Чичо Фред през пролетта

12.

Лорд Икнъм беше прав в предположението си, че след сърдечния им разговор Рупърт Бакстър ще изостави намерението си да разкрие машинациите му. Но грешеше в преценката си за човека зад очилата с метални рамки като бита карта. Шапката на Бакстър още стоеше на ринга. В замъка Бландингс той имаше непоколебим съюзник, на когото винаги можеше да се довери, и пет минути след като напусна билярдната, той вече крачеше към будоара.

— Лейди Констанс, мога ли да поговоря с вас?

— Разбира се, господин Бакстър.

— Благодаря — рече секретарят и седна.

Беше заварил лейди Констанс в кротко разположение на духа. По време на кафето в гостната тя бе провела пространен разговор с изтъкнатия психиатър сър Родерик Глосъп и със задоволство бе установила, че възгледите му относно херцога напълно съвпадат с нейните. Той прегърна мнението й, че се налага съвсем простичка форма на лечение, за да се превърне негова светлост в човек, който, взел яйце в ръка, не би бил наясно какво да го прави.

Тъкмо си припомняше за пореден път някои от твърде успокоителните му констатации и си мислеше какъв прекрасен човек е той, когато влезе Бакстър. И само след минута, защото той беше човек, който хващаше бика за рогата и не губеше време с деликатни встъпления, разби душевния й покой така, сякаш беше дърт херцог, развъртял сръчно ръжена.

— Господин Бакстър! — ахна тя.

От всеки друг би приела необичайното сведение с вдигнати вежди и смразяващ поглед. Но вярата й в този мъж беше като на дете невръстно. Силата на неговата личност, макар и самата тя да беше силна личност, винаги я завладяваше безпрекословно.

— Господин БАКСтъър!

Секретарят бе очаквал подобна реакция от нейна страна. Този спазъм от чувства, известен в киното като „светкавично завладяване“, в известен смисъл бе неизбежен. Изчака я да го изчерпи, потънал в сурово мълчание.

— Сигурен ли сте?

Едно проблясване на очилата й подсказа, че Рупърт Бакстър не е човек, който плещи, без да е сигурен.

— Лично той ми го призна.

— Но той е тъй чаровен.

— Естествено. Чарът е основният артикул на подобни мошеници.

Лейди Констанс започваше да нагажда ума си към така създалата се ситуация. В края на краищата, размишляваше тя, не за първи път натрапници спохождаха замъка Бландингс. Балеринката на племенника й Роланд например се беше представила за богата американска наследница. А имаше и други случаи. Всъщност положението беше такова, че когато в моменти на мрачност списъкът от гости на замъка й изглеждаше съставен единствено от натрапници, тя не бе далеч от истината. Замъкът Бландингс притежаваше нещо, което привличаше натрапниците като валериан котка.

— Казвате, че е признал?

— Нямаше избор.

— Тогава, предполагам, вече е напуснал къщата?

Известно смущение се прокрадна в маниера на Рупърт Бакстър. Очилата му сякаш се замъглиха.

— Ъъъ… не — смънка той.

— Как така! — извика смаяната лейди Констанс. Натрапниците се оказваха по-костеливи орехи, отколкото очакваше.

— Възникна едно затруднение.

Един горд мъж никога не изпитва удоволствие, когато признава, че негодниците са го притиснали в ъгъла и Рупърт Бакстър разказа историята си без всякакво задоволство. Но колкото и да беше болезнена, той я изложи ясно и прямо.

— Невъзможно е да предприема каквито и да било открити мерки. Това би довело до загуба на работата ми, а тя е твърде важна за мен. Намерението ми е да вляза под кожата на херцога и да взема в ръце всичките му дела. Надявам се, че мога да разчитам на вас да не попречите на кариерата ми.

— Разбира се — отвърна лейди Констанс. И за миг не й мина през ум да попречи на възхода на този достоен младеж към висините. Но все пак възнегодува. — И нищо ли няма да предприемем? Нима ще допуснем този тип да остане тук и да си разиграва коня из къщата ми?

Рупърт Бакстър усети, че по този въпрос може да внесе успокоение.

