Червеният корсар

XXIV глава

През тези минути на измамен покой „Делфин“ можеше да бъде оприличен на спящ хищник. Но както Природата ограничава времето за отдих на тварите от животинския свят, така и на бездействието на пиратите като че ли не бе писано да трае дълго. С утринното слънце над водата задуха бриз, носещ дъха на сушата, който раздвижи отново сънливия кораб. През целия този ден той, разперил широко платна по мачтите си, държа курс на юг. Вахта след вахта се сменяше, подир деня настъпи нощ, а посоката му оставаше все същата. Но изведнъж от морето започнаха да изплуват един след друг сини острови. Пленничките на Корсаря — защото за такива бяха принудени да се смятат сега жените — мълчаливо следяха всяко зелено хълмче, покрай което корабът се плъзгаше, всеки гол песъчлив риф и всеки планински склон, докато най-сетне, според пресмятанията на гувернантката, не заплаваха сред островите на Уест Индия.

През цялото това време гостенките не зададоха нито един въпрос, с който да подхвърлят на Корсаря и най-слаб намек, че прозират истината: че той не ги води към обещаното пристанище на континента. Гъртруд плака от мъка за баща си, ала сълзите й се ронеха скришом или капеха върху гърдите на нейната гувернантка. Тя избягваше Уайлдър, инстинктивно чувствувайки, че той вече не е такъв, за какъвто го смяташе, но се стараеше да се държи към всички на кораба еднакво безпристрастно и спокойно.

В това поведение, по-благоразумно от всякакви безполезни молби, тя намираше здрава подкрепа у гувернантката си, която, познавайки хората, отдавна бе разбрала, че добродетелността прави впечатление, ако умее да пази самообладание. От друга страна, и командирът на кораба, и помощникът му търсеха контакт с обитателките на каютата само дотолкова, доколкото го изискваше обикновената вежливост.

Първият, сякаш разкаял се вече, че е проявил така открито променчивия си нрав, постепенно се затвори в себе си и нито търсеше, нито допускаше общуване е когото и да било; а вторият, изглежда, добре забелязваше сдържаността на гувернантката и променилия се, макар и все още съчувствен поглед на нейната възпитаница. Уайлдър не се нуждаеше от много обяснения, за да разбере причините за тази промяна. Ала вместо да търси начин да се оправдае, той по-скоро се държеше хладно като тях. А не беше нужно почти нищо друго, за да убеди бившите му приятели в естеството на намеренията му; но дори мисис Уилис бе принудена да признае на повереницата си, че той се държи като човек, у когото покварата още не е стигнала дотам, че да заглуши съвестта, която е винаги най-сигурното доказателство за невинност.

Няма да забавяме повествованието, като описваме естествените съжаления, обзели Гъртруд, когато в съзнанието й се натрапи това печално убеждение, нито ще се спираме на съкровените желания, на които тя не смяташе за срамно да се отдава: човек, безспорно притежаващ толкова много мъжествени и благородни качества, да разбере грешката на живота си и да тръгне отново по път, за който дори според хладния и здрав разум на гувернантката й природата така богато го бе надарила. Може би добрите чувства, пробудени в душата й от събитията през последните две седмици, не се задоволяваха да се проявяват само в мечти и към молитвите й се примесваха желания, по-лични и дори по-горещи от обикновено; но това е було, което нямаме право да повдигаме, защото сърцето на такова чисто и непорочно създание е най-доброто хранилище на съкровените му чувства.

