Чуждото страдание

Втора част

Десет седмици по-късно

Той вече не помни кога чу за първи път Гласа. Сега вече се срамува, когато си спомня, че не можа незабавно да го разпознае. Струва му се невероятно, че е трябвало да мине толкова време, докато разбере. Защото той бе по-различен от всички останали гласове, които чуваше всеки ден. Не проявяваше раздразнение. В него не се долавяше нетърпение, задето той съобразяваше толкова бавно. Гласът не се отнасяше с него като с тъпак. Проявяваше уважение. Никой не се бе отнасял с уважение към него досега — сигурно и затова му трябваше повече време, за да разбере. Мина време, докато осъзнае какво му се предлага.

Сега вече не може да си представи живота без него. Това е като шоколада, алкохола или дрогата. Вярно, животът си върви и без тях, но кому е нужен такъв живот? Има си места и моменти, когато той знае, че ще го чуе: в гласовата поща на мобилния телефон; от минидисковете, които открива изненадващо в джобовете на якето си, или когато е сам в леглото, късно през нощта. Но понякога идва и съвсем изненадващо. Той долавя лек полъх по врата си и после го чува — Гласа. Първия път, когато се случи, едва не се напика от страх. Насмалко не провали всичко! Но сега вече знае. Когато е на обществени места, умее да реагира така, че никой да не се запита какво всъщност става.

Гласът му дава и подаръци. Е, да, има хора, които са му подарявали разни неща преди, но това са били все ненужни боклуци, от които са искали да се отърват, или употребявани вещи, които вече не са им били необходими. Гласът е нещо друго. Гласът му подарява неща, които са избрани специално за него. Подаръци, които са си още в кутиите и опаковките, купени с пари, а не крадени. Минидиск плейъра, джинсите на „Дизел“. Запалката „Зипо“ с медния релефен череп и кръстосани кости — толкова е приятно да ги потрива с палец! Видеокасетите, които развихрят фантазията му и го карат да си представя какво би направил с уличниците, които вижда по ъглите.

Когато попита защо получава тези подаръци, Гласът му отговори, че бил достоен за тях. Той не го разбра тогава, всъщност и досега не е наясно. Гласът каза, че трябвало да си ги заслужи, но много дълго време не му обясняваше как. Сигурно вината си беше негова. Бавно загряваше, винаги му трябваше доста време, докато се ориентира.

Но той винаги се стреми да се понрави. Откакто се помни, учи как да накара хората да се усмихват, да изпълни желанията им — това е най-добрият начин да си спести боя. Затова много внимаваше, когато Гласът започна да му дава уроци — знаеше, че ако не ядоса Гласа, той няма да го изостави. А той не иска Гласът да го напусне, защото когато го чува, се чувства добре. Не са много нещата, които са го карали да се чувства добре.

Затова слуша внимателно и се опитва да разбере. Сега вече знае всичко за отровата, която разпространяват момичетата по улиците. Знае, че дори тези, които са се държали мило с него, се интересуват от това, което могат да измъкнат. Това му звучи убедително; спомня си колко често са се опитвали с умилкване да получат от него нещо повече, но той не отстъпваше от равностойността на смачканите банкноти, които му пробутваха. Сега знае, че тези мръсници трябва да бъдат пречистени, и че той ще бъде част от това пречистване.

Няма да му се наложи да чака дълго. Всяка нощ, когато изгаси лампата, в тишината Гласът му описва какво ще се случи. Първоначално това го плашеше. Не беше убеден, че може да приеме мисълта, че сякаш самите стени му говорят. А и не вярваше, че може да направи това, което се искаше от него. Но сега, заслушан в Гласа в прехода между бодърстване и сън, той си мисли, че може и да успее. Полека, стъпка по стъпка, само така се достига до избраната цел. Така казва Гласът. А когато той започва да си представя всичко стъпка по стъпка, вижда, че в цялата работа няма нищо трудно. Трудното е само накрая.

Никога досега не е правил такова нещо. Но го е виждал на видео, отново и отново. Знае колко приятно му става, когато гледа. А Гласът твърди, че на живо е милион пъти по-хубаво. И това звучи убедително, защото всичко, което му е казвал досега Гласът, се е оказвало истина. А сега мигът настъпи. Ще се случи тази вечер.

Той едва сдържа нетърпението си.

Карол Джордан хвърли чантата си на седалката до шофьорското място и седна в сребристата лимузина среден клас, която бе избрала тъкмо заради безличния й вид. Пъхна ключа в стартера, но някак не можеше да събере сили да запали мотора. Господи, какво правеше всъщност? Дланите й бяха лепкави от пот, паника бе стегнала гърдите й. Как, по дяволите, си представяше, че ще влезе в залата и ще успее да влее у подчинените си желание за работа, след като устата й бе пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето?

