Червеношийката

Тридесет и пета глава

Хари паркира до строителен фургон, единственото наклонено място, което откри в равнинния район на пристана в Бьорвика. От неочаквано мекото време се разтопи снегът, слънцето печеше и, накратко, денят бе прекрасен. Тръгна между контейнерите, натрупани един върху друг като гигантски кубчета от лего; огрени от слънцето, те хвърляха сенки по асфалта. Буквите и знаците подсказваха, че идват от далечни части на света като Тайван, Буенос Айрес и Кейп Таун. Хари застана в края на пристана, затвори очи и се пренесе там, докато вдишваше с пълни гърди смесицата от солена вода, затоплена от слънчевите лъчи смола и дизел. Когато пак ги отвори, в полезрението му тутакси попадна корабчето, плаващо към датския бряг. Приличаше на хладилник. Хладилник, който пренася едни и същи хора напред-назад и пътуването му е чиста загуба на време.

Знаеше, че е прекалено късно да открие следи от срещата между Хохнер и Урия, дори не бе сигурно дали са се срещнали на това товарно пристанище, може да е било и друго. Но все пак се надяваше мястото да му подскаже нещо, да му даде нужния за въображението му начален тласък.

Ритна палуба, щръкнала над ръба на пристана. Защо ли не си купи лодка, та да изведе баща си и Сьос на морска разходка през лятото? Баща му има нужда да поизлезе. След като майка му почина преди осем години, някога общителният мъж се превърна в самотник. А и Сьос не се справя много добре сама, макар че човек често можеше да забрави, че е болна от синдрома на Даун.

Въодушевена птичка се спусна над контейнерите. Синият синигер лети с 28 километра в час. Елен му го каза. А зеленоглавата патица с 62. Справяха се що-годе добре. Не, няма опасност за Сьос, притесняваше се повече за баща си.

Хари се опита да се съсредоточи. Записа в доклада всичко казано от Хохнер, дума по дума, и сега отново извика в паметта си спомена за лицето му, за да провери дали се сеща какво е изрекъл. Как изглежда Урия? Хохнер не успя да даде кой знае колко сведения, но когато човек описва някого, по принцип започва с най-набиващото се на очи, с различното. А най-напред Хохнер определи Урия като синеок. Освен ако Хохнер не считаше сините очи за нещо страшно отличително, това би означавало, че Урия няма видим недъг, нито говори, нито върви по особен начин. Говорил на немски и английски и бил в Германия, в Зенхайм. Ами ако е само измислица на Хохнер? Вероятно нищо съществено.

Хохнер спомена, че Урия изпитва омраза. В такъв случай предположението му търсеният човек да има личен мотив е вярно. Но какво мрази той?

Слънцето се скри и бризът в района на фиорда на Осло веднага захладня. Хари се загърна в палтото си и тръгна обратно към колата. А половината милион? Дали Урия го е получил от поръчител, или действа самостоятелно, със собствени пари?

Хари извади мобилния си телефон — миниатюрна „Нокия“, само на две седмици. Дълго се противи, но накрая Елен успя да го придума да си я купи. Набра номера й.

— Здрасти, Елен, Хари съм. Сама ли си? Добре. Искам да се съсредоточиш. Да, ще поиграем малко. Готова ли си?

Много пъти го бяха правили. „Играта“ се състоеше в подаване на ключови думи. Хари не й описваше предисторията, нито споменаваше къде се е затруднил, даваше само откъслечна информация, състояща се от една до пет думи в произволен ред. С течение на времето усъвършенстваха метода. Най-важното правило гласеше сведенията да са най-малко пет, но не повече от десет. Идеята тръгна от Хари: веднъж се обзаложи на едно нощно дежурство, че Елен няма да успее да запомни поредността на картите в тестето, след като ги е гледала две минути, тоест на карта се падат две секунди. Той загуби три нощни дежурства, преди да се предаде. После тя му обясни как ги запомня. Не мислела за картите като за карти, а свързвала всяка карта с личност или събитие и така съчинявала история според реда на картите. После Хари се опита да се възползва от нейната комбинативност в работата. Понякога резултатът бе изумителен.

— Седемдесетгодишен мъж — бавно подхвана Хари. Норвежец. Половин милион крони. Синеок. Пушка „Мерклин“. Говори немски. Няма недъзи. Незаконно оръжие на товарното пристанище. Пробна стрелба до Шиен. Това е.

Седна в колата.

— Нищо ли? Така си и мислех. Въпреки всичко си струваше да опитаме. Благодаря все пак. Чао.

Хари стигна до голямото кръстовище пред Централната поща и тъкмо там внезапно му хрумна нещо. Звънна й отново.

— Елен? Пак съм аз. Ей, забравих. Слушаш ли внимателно? Не е пипвал оръжие повече от петдесет години. Повтарям. Не е пипвал… да, знам, че са повече от четири думи. Все още нищо ли? Мамка му, сега си пропуснах отбивката. Ще се чуем, Елен.

Остави мобилния си телефон на съседната седалка и се съсредоточи върху шофирането. Тъкмо направи обратен завой и телефонът изписука.

— Да, моля. Какво? Как, по дяволите, се сети? Добре де, добре, не се ядосвай, Елен, понякога забравям, че и ти самата не знаеш какво става в собствената ти тиква. Глава. Твоята голяма, изключителна, прекрасна глава, Елен. И, да, сега, като го казваш ти, има смисъл. Благодаря ти.

Затвори и в същия момент се сети, че все още й дължи трите нощни дежурства. Сега, когато вече не работи в Отдела за борба с насилието, трябва да измисли нещо друго. Замисли се за не повече от три секунди.

Тридесет и шеста глава

Вратата се отвори и Хари се вгледа в две строги сини очи на фона на набраздено лице.

— Хари Хуле, от полицията — представи се той. — Аз бях полицаят, който ви се обади тази сутрин.

— Точно така.

Побелялата коса на стареца бе гладко сресана зад високото му чело, той носеше вратовръзка под плетения си халат. На пощенската кутия на входа пишеше „Евен и Сигне Юл“. Обитаваха жилище за двама, боядисано в червено, в спокоен квартал на север от центъра.

— Заповядайте, влезте, господин Хуле.

Гласът прозвуча спокоен и твърд, а нещо в походката на Евен Юл му придаваше по-млад вид, отколкото бяха годините му. Хари направи някои проучвания и откри например, че професорът по история е участвал в Отечествения фронт. Макар и пенсионер, все още смятаха Евен Юл за най-ерудирания норвежки експерт по история на окупацията и Националното обединение.

Хари се наведе, за да си събуе обувките. На стената точно пред него имаше накачени стари, леко избледнели черно-бели снимки в тесни рамки. На една от тях се виждаше млада дама в униформа на медицинска сестра. На друга — млад мъж в бяло палто.

Влязоха във всекидневната, където побелелият еърдейлтериер спря да лае, подуши съвестно Хари по слабините и си легна до креслото на Юл.

— Чел съм някои от статиите ви за фашизма и националсоциализма в „Дагсависен“ — подхвана Хари, след като седнаха.

— Боже мой, значи има и такива хора? — усмихна се Юл.

— За вас, изглежда, е много важно да предупредите обществото за опасностите от днешния неонацизъм?

— Не да го предупредя, само посочвам някои исторически паралели. Отговорност на историка е да разкрива, не да съди.

Юл си запали лула.

— Много хора възприемат правилно и погрешно като абсолютни категории. Това не е вярно, те се променят във времето. Задачата на историка на първо място е да открие историческата истина, показанията на източниците, и да ги представи, обективно и безпристрастно. Ако историците се впуснат да осъждат човешката глупост, то в по-късни времена работите ни ще бъдат като мъртви фосили — отпечатък на разбирането за правилно и погрешно в нашето съвремие.

Нагоре се издигна синкав облак дим.

— Но вие едва ли сте дошъл, за да ме питате за това?

— Чудим се дали можете да ни помогнете да открием един мъж.

— Споменахте за това по телефона. Кой е той?

— Не знаем. Но предполагаме, че има сини очи, че е норвежец и е над седемдесетгодишен. И говори немски.

— И?

— Това е всичко.

Юл се засмя.

— Е, имате доста голям избор.

— Така е. В страната има сто петдесет и осем хиляди мъже над седемдесет, а се обзалагам, че десет хиляди от тях са синеоки и знаят немски.

Юл повдигна едната си вежда. Хари се усмихна глуповато:

— Годишният статистически справочник. Порових се за удоволствие.

— А защо мислите, че мога да ви бъда от помощ?

— Ще стигна и дотам. Този човек е казал на някого, че не е пипвал пушка повече от петдесет години. Помислих си, тоест моята колежка се сети, че над петдесет е повече от петдесет, но по-малко от шестдесет.

— Логично.

— Да, тя е много… ъъъ, логична. Значи нека предположим, че е било преди петдесет и пет години. Тогава се пренасяме в разгара на Втората световна война. Той е около двадесетгодишен и има оръжие. Всички норвежци с лично оръжие са били принудени да го предадат на немците, така че къде е той в такъв случай?

Хари вдигна три пръста.

— Или е в съпротивителното движение, или е избягал в Англия, или е на фронта на служба при немците. Той знае немски по-добре от английски. Значи…

— Значи вашата колежка е стигнала до извода, че той е фронтовак, така ли? — попита Юл.

— Да.

Юл засмука от лулата.

— Много хора от съпротивата също е трябвало да научат немски — възрази той. — За да се внедрят, да подслушват и така нататък. А забравяте и за норвежците в шведската полиция, намираща се в пълна бойна готовност.

— Значи изводът не е логически издържан?

— Мда, чакайте да поразсъждаваме на глас — предложи Юл. — Около петнадесет хиляди норвежци са се записали доброволци за фронта, но са одобрили седем хиляди и следователно само на тях са им позволили да носят оръжие. Много повече са избягали в Англия и там са се записали като доброволци. И макар че към края на войната в съпротивителното движение е имало повече норвежци, съвсем малко от тях са се докоснали до оръжие.

Юл се усмихна.

— Нека приемем за начало, че имате право. Сега, разбира се, фронтоваците не са отбелязани в телефонния указател като бивши есесовци, но предполагам, сте се досетили къде да търсите?

Хари кимна.

— В архива за държавните предатели. Подредени по имена с всички данни от съдебните процеси. Прегледах ги през последното денонощие, очаквах някои от тях да са умрели, за да ограничим броя им до някаква приемлива цифра. Но сгреших.

— Да, те са доста жилави дяволи — засмя се Юл.

— И сега стигам до обяснението защо ви се обадихме. Вие познавате миналото на фронтоваците по-добре от когото и да било. Искам да ми помогнете да проумея как мислят този тип хора, какво ги мотивира.

— Благодаря за доверието. Хуле, но аз съм историк и не знам нищо повече от останалите за мотивите на отделните хора. Аз, както вероятно знаете, бях в Милург67, и това изобщо не ме прави вещ по въпросите за начина на мислене на фронтоваците.

— И все пак, струва ми се, знаете някои неща, Юл.

— Така ли?

— Разбирате, мисля, какво имам предвид. Направих щателни проучвания.

Юл смукна от лулата си и погледна Хари. В последвалото мълчание Хари забеляза, че някой стои до вратата на всекидневната. Обърна се и видя възрастна жена. Гледаше Хари с меки, спокойни очи.

— Водим сериозен разговор, Сигне — обясни Евен Юл.

Тя кимна ведро на Хари, отвори уста, понечи да каже нещо, но се отказа, когато погледът й срещна този на мъжа й. После кимна отново, тихо затвори вратата и изчезна.

— Значи знаете? — попита Юл.

— Да. Била е медицинска сестра на Източния фронт, нали?

— Край Ленинград. От 1942 година до отстъплението през 1943-а. — Той остави лулата. — Защо търсите този мъж?

— Честно казано, и ние не знаем. Но не изключваме вероятността да се касае за атентат.

— Хм.

— И какво трябва да търсим? Особняк? Мъж, който все още е ревностен нацист? Престъпник?

Юл поклати глава:

— Повечето фронтоваци излежаха присъдите си и после успяха да се приобщят към обществото. Мнозина от тях се справиха изненадващо добре, въпреки лепнатия им етикет на национални предатели. Навярно не е никак странно — често се оказва — именно заможните хора да взимат страна в критични ситуации като например война.

— Значи търсеният от нас човек може съвсем спокойно да е някой с добро обществено положение?

— Абсолютно.

— Някой с висок пост?

— Вратата към важни държавни постове в икономиката и политиката вероятно е залостена.

— Но не пречи да е едноличен предприемач, собственик на фирма. Или поне човек, спечелил достатъчно пари, за да купи оръжие за половин милион. Кого е възможно да преследва?

— Необходимо ли е това да има връзка с миналото му на фронтовак?

— Нещо ми подсказва, че да.

— Отмъщение, значи?

— Толкова абсурдно ли ви звучи?

— Не, изобщо. Мнозина фронтоваци се мислят за истинските патриоти от войната. Смятат, че те, имайки предвид как изглеждаше света през 1940 година, са защитавали интересите на нацията. Схващат присъдите си за предателство към родината, като юридическо убийство.

— Така ли?

Юл се почеса зад ухото.

— Да. Съдиите от процеса за съдебно възмездие са общо взето мъртви. Също и политиците, подготвили основанията за съдебния процес. Тази теория за отмъщението не е издържана.

Хари въздъхна.

— Прав сте. Просто се опитвам да наредя пъзела от малкото налични парчета.

Юл бързо погледна часовника.

— Обещавам да помисля, но наистина не знам дали ще успея да ви помогна.

— Благодаря все пак — Хари се изправи. После му хрумна нещо и той извади от джоба си свитък сгънати листа.

— Между другото, в Йоханесбург проведох разпит със свидетеля и си извадих копие. Вижте дали ще намерите нещо, което според вас е от значение.

Юл каза „да“, но поклати отрицателно глава, все едно искаше да откаже.

Докато се обуваше в коридора, Хари посочи въпросително снимката на младия мъж в бяло палто:

— Това вие ли сте?

— В средата на миналия век, да — засмя се Юл. — Направена е в Германия преди войната. Бях тръгнал по стъпките на баща ми и на дядо ми и следвах там медицина. Когато избухна войната, се прибрах у дома и всъщност се сдобих с първите си исторически книги в гората. После стана твърде късно: бях се пристрастил.

— Значи сте изоставили медицината?

— Зависи от гледната точка. Исках да се опитам да обясня как един човек, една идеология са способни да подведат толкова много хора. А може би да открия и лек.

Той се засмя.

— Бях много, много млад.

Тридесет и седма глава

— Колко е приятно да се срещнем по този начин — Бернт Бранхауг вдигна чашата с вино.

Пиха наздравица и Ауд Хилде се усмихна на съветника във Външно министерство.

— А не просто на работа — той закова погледа си в нея, докато тя сведе очи. Бранхауг я оглеждаше. Не бе красавица, имаше малко по-груби черти и бе може би доста закръглена. Но притежаваше чар и обичаше да флиртува, а и бе пълничка някак си по младежки.

Обади му се от отдел „Личен състав“ преди обяд за случай, в който според нея не знаели как да постъпят, но преди да разкаже за него по-подробно, той я покани да се качи в кабинета му. А когато се качи, той веднага прецени, че няма време и се налага да го обсъдят на вечеря след работно време.

— И на нас, държавните служители, ни се полагат някои екстри.

Тя си помисли, че той говори за вечерята.

Досега всичко вървеше по план. Главният келнер ги заведе до запазената маса и доколкото Бранхауг успя да види, в ресторанта нямаше познати лица.

— Ами, става дума за странния случай, с който се сблъскахме вчера — обясни тя и остави келнера да сложи салфетката в скута й. — Посети ни възрастен мъж и твърдеше, че му дължим пари. Тоест Външно министерство. Близо два милиона крони. За доказателство ни показа писмо, изпратено през 1970 година.

Тя премига с досада. Трябва да намали малко грима, помисли си Бранхауг.

— И за какво му дължим пари?

— Бил моряк във флота. Ставало дума за „Нортрашип“68, не му изплатили заплатата.

— А, да, в такъв случай знам за какво става въпрос. Какво друго каза той?

— Не можел да чака повече. Били сме предали и него, и другите моряци от войната. И Господ щял да ни накаже за греховете. Не знам дали беше пиян, или болен, но във всеки случай изглеждаше като просяк. Носеше писмо, подписано от норвежкия генерален консул в Бомбай през 1944 година, който му гарантира от името на норвежката държава допълнителна премия за поетия през войната риск четири години да работи като щурман в норвежкия търговски флот. Ако не беше това писмо, щяхме да го изхвърлим и да не те занимаваме с подобна дреболия.

— Можеш да се обръщаш към мен винаги, когато пожелаеш, Ауд Хилде — каза той и веднага усети пристъп на лека паника: дали името й наистина беше Ауд Хилде?

— Бедният човек — Бранхауг даде знак на келнера да донесе още вино. — Неприятното в случая е, че той, разбира се, има право. „Нортрашип“ бе създадена, за да управлява онази част от норвежкия търговски флот, която немците още не бяха завзели. Организацията имаше отчасти политически, отчасти търговски интереси. Британците например платиха големи суми на „Нортрашип“ за поетия риск да използват норвежки кораби. Но вместо да се разплатят с екипажите, парите отидоха право в касите на държавата и параходните дружества. Говорим за няколкостотин милиона крони. Моряците от военния флот се опитаха да заведат дело, за да си получат парите, но загубиха във Върховния съд през 1954 година. Едва през 1972-а Стуртингът прие закон, че моряците имат право на тези средства.

