Чуждото страдание

Първа част

Не е задължително да си луд, ако чуваш гласове. Не трябва да си кой знае колко умен, за да знаеш това. Макар наистина да си извършил такива неща, от чиито описания на съдебните заседатели им призляваше, поне си достатъчно интелигентен да съзнаваш, че това все още не те определя като луд. Какви ли не хора чуват гласове — това е всеизвестно. То е същото като телевизията. Макар да си склонен да повярваш, докато гледаш, все пак е ясно, че не е истинско. Пък все някой е измислил всички тези неща, нали, при това без да се озове на същото място като теб. Изглежда съвсем логично.

Така че не си обезпокоен — е, поне не много. Добре де, всъщност те провъзгласиха за луд. Съдията свърза името ти, Дерек Тайлър, с определението „луд“. Но макар да е умно копеле, съдията не съзнаваше, че по този начин само изпълнява предначертания план. Това е начинът да се избегне доживотната присъда, която неминуемо се произнася, ако някой извърши това, което си извършил ти. Ако успееш да ги убедиш, че не си бил наред, докато си правил всичко това, значи всъщност не ти си извършил престъплението, а лудостта, която се крие у теб. Значи не си лош, а просто луд, и е съвсем естествено да се очаква, че можеш да бъдеш излекуван. И те прибират в кукувичарника вместо в панделата. Така докторите могат да се поровят в главата ти и да поправят повредата.

Разбира се, всъщност няма никаква повреда, но най-добре за теб е да си траеш, вместо да им обясняваш, че си нормален като всеки от тях. А после, когато му дойде времето, ще проговориш. Ще ги накараш да си повярват, че магиите им са подействали и са те превърнали в човек, когото спокойно могат да пуснат отново на свобода.

Изглеждаше много лесно, докато Гласът го обясняваше. Почти сигурен си, че си разбрал всичко, защото Гласът го повтори толкова пъти, че можеш да възпроизведеш всичко само като затвориш очи и кажеш думите:

— Аз съм Гласът. Аз съм твоят Глас. Всичко, което ти казвам да правиш, е за твое добро. Аз съм твоят Глас. Това е планът. Слушай внимателно.

Тези думи отключват спомена. Само те са достатъчни — встъплението, след което записът започва да звучи в главата ти. Посланието е там, скътано дълбоко в мозъка ти. И все още звучи разумно. Така поне мислиш ти.

Но оттогава мина много време. Никак не е лесно да не продумваш ден след ден, седмици, месеци наред. Но ти се гордееш с упоритостта си, която ти помогна да издържиш. Защото има какви ли не смущения, които ти пречат да чуваш Гласа. Терапевтични сеанси, когато се налага да изключваш, за да не чуваш какви ги дрънкат истинските луди. Срещи с разни психиатри, които се опитват да те подмамят да проговориш. Да не говорим за писъците и крясъците, когато някой получи припадък. Или постоянните шумове в голямата дневна — телевизорът и музиката от радиото, които бръмчат в главата ти и те смущават.

Единственото, което ти помага да се пребориш с всички тези неща, е Гласът — и обещанието, че ще научиш кога е дошло времето. Тогава ще излезеш оттук, ще бъдеш отново на свобода и ще можеш да правиш това, което правиш най-добре.

Да убиваш жени.

„Трябва да ги откриеш още през първите шест часа след изчезването — в противен случай търсиш не жив човек, а труп. Открий ги през първите шест часа, в противен случай търсиш труп.“

Превърналият се в мантра принцип на издирването на изчезнали деца звучеше като присмех за инспектора от криминалната полиция Дон Мерик. В неговия случай бяха изминали вече шестнайсет часа и продължаваха да текат. А родителите на Тим Голдинг ги брояха. Брояха всяка минута, която ги разделяше все повече от мига, когато бяха зърнали за последен път сина си. На Мерик не му беше необходимо да полага усилия, за да си представи какво си мислят; и той беше баща и познаваше отлично атавистичния ужас, който връхлита всеки родител, открил внезапно, че детето му по необясними причини не е там, където би трябвало да бъде. В повечето случаи всичко оставаше само спомен след минути, когато детето се появеше отнякъде невредимо, обикновено дори доволно ухилено при вида на паниката на родителите си. Но такъв спомен, който оставя белези дълбоко в съзнанието.

А понякога облекчението не идваше. Не идваше внезапният прилив на гняв след появата на детето, прикриващ следите от смътните страхове. Понякога ужасът продължаваше, продължаваше безкрайно. Мерик разбираше много добре кошмарите, които щяха да крещят в съзнанието на Алистър и Шели Голдинг до момента, в който неговият екип откриеше сина им — жив или мъртъв. Знаеше всичко това и защото бе свидетел на същата агония, изживяна от Джери и Пам Льофевр, чийто син изчезна безследно преди повече от петнайсет месеца. Бяха претърсили канала, преровили парковете и пустеещите земи в диаметър от две мили, но така и не откриха следи от Гай.

