Червеният корсар

XXII глава

Докато по-голямата част от екипажа на „Делфин“ спеше, в друга част на кораба едни блестящи, неспокойни очи все още не можеха да се склопят. Още щом мисис Уилис и Гъртруд се качиха на кораба, Корсарят им отстъпи каютата си и сега ще пренесем сцената в това помещение (вече достатъчно подробно описано, за да добие читателят представа за обстановката в него) и ще продължим повествованието от началото на изложения в предишната глава разговор.

Излишно е да се спираме подробно на чувствата, с които жените бяха посрещнали вълненията през тоя ден; догадките и съмненията, породени от тях, ще станат ясни от следващите редове. Лампата от ковано масивно сребро, закачена на тавана, хвърляше, косо мека, нежна светлина върху замисленото лице на гувернантката, а няколко от най-ярките лъчи осветяваха по-младия лик на нейната другарка. На заден план, като тъмна сянка върху картина, се виждаше неясният силует на спящата Касандра. В момента, когато завесата се вдигна, за да разкрие тази спокойна сцена, възпитаницата се мъчеше да намери в отбягващия я поглед на възпитателката си отговор на един въпрос, който езикът на последната, изглежда, не се решаваше да произнесе.

— Повтарям, уважаема госпожо — заговори Гъртруд, — стилът н? тези украшения и материалите, от които са направени, са необикновени за кораб.

— И какво заключаваш от това?

— Не зная. Бих искала да сме на сигурно място в бащиния ми дом.

— Дай може! Може би е неблагоразумие да мълча повече. Това, което видяхме днес, Гъртруд, породи в душата ми страшни, ужасни подозрения.

Бузите на младата девойка пребледняха, в очите й се четеше въпрос.

— Аз отдавна познавам нравите на военните кораби — продължи гувернантката, която се бе спряла само за да разгледа мислено причините за подозренията си, — но никога не съм виждала такива обичаи, каквито с всеки изминал час се разкриват на този кораб.

— Какви са вашите подозрения?

Погледът, изпълнен с всепоглъщаща майчинска тревога, който прекрасната й събеседничка получи в отговорна въпроса си, би уплашил всеки по-привикнал да размишлява върху порочността на човешката природа, отколкото чистото създание, към което бе отправен; но у Гъртруд той предизвика само неопределено, смътно чувство на безпокойство.

— Защо ме гледате така, моя гувернантке… майко моя! — възкликна тя, като се наведе напред и докосна умолително ръката на другата, сякаш да я изтръгне от унес.

— Да, ще ти кажа. По-добре да знаеш най-лошото, отколкото да злоупотребя с твоето невежество. Аз нямам доверие на този кораб и на никого, който се намира на него.

— На никого ли!

— Да, на никого.

— Във флотата на негово величество може да има лоши и злонамерени хора, но те не са опасни за нас, защото страхът от наказание, ако не страхът от опозоряване, ще ни бъде защита.

— Боя се да не се убедим, че престъпните души, които са се приютили тук, не се подчиняват на никакви закони освен на собствените им и не признават никаква власт извън тази, която съществува помежду им.

— Това значи, че са пирати!

— И, боя се, ще се убедим, че са пирати.

— Пирати ли? Какво! Всичките ли?

— Всички без изключение. Щом един е виновен в такова престъпление, ясно е, че другарите му не могат да бъдат извън подозрение.

— Но, уважаема госпожо, ние знаем, че поне един от тях е невинен, защото дойде с нас, и то при обстоятелства, когато не може да има измама.

— Не зная. Има толкова много видове подлост и толкова различни хора, способни на подлост! Опасявам се, че тук в тази каюта се намират единствените, които могат да претендират за честност на тоя кораб.

Гъртруд сведе очи към пода и устните й затрепериха както от страх, който не можеше да потисне, така и от някакво чувство, необяснимо за самата нея.

— Щом знаем откъде е дошъл нашият отскорошен познайник — каза тя полугласно, — мисля, че сте несправедлива към него, колкото и основателни да са подозренията ви към останалите.

— Признавам, възможно е да съм несправедлива към него, ала трябва да очакваме най-лошото. Овладей се, мила моя, тук иде нашият млад слуга; от него може да научим нещо.

Мисис Уилис даде на възпитаницата си красноречив знак да придаде хладнокръвен вид на лицето си, а самата тя придоби отново спокойно изражение, способно да заблуди и далеч по-опитен човек от момчето, което в този момент влизаше полека в каютата. Гъртруд закри лице с част от премяната си, а гувернантката се обърна към младежа с едновременно ласкав и загрижен тон.

— Родрик, чедо — подзе тя, — очите ти вече се затварят. Май отскоро служиш на кораб?

