Чичо Фред през пролетта

2.

След като сведе гостната на племенника си до купчина тленни останки и потегли от Блоксъм Маншънс с такси, херцог Дънстабъл, силно подобрил настроението си след леката гимнастика, отиде на гара Падингтън и хвана влака в два и четирийсет и пет по направление Маркет Бландингс в графство Шропшир. Защото се беше самопоканил — беше прекалено нетърпелив по натура, за да се мотае и да чака хората да го канят — да прекара неопределено време като гост на Кларънс, девети граф Емсуърт и сестра му лейди Констанс Кийбъл в оная фрашкана с призраци древна съборетина замъка Бландингс.

Картичката, която беше изпратил преди няколко дни със съобщение за предстоящото си пристигане и поръчка за просторен апартамент на партера с южно изложение и тиха приемна, където да може да работи със секретаря Рупърт Бакстър върху историята на рода си, се прие на масата за закуска в Бландингс със смесени чувства.

Лорд Емсуърт, видимо ужасѐн, прие страшната новина с острото: „Ъ, какво? О, ъ, проклятие!“ Изпитваше смътна неприязън към херцога вече четирийсет и седем години, а що се отнасяше до Рупърт Бакстър, твърдо се надяваше да не се налага да го вижда отново нито на този, нито на онзи свят. Съвсем неотдавна този работлив младеж му беше секретар и отношението му към него донякъде напомняше на отношението на току-що възстановил се човек към отвратителната зараза, която едва не го е отнесла в гроба. Вярно, че този път напастта щеше да пребивава в замъка като чужд наемник, но това беше слаба утеха. Самата мисъл да пребивава под един покрив с Рупърт Бакстър го отвращаваше.

От друга страна, лейди Констанс видимо се зарадва. Беше предана почитателка на съвестния Бакстър, а когато светът беше по-млад, тя и херцог Дънстабъл си бяха шепнали в сумрачни зимни градини и неизменно бяха последната двойка, която си тръгваше от пикниците. И макар че нищо не се получи (това бе дълго преди той да наследи титлата, а и роднините му на бърза ръка го отпратиха в чужбина, за да позволят на станалата твърде гореща за него Англия да се поохлади), споменът все още трепкаше в сърцето й.

Лорд Емсуърт внесе официален протест, макар да беше наясно, че той е съвсем формален. И преди, и сега беше безгласна буква в дома си.

— Но той беше тук само допреди седмица.

— Минаха близо седем месеца.

— Не можеш ли да му кажеш, че къщата е претъпкана?

— Не, разбира се.

— Последния път, като беше тук — мрачно произнесе лорд Емсуърт, — сръчка Императрицата в ребрата с чадъра си.

— Е, нямам намерение да обиждам един от най-старите си приятели само защото е мушнал свинята ти в ребрата — заяви лейди Констанс. — Ще пиша на Аларик, че ще сме очаровани да го приемем за толкова време, колкото му се стои. Винаги иска апартамент на партера, защото се страхува от пожар. Най-добре ще е да му дадем Градинския апартамент.

И така, на другия ден след обяда си в Блоксъм Маншънс херцогът се събуди именно в този луксозен апартамент. Известно време се излежава, втренчен в слънчевата светлина, която проникваше през завесите на френските прозорци, излизащи към моравата, след това натисна звънеца и нареди на лакея да му донесе препечен хляб, сладко от портокалови корички, каничка с китайски чай, две рохко сварени яйца и вестник „Таймс“. Бяха минали около двайсет минути, когато лейди Констанс, наслаждаваща се на слънцето на терасата, беше уведомена от иконома Бийч, че негова светлост ще се радва, ако тя благоволи да се отбие за малко в покоите му.

При получаването на това повикване първото й усещане беше на тревога и загриженост. Историята, която херцогът най-обстоятелствено и с нездраво удоволствие й разказа предната вечер на масата, за урока, който дал на племенника си Хорас, дълбоко я впечатли, та, като стигна в Синята стая, беше напълно подготвена да я завари в руини, може би поради недостигане на стандартите на негова светлост по отношение на закуската. С дълбоко облекчение обаче установи, че всичко си е наред. Херцогският ръжен се мержелееше на втори план като потенциална опасност, но все още не бе пуснат в обръщение и тя се загледа в облечения в морава пижама обитател на леглото с кротката обич на домакиня към гост, който не е изпотрошил мебелите й, примесена с нежността, която всяка жена изпитва към човека, шепнал й някога любовни слова във врата.

