваше и се поклони още по-ниско, овладял се напълно, той пристъпи към масата и изрази опасенията си, че мисис Уилис може да сметне посещението му за ненавременно или може би непредизвестено с подобаваща пристойност. При това кратко предисловие гласът му беше ласкав като на жена, а държането му толкова вежливо, сякаш наистина се смяташе за натрапник в каютата на кораб, в който самият той се разпореждаше буквално като монарх.

— Колкото и да е неподходящ часът — продължи Корсарят, — щях да си легна, измъчван от мисълта, че не съм изпълнил всичките си задължения като внимателен и гостоприемен домакин, ако бях забравил да ви уверя, че след сцената, на която бяхте свидетели, на кораба е вече напълно спокойно. Имам удоволствието да ви заявя, че пламенността на хората ми съвсем е угаснала и че дори агънца в нощното си убежище не са така мирни, както те в този момент в койките си.

— За щастие този, който с властта си успя така бързо да потуши размириците, е винаги с нас, за да ни закриля — отвърна предпазливата гувернантка: — Ние се уповаваме изцяло на вашето внимание и благородство.

— И основателно сте се доверили на мен. Във всеки случай няма вече опасност от бунт.

— И, надявам се, никакви други опасности.

— Ние живеем сред бурна и капризна стихия — отговори Корсарят, като се поклони в знак на благодарност и седна на креслото, на което дамата го покани с движение на ръка, — но вие я познавате и не е нужно да ви казвам, че на моряците не всякога им е известно какво ги очаква утре. Днес аз поотпуснах юздите на дисциплината и до известна степен сам предизвиках последвалите буйства, но това е минало и заминало, като ураган и шквал; сега духът на моите негодници е по-тих и от океана.

— Аз често съм гледала тия груби развлечения по кралските кораби, но доколкото си спомням, те не са имали по-сериозни последици освен уреждането на някаква стара сметка или някаква странна приумица на моряшкия хумор, която обикновено се оказва колкото чудновата, толкова и безобидна.

— Да, но кораб, който често рискува да навлезе в плитчини, накрая претърпява крушение — промърмори Корсарят. — Аз рядко отстъпвам шканците на хората си, без да следя зорко поведението им, но днес…

— Какво днес?

— Нептун с грубите си шеги ви е познат, нали, госпожо?

— Едно време съм виждала този бог.

— Така и подразбрах; при преминаване на екватора ли?

— И на други места.

— На други места ли! — повтори събеседникът й с тон на разочарование. — Вярно, този мощен властелин може да се срещне във всички морета, а стотици кораби, и големи, и малки, изгарят под слънцето в спокойните води около екватора. Излишно беше да ви задавам този въпрос!

— Вие благоволихте да кажете нещо, което не чух добре. Корсарят трепна, защото и този път бе измънкал последните думи,

вместо да ги изрече високо. Хвърляйки изпитателен поглед около себе си, сякаш за да се увери дали някой нахален подслушвач не е успял да узнае тайните му мисли, които рядко се решаваше да разкрие пред съратниците си, той се овладя и продължи разговора невъзмутимо, като че изобщо не е бил прекъсван.

— Забравих, че вашият пол е колкото прекрасен, толкова и боязлив — добави Корсарят с такава блага и ласкава усмивка, че гувернантката неволно погледна с тревога своята повереница, — иначе щях по-отрано да ви уверя, че нищо не ви застрашава.

— Дори и сега уверението ви е добре дошло за нас.

— А вашата млада и нежна приятелка — продължи той, накланяйки се към Гъртруд, макар че думите му бяха както преди отправени към гувернантката — ни най-малко няма да разстрои съня си от преживяното.

— Невинните рядко спят неспокойно.

— В тази истина има една свята и необяснима тайна: нищо не нарушава съня на невинните! Защо не направи бог така, че и грешниците да намират някакво убежище срещу угризенията на съвестта! Но ние живеем в такъв свят и в такова време, че човек не може да вярва дори на себе си.

После млъкна и загледа около себе си с такава измъчена усмивка, че уплашената гувернантка неволно дръпна възпитаницата по-близо до себе си, сякаш беше готова да я защити от коварните помисли на някакъв маниак. Посетителят й обаче изпадна в толкова дълго и дълбоко мълчание, че тя почувствува нуждата да прекрати това неудобно положение, като заговори сама.

— Мислите ли, че и мистър Уайлдър като вас е склонен към милосърдие? — запита тя. — В такъв случай търпимостта му е похвална, защото ми се струва, че бунтовниците изляха яда си главно върху него.