Тя вдигна поглед към малките прозорчета, разположени високо на стената на подземния паркинг. Пред очите й преминаваха краката на минувачи, бързащи за работа. Лъскави, елегантни мокасини, протрити обувки, ниски и високи токчета. Крака в панталони, джинси, плътни черни чорапи и фини, прозрачни чорапи в телесен цвят. Всички бързаха към центъра, приемаха началото на работния ден като нещо естествено. Защо и тя не можеше да бъде като тях?

— Я се стегни, Джордан — измърмори тя под нос, завъртя ключа и моторът изръмжа. Нали не й предстоеше да се изправи пред непознати? Екипът й не беше многоброен и всеки от подчинените й бе избиран лично от нея и Брандън. Повечето бяха хора, с които бе работила и преди, хора, за които бе убедена, че я уважават. Или поне навремето я бяха уважавали. Надяваше се, че все още им вдъхва достатъчно респект, за да не се подадат на изкушението да я съжаляват.

Карол изкара колата от гаража на улицата. Всичко бе толкова познато и все пак толкова различно. Преди, когато живееше и работеше в Брадфийлд, живееше в голям апартамент в подпокривното пространство на някогашна складова постройка — това жилище бе нейното орлово гнездо, оттам тя се чувстваше едновременно част от града, за чиято сигурност се грижеше, но бе и в състояние да го наблюдава отстрани. Когато отиде да работи в Лондон, продаде апартамента на брат си и приятелката му. Сега отново обитаваше това жилище, но този път като кукувица, натрапила се в гнездото на Майкъл и Луси. Те бяха променили почти всичко в апартамента и това караше Карол да се чувства съвсем не на място. Навремето тя би свила рамене и пропъдила това усещане със съзнанието, че има поне едно място, където се чувства у дома — мястото, на което работеше. Това, от което се боеше днес обаче бе, че и на работното си място ще се чувства също толкова чужда, както и у дома.

Дори самият Брадфийлд беше едновременно добре познат и чужд. Когато бе живяла и работила тук преди, бе се постарала да опознае града добре. Бе посещавала местния музей в опит да си изясни силите, въздействали върху оформянето на Брадфийлд през вековете, пътя му от малко селище на овчари и тъкачи до оживен търговски център, съперничещ си с Манчестър за титлата „северна столица на империята“ по времето на кралица Виктория. Бе научила за упадъка на града в следвоенната епоха, както и за повторното му съживяване от прилива на няколко имигрантски вълни в края на миналия век. Бе опознала архитектурата му, бе се научила да оценява следите от италианския стил при по-старите сгради; бе се опитвала да разбере органичното развитие на града, да си представи това, което бе унищожено от грозните бетонни блокове, строени през шейсетте години, и от търговските центрове. Бе успяла постепенно да създаде карта на града в мислите си, бе го кръстосвала през всеки свободен момент — пеш или с кола, така че още в момента, когато я повикаха на някакъв адрес, да бъде наясно в каква обстановка й предстои да се озове.

Но тази сутрин някогашните познания сякаш бяха напуснали Карол. В нейно отсъствие нови маркировки бяха плъзнали като гъби, принуждавайки я съвсем неочаквано да се съсредоточи в шофирането и пътя, който избираше. Би предположила, че отиването с кола до полицейската централа ще бъде за нея почти автоматично действие. Само че пътят й отне два пъти по-дълго време от това, което бе очаквала, и когато най-сетне навлезе в паркинга, я обзе облекчение. Карол се движеше бавно покрай маркираните места в паркинга, докато забеляза със задоволство, че поне едно от обещанията на Джон Брандън бе изпълнено. На едно от малкото все още празни места бе написано „инспектор Джордан“ — явно съвсем наскоро, защото боята бе още прясна.

Докато влизаше в участъка, я обзе усещане за нещо вече преживяно. Тук поне като че ли нищо не се бе променило. Фоайето, в което се влизаше през задния вход, миришеше все така на застоял цигарен дим и пържено от стола, който се намираше на долния етаж. Каквито и козметични промени да бяха осъществени в представителните части, никой не бе възлагал на специалисти да направят този вход по-привлекателен. Стените бяха боядисани във все същото индустриално сиво, на таблото за съобщения висяха пожълтели от старост бележки, може би същите, които бе видяла за последен път преди години. Карол застана пред гишето, кимна за поздрав и каза на полицая, който седеше вътре:

— Аз съм инспектор Джордан, започвам работа в специалния екип към отдел „Убийства“.

Полицаят, човек на средна възраст, прокара ръка по ниско подстриганата си, сивееща коса и се усмихна.

