Червеният павилион

ГЛАВА XVСкаридата се показва в нова светлина и Ма Жун най-сетне узнава за какво служат тиквите на двамата му приятели

Съдията Ди свари Ма Жун на верандата на Червения павилион.

— Току-що научих една много интересна история — каза съдията. — Изглежда, отговорът на всичките ни въпроси трябва да се търси в миналото. По-точно, в убийството на Дао Куан. Трябва веднага да се срещнем с госпожица Лин, тя сигурно би могла да ни подскаже нещо, което да ни отведе до убиеца. И тогава ще знаем кой е отговорен за смъртта на Есенна Луна. Аз… — той млъкна и подуши въздуха. — Ужасно лошо мирише тук!

— Аз също усетих — заяви Ма Жун. — Може би в храстите има труп на умряло животно.

— Да влезем. Трябва да се преоблека.

Двамата минаха в салона. Ма Жун затвори двойната врата и докато помагаше на господаря си да облече чиста роба, заразправя:

— Преди да се върна тук, изпих една кана вино с младия поет Дзя Юбо, ваше превъзходителство. Рака и Скаридата имат право, старият антиквар е замислял някаква комбина с Ли, за да заеме мястото на Фън.

— Седни. Искам да знам точно какво каза Дзя.

Когато Ма Жун свърши разказа си, съдията доволно рече:

— Ето значи какво пропусна да ни съобщи Уън! Имах ясното усещане, че крие нещо. Вероятно са някакви компрометиращи документи, които Уън и Ли са искали да подхвърлят у Фън с помощта на Дзя, а след това да издадат главния надзорник на властите. Но това няма особено значение, тъй като планът е бил изоставен. Имах дълъг разговор с Фън Дай и дъщеря му. Изглежда, Ли не се е самоубил. Бил е убит.

— Убит ли, ваше превъзходителство?

— Да. Слушай какво ми разказаха двамата.

След като съдията предаде накратко разговора състоял се в беседката сред олеандрите, Ма Жун възкликна с невъздържана възхита:

— Какво момиче! Не й липсва характер, поетът правилно я е оценил. Но и разбирам защо не бърза да се обвърже с нея. Да се ожениш за такова момиче, означава да си навлечеш безкрайни неприятности. Така или иначе, историята с влюбения академик се изясни.

Съдията бавно поклати глава.

— Не съвсем, Ма Жун. Ти, който си участвал в безброй схватки, кажи ми, моля те, не е ли странно, че Нефритов Пръстен забива ножа, който държи в дясната си ръка, в дясната вратна вена на нападателя си?

Ма Жун смръщи вежди.

— Странно е, да. Но не е напълно невъзможно, ваше превъзходителство. Когато двама души са се вкопчили, а помежду им има голо острие, понякога се случват доста странни неща.

— Благодаря ти. Исках да чуя мнението на специалист.

Той потъна в мисли, после изведнъж обяви:

— Мисля да поостана още малко тук. Искам да подредя всичко в главата си, преди да разпитам госпожица Лин, да си набележа въпросите, които да й задам. Иди да помолиш Рака да те заведе до колибата на бившата певица. Не влизай вътре, просто виж мястото. После ела да ме вземеш и двамата ще отидем при нея.

— Можем много лесно да открием колибата и сами, ваше превъзходителство. Зная, че е до реката, точно срещу кея.

— Не, не искам да ни видят, че обикаляме и разпитваме къде живее сляпата жена. Не е изключено един убиец да се навърта наоколо, а госпожица Лин е вероятно единственият човек, който може да ни каже нещо за него. Ще ми бъде много неприятно, ако й се случи нещо. Хайде, ще те чакам тук, теми за размисъл никак не ми липсват.

Докато говореше, съдията Ди съблече долната си дреха, постави шапката си върху масата и се изтегна на дивана. Ма Жун постави до главата му масичката за чай, за да може господарят му да я достигне, без да става, и излезе.

Насочи се веднага към най-големия игрален дом. Денят преваляше и по всяка вероятност Рака и Скаридата се бяха завърнали подир следобедната дрямка. Така беше наистина: двамата приятели стояха на първия етаж и наблюдаваха масите с обичайната си сериозност. Ма Жун им обясни целта на посещението си и добави:

— Може би някой от вас ще дойде да ми я покаже?

