Чичо Фред през пролетта

7.

Поведението на Понго се отличаваше с изключителна обърканост. Очите му бяха изхвръкнали и той започна да излива тревогата си още с отварянето на вратата. Изобщо нямаше вид на млад човек, току-що приключил задоволителна финансова сделка.

— Слушай, чичо Фред, няма го! Хорас, искам да кажа. В апартамента му, искам да кажа. Изчезнал е, искам да кажа.

— Изчезнал?

— Уебстър ми обясни, че току-що отпътувал с някакъв господин с кола.

Лорд Икнъм, докато смилаше естественото смущение на племенника си, реши да поразведри нещата.

— Без съмнение малко следобедно разтъпкване из парка с някое другарче. Ще се върне.

— Няма, по дяволите! — кресна Понго и изпълни трескава тарантела. — Тъкмо там е въпросът. Взел е със себе си много багаж. Може да отсъства седмици наред. А Джордж Бъд обещава да пусне Ърб по петите ми, ако не платя до сряда!

Лорд Икнъм осъзна, че положението е доста по-сериозно, отколкото бе допускал.

— Уебстър каза ли къде е отишъл?

— Не. Не знаеше.

— Разправи ми всичко с твои думи, момчето ми, без да пропускаш и най-дребната подробност.

Понго заизрежда фактите.

— Ами, първо, Хорас, след като обядвал консерва, изпратил Уебстър да поогледа наоколо, дали Рики не се спотайва някъде, със заръката, ако го няма, да отиде до гаража и да извади колата му, тъй като искал да се поразходи, за да излекува лекото си главоболие. Било точно над веждите — допълни Понго, решен да не пропуска подробностите.

— Ясно. После?

— Уебстър се върнал и докладвал, че колата е отпред, а Рики — не и Хорас казал „Благодаря“. Хорас отишъл до входната врата, отворил я и там на изтривалката, с вдигната към звънеца ръка, стоял онзи човек.

— Какъв тип бил човекът?

— Уебстър го описа като приятен младеж.

— В наше време Парк Лейн гъмжи от приятни младежи. Тази сутрин си побъбрих с един от тях. В града май се провежда някакъв конгрес. Как се е казвал?

— Не са били упоменати имена. Хорас казал: „О, здрасти!“, а младежът — „Здрасти!“ Хорас казал: „На гости ли ми идваш?“, а онзи отвърнал: „Да“, и Хорас казал: „Влез“, и двамата отишли в библиотеката. Уебстър твърди, че останали затворени там около десет минути, след което Хорас повикал Уебстър и наредил да му опакова нещата и да ги отнесе в колата. И Уебстър му опаковал нещата и ги занесъл в колата, върнал се при Хорас и казал: „Опаковах ви нещата и ги занесох в колата, сър“, а Хорас казал: „чудесно“, и изхвърчал, последван от приятния младеж. Уебстър го описа като блед и тревожен, сякаш отивал на заколение.

Лорд Икнъм си заблъска главата. Разказът, възхитително ясен като конструкция и изложение, не оставяше съмнение по отношение на вероятността за дълго отсъствие от страна на младия владетел на Блоксъм Маншънс 52.

— Хм! — рече той. — Малко неприятно е, че всичко това става точно сега, момчето ми, защото нямам възможност да претегля нещата и да реша как е най-добре да се постъпи. Точно в момента мозъкът ми е занемял. Погълнат съм от разговор с Поли за методи и средства. Клетото дете има неприятности.

Всичко свястно и рицарско у Понго Туисълтън изплува на повърхността. Очакваше още дълго да се гърчи под бремето на тайнственото изчезване на Хорас, но сега забрави за себе си.

— Неприятности?

Беше дълбоко загрижен. По правило, когато се влюбваше от пръв поглед, първият му импулс беше желанието да посегне към обекта на обожанието си и да го обсипе с целувки от глава до пети, но любовта, която това момиче вдъхваше у него, беше възвишена и кавалерска. Беше подействала на по-добрата му страна, а не на пещерния човек, дремещ у всички Туисълтънови. Искаше да я закриля от лошия свят. Искаше да й прави рицарски услуги. Беше момиче, което щеше нежно да целува по челото, а след това да тръгне към залеза. По тази причина мисълта, че има неприятности, го прониза като нож.

— Неприятности? Виж ти! Защо, какво се е случило?