— Добре дошла — каза той. — Асансьорът е в края на коридора, качете се на третия етаж. Вие сте в стая 316.

— Благодаря — Карол успя да се усмихна едва-едва в отговор и се обърна, за да бутне входната врата към коридора, когато чу бръмченето, сигнализиращо автоматичното отваряне. Изправи несъзнателно рамене, вирна брадичка и тръгна забързано към дъното на коридора, без да обръща внимание на някой и друг любопитен поглед, отправен й от униформените полицаи, с които се разминаваше.

На третия етаж обаче бе правен опит за освежаване, след като тя бе напуснала. Долната част на стените беше боядисана в бледолилаво, а нагоре, до тавана — в сивобелезникаво. Някогашните дървени врати бяха подменени с нови, от стомана и стъкло, матирано по средата, така че минаващият по коридора трудно би могъл да разбере какво точно става в стаите. Застанала пред вратата на номер 316, Карол си каза, че обстановката напомня повече на рекламна агенция, отколкото на полицейски участък.

Тя си пое дълбоко дъх, бутна вратата и влезе. Посрещнаха я няколко любопитни погледа, после лицата на хората срещу нея разцъфнаха в усмивки. Първи скочи на крака Дон Мерик, отскоро повишен в чин инспектор. Той беше работил с Карол по първия й случай със серийни убийства — случаят, който доказа на интересуващите се от този въпрос, че тя има необходимите заложби да доведе такова разследване докрай. Дон бе човек, на когото винаги можеше да се разчита — съзнанието за това изпълваше Карол с благодарност, докато той прекосяваше стаята, за да се ръкува с нея.

— Чудесно е, че сте отново при нас — той се пресегна и обхвана с дланта на свободната си ръка лакътя й, докато се ръкуваха. Въпреки че бе едър и доста по-висок от нея, тя установи със задоволство, че допирът му не я притеснява. — Очаквам с нетърпение да работим отново заедно.

Сержант Кевин Матюс бе застанал точно зад Мерик. Кевин бе успял да се реабилитира след една невероятно глупава постъпка, която едва не му струва кариерата. Макар именно тя да бе човекът, разкрил измамите му, Карол забеляза с удоволствие, че той като че ли си бе възвърнал увереността. Беше прекалено добър следовател, за да пропилее възможностите си в неангажиращите съзнанието задачи на униформен полицай. Карол се надяваше споменът, че някога имаха еднакъв чин, да не го дразни прекалено много.

— Кевин — каза тя приветливо. — Радвам се да те видя отново.

Бледата, осеяна с лунички кожа на лицето му пламна и той отвърна:

— Добре дошли отново в Брадфийлд.

Междувременно другите се бяха струпали около нея.

— Хубаво е да ви види отново човек, шефе — разнесе се женски глас някъде отзад. Карол се извърна и забеляза слабата фигурка на Пола Макинтайър, която я гледаше усмихнато. Следовател Макинтайър бе изпълнявала периферни задачи за екипа, разкрил психопата, който бе убил жестоко четирима млади мъже. По онова време тя само помагаше по съвместителство, но Карол не бе забравила, че Пола никога не пропускаше и най-незначителните подробности, и че имаше изключително добър подход при разпита на свидетели. Според Брандън тя междувременно се бе утвърдила като един от най-добрите специалисти по разпити в градската полиция. Карол съзнаваше отлично какво голямо значение имаше това умение при разследване на убийство, където никой никога не разполагаше с излишък от време. Умението да измъкнеш от свидетеля всичко, което знае, на определен етап можеше да бъде равностойно на спасяването на човешки живот.

Пола побутна напред тъмнокож мъж, който дотогава бе стоял зад нея.

— Следовател Еванс — каза тя. — Сам, това е главен инспектор Джордан.

Карол протегна ръка. Еванс сякаш се колебаеше дали да я поеме, а докато се ръкуваха, избягваше погледа й. Карол го огледа набързо, за да си състави някаква представа за него. Не беше много по-висок от нея; сигурно едва бе успял да покрие изисквания минимум за ръст при служба в полицията. Ситно къдравата му коса беше ниско подстригана, а чертите му по-скоро характерни за бялата раса, отколкото типично африкански. Кожата му имаше цвят на карамелизирана захар, а заострената къдрава брадичка му придаваше зрелост, която не хармонираше с гладкото, младежко лице. Тя си припомни бележките на Брандън за него: „Мълчаливо момче. Но когато наистина има какво да каже, не се притеснява да говори. Умен е и има способността не само да събира информация, но и да извлича от нея тъкмо това, което е необходимо. Има амбиция да стигне до върха, но я прикрива умело. Това означава, че ще е готов на всичко, за да ти бъде от полза“.