Няколко дни корабът се бори с непреставащите ветрове в тези области. Вместо да се стреми обаче като някакъв претоварен търговски кораб да се добере до определено пристанище, Корсарят внезапно промени курса му, провирайки се между многото проливи, разделящи островите, с лекотата на птица, устремила се към гнездото си. Забелязваха десетки различни кораби, но избягваха всички; благоразумието учеше пиратите на предпазливост в море, толкова претъпкано с военни кораби. След като се стрелна през един от проливите, които делят веригата на Антилските острови, корабът се озова благополучно в по-откритото море, което ги отделя от северното крайбрежие на Южна Америка. Щом преминаха и от всички страни се разпростря обширен и ясен хоризонт, изражението на всеки член от екипажа видимо се промени. Лицето на самия Корсар загуби угрижения вид, който бе обгръщал целия този човек в наметало на сдържаност; тази сдържаност изчезна и той стана отново безгрижният, своенравен чудак, какъвто го описахме. Даже моряците, на които нямаше нужда да се напомня, че трябва да бъдат бдителни, когато се движат в по-тесните проливи, гъмжащи от кръстосвачи, като че дишаха по-свободно, и смях, и безгрижно веселие се чуваха отново на място, където толкова дълго и тягостно бе надвиснала сянката на недоверието.

От друга страна, в курса, следван от кораба, гувернантката съзираше нова причина за тревога. Докато островите се виждаха, тя се бе надявала, че човекът, който ги държеше в плен, само чака сгоден случай да ги постави благополучно под закрилата на законите на някое от колониалните правителства. Собствените й наблюдения показваха, че в разюздаността на двете главни личности на кораба е примесена толкова много доброта й дори благородство, че такива надежди не можеха да бъдат само празни мечти. Дори в разказите за страшните деяния на пирати въпреки невероятните, фантастични преувеличения винаги се включваха многобройни примери на рицарско великодушие. С една дума, пиратът беше човек, който, макар и да се обявяваше за враг на всички, умееше да прави разлика между слабите и силните и често намираше толкова удовлетворение в поправянето на неправдите спрямо първите, колкото и в унижаването на вторите.

Но всички приятни очаквания в това отношение бяха забравени, когато последният остров от групата потъна в морето зад тях и корабът се озова сам в пустия океан. Сякаш готов да свали маската си, Корсарят заповяда да се намалят платната и без да обръща внимание на благоприятния вятър, обърна кораба в обратна посока. „Делфин“ легна на дрейф сред океана и тъй като нямаше какво да поглъща непосредствено вниманието на екипажа му, офицерите и моряците се отдадоха на развлечения или на безделие, всеки според прищевките и наклонностите си.

— Надявах се, че ще намерите за добре да ни свалите на някой от островите на негово величество — каза мисис Уилис, заговаряйки за пръв път, откакто се бяха събудили подозренията й за възможността да напуснат кораба, и обръщайки се към мнимия капитан Хайдегер точно когато бе изпълнена заповедта му за лягане на дрейф. — Боя се, че ще ви е неприятно да бъдете лишен толкова време от каютата си.

— По-достойни обитателки тя не би могла да има — отговори той малко уклончиво, но на наблюдателната, разтревожена гувернантка се стори, че погледът му е по-уверен, а поведението му не така сдържано, както предишния път, когато бе зачекнала същия въпрос. — Ако обичаят не изискваше корабът да носи флага на някоя страна, моят винаги щеше да развява знамето на прекрасния пол.

— Но при това положение…

— При това положение аз вдигам емблеми, съответствуващи на моята служба.

— За петнайсет дни, откакто ви досаждам с присъствието си, нито веднъж не съм имала щастието да видя вдигнати тия флагове.

— Така ли! — възкликна Корсарят, хвърляйки й поглед, с който сякаш искащи да проникне в нейните мисли. — Тогава на шестнайсетия ден ще сложим край на тази неопределеност. Хей, кой е там на кърмата?

— За добро или за зло, Ричард Фид — отвърна въпросният индивид, вдигайки глава от един сандък, в който беше пъхната, докато собственикът й търсеше някакъв загубен инструмент, но като разбра кой го вика, добави малко забързано: — Винаги съм на разположение на ваша милост.

— Аха! Това е приятелят на нашия приятел — обясни Корсарят на мисис Уилис с многозначителен намек, който тя веднага разбра. — Той ще ми бъде преводач. Ела тук, момко, искам да разменя някоя и друга дума с теб.