Мерик беше работил по това разследване, затова и му възложиха случая Тим Голдинг. Разполагаше с необходимите познания, за да прецени дали между случаите съществуват статистически значими връзки. Но дори отвъд границите на познатото, отвътре го гризеше инстинктивното убеждение, че човекът, отвлякъл Гай Льофевр, сега е успял да вземе втора жертва.

Той се облегна на покрива на колата и огледа с бинокъла дългата извивка на насипа край железопътната линия. Всички налични служители на полицията бяха там и претърсваха проскубаната трева за най-малката следа от осемгодишното момче, изчезнало предната вечер. Тим си бе играл с двама приятели — някаква сложна игра с участието на въображаем супергерой — Мерик помнеше, че за известно време той бе идол и на собствените му синове. Приятелите на Тим били повикани от майка си, а Тим казал, че отива на насипа, за да наблюдава товарните влакове, които прекарвали по тази линия камък от каменоломната в покрайнините на града.

На две жени, които отивали на бинго и вървели по това време към автобусната спирка, им се сторило, че забелязват яркожълтата блуза с надпис „Брадфийлд Виктория“ между дърветата, растящи по билото на стръмния насип, откъдето се слизаше надолу към релсите. Това се бе случило към осем без двайсет. В полицията не бяха постъпили никакви други сведения за детето.

Лицето на момчето бе вече запечатано трайно в съзнанието на Мерик. Училищната снимка приличаше на милиони подобни, но междувременно Мерик би могъл да различи навсякъде пясъчнорусата коса на Тим, широката му усмивка и сините очи, присвити зад очила като онези на Хари Потър. По същия начин би могъл да различи навсякъде и Гай Льофевр. Чуплива тъмнокестенява коса, кафяви очи, лунички по носа и бузите. Седемгодишен, висок за възрастта си — за последен път го бяха видели да върви към занемарената горичка в края на Даунтаун Парк, на три мили от мястото, на което се намираше в момента Мерик. Това се случило към седем часа през една влажна пролетна вечер. Гай попитал майка си дали може да поиграе навън още половин час. Занимавал се с търсене на птичи гнезда и отбелязвал старателно находките си в карта на рехавата горичка. Два дни по-късно бяха намерили картата, смачкана на топка и захвърлена на двайсетина ярда разстояние от пресъхналия канал, свързвал някога временната железопътна станция със замлъкналите отдавна фабрики за производство на вълна. И това беше последното нещо, свързано с Гай Льофевр, видяно от някого.

А сега още едно момче сякаш се бе разтопило във въздуха. Мерик въздъхна и свали бинокъла от очите си. Щеше да се наложи да изчакат сутринта, за да завършат претърсването на района. Всички се бяха вкопчили в слабата надежда, че Тим може да е претърпял злополука, че лежи някъде ранен, на място, откъдето никой не може да го чуе. Но тази надежда вече бе угаснала. Мъчително беше усещането, че не разполагат с никакви следи. Явно бе време да прибегнат към проверка на обичайните заподозрени. Мерик знаеше от отдавнашен опит колко рядко се случваше такава проверка да даде резултат, но нямаше намерение да пропусне и най-малката възможност за откриване на улика.

Той извади мобилния си телефон и се обади на сержант Кевин Матюс.

— Кев? Дон е на телефона. Започвай да привикваш предполагаемите.

— Няма следи, така ли?

— Никакви. Пратих дори една група да проверят тунела, който е на половин миля нагоре по линията. Нищо. Време е да постреснем някои хора.

— В какъв обхват?

Мерик въздъхна отново. Зоната на действие на полицията в Брадфийлд обхващаше около четиридесет и четири квадратни мили — полицаите имаха грижата да защитават и служат на около деветстотин хиляди души. Според последните официални данни, които бе чел, в същата тази зона се подвизаваха около 3000 активни педофили. По-малко от десет процента от тях бяха реално регистрирани като сексуални престъпници — дори по-малко от пословичния връх на айсберга. Но не разполагаха с никакви други отправни точки.

— Да започнем в радиус от две мили — каза Мерик. — Нали знаеш, те предпочитат удобствата.

Но още докато говореше, той съзнаваше мъчително, че в наши дни хората изминаваха далеч по-големи разстояния отпреди, когато отиваха на работа, освен това работата на немалко хора изискваше от тях да бъдат постоянно на път, те все по-рядко пазаруваха само в квартала, където живееха — тоест познатата, обичайна зона, в границите на която се чувстваха удобно, бе значително по-обширна от зоната на движение на поколението на техните родители.

— Трябва все пак да започнем отнякъде — добави той с помръкнал от песимизъм глас.

Затвори телефона и се загледа към насипа, засенчил очи с ръка, за да ги предпази от слънцето, което обливаше с невинно сияние тревата и дърветата долу, в ниското. Наистина, слънчевата светлина улесняваше значително търсенето — но същевременно му се струваше някак неуместна, като че ли хубавото време бе оскърбление към мъката на семейство Голдинг. Това беше първият голям случай, който му възлагаха след скорошното повишение — а вече бе почти сигурен, че няма да е в състояние да представи резултати, които биха задоволили ръководството му, пък и него самия.