— Този мъж сигурно не е получил нищо. Понеже е бил в Китайско море и го торпилирали японците, а не немците, както обясни той.

— Как му беше името?

— Конрад Оснес. Почакай да ти покажа писмото. Беше изчислил всичко с лихвите и с лихвите на лихвите.

Наведе се към чантата си. Мишниците й бяха малко отпуснати. Трябва повечко да спортува, помисли си Бранхауг. Четири килограма по-малко и Ауд Хилде щеше да бъде просто пищна, а не… дебела.

— Чудесно — махна той. — Няма нужда да ми го показваш. „Нортрашип“ е подчинена на Министерството за търговията.

Вдигна очи към него.

— Той твърди, че ние му дължим парите. Даде ни двуседмичен срок да му ги изплатим.

Бранхауг се засмя.

— Така ли? И защо толкова се е разбързал след шестдесет години?

— Не обясни. Само се закани, че ще си понесем последствията, ако не му платим.

— Боже мили! — Бранхауг изчака келнерът да им налее и се наведе напред.

— Мразя да понасям последствия, а ти?

Тя се засмя колебливо.

Бранхауг вдигна чаша.

— Само се чудя как да постъпим в случая — сподели тя.

— Забрави за това. Аз се чудя за нещо друго, Ауд Хилде.

— За какво?

— Дали си виждала с каква стая разполагаме тук, в хотела.

Ауд Хилде отново се засмя и призна, че не е.

Тридесет и осма глава

Хари въртеше педалите и се потеше, фитнес залата разполагаше с осемнадесет хипермодерни велоергометри, всички заети от възпитани, общо взето привлекателни хора, вторачили се в увисналите от тавана телевизори без звук. Хари наблюдаваше как Елоса от „Експедиция «Робинзон»“ прави знаци, че не може да понася Попе. Не беше нещо ново за Хари. Беше повторение.

„That don’t impress me much!“69, бумтеше от тонколоните.

И то никак, помисли си Хари. Той нито харесваше кънтящата музика, нито стържещия звук, който сякаш идваше от дробовете му. Имаше възможност да тренира безплатно в залата в сградата на полицията, но Елен го убеди да започне да ходи в център „Сатс“. Послуша я, но категорично отказа да се запише на час по аеробика. Да се движи в ритъма на ориенталска музика в такт с тълпа мъже, които до един я харесват, докато пресилено ухилен инструктор го вдъхновява да участва активно с духовити реплики от сорта „трай, бабо, за хубост“, бе за Хари неразбираема форма на доброволно самоунижение. „Сатс“ според неговата гледна точка имаше предимството, че тук може едновременно да тренира и да гледа „Експедиция «Робинзон»“, без да е принуден да понася присъствието на Том Валер, който като че ли прекарваше по-голямата част от свободното си време във фитнес залата на полицията.

Хари хвърли бърз поглед наоколо и установи, че и тази вечер е най-възрастният в салона. Повечето посетители, момичета със слушалки на уокмени в ушите, на равни промеждутъци поглеждаха към него. Не защото зяпаха Хари, а понеже най-популярният комик в Норвегия седеше до него в сив суичър без капка пот под готиния перчем. На скоростомера на Хари премигна съобщение:

You’re training well70.

„But dressing badly“71, помисли си той и погледна към раздърпания си, избелял от пране анцуг, който се налагаше да вдига непрекъснато заради мобилния телефон, закачен на кръста му. А износените маратонки „Адидас“ не бяха нито достатъчно нови, за да са модерни, нито достатъчно стари, за да минат за шикозни. Тениската с марка „Джой Дивисън“, някога осигуряваща му поне малко доверие относно актуалността на модните му възгледи, сега само сигнализираше, че притежателят й от няколко години не е в час със случващото се на музикалния фронт. Но Хари се почувства като пълен — пълен — аутсайдер едва когато телефонът му изписка и той забеляза как към него се впериха седемнадесет укорителни чифта очи, включително и тези на комика. Откачи от кръста си миниатюрната черна дяволска машинка.

— Да, моля.

„Okay, so you’re a rocket scientist, that don’t impress me…“72

— Обажда се Юл. Притеснявам ли ви?

— Не, това е само музика.

— Дишате тежко като морж. Обадете ми се, когато е удобно.

— Сега е удобно. Просто съм на тренировка.

— Добре тогава. Имам добри новини. Прочетох доклада ви от Йоханесбург. Защо не ми казахте, че той е бил в Зенхайм?

— Урия ли? От значение ли е? Даже не бях сигурен, че съм чул името правилно, понеже разгърнах немски атлас, но не открих никакъв Зенхайм.

— Отговорът на въпроса ви е „да“ — от голямо значение е. Ако по-рано сте се чудили дали търсеният от вас мъж е бивш фронтовак, сега бъдете сигурен. Сто процента. Зенхайм е малко градче и единствените норвежци, за които съм чувал да са ходили там, са били участници във войната. На тренировъчен лагер, преди да тръгнат към Източния фронт. Не сте намерили Зенхайм в немски атлас, защото не се намира в Германия, а в Елзас, във Франция.

— Но…

— В миналото Елзас е бил ту френско, ту немско владение, затова там говорят немски. Щом нашият човек е бил там, значи броят на потенциалните възможности значително намалява. Защото там са били само норвежци от полк „Нурлан“ и полк „Норвегия“ — те са се обучавали там. И още добри новини — ще ви дам име на човек, бил в Зенхайм, и най-вероятно ще пожелае да ви сътрудничи.

— Сериозно ли?

— Фронтовак в полк „Нурлан“. Записа се като доброволец в Отечествения фронт през 1944 година.

— Я виж ти.

— Израснал е в отдалечен чифлик с родителите и по-големите си братя, до един фанатици на тема Национално обединение; бил принуден да се запише като доброволец във войната. Никога не е бил убеден нацист, а през 1943-а дезертирал при Ленинград. За кратко бил пленник при руснаците и се е бил на тяхна страна, преди да се върне в Норвегия през Швеция.

— Имахте ли доверие на фронтовак?

Юл се засмя:

— Напълно.

— Защо се смеете?

— Дълга история.

— Имам достатъчно време.

— Заповядахме му да ликвидира някого от собственото си семейство.

Хари спря, задиша тежко. Юл се изкашля:

— Намерихме го в местността Нурмарка, горе на север. Първоначално не повярвахме на историята му, взехме го за шпионин и имахме намерение да го застреляме. Но благодарение на справка с архива на полицията в Осло проверихме версията му и се оказа, че действително е обявен за изчезнал на фронта и е заподозрян в дезертьорство. Сведенията за семейството му съвпадаха, а и документите му доказваха, че е лицето, за което се представя. Но всичко това можеше да е постановка на немците, затова решихме да го изпитаме.

Мълчание.

— И? — попита Хари.

— Скрихме го в една къщурка, където го изолирахме и от нас, и от немците. Някой предложи да му заповядаме да ликвидира един от братята си, член на Националното обединение. Идеята бе най-вече да видим как ще реагира. Той не каза и дума, прие заповедта мълчаливо, а на следващия ден, когато слязохме до къщичката, вече бе заминал.

Бяхме убедени, че е офейкал, но след два дена той се появи. Бил се поразходил до семейния чифлик в Гюдбрансдален. Няколко дена по-късно получихме докладите на нашите хора там. Открили единия брат в обора, а другия в плевнята. Родителите лежали във всекидневната.

— Мили Боже — възкликна Хари. — Този човек трябва да е полудял.

— Вероятно да. Всички се бяхме побъркали. Водеше се война. Иначе не сме говорили за това, нито тогава, нито по-късно. Може би и вие не бива да…

— Няма, разбира се. Къде живее?

— Тук в Осло. Май в квартал Холменколен.

— А как се казва?

— Фауке. Синдре Фауке.

— Чудесно. Ще се свържа с него. Благодаря ви, Юл.

На екрана на телевизора Попе изпращаше сълзлив поздрав на домашните си в прекалено близък кадър. Хари закрепи телефона на ластика на анцуга си, вдигна го и бързо закрачи към салона с тежестите.

… whatever, that don’t impress me much…73

Тридесет и девета глава

— Вълна, супер качество 110 — продавачката помогна на стареца да го облече. — От най-хубавите. Леко и солидно.

— Ще го нося само веднъж — обясни той и се усмихна.

— О — леко се смути тя. — В такъв случай имаме сака на по-разумни…

— Това е хубаво — той се огледа в огледалото.

— Класическа кройка — увери го продавачката. — Най-класическата, с която разполагаме.

Погледна ужасено стареца, който се преви надве.

— Зле ли ви е? Да извикам ли…

— Не, няма нужда, само лек бодеж. Ще мине — старецът се изправи. — За колко време ще ушиете панталоните?

— В сряда следващата седмица ще бъдат готови. Ако не бързате. Сигурно ви трябват за специален случай?

— Да. Но сряда звучи добре.

Той й плати със стотачки. Докато ги броеше, тя каза:

— Е, искам само да ви кажа, че ще имате костюм за цял живот.

Смехът му продължи да звучи в ушите й дълго, след като той си тръгна.

Четиридесета глава

В квартал Холменколен Хари откри в сумрака търсения номер върху голяма, боядисана в кафяво къща под огромни смърчове. Към къщата водеше чакълест път и той стигна с колата до двора, където направи обратен завой. Смяташе да паркира под наклон на площадката, но когато превключи на първа скорост, колата неочаквано се задави и издъхна. Хари изпсува и завъртя ключа, за да запали, ала двигателят само изохка жално.

Слезе от колата и тръгна към къщата. От вратата излезе жена. Тя явно не го бе чула да идва и се спря горе на стълбите с въпросителна усмивка.

— Добро утро — поздрави Хари и кимна към колата. — Не е много здрава, има нужда от… лекарства.

— От лекарства ли? — попита тя с дълбок и топъл глас.

— Да, май е пипнала грипа, който върлува в момента.

Усмихна му се малко по-широко. Жената изглеждаше на около тридесет, а черното й непретенциозно палто с небрежно-елегантен вид му подсказа, че е адски скъпо.

— Тъкмо излизах. Тук ли идвате?

— Да, струва ми се. Синдре Фауке?

— Почти. Но сте закъснели с няколко месеца. Баща ми се премести долу в града.

Хари се приближи и откри, че тя е хубава. А нещо в свободния й маниер на говорене и в начина, по който го гледаше право в очите, издаваше, че е и самоуверена. Работи много, предположи той. Нещо, което изисква рационално, трезво мислене. Брокер на недвижими имоти, заместник-шеф на банка, политик или нещо подобно. Във всички случаи е заможна, в това Хари не се съмняваше. Не заради палтото и палата зад нея, а заради стойката й и високите й, аристократични скули. Тя заслиза по стъпалата, поставяйки краката си един пред друг, сякаш върви по въже. С нейните крачки изглеждаше лесно. Уроци по балет, помисли си Хари.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

Изговаряше съгласните отчетливо и съвсем точно, почти театрално.

— Идвам от полицията — започна да търси служебната си карта в джоба на якето, но тя усмихнато махна с ръка.

— Ами, много ми се иска да поговоря с баща ви.

С раздразнение Хари забеляза, че, без да иска, заговори с нетипична за него тържествена интонация.

— Защо?

— Търсим един човек. И се надявам баща ви да ни помогне.

— Кого търсите?

— Не мога да ви кажа.

— Добре — тя кимна, все едно това е изпит и Хари току-що го е издържал.

— Но понеже разбирам, че не живее тук… — Хари заслони очи с ръка. Ръцете й бяха фини. Уроци по пиано, помисли си той. И имаше мимически бръчки под очите.

Вероятно все пак е прехвърлила трийсетте?

— Не, не живее тук — потвърди тя. — Премести се в по-спокоен квартал на улица „Вибе“ 18. Според мен ще го откриете или там, или в Университетската библиотека.

Университетската библиотека. Тя изговори словосъчетанието толкова ясно, че не се загуби и един-единствен звук.

— Улица „Вибе“ 18. Разбирам.

— Чудесно.

— Да.

Хари кимна. И пак кимна. Като онези кученца, които някои шофьори обичат да държат до прозореца зад задните седалки в колата. Тя се усмихна със стиснати устни и повдигна вежди, сякаш за да сложи край на разговора, ако Хари няма други въпроси.

— Разбирам — повтори Хари.

Веждите й бяха черни и съвършено еднакви. Сигурно са оформени с пинсета, помисли си Хари. Незабележимо оформени.

— Налага се да тръгвам. Трамваят ми…

— Разбирам — каза Хари за трети път, но не понечи да тръгне.

— Надявам се да го намерите. Баща ми.

— Ще успеем.

— Приятен ден. — Чакълът заскърца под токчетата й, когато тръгна.

— Имам малък проблем… — обади се Хари.

— Благодаря за помощта — усмихна се Хари.

— Няма защо. Сигурен ли сте, че няма да се отклоните много от пътя си?

— Няма, нали ви казвам, и без това щях да мина оттам — Хари притеснено погледна крадешком към фините и без съмнение страшно скъпи кожени ръкавици, посивели от мръсотията по задницата на колата му. — Въпросът е дали тази бричка ще издържи дотам — добави той.

— Така е, изглежда тази бричка е преживяла доста — съгласи се тя и посочи дупката на мястото на радиото, откъдето се подаваше сноп червени и жълти жици.

— Разбиха я — поясни Хари. — Затова вратата не се заключва, съсипаха и ключалката.

— Значи сега входът е свободен за всички желаещи?

— Да, така става, като поостарееш.

Тя се засмя.

— Така ли?

Погледна я крадешком за втори път. Вероятно беше от онзи тип жени, които не се променят с възрастта, и от двадесет до петдесетгодишна възраст изглеждат все на тридесет. Хареса профила й, деликатните линии. Кожата й имаше топъл, естествен тен, а не сухия, матов загар, който жените на нейната възраст обичат да си купуват през февруари. Под разкопчаното палто той виждаше издължената й слаба шия. Хари погледна ръцете й, спокойно отпуснати в скута й.

— Червено е — отбеляза спокойно тя.

— Съжалявам — Хари удари спирачки.

Какво прави той? Гледа ръцете й, за да провери дали носи халка? Боже мой.

Той се огледа и веднага се сети къде се намират.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Не, не.

Светофарът светна в зелено и той даде газ.

— Просто имам лоши спомени от това място.

— И аз. Преди няколко години пътувах тук с влака точно след като полицейска кола бе преминала през релсите и се бе забила в стената ей там — посочи тя. — Беше ужасно. Единият полицай все още висеше на кола на оградата, като разпънат на кръст. След това не успях да заспя дни наред. Разправяха, че полицаят, който шофирал, бил пиян.

— Кой го каза?

— Един колега, с когото следвахме. От Висшето полицейско училище.

— Значи сте следвали в Полицейската академия?

— Не, луд ли сте? — засмя се пак тя. На Хари звукът му допадна. — Учих право в университета.

— И аз. Кога сте следвали?

Ах, ти, хитрецо Хуле.

— Завърших през деветдесет и втора.

Хари започна да пресмята. Значи, поне на тридесет.

— А вие?

— През деветдесета — отвърна Хари.

— Значи помните концерта с „Рага Рокерш“ по време на Юстивала74 през осемдесет и осма.

— Разбира се. Бях там. В градината.

— И аз! Беше страхотно, нали? — Тя го погледна. Очите й блестяха.

Къде? — помисли си той. — Къде си била?

— Да, беше хубаво. — Хари не помнеше добре концерта. Но изведнъж се сети за всички почтени дами с леви убеждения, които се появяваха по концертите на „Рага“.

— Но ако сме учили по едно и също време, значи сигурно имаме и много общи познати — подхвърли тя.

— Съмнявам се. Тогава работех като полицай и много-много не се подвизавах из студентските среди.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Можете да ме оставите тук — предложи тя.

— Тук ли отивате?

— Да, най-удобно е.

Той сви към тротоара, а тя се обърна към него. Заблуден кичур бе паднал върху лицето й. Погледът й бе едновременно нежен и дързък. Кафяви очи. Изведнъж, съвсем неочаквано го осени дива мисъл: искаше да я целуне.

— Благодаря — усмихна се тя.

Посегна към дръжката на вратата, но не успя да отвори.

— Съжалявам — Хари се пресегна над нея и вдиша аромата й. — Ключалката… — блъсна силно вратата и тя се отвори. Чувстваше се като пиян.

— Може би ще се видим — погледна го тя.

— Може би.

Искаше му се да я попита къде отива, къде работи, дали харесва работата си, какво друго обича, дали има приятел, дали би отишла с него на концерт, макар и не на „Рага“. Но за щастие бе късно, тя вече се носеше с балетните си стъпки по тротоара.

Хари въздъхна. Срещна я преди тридесет минути и дори не знаеше как се казва. Изглежда преходната възраст го застига прекалено рано.

После погледна в огледалото и направи абсолютно неправилен обратен завой. Улица „Вибе“ се намираше съвсем наблизо.

Четиридесет и първа глава

Задъхан, Хари стигна до четвъртия етаж. На вратата вече стоеше широко усмихнат мъж.