— Добро утро, Аларик.

— Добрутро, Кони. По дяволите, кой е оня свирач?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа свирач. Човек, който свири с уста. Някакъв гад се мотае пред прозореца ми, откак съм се събудил, и си свирука „Красивите брегове на езерото Ломънд.“

— Сигурно е някой от градинарите.

— А! — промърмори херцогът.

Понго Туисълтън се беше изненадал, че частните детективи могат да изглеждат като Клод Пот и щеше да остане не по-малко изненадан, ако го запознаеха с херцог Дънстабъл и го информираха, че това е печално известният губител на гостни стаи, за когото беше слушал толкова много. Херцогът не приличаше на изверг. Като се изключеше Дънстабъловият нос, който винаги стряскаше при пръв поглед, у Хорасовия чичо Аларик нямаше нищо внушително и застрашително. Плешива глава… водопад от побелели мустаци… оцъклени сини очички… Мило старче, бихте си казали.

— Затова ли искаше да ме видиш?

— Не. Кажи колата да е готова да ме закара на гарата веднага след обяд. Трябва да ида в Лондон.

— Но ти пристигна едва снощи.

— Няма значение какво е станало снощи. Важно е какво е станало тази сутрин. Прегледах „Таймс“ и що да видя? Племенникът ми Хорас е развалил годежа си.

— Какво!

— Чу ме добре.

— Но защо?

— Откъде, по дяволите, да знам защо? Тъкмо защото не знам трябва да ида и да разбера. Когато се разваля годеж, „Таймс“ не публикува дълги репортажи от специалния си пратеник. Пише просто: „Бракът, договорен между Джордж Еди-кой-си и Амелия Не-знам-си-коя няма да се състои.“

— Момичето не беше ли племенница на лорд Икнъм?

— И още е.

— Познавам лейди Икнъм, но никога не съм виждала лорда.

— Нито пък аз. Но въпреки това му е племенница.

— Казват, че бил крайно ексцентричен.

— Смахнат е. Напоследък всички са се смахнали освен мен. Такъв е духът на епохата. Погледни Кларънс. Отдавна трябваше да го освидетелстват.

— Не смяташ ли, че е просто завеян?

— Завеян, друг път. Смахнат е. Също и Хорас. Също и другият ми племенник Рики. Кони, вслушай се в съвета ми, никога нямай племенници.

Въздишката на лейди Констанс каза красноречиво, че съветът е закъснял.

— Имам ги с десетки, Аларик.

— Смахнати?

— Бих казала, че постъпките им почти неизменно силно ме озадачават.

— Но се обзалагам, че не правят и наполовина толкова озадачаващи постъпки, колкото моите.

— Племенникът ми Роналд се ожени за балеринка.

— Племенникът ми Рики пише поезия.

— Племенникът ми Бошъм веднъж купи кюлче злато от скитник.

— А сега иска да продава супа.

— Бошъм?

— Рики. Иска да продава супа.

— Да продава супа?

— За Бога, Кони, не повтаряй всяка моя дума като ехо в Швейцарските Алпи. Казвам ти, че иска да продава супа. Вчера отидох да го посетя и той, моля ти се, има нахалството да ми поиска петстотин лири, за да купи бар за лучена супа. Естествено, отказах да му дам дори пени. Страшно се вкисна. Но това вкисване е нищо в сравнение с вкисването на Хорас, след като приключа с него. Като начало ще го изкормя. Върви да поръчаш колата.

— Направо е срамота да ходиш в Лондон в такъв прекрасен ден.

— Да не смяташ, че много ми се ходи? Но се налага.

— Не можеш ли да кажеш на господин Бакстър да отиде при Хорас? Той нали още е в Лондон?

— Да, там е, проклетият му, грозен, очилат еди-чий-си син, и съм напълно убеден, че остана само защото планира някакво безобразие в момента, когато види гърба ми. Заклевам се, че само да ми се мерне пред очите, и ще го уволня. Не, не мога да накарам Бакстър да отиде при Хорас. Няма да допусна племенникът ми, колкото и да е смахнат, да бъде подложен на инквизиция от страна на някакъв си скапан подчинен.