— И все пак видяхте, че не е без приятели. Убедихте ли се в предаността на хората, които застанаха така смело на негова страна?

— Да, и се учудих, че е могъл толкова бързо да спечели напълно на своя страна тези двама вироглавци.

— Двайсет и четири години познанство не са малко.

— Толкова отдавнашно ли е приятелството им?

— Чух, че споменаха тази цифра. Възможно е някаква необикновена дружба да свързва този младеж с тези недодялани негови другари! Сигурно това не е първата услуга, която му правят.

Мисис Уилис изглеждаше огорчена. Макар и готова да повярва, че Уайлдър е таен агент на Корсаря, все пак тя се бе надявала, че връзката му с пиратите може да намери някакво по-благоприятно за него обяснение. Въпреки че носеше част от общата вина на тия, които споделяха безпътната участ на този разбойнически кораб, той явно имаше такова благородно сърце, че не би допуснал тя и нейната млада и невинна повереница да станат жертви на изстъпленията на неговите съратници. Многократните му тайнствени предупреждения вече не се нуждаеха от обяснение. Всъщност всичко, което беше тъмно и необяснимо както в предишните неясни проблясъци в душата й, така и в необикновеното държане на обитателите на кораба, ставаше все по-разбираемо. Сега тя си спомняше в цялата външност и в лицето на Корсаря фигурата и чертите на човека, който бе говорил на бристолския търговски кораб от такелажа на роботърговския кораб — фигура, която непонятно бе преследвала въображението й по време на престоя й на неговия кораб като образ, изникнал от някакво смътно и далечно време. После изведнъж разбра колко трудно е било на Уайлдър да разкрие една тайна, от която не само зависеше животът му, но и заради която можеше да загуби уважението им — не по-малко сурово наказание за човек, чиято душа не бе толкова загрубяла и порочна. С една дума, голяма част от това, което читателят лесно можа да разбере, сега ставаше ясно и на гувернантката, макар че все още много неща и хвърляха в съмнения, които тя не беше в състояние нито да си изясни, нито да прогони напълно от мислите си. По всички тези въпроси тя имаше достатъчно време да разсъждава, защото гостът, или домакинът й — както и да се наречеше, — съвсем не изглеждаше склонен да прекъсне размишленията й.

— Чудно — най-после подзе отново мисис Уилис, — че толкова недодялани хора са способни на такава привързаност, както ония, у които образованието е съчетано с изтънчени обноски.

— Чудно е, както казвате — отвърна събеседникът й, сякаш току-що събуден от сън. — Аз бих дал хиляда от най-лъскавите гвинеи, изсечени в монетния двор на Джордж И, за да науча нещо за живота на този младеж.

— Значи той ви е непознат? — попита Гъртруд с бързината на мисълта.

Корсарят обърна към нея разсеян поглед, в който обаче след малко започна да се прокрадва такова чувство и изражение, че краката на гувернантката се разтрепераха от нервното вълнение, обхванало цялото й тяло.

— Кой може да твърди, че познава човешкото сърце — отговори той, като отново наклони глава към нея, сякаш признаваше, че тя заслужава напълно неговото уважение. — За нас всички са ни непознати, докато не се научим да разчитаме мислите им.

— Малцина имат дарбата да вникват в тайните на човешката душа — забеляза хладно гувернантката. — Често е нужно да изучим и опознаем издълбоко света, преди да можем да съдим за подбудите на тия, които са около нас.

— И все пак светът е приятен за ония, които умеят да го направят весел — възкликна Корсарят в един от присъщите му внезапни изблици, с които сменяше настроението си. — Всичко е лесно за човек, който е достатъчно смел, за да задоволява прищевките си. Знаете ли, че истинската тайна на философа не е да живее вечно, а да живее докогато може? Който умре на петдесет години, след като се е наситил на удоволствия, е живял повече от оня, който цял век влачи нозе, носи бремето на светските капризи и се бои да повиши глас, да не би случайно съседът да прецени думите му като порочни.

— И все пак има хора, за които най-голямото удоволствие е да вървят по пътя на добродетелта.