Явно щеше да се наложи да приеме преценката на Брандън на доверие.

Само една фигурка стоеше малко по-назад. По лицето на следовател Стейси Чен трептеше слаба, малко насилена усмивка. Тя беше непознатата величина. В наши дни всяка работна група имаше нужда от компютърен специалист, от човек, който да е в състояние да овладее обемите натрупвана информация. Карол бе помолила Брандън да й препоръча подходящ човек, и след двайсет и четири часа той предложи Стейси. „Има магистърска степен по информатика, справя се великолепно със системата и умее да извлича максимална полза от информацията. Не е общителна, но съзнава необходимостта да не се дели от хората, с които работи. Освен това и тя е амбициозна“.

Карол помнеше добре това усещане. Амбицията я бе напуснала в Берлин заедно с човешкото й достойнство, но тя не бе забравила изгарящото желание да се добереш до по-горното стъпало на професионалната йерархия. Карол заобиколи Еванс и подаде ръка на Стейси.

— Здравей. Ти трябва да си Стейси. Радвам се, че ще работим заедно.

Кафявите очи на Стейси не се откъсваха нито за миг от лицето на Карол.

— За мен това е изключително ценна възможност — отвърна тя. В гласа й се долавяше силен лондонски акцент.

Карол се огледа.

— Един човек липсва — отбеляза тя.

— О, да — отвърна Мерик. — Следовател Крис Дивайн. Вчера получихме известие, че са открили на майка й рак — последна фаза. Помоли за разрешение да остане за известно време в лондонската полиция. Шефът се съгласи.

Карол поклати глава, обзета от леко раздразнение.

— Хубава работа. Още не сме започнали, а вече сме в непълен състав.

Озърна се отново, този път за да види по-добре помещението. Вътре имаше шест бюра с компютри. На едната стена висяха бели и коркови табла, имаше и шрайбпроектор. По-голямата част от стената до вратата бе заета от голяма карта на Брадфийлд. На прозорците на отсрещната стена имаше вертикални щори, които предотвратяваха изкушението да се разсейваш, съзерцавайки пейзажа. Стаята беше с прилични размери; нито прекалено малка, нито пък толкова просторна, че да се чувстват неуютно. Карол реши, че върши работа.

— А къде е моят кабинет, Дон?

Мерик посочи към две врати в далечния край на стаята, които водеха към две други помещения.

— Избирайте. И двете стаи са празни.

Тя си каза, че нито една от двете не гарантира кой знае каква самостоятелност. Избра все пак тази, чиито прозорци гледаха към външния свят, а после се обърна към Мерик, който я бе последвал.

— Повикай човека, който се занимава с поддръжката. Искам да постави щори на вътрешния прозорец.

Мерик се ухили.

— Не искате да ви виждаме, когато редите пасианс на компютъра, а?

— Откровено казано, предпочитам „Фрий Сел“. Имам нужда от половин час, за да си подредя нещата, и после ще се съберем да поговорим.

— Няма проблеми — той се измъкна от стаята, оставяйки я сама. Карол бе обзета от облекчение. Включи компютъра си, но само след секунди видя, че към нея се насочва Еванс с куп папки в ръце. Тя скочи, за да му отвори вратата.

— Какво е това?

— Текущите разследвания — последните случаи. Донесоха ни ги вчера следобед. Предполага се, че трябва да работим по тях, докато възникне нещо по-сериозно.

Карол почувства вътрешно оживление. Най-сетне нещо, върху което ще може да съсредоточи мислите си. Нещо, което може да пропъди демоните — или поне да ги накара да замлъкнат за малко.

Ейдън Харт оглеждаше предпазливо човека, седнал насреща му. Той знаеше, че немалко негови колеги го считат за прекалено млад, за да заема поста клиничен директор на болницата „Брадфийлд Мур“, но бе достатъчно уверен в способностите си, за да отпише неодобрението им като продукт на завист и разочарование. Знаеше, че нито един от тях не може да му бъде съперник в професионално отношение.

Но новоназначеният колега беше от съвсем различна категория. Доктор Тони Хил имаше блестяща репутация, но същевременно се говореше, че с него не се работи лесно. Не спазваше никакви правила, освен тези, които сам приемаше за важни. Беше единак, работеше в екип само в случаите, когато сам подбираше сътрудниците си. У хората, с които бе работил, бе предизвиквал възхищение и раздразнение в еднакви размери. Когато Тони Хил подаде молба да бъде назначен в болницата, първият порив на Ейдън Харт бе да откаже. В „Брадфийлд Мур“ имаше място само за една звезда — и това бе той.