— Ще отидем и тримата — отвърна Рака. — Двамата със Скаридата не се делим.

— Тъкмо дойдохме, но още малко упражнения няма да са ни излишни. А и синът ми сигурно скоро ще се върне. Ще помоля шефа да ни замени.

Скаридата слезе до партера, а Рака изведе Ма Жун на балкона. Довършваха третата си чаша вино, когато Дребният Гърбушко се върна и съобщи, че е уредил всичко и че двама колеги ще ги заместят за няколко часа. Тримата мъже поеха по една оживена улица, после по втора, все на запад. Скоро навлязоха в по-спокоен квартал, където живееха амбулантни търговци и кулита. Когато излязоха на запуснат, обрасъл в храсталаци терен, Ма Жун отбеляза без особено въодушевление:

— Май не сте си избрали много весело местенце за живеене.

Рака посочи една горичка и отвърна:

— Там, от другата страна на горичката, гледката повече ще ви се хареса. Госпожица Лин живее в оная колиба, под голямото тисово дърво. Нашата къща е по-нататък, сред върбите край реката. Този пущинак не е много привлекателен, но ни отделя от шумните улици.

— Когато сме си у дома, най-много ценим спокойствието — заяви Скаридата.

В този миг изпукаха счупени клони и от храстите изникнаха двама мъже. Единият стисна за ръцете Рака, който вървеше най-отпред, а другият му нанесе страхотен удар с дебела тояга в гърдите. Рака се строполи с глух стон. Докато нападателят вдигаше оръжието си, за да разбие черепа на Рака, Ма Жун се хвърли напред и огромният му юмрук се стовари върху челюстта на разбойника. Той се свлече до Рака, а Ма Жун се обърна към втория бандит. Пресрещна го дългото острие на сабя и той едва успя да отскочи, избягвайки насоченото към гърдите му острие. В този момент се показаха още четирима убийци. Трима бяха с голи саби в ръцете, а четвъртият размаха една къса пика и изкрещя:

— Накълцайте ги на парченца!

Положението не беше никак розово. За секунда Ма Жун съобрази бойния план. Най-добре беше да изтръгне копието от далака, но първо трябваше да скъта на сигурно място дребния гърбушко, защото не беше сигурен, че дори и с копие в ръката ще издържи дълго срещу четири яростно развъртени саби. Като отклони с лек ритник насоченото към него оръжие (без обаче да успее да го изтръгне от ръцете на противника си), той извика през рамо на Скаридата:

— Бягай да търсиш помощ!

— Дръпнете се оттам — измърмори Гърбушкото, изниза се покрай краката му и се стрелна право към онзи с копието.

Той се усмихна злобно и насочи оръжието си към дребния противник. Ма Жун понечи да издърпа приятеля си назад, но другите бандити му преградиха пътя, за да дадат възможност на главатаря си да се позабавлява с гърбавия. В мига, когато Ма Жун наведе глава, за да избегне един саблен удар, видя дланите на Скаридата да се стрелват напред от ръкавите, всяка стиснала края на тъничка верига с привързана за края й желязна топка, голяма колкото яйце. Топките се завъртяха, свистейки бясно и мъжът с копието заотстъпва, опитвайки се отчаяно да се измъкне от обсега им. Другарите му веднага се притекоха на помощ и забравиха за Ма Жун. Но Скаридата сякаш имаше очи по цялото тяло. Той се извъртя и една от топките му спука черепа на най-близкия нападател. Още едно вихрено завъртане и втората топка поломи рамото на главатаря. Приплъзвайки се като невестулка напред, той изпълняваше нещо като магически танц — малките му крачета едва докосваха земята, сивата му грива плющеше на вятъра сред вихрушката на топките, които образуваха около него непроницаема и смъртоносна метална стена.

