Червеният павилион

ГЛАВА XIXСъдията Ди успява накрая да се срещне с автора на стародавно престъпление и една бивша Царица на цветята припомня трагични събития

Когато Ма Жун пристигна на другата сутрин, съдията все още закусваше на верандата. Лека омара плуваше над смълчания парк, по клоните унило висяха овлажнените копринени гирлянди.

Съдията разказа накратко на Ма Жун за разговора си с Фън и дъщеря му.

— Сега задачата ни е да открием госпожица Лин. Кажи на управителя да оседлае конете ни. Ако бившата куртизанка не се е прибрала в колибата си, ни чака дълго препускане до северната част на острова.

Когато Ма Жун се върна, съдията остави клечиците си до празната купичка. Стана, влезе в салона и нареди на помощника си да му приготви кафявата пътна роба. Докато помагаше на господаря си да се облече, Ма Жун заразпитва:

— Дзя Юбо замесен ли е в тези истории, ваше превъзходителство?

— Не. Защо?

— Снощи случайно узнах, че възнамерява да напусне острова с едно младо момиче, в което е влюбен. Доколкото разбрах, малко или повече са го принуждавали да се сгоди за госпожица Фън.

— Да си заминава със своята възлюбена, нямам нужда от него. Надявам се, че ние също ще можем да заминем днес. Вярвам, че добре си запълнил свободното си време.

— Негово превъзходителство би могъл да го предположи! Но парите бързо се изнизват между пръстите в такова място.

— Не се и съмнявам — отвърна съдията, докато навиваше около кръста си широк пояс от черна коприна. — Но ти имаше две сребърни монети, надявам се, че са ти стигнали все пак?

— Честно казано, не, ваше превъзходителство. Чудесно запълних времето си, но вече нищо не ми остана.

— Е, надявам се поне, че с радост си похарчил парите си. Освен това ти остава златото от наследството на чичо ти.

— То също се изпари, ваше превъзходителство.

— Как, наистина ли? Два златни слитъка, които смяташе да заделиш за старини. Не може да бъде!

Ма Жун тъжно поклати глава.

— О, ваше превъзходителство, тук видях толкова красиви момичета. Прекалено красиви даже, а те струват скъпо!

— Срамота! — избухна съдията. — Да прахосаш два златни слитъка за вино и жени!

Той ядосано нахлузи шапката си и като въздъхна печално, сви рамене:

— Непоправим си, Ма Жун!

Двамата излязоха в задния двор и се запътиха към конете.

Ма Жун тръгна напред, за да води господаря си през лабиринта от малки улички до пустия участък, където се намираше колибата на куртизанката. Когато стигнаха до лъкатушещата сред дърветата пътека, той спря коня и каза:

— Тук ни нападнаха, ваше превъзходителство. Фън знае ли кой стои зад тая работа?

— Мисли си, че знае, но се лъже. Целта им съм бил аз.

Ма Жун понечи да попита господаря си откъде му е хрумнало такова нещо, но съдията пришпори коня си. Когато стигнаха до голямото тисово дърво, Ма Жун посочи колибата, залепена за възлестия му ствол. Съдията слезе от коня и му подаде юздите.

— Чакай ме тук.

Тръгна сам по влажната трева. Утринното слънце все още не бе проникнало през гъстия навес на листата над съборетината, във влажния въздух непоносимо миришеше на гниеща шума.

През единствения прозорец от навосъчена хартия, помътняла от мръсотия, се процеждаше слаба светлинка. Съдията Ди пристъпи до паянтовата врата и се заслуша. Необикновено красив глас нежно напяваше старинна мелодия, която той си припомни от детството си. Отвори и влезе. Вратата зад него се хлопна с ръждясало скърцане.

Маслен светилник разпръскваше бледа светлина сред ужасяващата бедност на стаята. Госпожица Лин седеше, кръстосала крака върху бамбуковото легло, а в скута й почиваше главата на прокажения просяк. Едноокият лежеше по гръб и през мръсните парцали, покриващи изпосталялото му тяло, се виждаха отворени язви. Единственото му око мрачно светеше в полумрака.

Певицата вдигна глава и обърна невиждащото си лице към съдията:

— Кой е тук? — попита тя със звучен топъл глас.

— Аз съм, магистратът.

Посинелите устни на прокажения се изкривиха в злокобна усмивка. Като се втренчи в живото му око, съдията изрече:

— Вие сте доктор Ли Уейдзин, бащата на члена на академията Ли Лиен. А вашата приятелка е Зелен Нефрит, куртизанката, която мислят за умряла преди трийсет години.

— Това е моят любим — промълви сляпата.

— Вие дойдохте на острова — продължи съдията Ди, като се обърна към прокажения, — защото са ви казали, че Есенна Луна е виновна за смъртта на вашия син, с желание да отмъстите за него. Но грешите. Синът ви се е самоубил, защото е открил подутини по врата си и е сметнал, че е болен от проказа. Дали е бил прав, или не, не зная, не съм изследвал трупа. Той не е притежавал вашата смелост и е бил неспособен да приеме злощастния край, изпитанията на болестта. Но Есенна Луна не е знаела причината за самоубийството му. Глупашко тщеславие я е подтикнало да разпространи лъжата, че Ли се е самоубил заради нея. Вие сте чули това от собствената й уста, когато подслушвахте разговора ни, скрит под верандата на Червения павилион.