— От устата на жена това звучи чудесно — отвърна той с такъв вид, в който проницателната гувернантка съзря отсянка от неусмиримата разюзданост на пирата. В този момент тя с радост би пропъдила посетителя си; но някакъв блясък в очите му и веселостта, която си придаваше с някак неестествено усилие, я предупредиха, че § опасно да обижда човек, който не признава никакъв друг закон освен собствената си воля. Затова с благ тон и учтиво държане, при което все пак запазваше достойнството си като жена, тя ловко промени темата на разговора, като посочи няколко музикални инструмента, съставляващи част от разнородната мебелировка на каютата, и рече:

— Човек, чиято душа може да бъде смекчена от хармонията, а чувствата му така очевидно откликват на сладостни звуци, не би осъдил удоволствията на невинните. Тази флейта и оная китара вероятно са ваши.

— И самото наличие на тези незначителни предмети у мен ви кара да ми приписвате качествата, които споменахте! Ето още една заблуда на нещастните простосмъртни! Привидността е всекидневната одежда на честността. А защо не ми припишете склонността да коленича всяка сутрин и всяка вечер пред тази лъскава джунджурия? — и посочи украсеното с диаманти разпятие, което висеше както винаги до вратата на каютата му.

— Все пак се надявам, че изпитвате известно уважение към тоя, за когото ни напомня това изображение. Във върха на силата и благополучието си човек понякога се отнася с пренебрежение към утешенията, които може да ни дари една сила, стояща над човечеството; но тези, които най-често са се възползвали от тях, им въздават полагаемото им се най-дълбоко уважение.

Гувернантката бе извърнала поглед, ала докато, изказваше тези прости мисли, изпълнена дълбоко с чувството, което изразяваше, тя отново обърна замечтаните си очи към Корсаря. Погледът, който срещна, беше сериозен и замислен като нейния. Вдигайки пръст, с леко, почти недоловимо движение, той докосна ръката й и запита:

— Значи според вас ние сами сме виновни, че душите ни са склонни към грях, на който нямаме сили да противостоим?

— Препъват се само тия, които се опитват да вървят сами по пътя на живота. Нали няма да ви обидя като мъж, ако запитам: никога ли не общувате с бога?

— Това име отдавна не се е чувало на този кораб, госпожо, освен за изказване на ония неприлични шеги и ругатни, които не са така цветисти, когато човек си служи с по-прост език. Но какво повече има у себе си неизвестното божество от това, което човешкото въображение е сметнало за нужно да му припише?

— Рече безумец в сърцето си: „Няма бог“ — отвърна тя с толкова твърд глас, че порази слуха дори на тоя, който отдавна бе свикнал с буйството и величието на своята неспокойна професия. — Препаши сега кръста си като мъж. Аз ще те питам и ти ми обяснявай: де беше ти, когато полагах основите на земята? Кажи, ако знаеш?

Корсарят гледаше объркано пламналото лице на говорещата. Навел глава настрана, той произнесе високо, като че по-скоро даваше израз на мислите си, а не продължаваше разговора:

— Много пъти съм чувал това и все пак го чувствувам като свежестта на родния въздух! Госпожо, повторете тези слова; не променяйте нито сричка, ни най-малката интонация на гласа си, умолявам ви.

Макар и смаяна и дори уплашена от молбата, мисис Уилис я изпълни, като предаде свещения език на вдъхновените писачи с плам, който намираше подкрепа в силата на собствената й вяра.

Събеседникът й я слушаше като омагьосан. Почти цяла минута нито погледът, нито позата му не се промениха: той стоеше пред тая, която така просто и така силно изразяваше величието на бога, неподвижен като мачтата, на която се бе облегнал. Гласът й отдавна бе замрял, когато той пое дълбоко дъх и заговори отново.

— Вие ме накарахте с една крачка да измина целия път на живота си изрече Корсарят. — Не знам защо сърцето ми, обикновено твърдо като желязо, сега бие така неравномерно. Госпожо, вашата малка ръчица е способна да укроти една душа, която толкова често е дръзвала…

Внезапно той се спря, очите му, следвайки собствената му ръка, която неволно бе докоснала ръката на мисис Уилис, се впиха в споменатата от него ръчица и той я заразглежда, сякаш изучаваше някаква реликва. После, въздишайки като пробуден от приятно съновидение, се отвърна, оставяйки фразата недовършена.

— Вие искате музика! — възкликна той възторжено. — Тогава ще има музика, макар че симфонията й ще звучи на гонг!

И докато говореше, своенравният и променчив човек, който се опитахме да опишем, заудря този инструмент така бързо и силно, като че искаше да заглуши със звъна му всякакъв отговор. Макар и дълбоко огорчена, че толкова бързо се бе изплъзнал от влиянието, което отчасти бе придобила над него, и тайно раздразнена от безцеремонността, с която бе сметнал за нужно да обяви отново своята независимост, гувернантката съзнаваше, че е необходимо да скрие своето разочарование.