— Все старата история. Като повечето от нас и тя отчаяно се нуждае от пари в брой и не знае откъде да ги набави. Пред нейния млад човек е изправена блестящата възможност да купи перспективно лучено супство, което ще им даде възможност да се оженят, но той напразно търси откъде да си набави начален капитал. Поради злощастната случка на бала не е успял да си осигури симпатиите на Хорас. Херцог Дънстабъл, към когото също се обърнал, се оказал не по-малко несговорчив. Когато ти дойде, тъкмо бях започнал да обяснявам на Поли, че единственото решение е да се запознае с Дънстабъл и да го очарова и тъкмо мислехме как да го постигне. Седни и ни помогни. Твоят свеж млад интелект може да се окаже точно това, от което се нуждаем. Поли, ето го и Понго — заяви графът, като се върнаха при момичето. — Току-виж, родил идея. Преди три години за малко да му се случи. Във всеки случай копнее да прегърне каузата ти. Нали, Понго?

— О, ами да.

— Е, добре. Та както казвах, Поли, решението е да се запознаеш с херцога, но не като годеница на Рики…

— Защо не? — започна да изявява свежия си млад интелект Понго.

— Защото няма да ме сметне за достатъчно добра — обясни Поли.

— Мила моя — увери я лорд Икнъм и я поглади по главата, — щом си достатъчно добра за мен, си достатъчно добра и за всеки проклет, оцъклен херцог. Лошото е, че именно той трябва да бъде умилостивен и неудачното начало би било фатално. Ще се запознаеш с него като напълно чужд човек. Ще се вмъкнеш неусетно под кожата му и ще го омотаеш, преди да разбере коя си. Искаме да го накараме да си казва: „Боже мой, какво очарователно момиче! Точно за такова бих искал да се ожени племенникът ми Рики!“ И тогава на сцената излиза антропоидната горила, на която си дарила сърцето си, и казва, че и тя мисли така. Всичко това е прекрасно. Но как, по дяволите, да се вмъкнеш неусетно под кожата му? Как да установиш контакт?

Понго, чумерейки се, се зае с проблема. Усещаше остра агония при мисълта, че каймакът на мозъчната му дейност ще отиде за изобретяване на начин да омъжи това момиче за друг, но наред с агонията просветна и мек блясък, когато почувства, че му се предоставя възможност да й бъде полезен. Същински Сирано дьо Бержерак, помисли си той възхитен.

— Трудна работа — рече. — Най-напред, херцогът е някъде на гости в провинцията. Спомням си думите на Хорас, че изпотрошил дневната му с ръжена, защото Хорас отказал да го изпрати на гарата. Разбира се, може и да се е прибрал у дома. Доколкото знам, леговището му е в Уилтшир.

— Не, знам къде е в момента. В замъка Бландингс.

— Това не е ли имението на приятеля ти Емсуърт?

— Същото.

— Ами тогава много просто — започна Понго, изпитващ радост от късмета, че обученият му юридически ум се е включил в разплитането на всички възли. — Ще накараш Емсуърт да покани госпожица Пот.

Лорд Икнъм поклати глава.

— Опасявам се, че не е толкова просто. Имаш доста изкривена представа за положението на Емсуърт в Бландингс. Емсуърт тъкмо ми го обясни по време на обяда и в общи линии се свежда до следното. На този свят може и да има мъже, които могат да канят в дома си необвързани и необяснени момичета с огромен личен чар, но Емсуърт не е измежду тях. Има сестра — лейди Констанс Кийбъл, която подлага на строг контрол списъка с поканените от него гости.

Понго разбра накъде бие чичо му. Сети се, че беше слушал от приятеля си Рони Фиш твърде критични слова по адрес на лейди Констанс Кийбъл, а мнението на Рони се подкрепяше и от други негови приятели, срещали се с въпросната дама.

— Ако Емсуърт покани Поли на гости, лейди Констанс ще я изхвърли пет минути след пристигането й.

— Да, доколкото разбирам, била хиена в човешка кожа — съгласи се Понго. — Лично аз не я познавам, но съм чувал от различни източници — Рони Фиш, Хюго Кармъди и Монти Бодкин, че силни мъже са препускали като зайци само и само да избегнат срещата с нея.

— Точно така. И тъй… О, Божичко, пак се звъни!

— Аз ще отворя — рече Поли и изчезна по посока на входната врата.

Лорд Икнъм се възползва от отсъствието й да изтъкне трудността на положението.

— Разбираш ли, Понго, истинският проблем е Горчицата. Ако Поли имаше представителен баща, всичко щеше да е къде-къде по-просто. Емсуърт може и да няма възможност да кани сами момичета, но дори той би получил разрешение да покани свой приятел и дъщеря му. Но при баща като нейния това е неприложимо. За нищо на света не бих казал лоша дума за Горчицата, той е роден джентълмен, но и най-разпалените му почитатели не биха го нарекли социална придобивка за едно момиче. Горчицата, няма как да си затвориш очите пред факта, има вид на точно това, което е — пенсиониран букмейкър от Силвър Ринг, който години наред се е тъпкал с въглехидрати. Но дори да беше Адонис, пак бих се поколебал да го пусна да се развява из почтен английски дом. Не искам да кажа нищо лошо, разбира се. Той е един от най-старите ми приятели. Но такова е положението.

