Чичо Фред през пролетта

11.

Намерението на лорд Икнъм беше веднага след вечеря да потърси племенника си Понго с цел провеждането на ободрителен дружески разговор. Но дългото съвещание с домакинята го задържа в дневната и той успя да се измъкне едва след като темата за херцога беше щателно разчепкана. Откри младежа в билярдната самотно да упражнява удари.

Поведението на Понго по време на вечерята беше извор на притеснения за един чичо и съзаклятник. Самият цар Соломон, наконтен за банкет в пълния си блясък, не би надминал Понго по великолепие, но без съмнение щеше да изглежда по-щастлив. Връзката на Понго беше точна, ризата му беше точна, чорапите му бяха точни, а ръбът на панталона му беше направо празник за окото, но приликата с лисица, погната по петите от глутница кучета и хайка опитни ловци, толкова забележима през целия ден, беше по-очебийна отвсякога.

Поради това лорд Икнъм реши да наблегне на веселата стимулираща нотка. Безгръбначният плужек пред очите му положително се нуждаеше от цялата веселост и стимулиране, които можеше да получи.

— Е, млади ми слънчев лъчо — започна той, — от изражението ти личи, че всичко се подрежда по мед и масло. Разбрах, че юнашки си противостоял на Хорас.

За секунда Понго се разведри, както би го сторил ветеран от Азенкур при споменаването на Криспин13.

— Да, дадох на стария Х. да се разбере.

— И още как. Проявил си възхитително самообладание. Гордея се с теб.

— Но каква полза? — рече Понго и отново потъна в мрачната бездна. — Това не може да продължи дълго. Дори магаре като Хорас, макар и объркан за момент, ще започне да събира две и две и да стигне до резултата. В момента, в който те види…

— Вече ме видя.

— О, Божичко! И какво стана?

— Проведохме дълъг и интересен разговор и съм щастлив да ти докладвам, че той незабавно потегля за Борнмът, като само ще кацне за малко в Лондон, подобно на пеперуда върху цветче, за да се насмуче до сливиците.

Понго, който внимателно слушаше сводката за скорошните събития, неохотно се зарадва.

— Е, и това е нещо — отбеляза той. — Премахването на Хорас от местопрестъплението е за предпочитане от нищото.

Тонът му засегна лорд Икнъм.

— Още изглеждаш умърлушен — укори го той. — Предполагах, че повествованието ми ще те накара да запърхаш из стаята и да запляскаш с ръчички. Възможно ли е лейди Констанс още да е изворът на безпокойството ти?

— Плюс Бакстър.

Лорд Икнъм махна с пренебрежителна ръка по адрес на домакинята и очилатия младеж.

— Защо се страхуваш от Кони и Бакстър? Дори горила би ги помела с един замах. Какво ти е сторила?

— Нищо конкретно. Всъщност беше доста приветлива. Но информаторите ми се оказаха прави. Тя е жена, която те кара да усещаш, че колкото и цивилизовано да се държи, има стоманено сърце, което може да пусне в действие всеки момент.

Лорд Икнъм кимна.

— Схващам мисълта ти. Забелязал съм същото качество у вулканите и директорката на първата ми детска градина. Разбира се, минаха няколко години, откак завърших учебното й заведение, но си я спомням с кошмарна яснота. Милото кротко личице… нежният гласец… но винаги, подобно на зловещ мотив в музикално парче, подсказваше за способността си внезапно да те перне с линията по кокалчетата. Но Бакстър защо те мъчи?

— Не спря да задава въпроси за методите ми на работа.

— А, двама секретари се усамотяват и обменят опит. Мина ми през ума, че това може да се случи.

— В такъв случай да беше ме предупредил. Тръпки ме побиват само като го видя.

— Стори ти се злокобен, а? И аз изпитах същото чувство. Разговорът ни на перона в общи линии не ми допадна. Стори ми се, че по отношение на обясненията ми за онзи клетник във влака, който се е смятал за сър Родерик Глосъп, прояви известна сухота, което подсказа, че бидейки лишен от синята кръв на приятеля ни Бошъм, е лишен и от светлата вяра, възпята от поета. Ако питаш мен, драги ми Понго, Бакстър подозира нещо.

— Тогава аз си тръгвам!