— Съжалявам за всички тези стъпала — подаде му ръка той. — Синдре Фауке.

Очите му все още младееха, но иначе лицето му изглеждаше като преживяло не една, а две световни войни. Най-малко. Остатъците от бялата му коса бяха загладени назад. Под разкопчаната жилетка Фауке носеше червена риза на горски работник. Ръкостискането му бе здраво и сърдечно.

— Току-що сварих кафе. И знам за какво сте дошли.

Влязоха във всекидневната, обзаведена като работен кабинет. Върху ковчеже бе поставен персонален компютър. Навсякъде бяха разпилени листове хартия, а купища книги покриваха масите и пода до стените.

— Още не съм успял да въведа ред — обясни той и разтреби дивана, за да направи място на Хари.

Хари се огледа. По стените нямаше снимки, само календар от веригата магазини „Рими“ с пейзажи от местността Нурмарка.

— В момента се занимавам с мащабен проект и се надявам да се превърне в книга. История на войната.

— Тази книга не е ли вече написана?

Фауке се засмя гръмогласно.

— Да, може да се каже. Само дето досега не са успели да проумеят войната. А тази книга ще разказва за моята война.

— Ясно. Защо я пишете?

Фауке повдигна рамене.

— С риск да прозвуча театрално — ние, участниците, носим отговорността да предадем опита си на идните поколения, преди да си отидем от този свят. Или поне аз така виждам нещата.

Фауке се скри в кухнята и извика оттам:

— Евен Юл ми се обади и ми каза да очаквам посещение. Разбрах, че сте от ПСС.

— Да. Но Юл ми каза, е живеете в квартал Холменколен.

— С Евен не се чуваме често, а аз запазих телефонния си номер, защото преместването ми е временно. Докато завърша книгата.

— Ясно. Аз ходих там. Срещнах дъщеря ви, тя ми даде този адрес.

— Значи си е била у дома? Да, тя има доста дни отпуск.

От коя работа? — едва се сдържа да не попита Хари, но съобрази, че ще прозвучи подозрително.

Фауке се върна с голям, димящ чайник с кафе и две чаши.

— Без сметана — сложи той едната чаша пред Хари.

— Чудесно.

— Хубаво. Понеже нямате голям избор — Фауке се засмя и за малко да разлее кафе, докато наливаше.

Хари си помисли колко е странно, че Фауке почти по нищо не прилича на дъщеря си. Нямаше нито нейния изискан начин на говорене и поведение, нито нейните черти и смугла кожа. Само челото му бе същото. Високо, с дебела синя вена, преминаваща напряко през него.

— Голяма къща си имате там.

— Само поддръжка и ринене на сняг — Фауке отпи от кафето и доволно премлясна. — Тъмна, потискаща и далеч от света. Не предпочитам квартал Холменколен. А и там живеят само сноби. Не е особено подходящо място за преселил се гюдбрандалец като мен.

— Защо тогава не я продадете?

— Дъщеря ми я харесва. Тя е израснала там. Искали сте за говорим за Зенхайм, както разбрах.

— Дъщеря ви сама ли живее там?

На Хари му се прииска да си отхапе езика, Фауке отпи отново. Задържа кафето в устата си. За дълго време.

— Живее с едно момче. Олег.

Погледът му бе отнесен и той вече не се усмихваше.

Хари си направи няколко бързи извода. Доста прибързани, вероятно, но ако не грешеше, Олег бе причината Синдре Фауке да се премести на тази улица. И все пак това е положението: тя живее с мъж; вече няма смисъл да мисли за нея. Всъщност така е по-добре.

— Не мога да ви кажа много неща, Фауке. Както сигурно сте разбрали, работим…

— Разбирам.

— Добре. Бих искал да чуя какво знаете за норвежките в Зенхайм.

— Олеле. Знаете ли, бяхме доста народ.

— За онези, които все още са живи.

Фауке се усмихна.

— Не искам да прозвучи зловещо, но това доста улеснява задачата ми. Измирахме като мухи на Източния фронт. Средно шестдесет процента от отряда ми загиваха всяка година.

— Боже мой, съвпада с коефициента на смъртност при сивогушите завирушки… ъъъ.

— Да?

— Извинете ме. Продължете, ако обичате.

Хари засрамено заби поглед в чашата с кафе.

— Важното е, че натрупаният опит рязко повишава шансовете за оцеляване — обясни Фауке. — Не умреш ли през първите шест месеца, те изведнъж се умножават. Не настъпваш мини, вървиш наведен в окопа, будиш се при звука от зареждане на винтовка „Мосин-Нагант“. И знаеш че няма място за геройства, а страхът е най-добрият ти приятел. Затова след шест месеца се превърнахме в малка група оцеляващи норвежци, които се надяват да преживеят войната. И повечето от нас бяха ходили в Зенхайм. С напредването на военните действия преместиха обучението във вътрешните части на Германия. Или пък доброволците идваха направо от Норвегия. Които не бяха ходили на обучение…

Фауке поклати глава.

— Измряха ли? — попита Хари.

— Даже не успяхме да им запомним имената. Какъв бе смисълът? Непонятно е, но до 1944-а доброволците прииждаха на тълпи към Източния фронт, дълго време след като ние, тамошните, бяхме разбрали накъде вървят нещата. Бедничките, мислеха си, че ще спасят Норвегия.

— Доколкото разбрах, през 1944-а вече не сте били там?

— Така е. Дезертирах. В навечерието на Новата година през 1943-а. Извърших предателство два пъти. — Фауке се усмихна. — И двата пъти попаднах в погрешния лагер.

— Били сте се за руснаците?

— Почти. Бях пленник. Щяхме да измрем от глад. Една сутрин попитаха на немски дали някой от нас разбира нещо от свързване. Знаех това-онова и вдигнах ръка. Оказа се, че всички свързочници в един от полковете са загинали. До един! На следващия ден обслужвах полевия телефон, докато руснаците преследваха доскорошните ми другари от Естония. Беше при река Нарва…

Фауке вдигна чашата и я хвана с две ръце.

— Лежах на едно възвишение и наблюдавах как руснаците нападат немска картечница. Немците просто ги покосиха. Сто и двадесет души и четири коня лежаха на купчини пред тях, когато картечницата накрая прегря. Избиха руснаците с байонети, за да пестят муниции. От началото до края на атаката мина най-много половин час. Сто и двадесет мъртъвци. После продължиха към следващия пост. И там пак същата процедура.

Хари забеляза как чашата в ръката на Фауке леко се заклати.

— Разбрах, че ще умра. И то за нещо, в което не вярвах. Не вярвах нито на Сталин, нито на Хитлер.

— Защо тогава заминахте за Източния фронт?

— Бях на осемнадесет. Израснах в чифлик далеч на север в Гюдбрансдален, където почти не виждахме други хора, освен най-близките си съседи. Не четяхме вестници, нямахме книги — не знаех нищо. Всичките си знания за политиката придобих от разказите на баща ми. От рода ни единствено ние бяхме останали в Норвегия, другите емигрираха в САЩ през двадесетте години. Будителите ми и съседите от двете страни бяха заклети привърженици на тогавашния министър-председател Квислинг и членове на Националното обединение. Имах двама по-големи братя; те ми служеха за пример в много отношения. Участваха в Свитата75 и имаха за задача да вербуват младежи за партията в Норвегия, иначе и те щяха да хукнат към фронта. Или поне това ми казваха. Едва по-късно разбрах, че са набирали доносници. Но тогава бе прекалено късно, бях на път за фронта.

— Значи сте променили убежденията си на фронта?

— Не бих го нарекъл промяна. Повечето от нас, доброволците, мислеха повече за Норвегия, отколкото за политика. Обратът за мен настъпи, когато разбрах, че се бия за друга страна. Всъщност истината е толкова проста. И така погледнато, не бе по-добре да се биеш за руснаците. През юни 1944-а работех като товарач на един пристан в Талин, откъдето успях да се промъкна на борда на шведски кораб на Червения кръст. Скрих се в трюма и стоях там три денонощия. Натрових се с въглероден моноксид, но стигнах до Стокхолм. Оттам продължих към границата с Норвегия и се прехвърлих без чужда помощ. Беше вече август.

— Защо без чужда помощ?

— Малкото ми познати в Швеция ми нямаха доверие, фантастичното в историята ми им идваше малко в повече. Но така беше по-добре. И аз не разчитах на никого.

Той отново се засмя високо.

— После се покривах и се оправях сам. Самото преминаване на границата се оказа детска игра. Повярвайте ми, по време на войната по-опасно бе да доставиш дажбите с храна в Ленинград, отколкото да преминеш от Швеция в Норвегия. Още кафе?

— Благодаря. Защо просто не останахте в Швеция?

— Уместен въпрос. И аз самият съм си го задавал много пъти.

Прокара ръка по рядката си побеляла коса.

— Бях обсебен от мисълта за отмъщение, разбирате ли. Бях млад, а когато е млад, човек обича да живее с погрешната представа, че справедливостта е човешкото ни призвание. Когато тръгнах за Източния фронт, бях млад мъж с големи вътрешни конфликти и се държах като боклук с много от другарите си на фронта. Въпреки това, или може би точно затова, се заклех да отмъстя за всички пожертвали живота си в името на лъжите, с които ни тъпчеха у дома. И да отмъстя за собствения си разбит живот; смятах, че той никога повече няма да бъде същият. Мечтаех единствено да си разчистя сметките с истинските предатели на страната ни. Днешните психолози сигурно ще го нарекат военна психоза и веднага щяха да ме затворят. Вместо това тръгнах за Осло, без да имам къде да живея или при кого да отида, а наличните ми документи веднага щяха да ме разобличат като дезертьор. Щом пристигнах с камион в Осло, тръгнах на север към местността Нурмарка. Три дена спах под стъблата на няколко бора и се хранех с горски плодове, преди да ме открият.

— Отечественият фронт ли?

— Разбрах от Евен Юл, че ви е разказал останалото.

— Да — Хари въртеше чашата в ръце. Убийството. — Срещата с този мъж не успя да хвърли светлина върху тази непонятна постъпка. Мисълта за нея се загнезди в съзнанието на Хари, още щом видя усмихнатия Фауке на вратата и стисна ръката му. Този човек е екзекутирал двамата си братя и родителите си.

— Знам за какво мислите — обади се Фауке. — Бях войник и получих заповед да извърша убийство. Ако не бях получил такава заповед, нямаше да го сторя. Но знам едно: те бяха от хората, извършили предателство.

Фауке погледна Хари право в очите. Чашата му вече не се клатеше.

— Чудите се защо убих всичките, след като заповедта се отнасяше за един? Проблемът беше, че не уточниха кого. Предоставиха на мен да отсъдя кой да умре и кой да живее. А аз не можех да реша. Затова убих всички. На фронта имаше един мъж; наричахме го Червеношийката. Точно като птицата. Научи ме, че убийството с байонет е най-хуманното. Сънната артерия свързва сърцето с мозъка и щом я прекъснеш до мозъка не стига кислород и жертвата веднага изпада в мозъчна смърт. Сърцето бие още три, четири пъти, но после и то спира. Проблемът е, че е трудно. Гюдбран, по прякор Червеношийката, бе ненадминат, но аз се борих с майка ми цели двадесет минути и успях само да й нанеса няколко прободни рани. Накрая се наложи да я застрелям.

Устата на Хари пресъхна.

— Разбирам — кимна той.

Безсмислената дума увисна във въздуха. Той бутна чашата към средата на масата и извади бележник от коженото си яке.

— Може ли да поговорим за хората, с които сте били в Зенхайм?

Синдре Фауке изведнъж се изправи.

— Съжалявам, Хуле. Нямах намерение да го представя като хладнокръвно и безмилостно деяние. Нека ви обясня, преди да продължа: не съм жесток човек, просто такъв е моят подход към нещата. Нямаше нужда да ви разказвам това, но въпреки това го направих. Понеже не мога да си позволя да го забравя. Точно затова и пиша онази книга. Преживявам го всеки път, когато темата се повдигне — конкретно или безмълвно. За да съм сигурен, че няма да забравя. В деня, когато забравя, страхът ще спечели първата си битка. Не знам защо е така, психолозите сигурно биха го обяснили.

Той въздъхна.

— Но сега казах всичко по въпроса. Сигурно е прекалено много. Още кафе?

— Не, благодаря — промърмори Хари.

Фауке седна отново. Подпря брадичка на свитите си пестници.

— Значи Зенхайм. Твърдото норвежко ядро. Ако включим и мен, говорим всъщност само за петима. Единият, Даниел Гюдесон, загина същата нощ, когато изчезнах. Остават четирима. Едвард Мускен, Халгрим Дале, Гюдбран Юхансен и аз. След войната съм виждал само Едвард Мускен, командира ни. През лятото на 1945-а. Осъдиха го на три години затвор за държавна измяна. За другите дори нямам представа дали са оцелели. Но нека ви разкажа какво знам за тях.

Хари отвори на празна страница в бележника си.

Четиридесет и втора глава

Гюдбран Юхансен. Хари набра буквите на клавиатурата с показалците си. Селско момче. Според Фауке учтив, малко слаб тип, който възприемал Даниел Гюдесон, застреляния на поста, като образец и заместител на по-големия си брат. Хари натисна клавиш ентър и програмата започна да работи.

Загледа се в стената. Там имаше малка снимка на Сьос. Изкривила бе лице в гримаса — винаги правеше така, когато я снимат. Лятна ваканция преди много години. Сянката на фотографа падаше върху бялата й тениска. Мама.

Кратко писукане от компютъра даде знак, че търсенето е приключило и той отново насочи поглед към екрана.

В регистъра на населението фигурираха само двама с името Гюдбран Юхансен, но датата им на раждане показваше, че са под шестдесет години. Синдре Фауке издиктува на Хари името буква по буква, значи нямаше грешка. Следователно означаваше само, че си е сменил името. Или живее в чужбина. Или е мъртъв.

Хари опита със следващото име. Командирът от Мьондален. Бащата на две малки деца. Едвард Мускен. Отлъчен от семейството, понеже отишъл на фронта. Двойно кликване върху „търсене“.

Изведнъж лампите светнаха. Хари се обърна.

— Трябва ти светлина, като работиш толкова късно — на вратата стоеше Кюрт Майрик с пръст върху ключа за осветлението. Влезе и седна на ръба на масата.

— Какво откри?

— Търсим човек над седемдесетгодишна възраст. И вероятно е бивш фронтовак.

— Имах предвид тези нацисти и Седемнадесети май.

— О! — От компютъра се чу ново писукане. — Още не съм имал време да проуча случая сериозно, Майрик.

На екрана се появиха двама с името Едвард Мускен. Единият, роден през 1942 година, и другият — през 1921 година.

— Ще има парти на отдела в събота — оповести Майрик.

— Намерих поканата върху етажерката за пощата ми — Хари кликна два пъти върху 1921-а и адресът на по-възрастния Мускен се появи на екрана. Живееше в Драмен.

— Шефът на „Човешки ресурси“ каза, че още не си се записал. Исках само да се уверя, че ще дойдеш.

— И защо?

Хари въведе единния граждански номер на Мускен в Регистъра на осъдените лица.

— Искаме хората да се опознаят извън всекидневната работа в отдела. Досега не съм те виждал и един път в столовата.

— Чувствам се добре тук, в кабинета.

Нулев резултат. Прехвърли се в регистъра на Центъра за политика за зрелите хора (ЦПЗ) на всички, които по някакъв повод са имали досег с полицията. Не непременно съдени за престъпление, а например задържани, обвинени или сами да са станали жертва на криминално деяние.

— Хубаво е, че се ангажираше проблемите, но не бива да се затваряш тук сам. Ще те видя ли в събота, Хари?

Ентър.

— Ще видим. Имам друга уговорка от преди доста време — излъга Хари.

Отново нулев резултат. Понеже и без друго бе в базата данни на ЦПС, въведе името на третия фронтовак, получено от Фауке. Халгрим Дале. Опортюнист според Фауке. Вярвал, че Хитлер ще спечели войната и ще възнагради онези, които избрали правилната страна. Разкаял се още като пристигнали в Зенхайм, но било прекалено късно да се връща. Хари си помисли, че има нещо отчасти познато в името, когато Фауке го произнесе, и сега това усещане се появи отново.

— Нека да се изразя по-категорично — настоя Майрик. — Възлагам ти да дойдеш.

Хари вдигна очи. Майрик се усмихна.

— Шега — ухили се той. — Но би било приятно да те видя. Лека вечер.

— Лека — промърмори Хари и се обърна отново към екрана. Един с името Халгрим Дале. Роден през 1922 година. Ентър.

Екранът се запълни с текст. Още една страница. И още една.

Значи не всички са се справяли добре след войната, помисли си Хари. Халгрим Дале, постоянен адрес Осло, бе онова, което вестниците обожават да наричат „стар познайник на полицията“. Очите на Хари заиграха по списъка. Вагабонтство, пиянство, нарушаване покоя на съседите, дребни кражби, побой. Много, но нищо наистина сериозно. Това е най-впечатляващото: още е жив, помисли си Хари, установявайки, че Дале е бил в изтрезвителното през август. Намери телефонния указател на Осло, потърси номера на Дале и го набра. Докато чакаше отговор, пак потърси в Регистъра на населението на компютъра и намери другия Едвард Мускен, роден през 1942-а. И той живееше в градчето Драмен.