Доктор Тони Хил крепеше с усилие купчина папки в ръката, с която държеше и протритата си чанта. Той бутна вратата на факултетската канцелария. Имаше достатъчно време, за да успее да прегледа пощата си и да се заеме с писмата, които не можеха да чакат. Секретарката на катедрата по психология се появи от вътрешната стая, когато чу хлопването на вратата.

— Доктор Хил — каза тя. Гласът й звучеше неоснователно самодоволно.

— Госпожо Стират — поздрави Тони и пусна папките и чантата на пода, за да провери какво има в пощенската му кутия.

— Деканът никак не е доволен от вас — заяви Жанин Стират и кръстоса ръце върху внушителния си бюст.

— Така ли? И защо? — попита Тони.

— Заради снощния коктейл в чест на финансова къща „Сейнт Джеймсис Плейс“ — редно беше да присъствате.

Докато стоеше гърбом към нея, Тони извърна очи към тавана.

— Бях погълнат от работа и изобщо не усетих кога е минало времето.

— Те са основен спонсор на научната програма по поведенческа психология — каза с упрек госпожа Стират. — Много държаха да се запознаят с вас.

Тони награби купчината писма, без да си даде труда да ги подрежда, и ги натъпка в предния джоб на чантата си.

— Убеден съм, че са се забавлявали чудесно и без мен — каза той, събра и папките си и се упъти към вратата.

— Деканът очаква от целия академичен екип да подкрепя усилията му за събиране на средства, доктор Хил. От вас не се изисква кой знае какво усилие, трябва просто да отделите час-два от времето си…

— За да задоволявам болезненото любопитство на ръководния състав на някаква фондация, така ли? — сопна се Тони. — Честно казано, госпожо Стират, предпочитам да си запаля косата и да гася пламъците с чук.

Той успя да натисне дръжката на вратата с лакът и се измъкна навън, без да се обръща, за да оцени възмутеното изражение, което със сигурност се бе появило на лицето й.

Озовал се в кабинета си — сигурно, макар и временно убежище — Тони се отпусна на стола пред компютъра. Какво, по дяволите, търсеше той тук? Бе успял да потисне достатъчно дълго съмненията, които изпитваше към академичния живот, за да приеме поста на преподавател в университета „Сейнт Андрюс“, но след краткотрайното си и изпълнено с мъчителни преживявания пребиваване в Германия не съумяваше да си възвърне спокойствието. Нарастващото убеждение, че университетските власти са му предложили работа заради привлекателното присъствие на неговото име в рекламната брошура, също никак не му помагаше. Студентите се записваха, за да слушат лекциите на човека, чиито психологически профили бяха помогнали за залавянето на някои от най-прочутите серийни убийци в страната. А спонсорите настояваха да се наслаждават на безопасния, воайорски трепет от разказите за преживяванията му, които се опитваха да изкопчат от него. Дори да не бе научил нищо друго от работата си в университета, поне му бе станало окончателно ясно, че не става за циркова маймуна. Каквито и способности да притежаваше, безсмислената дипломатичност не бе сред тях.

Тазсутрешният сблъсък с Жанин Стират бе последният удар. Тони придърпа клавиатурата и се зае да съчинява писмо.

Три часа по-късно Тони си поемаше дъх с усилие. Беше вървял прекалено бързо и сега си плащаше. Приведе се и опипа тревата в краката си. Реши, че е достатъчно суха, и се отпусна на земята. Просна се по гръб и лежа така, докато сърцето му престана да се блъска в гръдния кош. После се поизправи, седна и се загледа с наслада в пейзажа. Така, както седеше на върха на хълма Ларго Ло, пред очите му се простираше устието на река Форт. Водите блещукаха под лъчите на слънцето в този ден на късната пролет. Оттук се виждаше чак до Бърик Ло — вулканичният праисторически конус беше близнак на хълма, на чийто връх се намираше неговата наблюдателница — двете възвишения бяха разделени от ширналото се на мили синьо-зеленикаво море. Погледът на Тони се плъзна по познатите гледки — тъпият, широк палец на скалата Бас, остров Мей, който наподобяваше гърбицата на кит, изплувал на повърхността, и в далечината смътните очертания на Единбург. В този край на графство Файф казваха така: „Ако остров Мей се вижда, значи ще вали. Ако не се вижда, значи вече вали“. Но днес сякаш нямаше никаква опасност да завали. Само тук–там петънцата на няколко облачета нарушаваха ясносиньото небе — като конци, изтеглени от пухкаво тесто за кифлички. Тази гледка щеше да му липсва, когато си заминеше оттук.