— Той не е дошъл с цел кражба. Дошъл е с надеждата да принуди Хорас Дейвънпорт да се ожени за това момиче.

— Какво!

— Заяви го почти в прав текст. Когато му казах, че знам за натрапничеството му, той каза нещо лекомислено в смисъл, че не бил дошъл за сребърните лъжици, а защото се опитвал да направи нещо, което описа като „добро на две влюбени сърца“. Тогава не схванах мисълта му, но сега се сетих за нещо, което непрекъснато трепкаше заровено в паметта ми, откак видях тези хора на гара Падингтън. Изпитах смътното усещане, че вече съм виждал някъде момичето. И сега се сетих. Беше на бала с Хорас Дейвънпорт. Всичко е пределно ясно. Очевидно в Лондон не е успяла да го накара да се предаде и затова го е последвала тук, та при сгоден случай да го принуди да се ожени за нея.

Злостната хитрост на тази схема съкруши лейди Констанс.

— Но какво ще предприемем?

— Самият аз, както вече обясних, не мога да направя нищо. Но положително един намек от ваша страна пред херцога, че племенникът му е подложен на опасност да бъде оплетен в катастрофален брак…

— Но той не знае, че бракът е катастрофален.

— Искате да кажете, той е под впечатлението, че момичето е дъщеря на сър Родерик Глосъп, известния психиатър? И така да е. Херцогът има много изострено чувство към класовите различия и ми се струва, че би сметнал дъщерята на един психиатър в ролята на съпруга на племенника му за…

— О, да — оживи се лейди Констанс. — Разбирам. Да, Аларик винаги е бил непоносим сноб.

— Точно така — зарадва се на потвърждението на мнението му Бакстър. — Убеден съм, че няма да ви е трудно да му въздействате. Оставям нещата във ваши ръце.

Първоначалното чувство на лейди Констанс, когато остана сама, беше облекчение и известно време нищо не бе в състояние да го погаси. Рупърт Бакстър както винаги беше успял по своя ефикасен начин да сложи нещата по местата им и да посочи със завидна яснота на ума решението на проблема. Няма друг като него, реши за кой ли път тя.

Но постепенно с отсъствието на магнетичната му личност, която вече не успокояваше ума й, у нея започна да се прокрадва все по-силно някакво неприятно усещане. Колкото и да бе пространна изложената от него теория, че намиращите се в момента в замъка Бландингс натрапници нямаха за цел многобройните му ценности, а само искат да напъхат Хорас Дейвънпорт в редингот и панталони на ситни райета и да го поведат към олтара, тя все по-малко й вярваше.

В представата на лейди Констанс натрапниците не бяха такива хора. Смяташе ги не толкова за романтици, колкото за практици, предпочитащи бижутата пред сватбените камбани. Може и да не мразеха „Гласът, погалил рая“, но този сватбен химн положително заемаше втора позиция след диамантените огърлици.

Стана ядосана от стола. Чувстваше, че нещо трябва да се предприеме, и то незабавно. Разбира се, дори в тревогата и през ум не й мина да намери Рупърт Бакстър и да го разубеди в мнението му. Човек не спореше с Рупърт Бакстър. Казаното от него си оставаше казано и хората трябваше да го приемат. Желанието й бе да сгащи някой утешаващ и солиден обитател на замъка, който би я изслушал и би уталожил страховете й, или поне би намерил начин да отклони бедствието. А по стечение на обстоятелствата в момента в замъка се намираше може би най-солидният мъж, крещял някога „Дръж!“ по време на лов на лисици.

С надеждата, че ще се окаже и успокоител, тя забързано излезе от стаята и тръгна да издирва племенника си лорд Бошъм.

Междувременно Рупърт Бакстър, почувствал нуждата от чист въздух след душевното напрежение, на което беше подложен, бе излязъл от къщата и се разхождаше под дърветата. Скиталческите му крака го отведоха до кадифената морава, която се простираше пред Градинския апартамент. Там, крачещ напред-назад със сключени вежди и ръце на гърба, той се отдаде на размисъл.