Хари записа ЕГН-то му и се прехвърли на Регистъра на осъдените лица.

— Избраният от вас номер не съществува. Това е съобщение от Теленур.76 Избраният от вас…

Хари не се изненада. Остави слушалката.

Младият Едвард Мускен имаше присъда. И то дълга, все още седеше на топло. За какво? За наркотици, предположи Хари и натисна ентър. Във всеки един момент една трета от затворниците имат присъда за наркотици. Ето. Точно така. Незаконна търговия с хашиш. Четири килограма. Четири години ефективно.

Хари се прозя и се протегна. Какъв е смисълът от усилията му или просто си намира работа тук, защото единственото друго място, където му се ходеше, е „Скрьодер“, а сега няма сили да пие кафе там? Ама че гаден ден. Обобщи: Гюдбран Юхансен не съществува, или поне не в Норвегия. Едвард Мускен живее в Драмен и има син, осъден за наркотици. А Халгрим Дале е алкохолик и едва ли е типът човек, разполагащ с половин милион крони.

Хари разтърка очи.

Дали да провери в телефонния указател на Фауке, да види дали има номер в Холменколен? Изпъшка.

Тя си има приятел. И пари. И притежава класа. Накратко: всичко, което ти нямаш.

Въведе ЕГН-то на Халгрим Дале в ЦПС. Ентър. Машината избръмча няколко пъти.

Дълъг списък. Едно и също. Бедният алкохолик.

И двамата са учили право. И тя харесва „Рага рокерш“.

Почакай малко. На последния процес Дале има код на „засегнат“. Да не би някой да го е пребил? Ентър.

Забрави за тази жена. Ето, вече успя. Дали да не се обади на Елен и да я попита ходили й се на кино и да предостави на нея избора на филм? Не, по-добре да се поразходи до „Сатс“. Да се поизпоти.

Екранът пред него светна:

Хари си пое дъх. Изненада се, но защо не се изненада повече? Кликна два пъти върху „детайли“. Нещо изкряска и избуча. Но за пръв път мозъчните му гънки се оказаха по-бързи от компютъра и когато снимката се появи, той вече бе успял да я свърже с името.

Четиридесет и трета глава

— Да, моля.

— Здрасти, Елен, аз съм.

— Кой е?

— Хари. И не се преструвай, че други мъже ти звънят и ти казват „аз съм“.

— Майната ти. Къде си? Каква е тази отвратителна музика?

— В „Сатс“ съм.

— Какво?

— Карам велоергометъра. Ще станат осем километра.

— Само за да съм сигурна, че не съм разбрала погрешно, Хари: седнал си на колело в „Сатс“ и същевременно говориш по мобилен телефон? — натърти тя на думите Сатс и мобилен телефон.

— Има ли нещо странно в това?

— Боже мой, Хари.

— Опитвам се да се свържа с теб цяла вечер. Помниш ли убийството на човек на име Халгрим Дале, което разследвахте с Том Валер през ноември?

— Естествено. КРИПОС почти веднага поеха случая. Има ли проблем?

— Не знам. Не е изключено да е свързано с фронтовака, когото издирвам. Какво ще ми разкажеш?

— Това е работа, Хари. Обади ми се утре в офиса.

— Само малко, Елен. Хайде де.

— Един от готвачите на „Пицарията на Херберт“ намерил Дале в прохода към задния двор. Лежал между контейнерите с прерязан гръклян. Групата на местопрестъплението не открила нищо. Лекарят, извършил аутопсията, изказа впрочем мнението, че разрезът на врата е много прецизен. Направо хирургическа работа, каза той.

— Кой според теб го е извършел?

— Нямам представа. Може да е бил някой от неонацистите, разбира се, но не ми се вярва.

— Защо не?

— Ако убиеш човек точно пред редовното ти място за срещи, си или безразсъдно смел, или просто глупав. Но всичко в това убийство изглеждаше толкова изрядно, така добре обмислено. Нямаше следи от борба, никакви улики, никакви свидетели. По всичко личи, че убиецът си е разбирал от работата.

— Мотив?

— Трудно е да се каже. Дале сигурно е имал дългове, но почти никакви пари, за които си струва да го изнудваш. Доколкото знаем, не се е занимавал с наркотици. Претърсихме апартамента му, не открихме нищо, само празни бутилки. По една или друга необяснима причина е водел със себе си онези пиянски булки.

— Пиянски булки?

— Да, от онези, дето се мъкнат с пияниците. Виждал си ги, разбираш какво имам предвид.

— Да де, но… пиянски булки.

— Винаги се хващаш за глупостите, Хари, и понякога ставаш много досаден, знаеш ли? Може би трябва да…

— Sorry77, Елен. Винаги имаш право и коренно ще се променя. Докъде стигна?

— В средите на алкохолиците смяната на партньори е често срещана, затова не можем да изключим убийство заради ревност. Знаеш ли впрочем кого привикахме на разпит? Старият ти познайник Свере Улсен. Готвачът го е видял в „Пицарията на Херберт“ около часа на убийството.

— И?

— Има алиби. Бил е там цял ден, излязъл е само за десет минути да си купи нещо. Продавачът в магазина, откъдето е пазарувал, потвърди версията му.

— Може да е успял…

— Иска ти се да е той. Но, Хари…

— Ами ако Дале е разполагал с друго, а не с пари?

— Хари…

— Например е имал някаква информация. За някого.

— Вие горе, на шестия етаж, си падате по конспиративни теории, нали? Хайде да го обсъдим утре, Хари.

— Откога си толкова прецизна по отношение на работното си време?

— Легнала съм си.

— В десет и половина?

— Не съм сама.

Хари спря да диша тежко. Преди не му бе хрумвало, че хората около него могат да подслушат разговора им. Огледа се наоколо. За щастие по това време в залата имаше само шепа хора.

— Да не е художникът от „Тьошт“ — прошепна той.

— Мм.

— И откога сте другарчета в леглото?

— От известно време.

— Защо не си ми казала нищо?

— Не си ме питал.

— Сега до теб ли лежи?

— Мм.

— Бива ли го?

— Мм.

— Казал ли ти е, че те обича?

— Мм.

Мълчание.

— Мислиш ли за Фреди Меркюри, когато…

— Лека нощ, Хари.

Четиридесет и четвърта глава

Хари пристигна на работа в осем и тридесет според часовника на рецепцията. Не беше същинска рецепция, а по-скоро входна кабинка и функционираше като шлюз. А шефът на шлюза се казваше Линда. Тя вдигна очи от компютъра и бодро го поздрави с добро утро. Линда бе прекарала в ПСС повече от когото и да било другиго и, строго погледнато, на Хари му се налагаше да общува единствено с нея от службата, за да си върши работата. Освен като „шеф на шлюза“ тази бъбрива, дребничка петдесет годишна жена работеше едновременно като секретарка, рецепционистка и момиче за всичко. Хари на няколко пъти си бе помислял, че ако е шпионин на чужда държава и иска да източи информация от някого в ПСС, би избрал Линда. Освен това, с изключение на Майрик само тя знаеше какво работи Хари в ПСС. Той нямаше представа какво си мислят другите. Няколкото пъти, когато посети столовата, за да си купи кисело мляко или цигари (оказа се, че не продават), забеляза погледите от масите. Без да се опитва да ги тълкува, побърза да се върне в офиса си.

— Търсиха те по телефона — посрещна го Линда. — На английски. Да видим…

Отлепи от ръба на екрана жълта бележка.

— Хохнер.

— Хохнер ли? — възкликна Хари.

Линда погледна бележката малко колебливо.

— Да, такова й беше името.

— Нейното ли? Имаш предвид неговото?

— Не, беше жена. Обеща да се обади пак…

Линда се обърна и погледна стенния часовник зад гърба си.

— … точно в този момент. Звучеше доста заинтересована да те открие, Хари. Така и така си тук, Хари — още ли не си обиколил да се запознаеш с колегите?

— Не ми е останало време. Другата седмица, Линда.

— Тук си от цял месец. Вчера Стефенсен ме попита кой е високият рус мъж, когото срещнал в тоалетната.

— Така ли? И какво му отговори?

— Че действаме на принципа „нужно е да разберем“ — усмихна се тя. — А ти трябва да дойдеш на партито на отдела в събота.

— Вече разбрах — промърмори той и взе два листа от рафта с пощата си: единият — напомняне за партито, другият — вътрешна бележка за новата наредба за доверените лица. И двата листа литнаха към кошчето за смет щом затвори вратата на офиса зад гърба си.

Седна, натисна бутоните REC и PAUSE на телефонния секретар и зачака. След около тридесет секунди телефонът иззвъня.

— Harry Hole speaking.78

— Harry? Speaking? — Обаждаше се Елен.

— Sorry. Взех те за друг.

— Той е като животно — избълва тя, преди той да успее да обясни. — Направо шиба невероятно.

— Ако говориш за онова, което си мисля, предпочитам да спреш дотук, Елен.

— Убитак такъв. От кого чакаш обаждане впрочем?

— От една жена.

— Най-после!

— Забравѝ, най-вероятно е роднина или съпруга на един, когото разпитвах.

Тя въздъхна.

— Кога и ти ще срещнеш някого, Хари?

— Май си влюбена, а?

— Познай! Ти не си ли?

— Аз ли?

Радостният пронизителен вик на Елен избуча в ухото му.

— Не ми отговори! Май си прясно влюбен, Хари Хуле! В кого, в кого?

— Престани, Елен.

— Кажи, че съм права!

— Никого не съм срещнал, Елен.

— Не лъжи мама.

Хари се засмя:

— По-добре ми разкажи за Халгрим Дале. Докъде е стигнало разследването?

— Не знам. Говори с КРИПОС.

— Добре, но какво ти подсказва интуицията за убиеца?

— Професионалист е, а не маниак. Добре, споменах, че убийството изглежда чисто, но едва ли е било планирано внимателно предварително.

— Така ли?

— Извършено е бързо и точно и не са оставени следи. Но местопрестъплението не е добре подбрано, имало е вероятност да го видят от улицата или от задния двор.

— Търсят ме на другата линия, ще ти звънна по-късно.

Хари натисна копчето REC на телефонния секретар и провери дали магнетофонът е тръгнал, преди да се свърже с другата линия.

— Да, моля.

— Hello, ту name is Constance Hochner.

— How do you do, Ms. Hochner?79

— Аз съм сестра на Андреас Хохнер.

— Разбирам.

Въпреки лошата връзка той чуваше колко е нервна. Все пак тя започна без заобикалки:

— Сключихте сделка с брат ми, мистър Хуле. И не сте изпълнили вашата част.

Говореше със странен акцент, същия като Андреас Хохнер. Хари се опита да си я представи, навик на разследващ полицай, с какъвто се бе сдобил като млад.

— Ами, мисис Хохнер, не мога да направя нищо за брат ви, преди да съм уточнил дадените от него сведения. Засега не сме открили нищо, което да потвърди думите му.

— Но защо му е да лъже, господин Хуле? Още повече, като се има предвид в какво положение се намира?

— Точно затова, госпожице Хохнер. Ако не разполага с информация, може да е достатъчно отчаян, за да се престори, че знае нещо.

Настъпи мълчание по пращящата линия от… къде? От Йоханесбург?

Констанс Хохнер поде отново:

— Андреас ме предупреждаваше, че ще ми кажете нещо подобно. Затова ви се обаждам да ви съобщя, че разполагам с още интересна за вас информация от брат ми.

— Така ли?

— Но няма да я получите, преди вашето правителство да предприеме нещо по случая на брат ми.

— Ще направим, каквото можем.

— Ще се свържа с вас отново, щом разберем, че ни помагате.

— Както се досещате, нещата не стават така, госпожице Хохнер. Първо трябва да видим резултатите от получената информация и едва тогава можем да му помогнем.

— Брат ми има нужда от гаранции. Процесът срещу него започва след две седмици.

Гласът й изневери някъде по средата на изречението и Хари разбра, че е готова да се разплаче.

— Мога да ви дам единствено моята дума, че ще сторя всичко по силите си, госпожо Хохнер.

— Не ви познавам. Не разбирате. Възнамеряват да осъдят Андреас на смърт. Те…

— И въпреки това мога да ви предложа само това.

Тя се разплака. Хари зачака. След малко хлипането й утихна.

— Имате ли деца, госпожо Хохнер?

— Да — подсмръкна тя.

— И знаете за какво съдят брат ви?

— Разбира се.

— Тогава разбирате, че той се нуждае от цялото възможно опрощение на греховете си. Ако чрез вас ни помогне да спрем атентатор, ще направи нещо добро. И вие също, госпожо Хохнер.

Тя дишаше тежко в слушалката. За миг Хари си помисли, че пак ще заридае.

— Обещавате ли да направите всичко по силите си, господин Хуле? Брат ми не е извършил всички неща, за които го обвиняват.

— Обещавам.

Хари се заслуша в собствения си глас. Спокоен и непоклатим. Същевременно обаче стискаше силно слушалката.

— Окей — прошепна тихо Констанс Хохнер. — Андреас казва, че човекът, който взел от него оръжието и му платил на пристанището онази нощ, не бил същият, който го поръчал. Онзи бил почти редовен клиент, млад мъж. Говорел добре английски със скандинавски акцент. И настоявал Андреас да го нарича с кодовото име Принца. Андреас смята, че трябва да се разтърсите из средите, където използват оръжия.

— Това ли е всичко?

— Андреас никога не го е виждал, но е сигурен, че веднага ще разпознае гласа му, ако му изпратите запис.

— Добре — Хари се надяваше тя да не долови разочарованието му. Механично изправи рамене, сякаш за да звучи по-твърдо, когато й сервира лъжата:

— Ако открием нещо, ще задействам нещата оттук. — Думите пареха в устата му като сода каустик.

— Благодаря ви, господин Хуле.

— Няма защо, госпожо Хохнер.

Повтори си наум два пъти последното изречение, като тя затвори.

— Това е ужасно — въздъхна Елен, след като чу историята за семейство Хохнер.

— Виж дали умът ти е в състояние да забрави за секунда, че е влюбен, и да направи някой от триковете си — подкани я Хари. — Досега все пак си имала прозрения.

— Незаконен внос на оръжие, редовен клиент, Принца, среди на притежатели на оръжие.

— Четири са.

— Само с толкова разполагам.

— Защо ли се съгласявам на всичко това?

— Защото ме обичаш. Сега трябва да бягам.

— Почакай. Разкажи ми за онази жена, с която…

— Надявам се интуицията ти да е по-добра по криминалните въпроси, Елен. Чао.

Хари набра номера в Драмен, който откри в базата данни.

— Да, моля — прозвуча сериозен глас.

— Търся Едвард Мускен.

— Аз съм. С кого разговарям?

— Старши инспектор Хуле от службата за сигурност. Имам няколко въпроса.

Хрумна му, че за пръв път се представи като старши полицейски инспектор. По една или друга причина му звучеше като лъжа.

— Да не се касае за сина ми?

— Не. Удобно ли е да ви посетя утре в дванадесет часа, Мускен?

— Пенсионер съм. И живея сам. Едва ли има време, когато да не е удобно, инспектор Хуле.

Хари се обади на Евен Юл и го осведоми за последните новини.

На път към столовата, за да си купи кисело мляко Хари се замисли за думите на Елен относно убийството на Халгрим Дале. Щеше да звъни на КРИПОС, за да получи най-новата информация, но имаше силното усещане, че Елен вече му е казала всичко съществено по случая. И все пак. Статистическата вероятност да бъдеш убит в Норвегия е нула цяло и десет промила. Ако човек, който издирваш, се появява като труп от убийство преди четири месеца, е трудно да си помислиш, че това е случайно. Възможно ли е убийството да се свърже по някакъв начин с покупката на пушката „Мерклин“? Часът бе едва девет, а Хари вече имаше главоболие. Надяваше се Елен да успее да се сети нещо за Принца. Каквото и да е. Ако не друго, то поне щеше да има отправна точка.

Четиридесет и пета глава

След работа Хари отиде до хосписите в Согн. При пристигането му Сьос го чакаше на вратата. Беше напълняла напоследък, но приятелят й, Хенрик, който живееше в дъното на коридора, я харесвал и така, твърдеше тя.

— Но Хенрик е монго.

Тя имаше навик да казва това, когато се канеше да обяснява на повече хора за малките странности на Хенрик. Самата тя нямаше монголоидни черти. Между двете групи минаваше наистина тънка, но ясна граница. И Сьос обичаше да обяснява на Хари кой от живущите там е такъв и кой почти е такъв.

Разказваше на Хари обикновени неща: какво е казал Хенрик миналата седмица (понякога се случваше да е доста сензационно), какво са гледали по телевизията, какво са яли и къде планирали да заминат на почивка. Те винаги планираха ваканция. Този път говореше за Хаваите и Хари не се стърпя да се усмихне при мисълта за Сьос и Хенрик в хавайски ризи на летището в Хонолулу.

Попита я дали е говорила с баща им — бил я посетил преди два дена.

— Чудесно — възкликна Хари.

— Май вече е забравил мама — добави Сьос. — Това е добре.

Хари поседя известно време и се замисли над думите й. После Хенрик почука и напомни, че след три минути по ТВ2 започва „Хотел «Цезар»“. Хари си облече палтото и обеща скоро да се обади пак.