Но красивите гледки не можеха да бъдат оправдание за това, че бе загърбил истинското приложение на способностите си. Той нямаше академична нагласа. Първо и най-важно за него бе призванието му на клиничен психиатър, а след това работата му като профайлър. Оставката му щеше да влезе в сила в края на семестъра, значи разполагаше с два месеца, през които да реши какво смята да прави по-нататък.

Предложения за работа не му липсваха. Работата по някогашните му случаи не го бе направила любимец на традиционалистите в министерството на вътрешните работи, но тъй като наскоро бе участвал в разрешаването на един случай на територията на Германия и Холандия, имаше възможност да прескочи изискванията на британската бюрокрация. Сега вече и германци, и холандци, и австрийци го канеха да работи при тях като консултант. И то не само като консултант в случаи със серийни убийци, но и при разследването на други престъпни дейности, които напълно пренебрегваха съществуването на междудържавни граници. Предложенията бяха изкусителни. Дори само гарантираният минимален хонорар би му бил достатъчен, за да преживява. А освен това консултантската работа щеше да му осигури достатъчно свободно време, за да се върне поне отчасти към клиничната практика.

А не можеше да не мисли и за Карол Джордан. Както всеки път, когато тя се появеше в мислите му, умът му подплашено отбягваше срещата със спомена. Но той трябваше да намери някакъв начин да изкупи вината си за това, което се бе случило с нея — без тя да разбере, че това е целта му.

А досега не му бе дошла никаква идея как да осъществи това свое намерение.

Ден втори. А все още нямаше и следа от Тим Голдинг. С натежало сърце Мерик признаваше в себе си, че вече не търсят живо дете. Тази сутрин бе посетил Алистър и Шели Голдинг. Сърцето му се свиваше от спомена за моменталния проблясък на надежда в очите им, когато той влезе в спретнатата им викторианска къщичка. Веднага щом разбраха, че той не им носи никакви вести, погледите им помътняха. Страхът ги бе разял отвътре и не бе оставил нищо друго, освен безплодната надежда.

Мерик бе напуснал дома им потиснат и изпълнен с пустота. Хвърли поглед надолу по улицата и си каза с горчива ирония, че Тим Голдинг в известен смисъл бе станал жертва на „облагородяването“ на района. Семейство Голдинг живееха в Харистаун — някогашен работнически квартал, превърнал се в едно от модните предградия, след като заможни и предприемчиви млади семейства накупиха рушащите се сгради и се заеха да ги възстановяват. За сметка на това обаче изчезна усещането за общност. Старателните последователи на последните тенденции от списания за архитектура и вътрешно обзавеждане като „Хоум Фронт“ се интересуваха единствено от собствения си живот — животът на съседите изобщо не ги вълнуваше. Само преди десет години Тим Голдинг щеше да е добре познат на всички обитатели на тази улица и той също щеше да ги познава. В една лятна привечер повечето хора от квартала щяха да са наизлезли, кой на път към местната кръчма, кой към градината, или пък просто щяха да седят по праговете на къщите си и да бъбрят, наслаждавайки се на последните слънчеви лъчи. Самото им присъствие би опазило детето. Освен това всички биха забелязали появата на непознат, щяха да проследят минаването му и да се опитат да разберат накъде се е упътил. Но понастоящем в този час онези обитатели на Харистаун, които не се опитваха да забъркат някой екзотичен специалитет по рецептата на поредния нашумял телевизионен готвач в елегантните си нови кухни, са били в задните си градини, отделени от съседските с високи зидове, за да аранжират лехи в средиземноморски стил или да садят диви цветя в гръцки амфори. Мерик изгледа мрачно плътно затворените врати и прозорци и изпита копнеж по по-простичките времена. После тръгна обратно към временния щаб, уморен и в лошо настроение.

Екипът беше работил цяла нощ. Бяха разпитвали регистрирани педофили от района. Не бяха се добрали до никаква улика, която да помогне на придвижването на търсенето. Бяха се обадили двама души със сведението, че били забелязали бял форд транзит да преминава бавно по тесните улички горе-долу по времето, когато бе изчезнал Тим. За щастие един от тях си бе спомнил достатъчно цифри от номера, за да могат да го пуснат за проверка в полицейските компютри. Бяха успели да открият в района половин дузина микробуси, чиито номера съдържаха цифрите, и това вля нова енергия в диренето.

Но и тази следа увехна само след около два часа. Третият микробус от списъка бе собственост на фирма, снабдяваща клиентите си с органично произведени зеленчуци по домовете. Шофьорът се бе движил особено бавно, тъй като бил нов и не познавал още улиците в квартала. Това не би било достатъчно да го освободи от подозрения, но фактът, че бил съпровождан от петнайсетгодишната си дъщеря, която му помагала, за да припечели джобни пари, реши нещата.