Признанието пред лейди Констанс, че не е в състояние да предприеме нищо от рода на незабавни действия, беше раздразнило Рупърт Бакстър и наранило самочувствието му. Забележката на Понго за мъртвата хватка още глождеше сърцето му като отровна стрела. Не беше свикнал разни отрепки от подземния свят да му прилагат мъртви хватки. Няма ли метод, питаше се той, по който да изявя личността си, без да се почувства намесата ми? Съсредоточи се върху проблема и мозъкът му вихрено запрепуска.

На великите умове често се случва, особено в моменти на вихрено препускане, да имат нужда от помощ под формата на музикален акомпанимент. Или, иначе казано, мислителите, докато мислят, често си свирукат. Направи го и Рупърт Бакстър, като избра за целта любима своя мелодия — „Красивите брегове на езерото Ломънд“.

Ако не беше толкова погълнат, щеше да забележи, че при четвъртата трела зад френския прозорец, край който минаваше, се забеляза някакво движение.

Прозорецът тихичко се отвори и глава с побелели мустаци крадливо надникна навън. Но Бакстър бе погълнат от дълбоки мисли и следователно не забеляза нищо. Стигна до края на моравата, заби пета в торфа и се обърна. Започна отново разходката си и пак се приближи до прозореца.

Вече пееше. Имаше приятен тенор.

Звездната светлина освети фигурата с белите мустаци.

Нещо изсвистя в нощния въздух… разби се в бузата на Рупърт Бакстър… и потече лепкава маса…

В същия миг откъм Градинския апартамент долетя острият писък на силен мъж в агония.

Между излизането и връщането на лорд Икнъм в билярдната беше изминал около половин час. Откри, че Понго още е там, но вече не беше сам. Към него се беше присъединил лорд Бошъм, който му бе предложил да направят една стотачка, та лорд Икнъм завари играта към края й. Понго, въодушевен от последната случка, изпълняваше майсторски удари. Графът седна и прояви нужното уважение към добрия тон, като мълча до финала на битката.

Лорд Бошъм си облече сакото.

— Прекрасна игра, сър — сърдечно заяви той, очевидно великодушен в загубата. — Прекрасна игра. Много прекрасна, от всяка гледна точка. — Замълча и въпросително погледна към лорд Икнъм. Последният цъкаше с език и с клатене на глава изразяваше неодобрението си. — Ъ? — рече той.

— Просто ме впечатли иронията на положението — обясни лорд Икнъм. — Над къщата витае трагедия — викат се лекари, подготвят се болнични стаи и студени компреси, а вие, младежите, безгрижно си играете билярд. Свирите на лира, докато Рим е поглъщан от пламъци, бих казал.

— Ъ? — повтори лорд Бошъм, като този път добави и едно „Какво?“ за по-голяма тежест. Нищо не схвана от думите му.

— Болен ли е някой? — загрижено попита Понго. — Да не е Бакстър? — продължи той с надежда в гласа.

— Не бих казал, че Бакстър в действителност е болен, въпреки че душата му несъмнено е наранена. Получи сурово яйце по лявата буза. Но вероятно сапунът и водата вече са си казали думата. Далеч по-сериозно е положението на херцога. Той метна яйцето и си изкълчи рамото. Оставих го да се налива с ечемична отвара с обездвижена ръка.

— Хъ! — възкликна лорд Бошъм. — Дяволски неприятно за него.

— Да, не изглеждаше никак въодушевен.

— И все пак — намеси се Понго, за да изтъкне и добрата страна, — той е улучил Бакстър, нали?

— О, здравата го халоса. Трябва да призная, че уважението ми към херцога значително нарасна след тазвечерната демонстрация на точен мерник. Говорете каквото си щете, но в старата аристокрация има нещо красиво. Обзалагам се, че Троцки не би улучил движещ се секретар с яйце в тъмна нощ.

На лорд Бошъм му хрумна нещо. Имаше тромава мисъл, но успяваше да вникне в съществото на нещата.

— Но защо Дънстабъл е цапардосал Бакстър с яйце?