Какво винаги трафикът на кръстовището със светофарите до стадион „Юлевол“ бе натоварен и Хари откри доста късно, че е трябвало да завие малко по-рано надясно заради строителни работи. Замисли се за казаното от Констанс Хохнер — че Урия е използвал посредник, вероятно норвежец. Следователно някъде навън броди човек, който знае кой е Урия. Вече бе помолил Линда да потърси в тайните архиви някого с псевдоним Принца, но почти не се надяваше тя да открие нищо. Имаше категоричното усещане, че този човек е по-умен от средностатистическия престъпник. Ако Принца наистина е постоянен клиент, както твърди Андреас Хохнер, значи е успял да си създаде своя група от клиенти, без ПСС или някой друг да са го разкрили. За подобно нещо е необходимо време и се изисква предпазливост, хитрост и дисциплина — нито едно от тези качества не характеризираше познатите на Хари бандити. Този сигурно е имал повече късмет, щом не е заловен. Или някакъв статус му осигурява защита. Констанс Хохнер спомена, че говорел добре английски. Може да е дипломат, например — някой, който пътува до и от страната, без да го спират на митническия контрол.

Хари се насочи към квартал Холменколен.

Дали да не помоли Майрик да командирова за кратко Елен в ПСС? Отхвърли веднага идеята. На Майрик повече му се ще Хари да брои неонацисти и да ходи на обществени мероприятия, отколкото да лови призраци от войната.

Хари стигна чак до къщата й, когато разбра накъде се бе запътил. Спря и се загледа между дърветата. Оттук, от главния път, до къщата имаше петдесет-шестдесет метра. Прозорците на първия етаж светеха.

— Идиот — високо каза той и се сепна от звука на собствения си глас. Тъкмо се канеше да тръгва и входната врата се отвори. Светлината падна върху стълбите. Мисълта, че тя ще види и разпознае колата му, го хвърли в моментна паника. Включи на задна, за да се измъкне заднишком тихо и дискретно нагоре по възвишението, но натисна педала за газта прекалено внимателно и задави двигателя. Чу гласове. Висок мъж в дълго тъмно палто излезе на стълбите. Говореше с някого, но вратата скриваше другия човек. После той се наведе през прага и Хари вече ги изгуби от поглед.

Целуват се, помисли си той. Дойдох на Холменколен, за да шпионирам как жена, с която съм разговарял петнадесет минути, целува приятеля си.

Накрая вратата се затвори, а мъжът се качи в едно ауди, слезе на главния път и мина покрай него.

На път за вкъщи Хари се чудеше какво наказание да си наложи. Трябваше да е нещо драстично, та да му държи влага за в бъдеще. Урок по аеробика в „Сатс“.

Четиридесет и шеста глава

Хари не проумяваше защо точно Драмен отнася най-много подигравки. Не че градът е прелест, но с какво Драмен е по-грозен от повечето други уродливи селца в Норвегия? Мислеше да спре по пътя за чаша кафе, но прецени, че няма време.

Едвард Мускен живееше в червена дървена къща с изглед към хиподрума. Пред гаража видя паркиран стар мерцедес-комби. Самият Мускен стоеше на вратата. Дълго време разглежда служебната карта на Хари, преди да проговори:

— Роден сте през 1965-а? Изглеждате по-възрастен, Хуле.

— Лоши гени.

— Жалко за вас.

— Мда. Докопах се до филми за осемнадесетгодишни, когато бях на четиринадесет.

Бе невъзможно да се определи дали Едвард Мускен оцени духовитата забележка. Той даде знак на Хари да влезе.

— Сам ли живеете? — попита Хари, докато Мускен му показваше накъде е всекидневната. В апартамента, чист и добре поддържан, имаше малко, но педантично подредени лични вещи — типично за мъже, които сами решават как да изглежда жилището им. Напомняше на Хари за собствения му дом.

— Да. Съпругата ми ме напусна след войната.

— Моля?

— Обра си крушите. Офейка. Тръгна си.

— Разбирам. Деца?

— Имах син.

— Имахте ли?

Едвард Мускен млъкна и се обърна.

— Неясно ли се изразявам, Хуле?

Едната побеляла вежда бе повдигната под остър ъгъл на високото му гладко чело.

— Проблемът е в мен — обясни Хари. — Трябва да ми подават информацията с лъжичка.

— Добре. Имам син.

— Благодаря ви. С какво се занимавахте, преди да се пенсионирате?

— Бях собственик на няколко камиона. „Мускен Транспорт“. Продадох фирмата преди седем години.

— Вървеше добре, нали?

— Достатъчно добре. Купувачите запазиха името.

Разположиха се от двете страни на ниска масичка. Хари разбра, че няма да му предложат кафе. Едвард седеше на канапето, наведен напред със скръстени ръце, сякаш казваше: Хайде да свършвате по-бързо.

— Къде бяхте в нощта срещу 22 декември?

На път за тук Хари реши да започне разговора с този въпрос. Като изиграе единствения си коз, преди Мускен да намери сгоден случай да опипа почвата и да разбере, че не разполагат с нищо друго. Хари се надяваше да предизвика красноречива реакция. Отговор на въпроса дали Мускен има какво да крие.

— Заподозрян ли съм в нещо? — попита Мускен. Лицето му издаваше единствено леко учудване.

— Най-добре отговорете на въпроса ми, Мускен.

— Както желаете. Бях тук.

— Бързо отговорихте.

— Какво искате да кажете?

— Не ви бе нужно време за размисъл.

Мускен изкриви лице в гримаса: по устата се изписа пародия на усмивка, а очите само гледаха обезсърчено.

— Когато човек остарее, помни вечерите, когато не е бил сам у дома.

— Синдре Фауке ми даде списък на норвежците от Зенхайм. Гюдбран Юхансен, Халгрим Дале, вие и самият Фауке.

— Забравяте Даниел Гюдесон.

— Така ли? Той не е ли загинал преди края на войната?

— Да.

— Защо тогава го споменавате?

— Понеже беше заедно с нас в Зенхайм.

— От Фауке разбрах, че в Зенхайм сте били повече норвежци, но само вие четиримата сте оцелели след войната.

— Вярно е.

— Тогава защо споменавате специално Гюдесон?

Едвард Мускен се вторачи в Хари. После премести поглед във въздуха.

— Понеже беше дълго време с нас. Мислехме, че ще оцелее. Да, дори си мислехме, че Даниел Гюдесон е безсмъртен. Той не беше обикновен човек.

— Знаете ли, че Халгрим Дале е мъртъв?

Мускен поклати глава.

— Не изглеждате особено изненадан?

— И защо да съм? Днес се изненадвам повече, ако чуя, че някой от тях е още жив.

— Ами ако ви кажа, че е убит?

— Е, това е друго нещо. Защо ми го казвате?

— Какво знаете за Халгрим Дале?

— Нищо. За последно го видях край Ленинград. Тогава изживяваше шок от избухнала граната.

— Не пътувахте ли заедно до Норвегия?

— Нямам представа как са се прибрали Дале и останалите. Самият аз бях ранен през 1944-а от ръчна граната, хвърлена в окопа от руски пилот на изтребител.

— От пилот на изтребител ли? От самолет?

Мускен се усмихна накриво и кимна.

— Когато дойдох в съзнание в лазарета, отстъплението беше в разгара си. В края на лятото на 1944-а се озовах в лазарета на Синсен Скуле в Осло. После обявиха капитулацията.

— Значи не сте видели никого от другите, след като са ви ранили?

— Само Синдре. Три години след войната.

— След като сте излежали присъдата си?

— Да. Случайно се засякохме в един ресторант.

— Какво мислите за дезертьорството му?

Мускен вдигна рамене.

— Сигурно си е имал причини. Все пак той избра страна в момент, когато още не знаехме какъв ще бъде изходът. Това е по-добро от нещата, които могат да се кажат за норвежците по принцип.

— Какво имате предвид?

— През войната имаше поговорка: който не бърза да избира, винаги прави правилния избор. На Коледа през 1943-а виждахме, че нашият фронт отстъпва, но не предполагахме колко зле всъщност е било положението. Затова никой не може да обвини Синдре, че е ветропоказател. Като онези в Норвегия, които си седяха на задника през цялата война и изведнъж много се разбързаха да се запишат в Отечествения фронт през последните месеци преди края й. Наричахме ги светците на последните дни. Днес някои от тях смело изтъкват героичната подкрепа, която норвежците са оказали на правилната страна.

— Мислите ли за някого конкретно?

— Човек винаги се сеща за един или друг, окичил се с незаслужена героична слава след войната. Но това не е толкова съществено.

— Какво ще кажете за Гюдбран Юхансен, помните ли го?

— Разбира се. Той ми спаси живота в края на войната. Той…

Мускен прехапа долната си устна. Сякаш издаде нещо повече, помисли си Хари.

— Какво стана с него?

— С Гюдбран ли? Знам ли. Онази граната… в окопа бяхме Гюдбран, Халгрим Дале и аз, когато тя се търколи по леда и улучи каската на Дале. Помня само, че Гюдбран бе най-близо, когато гранатата избухна. Щом се свестих от комата, нямаше кой да ми каже какво се бе случило нито с Гюдбран, нито с Дале.

— Какво имате предвид? Изчезнали ли са?

Очите на Мускен потърсиха прозореца.

— През този ден започна масирана руска офанзива, навсякъде цареше, меко казано, хаос. Когато дойдох в съзнание, окопът, където това се случи, отдавна се бе озовал в руски ръце. Ако Гюдбран е оцелял, вероятно щеше да попадне в лазарета на полк „Нурлан“, в Северния корпус. Същото важи и за Дале, ако е бил ранен. И аз би трябвало да съм там, но се съвзех на съвсем друго място.

— Името на Гюдбран Юхансен не фигурира в Регистъра на населението. Мускен вдигна рамене.

— В такъв случай сигурно гранатата го е убила. Така си помислих тогава и аз.

— И никога не сте се опитали да го откриете?

Мускен поклати глава.

Хари потърси наоколо нещо, което да подсказва, че Мускен пие кафе в дома си — кана, чаша. Над камината имаше снимка на жена в златна рамка.

— Озлобен ли сте заради случилото се с вас и другарите ви след войната?

— Що се отнася до наказанието — не. Реалист съм. Съдебното възмездие ме застигна, защото го налагаше политическата необходимост. Загубих война. Не се оплаквам.

Едвард Мускен внезапно се засмя — звучеше като кискаща се сврака — без Хари да разбере защо. После пак стана сериозен.

— Най-много ме заболя, задето ни заклеймиха като национални предатели. Но се утешавам с мисълта, че защитавахме родината с цената на живота си.

— Политическите ви убеждения оттогава…

— Питате дали са същите и днес?

Хари кимна и Мускен се усмихна суховато.

— Не е трудно да ви отговоря, инспектор Хуле. Не. Сгреших. Съвсем просто е.

— Имали ли сте по-късно контакти с неонацистките среди?

— Опазил ме Бог — не! Преди няколко години имаше някакви мероприятия на Хоксюн и един идиот от тях ми се обади и ме попита дали искам да отида и да говоря за войната. Май се наричат „Blood and Honour“80. Нещо подобно.

Мускен се наведе над масичката. В единия й ъгъл прецизно подреденият куп списания бе подравнен с ръбовете на плота.

— Какво всъщност цели ПСС този път? Да картотекира неонацистите ли? В такъв случай сте сбъркали адреса.

Хари, макар и несигурен колко информация ще разкрие, отговори пределно откровено:

— Не знаем какво целим.

— Звучи точно като онази ПСС, която познавам, да.

Пак се засмя като сврака. Звукът отекна висок и неприятен.

По-късно Хари щеше да стигне до извода, че сигурно комбинацията от този ехиден смях и факта, че не му предложиха кафе, изигра решаваща роля да зададе следващия си въпрос по следния начин:

— Как мислите са се чувствали децата ви, растейки край баща с минало на нацист? Дали е изиграло ключова роля за живота на Едвард Мускен-младши, който лежи в затвора с присъда за наркотици?

Хари видя гнева и болката в очите на стареца и веднага съжали за въпроса си. Нищо не му пречеше да научи каквото му бе нужно и без удар под пояса.

— Онзи процес беше същински фарс! — изсъска Мускен. — Адвокатът, който дадоха на сина ми, е внук на съдията, който ме осъди след войната. Искат да накажат децата ми, за да скрият собствения си срам от поведението си по време на войната. Аз…

Внезапно млъкна. Хари изчака за продължение, но такова не последва. Неочаквано, без всякакво предупреждение някой сякаш опъна халки от кучешка верижка в стомаха му. Усещането не се беше обаждало от известно време. Имаше нужда от питие.

— Някой от светците на последните дни ли? — уточни Хари.

Мускен вдигна рамене. Хари разбра, че темата е приключена за момента. Мускен погледна към часовника.

— Имате планове ли? — попита Хари.

— Ще се поразходя до хижата.

— Така ли? Далеч ли е?

— В Гренлан. Ще използвам времето, преди да се стъмни.

Хари се изправи. В преддверието се засуетиха в търсене на подходящи думи за сбогуване и Хари изведнъж се сети за нещо:

— Казахте, че през зимата на 1944-а са ви ранили край Ленинград и в края на лятото сте се озовали в Синсен Скуле. Къде бяхте през останалото време?

— Какво имате предвид?

— Току-що прочетох една от книгите на Евен Юл. Той е историк и се занимава с войната.

— Много добре знам кой е Евен Юл — натърти Мускен с неразгадаема усмивка.

— Пише, че полк „Норвегия“ е разпуснат при Красно село през март 1944-а. Къде се намирахте от март до пристигането ви в Синсен Скуле?

Мускен дълго не свали поглед от Хари. После отвори входната врата и погледна навън.

— Почти нулева проходимост — констатира той. — Карайте внимателно.

Хари кимна. Мускен се изправи, заслони очи с длан и се загледа с полуотворени очи към безлюдния хиподрум, където чакълестата писта изпъкваше като сива окръжност на фона на мръсния сняг.

— Намирах се на места, които някога са имали имена — отговори Мускен. — Но бяха толкова променени, че вече никой не ги разпознаваше. На картите ни имаше само пътища, езера и минни полета, но не и имена. Ако кажа, че съм бил в Перну в Естония, може и да се окаже вярно, не знам и едва ли някой знае. През пролетта и лятото на 1944-та лежах на смъртен одър, слушах картечни залпове и мислех за смъртта. Не разсъждавах къде съм.

Хари шофираше бавно край реката и спря на червена светлина пред моста. Другият мост, на Е18, минаваше като скоба за зъби през пейзажа и затваряше изгледа към фиорда на Драмен. Е, добре де, хората от Драмен нямаха голям късмет. Хари всъщност имаше намерение да спре за кафе на път към вкъщи, но се отказа. Сети се за близката бирария. Светофарът светна зелено. Хари потегли.

Едвард Мускен реагира бурно на въпроса за сина му. Хари реши да проучи по-подробно кой е бил съдията на делото срещу Мускен. После хвърли последен поглед към Драмен в огледалото за обратно виждане. Със сигурност има и по-лоши градчета.

Четиридесет и седма глава

Елен не успя да се сети за нещо.

Хари се разходи до офиса й и сега седеше на стария си скърцащ стол. Бяха назначили нов човек — младок от полицейския участък в Стайншер; очакваха го да пристигне след месец.

— И аз не съм ясновидец — разпери ръце при вида на разочарованата му физиономия. — На сутрешната оперативка днес питах и другите, но никой не е чувал за някакъв си Принц.

— Ами Агенцията по оръжията? Те трябва да имат обща представа за контрабандистите на оръжие.

— Хари!

— Да?

— Вече не работя за теб.

— За мен ли?

— Исках да кажа, с теб. Просто се чувствам така, все едно работя за теб. Грубиян.

Хари се оттласна от масата и се завъртя на стола. Четири пъти. Така и никога не успя да направи повече завъртания. Елен вдигна очи с израз на досада.

— Добре, обадих се и в Агенцията за оръжията — призна тя. — И те не са чували за Принца. Защо не ти назначат асистент в ПСС?

— Случаят не се ползва с приоритет. Майрик ме остави да се занимавам, но всъщност иска да разбера какво мътят неонацистите по време на мюсюлманския празник след Рамадана.

— Една от ключовите думи е „среди с нужда от оръжие“. Не се сещам за по-нуждаещи се от оръжие от неонацистите. Защо не започнеш оттам? Така с един куршум ще убиеш два заека.

— Мина ми през ума.

Четиридесет и осма глава

Евен Юл посрещна Хари на стълбите пред къщата.

Бюре стоеше до него и си дърпаше каишката.

— Много сте бърз — констатира Юл.

— Седнах в колата веднага щом затворих слушалка — обясни Хари. — И Бюре ли ще дойде с нас?

— Само го изведох на въздух, докато ви чаках. Влез вътре, Бюре. Кучето вдигна умолително поглед към Юл.

— Веднага!

Бюре отстъпи назад и се стрелна в антрето. Дори Хари подскочи при внезапния вик.

— Да тръгваме — предложи Юл.

При потеглянето Хари зърна за секунда лице зад кухненското перде.

— Станаха по-ясни — подхвърли Хари.

— Така ли?

— Дните, искам да кажа. Удължиха се.