В настоящата реч имаше няколко пункта, които лейди Констанс би подложила на критика, стига мисълта за ръжена, надвиснал над замъка Бландингс като Дамоклев меч, да не я възпираше. Не й допадна предположението, че Рупърт Бакстър е способен на безобразия. Не го смяташе за грозен. А описанието му като скапан подчинен й причини болка. Но има времена, когато езикът трябва да се обуздава. Запази дискретно мълчание, от което изплува след няколко секунди с предложение.

— Сетих се! Тази сутрин Бошъм заминава за Лондон. Защо Хорас да не го докара после тук с колата си? Тогава ще можеш да поговориш с него на спокойствие.

— Това са първите разумни слова, които изрече, откак си влязла в тази стая — одобрително откликна херцогът. — Да, кажи на Бошъм да се отбие при него и да го доведе тук жив или мъртъв. Е, Кони, не мога цял ден да стоя тук и да си чеша езика с теб. Трябва да ставам, трябва да ставам. Къде е Кларънс?

— Предполагам, в кочината.

— Не ми казвай, че още чезне по оная свиня.

— Отношението му към нея граничи с абсурда.

— Искаш да кажеш, че е луд. Кони, ако държиш на мнението ми, тая свиня е коренът на злото. Оказва твърде пагубно влияние върху живота му и ако в най-скоро време нещо не се направи за премахването й, един ден ще го видиш да пъха сламки в косата си и да твърди, че е пържено яйце. Като стана дума за яйца, изпрати ми една дузина.

— Не си ли закусил?

— Разбира се, че закусих.

— Ясно. Значи искаш допълнително — миролюбиво рече лейди Констанс. — Как искаш да ти ги приготвят?

— Изобщо не ги искам приготвени. Не искам да ям яйца. Искам да хвърлям яйца. Ще дам добър урок на оня свирач. Стой! Ето пак. Сега пък пее.

— Аларик — умолително се обърна към него лейди Констанс, — наложително ли е да замеряш градинарите с яйца?

— Да.

— Много добре — примири се лейди Констанс и се запъти да предотврати надвисналата заплаха, като изведе певеца от опасната зона.

Докато вървеше, мислите й бяха дълбоки, много дълбоки.

Междувременно лорд Емсуърт, без да подозира какви тревоги причинява, беше на моравата зад зеленчуковата градина, надвесен над уютната кочина, подслоняваща изтъкнатата му свиня Императрицата на Бландингс, две поредни години носителка на сребърен медал в клас „Угоени свине“ на Шропширското селскостопанско изложение. Благородното животно поглъщаше втората си закуска под изпълнения му с обожание поглед.

Деветият граф Емсуърт беше жилав човек. Не му трябваше много време да преодолее първата остра болка от откритието, че Рупърт Бакстър отново ще нахлуе в живота му. Тази сутрин Бакстър беше забравен и той изпитваше онова съвършено щастие, което се поражда от чистата съвест, отсъствието на любимите същества, приятната компания и хубавото време. Защото като никога нямаше какво да крие от сестра си Констанс, никой не смущаваше общението му с Императрицата, а времето, както почти винаги в това райско кътче, беше прекрасно. В Лондон, както видяхме, пролетта бе капризна и непостоянна, но тя беше достатъчно благоразумна да не опитва подобно поведение в замъка Бландингс.

Единственото опасение, което хранеше лорд Емсуърт, беше, че това благословено усамотение няма да продължи дълго, и то се оказа оправдано. Дрезгав вик разтърси ленивото му усамотение и като се обърна, забеляза един м., както би се изразил Клод Пот. Гостът му, херцогът, прекосяваше моравата право към него.

— Добрутро, Кларънс.

— Добро утро, Аларик.

Лорд Емсуърт се насили да залепи приветствена усмивка на устните си. Възпитанието му и около петнайсетте хиляди думи от страна на лейди Констанс, отправяни към него от време на време, го бяха научили, че домакинът трябва да носи маска.

— Виждал ли си някъде Бошъм?

— Не. Не, не съм.

— Искам да разменя две думи с него, преди да тръгне. Ще ида нататък да го пресрещна. Днес заминава за Лондон да доведе Хорас. Годежът му е развален.