— Предполагах, че знаете. Събитията се носеха към този момент с неумолимата стремглавост на гръцка трагедия. Сред градинарския състав на замъка Бландингс има член, който изпитва слабост към „Красивите брегове на езерото Ломънд“ и си я подсвирква и пее пред прозорците на херцога, в резултат на което той от известно време му е устроил засада с кошница яйца. Тази вечер по причина, напълно необяснима за мен, Бакстър се е изявил като дубльор на градинаря. Двамата с херцога бяхме в Градинския апартамент и си бъбрехме за едно-друго, когато Бакстър излезе в ефир и херцогът, хвърляйки се към гардероба като цирков тюлен, се появи с пълни ръце и започна да го обстрелва с яйца. Би трябвало да поясня, че Горкичкият изпитва вродена ненавист към тази песен. Предполагам, че артистичното му ухо се дразни от тромавата рима на „езерото Ломънд“ с „преди теб“. Все пак, ако бях обмислил нещата, би следвало да го предупредя. Не можеш да хвърляш яйца на тази възраст, без да…

Отварянето на вратата прекъсна речта му. Влезе лейди Констанс. Въздишката й на облекчение при вида на лорд Бошъм бързо замря, като видя долнопробната му компания.

— О! — рече тя и изгледа отблъскващите му събеседници с нескрито отвращение, а Понго, върху когото бе съсредоточена цялата сила на взора й, се затресе като желе и рухна върху билярдната маса.

Лорд Икнъм както винаги остана вежлив и хладнокръвен.

— А, лейди Констанс, тъкмо разправях на момчетата за злощастния инцидент с херцога.

— Да — намеси се лорд Бошъм. — Вярно е, нали, че дъртакът си е изкълчил крайника?

— Има крайно болезнено изкълчване на раменната става — изрази се по-елегантно лейди Констанс. — Свърши ли играта си, Бошъм? Бих искала да поговоря с теб.

И тя изведе племенника си, а лорд Икнъм я проследи със замислен поглед.

— Странно — рече той. — Маниерът й положително беше смразяващ. Забеляза ли мраз в маниера й, Понго?

— Не знам за маниера й, но очите й бяха като нажежени шишове — отвърна още треперещият Понго.

— Горещи очи, студен маниер… Това със сигурност значи нещо. Възможно ли е в края на краищата Бакстър да е изплюл камъчето? Не, не би се осмелил. Предполагам, че е било естествената реакция на домакиня, чиито гости са се изпотръшкали и са я вкарали в главоболия с разни доктори. Да я отпъдим от мислите си, защото имаме да си говорим за много неща. На първо място кражбата на свинята се отменя.

— Ъ?

— Не си ли спомняш? Планът трябваше да започне с това ти да откараш свинята на Емсуърт в Икнъм и да завърши с благодарствено мушване на пачка в ръката ти от негова страна, но се опасявам, че няма да стане. Неотдавнашният инцидент лишава херцога от физическата възможност известно време да борави ефективно с ръжена и Емсуърт, какъвто си е стратег, веднага е загрял и му е съобщил, че няма да му даде свинята. Тъй че вече не желае да я измъкваме.

Понго изслуша това изложение със смесени чувства, но като цяло преобладаваше облекчението. Кесия със злато несъмнено щеше да му се отрази благоприятно, но още по-добре щеше да му се отрази избягването на една нощ на ужасите, прекарана в кола със свиня. Подобно на много чувствителни младежи и той се сгърчваше при мисълта да не се изложи, а само човек, преднамерено сляп за житейските истини, би отрекъл, че излагацията да се разхождаш из Англия със свиня в колата е ненадмината.

— Е — рече след кратък размисъл той, — кесия със злато би ми се отразила добре, но не мога да твърдя, че съжалявам.

— Може и да съжалиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Възникна друго усложнение, което ще ни създаде някои трудности да се мотаем тук и спокойно да се грижим за набирането на средства.

— Божичко, какво е станало пък сега?

— Не бих твърдял, че е станало нещо. Просто допълнително препятствие, а кой не обича препятствията? Те са стимулът, който вади на повърхността най-доброто у човека.

Понго изпълни няколко истерични танцови стъпки.

— Ще ми кажеш ли най-после какво е станало?

— Ще ти го кажа с една дума. Нали познаваш онзи бард на Поли? Поетът-побойник.