— Дори и за хиляда думи съм на вашите услуги, сър — отвърна Ричард, приближавайки се, — защото, макар и да не умея да говоря добре, в главата ми винаги може да се намери нещо, което да послужи при нужда.

— Надявам се, че ти е удобна койката на моя кораб?

— Не мога да отрека, ваша милост, трудно би се намерил по-удобен кораб.

— А курсът? Надявам се, че като моряк и курсът ти допада?

— Вижте какво, сър, тръгнах от къщи кажи-речи без образование, затуй рядко си позволявам да твърдя, че умея да чета заповедите на капитана.

— Но все пак си имате свои предпочитания — каза мисис Уилис, твърдо решила да разпростре разпита дори по-нашироко, отколкото възнамеряваше събеседникът й.

— Мога да кажа, че природата не ме е лишила от чувство, уважаема госпожо — отговори Фид, стараейки се да изрази възхищението си от нейния пол с несръчен поклон пред гувернантката като негова представителка, — макар че съм теглил и патил не по-малко от други. Мислех, че с Кейт Уифъл сме свързани здраво като с котвено въже, ала после се намеси законът със своите наредби и корабни правилници, преряза с един замах щастието ми, разби изведнъж всичките надежди на бедното момиче, а мен остави на сухо.

— И се оказа, че е имала друг съпруг! — вметна сухо Корсарят.

— Дори четирима, ваша светлост. Момичето обичаше да бъде в компания и му беше тежко на сърцето да вижда пуста къща; ала тъй като рядко се случваше по едно и също време в пристанището да се намира повече от един от нас, нямаше смисъл да се вдига толкова шум за такава дреболия. Но за всичко е виновна завистта, сър, завистта и алчността на земните акули Ако всяка жена в енорията можеше да има толкова мъже, колкото Кейт, нямаше да се губи ценното време на съдии и съдебни заседатели да разследват как момиче като нея поддържа спокоен дом.

— И след това злополучно разочарование ти се пазиш от каквито и да било брачни връзки?

— Да, да, оттогава, ваша милост — потвърди Фид, хвърляйки на командира си един от ония особени погледи, в които своеобразното лукавство се бори с една по-пряма и неподправена честност, — оттогава, както правилно казвате, сър, макар и да се говори, че съм сключил малка сделка с друга жена; но като разследваха работата, ви№ ха, че щом корабните правилници не важат за бедната Кейт, е, нищичко не могат да ми сторят, тъй че очистиха името ми като гостна на кралица и ме пуснаха по ветровете.

— И всичко това стана след запознанството ти с мистър Уайлдър?

— Преди, ваша милост, преди. Тогава бях още младок, като се вземе предвид, че през май ще се навършат двайсет и четири години, откакто съм привързан за кърмата на мастър Хари. Но тъй като от този ден нататък си имах нещо като семейство, е, нали разбирате, не беше нужно вече да се пъхам в чужда койка.

— Вие казахте — намеси се мисис Уилис, — че са минали двайсет и четири години, откакто сте се запознали с мистър Уайлдър?

— Да сме се запознали ли! Господи! Милейди, какво ти разбираше той тогава от запознанства, макар че, бог да го благослови, много пъти се е случвало момчето да си спомни за запознаването ни.

— Трябва да има нещо необикновено в среща между двама души с такива забележителни качества? — забеляза Корсарят.

— Тъкмо затуй и беше толкова необикновена, ваша милост, макар че, като става дума за качествата, при все че мастър Хари често преувеличава тази част от сметката, за мен те пукната пара не струват.

— Трябва да призная, че в такъв случай, когато двама души, и двамата способни на трезва преценка, са на различни мнения, съм затруднен да кажа кой има право. С помощта на фактите навярно ще съумея да направя по-правилна преценка.