— Невъзможно. Забрави ли, че Поли трябва да очарова херцога и ще бъде загубена без твоята подкрепа и насърчение? Къде е рицарството ти? Прекрасна гледка щеше да представляваш край Кръглата маса на крал Артур.

Беше докоснал вярната струнка. Понго заяви, че да, в това имало нещо вярно. Лорд Икнъм пък обяви, че бил наясно с Понговата способност да стигне до това заключение, стига само да насочи острия си ум към проблема.

— Да — продължи той, — хванали сме ралото и не можем да размахваме меча. Освен това трябва да ми помогнеш да измъкнем свинята. Чакай, съвсем ми се изплъзна от съзнанието. Ти не си в течение на тази страна от съвместната ни дейност, ако не се лъжа. Емсуърт има свиня. Херцогът я иска. На Емсуърт му се ще да се поопъне, но не смее поради перверзна склонност в характера на херцога, която го кара, когато отиде на гости и някой му се опъне, да овършее дома с ръжена. Затова по мой съвет разработихме стратегия. Обещах му да отстраня животното от кочината, а ти трябва да го закараш до Икнъм, където ще остане скрито до отшумяването на бурята.

Рядко се случваше Понго да си чорли косата, веднъж сресал я за вечеря, но сега го стори. Чувствата му бяха от такова естество, че нямаше как да не зарови ръце в безупречните лимби.

— Ха!

— За кой път трябва да те помоля да не ми хакаш?

— Значи това е най-новото? Трябва да стана шофьор на някаква смрадлива свиня?

— Блестящо обобщение. Самият Флобер не би се изразил по-добре.

— Решително и категорично отказвам да имам нещо общо с пършивия ви план.

— Това последната ти дума ли е?

— Напълно.

— Ясно. Е, жалко, защото Емсуърт несъмнено щеше да те възнагради с кесия злато. Благородството би го задължило. Фрашкан е с пари, а тази свиня е зеницата на окото му. А точно сега кесия злато би ти се отразила доста благотворно, ако не се лъжа?

Понго зяпна. Беше пропуснал тази гледна точка.

— О! Не се сетих.

— Тогава започвай да се сещаш. А докато го правиш — продължи лорд Икнъм, — ще ти покажа как се играе билярд. Отбележи този удар.

Започна да се навежда над масата с блеснали очи, насочени към заветната топка, когато вратата се отвори и сякаш го облъхна повей от отвъдното.

На прага стоеше Рупърт Бакстър и се звереше към него през дебелите си лупи.

Повечето хора, изпитали на гърба си мълчаливия, стоманен, очилат поглед на полезния Бакстър, изпитваха желание да обявят внезапно физическо неразположение, склонност да пристъпват от крак на крак и гузно да човъркат из съвестта си, а дори онези с чиста съвест не можеха да не се разтреперят. Но лорд Икнъм не трепна.

— А, драги Бакстър. Мен ли търсите?

— Ще се радвам, ако ми отделите малко време.

— Желаете да споделите нещо с мен?

— Ако не възразявате.

— Дано не идвате за професионална консултация. Не страдаме от халюцинации, нали?

— Никога не страдам от халюцинации.

— Да, и аз бях убеден в това. Е, влезте. Базил, разкарай се.

— Може да остане — тежко провъзгласи Бакстър. — Това, което имам да кажа, силно ще го заинтересува.

Понго, който се сгуши в ъгъла и прекара пръст от вътрешната страна на яката си, определено беше под впечатлението, че е чул гласа на ориста си. За него в цялостното поведение на секретаря имаше нещо толкова застрашително, че той просто не можеше да повярва как е възможно чичо му да не прояви и капка чувства. Лорд Икнъм, небрежно разпръснал разноцветните топки по сукното, се канеше да изпълни сложен удар.

— Прекрасна вечер — заяви той.

— Крайно. Надявам се, че разходката ви беше приятна?

— Малко е да се каже. Вълшебна — продължи лорд Икнъм, след като нанесе умел залпов удар по топката — е точната дума. При този чист въздух, величествен изглед, циганско усещане за неограничена свобода и образователен разговор с херцога не си спомням да съм имал по-ободряваща разходка. Между другото херцогът ми каза, че при пристигането ви е възникнало леко търкане. Каза, че ви е връчил двуседмично предупреждение, защото Хорас Дейвънпорт ви наковладил, че ви е видял на бала в Лондон.