Така че започваха отначало. Мерик пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се взря мрачно в таблото, окачено в работния център. То бе все още потискащо пусто. На този етап при търсенето на изчезнало дете обикновено започваше да приижда всякаква информация. Така бе станало например в случая с изчезването на Гай Льофевр, макар в крайна сметка всички постъпили сведения да се оказаха безполезни. Но кой знае защо сега нямаше прилив, а само една жалка струйка от сведения. Разбира се, имаше обичайните обаждания, които само им губеха времето — как някой видял Тим в експреса с някаква азиатка; друг пък го бе забелязал да влиза в „Макдоналдс“ в Тонтън заедно с мъж с прошарена коса; видян бе дори да си купува компютърни игри в Инвърнес. Мерик знаеше, че подобни сигнали не вършат никаква работа. Който и да бе отвлякъл Тим, надали щеше да го разхожда по улиците, та всеки да може да го види.

Мерик въздъхна. В мислите си вече не виждаше едно малко момче, което играе с приятелите си. Затвореше ли очи, пред него изникваше плитък гроб в гориста местност. Или проблясък на жълта футболна фланелка сред високата трева край някоя нива. Крак или ръка, щръкнали от някоя канавка, Господи, колко неспособен се чувстваше да се справи с тази задача!

Измъчваше съзнанието си с опити да измисли някакъв нов, по-различен подход, припомняше си хора, заемали преди него поста му, чудеше се какво биха предприели те на негово място. „Попай“ Крос сигурно щеше да е убеден, че похитителят е човек, когото вече имат картотекиран. Сигурно щеше да върти на шиш регистрираните педофили, надявайки се да изтръгне признание от някого. Мерик бе уверен, че е изчерпал този аспект на диренето, макар че подчинените му никога не биха си позволили да упражнят такъв натиск, с какъвто се бе прочул Попай. В наши дни този, който ползваше прекалено груби методи при разпит, поемаше голям риск. Съдилищата не проявяваха търпимост към полицаи, упражнили тормоз над психически нестабилни заподозрени.

Припомни си Карол Джордан и посегна към цигарите си. Тя несъмнено щеше да измисли някакъв съвсем нетрадиционен вариант. Умът й функционираше по начин, който Мерик изобщо не се надяваше да разбере някога. Той имаше коренно различна мисловна нагласа от нейната — сто години да минеха, не би получил някое от нейните внезапни вдъхновения. Но имаше нещо, което Карол би направила, и което би могъл да стори и той.

Мерик вдиша дълбоко дима и посегна към телефонната слушалка.

— Шефът тук ли е? — попита той, когато насреща се разнесе женски глас. — Искам да поговоря с него за Тони Хил.

Джон Брандън изкачваше стълбите на метрото, които извеждаха от спирка „Барбикан“. По мръсните жълтеникави тухли сякаш бе избила пот, дори циментът под краката му изглеждаше топъл и лепкав. Беше задушно, въздухът бе натежал от тежките, смесени миризми на много хора, събрани на едно място. Атмосферата не му осигуряваше подходяща подготовка за предстоящия тежък разговор.

Колкото и да се опитваше да се подготви за мига на срещата си с Карол Джордан, съзнаваше, че няма никаква представа какво го очаква. Знаеше със сигурност само две неща — че не може дори да предположи как се чувства тя след това, което се случи с нея; и че работата би била единственото й спасение.

Бе научил с ужас за нескопосано измислената мисия на агент под прикритие, която бе приключила с изнасилването ма Карол. Човекът, който му го съобщи, се бе опитал да подчертае значимостта на постигнатото в резултат на нейната работа — като че ли това би могло да уравновеси ужаса от онова, което й бяха причинили. Брандън бе прекъснал незабавно тези опити за рационални разсъждения. Познаваше изискванията, които трябваше да изпълнява човекът, издаващ заповеди. Бе посветил живота си на работата в полицията и бе достигнал върха, успявайки да съхрани повечето си принципи. Един от тях гласеше, че нито един служител не бива да бъде излаган на излишни рискове. Разбира се, опасността беше част от работата, особено напоследък, откакто пистолетите се бяха превърнали за представителите на някои обществени прослойки в същия моден аксесоар, какъвто бяха за други МР3-плейърите. Но съществуваше приемлив и неприемлив риск. А според Брандън Карол Джордан е била изложена на напълно неприемлив риск. Просто не можеше да приеме, че съществуваше цел, която би оправдала такива средства.

Но беше безсмислено да се гневи, след като това така или иначе бе станало. Виновниците бяха прекалено добре защитени, така че дори един началник на полицията не би могъл да смути особено съществуването им. Единственото, което Джон Брандън би могъл да стори сега за Карол, бе да й предложи спасителен пояс — възможност да се върне към професията, която тя обичаше. Карол бе вероятно най-добрият следовател, работил под негово ръководство, и инстинктът му подсказваше, че тя сигурно изпитва нужда да бъде отново на своя пост.

Беше обсъдил това с Маги, жена си, докато й разказваше за намеренията си.

— Какво мислиш ти? — попита я той. — Познаваш Карол. Смяташ ли, че ще приеме?

Маги се бе смръщила, разбърквайки замислено кафето си.