— Ваша милост забравя Гвинея, който мисли досущ като мен по този въпрос и не смята, че имаме някакви особени заслуги в този случай. Но, както казвате, сър, само като чете корабния дневник човек може да разбере с каква скорост се движи един кораб; тъй че ако тази дама и ваша милост искате да узнаете истината по този въпрос, е, само ми кажете и ще ви разправя всичко на разбираем език.

— Това предложение е разумно — отвърна Корсарят, давайки знак на спътницата си да го последва до оная част от юта, където имаше по-малка вероятност да ги следят любопитни очи. — А сега ни разкажи ясно всичко и можеш да бъдеш сигурен, че ще решим окончателно въпроса от всичките му страни.

Фид не проявяваше ни най-малка неохота да се впусне в исканите подробности. Той се прокашля, пъхна в устата си нов къс тютюн за дъвчене и по различни други начини се приготви да пристъпи към разказа си. А мисис Уилис вече до такава степен бе превъзмогнала нежеланието си да прониква скришом в чуждите тайни, че се поддаде на непреодолимото любопитство и седна на креслото, на което събеседникът й я покани с движение на ръка.

— Баща ми ме прати отрано по море, ваша милост — подзе Фид, след като привърши тези малки приготовления, — защото и той като мен бе прекарал по-голямата част от времето си по вода, отколкото на суша, макар че като прост рибар обикновено не се отдалечаваше много от брега, което в последна сметка не е кой знае колко по-хубаво, отколкото да живееш изцяло там. Така или иначе, когато тръгнах, веднага излязох в открито море и стигнах чак оттатък нос Хорн — това ми беше първият курс, бая път за новак, ала тъй като бях едва осемгодишен…

— Осемгодишен ли! За вас ли става дума? — прекъсна го разочарованата гувернантка.

— Разбира се, госпожо; би могло да се говори и за по-знатни хора, ала трудно може да се намери за тема на разговор човек, който да умее по-добре да вдигне или да прибере корабни платна. Аз започнах разказа си точно откъдето трябва, но тъй като разсъдих, че ваша светлост едва ли ще иска да си губи времето да слуша за баща ми и майка ми, за по-кратко подхванах от времето, когато бях осемгодишен, като пропуснах всички подробности за раждането, името и други неща, които по правило се излагат в обикновено повествование.

— Продължете — подкани го тя, принудена да се примири.

— Мозъкът ми е досущ като кораб, който след малко ще бъде спуснат на вода — подзе отново Фид. — Ако тръгне добре и не направи засечка или не заседне, той заплясква по водата като платно, спуснато в безветрие; но закъса ли нещо, бая зор ще видиш, докато го размърдаш отново. Тъй че, за да раздвижа мислите си и разказът да тръгне гладко, ще трябва да подхвана оттам, откъдето започнах: че баща ми беше рибар и аз заобиколих нос Хорн. Аха, ето на, улових нишката, без възли, намотка след намотка, като добре навито въже; така ще мога лесно да я размотавам по малко, както главният боцман борави с въже. И тъй, както казах, заобиколих нос Хорн и за четири години обходих тамошните острови и морета, които и сега не са по-добре известни, отколкото тогава. След туй през цяла една война служих във флотата на негово величество и получих три рани и толкова отличия, че можех да напълня цял трюм с тях. Точно тогаз се срещнах с Гвинея — чернокожия, милей-ди, който, както виждате, слага нов блок на ъгъла на шкота.

— Аха, значи тогава си попаднал на африканеца — обади се Корсарят.

— Тогава се и запознахме и въпреки че на цвят не е по-бял от гърба на кит, пет пари не давам за това. А след мастър Хари няма друг човек на тоя свят, който да е толкова честен и с когото да ми е така драго да дружа. Е, разбира се, ваша милост, понякога не можеш му излезе наглава, все се перчи със силата си и смята, че няма равен на себе си при свиването на платната с късите въжета и в стъкмяването на марсела, ала нали си е прост чернокож, пък и не бива да придиряме на кусурите на хора, които не са като нас.

— Наистина би било крайно несправедливо.