— Да.

— Но се надявам, че всичко вече е уредено?

— Напълно. Той разбра, че е бил заблуден, и ми се извини. Оставам на работа при него.

— Радвам се. Не бихте искали да изпуснете такава длъжност. Човек може да задели настрана тлъста сумичка, ако работи като секретар на херцог. Опасявам се, че моят Базил няма подобна причина за духовно извисяване. Базил си е най-обикновен секретар.

— И то много странен, бих казал.

— Странен ли? В какъв смисъл? Обноските му ли имате предвид или фигурата?

— Струва ми се невежа дори в най-елементарните области на професията.

— Да, опасявам се, че клетият Базил ще се стори на човек като вас завършен аматьор. Той няма вашия несравним опит. Навремето не бяхте ли секретар на лорд Емсуърт?

— Бях.

Руменината направи бузите на Рупърт Бакстър още по-мургави. Беше заемал поста секретар на лорд Емсуърт на няколко пъти и във всеки отделен случай работодателят му, усърдно подпомогнат от съучастници, бе успявал да го изрита. Не обичаше да му се напомнят тези провали в кариерата.

— А преди това?

— Работих за сър Ралф Дилингуърт, йоркширски баронет.

— Изкачвате се много стабилно по социалната стълбица — възхити се лорд Икнъм. — Започнали сте от дъното с някакъв си жалък баронет и преминавате през граф към херцог. Това ви прави чест.

— Благодаря.

— Няма за какво. Мисля, че съм чувал за Дилингуърт. Бил особняк.

— Голям.

— Носеха се слухове, че стрелял по мишки в гостната си с пушка за слонове.

— Да.

— Несъмнено е било болезнено за семейството. И за мишките, то се знае.

— Крайно.

— Трябвало е да ме повикат.

— Но те ви повикаха.

— Моля?

— Казах, че ви повикаха.

— Не си спомням.

— Не се учудвам.

Рупърт Бакстър се облегна на стола и опря върховете на пръстите си. На прежълтелия Понго, който го дебнеше от ъгъла изпод вежди, му се стори, че ако лицето му имаше друга форма и не носеше очила, щеше да заприлича на самия Шерлок Холмс.

— За вас е нещастно стечение на обстоятелствата, че съм срещал истинския сър Родерик. Когато го видях във влака, той, естествено, ме беше забравил, но аз тутакси го познах. Много малко се е променил!

Лорд Икнъм вдигна вежди.

— И сега вие намеквате, че аз не съм сър Родерик Глосъп?

— Намеквам.

— Ясно. Обвинявате ме, че съм приел чуждо име и съм злоупотребил с гостоприемството на лейди Констанс, като съм влязъл в дома й с фалшива самоличност? Определено заявявате, че съм мошеник и натрапник?

— Заявявам.

— И колко сте прав, драги ми приятелю! — засия лорд Икнъм. — Колко сте прав.

Рупърт Бакстър продължаваше да удря връхчетата на пръстите си и да ги облъчва през очилата с най-суровия поглед, но докато го правеше, изпита известно неудоволствие. По негово мнение разобличеното провинение би трябвало да се преживее по-тежко, отколкото го правеше мъжът пред него. Лорд Икнъм надничаше в огледалото и поглаждаше мустаците си. Би трябвало да се чувства така, сякаш подът се е продънил под краката му, но той поне не даваше такъв вид.

— Не знам кой сте…

— Наричай ме чичо Фред.

— Няма да ви наричам чичо Фред! — кресна Рупърт Бакстър.

Той повъзстанови самоувереността си след един поглед към Понго. Ето как би трябвало да изглежда разобличеното провинение. Като разобличено провинение.

— Та така — заговори той, вече поуспокоен. — Рискът, който поемате, представяйки се за друг човек, е, че винаги можете да се натъкнете на някого, който познава въпросния човек.

— Банално, но тъй вярно. Харесват ли ви мустаците ми така? Или ги предпочитате така?

Нетърпеливият жест на Рупърт Бакстър даде да се разбере, че той е Немезида, а не съдия на състезание по красота.

— Може би ще ви интересува — продължи той ехидно — разписанието на местните влакове?

— Кой е най-ранният? — за първи път проговори Понго.