Това сведение съществено задръсти лорд Емсуърт. Готов беше да се закълне, че неговият син и наследник лорд Бошъм, който гостуваше в замъка във връзка с надбягванията в Бриджфорд, от няколко години е женен. Затова си позволи да спомене нещо в този смисъл пред херцога.

— Не годежът на Бошъм. Годежът на Хорас.

Лорд Емсуърт отново се обърка.

— Кой Хорас?

— Племенникът ми.

— Сгоден ли е?

— Беше. За племенница на Икнъм.

— Коя е тя?

— Момичето, за което беше сгоден Хорас.

— А Икнъм кой е?

— Чичо й.

— А — разведри се лорд Емсуърт. Името бе задвижило струнка в паметта му. — Икнъм? Разбира се. Икнъм, естествено. Познавам Икнъм. Приятел е на брат ми Галахад. Май ги изхвърляха заедно от нощните заведения. Радвам се, че Икнъм ще дойде.

— Няма да дойде.

— Нали каза, че ще дойде?

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че Хорас ще дойде.

Името беше ново за лорд Емсуърт.

— Кой — запита той учтиво — е Хорас?

— Обясних ти преди две секунди — отвърна херцогът с раздразнение, което никога не го напускаше задълго, — че това е племенникът ми. Нямам основания да предполагам, че оттогава обстоятелствата са се променили.

— О? — рече лорд Емсуърт. — А? Да. Да, естествено. Племенникът ти. Е, трябва да се погрижим да направим престоя му приятен. Може би се интересува от свине? Ти интересуваш ли се от свине, Аларик? Май познаваш свинята ми, Императрицата на Бландингс. Струва ми се, че се запознахте, когато ни гостува през лятото.

Дръпна се настрани, за да може гостът му да се удоволства непосредствено на ненадминатото животно. Херцогът се доближи до перилата и последва кратко мълчание — почтително от страна на лорд Емсуърт, неодобрително от страна на херцога. Беше измъкнал от вътрешния си джоб чифт огромни очила и изучаваше през тях сребърната медалистка по начин, твърде очевидно придирчив и неуважителен.

— Отвратително! — най-сетне рече той.

Лорд Емсуърт подскочи. Не можеше да повярва на ушите си.

— Какво!

— Тази свиня е прекалено дебела.

— Прекалено дебела?

— Прекалено дебела. Погледни я само. Ще вземе да се пръсне.

— Но, драги ми Аларик, тя трябва да е дебела.

— Не чак толкова.

— Толкова, толкова, уверявам те. Вече получи два медала за дебелината си.

— Не ставай глупак, Кларънс. За какво й са медали на една свиня? Няма какво повече да обсъждаме. Тази свиня може да се охарактеризира само с една дума — чудовищна. Напомня ми за леля ми Хорейша, която почина от апоплексия по време на една коледна вечеря. Капична се над втората си порция коледен пудинг със сини сливи и повече не проговори. Това животно може като нищо да последва примера й. И какво очакваш? Тъпчеш я, тъпчеш я, а май не прави никакви физически упражнения. Плаче за един енергичен галоп всяка сутрин и никакви въглехидрати. Това ще я вкара във форма.

Лорд Емсуърт улови пенснето си, което силните чувства както винаги бяха изстреляли от носа му. Върна го на мястото му с несигурна ръка.

— Да не си под впечатлението — започна той, защото, когато беше дълбоко развълнуван, можеше да бъде рязко саркастичен, — че смятам да запиша свинята си за участие в надбягванията в Дерби?

Херцогът размишляваше. Никак не беше одобрил тази глупост с раздаването на медали на свине и жалеше клетата Кони. Но при тези думи се стресна. Затресе се неконтролируемо и маниерът му стана съчувствено болногледачески.

— На твое място не бих го правил, Кларънс.

— Кое?

— Не бих записал тая свиня за надбягванията в Дерби. Може и да не спечели и тогава язък за всичките ти усилия. Това, което ти трябва, е да я пропъдиш от живота си. Ще ти кажа какво ще направя. Слушай, драги ми Кларънс — продължи херцогът и потупа лорд Емсуърт по гърба, — ще взема тази свиня — раз, два и готово. Да, не се шегувам. Разпореди се да я изпратят в имението ми — ще им телеграфирам да я чакат, и след няколко седмици ще стане нов човек. Бодра, напета, с блеснали очички. А и ти ще се промениш. Ще станеш по-интелигентен. По-малко смахнат. Ще се поправиш до неузнаваемост… А, ето го и Бошъм. Ей, Бошъм! Минутка, Бошъм, искам да поговоря с теб.