Ма Жун отстъпи със затаен дъх. Разбра, че пред очите му се демонстрира тайното изкуство на смъртоносните вериги, за което хората понякога плахо шушукаха. Веригите бяха прикрепени към мършавите китки на Гърбушкото с кожени ремъци и той променяше дължината им според случая, като ги отпускаше и придърпваше между пръстите си. Едната от тях, прихваната изкъсо в лявата ръка на Скаридата счупи десницата на втория сабльор, докато другата отпусната докрай, се стовари върху лицето на третия разбойник със силата на ковашки чук. От всичките нападатели само двама още стояха на краката си. Единият направи опит да закачи лявата топка със сабята си, докато другият се обърна и побягна. Ма Жун понечи да го спре, но намесата му се оказа излишна — дясната топка излетя и цапардоса гръбнака на беглеца, който се просна на земята. В същия миг лявата верига се уви като змия около сабята на другия. С рязко движение на китката Скаридата придърпа разбойника, същевременно скъси дясната верига и удари с топката нещастника право в слепоочието. Битката беше приключена. Дребният Гърбушко прибра сръчно топките — по една във всяка длан, нави веригите около ръцете си и спусна ръкавите. Когато Ма Жун пристъпи, за да го поздрави, зад тях един глас изрече с укор:

— И този път въртя от лакътя, а не от китката!

Рака се бе измъкнал изпод трупа, който се бе стоварил отгоре му в началото на боя, и сега седеше, облегнат на едно дърво. Повтори почти през сълзи:

— Ех, този твой лакът!

Скаридата се изправи срещу него и извика, почервенял от гняв:

— Не е вярно!

— Вярно е, вярно е — повтори Рака, — много ясно видях. Затова последният ти удар с късата верига никакъв го нямаше!

Той търкаше могъщата си гръд и сякаш започваше да се съвзема след страхотния удар на боздугана, който би претрепал всеки друг. Стана, изплю се и продължи неумолимо:

— Не бива да използваш лакътя. Трябва да въртиш само с китката.

— Страничните удари стават по-добре с лакътя — възрази Скаридата.

— Не е вярно, всичко е в китката — не отстъпваше Рака. И като се наведе над трупа на мъжа с боздугана, промърмори:

— Жалко, че го стиснах толкова яко за гърлото — после се приближи до главатаря, единствения, който все още дишаше и го попита:

— Кой ви прати?

Със сгърчена върху кървящата гръд длан мъжът прошепна:

— Ли ни каза…

Фонтан от кръв бликна от устата му, тялото му потръпна в последен гърч и притихна.

Ма Жун привършваше огледа на останалите трупове.

— Добре свършена работа! — искрено се възхити той. — Къде сте се обучили така?

— Аз го уча — обясни Рака, без да повишава тон. — Десет години труд. Карам го да тренира всеки ден. Не сме далеч от вкъщи, хайде да изпием по едно. С труповете ще се оправим после.

Скаридата вървеше на няколко крачки зад тях и още се цупеше.

— Не бихте ли могли и мен да научите да въртя веригите? — замечтано попита Ма Жун.

— Не. На юначаги като вас и като мен не им се отдава. Ние не можем да удържим силата си и правим грешки, не улучваме. А трябва само да завъртиш топките. После просто ги направляваш и те вършат цялата работа. Все едно кантар. Разбирате ли? Топките се удрят и се спускат като блюдата от всяка страна на кобилицата, която всъщност е човекът. За тази работа стават само дребни, мършави и леки мъже. А и това изкуство може да се прилага само на открито, за да има достатъчно простор от всички страни. Когато стане бой на закрито, отпред съм аз, Скаридата действа навън. Нали ви казах, двамата никога не се делим.

Докато вървяха, той посочи една колиба, подпряна на голямо тисово дърво, с пролуки между дъските, и каза:

— Ето къде живее госпожица Лин.

След няколко минути тримата спряха. До върбите край реката се издигаше варосана колиба със сламен покрив, сгушена зад простичък бамбуков плет. Рака накара Ма Жун да заобиколи къщичката, за да му покаже добре поддържаната градинка, в която земята не се виждаше от избуялите тикви, след което покани госта да седне на дървената пейка под стряхата. Оттатък върбите започваше реката, чийто отсрещен бряг не се виждаше. Наслаждавайки се на покоя, който излъчваше гледката, Ма Жун забеляза голямо отвесно скеле от бамбук, върху което на различна височина бяха закачени шест тикви.

— За какво служи това съоръжение? — любопитно попита той.

Рака се извърна към Скаридата, който се приближаваше към тях, все така намръщен.

— Номер три! — извика Рака.

Ръката на Гърбушкото изскочи от ръкава като светкавица. Чу се метално звънтене и топката улучи третата от окачените тикви. Рака се изправи тежко, вдигна разцепения плод и го постави на широката си длан. Скаридата гордо се приближи. Двамата мъже мълчаливо разгледаха тиквата. Рака поклати глава и пусна двете половини.