Понго усета, че е настъпил моментът да изясни една мистерия. В коридора се дочуха гласове, но все пак имаше време да постави въпроса, който го бе смущавал от момента, когато Поли Пот неусетно влезе под кожата му.

— Но как такъв човек може да й е баща?

— Ами чрез женитба с майка й.

— Искаш да кажеш, че му е доведена дъщеря?

— Бях твърде алегоричен. Би следвало да кажа, че той се ожени за жената, която впоследствие стана нейна майка. Тя също беше възхитително създание.

— Но защо едно възхитително създание би се омъжило за Пот?

— Защо хората изобщо се женят? Защо Поли иска да се омъжи за модерен поет с очебийни самоубийствени наклонности? Защо ти поиска да се ожениш за последните четирийсет и шест ужасни момичета, в които се влюби?… Шшшт!

— Ъ?

— Казах „Шшшт!“

— Ааа, шшшт? — включи Понго. Вратата се отвори и Поли отново беше сред тях.

Придружаваше я лорд Емсуърт, очевидно не в най-добрата си форма.

Деветият граф Емсуърт беше човек, който в моменти на стрес винаги имаше склонност да напомня престарял родител в старомодна мелодрама, току-що уведомен, че злодеят възнамерява да закрие ипотеката на семейната му ферма. Сега имаше някакъв разпадащ се вид, сякаш недружелюбна ръка бе отнела вътрешните му органи. Същото може да се види при препарираните папагали, когато им измъкнеш пълнежа. Пенснето му се вееше, а яката на ризата му се бе разкопчала.

— Мога ли да получа чаша вода? — немощно запита той като газела, сгорещена от преследването.

Поли послушно забърза към кухнята, а лорд Икнъм загледа своя съграф с нарастващ интерес.

— Случило ли се е нещо?

— Драги Икнъм, случи се нещо катастрофално.

— Разкажи ми го.

— Не знам какво да кажа на Кони.

— За кое?

— Ще побеснее.

— Защо?

— А тя като се ядоса, може да направи цялата къща дяволски негодна за обитаване. А, благодаря ти, мила.

Лорд Емсуърт признателно пресуши съдържанието на чашата и стана по-разбираем.

— Помниш ли, драги Икнъм, че те оставих, за да отида на среща със сър Родерик Глосъп, психиатъра? Май ти казах, че сестра ми Констанс ми даде най-строги указания да го заведа в Бландингс, за да наблюдава изкъсо Дънстабъл. Поведението на Дънстабъл я тревожи. Троши мебели с ръжени и замеря градинарите с яйца. Затова Кони ме изпрати да заведа Глосъп.

— И?

— Драги приятелю, той не иска да дойде!

— Но защо това толкова те разстройва? Лейди Констанс положително не може да те държи отговорен, че не си й доставил психиатър, прекалено зает, за да напусне Лондон.

Лорд Емсуърт тихичко простена.

— Не е прекалено зает да напусне Лондон. Отказа да дойде, защото съм го бил обидил.

— А ти обиди ли го?

— Да.

— Как?

— Ами, всичко започна с това, че го нарекох „Пъпка“. Не му хареса.

— Не мога да схвана мисълта ти.

— Кой мислиш се оказа тоя сър Родерик Глосъп, а, Икнъм? Момче, което познавам от училище. Крайно неприятно момче с гадни нафукани обноски и невероятен брой пъпки по лицето. Поканиха ме и той рече: „Отдавна не сме се виждали, а?“ Аз отвърнах: „Ъ?“ Тогава го погледнах по-внимателно и възкликнах: „Бог да ми е на помощ! Та това е Пъпката!“

— Радостна среща след дълга раздяла.

— Сега си припомням, че той почервеня и държането му загуби от сърдечността си. Стана надут и надменен, което винаги ме е дразнило у него, и рязко ме запита защо съм дошъл. Разказах му цялата история за въжделенията на Дънстабъл спрямо Императрицата и той стана още по-груб. Промърмори нещо в смисъл, че бил зает човек и нямал време за губене и открито иззлорадства на това, което нарече „нелепа врява“, вдигната за „нищо и никаква свиня“ по думите му.

Лицето на лорд Емсуърт се помрачи. Очевидно раната смъдеше.

— Не можах да понеса това от Пъпката. Казах му да не ми се прави на нафукано магаре. Той пък ме нарече едва кретащ стар глупак. Или нещо в този смисъл. И така от дума на дума, признавам, че май държах по-откровен език, отколкото беше разумно. Сетих се, че имаше някакъв скандал, свързан с него, май веднъж беше преял на вечеря и след това повръща и имах неблагоразумието да повдигна този въпрос. Малко след това той бясно натискаше звънеца да дойдат да ме изведат и крещеше, че след случилото се нищо на света не може да го накара да дойде в Бландингс. А сега се чудя какво да кажа на Констанс.