— Разбира се, това не е хармонията, която очаквах — каза тя, когато оглушителните звуци престанаха да ехтят из кораба, — а и, струва ми се, едва ли ще подпомага съня на тия, които са по-малко опасни в койките си, отколкото когато са будни.

— Не бойте се за тях. Морякът спи непробудно дори когато ухото му е близо до амбразурата, от която реве оръдие, ала го събужда зовът на боцманската свирка. Толкова е свикнал той на звуците на гонга, че те му се струват като звуци на флейта; макар и по-силни и по-резки от обикновено, ако може да се каже така, все пак те не го вълнуват. Виж, ако продължавам да удрям, за него това ще бъде тревога за пожар, а тези три удара са просто музика. Нещо като знак за оркестъра. Нощта е тиха и благоприятна за изкуството им, тъй че нека послушаме известно време тези нежни звуци.

Едва изрече тези думи, и тихи акорди на духови инструменти се чуха отвън, където музикантите вероятно се бяха събрали по някакво предварително нареждане на капитана. Корсарят се усмихна, сякаш ликуваше, че така бързо бе доказал деспотичната, или по-право магическа власт, която притежаваше, и като се тръшна на дивана, се заслуша в последвалия концерт.

Звуците, които се вдигаха сега в нощта и се разливаха нежно и мелодично над водата, биха правили чест и на професионални музиканти. Мелодията беше необикновена и тъжна, може би в пълен унисон със сегашното настроение на човека, за чийто слух беше предназначена. Но изведнъж досегашният й стил се промени, цялата сила на музиката се съсредоточи в по-нежни и още по-тихи звуци, сякаш геният, създал мелодията, изливаше с патос чувствата на душата си. Настроението на Корсаря се менеше според музиката, а когато мелодията беше най-нежна и най-трогателна, той навеждаше глава, сякаш плачеше.

Макар че самите те бяха под влиянието на музиката, мисис Уилис и възпитаницата й гледаха с изумление странно противоречивото същество, в чиито ръце ги бе хвърлила злата съдба. Първата беше изпълнена с възхищение от страшната противоречивост на страстите, на които можеше да бъде способен един и същ човек в такива многообразни и опасни форми; втората пък, съдейки със снизходителността на годините си, беше готова да повярва, че човек, чиито чувства биха могли да бъдат така лесно разпалвани, и то с благороден плам, е по-скоро жертва на обстоятелствата, отколкото създател на своите навици.

— В тази мелодия звучи Италия — каза Корсарят, когато последният акорд заглъхна в ушите му, — нежна, безгрижна, прекрасна простодушна Италия! Никога ли не сте имали щастието, госпожо, да посетите тази страна, така велика със своето минало и така безсилна в сегашното си положение?

Гувернантката не отговори нищо, а на свой ред наведе глава, та събеседниците й помислиха, че и тя е под обаянието на музиката. Най-после, подтикван от някакъв нов променчив порив, Корсарят пристъпи към Гъртруд и обръщайки се към нея с галантност, подобаваща за друга сцена, каза:

— Човек, чиято обикновена реч звучи като музика, не може да няма природни дарби. Пеете ли?

Дори Гъртруд да притежаваше способността, която той й приписваше, гласът й щеше да откаже да се отзове на подканата му. Покланяйки се на комплимента, тя измънка за оправдание няколко думи, които почти не се чуха. Корсарят слушаше внимателно, но не настоя, защото виждаше, че въпросът му е неудобен, и като се обърна, леко и бързо чукна по гонга.

— Родрик — продължи той, когато по стълбата, водеща за каютата долу, се чуха леките стъпки на момчето, — спиш ли?

Отговорът, тих и сподавен, беше, разбира се, отрицателен.

— Лично Аполон е присъствувал при раждането на Родрик, госпожо. Това момче е способно да издава такива звуци, които могат да размекнат и най-коравото моряшко сърце. Хайде, застани до вратата на каютата, добри ми Родрик, и нека музиката съпровожда тихо твоите думи.

Момчето се подчини и настани слабата си фигура в сянката така, че тия, които седяха под по-силната светлина на лампата, да не виждат лицето му.

Тогава инструментите подзеха нежна мелодия, която скоро секна; два пъти я подхващаха, но глас не се чу.

— Думите, Родрик, думите, иначе свирнята на флейтите е трудно разбираема за нас.