После обаче размисли. След като Хил кандидатстваше за работа на половин работен ден, извършваната от него работа можеше да се насочва и контролира. Евентуалните му успехи можеха да се представят по-скоро като заслуги на самия Харт — директорът — визионер, опитомил единака. Перспективата беше съблазнителна. Можеше да си създаде името на човека, убедил изключителния специалист Тони Хил да се върне към клиничната практика. Бе успял да се убеди, че пациентите може и да имат полза от прочутите таланти на Тони Хил да се вживява в състоянието им, но че основната полза ще бъде за самия Харт. Тези идеи се утвърдиха, когато се запозна лично с Хил. Ейдън Харт, който беше довел до съвършенство способността си да се облича, за да прави впечатление, установи, че това определено не е една от силните страни на Хил. Мъжът, който седеше срещу него, бе невисок, зле подстриган, с кафяви обувки, черен панталон и зеленикаво сако от туид, чиито ръкави бяха протрити по краищата. С такъв вид нямаше никакъв шанс да предизвика сензация в средите, към които се целеше самият Харт. Хил сякаш се притесняваше от популярността, която му бе донесло сътрудничеството с полицията, и подчертаваше, че няма никакво желание отново да предизвиква публичен интерес. С каквото и профилиране да му предстоеше да се занимава, искаше да върши работата си или зад затворената врата на кабинета, или далеч зад граница. Настоятелното му желание да се върне към клиничната практика бе почти трогателно.

При първата среща Харт бе обзет от самодоволното убеждение, че най-доброто решение би било да рискува, назначавайки Тони Хил. Кой знае как, бе пропуснал да забележи какъв остър интелект гореше в погледа му, не бе доловил харизматичното излъчване, което обгръщаше мъжа срещу него като добре скроен костюм. По-късно Харт не можеше да си обясни как бе пропуснал да отбележи тези неща — освен ако, разбира се, Хил съзнателно не бе прикрил тези си качества, с цел да направи съвсем различно впечатление. А тази мисъл бе много обезпокояваща. Харт предпочиташе да вижда себе си в ролята на аналитика. Смущаваше го представата, че този път самият той е бил изигран от по-добър специалист по разчитането на човешкото поведение. Не можеше да пропъди подозрението, че може да е обект на анализ за тези удивително сини очи, които сякаш поглъщаха и най-дребната подробност от езика на тялото му. Не му бе приятна мисълта, че ще се наложи да следи внимателно всяка своя дума и всяко свое движение в присъствието на новия си подчинен. Ейдън Харт си имаше своите тайни и никак не му се искаше Тони Хил да започне да рови близо до тях.

Подозренията му надали се дължаха на параноя. Хил бе в болницата само от около час, а вече беше успял да изиграе успешно първата си карта. Беше разбрал кой е последният постъпил пациент и сега седеше срещу Харт, небрежно поставил глезена на единия си крак върху коляното на другия, и доказваше недвусмислено, че най-добре ще е той първи да се заеме с новия. Ставаше дума за случай, който даваше повод за публикации в уважавани специализирани издания — следователно Хил вече претендираше за място в територията, която Харт би предпочел да запази изключително за себе си.

— В края на краищата — казваше Хил, — щом става дума за новоприет пациент, съвсем естествено е аз да се заема с него. Така няма да се налага да повтарям неща, свършени вече от друг. Освен това няма да подразня някой от колегите, задето вземам негов пациент.

— Случаят е доста рисков като за начало — отвърна Харт с престорена загриженост, — все пак отдавна не си практикувал.

Устата на Тони трепна в едва забележима усмивка.

— Рисковите случаи са моя специалност, Ейдън. Няма да отречеш, че имам съвсем пряк опит именно с хора, които убиват по причини, определяни обикновено като лудост.

Харт се поразмърда на стола си и разпери ръце в жест, който говореше, че снема от себе си всякаква отговорност.

— Така да бъде. Ще очаквам с нетърпение първоначалния ти доклад.

Карол стоеше, облегната на таблото за съобщения, и чакаше подчинените й да заемат местата си. После пристъпи по-близо до тях и седна на едно от бюрата.

— Преди да започнем работа, трябва да ви кажа нещо — заяви тя, опитвайки се да изглежда доста по-спокойна, отколкото се чувстваше. — Знам как се разпространяват слуховете в нашата работа и съм убедена, че всеки от вас е чул някаква версия на нещата, които се случиха с мен наскоро.

Съдейки по опитите на мъжете да проявят престорен интерес към нещо встрани от нея, Карол разбра, че предположенията й са основателни.

Дон Мерик се бе вторачил в пода.

— Никой от нас не се интересува от клюки — заяви той. — За нас са важни резултатите. А вашето досие говори само за себе си.