— Точно така е, както се страхувах — с укор изрече той. — Лакътят ти отново е отклонил удара.

Лицето на Гърбушкото стана пурпурно. Той с негодувание възропта:

— Но изместването е само на половин пръст от центъра!

— Абе не е съвсем лошо — смили се Рака, — но ако беше използвал китката, щеше да е по-добре. Китката, разбираш ли, не лакътя!

Скаридата изръмжа. Погледна към реката и каза:

— Синът ми няма да се върне скоро. Ще донеса нещо за пиене — и се отправи към къщата, докато Рака и Ма Жун се настаняваха на пейката…

— Значи ги използвате за мишени, така ли?

— А за какво друго? На всеки два дена му приготвям по шест, с различна големина, и ги закачам на различни разстояния — Рака погледна през рамо и като се увери, че гърбушкото не може да ги чуе, прошепна някак сърдито: — Много е добър с топките. Страхотен е! Но ако му го кажа, ще се отпусне. Особено с къса верига няма грешка. Нося голяма отговорност за него, приятел ми е. Нали разбирате?

Ма Жун кимна.

— С какво се занимава синът му?

— Доколкото мога да знам, с нищо… — бавно промълви Рака. — Защото не е жив. Чудесно момченце беше и Скаридата много се гордееше с него. Но преди четири години детето отишло за риба с майка си. Една военна джонка ударила лодката им и те се удавили и двамата. От този ден всеки път, когато стане дума за сина му, Скаридата плаче. Не беше невъзможно да се работи, един ден и на мен ми дойде до гуша и му рекох: „Синът ти не е умрял. Не го виждаш често, защото по цял ден е на реката.“ И той ми повярва. За жена му не споменах, в края на краищата онова, което човек може да понесе, си има предел. А и тя беше с едно езиче…

Рака въздъхна, почеса се по главата и продължи:

— Тогава казах на приятеля си: „Хайде да помолим да сме все нощна смяна, така ще можеш да виждаш сина си, когато се прибира привечер.“ И на това ми повярва.

Свивайки могъщите си рамене, Рака заключи:

— Умът му е зает с мисълта за връщането на момчето и аз мога от време на време спокойно да му споменавам за него, без той да се разревава.

В този момент Гърбушкото се появи с голяма делва с вино и три глинени чаши. Сложи ги върху светещата от чистота масичка и седна. Първо пиха за днешната победа. Ма Жун млясна с език и докато Рака пълнеше отново чашите попита:

— Познавате ли тези гадове?

— Виждал съм двамина от тях. Участваха в една банда от другата страна на реката. Преди две седмици нападнаха куриер на Фън. Ние с един колега бяхме охрана. Убих трима, двама избягаха. Но направиха грешката да се върнат, за да си отмъщават.

— Знаете ли кой е този Ли, за когото спомена главатарят?

Рака погледна Скаридата и попита:

— Колко мъже на острова се казват Ли?

— Трябва да има най-малко двеста.

Изпъкналите очи на Рака отново се обърнаха към Ма Жун.

— Чухте ли? — попита той. — Най-малко двеста.

— Все пак можем да потърсим… — колебливо предложи Ма Жун. — Тия днешните вече никога нищо няма да търсят отвърна Рака. И като се обърна към приятеля си добави: — Хубава е реката на свечеряване. Жалко, че не се случва да сме си често у дома по това време.

— Спокойно е — блажено проговори Скаридата.

— Спокойно… Невинаги обаче! — възрази Ма Жун като се надигна да си ходи. — Надявам се, ще се опитате да разберете причината за нападението. Аз трябва да се върна при господаря си и да му съобщя къде може да се види с госпожица Лин.

— Ако е още там — уточни Рака. — Тази сутрин, като минахме край колибата й, вътре светеше.

— И понеже тя е сляпа — поясни Скаридата, — това, че светеше, означава, че е имала посетители.

Ма Жун благодари на двамата приятели за гостоприемството и потъна в здрача. Пред колибата на бившата куртизанка забави за миг крачка. Прозорецът тъмнееше и вътре цареше пълна тишина. Сред здрача в стаята се виждаше бамбуково легло. В него нямаше никой.