— Не би трябвало да питаш мен, а Тони Хил. В края на краищата, той е психолог.

Брандън поклати глава.

— Тони е последният човек, към когото бих се обърнал за съвет във връзка с Карол. Освен това той е мъж, и не може да осъзнае последиците от едно изнасилване така, както сигурно може една жена.

Маги изкриви устни, приемайки обяснението.

— Някогашната Карол Джордан би ти отхапала ръката. Но ми е трудно да си представя какво се е случило с нея след изнасилването. Някои жени просто рухват. За други станалото се превръща в превратен момент от живота им. Трети пък просто го загърбват и се опитват да се убедят, че изобщо не се е случвало. Тогава споменът се превръща в бомба със закъснител, която по всяко време може да им съсипе живота. Има жени обаче, които успяват да се справят с преживяното и да продължат напред. Ако трябва да изкажа предположения, бих казала, че Карол или ще погребе спомена, или ще се пребори с него. Ако е решила да го загърби, сигурно ще прави всичко възможно да се върне на работа, за да докаже на себе си и света, че с нея всичко е наред. Но ако наистина се опитва да направи това, ще представлява опасност за себе си и другите — не ти трябва такъв човек. Все пак… — тя помълча, — ако се опитва да се пребори с преживяното, може да успееш да я убедиш.

— Мислиш ли, че ще се справи? — тъжните кучешки очи на Брандън я загледаха обезпокоено.

— Тук важи същото, което обикновено се казва за политиците, не мислиш ли? Тъкмо хората, които най-много се натискат за тази работа, са последните, които би трябвало да я вършат. И аз не знам, Джон. Ще трябва да решиш, когато я видиш.

Това не беше особено успокоителна мисъл. Но междувременно Брандън бе получил неочаквана подкрепа. Предния следобед в кабинета му се бе появил инспектор Мерик от следствената полиция с молба за разрешение да включи Тони Хил в търсенето на изчезналия Тим Голдинг. Докато обсъждаха случая, Мерик бе казал с нещо близко до копнеж:

— Не мога да не мисля, че бихме се справили по-добре, ако инспектор Джордан още работеше с нас.

Брандън бе повдигнал вежди.

— Надявам се, не преживявате криза на увереността в собствените сили, инспекторе.

Мерик поклати глава.

— Не, господин Брандън. Знам, че правим всичко, което трябва да се направи. Работата е там, че инспектор Джордан има необичаен подход, по-различен от подходите на всички останали, с които съм работил. А при подобни случаи… е, понякога наистина на човек му се струва, че може да пропуска нещо.

Брандън знаеше, че Мерик е прав. А това бе още една причина да се опита да върне Карол към нейния свят. Той изправи рамене и се упъти към бетонния лабиринт, в чийто епицентър го чакаше Карол Джордан.

Джон Брандън бе потресен от промяната в Карол. Жената, която го очакваше да излезе от асансьора, застанала на прага, почти по нищо не приличаше на спомена, който имаше за нея. Би могъл спокойно да я подмине на улицата. Косата й бе подстригана съвсем различно — късо отстрани, а тежкият бретон беше сресан на една страна, така че формата на лицето й изглеждаше изменена. Но промяната в нея бе далеч по-дълбока. Плътта на лицето й сякаш се бе стопила, променяйки подреждането на равнини и хлътнатини. На мястото на интелигентната проницателност в погледа й се прокрадваше плаха предпазливост. Тя вече не излъчваше някогашната увереност, а нервно напрежение. Въпреки че беше топъл летен ден, беше облякла безформен пуловер с висока яка и широки панталони — в контраст с добре скроените, подчертаващи фигурата костюми, в които бе свикнал да я вижда Брандън.

Той спря на метър — два от нея.

— Карол, колко се радвам да те видя отново.

Карол не го посрещна с усмивка — само ъгълчетата на устните й трепнаха нервно и тя каза:

— Заповядайте, господин Брандън.

После отстъпи назад, за да му даде възможност да влезе.

— Няма нужда от официалности — каза Брандън, внимавайки да съхрани колкото може по-голяма физическа дистанция между себе си и нея, докато влизаше. — Доста отдавна вече не съм ти шеф.

Карол не отвърна. Поведе го към два дивана, поставени под ъгъл, откъдето през френските прозорци се разкриваше гледка към старата църква в средата на комплекса „Барбикан“.

Изчака, докато той седна, после предложи:

— Кафе, чай?

— Нещо студено. Много топло е днес — каза Брандън, разкопчавайки сакото на тъмния си костюм. Когато забеляза как тя застива, той спря на третото копче и се покашля.

— Минерална вода или портокалов сок?

— Най-добре вода.

Тя се върна с две чаши, в които газираната вода все още шумеше и изпускаше мехурчета, постави чашата на Брандън пред него и после се оттегли със своята на възможно най-далечното място на другия диван.

— Как си? — попита Брандън.

Карол сви рамене.

— По-добре, отколкото бях.