Бледа усмивка прекоси за миг лицето на Карол.

— Благодаря, Дон. Независимо от това, ако искаме този екип да заработи, необходима ни е атмосфера на честност и откритост. Това, което се случи с мен, бе породено именно от лъжи и потайност. Нямам намерение да работя отново в такава среда — тя вдигна поглед, забеляза, че е успяла да прикове вниманието им и продължи.

— Бях избрана да работя като агент под прикритие в операция, която ме изложи на извънредно голяма опасност. Тъй като шефовете ми не бяха говорили с мен открито, не бях в състояние да си осигуря необходимата защита. В крайна сметка станах жертва на изнасилване — тя чу как някой си пое рязко дъх, но не можа да прецени кой от всички. — Не очаквам от вас да се държите с мен като с болна. Това, което ми се случи, няма да се отрази на начина, по който си върша работата. Но преживяното ме направи много чувствителна на тема лоялност. Този екип ще заработи само ако всеки от нас поставя на първо място общата работа. Не ми трябват търсачи на слава. Така че ако някой от вас има проблеми в това отношение, сега е моментът да напусне.

Карол огледа подчинените си един по един. Стейси и Еванс изглеждаха учудени, но всички останали кимаха в знак на съгласие.

Карол се изправи и взе най-горната папка от купа.

— Добре тогава. А сега, докато не ни възложат нещо специално, от нас се очаква да преглеждаме всички неприключени следствия по неразрешени случаи. Дали са ни две убийства, едно изнасилване, два въоръжени грабежа, поредица от палежи и две отвличания на деца. Искам през следващите няколко дни всеки от вас да прегледа по три от тези случаи. Дон, изработи някаква схема, според която да не остане непрегледано досие. Включи и мен в списъка — след като сме с един по-малко, ще попълня липсата. За всяко досие искам от вас предложения как да постъпим, за да задвижим нататък следствието. После, когато всички сте готови със списъците, ще се съберем, ще обсъдим всички идеи и ще преценим кои случаи са най-обещаващи, за да продължим следствията по тях. Някакви въпроси?

Кевин вдигна ръка.

— Забранено ли е пушенето в офиса?

Пола изпъшка.

— Пушенето е забранено в цялата сграда, Кевин.

— Да, но това не означава, че не може да има места, определени за пушене, нали? Така де, какъв смисъл има да се инсталират климатици, ако не ги накараме да поработят?

— Цигареният дим се отразява зле на компютрите — подчерта Стейси.

— Може да отделим един ъгъл — предложи Еванс. — Точно под климатика.

Докато спорът продължаваше, Карол почувства първите трепети на завръщането. Дори ако изключим вдигането на адреналина по време на работата по някой случай, тъкмо този спор я накара да почувства, че се е върнала там, където й е мястото. Безсмислените спорове за незначителни подробности правеха живота търпим — това беше запазена марка на службата в полицията.

— Решете въпроса сами — прекъсна ги тя категорично. — На мен ми е все едно, винаги мога да затворя вратата на кабинета си. — О, имам една работа за теб, Сам…

Той вдигна учудено очи.

— Да, шефе?

Размърда се на стола си, извръщайки се леко встрани. Беше движение на човек, избиращ несъзнателно посоката на движение, преди още да е решил как да реагира.

— Обиколи магазините наоколо и купи чайник, кафеварка и дванайсет чаши — тя видя как погледът му застина, докато осмисляше думите й. — Трябва ни чай, някакво прилично кафе, захар и мляко. О, също и бисквити. И без това няма да бъдем обект на особено добри чувства долу в кафенето, тъй като се занимаваме със случаи, които някои от колегите са отчели като свои провали. Най-добре ще е да се окопаем тук.

— Може ли да купим „Ърл Грей“? — питането на Стейси звучеше по-скоро като нареждане, отколкото като молба.

— Защо не — каза Карол и тръгна обратно към кабинета си.

Вече беше успяла да научи нещо — Еванс не обичаше да изпълнява поръчки, които сигурно окачествяваше като слугинска работа. Или считаше, че това са женски задължения, или приемаше за унизително с това да се занимава човек с неговите способности. Карол запамети информацията — можеше да й бъде от полза по-нататък. Почти бе стигнала до прага на кабинета си, когато я настигна възмутеният глас на Мерик.

— Госпожо Джордан, бихте ли ми казали защо папките за Тим Голдинг и Гай Льофевр също са тук?

Карол се извърна рязко.

— Кой…

Забеляза, че и стаята внезапно е настанало пълно мълчание. Погледът на Пола бе някак неуверен, докато израженията на останалите варираха от изненада до неверие.

Дружелюбното лице на Мерик се бе изопнало.