Няколко секунди след като събеседникът му го напусна, лорд Емсуърт остана да стои отпуснат като мокър чорап на парапета. Слънцето блестеше. Небето синееше. Нежен бриз галеше опашчицата на Императрицата, която трепкаше над копанята. Но за него небесата бяха забулени от непрогледна мъгла и над света брулеше източен вятър. Мина доста време, преди да осъзнае, че някакъв глас повтаря името му, но най-сетне го чу и като се взе в ръце с могъщо усилие, видя сестра си Констанс.

Питаше го дали не е оглушал. Не, каза той, не, не е оглушал.

— Прегракнах да ти викам. Бих искала понякога да ме слушаш. Кларънс, дошла съм да поговорим за Аларик. Много се тревожа за него. Станал е някак особен.

— Особен? Че той винаги си е бил особен. Знаеш ли какво, Кони? Току-що дойде при мен…

— Поиска да му дам яйца, за да замеря градинарите.

В по-ненапрегнат момент думите й биха шокирали лорд Емсуърт. Всеки качествен английски земевладелец е нещо като настойник за своите служители и ако гостите му започнат да ги замерят с яйца, справедливо би възнегодувал. Но сега дори пенснето му не трепна.

— И знаеш ли какво ми каза?

— Не може да е с всичкия си, щом възнамерява да мята яйца по градинарите.

— Не може да е с всичкия си, щом иска да му дам Императрицата.

— Нима я поиска?

— Да.

— Тогава — заяви лейди Констанс — ще трябва да му я дадеш.

Този път пенснето на лорд Емсуърт излетя. Замандахерца се на края на верижката като есенно листо при буря.

— Какво!

— Ти май наистина оглушаваш.

— Нищо подобно. Когато казах: „Какво!“, нямах предвид „Какво?“, а „Какво!“

— Какви, за Бога, ги плещиш?

— Говоря за крайно необичайната ти забележка. Казвам ти, че тоя отвратителен херцог иска да му дам Императрицата, а вместо да се съкрушиш, покрусиш и… ъъъ… съкрушиш, ти ми казваш: „Тогава трябва да му я дадеш!“ Без да ти мигне окото. Опазил ме Господ, да не би дори за секунда да ти е минало през ума…

— А ти да не си си въобразил дори за секунда, че ще оставя Аларик да вилнее из замъка с ръжен в ръка? Щом е разпердушинил цялата мебелировка в гостната на племенника си Хорас само защото момчето отказало да го изпрати на гарата, как смяташ, че ще постъпи в сегашния случай? Не възнамерявам да оставя домът ми да бъде разрушен заради някаква си свиня. Ако питаш мен, ще е истинска Божа благодат да се отървем от това гадно животно.

— „Гадно животно“ ли каза?

— Да, казах „гадно животно“. Аларик сподели, че според него то влияе зле на живота ти.

— Проклето да е нахалството му!

— И аз се съгласих с него. Във всеки случай няма смисъл да спорим. Щом иска свинята, ще я получи.

— О, много добре, много добре, много добре, много добре — реагира лорд Емсуърт. — Предполагам, че следващото, което ще поиска, ще е самият замък и ти ще му го дадеш. Не забравяй да му кажеш да не се стеснява и да си го поиска, ако му харесва. Ще отида да почета в библиотеката, преди Аларик да реши да опакова и изнесе книгите ми.

Беше добра реплика за напускане на сцената — хаплива и саркастична, но не породи блясък на доволство в очите на лорд Емсуърт, когато я произнесе. Сърцето му бе натежало от скръб. Опитът, натрупан от стотиците битки, го бе научил, че сестра му Констанс винаги постига своето. Човек може да рита, човек може да се бори, човек може да вдига ръце към небесата, да свива юмруци и да ги размахва, но накрая резултатът неизменно биваше един и същ — Кони се налагаше.