— Напротив, толкова отдавна, че съм свикнал да не заспивам на вахта — отвърна студено младежът.

— На твоята възраст имаш нужда повече от грижлива майка, отколкото от командите на боцман. На колко години си, Родрик?

— Достатъчно, за да бъда и по-умен, и по-добър — отговори той със засенчено от размисъл чело. — След един месец ще навърша двайсет.

— Двайсет ли! Ти си играеш с любопитството ми, хлапако.

— Двайсет ли казах, госпожо? Петнайсет би било много по-близо до истината.

— Вярвам ти. А колко от тия години си прекарал по море?

— Право да ви кажа, само две, макар и често да ми се струват десет, ала има моменти, когато ми изглеждат като един ден!

— Отрано си романтичен, момче. А как ти се струва военният занаят?

— Войната ли!

— Военният занаят. Говоря ясно, нали? Хора, които служат на кораб, построен специално за бой, се отдават на военния занаят.

— О, да, наистина нашият занаят е войната.

— И още не си виждал ужасите й! Участвувал ли е този кораб в бой, откакто си на служба тук?

— Този кораб ли!

— Разбира се, този кораб, нима си плавал с друг?

— Никога.

— Значи именно за този кораб става дума. Много ли парични награди получава екипажът ви?

— Извънредно много, никога не ни липсват пари.

— Значи екипажът цени и кораба, и капитана. Морякът обича кораб и командир, които му осигуряват деен живот.

— Да, госпожо, животът ни тук е наистина деен. И между нас се намират такива, които обичат и кораба, и командира.

— А имаш ли си майка или близък, които да се възползват от доходите ти?

— Дали имам…

Поразена от учудения тон, с който момчето отговаряше на въпросите й, гувернантката обърна глава и хвърли бърз поглед към него, за да прочете мислите, изписани върху лицето му. Той стоеше в някакво вцепенено изумление и я гледаше право в очите, но с празен взор, който показваше, че не съзнава какво вижда пред себе си.

— Разкажи ми, Родрик — продължи тя, като внимаваше да не събуди подозрителността му с неочакван намек за държането му, — разкажи ми за живота си. Весел ли го намираш?

— Намирам го тъжен.

— Чудно. Обикновено юнгите спадат към най-веселите простосмъртни. Сигурно командирът ти се отнася много строго с теб.

Не последва отговор.

— Значи имам право, вашият капитан е тиранин.

— Лъжете се, той никога не ми е казвал груба или нелюбезна дума.

— Аха, значи е вежлив и добър. Ти си годям щастливец, Родрик.

— Аз… щастливец, госпожо?

— Говоря на ясен английски: щастливец.

— О, да, тук сме много щастливи.

— Това е хубаво. Кораб, на който цари недоволство, е ад. И често ли се отбивате в пристанища, Родрик, да вкусвате сладостите на сушата?

— Въобще не бих се стремил към сушата, госпожо, ако имах на кораба приятели, които да ме обичат.

— А нямаш ли? Нима мистър Уайлдър не ти е приятел?

— Аз слабо го познавам, никога досега не бях го виждал…

— Докога Родрик?

— До срещата ни в Нюпорт.

— В Нюпорт ли?

— Навярно знаете, че наскоро и двамата отплавахме от Нюпорт?

— Аха! Разбирам. Значи запознанството ти с мистър Уайлдър е започнало в Нюпорт? Докато корабът ви стоеше закотвен до крепостта?

— Да. Аз му занесох заповедта да поеме командуването на бристолския търговски кораб. Той бе постъпил при нас едва предишната вечер.

— Толкова отскоро! Значи наистина не сте се познавали по-рано. Но предполагам, че капитанът ви знае що за човек е той?

— Така поне се надяват хората. Но…

— Какво искаш да кажеш, Родрик?

— Никой тук не смее да разпитва капитана защо го е наел. Дори а з съм принуден да мълча.

— Дори ти ли! — възкликна мисис Уилис учудено и за миг забрави сдържаността си. Но момчето беше така погълнато от мислите си, че изглежда, не забеляза внезапната промяна в поведението й. Всъщност то толкова малко съзнаваше какво става, че гувернантката докосна Гъртруд за ръката и мълчаливо посочи безчувствената фигура на момчето, без ни най-малко да се страхува, че това нейно движение ще бъде забелязано.

— А какво мислиш ти, Родрик — продължи тя разпита си, — и на н а с ли ще откаже да отговаря?

Момчето трепна и когато в очите му отново проблесна съзнание, те се спряха върху лицето на Гъртруд.

— Макар че тя е така необикновено красива — отговори то разпалено, — нека не разчита прекалено на красотата си. Жена не е способна да обуздае неговия нрав!