— Тим Голдинг е осемгодишното момче, което изчезна преди около три месеца. Гай Льофевр изчезна безследно петнадесет месеца преди това. Обърнахме наопаки града, за да ги търсим. Дори поръчахме на Тони Хил да състави профил на похитителя, но и от това нямаше никаква полза.

Сега беше ред на Карол да се изненада. Тони не бе споменал пред нея нищо за профилиране, още по-малко пък в Брадфийлд. Но пък той наистина бе станал неестествено мълчалив, откакто бяха обсъждали дали тя да приеме предложението на Джон Брандън. Той я беше окуражавал да приеме, но откакто тя го уведоми за решението си да започне работа, писмата му, които получаваше по електронната поща, станаха странно равни и безлични — като че ли съзнателно искаше да я остави да се оправя сама.

— Какъв е проблемът, Дон? — попита тя.

— Тим Голдинг беше мой случай — каза той гневно. — Освен това съм работил и по случая Гай Льофевр. Не сме оставили неразработен вариант.

— Нали сега разбираш защо ще бъдем най-ненавижданият отдел — отвърна кротко Карол. — Тук има поне половин дузина други служители, които кипят от гняв, защото разследванията, които не са съумели да приключат, са прехвърлени на нас. Не бих се учудила, ако са ни възложили умишлено случая Тим Голдинг — за да ни държат в напрежение. И макар да съм убедена, че сте направили всичко по силите си, ще работим и по този случай така, както по останалите.

Мерик започна намръщено:

— Независимо от това…

— В нашите среди със сигурност има хора, които ще се радват, ако се провалим. Ако се подадеш на раздразнението, Дон, просто им даваш козове в ръцете — тя му отправи най-топлата си усмивка. — Имам вяра в теб, нали иначе нямаше да бъдеш тук сега. Но никой от нас не е застрахован от пропуски, колкото и да сме убедени, че сме проследили всички възможни улики. Затова и не искам тези от нас, които преглеждат въпросните случаи, да се въздържат от коментари, за да не те обидят. Нали казах преди малко — никакви тайни, никакви лъжи.

Карол не изчака реакцията му. Влезе в кабинета си, но остави вратата отворена. Дали това не бе първият сигнал, че някой се опитва да подкопае работата на поверения й екип — а по съвместителство и работата на новоназначения началник на полицията? Съзнаваше, че напоследък е прекалено склонна да проявява недоверие, но предпочиташе да е свръхпредпазлива, отколкото поради недоглеждане да допусне някой да ги провали. Ако наистина си бяха поставили за цел да им попречат, не можеше да става дума за параноя.

Едва бе седнала зад бюрото си, и Дон Мерик се появи на прага с папка в ръка.

— Може ли да поговорим, госпожо Джордан?

Карол посочи с глава стола за посетители. Дон седна, притиснал папката към гърдите си.

— Тим Голдинг — каза той.

— Разбрах, Дон. Просто предай случая.

Той притисна папката още по-силно към себе си.

— Работата е там, че…

— Разбирам. Ако някой ще се рови в твоя случай, по-добре да съм аз, отколкото някой от новите — Карол протегна ръка.

Дон се размърда колебливо на стола и й подаде папката.

— Нямаше какво повече да се направи — поде той. — Все едно, че постоянно се удряхме в стена. Дори не бяхме в състояние да подадем достатъчно данни на Тони Хил, за да успее да състави профил, който да ни върши работа. Той сам каза, че така само пилеем излишно средства. Но не можах да се сетя за никаква друга възможност. Затова и папката се озова в списъка на студените досиета толкова скоро след началото на следствието.

— И аз се питах защо е станало така. Стори ми се, че палката прекалено рано е отишла на лавицата на безнадеждните.

Дон въздъхна.

— Просто нямаше какво друго да правим с нея. Възложил съм все пак на двама следователи да следят евентуални развития и да запушват устата на журналистите, ако решат да се заядат с нещо. Но вече от месец няма никакво движение по случая — той целият излъчваше потиснатост, от увисналите рамене до тъжния кучешки поглед.

Видът му предизвика прилив на съчувствие у Карол.

— Остави папката при мен, Дон. Не ми се вярва да забележа какъвто и за било пропуск.

Той стана. Изражението му бе все така натъжено.

— Работата е там, че си спомням колко ми се искаше да бъдете тук, когато започнах да работя по случая. Искаше ми се да мога да ви представя данните. Вие винаги сте успявали да погледнете на нещата от съвсем различен ъгъл.

— Нали знаеш какво казват хората, Дон? Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне.