Тогава момчето запя със силен, плътен контраалт, ала гласът му трепереше и няколко пъти заплашваше да прекъсне песента. Думите, доколкото можеха да се схванат, бяха следните:

— Стига, добри ми Родрик — прекъсна го нетърпеливо господарят му. — Тази песен е твърде пасторална за вкуса на моряк. Попей ни за морето и неговите прелести, момче, и лей мелодията така, че да допадне на моряшкото сърце.

Момчето мълчеше, може би от нежелание да се залови с тази работа, а може би от неспособност да я изпълни.

— Какво, Родрик! Нима музата те е изоставила? Или паметта ти изневерява? Както виждате, детето не желае да изпълни тази мелодия; ако ще пее, иска да е за любов и слънце. Засвирете по-силно, момчета, с по-жив ритъм, а аз ще подхвана моряшка песен в чест на нашия кораб.

Оркестърът почувствува настроението на своя господар (той заслужаваше напълно това название) и засвири жива и грациозна мелодия, за да подготви слушателите за песента на Корсаря. Меките, гальовни нотки, които така често се прокрадваха в гласа му, не измамиха очакванията за неговата мощност. Той се оказа и плътен, и силен, и дълбок, и мелодичен. Облагодетелствуван от тези природни дарби и подпомаган от тънък слух, той запя следващите строфи по начин, който показваше странно съчетание между веселие и сантименталност. Думите вероятно бяха съчинени от самия него, защото в тях се долавяше силният полъх на професията му и се усещаше своеобразният вкус на автора.

Когато песента свърши, Корсарят стана, без да чака да чуе дали ще последват някакви похвали за това усилие, което наистина можеше да се нарече отлично и по тон, и по изпълнение, покани гостенките си да се възползват, когато пожелаят, от услугите на неговия оркестър, пожела им „лека почивка и приятни сънища“, и спокойно слезе в долните помещения, очевидно да си легне и той. Мисис Уилис и Гъртруд, колкото и да бяха заинтригувани и дори пленени от това чудновато своенравно, но в никакъв случай грубо държане, все пак, когато той изчезна, усетиха нещо като полъх на по-свеж въздух след дългото дишане на тази душна тъмнична атмосфера. Гувернантката гледаше възпитаницата си с очи, в които явната нежност се бореше със скрито безпокойство; но и двете мълчаха, тъй като леко движение близо до вратата на каютата им напомни, че все още не са сами.

— Желаете ли още музика, госпожо? — попита Родрик, измъквайки се плахо от сянката. — Ако искате, мога да ви приспя с песен; но гърлото ми се сковава, когато капитанът ми нарежда да бъда весел, а на мен не ми е никак весело.

Челото на гувернантката се намръщи, тя явно се канеше да даде рязък отрицателен отговор, но жалният тон и свитата, смирена фигура на младежа я трогнаха толкова дълбоко, че бръчките се изгладиха и остана само укорителният поглед, който смекчава бръчките на майчинската загриженост.

— Родрик — рече тя, — мислех, че няма повече да те видим тази вечер!

— Нали чухте гонга. Макар че този човек може да бъде толкова весел и да пее такива вълнуващи песни, когато е в добро настроение, вие още не сте го чули, когато е разгневен.

— Нима е толкова страшен в гнева си?

— За мен е може би по-страшен, отколкото за други; и няма нищо по-ужасно от една негова дума, когато е в лошо настроение.

— Значи е груб с теб?

— Никога.

— Ти си противоречиш, Родрик. Или е груб, или не е. Нима не каза колко ужасен е езикът му, когато е в лошо настроение?

— Да, защото ми се струва, че сега се е променил. По-рано никога не беше замислен или в лошо настроение, ала напоследък не прилича на себе си.

Мисис Уилис не отговори. Езикът на момчето беше безспорно много по-разбираем за нея, отколкото за другарката й, която слушаше внимателно, но нищо не подозираше, защото точно когато гувернантката даде знак на младежа да си върви, Гъртруд изрази желание да утоли живия си интерес към живота и характера на Корсаря. Знакът обаче бе повторен властно и момчето бавно и неохотно се оттегли.

Тогава гувернантката и възпитаницата й се прибраха в своята каюта и след като посветиха няколко минути на ония вечерни обреди и молитви, които и двете при никакви обстоятелства не пропущаха да изпълнят, заспаха с чиста съвест и с надежда, че всевишният ги закриля. При все че камбанката на кораба редовно биеше часа през време на нощните вахти, в мрака не се чуваше почти никакъв друг звук, който да наруши покоя, възцарил се над океана и над всички плаващи в неговото лоно.