Когато десет минути по-късно седеше в уединената прохлада на библиотеката и напразно се мъчеше да насочи вниманието си към „Грижи за прасето“ от Уифъл, лорд Емсуърт бе налегнат от усещането за самота и безпомощност в един враждебен свят. В кризата, връхлетяла го да разбие живота му, имаше нужда най-вече от приятел… съюзник… съчувстващ на каузата му съветник. Но към кого би могъл да се обърне? Бошъм беше неизползваем. Икономът Бийч му съчувстваше, но не беше конструктивен мислител. А брат му Галахад, единственият мъжки член на семейството, способен да се справи с жените във въпросното семейство, беше далеч…

Лорд Емсуърт трепна. Хрумна му внезапна идея. Докато мислеше за Галахад, изведнъж се сети за онзи негов приятел, онзи съмнителен лорд Икнъм, за когото преди малко бе споменал херцогът.

Достопочтеният Галахад Трипуд беше мъж с високи стандарти. Внимателно преценяваше хората, преди да им положи печата на одобрението си, и подбираше думите си, преди да заговори. Щом Галахад твърдеше, че някой е голяма работа, той не използваше фразата безотговорно, а в най-дълбокия й смисъл. А лорд Емсуърт не веднъж и дваж го бе чувал да възнаграждава с тази възхвала Фредерик, граф Икнъм.

Очите зад пенснето засвяткаха с нов блясък. Графът кроеше, планираше и програмираше. Справочникът на Дебрет за аристокрацията, поставен зад гърба му на лавицата, щеше да му снесе адреса на този прекрасен човек и какво по-просто от това да му телефонира, да си уреди среща с него и да отскочи до Лондон, за да му представи всички факти и да потърси ценния му съвет. Подобен човек би измислил хиляда начина да спаси Императрицата…

Блясъкът угасна. Отскачането до Лондон нямаше да е проста работа. Докато оня проклет херцог се мотаеше из замъка, нямаше и искрица надежда Кони да му разреши да отсъства дори за една нощ.

Тъкмо посягаше обезсилен към Уифъл, когото беше изпуснал в страданията си, с надеждата, че вълшебните му страници ще му подействат обезболяващо, и лейди Констанс нахлу в стаята.

— Кларънс!

— Ъ?

— Кларънс, казвал ли си на Аларик, че искаш да запишеш Императрицата за участие в надбягванията в Дерби?

— Не, казах му, че не смятам.

— Тогава не те е разбрал. Заяви, че си му казал. И настоява да намеря психиатър, който да те прегледа най-обстойно.

— Ама че наглост!

— Тъй че веднага трябва да заминеш за Лондон.

За пореден път Уифъл се изплъзна от безжизнените пръсти на лорд Емсуърт.

— Да отида в Лондон?

— Хайде, Кларънс, моля те, не ми създавай проблеми. Няма защо да ми казваш, че мразиш Лондон. Въпросът е от жизнена важност. От момента, когато пристигна Аларик, имам чувството, че той трябва да е под наблюдението на добър психиатър, но не можех да измисля как да го направим, без да го обидим. Това решава проблема. Познаваш ли сър Родерик Глосъп?

— Никога не съм го чувал.

— Говори се, че е най-добрият в тази област. Лейди Гимлет ми довери, че е направил чудеса с проблемното дете на сестра й. Искам още днес следобед да отидеш в Лондон и да го доведеш със себе си. Покани го утре на обяд в клуба си и му обясни положението. Увери го, че разходите не са пречка и че трябва да дойде с теб. Той ще ни каже какво е най-доброто за клетия Аларик. Надявам се да се справим с някоя простичка форма на лечение. Трябва да хванеш влака в два часа.

— Много добре, Кони. Щом казваш.

Когато вратата се затвори, на лицето на лорд Емсуърт се появи странно изражение. Беше изражението на човек, който току-що е преживял чудо. Коленете му леко трепереха, когато стана и отиде до лавицата, където червено-златната подвързия на справочника на Дебрет блестеше като лъч светлина, пътеводещ захвърлен от бурята мореплавател.

Икономът Бийч чу звънеца и се представи в библиотеката.

— Да, милорд?

— О, Бийч, искам да ми поръчаш междуградски разговор. Не знам номера, но адресът е Икнъм Хол, Икнъм, Хампшир. Ще говоря лично с лорд Икнъм.

— Много добре, милорд.

— А когато се свържеш — рече лорд Емсуърт и хвърли нервен поглед през рамо, — прехвърли разговора в спалнята ми.