— Точно така казваше и корабният свещеник на „Брънзуик“! Хубаво е човек да има образование, ваша милост, защото ако няма друга полза от него, то поне го подготвя за боцман и го научава да намери най-късия път до небето. И тъй, както рекох, пет години бяхме с Гвинея колеги и кажи-речи добри приятели, а после се случи така, че в Уест Индия се натъкнахме на нещастните корабокрушенци от разбития кораб.

— Какъв разбит кораб?

— Моля ваша милост да прощава, но аз никога не пипам фокрея, докато не се уверя, че корабът няма да се обърне обратно срещу вятъра. Тъй че преди да ви опиша разбития кораб, ще трябва да преровя мислите си, за да не пропусна нещо, което трябва да се спомене преди всичко друго.

По изражението на събеседницата си Корсарят виждаше с какво нетърпение чака тя да чуе продължението на разказа, което толкова се бавеше, и колко много се страхуваше да не бъде прекъснат. Затова й даде многозначителен знак да остави простодушния моряк да разправя както си знае, защото така най-бързо щяха да стигнат до истината, която и двамата толкова жадуваха да чуят. Оставен да върши каквото си ще, Фид по своеобразния си начин направи накратко необходимия преглед на събитията и след като със задоволство се убеди, че не е пропуснал нищо, свързано според него с повествованието, пристъпи веднага към по-съществената и най-интересна за слушателите му част от разказа си.

— И тъй, както чухте, ваша милост — продължи той, — тогава Гвинея беше на марса, а аз заемах същото място на „Прозерпина“, бързоходен кораб с тридесет и две оръдия, когато между островите и Южна Америка попаднахме на контрабандист; капитанът го плени и ни заповяда да го закараме в някое пристанище, защото беше разумен човек и предполагам, че е изпълнявал заповед. Но от това нищо не излезе, понеже корабът загази: почти на два дена път от подветрената страна на определеното пристанище го връхлетя силен ураган и той потъна. Е, нали беше малко корабче и преди да заспи навеки, му хрумна да легне на едната си страна, та помощник-капитанът, комуто беше поверено, и трима други се търкулнаха от палубата право на морското дъно и, предполагам, оттогава никой нищо не е чул за тях. Тук Гвинея ми направи голяма услуга, защото макар и често дотогава да бяхме делили глад и жажда, за пръв път скочи зад борда, за да не се просмуча със солена вода като риба.

— Значи те е спасил да не се удавиш с другите?

— Не смея да твърдя това, ваша милост, защото, кой знае, може би тази добра услуга дължа на някаква щастлива случайност. Но като се има предвид, че умея да плувам горе-долу като двойно гюлле, винаги съм бил склонен да призная на чернокожия заслугата за това, макар че почти дума не сме обелили помежду си по този въпрос, и то чисто и просто защото, мисля, досега не сме имали възможност да си уредим сметките. И тъй, като видяхме, че няма вече никаква полза от контрабандисткия кораб и краят на пътя му е дошъл, успяхме да спуснем лодката, да прехвърлим в нея това-онова, колкото да не умрем от глад, и загребахме с всички сили към брега. Излишно е да разправям надълго и нашироко на тази дама какво е да си в лодка, тъй като неотдавна сама е изпатила такова нещо, но мога да й кажа следното: ако не беше тази лодка, в която прекарахме с чернокожия почти десет дни, нейното пътуване щеше да завърши зле.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз говоря много ясно, ваша милост: благодарение на умението на мастър Хари да управлява лодка баркасът от бристолския кораб можа да се задържи над водата в деня, когато се срещнахме с него.

— Но каква връзка има между вашето корабокрушение и спасяването на мистър Уайлдър? — попита гувернантката, неспособна повече да изчака докрай разтегнатите обяснения на словоохотливия моряк.