Той млъкна. За миг не се чуваше друго освен напрегнатото дишане на прокажения. После съдията продължи:

— Синът ви се е доверявал на Есенна Луна. Той й е оставил писмо, в което ви съобщава за своето решение, но тя не ви го е предала, дори не бе отворила плика с писмото. Открих го, след като вие убихте тази нещастница.

Той извади писмото от ръкава си и зачете на глас. Когато свърши, куртизанката продума нежно:

— Аз носех под сърцето си твое дете, твой син, о, скъпи мой. Уви, след като оздравях, не ме отмина и ново нещастие, пометнах! Нашият син щеше да е красив и смел като теб.

Съдията Ди хвърли писмото на одъра и продължи:

— Откак сте на острова, доктор Ли, вие непрекъснато сте следели Есенна Луна. Когато късно през фаталната нощ тя се отправя към Червения павилион, вие сте я проследили. Качили сте се на верандата, скрит зад прозореца сте я наблюдавали как се съблича и се изтяга гола на леглото в Червената стая. Извикали сте името й, после сте се долепили плътно до стената. Когато тя се приближила и вероятно е опряла лице до решетката на прозореца, за да види кой я вика, вие сте се хвърлили към нея, стиснали сте я за гърлото и сте започнали да я душите през железата на решетката. Но разядените ви от проказата ръце не са я удържали и тя се отскубнала. Изтичала към вратата, за да извика за помощ, но уплахата й е била толкова силна, че получила сърдечен пристъп и се свлякла на килима. Вие все пак сте я убили, доктор Ли.

Подпухналите клепачи на прокажения потрепнаха. Жената се надвеси над обезобразеното му лице и прошепна:

— Не го слушай, любими. Уморен си, почивай си.

Съдията извърна поглед. Вторачен в пода от утъпкана пръст, той продължи:

— В писмото си вашият син с право говори за несломимата ви смелост. Разяждала ви е смъртоносна болест, богатството ви се е топяло, но ви е оставал вашият син и сте искали на всяка цена да го направите могъщ човек. Но времето не спира и за миг. Райският остров е червив от пари, а прилежащата му територия граничи с вашите земи. Първо изпращате разбойници, за да ограбят златото, което Фън пренася, но скъпоценният метал пътува със сигурна охрана. Хрумва ви по-добра идея. Знаете, че Уън Юан мрази главния надзорник и отдавна ламти за неговото място. Нареждате на сина си да се свърже с антикваря и подготвяте провалянето на Фън със замисления от вас план. Като използва влиянието си, синът ви спокойно би могъл да осигури този пост на Уън Юан и тогава никак няма да му е трудно да си присвои по-голямата част от богатствата на острова. Смъртта на сина ви разбива тази красива мечта. Ние никога не сме се срещали, доктор Ли, но вие знаете моята репутация, както и аз вашата, така че сте се опасявали, че ще открия истината. Затова малко след смъртта на Царицата на цветята идвате в Червения павилион и скрит на верандата, ме наблюдавате през прозореца. Бях твърде далеч от него, за да се осмелите да предприемете нещо срещу мен, а и вратата бе непристъпна. Единствената последица от вашето злокобно присъствие бе ужасният кошмар, който сънувах.

Погледът на съдията отново потърси този на прокажения. Обезобразеното лице се бе разкривило в страховита гримаса. Миризмата на разложена плът, изпълнила малката стая, ставаше все по-непоносима. Съдията сложи шала пред носа си и заговори през плата:

— После се опитвате да напуснете острова, но лодкарите отказват да ви качат. Предполагам, че сте търсили някакво убежище в гората край реката и тук, трийсет години след като съдбата ви е разделила, сте срещнали любовницата си Зелен Нефрит. Вероятно сте я разпознали по гласа. Тя ви предупреждава, че аз разследвам убийството на Дао Куан. Откъде тази сила, с която се вкопчвате в едно съществуване, което за вас означава само страдание, доктор Ли? Дали идва от желанието да опазите на всяка цена името си? Или от спомена за жената, която някога сте обичали и която сте смятали за покойница? Или от упоритото, детско желание да не рухнете, каквото и да стане? Не зная, не мога да си представя какво въздействие може да има тежката неизлечима болест върху един необикновен дух.

Прокаженият мълчеше.