— Нима е толкова коравосърдечен? Мислиш ли, че ще откаже да отговори на въпрос, зададен от тази хубавица?

— Слушайте, госпожо — рече момчето със сериозност, не по-малко поразителна от печалната мекота на тона, с който говореше, — през последните две изпълнени с премеждия години от живота си аз съм видял повече, отколкото много младежи, преди да възмъжеят. Тук не е място за невинност и красота. О, махнете се от този кораб, дори ако се наложи да го напуснете така, както сте дошли — без палуба, под която да подслоните главата си!

— Май е много късно да се вслушаме в подобен съвет — отвърна мисис Уилис тъжно, поглеждайки мълчаливата Гъртруд. — Но разкажи ми нещо повече за този необикновен кораб, Родрик; сигурно не си се родил на поста, на който те заварвам?

Момчето поклати глава, но продължаваше да стои със сведени очи, явно не му се искаше да отговаря.

— Защо днес виждам „Делфин“ в други цветове, а не във вчерашните? И защо нито тогава, нито сега не прилича по окраска на роботърговския кораб в нюпортското пристанище?

— А защо — отвърна момчето с усмивка, в която тъгата се бореше яростно с горчивината — никой не може да надникне в съкровените тайни на този, който извършва такива промени, когато му скимне? Ако всичко на кораба освен боята оставаше същото, все пак човек би могъл да бъде щастлив на него!

— Значи, Родрик, ти не си щастлив; да се застъпя ли пред капитан Хайдегер да те освободи от служба?

— Никога не бих служил на друг.

— Как! Оплакваш се, а приемаш оковите си?

— Аз не се оплаквам.

Гувернантката го изгледа внимателно и след кратко мълчание продължи:

— Често ли се наблюдава такава разюзданост от страна на екипажа, каквато видяхме днес?

— Не. Няма защо да се страхувате от хората; този, който ги обузда, знае как да се справя с тях.

— По заповед на краля ли служат?

— Краля ли! Да, разбира се, крал, който няма равен на себе си.

— Но се осмелиха да застрашат живота на мистър Уайлдър. Нима моряк на кралски кораб е способен на такава дързост?

Момчето погледна мисис Уилис, сякаш искаше да каже, че е разбрал, че тя се преструва на неосведомена за характера на този кораб, но реши да премълчи.

— Мислиш ли, Родрик — подхвана отново гувернантката, която вече не смяташе за необходимо да продължава прикрития си разпит на тази тема, — мислиш ли, Родрик, че Кор… тоест капитан Хайдегер ще ни позволи да слезем в първото срещнато пристанище?

— Ние отминахме много пристанища, откакто сте на този кораб.

— Да, но всички те са неудобни, а когато стигнем до такова, където поради работата му ще се наложи корабът да влезе?

— Рядко се срещат такива места.

— Но ако все пак това се случи, мислиш ли, че ще ни позволи да слезем? Ние имаме злато, с което можем да му платим за труда.

— Той не държи на златото. Когато му поискам, винаги ми напълня шепата.

— Значи си щастливец. Понякога с много злато може да се изкупи студен поглед.

— Никога! — възрази момчето живо и енергично. Да имах цял кораб със злато, щях да го дам всичкото за един негов благ поглед.

Мисис Уилис трепна, поразена както от пламенността, така и от самите думи на младежа. Като стана, тя се приближи повече до него и застана на такова място, където светлината на лампата го осветяваше по-добре. Видя едрата сълза, която се процеди изпод дългата копринена мигла и се плъзна по бузата; макар и загоряла от слънцето, под проницателния поглед на гувернантката тая буза постепенно се обля в червенина. После очите й обгърнаха бавно и внимателно цялата фигура на момчето, докато стигнаха до краката, които бяха толкова слаби, че сякаш едва го държаха. Обикновено благото лице на гувернантката сега стана студено и цялото й тяло се изправи с добродетелно женско достойнство, когато запита строго:

— Момче, имаш ли си майка?

— Не зная — бе отговорът, изтръгнал се от устни, които едва се разтвориха, за да пропуснат тези сподавени звуци.

— Достатъчно, друг път ще поговорим повече. Занапред Касандра ще се грижи за тази каюта; когато имам нужда от теб, ще ударя гонга.

Родрик оброни глава на гърдите си и се сви под студения и изпитателен поглед, който го проследи, докато изчезна през люка. Щом се скри, мисис Уилис прегърна Гъртруд, притискайки учудената, но предана девойка до сърцето си така, така че искаше да покаже колко й беше скъпа в този страшен миг.

Потокът от мисли, който нахлу в главата на гувернантката, бе прекъснат от леко почукване по вратата. Тя даде обичайния отговор и преди да успее да размени няколко думи с възпитаницата си, влезе Корсарят.