— Много ясна и естествена, милейди, както ще признаете сама, когато чуете най-трогателната част от моя разказ. И тъй, две нощи и един ден аз и Гвинея гребахме по океана, търпяхме всякакви лишения, само работа не ни липсваше, и държахме курс към островите; защото, макар и да не сме велики мореплаватели, все пак подушвахме земята и карахме с всички сили — нали разбирате, в това надбягване беше заложен животът ни. Изведнъж, когато настъпи прекрасно утро, както става тук, на югоизток, виждаме кораб с голи мачти, ако изобщо може да се нарече гол такъв кораб, на който няма нищо освен стърчащите останки от трите му мачти, и то без нито едно въженце или парцалче, по което да се определи снаряжението или националността му. Ала тъй като все пак бяха останали три голи пъна, винаги съм го смятал за кораб с пълен брой мачти и платна, а щом се приближихме така, че да можем да разгледаме корпуса му, решително заявих, че е английски.

— Качихте ли се на борда му? — подхвърли Корсарят.

— Това не беше никак трудно, ваша милост, защото целият екипаж, който можеше да ни пресрещне, се състоеше от едно изгладняло куче. Когато се озовахме на палубата — продължи Фид и видът му ставаше все по-сериозен, — гледката беше толкова печална, че винаги, когато ми се случи да разгърна корабния дневник на паметта си, ми натежава на душата.

— Значи намерихте екипажа в бедствено положение?

— Намерихме прекрасен кораб, безпомощен като камбала във ведро. Плавателен съд от около четиристотин тона, пълен с вода и неподвижен като църква. Винаги ме обземат тъжни мисли, сър, когато видя някой хубав кораб, докаран до такъв хал, защото ми прилича на човек с отрязани ръце, който не го бива за нищо друго, освен да го курдисаш на някоя греда да следя за шквалове.

— Значи корабът беше изоставен?

— Да, хората го бяха напуснали, сър, или са били отнесени в морето при бурята, която го е разбила. Така и не можах да разбера точно какво е станало. Изглежда, че кучето е вършило пакости по палубите, та са го вързали за горния край на шпанхоута146 и това спасило живота му, защото за щастие се намирало при наветрения борд, когато корпусът се изправил малко, след като мачтите рухнали. И тъй, сър, там беше само кучето и почти нищо друго не видяхме, макар че цял ден тършувахме из кораба, дано да открием поне нещо дребно, което да ни бъде полезно; но входовете на трюма и на капитанската каюта бяха наводнени, та в края на краищата нищо не можахме да измъкнем.

— И тогава напуснахте кораба?

— Не още, ваша милост. Докато ровехме из останките от въжета и мачти по палубите, Гвинея казва: „Мистър Дик, счува ми се някой стене долу.“ А и аз самият бях дочул такива звуци, сър, ала помислих, че това са душите на моряците, които оплакват своите жертви, и замълчах от страх да не събудя суеверието на чернокожия, защото и най-свестните измежду тях са просто суеверни негри, милейди; затуй не казах нищо за дочутото, докато той сам не се реши да зачекне този въпрос. Тогава и двамата наострихме уши и наистина се уверихме, че стене човек. Мина обаче доста време, докато се убедя, че не пъшка самият корпус, защото, знаете ли, милейди, и кораб, който ще потъне, стене като всяко живо същество.

— Зная, зная — отвърна гувернантката разтреперана, — чувала съм тия звуци и те никога няма да се заличат от паметта ми!

— Да, предполагах, че сте преживели нещо подобно, а тъжни бяха тези стенания. Но корабът продължаваше да се клати върху вълните и по нищо друго не личеше, че се кани да потъва, та си помислих: не е зле да се вмъкнем през кърмата и да видим дали не е затиснат там някой нещастник, който при прекатурването на кораба е бил заварен в койката си. И тъй, с добра воля и брадва скоро успяхме да проникнем в тайната на тези стенания.

— Дете ли намерихте?