— Е, и?

— Скоро ще бъде сред нас.

— Какво?

— Да, присъединява се към трупата. Когато бъркотията и крясъците отшумяха и капитаните и кралете — имам предвид Емсуърт, Кони и лекарят, си отидоха, херцогът сподели с мен, че ще разкаже играта на Емсуърт. Онази свиня, заяви той, му е била твърдо обещана и ако Емсуърт си въобразявал, че може да го преметне, дълбоко се заблуждавал. Възнамерявал да открадне свинята и вече изпратил вест на Рики Гилпин да пристигне и да го стори. Продиктува в мое присъствие дълга телеграма до младежа, в която му нареди незабавно да се яви и да се постави на разположение.

— Но ако Рики дойде и се види с госпожица Пот, ние сме свършени. Не можеш да преметнеш твърда глава като него, както направи с Хорас.

— Прав си. И тъкмо затова го нарекох препятствие. Все пак той няма да отседне в замъка. Херцогът го инструктира да наеме стая в „Гербът на Емсуърт“. Може и да не се срещне с Поли.

— Надай се!

— Признавам, че е доста сложно. Но да се надяваме на най-доброто. Вземи се в ръце, драги Понго. Изправи рамене и изпъчи гърди. Запей като птичка — чурулик-чурулик, чурулик-чурулик.

— Ако те интересуват плановете ми, смятам да си лягам.

— Да, върви и си почини добре.

— Да си почина ли!

— Струва ти се, че трудно ще заспиш? Брой овце.

— Овце! Ще броя Бакстъри, лейди Констанси и смахнати чичовци. Ха! — отсече Понго и се оттегли.

Лорд Икнъм взе щеката и замислено потупа бялата топка. Беше пообъркан. Можеше да разбере споменаването на Бакстър и лейди Констанс. Но намекът за смахнатите чичовци искрено го озадачи.

Лейди Констанс имаше дарбата да разказва. Умееше да изложи дадена история така, че публиката й, дори ако се състоеше от племенник, на когото трябваше да се обясняват вицовете от притурката на вестника, веднага схвана същността. След несигурното начало лорд Бошъм последва мисълта й като хрътка. Дълго преди да е приключила изложението си, той разбра, че това, което е връхлетяло замъка Бландингс, са натрапници, а не мишки.

Още първите му думи го доказаха.

— Виж ти! — възкликна той. — Натрапници!

— Натрапници! — повтори лейди Констанс, защото повторението е майка на знанието.

— Виж-ти-виж-ти! — даде племенникът й допълнителни доказателства за това, че е в час.

Последва мълчание. Бръчките по челото и напрегнатият израз на розовото му лице показваха, че лорд Бошъм мисли.

— За Бога, тогава — заяви той — този тип в края на краищата е онзи тип! За известно време ми се стори — додаде той, — че не може да е онзи тип, но сега, като ми обясни всичко, става съвсем ясно, че трябва да е онзи тип. Онзи тип в плът и кръв, проклет да съм! Е, потресен съм!

Лейди Констанс рядко беше в настроение да слуша подобни приказки, а тази вечер, след изживяното нервно напрежение, по-малко отвсякога.

— Какво бръщолевиш, Джордж?

— За онзи тип — отвърна лорд Бошъм, убедил се, че не се е изразил достатъчно ясно. — Оказва се, че все пак е онзи тип.

— О, Джордж! — Лейди Констанс направи кратка пауза. Щеше да изрече тежки думи, но знаеше, че е длъжна да го стори. — Понякога си направо като баща си!

— Типът с измамата — продължи лорд Бошъм, обезпокоен от неспособността й да разбере. — Проклятие, не може да си забравила какво ти разправих за онзи лъскав тип, дето ми измъкна портфейла на Парк Лейн.

Хубавите очи на лейди Констанс се разшириха.

— Да не искаш да кажеш…

— Искам, и още как! Точно това искам да кажа. Абсолютно. Когато го видях на гарата, първото нещо, което си казах беше: „Виж ти, онзи тип!“ Но после си рекох: „Виж ти, не, не е онзи тип!“ Защото ти ми беше внушила, че е голяма клечка в света на медицината. Но сега, като твърдиш, че не е голяма клечка в света на медицината…

Лейди Констанс силно удари ръчката на креслото.