— Вчера следобед — продължи съдията — вие ме проследихте за трети път. Трябваше да отгатна, трябваше да разпозная тази миризма, която не може да се сбърка. Вие ме чухте да казвам на помощника си, че възнамерявам да дойда тук. Отишли сте при разбойниците, които от време на време наемате, и сте им заповядали да ми направят засада в горичката. Нямало е как да узнаете, че по-късно съм променил плана си. Хората ви са нападнали помощника ми и двама от специалните служители на главния надзорник, които ги избили до един. Но преди да умре, един от тях прошепнал името ви. Истината ме осени, докато четях писмото на сина ви! Знаех какъв човек сте, доктор Ли. Фън бе описал пред мен младия имперски чиновник, преливащ от сърцатост и плам, какъвто сте били преди трийсет години. А този портрет съвпадаше с онова, което ми бе казала Зелен Нефрит, говорейки за страстен и решителен любим, способен да изостави богатство, положение и всичко заради жената, която обича.

— Това си ти, скъпи мой, това беше ти, моят неудържим любим — тихо промълви сляпата и покри с целувки лицето на прокажения.

Съдията Ди извърна глава и продължи с уморен глас:

— На засегнатите от неизлечима болест са спестени наказанията, предвидени от закона, доктор Ли, но все пак държа да уточня, че вие сте убили куртизанката Есенна Луна в Червения павилион, както и че преди трийсет години сте убили Дао Куан.

— Трийсет години! — възкликна мелодичният глас. — Трийсет години минаха, а ние отново сме заедно. Но тези години никога не са съществували, скъпи мой, те са само лош сън, един кошмар. Ние се срещнахме вчера в Червената стая, червена като страстта, която ни свързваше, като нашата дива, изгаряща любов. Никой не знаеше, че се любим там, ти, младият и многообещаващ имперски чиновник, и аз, най-надарената куртизанка, Царицата на цветята на Райския остров. Фън Дай… Дао Куан, колцина още се домогваха до благосклонността ми. Аз ги окуражавах, без да давам нищо в замяна, преструвах се, че ми е трудно да реша, за да запазя нашата тайна. Настъпи последната нощ. Кога беше това? Снощи, нали? В мига, когато ти притискаше разтрепераното ми в забрава тяло в силните си ръце, дочухме шум в салона. С един скок ти се озова посред стаята и без да се обличаш, се втурна навън. Аз те последвах, възхищавайки се на любимото тяло, сияещо в пурпура на залеза. Когато Дао ни видя един до друг голи, влюбени, решителни, побледня от гняв, измъкна ножа си и ме нарече с долни имена. „Убий го!“, изкрещях ти аз. Ти се хвърли върху него, издърпа ножа от ръцете му и го заби в гърлото му. Кръвта му бликна върху теб. Алена кръв върху твоята пурпурна от залеза кожа. Никога, никога не съм те обичала повече, отколкото в този миг.

Някакво безумно опиянение бе преобразило лицето на сляпата и то сияеше със странна красота. Съдията Ди сведе глава, докато трептящият от вълнение глас продължи:

— Тогава аз ти казах: „Да се обличаме и да бягаме оттук.“ Върнахме се в Червения павилион, но в този миг някой влезе в салона. Ти отново се върна там: беше онова глупаво момченце. Щом те видя, веднага избяга, но ти мислеше, че може да те разпознае, затова ми каза да пренесем трупа в Червената стая, да сложим ножа в ръцете му, да заключим вратата след нас, а ключа да пъхнем отдолу. Така всички щяха да решат, че Дао се е самоубил. Разделихме се на верандата. В парка вече палеха фенерите. Ти смяташе да заминеш за няколко седмици, докато съдилището приключи разследването по самоубийството, и тогава… да се върнеш при мен.

Сляпата са закашля. Кашлицата се усили, разтърсвайки крехкото тяло, и малко розова пяна изби на устните й. Тя машинално я изтри и продължи с дрезгав, изведнъж погаснал глас:

— Питаха ме дали Дао ме е обичал. Да, отговорих аз, и това беше истина. Питаха ме дали е умрял, защото съм го отблъснала. Да, казах аз, заради мен умря, и това също беше истина. Но дойде епидемията… заразих се от тази страшна болест… лицето ми… очите ми… ръцете ми… Умирах и с всички сили зовях смъртта. Да, по-добре да умра, отколкото ти да зърнеш какво бе станало с мен. После дойде и пожарът. Приятелките ми, болни и здрави, ме довлякоха до моста… в гората. И оживях… а толкова жадувах смъртта. Взех документите на госпожица Лин, която наричаха Златен Яспис. Тя издъхна в един ров до мен. Върнах се на острова, но ти ме мислеше за умряла, както го желаех. Колко щастлива бях, когато научавах за успехите ти. Това щастие бе за мен единствената ми връзка с живота. И сега ти отново си в прегръдките ми!

Гласът замлъкна. Съдията повдигна глава и видя костеливите пръсти на сляпата да опипват главата на любимия й, застинала неподвижно върху коленете й. Единственото око бе затворено, а парцалите, покриващи хлътналите гърди, не се повдигаха в ритъма на дишането. Притиснала до гърдите си скъпото лице, Зелен Нефрит извика:

— Благословени небеса, той се върна, за да издъхне в ръцете ми… и аз скоро ще го последвам!

Тя прегърна трупа и му зашепна нежни слова. Съдията се оттегли безшумно.