— Този, с който разнасят млякото — отвърна Бакстър и хладно го изгледа, — но вероятно ще предпочетете следващия в осем и двайсет сутринта.

Лорд Икнъм се озадачи.

— Говориш, сякаш си под впечатлението, че ще си тръгваме.

— Впечатлението ми действително е такова.

— Значи няма да уважиш малката ни тайна?

— Възнамерявам незабавно да ви изоблича.

— Дори ако се убедиш, че не сме дошли за сребърните лъжици, а за да направим добро на две влюбени сърца?

— Мотивите ви не ме вълнуват.

Лорд Икнъм замислено засука мустак.

— Ясно. Костелив орех си ти, Бакстър.

— Изпълнявам дълга си.

— Но невинаги, ако не се лъжа? Какво ще кажеш за бала в Лондон?

— Не ви разбирам.

— Много добре знаеш, че си бил на онзи бал в Албърт Хол. Хорас Дейвънпорт те е видял.

— Хорас!

— Да, допускам, че в момента това, което твърди Хорас, не се приема за доказателство. Но защо, Бакстър? Просто защото херцогът, след като го видя тази вечер да прави две очевидни грешки при идентифицирането на хора, реши, че е сгрешил и в твърдението си, че те е видял на бала. Убеден е, че младият му родственик страда от халюцинации. Но ако ти ме разобличиш, дъщеря ми и племенникът ми ще свидетелстват, че са хората, за които ги е взел, и на херцога ще му светне, че Хорас не страда от халюцинации и че когато твърди, че си бил на бала, значи си бил. И тогава какво?

Млъкна, а зад гърба му Понго живна като полято цвете. По време на това възхитително изявление в очите му бе изгряла благоговейна възхита, която рядко присъстваше в погледа, отправен към чичо му.

— Браво — почтително изрече той. — Приложи му мъртва хватка.

— Така мисля.

Рупърт Бакстър притежаваше една от онези четвъртити, силни челюсти, които трудно увисват, но в момента тя несъмнено потрепери, сякаш стоманените й мускули се канеха да се отпуснат. И макар да я задържа, в очите зад очилата се четеше изумление.

— Това не е задължително!

— Бакстър, неизбежно е като смяната на нощта с ден.

— Ще отрека…

— И каква полза? Не познавам отдавна херцога, но достатъчно ми е ясен като една от онези инатливи души, съставляващи гръбнака на Англия, които, като си набият нещо в дебелите глави, не се влияят от никакви отрицания. Не, ако не искаш да помрачиш сърдечните взаимоотношения, съществуващи между теб и работодателя ти, би трябвало да се позамислиш, Бакстър.

— Определено — допълни Понго.

— Бих погледнал сериозно на нещата.

— Като две и две.

— Ако го направиш, ще разбереш, че оцеляваме или загиваме заедно. Не можеш да ни демаскираш, без да демаскираш себе си. Но докато ние, макар и демаскирани, просто ще трябва да преживеем смущаващо изхвърляне от къщата с помощта на яка прислуга, ти ще изгубиш прекрасната си работа и ще трябва да се върнеш в компанията на баронетите. А откъде знаеш — продължи лорд Икнъм, — че следващият ще бъде дори баронет? Може да е някой изпаднал рицар.

Графът сложи любезна ръка на рамото на секретаря и го поведе към вратата.

— Драги приятелю, сериозно смятам — рече той, — че най-добре ще е да се придържаме към политиката „живей и остави другите да живеят“. Това е единственият начин да си осигуриш спокоен живот.

Вратата се затвори зад гърба на Незаменимия Бакстър. Понго си пое дълбоко дъх.

— Чичо Фред, не мога да не призная, че понякога съм гледал на теб със загриженост…

— Имаш предвид онзи следобед във Вали Фийлдс?

— По-скоро деня на кучешките надбягвания.

— А, да. Там се пооцапахме.

— Но този път ти ми спаси живота.

— Мило момче, караш ме да се изчервявам. Нищо работа. Целта ми е винаги да пръскам радост и светлина.

— Бих нарекъл онзи тип сащисан, нали?

— Мисля, че малко секретари са били по-сащисвани. Можем да гледаме на него като на бита карта. А сега, момчето ми, ще ме извиниш, но трябва да те напусна. Обещах на херцога да се отбия да си побъбрим към десет часа.