— Бях потресен, когато научих какво е станало, и много разстроен. Маги и аз… е, знам какво бих изпитал, ако с нея или някоя от дъщерите ни… Карол, просто не мога да си представя как се справяш с преживяното.

— Няма на какво да го оприлича — отвърна остро Карол и впери очи в него. — Бях изнасилена, Джон. Никое друго насилие не може да се сравни с това, освен водещото до смърт, а никой не се е върнал, за да каже какво причинява то.

Брандън прие упрека без възражения.

— Такова нещо не биваше да бъде допуснато.

Карол въздъхна дълбоко.

— Вярно е, аз самата допуснах грешки. Но истинската вина е у хората, които организираха операцията, без изобщо да ме уведомят за какво всъщност става дума. За съжаление не всички имат скрупули като теб — тя се извърна настрани и кръстоса крака. — Каза, че искаш да обсъдиш нещо с мен? — Въпросът й промени категорично темата.

— Така е. Не знам доколко си в течение с промените в нашите служби на север?

Карол поклати глава.

— Точно на това не съм обръщала внимание.

— Няма и причина да си се интересувала — каза той меко. — Но в своята мъдрост шефовете от министерството решиха, че Източен Йоркшир ангажира прекалено малко служители и трябва да се слее с друга централа. И тъй като ръководената от мен централа е по-малката от двете, които ще се слеят, аз съм този, който трябва да се откаже от ръководния си пост.

За първи път Карол прояви някакви признаци на оживление.

— Съжалявам, Джон. Ти беше добър началник.

— Благодаря ти. Надявам се да бъда такъв и занапред. Връщам се на стария фронт.

— В Брадфийлд?

Брандън забеляза как тялото й се отпусна леко. Каза си, че е успял да проникне през защитната черупка.

— Именно. Предложиха ми да оглавя полицията в Брадфийлд — обикновено мрачното му лице се сбръчка в усмивка. — И аз приех.

— Радвам се за теб, Джон — Карол отпи глътка от чашата си. — Сигурна съм, че ще се справиш там.

Брандън поклати глава.

— Не съм дошъл тук, за да си прося комплименти, Карол. Дойдох, защото имам нужда от теб.

Карол отклони поглед и впери очи в старите, сиви, каменни стени на църквата.

— Няма да стане, Джон.

— Изслушай ме. Не искам от теб да дойдеш и да седнеш зад някое бюро в централата. Искам да изградя оперативна група, която да се занимава само със сериозни престъпления, като в столичната полиция. Трябват ми два екипа от елитни детективи, които да бъдат винаги в готовност за тежките случаи. Те ще се занимават само с големите престъпления, с истински опасните престъпници. Ако има затишие, ще проверяват студени досиета.

Тя извърна глава към него и го изгледа преценяващо.

— И ти мислиш, че аз съм човекът, който ти трябва?

— Искам от теб да ръководиш оперативната група и да участваш в прякото командване на единия екип. Това е работата, която ти приляга най-добре, Карол. Да упражняваш твоето съчетание от интелект и инстинкт в сериозна полицейска работа.

Карол потърка тила си с ръка, студена от допира до чашата.

— Може би някога е било така — каза тя. — Но мисля, че вече не съм същата.

Брандън поклати глава.

— Тези неща не се променят. Ти си най-добрият детектив, работил под мое ръководство, макар да имаше случаи, когато рискуваше да престъпиш допустимите ограничения. Но и да си го правила, то е било в случаи, когато си се оказвала права. Имам нужда от такова ниво на умения и смелост в екипа си.

Карол се вторачи в пъстрия ориенталски килим на пода, сякаш можеше да разчете отговора в шарките му.

— Предпочитам да не приема, Джон. Прекалено много неща съм натрупала в досието си междувременно.

— Ще бъдеш на мое пряко подчинение. Никакви дребнави бюрократи няма да ни се месят. Ще работиш с някои от старите си колеги, Карол — хора, които знаят коя си и какво си постигнала. Никой от тях няма да прави прибързани оценки въз основа на слухове и полуистини. Хора като Дон Мерик и Кевин Матюс, хора, които те уважават — недоизказаното от него се разбираше от само себе си. Нямаше друго място, където Карол би могла да разчита да бъде приета по подобен начин и двамата отлично го съзнаваха.

— Това е много благородно предложение, Джон — очите му срещнаха нейните, потъмнели от безкрайна умора. — Но ми се струва, че заслужаваш нещо по-добро от усложненията, които ще последват, ако ме назначиш.

— Позволи ми аз да преценя това — отбеляза Брандън. Вродената му авторитарност надделя над проявяваната досега отстъпчивост. — Карол, твоята работа винаги се е покривала до голяма степен с личността ти. Разбирам защо не искаш да се върнеш в тайните служби; на твое място сигурно нямаше да искам да видя онези хора до края на живота си. Но полицейската работа ти е в кръвта. Прости ми, ако смяташ, че прекалявам, но наистина съм убеден, че няма да се справиш със себе си, ако не се върнеш към старата работа.