— И майка му, милейди. За щастие койката им беше от наветрената страна и водата още не бе стигнала до тях, но душният въздух и гладът се бяха оказали не по-малко зловредни от солената морска вода. Жената агонизираше, когато я измъквахме, а що се отнася до момчурляка, гордия и як момък, когото виждате сега на ей онова оръдие, тогава той беше в такова окаяно състояние, че бая се озорихме, докато го накараме да глътне малко вино с вода, което господ ни бе оставил, за да го изправим на крака и както често съм си мислил, да стане такъв, какъвто е сега — гордостта на океана!

— А майката?

— Майката бе дала на детето единственото късче сухар, което имаше, и умираше, за да живее рожбата й. Все още не мога да проумея, милейди, как е възможно жена, която има сили колкото моряк-индиец и смелост колкото корморан, да умре така спокойно, когато много яки моряци биха се борили за всяка глътка въздух, който господ благоволи да им дари. Ала тя беше там, бяла като платното, което бурята дълго бе блъскала, и неподвижна като вимпел в безветрие, прегърнала с клетата си мършава ръка детето и стиснала в шепа къшея, който можеше да продължи още малко живота й.

— А какво направи тя, когато я изнесохте навън?

— Какво направи ли! — повтори Фид, чийто глас ставаше прегракнал и дрезгав. — Рядко доблестна постъпка: даде на детето къшея и направи знак — доколкото една умираща жена може да направи знак, — че ще бди над него до края на земния си път.

— И това ли беше всичко?

— Все ми се струва, че се молеше; ако се съди по очите, които бяха извърнати нагоре, и по мърдащите устни, общуваше с оня, който никой не може да види. Надявам се, че между другото е поменала добра дума за Ричард Фид, защото почти нямаше какво да иска за себе си. Но никой никога не ще узнае какво е казала, защото оттогава устата й е сключена за вечни времена.

— Умря ли?

— За съжаление да. Но горката жена вече не можеше да гълта, когато я намерихме, пък и кажи-речи нямахме какво да й предложим. Една кварта147 вода, може би с някоя и друга глътка вино, един сухар и шепа ориз не беше кой знае каква дажба за двама здрави мъже, които трябва да карат лодка седемдесетина левги през тропиците. И като се убедихме, че нищо не може да се измъкне от тази развалина, че въздухът излиза от дупката, която бяхме пробили, и корабът бързо потъва, сметнахме за най-благоразумно да го напуснем; и тъкмо навреме, защото той потъна точно когато отблъснахме лодката, за да не попадне във водовъртежа.

— А момчето… изоставеното дете! — възкликна гувернантката, чиито очи сега преливаха от сълзи.

— Тук всички грешите, милейди. Ние съвсем не го изоставихме, а го взехме със себе си, както и единственото друго живо същество, което намерихме на потъващия кораб. Но ни чакаше дълъг път и на всичко отгоре бяхме далеч от търговските пътища. Изтъкнах всичко това пред съвета на екипажа, който се състоеше само от мен и чернокожия, защото момчето нямаше сили да говори, а и какво ли би могло да каже при нашето положение. Затуй взех думата аз и рекох: „Гвинея, трябва да изядем или кучето или момчето. Ако изядем момчето, ще бъдем досущ като твоите сънародници“, които, както знаете, милейди, са канибали, „ако пък изядем кучето, колкото и мършаво да е то, все пак ще се подкрепим и останалото ще дадем на детето“. А Гвинея дума: „Аз изобщо няма нужда от храна; дай всичко на момчето — вика, нали вижда колко е малко и има нужда да се засили.“ Ала кучето не допадна твърде на вкуса на мастър Хари, понеже беше много постало, та го ометохме набързо двамата. След това обаче настанаха за нас гладни дни, защото ако не крепяхме момчурляка, разбирате ли, то и малката искрица живот, която все още мъждееше у него, щеше скоро да угасне пред очите ни.

— И хранехте детето, а вие самите гладувахте?