Юл кимна мълчаливо.

— Замислих се за нещо — сподели Хари. — За семейството на Синдре Фауке, как са умрели.

— Нали ви разказах. Той ги е убил.

— Да, но как?

Евен Юл изгледа продължително Хари, преди да му отговори:

— Били са застреляни. В главата.

— И четиримата ли?

— Да.

В Гренсен веднага намериха място за паркиране и оттам тръгнаха към мястото, което Юл настоя да покаже на Хари в разговора по телефона.

— Значи това е „Рюкте“ — посочи Хари при влизането в слабо осветеното, почти празно кафене; около захабените маси „Респатекс“ седяха не повече от пет-шест човека. Хапи и Юри си поръчаха кафе и се настаниха до прозореца. Двама възрастни мъже от вътрешността на заведението спряха да си говорят и погледнаха крадешком към тях.

— Напомня ми за кафенето, където ходя понякога. — Хари кимна към двамата старци.

— Все още вярващи — уточни Юл. — Стари нацисти и фронтоваци, които продължават да мислят, че имат право. Седят тук и дават израз на горчивината, натрупана срещу голямата измяна, правителството на Нюгоршвол81 и принципното състояние на нещата. Поне онези от тях, които все още дишат. Както виждам, редиците им оредяват.

— И са още политически ангажирани?

— О, да, те са все така разгневени. Заради помощите за развиващите се страни, заради орязания бюджет на Министерството на отбраната, жените-свещеници, хомосексуалните двойки, новите ни сънародници. Всички неща, които вие първо искахте да засегнете, възмущават тези момчета. В сърцата си продължават да са фашисти.

— И мислите, че може Урия да се подвизава тук?

— Ако Урия замисля някакъв акт на отмъщение срещу обществото, то сигурно ще намери съмишленици тук. Има и други места за срещи на фронтоваци, разбира се. Например тук, в Осло, се организират ежегодни другарски сбирки: от цялата страна пристигат войници и други, сражавали се на Източния фронт. Но другарските сбирки много се различават по характер от тази дупка. Те представляват само социални мероприятия, където хората споменават загиналите; има забрана да се говори за политика. Не, ако търсех фронтовак с планове за отмъщение, щях да започна оттук.

— А вашата съпруга присъствала ли е на някоя от тези, как ги нарекохте, другарски сбирки?

Юл погледна учудено Хари. После бавно поклати глава.

— Просто ми хрумна — обясни Хари. — Помислих си, че би могла да ми разкаже нещо интересно.

— Няма какво — рязко отвърна Юл.

— Добре. Има ли някаква връзка между онези, които нарекохте все още вярващи, и неонацистите?

— Защо ме питате?

— Подхвърлиха ми, че Урия е използвал посредник, за да се сдобие с пушката „Мерклин“. Човек, който се подвизава в заинтересовани от оръжия среди.

Юл поклати глава.

— Повечето фронтоваци ще възроптаят, ако ви чуят да ги наричате съмишленици на неонацистите, макар че неонацистите по принцип изпитват огромно уважение към фронтоваците. За тях фронтоваците олицетворяват най-голямата им мечта: да защитаваш страната и расата си с оръжие в ръка.

— Значи, ако фронтовак иска да си набави оръжие, ще разчита на помощта на неонацистите?

— Вероятно ще срещне благосклонност, да. Но трябва да знае с кого да говори. Не може кой да е да му намери такова качествено оръжие за атентати, каквото търсите вие. Показателно е например, че наскоро при полицейска акция в гаража на неонацист служителите на реда откриха стар, ръждясал датсун82, пълен с ръчно изработени чукове, дървени копия и няколко тъпи брадви. По-голямата част от хората в тези среди се намират буквално в каменната ера.

— И къде да търся човек в тези среди, свързан с международни търговци на оръжие?

— Проблемът не е, че тези хора са много. Наистина според „Свободна дума“, националсоциалистическият вестник, в Норвегия има около петнадесет хиляди националсоциалисти и националдемократи, но обадиш ли се на „Монитур“, доброволческата организация, която държи фашистките групи под око, оттам ще кажат, че има най-много петдесет души, занимаващи се активно с фашизъм. Не, проблемът е друг: хората с парите, онези, които всъщност дърпат конците, са невидими. Те не ходят с кубинки и татуирани по гърдите им свастики, така да се каже. Сигурно имат висок статус в обществото и го използват, за да служат на Делото, но за да го правят, внимават да не се набиват на очи.

Изведнъж зад тях се чу мрачен глас:

— Как се осмеляваш да идваш тук, Евен Юл?

Четиридесет и девета глава

— И какво правя аз? — обърна се Хари към Елен и я бутна напред на опашката. — Седя си и се чудя дали да не се приближа и да попитам някого от намусените старчета знае ли за човек, който в момента крои планове за атентат и по този случай си е купил карабина, по-скъпа от нормалното. И в същия миг един от тях застава до масата ни и пита с гробовен глас: „Как се осмеляваш да идваш тук, Евен Юл?“

— И какво направи ти? — попита Елен.

— Нищо. Седя си и гледам как лицето на Евен Юл направо се разпада. Доби вид на човек, видял призрак. Очевидно двамата се познаваха.

Днес впрочем срещам втори човек, който познава Юл. Първият е Едвард Мускен.

— Толкова ли е странно? Юл пише във вестниците, дават го по телевизията, забележителна личност е.

— Сигурно си права. И все пак Юл стана и направо изхвърча навън. Наложи се да го догонвам. Беше пребледнял като платно, когато го настигнах по улицата. Попитах го кой е човекът в кафене „Рюкте“, а той отвърна, че не знаел. Закарах го до дома му, но дори не каза „довиждане“ на слизане от колата. Изглеждаше смазан. Как ти се струва десети ред?

Хари се наведе към гишето и помоли за два билета.

— Настроен съм скептично — призна Хари.

— И защо така? — полюбопитства Елен. — Понеже аз избрах филма ли?

— Докато едно момиче си дъвчеше дъвката, го чух да казва на приятелката си, че „Всичко за майка ми“ е хубав. Като хубав.

— Какво значи?

— Когато момичетата определят някой филм като хубав, ме обзема чувството, че съм ял печени зелени домати. Щом ви сервират сладникава боза, смляна по-добре от шоуто на Опра Уинфри, вие, момичетата, си въобразявате, че сте гледали човешки, интелигентен филм. Пуканки?

Избута я пред себе си на опашката зад будката.

— Ти си изтерзан човек, Хари. Изтерзан. Знаеш ли какво стана, впрочем? Ким изревнува, като му казах, че ще ходя на кино с мой колега.

— Честито.

— Преди да забравя — смени темата тя, — открих името на адвоката на Едвард Мускен-младши, за когото ме попита. И на дядо му — съдия в процеса за въздаване на възмездие.

— Така ли?

Елен се усмихна.

— Юхан Крун и Кристиян Крун.

— Я виж ти.

— Говорих с прокурора на делото срещу внука. Мускен-старши получил амок, когато съдът признал сина му за виновен; даже се опитал да посегне на Крун. На висок глас изразил съмнението, че Крун и дядо му действат преднамерено срещу семейство Мускен.

— Интересно.

— Заслужавам голям плик пуканки, не мислиш ли?

„Всичко за майка ми“ се оказа далеч по-добър филм, отколкото Хари предполагаше. Но точно на погребението на Роса на него му хрумна да разсее обляната в сълзи Елен и я попита къде се намира Гренлан. Тя отвърна, че е местност недалеч от Шиен и той я остави да изгледа филма на спокойствие.

Петдесета глава

Хари установи, че костюмът му е умалял. Констатира го, но не го проумя. От осемнадесетгодишната си възраст не бе напълнял и костюмът му ставаше идеално, когато го купи от „Дресман“ по случай абитуриентския бал през 1990 година. Въпреки това сега се возеше в асансьора и виждаше в огледалото как чорапите му се показват между панталоните и черните кубинки. Още една неразгадаема мистерия.

Вратите на асансьора се плъзнаха настрани и Хари чу как от разтворената столова в коридора нахлува музика, шум от мъжки гласове и женски кикот. Погледна часовника. Осем и четвърт. Ще издържи до единадесет и после ще си тръгне.

Пое дълбоко въздух, влезе в столовата и се огледа. Обичайна обстановка в традиционна норвежка столова: четириъгълно помещение със стъклен тезгях, където храната се поръчва в единия край, светли мебели от някой югозападен фиорд и табели „пушенето забранено“. Комитетът по организиране на тържеството се бе постарал максимално да замаскира всекидневния вид чрез балони и червени покривки. И тук мъжете имаха числено превъзходство, но съотношението между двата пола все пак бе по-нормално в сравнение с купоните на Отдела за борба с насилието. Изглеждаше, че повечето са успели вече да си пийнат доста алкохол. Линда спомена нещо за загрявка преди партито и сега Хари остана доволен, че никой не го покани.

— Изглеждаш чудесно в костюм, Хари!

Комплиментът дойде от Линда. Едва я разпозна: пред него стоеше жена в прилепнала по тялото рокля, която подчертаваше колкото излишните килограми, толкова и женствените й форми. Носеше табла с оранжеви напитки и предложи на Хари.

— Ъъъ… не, благодаря Линда.

— Не бъди толкова пасивен, Хари. На купон сме!

„Toninght we’re gonna party like it’s nineteen-ninety-nine“ пискаше Принс. Елен се наведе напред от шофьорската седалка и намали звука.

Том Валер я изгледа накриво.

— Стори ми се малко силно — усмихна се пресилено тя. И си помисли, че остават само три седмици, докато полицаят от Стайншер ще заеме мястото му, и повече няма да й се налага да работи с Валер.

Не заради музиката. Дори не я притесняваше. И определено не беше лош полицай.

Дразнеха я разговорите по телефона. Елен Йелтен определено проявяваше разбиране към грижата за сексуалния живот, но половината обаждания бяха от жени, които както ставаше ясно от разговора, той зарязваше, или имаше намерение да зареже. Разговорите от последния вид бяха най-гнусни. С жените, които още не бе успял да вкара в леглото си. Говореше им с много особен глас и на Елен й се приискваше да извика: Не го прави! Той не ти мисли доброто! Бягай! Елен Йелтен бе великодушен човек и лесно прощаваше човешките слабости. У Том Валер тя не откриваше много слабост, но не откриваше и човечност. Просто не го харесваше.

Минаха покрай един от парковете. Валер бе получил сигнал, че някой видял в „Аладин“, персийския ресторант, тартора на пакистанската банда Аюб, когото издирваха след нападението в градината на Двореца през декември. Елен знаеше, че са закъснели, искаха само да поразпитат наоколо дали някой има представа къде е. Не очакваха отговор, но все пак щяха да ги видят, полицаите щяха да покажат, че нямат намерение да го оставят на мира.

— Почакай в колата, аз ще вляза да проверя — каза Валер.

— Добре.

Валер свали ципа на коженото си яке.

За да покаже какви мускули е напомпал във фитнес залата на полицията, помисли си Елен. Или достатъчно кожа от презрамките на кобура, за да разберат, че е въоръжен. Полицаите от Отдела за борба с насилието имаха постоянно разрешително за носене на оръжие, но тя знаеше, че Валер има и друго освен служебния револвер. Нещо едрокалибрено, нямаше сили да го пита какво точно. След колите любима тема за разговор на Валер бяха огнестрелните оръжия и тя всъщност предпочиташе да говорят за коли. Самата Елен не носеше оръжие. Освен когато й наредят, както при посещението на президента през есента.

Нещо изръмжа в задната част на мозъка й. Веднага обаче го заглуши дигитална бийп-бийп-версия на „Наполеон с войската си“. Звънеше мобилният телефон на Валер. Елен отвори вратата да го извика, но той вече влизаше в „Аладин“.

Седмицата течеше скучно. Откакто започна работа в полицията, Елен не помнеше да е имало по-безинтересна седмица. Тези й мисли най-вероятно се дължат на факта, че най-после се сдоби и с личен живот. За нея изведнъж вече имаше значение да се прибере преди малките часове на нощта, а съботните дежурства като тази вечер неочаквано се превърнаха в мъчение. Телефонът свиреше „Наполеон…“ за четвърти път.

Дали е някоя от зарязаните? Или от онези, на които това им предстои? Ако сега Ким я зареже… но той няма да го направи. Просто бе убедена в това.

„Наполеон с войската си“ за пети път.

След два часа дежурството й приключва и тя ще се прибере, ще си вземе душ и ще тръгне към квартирата на Ким само на пет минути бърз, възбуден ход. Тя се изкиска.

Шест пъти! Елен извади телефона, оставен под ръчната спирачка.

„Вие се свързахте с телефонния секретар на Том Валер. За жалост господин Валер не е тук. Ако желаете, оставете съобщение.“

Искаше само да се пошегува, щеше да съобщи името си след това. Но по една или друга причина не каза повече и се заслуша в пъхтенето от другата страна на линията. Може би за да се позабавлява, а може би просто бе любопитна. Във всеки случай се досети: човекът отсреща смята, че се е свързал с телефонния секретар и чака сигнала! Натисна един от бутоните. Бийп.

— Ало, обажда се Свере Улсен.

— Ей, Хари, това е…

Хари се обърна, но другите думи на Кюрт Майрик изчезнаха в бумтенето на баса, защото самозваният диджей усили музиката и тонколоните зад Хари загърмяха:

За двадесетте минути, изминали от идването му на купона, Хари вече погледна часовника два пъти и си зададе четири пъти следния въпрос. Дали убийството на алкохолизиран фронтовак е свързано с покупката на пушката „Мерклин“? Кой притежава умението да убива толкова бързо и ефективно с нож, че да го направи посред бял ден в проход към вътрешен двор в центъра на Осло? Кой е Принца? Присъдата на Мускен-младши свързана ли е по някакъв начин със случая? Какво се е случило с петия норвежки фронтовак, Гюдбран Юхансен? И защо Мускен не си е направил труда да го потърси след войната, ако Гюдбран Юхансен наистина му е спасил живота?

Сега стоеше в ъгъла до тонколоните с безалкохолна бира в чаша, за да не му се налага да отговаря на въпроса защо не пие алкохол, и наблюдаваше как по-младите служители на ПСС танцуват.

— Извинявай, не те чух? — подвикна Хари.

Кюрт Майрик въртеше в ръка оранжево питие. В раирания си син костюм изглеждаше още по-изправен. Прав като фиданка, прецени Хари. Хари дръпна ръкавите на сакото си с ясното съзнание, че се подават целите маншети на ризата. Майрик се наведе към него.

— Опитвам се да кажа, че това е шефът на отдела ни за чужбина, полицейски инспектор…

Хари се загледа в жената до Майрик. Елегантна дама. Червена, семпла рокля. Обзе го неясно предчувствие.

Кафяви очи. Високи скули. Мургава кожа. Къса, тъмна коса ограждаше тясното й лице. Усмивката й вече бе в очите й. Той помнеше, че е хубава, но не че е толкова… толкова възхитителна. Не му хрумна друга, по-подходяща дума: възхитителна. Знаеше, че при нейната трябвало да онемее от изненада, но тя бе някак си логична и вътре в себе си бе очаквал тази случка.

… Ракел Фауке — обясни Майрик.

— Вече сме се запознавали — отвърна Хари.

— Охоо? — изненадано възкликна Майрик.

И двамата мъже я погледнаха.

— Така е — потвърди Ракел, — но май не стигнахме до имената.

Подаде му ръка с лека чупка в китката и това отново напомни на Хари за уроци по пиано и балет.

— Хари Хуле — представи се той.

— Аха — кимна тя. — Естествено, че си ти. От Отдела за борба с насилието, нали?

— Точно така.

— Когато се срещнахме, не знаех, че ти си новият старши инспектор в ПСС. Ако ми беше казал, щях…

— Какво щеше да направиш? — прекъсна я Хари.

Тя леко наклони глава на една страна.

— Да, какво щях да направя? — засмя се и в ума на Хари отново изникна онази идиотска дума: възхитителна.

— Ами щях да ти кажа, че работим на едно и също място — отговори на въпроса си Ракел. — Иначе нямам навика да обременявам хората с естеството на заниманията си. Възникват толкова много странни питания. Сигурно и при теб е същото.

— Да, Боже мой — откликна Хари.

Тя пак се засмя. Хари се зачуди какво я разсмива така непрекъснато.

— Как така не съм те виждала преди в ПСС? — попита Ракел.

— Офисът на Хари е в дъното на коридора — намеси се Кюрт Майрик.

— Аха — кимна сякаш с разбиране, но в очите й все още проблясваше онази усмивка. — Офисът в дъното на коридора, а?

Хари кимна мрачно.

— Е, добре — заключи Майрик. — Вече се познавате. Бяхме тръгнали към бара, Хари.

Хари очакваше покана да се присъедини към тях. Такава не последва.

— Ще се видим — добави Майрик.

Разбираемо е, помисли си Хари. Тази вечер началникът на ПСС и полицейският инспектор трябва да потупат приятелски по рамото много колеги, както подобава на отношения между шефове и подчинени. Той се опря на тонколоната, но крадешком хвърли поглед към тях. Тя го позна. Помнеше, че не са си казали имената. Хари пресуши чашата си на един дъх. Нямаше никакъв вкус.

Валер затръшна вратата на колата зад себе си.