— Това решава въпроса! Господин Бакстър е сгрешил.

— Ъ?

— Господин Бакстър смята, че причината, поради която са дошли натрапниците, е да подмамят Хорас Дейвънпорт да се ожени за момичето. Не го вярвам. Дошли са за диамантената ми огърлица. Джордж, трябва да действаме незабавно!

— Как? — запита лорд Бошъм и за втори път от началото на съвещанието лейди Констанс се впечатли от приликата на мисловните му процеси с тези на един неин брат, когото тъй често бе искала да халоса по главата с тъп предмет.

— Може да се направи само едно. Трябва да…

— Чакай, чакай. Не бъркаш ли нещо? Щом знаеш, че тия типове са мошеници, защо просто не ги предадем в ръцете на местната полиция?

— Не можем. Да не смяташ, че не съм помислила за това? Това ще значи господин Бакстър да загуби работата си при Аларик.

— Ъ? Че защо? Какво? Кой? Къде? Защо Бакстър ще загуби работата си?

Лейди Констанс се ядоса, че трябва да губи ценно време, за да обяснява нещата, но го направи.

— О, ъ? — просветна на лорд Бошъм. — Да, разбирам. Но не може ли да си намери друга работа?

— Разбира се, че може. Но той ясно изрази настойчивото си желание да работи за Аларик, тъй че това, което предлагаш, е изключено. Трябва да…

— Ще ти кажа едно. През следващите дни не смятам да държа пушката си окачена на стената. Това е официално изявление.

Лейди Констанс тропна с крак. Не беше лесно за седнала жена да го стори убедително, но тя го направи така, че успешно секна речта на племенник, когото в детството често бе налагала на голо с четката за коса. Лорд Бошъм, наканил се да говори надълго за пушката си, която обожаваше, млъкна.

— Джордж, би ли бил тъй любезен да не ме прекъсваш постоянно! Казвам, че можем да сторим само едно. Трябва да наемем детектив, който да наблюдава тези хора.

— Ама разбира се! — Подобно на по-малкия си брат Фредерик Трипуд, в момента пребиваващ в Съединените американски щати като продавач на кучешките бисквитки, произвеждани от бащата на чаровната му съпруга, лорд Бошъм беше страстен почитател на криминалната литература и всичко, свързано с детективите, живо го вълнуваше. — Точно така! И ти познаваш човека, нали?

— Аз?

— Миналото лято тук нямаше ли детектив?

Лейди Констанс потрепери. Посещението на споменатия от него човек не бе угаснало в паметта й. Понякога й се струваше, че никога няма да угасне. Често в късни следобеди, когато жизнеността намалява и човек е склонен да става жертва на странни, зловещи видения, й се струваше, че още вижда намазаните му с восък мустаци.

— Пилбийм! — извика тя. — По-добре да ме заколят в леглото, отколкото да пусна онзи тип отново в къщата си. Ти не познаваш ли някой детектив?

— Аз ли? Не. Откъде-накъде… Чакай, да, все пак познавам — вдъхнови се лорд Бошъм. — Божичко, сега, като се замисля, разбира се, че познавам. Оня тип на Хорас.

— Какъв тип на Хорас?

Лорд Бошъм се сепна. Твърде късно осъзна, че е на косъм от издаването на чужда тайна. Хорас, припомни си той, докато изплакваше душата си по време на пътуването им с колата от Лондон, го беше заклел да пази най-строга тайна по повод дейността му като работодател на частни детективи.

— Е, като казвам, че е тип на Хорас, не бива да го приемаш буквално. Хорас ми разказа за свой приятел, който наел този частен детектив да… ъъъ… да му свърши нещо.

— И свършил ли го е?

— О, да, свършил го е.

— Значи е способен?

— Крайно способен.

— Как се казва?

— Пот. Клод Пот.

— Знаеш ли адреса му?

— Сигурно е в указателя.

— Тогава върви веднага да говориш с него. Кажи му незабавно да пристигне.

— Слушам — рече лорд Бошъм.