Лорд Икнъм бодро кимна. В очите му бе запламтял блясък, който Понго без усилие разпозна. Беше го наблюдавал при няколко предишни случки, или по-скоро премеждия, и най-вече по време на посещението им на кучешките надбягвания, точно преди поведението на чичо му да привлече вниманието на полицията. Можеше да разчете посланието. Значеше, че някакво приятно вдъхновение бе нахлуло в ума на лорд Икнъм и студени тръпки пронизаха Понго, придружени от непреодолимото желание да се намира някъде много далеч. Когато в ума на лорд Икнъм нахлуваха приятни вдъхновения, разумният мъж се отправя към най-близкото противобомбено скривалище.

— Крайно интересно.

— Положението е ужасно.

— Точно обратното, нищо по-добро не би могло да бъде. Вече виждам светлина в тунела.

— Ъ?

— Драги Емсуърт, теб те нямаше, когато преди малко се съвещавахме и поради това светкавичната ти мисъл не можа да схване посланието ми. Накратко, положението е следното. Много е важно младата Поли… Между другото, вие май не се познавате, нали? Госпожица Поли Пот, единствена дъщеря на Клод Пот Горчицата — лорд Емсуърт.

— Приятно ми е.

— Та както вече казах, много е важно Поли да отиде в Бландингс и там да се запознае с херцог Дънстабъл и да го омае.

— Защо?

— Желае да получи одобрението му за планирания брачен съюз с племенника му Рики Гилпин.

— Ааа!

— А трудността, с която се сблъскахме точно преди пристигането ти, беше проблемът как да я вкараме в Бландингс. Усетихме, че самият ти едва ли си в състояние да я поканиш сама, а съществуват множество причини, поради които Горчицата не би се вписал в картината. Сега всичко се опростява. Ти спешно се нуждаеш от сър Родерик Глосъп. Тя спешно се нуждае от впечатляващ баща. Аз съм готов да изиграя и двете роли. Утре сър Родерик Глосъп ще вземе удобен влак и ще тръгне към замъка Бландингс, придружен от дъщеря си и секретаря си…

— Ей! — извика рязко Понго.

Лорд Икнъм го изгледа с леко учудване.

— Да не би да предлагаш да останеш в Лондон, момчето ми? Не ми ли каза сам, че в сряда очакваш посещение от страна на Ърб?

— Олеле!

— Именно. Очевидно трябва да се спотаиш някъде. А какво по-добро убежище от замъка Бландингс? Но може би предпочиташ да се явиш там като мой камериер?

— Не, проклет да съм.

— Много добре тогава. Схващаш ли накъде бия, Емсуърт?

— Не — отсече лорд Емсуърт, който рядко схващаше накъде бият хората.

— Ще повторя програмата.

Този път блед лъч на интелигентност сякаш озари очите на лорд Емсуърт.

— О, а, да. Да, мисля, че разбирам идеята ти. Но ще можеш ли…

— Да се справя? Драги ми приятелю! Тук присъстващият Понго може да потвърди, че миналата година имахме един случай, когато в течение на един-единствен следобед в предградието Вали Фийлдс се представих с изумителен успех не само за трудещ се в магазин за птици, дошъл да изреже ноктите на папагала в дома на Мейкинг Роуд, но и за господин Родис, собственик на въпросния дом, и за господин Булстроуд — жител на въпросното предградие. И не се съмнявам, че ако ме бяха подканили, щях прекрасно да се превъплътя и в папагала. Настоящата задача е детска игра за човек с моите дарби. Кога възнамеряваш да се върнеш в Бландингс?

— Бих искал да хвана влака днес, в пет следобед.

— Това прекрасно ни устройва. Ще се прибереш днес с влака в пет часа и ще обявиш, че сър Родерик Глосъп пристига утре със секретаря си и че си поканил и очарователната му дъщеря. Какви подходящи влакове имате за натам? В два и четирийсет и пет? Отлично. Ще вземем него. Понго, не смятам, че дори ти би намерил някакви недостатъци в този сценарий.

— Мога да ти кажа едно, стига да искаш да ме чуеш — ти определено си изкукал и всичко страшно ще се обърка и ще ни натика в блатото.

— Нищо подобно. Поли, надявам се, че той не те плаши.

— Плаши ме.

— Не се оставяй. Когато поопознаеш Понго — заяви лорд Икнъм, — ще разбереш, че винаги си е такъв — кисел, мрачен, пълен със съмнения и подозрения. Шекспир се е вдъхновявал за „Хамлет“ от него. Ще се почувстваш по-добре, момчето ми, ако обърнеш една чашка. Да се отбием в моя клуб и да се почерпим с по една на крак.