— Никой не е говорил с Аюб, нито е видял или чул нещо за него — измърмори той. — Тръгвай.

— Добре — кимна Елен, погледна в огледалото за обратно виждане и потегли наляво от ръба на тротоара.

— Чувам, че и ти си почнала да харесваш Принс.

— Така ли?

— Във всеки случай си усилила звука, докато бях навън.

— А?

Трябва да се обадя на Хари.

— Има ли нещо?

Елен гледаше втренчено напред към мокрия черен асфалт, който блестеше на светлината от уличните лампи.

— Да има нещо ли? Какво да има?

— Не знам. По вида ти съдя, че се е случило нещо.

— Нищо не се е случило, Том.

— Някой да е звънял? Ей! — Том подскочи на седалката и се подпря с две ръце на арматурното табло. — Не видя ли тази кола? Какво ти стана?

— Sorry.

— Да поема ли аз?

— Шофирането ли? И защо?

— Понеже караш като някоя…

— Като какво?

— Забрави. Попитах дали някой е звънял.

— Никой не е звънял, Том. Иначе щях да ти кажа, нали!

Трябва да се свържа с Хари. И то бързо.

— Защо тогава си ми изключила телефона?

— Какво? — Елен го погледна ужасѐно.

— Гледай си пътя, Йелтен. Попитах защо…

— Казах ти, никой не е звънял. Сигурно сам си изключил телефона! Неволно гласът й изтъня и тя чу пискливия си тембър.

— Добре, де, Йелтен. Успокой се, само попитах.

Елен се опита да изпълни съвета му. Да диша равномерно и да мисли само за уличното движение около себе си. Зави надясно и пак наляво към гаража на полицията. През целият път усещаше изпитателния поглед на Том.

След срещата с Ракел Фауке Хари не погледна часовника нито веднъж. Даже пообиколи насам-натам с Линда и се запозна с неколцина колеги. Разговорите вървяха мъчително. Питаха го каква длъжност заема, а след отговора общуването вече не вървеше. Вероятно по неписано правило в ПСС не бива да се задават много въпроси. Или пък просто не им дремеше. Още по-добре! И той не проявяваше особен интерес към тях. Върна се на мястото си пред тонколоната. На няколко пъти мерна червената й рокля. Доколкото успяваше да прецени, тя обикаляше и вече не разговаряше с никого. Не бе танцувала, в това бе почти сигурен.

Боже мой, държа се като някой тийнейджър, помисли си той.

Все пак погледна часовника. Девет и половина. Какво пречи да се приближи до нея, да каже няколко думи, да види какво става. И ако не става нищо, да подвие опашка, да изтърпи танца, обещан на Линда, и да се прибере у дома. Ако не става нищо ли? Какво си въобразява той? Та тя е омъжен полицейски инспектор. Има нужда от питие. Не. Пак погледна часовника. Изтръпна при мисълта за обещания танц. Към къщи. Повечето колеги вече бяха развеселени и пияни. Но дори и трезви едва ли биха забелязали, че новият старши инспектор с офис в дъното на коридора е изчезнал. Най-добре да се втурне през вратата, да слезе с асансьора, навън дори го чака преданата му кола. А и Линда очевидно се забавлява на дансинга, притиснала до себе си млад полицай, който я върти с лека усмивка-закачливка.

— На концерта на „Рага“ на Юстивала хората танцуваха май по-лудо, не мислиш ли?

Хари усети как сърцето му заблъска в гърдите, щом чу плътния й глас до себе си.

Том стоеше до стола на Елен в офиса й.

— Извини ме, дето бях малко рязък в колата в центъра.

Тя не го чу да влиза и подскочи от уплаха. Все още слушалката в ръка, но не бе успяла да набере номера.

— О, няма нищо — махна с ръка тя. — Аз съм малко… нали знаеш.

— В предменструално настроение?

Вдигна очи към него и разбра, че той не се шегува, наистина искаше да прояви разбиране.

— Може би — отвърна тя. Защо е влязъл в офиса ми, та той никога не го прави?

— Дежурството свърши, Йелтен — кимна той към часовника на стената. Беше десет часа. — С колата съм. Ще те закарам.

— Благодаря, но първо трябва да говоря по телефона. Ти тръгвай.

— Личен разговор ли?

— Не, не, просто…

— Тогава ще те изчакам тук.

Валер се отпусна в стария канцеларски стол на Хари, който изскърца недоволно. Погледите им се срещнаха. По дяволите! Защо не каза, че разговорът е личен? Сега вече беше късно. Дали той разбра, че тя е открила нещо? Елен се опита да разтълкува погледа му, но щом я обзе паника, дарбата й сякаш изчезна. Паника ли? Вече знаеше защо никога не се чувства добре в компанията на Валер. Причината не се свеждаше нито до емоционалната му студенина, нито до възгледите му за жените, чернокожите, анархистите и хомосексуалистите, нито до склонността му да използва всяка законна възможност да употреби насилие. Нямаше да се затрудни начаса да изброи десетина други полицаи, които надминават Том Валер по тези пунктове, но в тях все пак бе успяла да открие нещо позитивно, заради което си струваше да общува. Положението с Том Валер обаче бе различно и тя знаеше защо; Елен се страхуваше от него.

— Впрочем. Може да почака до понеделник.

— Хубаво — изправи се той. — Да тръгваме тогава.

Валер караше една от онези японски спортни коли, които Елен оприличаваше на лоша имитация на ферари. Ергономичните седалки притискаха раменете, а тонколоните сякаш заемаха половината от вътрешното пространство. Моторът бръмчеше гальовно, а светлината от уличните лампи преминаваше светкавично през купето, когато пресякоха кръстовището. От колоните се точеше фалцет, който тя постепенно се научи да разпознава:

Принс. Принца.

— Ще сляза тук — Елен се насили да прозвучи непринудено.

— И дума да не става — Валер погледна в огледалото. Превоз от врата до врата. Накъде отиваме?

Тя устоя на желанието да отвори вратата и да побегне.

— Оттук наляво — посочи Елен.

Бъди си у дома, Хари.

— Намерихме го — Валер прочете името на улицата от табелата върху стената на къщата и зави.

Уличното осветление мъждукаше повече от оскъдно над пустите тротоари. С периферното си зрение Елен виждаше малките четириъгълници светлина, които се плъзгаха по лицето му. Дали е разбрал, че тя знае? И дали вижда как държи ръка в чантата си, съобразява ли, че тя стиска до болка черното флаконче с газ, купено от Германия; показа му го през есента, когато той твърдеше, че с отказа си да носи оръжие излага на опасност и себе си, и колегите им? Нали тогава дискретно й намекна за възможността да й набави такова огнестрелно оръжие, което да се скрие удобно навсякъде по тялото, при това нерегистрирано, та в случай на „злополука“ нито да могат да го проследят, нито да обвинят нея? В онзи момент не сметна предложението му за сериозно, помисли го за някоя от обичайните му полусадистични мачовски шеги и го отмина с усмивка.

— Просто спри до онази червена кола.

— Но номер четири е следващият блок — възрази той.

Тя ли му е казала, че живее на номер четири? Вероятно. Сигурно е забравила. Чувстваше се като ушата медуза, толкова прозрачна, че той може да види как сърцето й препуска бясно.

Моторът ръмжеше на празен ход. Валер бе спрял. Тя трескаво затърси дръжката на вратата. Дяволите да ги вземат тези глупави японски инженери! Защо просто не са сложили обикновена, нормална дръжка на вратата?

— Ще се видим в понеделник — чу гласа на Валер зад себе си.

Най-после намери дръжката, пристъпи, олюлявайки се, навън и вдиша жадно отровния февруарски въздух на Осло, сякаш е изплувала на повърхността след дълъг престой под студена вода. Преди да затръшне зад себе си тежката порта на двора, чу последно гладкия, смазан звук от колата на Валер — все още запалена, тя не потегляше.

Елен се втурна бясно по стълбите, тропаше тежко с ботушите по всяко стъпало и държеше ключовете пред себе си като вълшебна пръчица. Влезе в апартамента си. Докато набираше домашния номер на Хари, си припомни съобщението от Свере Улсен дума по дума:

Обажда се Свере Улсен. Все още чакам десетте бона комисионна за оръжието за стареца. Обади ми се вкъщи.

После Свере Улсен затвори.

Отне й частица от секундата, за да схване връзката. Петият момент от загадката кой е посредникът в сделката с пушката „Мерклин“. Полицай. Том Валер. Естествено. Десет хиляди крони комисионна на по-маловажен посредник в сделката като Улсен, това трябва да са сериозни машинации. Старецът. Среди с нужда от оръжие. Дясно екстремистки симпатии. Принца, който скоро щеше да стане старши инспектор. Беше ясно като бял ден, толкова прозрачно, че за миг тя се втрещи как така тя, със своята дарба да регистрира нотки, неуловими за останалите, не се е досетила по-рано. Да, параноята отдавна я бе обсебила, но въпреки това не се стърпя и докато чакаше пред ресторанта, се замисли: Том Валер разполага с всякакви възможности да продължи да се изкачва по социалната стълбица, да дърпа конците от все по-важни постове, скрит под крилете на властта, и Господ знае с кого още се е съюзил в полицията. Като поразсъждава, наистина има няколко човека, за които никога не би предположила, че са замесени. Но единственият, комуто има стопроцентово — стопроцентово — доверие, е Хари.

Най-сетне се свърза. Не даваше заето. Там никога не дава заето. Хайде де, Хари!

Съзнаваше, че е само въпрос на време Валер да говори с Улсен и да разбере какво се е случило; от този миг нататък тя ще се намира в смъртна опасност — в това не се съмняваше за секунда. Налагаше се да действа бързо, а и нямаше право на нито една грешка. Глас прекъсна мислите й:

— Това е телефонният секретар на Хуле. Говорете. Бийп.

— Мамка ти, Хари! Елен съм. Вече го пипнахме. Ще ти звънна на мобилния.

Държеше слушалката между рамото и брадичката си, докато отваряне на буква „Х“ в телефонния указател; изтърва го и той падна с трясък на пода, изруга, но накрая намери номера на мобилния на Хари. За щастие никога не забравя телефона си, помисли си тя, докато набираше номера.

Елен Йелтен живееше на третия етаж на ремонтирана кооперация заедно с опитомен синигер на име Хелге. Апартаментът й имаше стени, дебели половин метър, и двойни прозорци от витражно стъкло. Въпреки това можеше да се закълне, че чува бръмчащия звук от двигателя на спряла кола.

Ракел Фауке се смееше.

— Щом си обещал един танц на Линда, няма да ти се размине малко отпуснато лъскане на пода.

— Сигурно. Другият вариант: направо у дома.

Последва мълчание и Хари съобрази колко двусмислено прозвучаха думите му. Побърза да попита:

— Как започна работа в ПСС?

— Заради руския. Попаднах в курса по руски на Министерството на отбраната и работих две години в Москва като устен преводач. Още тогава Кюрт Майрик ме вербува за тази служба. После завърших право и се изкачих директно на тридесет и второ ниво на заплатата в ПСС. Мислех, че съм ударила джакпота.

— Не беше ли?

— Не, луд ли си? Днес бившите ми състуденти печелят шест пъти повече отколкото ще печеля някога.

— Напусни и се залови с тяхната работа.

— Харесвам работата си. Не всеки от тях би се похвалил с това — повдигна рамене тя.

— Не думай.

Мълчание.

Не думай. Това ли е най-остроумната му реплика?

— А ти, Хари? Харесваш ли работата си?

Все още стояха с лице към дансинга, но Хари забеляза погледа й. Видя как го измерва с очи. През главата му минаха какви ли не мисли. Че тя има мимически бръчици покрай очите и устните, че виличката на Мускен не е далеч от мястото, където намериха празните гилзи от пушката „Мерклин“, че според „Дагбладе“ четиридесет процента от норвежките жени, живеещи в градовете, изневеряват на половинките си, че трябва да пита съпругата на Евен Юл дали си спомня трима норвежки войници от полк „Норвегия“, които са били ранени или убити от ръчна граната, хвърлена от самолет, че не е зле да се възползва от новогодишната разпродажба на костюми в „Дресман“, рекламирана по ТВ3. Но дали харесва работата си?

— Понякога — отвърна той.

— Какво точно ти харесва?

— Знам ли. Звучи ли изтъркано?

— Знам ли.

— Не го казвам, понеже не съм се замислял защо станах полицай. Мислил съм за това. И не знам. Вероятно просто ми харесва да залавям лоши момчета и момичета.

— А какво правиш, като не гониш лоши момчета и момичета?

— Гледам „Експедиция «Робинзон»“.

Тя отново се засмя. И Хари си даде сметка, че би изрекъл и най-идиотските неща, стига да я накара да се смее така. Той се взе в ръце и разказа някои що-годе сериозни случки в живота си в момента, но понеже се постара да пропусне неприятните моменти, нямаше какво толкова да сподели. Но тя продължаваше да изглежда заинтригувана, затова добави малко подробности за баща си и Сьос. Защо винаги, когато го разпитваха за него, завършваше с разказ за Сьос?

— По думите ти съдя, че е прекрасно момиче — заключи тя.

— Страхотна е — съгласи се Хари. — Страшно смела. Никога не се страхува от нищо. Авантюристка.

Хари разказа за случката, когато на търг Сьос наддавала за апартамент на централен булевард, понеже тапетите й напомняли за детската й стая в Опсал. Видяла снимка във вестник „Афтенпостен“ на страниците за недвижими имоти. И наддаването приключило при два милиона крони, рекордна цена за квадратен метър в Осло през онова лято.

Ракел Фауке така се засмя, че разля текила по сакото на Хари.

— Най-хубавото й качество е, че когато падне, изтупва прахта от себе си и на мига е готова за следващата самоубийствена мисия.

Ракел избърса ревера на сакото му с носна кърпичка.

— А ти, Хари, какво правиш, като паднеш?

— Аз ли? Мда. Лежа неподвижно известно време, а после отново се изправям. Нямам друг избор.

— Не думай.

Погледна я бързо, за да разбере дали го взима на подбив. Очите й гледаха закачливо. Излъчваше сила, но Хари се съмняваше, че Ракел е преживяла много неуспехи.

— Твой ред е да разкажеш нещо — подкани я той.

Ракел нямаше сестра, при която да търси утеха, беше единствено дете. Затова разказа за работата си.

— Но много рядко залавяме престъпниците — призна тя. — Повечето случаи се разрешават по мирен начин, с телефонен разговор или коктейл в някое посолство.

Хари се усмихна накриво.

— А как се уреди случая с агента на Сикрет Сървис, когото прострелях? — попита той. — С телефонен разговор или с парти?

Погледна го замислено, бръкна в чашата си и извади кубче лед. Задържа го между пръстите си. Капка разтопена вода потече бавно по китката й, мина под тънката и златна гривна и се насочи към лакътя.

— Танцуваш ли, Хари?

— Доколкото си спомням, изразходих поне десет минути, за да разкажа колко мразя танците.

Тя леко наклони глава.

— Исках да кажа — ще танцуваш ли с мен?

— На тази музика?

Бавната версия на Let it be, изпълнена на панфлейта, се стичаше като гъст сироп от тонколоните.

— Ще оцелееш. Погледни на танца ни като загрявка за големия тест с Линда.

Леко сложи ръка върху рамото му.

— Да не би да флиртуваме? — попита Хари.

— Какво казахте, старши инспекторе?

— Извини ме, но не ме бива в разчитането на такива скрити сигнали, затова попитах дали това е флирт.

— Не бих си и помислила.

Той обви талията й с ръка и направи пробна танцова стъпка.

— Това е като да загубиш девствеността си — разсъждаваше той. — Но е неизбежно — едно от нещата, които всеки норвежец рано или късно трябва да преживее.

— За кое говориш? — засмя се тя.

— За танца с колежка на служебно парти.

— Не те принуждавам.

Той се усмихна. Където и да бе, дори и да свиреха „Птичия танц“ наобратно на укулеле85, би убил за този танц.

— Почакай, какво е това? — сепна се тя.

— О, не е пистолет и наистина се радвам да те видя. Но…

Хари извади мобилния си телефон от колана и я пусна, за да го остави на тонколоната. Тя го чакаше с отворени обятия.

— Дано тук да няма крадци — подхвърли той. Беше много стар виц в полицията, навярно го бе чувала стотици пъти, но все пак тя се засмя нежно до ухото му.

Елен изчака да чуе няколко пъти сигнала „свободно“, преди да затвори. После опита пак. Стоеше до прозореца и гледаше към улицата. Не виждаше кола. Не, разбира се, беше прекалено напрегната. Том сигурно вече е на път към леглото си. Или към нечие чуждо легло.

След три опита да се свърже с Хари тя се отказа и се обади на Ким. Звучеше уморено.

— Оставих таксито в седем тази вечер — измърмори той. — Шофирал съм цели двадесет часа.

— Само ще си взема душ. Исках просто да се уверя, че си у дома.

— Струваш ми се стресирана.

— Нищо сериозно. Идвам след четиридесет и пет минути. Между другото, ще ми трябва телефона ти. И ще остана до утре сутринта.

— Добре. Ще се отбиеш ли в „7-Илевън“, по пътя ти е, да ми купиш цигари?

— Става. Ще взема такси.

— Защо такси?

— Ще ти обясня по-късно.