Очите на Карол се разшириха. Брандън се запита дали не е преминал границата на допустимото и зачака пристъпа на хаплива ирония, който в други времена със сигурност би си заслужил, независимо от високия си чин.

— Да не си разговарял с Тони Хил? — попита тя.

Брандън не можа да скрие изненадата си.

— Тони ли? Не, не съм говорил с него от… о, сигурно има повече от година. Защо питаш?

— Защото той казва същото — каза тя с равен тон. — Зачудих се да не сте го скроили заедно.

— Не, идеята беше изцяло моя. Но ти сама знаеш, че преценките на Тони обикновено са точни.

— Може и така да е. Но нито един от вас не може вече да се постави на моето място. Не съм убедена, че старите правила важат за мен, Джон. Не мога да взема решение сега. Трябва ми време, за да размисля.

Брендън пресуши чашата си.

— Имаш на разположение толкова време, колкото ти трябва — той се изправи. — Обади ми се, ако искаш да поговорим по-подробно — извади от джоба си визитна картичка и я постави на масата. Карол изгледа визитката така, сякаш можеше всеки момент да избухне в пламъци. — Уведоми ме, когато вземеш решение.

Карол кимна уморено.

— Ще го направя. Но не разчитай със сигурност на мен.

В изолираните отделения на болница „Брадфийлд Мур“ никога не цари тишина. Поне на нито едно от местата, където те допускат. Всички тези филми и телевизионни програми, които се въртят постоянно, те карат да си мислиш за единичните стаи с мека изолация, в които сигурно не прониква никакъв звук, но за да попаднеш в такава стая, трябва да си буйно луд — да крещиш с пяна на устата, да се опиташ да пречукаш някой от персонала, такива работи. И макар идеята да се озовеш на спокойно място да те привлича, преценяваш, че ще намалиш значително шансовете си за излизане оттук, ако разиграеш пристъп на буйна лудост само и само за да те заведат на тихо място, където можеш да чуваш по-ясно Гласа.

Когато те доведоха в „Брадфийлд Мур“, първоначално се опитваше да заспиш веднага щом щракването на ключалката подскажеше, че те затварят за през нощта. Но постоянно чуваше приглушени разговори, понякога и писъци или хлипане, шляпащи стъпки по коридорите. Тогава придърпваше тъничката възглавница около ушите си, за да изолираш шумовете. Това невинаги вършеше работа. Тези шумове с неуточнен произход те плашеха, караха те да се питаш дали пък вратата на стаята няма изведнъж да се отвори рязко и вътре да връхлети нещо, кой знае какво. Недостигът на сън те правеше неспокоен и напрегнат. На сутринта се чувстваше изтощен, очите ти смъдяха, сякаш имаше пясък под клепачите, ръцете ти трепереха като на някакъв шибан алкохолик. Но най-лошото от всичко бе, че в това състояние не можеше да настроиш сетивата си така, че да чуваш Гласа. Беше прекалено изнервен, за да откриеш начин да изолираш звуковия фон.

Трябваше да минат няколко седмици, няколко ужасяващи, кошмарни седмици, докато бавно функциониращият ти мозък се досети, че може би е по-добре да не се съпротивляваш, а да приемаш обстановката. Сега, когато светлините угаснат, ти лягаш по гръб, започваш да дишаш дълбоко, повтаряш си, че външните шумове са просто един нищо не значещ фон, на който няма смисъл да се обръща внимание. Рано или късно те изчезват като смущенията по радиото и те оставят насаме с Гласа. Устните ти се движат беззвучно, докато преживяваш отново чутото, и ти се озоваваш някъде другаде. Някъде, където се чувстваш добре.

Това е прекрасно. Вече си в състояние да възпроизвеждаш бавната градация, водеща до върховите ти постижения. Всичко е тук, пред теб, като на длан. Изборът на жертвата. Убеждаването. Завеждането й до мястото, което ти предстои да преобразиш с кръв. Тъпата им увереност, че тъпият Дерек не може да им причини нищо. И промяната в погледа им, когато ти се обърнеш с лице към тях и въплъщението на най-големите им страхове в ръка.

Възпроизвеждането никога не достига до самия финал. Но споменът за погледа им е достатъчен, всеки път. Преживяваш отново момента, когато осъзнават какво ги очаква, ужаса, който ги прави по-бели от мляко, и стисваш здраво пениса си. Извиваш гръб, тазът ти се движи на тласъци, устните ти оголват зъбите и свършваш. Тогава се разнася Гласът, звучен и тържествуващ, и те възхвалява за участието ти в пречистването.

Това е най-прекрасният миг в задушния, тесен свят, който обитаваш. Други хора може да не са на това мнение, но ти съзнаваш какъв късмет си имал. Единственото, което искаш сега, е да излезеш оттук и да се върнеш при Гласа. Нищо друго не би те задоволило.