— Не, не стояхме съвсем със скръстени ръце, милейди, а си точехме зъбите с кожата на кучето, макар че, право да си кажа, не беше голям деликатес, и тъй като не ставаше нужда да си губим времето с ядене, размахвахме по-енергично греблата. Така след време стигнахме до един от островите, въпреки че когато се добрахме до първата попаднала ни кухня, нито аз, нито негърът можехме да се похвалим с особена сила или тегло.

— А детето?

— О, то беше много добре; както ни каза впоследствие докторът, оскъдната дажба, на която беше подложено, никак не му навредила.

— Издирихте ли близките му?

— Е, в това отношение, милейди, както можах да се убедя, ние му бяхме най-близки. Нямахме нито карта, нито ориентири, по които да дирим семейството му. Каза, че му викат мастър Хари, от което личи, че е джентълмен по рождение, както може да се убеди всеки, като го гледа; ала нищичко повече не можах да узная нито за роднините му, нито за родината му, но тъй като говореше английски и го намерихме на английски кораб, логично беше да се предположи, че е англичанче.

— Научихте ли името на кораба? — попита Корсарят, който слушаше внимателно и на лицето му ясно се четеше жив интерес.

— Е, що се отнася до това, ваша милост, навсякъде из страната училищата бяха кът, а в Африка, както ви е известно, не може да се получи кой знае какво образование, тъй че дори и името му да не беше под водата, бая щяхме да се озорим, докато го разчетем. Ала на палубата се търкаляше конско ведро, което за късмет се заклещило между помпите и не било отнесено зад борда, та го взехме със себе си. Та на това ведро беше изписано някакво име и когато ми остана свободно време, накарах Гвинея, който има природна дарба за татуиране, да ми го втрие с барут в кожата на ръката — така най-добре могат да се запечатат тия дребни подробности. Ето, ваша милост ще види какво е направил чернокожият.

Като рече това, Фид най-невъзмутимо съблече куртката си и оголи до лакътя едната от мускулестите си ръце, на която все още ясно личеше синият отпечатък. Макар че буквите бяха копирани много грубо, не беше трудно да се прочетат на кожата думите: „Арк от Линхейвън“.

— Значи така сте разполагали с нишка, по която сте можели веднага да издирите роднините на момчето — забеляза Корсарят, след като разчете буквите.

— Но не излезе така, ваша милост. Вярно, взехме детето със себе си на „Прозерпина“ и нашият добър капитан се впусна с всички платна да дири тия хора, но никой нищо не можа да ни каже за кораб с име „Арк от Линхейвън“ и след година или повече се принудихме да зарежем диренето.

— А не можа ли момчето да даде някакви сведения за близките си? — попита гувернантката.

— Съвсем малко, милейди, защото и за себе си знаеше много малко. Затова престанахме изобщо да се занимаваме с този въпрос и аз, Гвинея, капитанът и всички останали се заловихме да учим момчето. От чернокожия и от мен то усвои морското изкуство и може би известни обноски, а мореплаването и латинския — от капитана, който му беше приятел до момента, когато можеше вече да се грижи само за себе си, което стана няколко години по-късно.

— А колко време прекара мистър Уайлдър на военен кораб? — попита Корсарят небрежно и наглед безразлично.

— Достатъчно дълго, за да научи всичко, което може да се научи там — бе уклончивият отговор.

— И предполагам, че е стигнал до офицерски чин?

— Ако не е стигнал, то само кралят е загубил от това. Но какво виждам там, между бакщага и еринсбакщага? Прилича на платно! Или е просто чайка, която пляска с криле, преди да се вдигне?

— Платно на хоризонта! — извика наблюдателят от върха на мачтата.

— Платно на хоризонта! — повториха от мачтите и палубата: блестящият, макар и далечен предмет, бе забелязан едновременно от десетина зорки очи. Корсарят не можеше да не откликне на този многократен възглас, а Фид се възползва от случая, за да слезе от юта с бързина, която показваше, че това прекъсване е добре дошло за него.

Тогава гувернантката също стана и замислена и тъжна, тръгна да се уедини в каютата си.