— Нали знаеш, че е събота вечер? Забрави да се свържеше централата на такситата. А и за четири минути си при мен.

Тя се поколеба.

— Ей, Ким?

— Да?

— Обичаш ли ме?

Чу тихия му гърлен смях и пред погледа й изплуваха полузатворените, сънливи очи и възслабото, почти измъчено тяло под завивката в мизерната квартира с изглед към река Акершелва. Имаше всичко. И за миг тя почти забрави Том Валер. Почти.

— Свере!

Майката на Свере Улсен стоеше на най-долното стъпало и викаше с цяло гърло — имаше навика да го прави откакто той се помнеше.

— Свере! На телефона!

Викаше, сякаш има нужда от помощ, сякаш се дави или нещо подобно.

— Ще вдигна горе, мамо!

Той спусна крака от леглото, вдигна слушалката и изчака да чуе щракането — знак, че майка му е затворила.

— Ало?

— Аз съм.

Принс в далечината. Винаги Принс.

— Така си и мислех — отвърна Свере.

— И защо?

Въпросът го свари неподготвен. Дойде съвсем неочаквано и Свере се почувства в ролята на оправдаващ се, сякаш той дължи пари, а не обратното.

— Сигурно се обаждаш, защото си получил съобщението ми — подхвана Свере.

— Обаждам се, понеже оглеждам списъка с приетите повиквания на мобилния ми. Ето, звънил си на моя телефон и си говорил с някого в осем и половина тази вечер. За какво съобщение бълнуваш?

— За кинтите де. Закъсал съм, а ти обеща…

— С кого говори?

— А? С оная мацка на секретаря ти, де. Много яка, нова ли е…?

Не последва отговор. Само Принс като фон. You sexy motherfucker…86 Някой изключи рязко музиката.

— Кажи ми точно какво каза.

— Казах само, че…

— Не! Внимателно. Дума по дума.

Свере повтори казаното толкова старателно, колкото способностите му позволяваха.

— Досетих се, че е станало нещо такова — констатира Принца. — Току-що си разкрил цялата ни операция на външен човек, Улсен. Ако не запълним пробойната веднага, с нас е свършено. Схващаш ли?

Свере Улсен не разбираше нищо.

Принца обясняваше, че мобилният му телефон е попаднал в чужди ръце, а звучеше по същия спокоен начин.

— Не си чул телефонен секретар, Улсен.

— А кого тогава?

— Нека го наречем врага.

— „Монитур“ ли? Да не би някой да ни следи?

— Въпросната личност е на път към полицията. Твоята задача е да я спреш.

— Моя ли? Аз само си искам парите и…

— Млъквай, Улсен.

Улсен млъкна.

— Касае се за Делото. Ти си добър войник, нали?

— Да, но…

— А добрият войник почиства след себе си, нали?

— Аз само предавах съобщенията между теб и стареца, ти беше…

— Особено когато войникът има висяща тригодишна присъда, която само поради процедурни грешки е сведена до условна.

— Откъде знаеш това? — Свере едва преглътна слюнката си.

— Не се тревожи за това. Искам само да разбереш, че ще загубиш поне толкова, колкото аз и останалите от братството.

Свере не отговори. Нямаше нужда.

— Погледни оптимистично на положението, Улсен. Това е войната. И няма място за страхливци и предатели. Пък и братството награждава войниците си. Към десетте хиляди ще получиш още четиридесет хиляди, като свършиш работата.

Свере се замисли. За облеклото, с което да отиде.

— Къде? — попита той.

— Площад „Скоус“ след двадесет минути. Вземи със себе си всичко необходимо.

— Не пиеш ли? — попита Ракел.

Хари се огледа. Последният танц изтанцуваха в такава интимна близост, че вероятно са предизвикали повдигнати вежди. Сега седяха на маса в дъното на столовата.

— Спрях алкохола — каза Хари.

Тя кимна.

— Дълга история — добави той.

— Имам достатъчно време.

— Тази вечер ми се слушат само весели неща — усмихна се той. — Нека да поговорим за теб. Имаш ли сили да говориш за детството си?

Хари очакваше тя да се засмее, но по лицето й се изписа тъжна усмивка.

— Майка ми почина, когато бяха на петнадесет, но с изключение на това мога да говоря за повечето неща.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Беше необикновена жена. Но нали щяхме да си говорим само за забавни неща тази вечер…

— Имаш ли брат или сестра?

— Не. Само аз и баща ми сме.

— Значи е трябвало да се грижиш за него сама?

Тя го погледна изненадано.

— Знам какво е — обясни той. — И аз изгубих майка си. Баща ми седеше на един стол, втренчен в стената, години наред. Налагаше се буквално да го храня.

— Баща ми се занимаваше с голяма верига за строителни материали; създаде я от нищото и, както си мислех, беше целият му живот. Но той изгуби интерес към нея в нощта, когато мама почина. Продаде я, преди всичко да пропадне. И отблъсна от себе си всички свои познати. И мен включително. Превърна се в огорчен самотник.

Тя разтвори примирено ръце.

— Аз имах свой собствен живот. В Москва срещнах един мъж и татко се почувства предаден, понеже исках да се омъжа за руснак. Когато доведох Олег в Норвегия, се появиха много проблеми между баща ми и мен.

Хари стана и се върна с коктейл „Маргарита“ за нея и кола за себе си.

— Жалко, че не сме се запознали по време на следването, Хари.

— Тогава бях голям глупак — призна Хари. — Бях настроен агресивно към всички, които не харесваха любимите ми плочи и филми. Никой не ме харесваше. А и аз не харесвах никого.

— Не го вярвам.

— Откраднах го от един филм. Пичът, който го каза, сваляше Мая Фароу. Във филма, де. Никога не съм пробвал как ще прозвучи в реалния живот.

— Ами — тя замислено отпи от „Маргаритата“, — струва ми се добро начало. Но сигурен ли си, че не си му отнел нещо, като си го откраднал?

Те се засмяха; после говориха за хубави и лоши филми, за добри и несполучливи концерти, на които са присъствали, и постепенно Хари разбра, че трябва сериозно да коригира първото си впечатление от нея. Тя например бе обиколила земното кълбо сама на двадесет години, възраст, когато целият опит на Хари се свеждаше до неуспешно пътуване с влак и наченки на алкохолизъм.

Тя погледна часовника.

— Единадесет. Вкъщи ме чакат.

Хари усети как сърцето му замря.

— И мен — каза той и стана.

— Охо?

— Само едно чудовище под леглото ми. Нека те закарам до вас.

— Не е необходимо — усмихна се тя.

— На практика ми е по път.

— И ти ли живееш в Холменколен?

— Наблизо. Или не съвсем наблизо…

Тя се засмя пак.

— Значи, от другата страна на града. В такъв случай разбирам какво целиш.

Хари се усмихна глуповато. Тя сложи ръка на ръката му:

— Да ти помогна да запалиш колата, нали?

— Май си е тръгнал, Хелге — промърмори Елен.

Стоеше до прозореца, вече облякла палтото, и надзърташе между завесите. Долу улицата изглеждаше пуста; таксито, спряло преди малко там, изчезна с три приятелки в извънредно купонджийско настроение.

Хелге не отговори. Еднокрилата птица само премига два пъти и се почеса по коремчето със синигерския си крак.

Още веднъж се опита да се свърже с Хари по мобилния, но същият женски глас повтори, че телефонът е изключен или се намира извън обхват.

Елен покри клетката с покривка, каза „лека нощ“, изгаси осветлението и излезе. По нейната улица нямаше никакви хора и тя забърза към булеварда, където в събота вечер гъмжеше от народ. Пред кафене „Фрю Хаген“ кимна за поздрав на неколцина, с които навярно е поприказвала малко някоя влажна вечер тук. Сети се, че обеща на Ким да му купи цигари и зави, за да слезе към магазина „7-Илевън“. Видя още едно лице, което бегло си спомняше, и по навик се усмихна, защото и той я гледаше.

В „7-Илевън“ се сепна и се замисли дали Ким пуши „Кемъл“ или „Кемъл лайт“, тогава й хрумна, че са заедно едва съвсем отскоро; че имат да научават още много неща един за друг. И че за пръв път в живота й това не я плаши, а го очаква с нетърпение. Чисто и просто беше ужасно щастлива. Мисълта, че той лежи гол в леглото само на три преки от нея, я изпълни със сладострастно лениво желание. Реши да вземе „Кемъл“; чакаше нетърпеливо да я обслужат. Вън на улицата избра прекия път по поречието на Акершелва.

С изненада установи как дори и в големия град кипящата тълпа бързо отстъпва място на пълно безлюдие. Изведнъж чуваше единствено клокоченето на реката и снега, жално скърцащ под ботушите й. Оказа се прекалено късно да съжали за прекия път, като разбра, че наоколо отекват не само нейните стъпки. Вече чуваше и дишането му, тежко и запъхтяно. Изплашен и ядосан, помисли си Елен и на мига осъзна в каква голяма — може би смъртна — опасност се намира. Не се обърна, направо започна да тича. Крачките зад нея я последваха със същата скорост. Опитваше се да бяга бързо и спокойно, да не се паникьосва и да не размахва ръце и крака. Не бягай като вещица, помисли си тя и сграбчи флакончето с газ в джоба на палтото си, но стъпките неумолимо я застигаха. Молеше се само да успее да стигне до самотния конус светлинна на пешеходната зона с надеждата там да се спаси, макар да знаеше, че се самозалъгва. Точно под лампата върху рамото й се стовари първият удар и я запрати настрани в снежната пряспа. Вторият удар парализира ръката й и флакончето с газ се изплъзна от дланта й. Третият строши капачката на коляното й, но от болките викът и с все още безмълвно стаен в гърлото й, а артериите по прозрачната кожа на врата й се издуха. На жълтата улична светлина видя как той вдигна бухалката. Позна го — този мъж видя при завоя пред „Фрю Хаген“. Полицайката в нея забеляза късото му зелено яке, черните кубинки и маскировъчната шапка. Първият удар по главата парализира зрителните нерви и пред очите й падна непрогледен мрак.

Четиридесет процента от сивогушите завирушки оцеляват, помисли си тя. Ще преживея тази зима.

Пръстите й заопипваха снега в търсене на нещо за което да се хване. Вторият удар засегна задната част на главата й.

Не остана много, помисли си тя. Ще преживея тази зима.

Хари спря на наклона към къщата на Ракел Фауке. Бялата лунна светлина придаваше на кожата й нереален, мъртвоблед оттенък и дори в полутъмното купе на колата Хари успя да забележи по очите й колко е изморена.

— Това беше — обади се Ракел.

— Да. И това мина — съгласи се Хари.

— Много бих искала да те поканя горе, но…

Хари се засмя.

— Едва ли Олег би одобрил подобна постъпка.

— Олег сънува сладки сънища, но мисля за бавачката му.

— Каква бавачка?

— Бавачката на Олег е дъщеря на един от ПСС. Моля те да не ме разбираш погрешно, но нямам сили да изтърпя всевъзможни слухове в службата.

Хари заби поглед в стрелките и лампичките на таблото. Стъклото на скоростомера се бе пропукало и Хари изпитваше съмнение, че бушонът на сигналната лампа за налягането на маслото е изгорял.

— Олег е името на сина ти ли?

— Да, а ти какво си помисли?

— Ами. Помислих, че говориш за приятеля си.

— За кой приятел?

Запалката или е изхвърлена през прозореца, или открадната заедно с радиото.

— Родих Олег в Москва — обясни тя. — Баща му и аз живяхме заедно две години.

— Какво се случи?

Тя вдигна рамене.

— Нищо. Просто вече не бяхме влюбени един в друг. И аз се върнах в Осло.

— Значи ти си…

— Самотна майка. А ти?

— Сам, просто сам.

— Преди да започнеш работа при нас, някой спомена нещо за теб и жената, с която сте работили в един кабинет в Отдела за борба с насилието.

— Елен ли? Не. Бяхме само добри приятели. Още сме добри приятели. Тя продължава да ми помага от време на време.

— В какво?

— В работата ми.

— А, да, в работата.

Тя пак погледна часовника.

— Да ти помогна ли да отвориш вратата? — попита Хари.

Тя се усмихна, поклати глава и блъсна вратата с рамо. Пантите изскърцаха.

В утихналия квартал се чуваше само лекото шумолене на стари смърчове. Тя направи крачка в снега.

— Лека нощ, Хари.

— Само още нещо.

— Да?

— Защо при предишното ми посещение не ме попита какво искам от баща ти? Попита само с какво можеш да ми бъдеш полезна.

— Професионален навик. Избягвам да задавам въпроси за неща, които не са свързани с мен.

— Още ли не си любопитна?

— Винаги съм любопитна, просто не питам. Защо ти трябваше баща ми?

— Издирвам фронтовак, с когото баща ти вероятно е воювал заедно на бойното поле. Този фронтовак си е купил пушка „Мерклин“. При срещата ни баща ти впрочем изобщо не изглеждаше огорчен.

— Явно този негов писмен проект го е съживил. Самата аз съм изненадана.

— Дано някой ден отново намерите общ език.

— Дано — повтори тя.

Погледите им се срещнаха, впиха се един в друг и не можеха да се разделят.

— Флиртуваме ли? — попита тя.

— Не бих си и помислил.

Той виждаше засмените й очи дълго след като паркира на непозволено място недалеч от своя блок, прогони звяра под леглото и заспа, без да забележи червената мигаща лампичка в хола — знак за непрослушано съобщение на телефонния секретар.

Свере Улсен затвори тихо вратата зад себе си, събу си обувките и безшумно се промъкна нагоре по стълбите. Прескочи скърцащото стъпало, макар много добре да знаеше колко е безпредметно да го прави.

— Свере?

Викът дойде от отворената врата на спалнята.

— Да, мамо?

— Къде беше?

— Малко навън, мамо. Отивам да си легна.

Запуши ушите си, за да не чува думите й — не очакваше нищо ново. Падаха подобно на ледена суграшица и изчезваха, достигнеха ли земята. Затвори вратата на стаята си и остана сам. Пъхна се в постелята, впери очи в тавана и си припомни случилото се. Преминаваше пред очите му като филм. Затвори очи, опита се да пропъди картините, но филмът продължи.

Не предполагаше коя е. Принца го посрещна на уреченото място на площад „Скоус“ и го закара на улицата, където живееше тя. Паркираха така, че тя да не ги вижда от апартамента, но те да я забележат, ако излезе. Можело да отнеме и цяла нощ, обясни Принца. Каза му да се отпусне, пусна проклетата негърска музика и свали облегалката. Но след малко повече от половин час портата на двора се отвори и Принца посочи:

— Това е тя.

Свере изтича след нея и я настигна чак след края на тъмната улица, а там имаше много хора. На едно място тя внезапно зави и го погледна в очите. За миг реши, че е разобличен, че тя вижда как бухалката в ръкава на якето му се подава над яката. Уплахата му попречи да контролира тиковете на лицевите си мускули. По-късно тя изтича от „7-Илевън“ и тогава страхът му премина в гняв. Той и помнеше, и не помнеше всички детайли от срещата им под уличната лампа в пешеходната зона. Знаеше какво се е случило, но сякаш някаква част се изгуби — нещо от рода на викторините на Руал Ойен87 по телевизията: виждаш само малка част от картината и трябва да познаеш какво е изобразено.

Той отново отвори очи. Загледа се в набъбналия гипсокартон на тавана над вратата. Щом получи парите, ще намери майстор да поправи цепнатината, за която майка му мрънка от толкова време. Насили се да мисли за укрепването на тавана; така се опитваше да изтласка другата мисъл, че нещо не е както трябва, че този път е по-различно — не е като с жълтуркото от „Дюнерите на Денис“. Това момиче е обикновена норвежка девойка. Къса кестенява коса, сини очи. Можеше да му бъде сестра. В съзнанието му изплуваха многократно втълпяваните думи на Принца: той е войник, той служи на Делото.

Погледна снимката, закрепена на стената под флага със свастиките. На нея бе SS-Reichsfuhrer und Chef der Deutschen Polized88 Хайнрих Химлер на трибуната в Осло през 1941 година. Говореше на норвежки доброволци, положили клетва пред Waffen-SS. Зелена униформа. Инициали на есесовците на яката. Видкюн Квислинг на заден план. Химлер. Умрял почтено на 23 май 1954 година. Самоубийство.

— Мамка му!

Свере отмести поглед към огледалото на вратата. Хвана се за главата. После затърси из джобовете на якето. Дявол да го вземе, къде остана маскировъчната шапка? За миг го обзе паника при мисълта да не е останала до трупа, но после се сети, че носеше шапката, като се върна в колата на Принца. Въздъхна с облекчение. От бухалката се отърва — точно според указанията на Принца. Изтри отпечатъците и я хвърли в река Акершелва. Сега оставаше само да не се набива на очи, да чака и да види какво ще стане. Принца обеща да се погрижи, както и миналия път. Свере не знаеше къде работи Принца, но едно бе сигурно: имаше добри връзки с полицията. Свере се съблече пред огледалото. На бялата лунна светлина, процеждаща се между завесите, татуировките по кожата му изглеждаха сиви. Погали с пръсти железния кръст на врата си.

— Курва такава — промърмори той. — Гадна комунистическа курва.

Когато най-сетне заспа, на изток вече се развиделяваше.

Петдесет и първа глава