Тони Хил се приведе напред и се загледа внимателно през прозорчето. На стола, чиито крака бяха завинтени за пода, седеше спретнат, оплешивяващ мъж. Изглеждаше към петдесетте, но спокойното му изражение бе изгладило бръчките, вкопани в лицето му от възрастта. За миг, кой знае защо, Тони си представи детска близалка, плътно увита в целофан.

Имаше нещо неестествено в пълната му неподвижност. Повечето от пациентите, с които Тони си бе имал работа, се затрудняваха да седят неподвижно, камо ли пък напълно спокойно. Постоянно нервничеха, подскачаха на местата си, пушеха непрекъснато или чоплеха нещо по дрехите си. Но неподвижността на този човек — Тони погледна към бележките си — направо предизвикваше асоциации с дзен-будизма. Тони отново хвърли поглед на бележките, припомняйки си прочетеното предната вечер. Поклати глава, потискайки гнева, надигнал се у него при мисълта за глупостта, проявена от някои колеги. После затвори папката и тръгна към стаята за разговори с пациентите.

Забеляза колко по-жизнена е походката му — дори на такова кратко разстояние. Психиатричната лечебница „Брадфийлд Мур“ определено не предизвикваше асоциации със задоволство, но тя осигури на Тони именно задоволство — за първи път от месеци насам. Беше излязъл отново на полесражението, отново се бе озовал в света на хората с объркани мозъци — там, където му беше мястото. Въпреки постоянните му опити да привикне към поредица от маски, които биха му помогнали да се слее с множеството, Тони знаеше, че в света отвъд мрачните стени на „Брадфийлд Мур“ се чувства като чужденец. Не му се искаше да анализира прекалено отблизо корените на това чувство; така стигаше до заключения за самия себе си, които не му бяха много приятни. Все пак, невъзможно бе да отрече, че прилагането на способността за съпреживяване придаваше смисъл на живота му. За него нищо не можеше да се сравни с мига, когато успееше да намести разпилените частици на чуждото съзнание, да проникне в заплетените мисли на другия. Наистина, съвсем честно, за Тони това преживяване си оставаше несравнимо.

Бутна вратата на стаята и се разположи на стола срещу човека, който представляваше за него поредното предизвикателство. Том Стори остана неподвижен — само очите му се насочиха към Тони и срещнаха неговите. С едната си ръка пациентът държеше дебело обинтованата китка на другата — мястото, където допреди няколко дни бе имало ръка. Тони се приведе напред и придаде на лицето си израз на съчувствие.

— Аз съм Тони Хил. Съчувствам ви за претърпяната загуба.

Очите на Стори се разшириха от учудване. После той изсумтя презрително.

— Какво имате предвид — ръката или децата ми? — отвърна той кисело.

— Имам предвид сина ви и дъщеря ви — каза Тони. — Предполагам, че в сравнение с това загубата на ръката ви се струва истинска благословия.

Стори не каза нищо.

— Така нареченият „Синдром на чуждата ръка“ — продължи Тони. — Споменава се за първи път в специализираната литература през 1908 година. Превръща се в дар Божи за сценаристите на филми на ужаса: 1924 година — „Ръцете на Орлак“; Конрад Вайд играе ролята на пианист, комуто присаждат ръце на убиец, след като загубва своите при катастрофа; 1946 — „Петопръстия звяр“ — още една история за пианист; 1987 — „Мъртво зло II“ — героят отрязва с трион ръката си, обладана от злото, която постоянно се опитва да го унищожи. Всякакви такива евтини трикове за привличане на публика. Но когато нещо подобно се случи със собствената ти ръка, това вече не е евтин филм на ужаса, нали? А когато се опиташ да го обясниш, никой не те приема насериозно. Така ли е, Том?

Стори се поразмърда, но остана на мястото си, все така мълчалив и невъзмутим.

— Домашният лекар ти е дал успокоителни и е приписал всичко на стреса, нали?

Стори кимна едва забележимо.

Тони се усмихна окуражаващо.

— Но успокоителните не подействаха, прав ли съм? От тях само си ставал сънлив и си се чувствал така, сякаш наблюдаваш всичко отстрани. А с ръка като твоята не си имал правото да отслабваш бдителността си, защото никой не би могъл да предположи какво ще се случи тогава. Как стана всичко, Том? Може би си се събудил посред нощ от чувството, че се задушаваш, и си установил, че собствената ти ръка те души? Може би ръката ти е чупила чинии в главата ти? Пречела ти е да слагаш храна в устата си?

Въпросите бяха зададени с мек тон, гласът на Тони бе пълен със съчувствие.

Стори се покашля.

— Хвърляше разни неща. Седнехме ли на закуска, хващах чайника и го хвърлях по жена си. Някой път в градината, без да се усетя, вземах камъни от алпинеума и замерях децата с тях.

Той се облегна назад, видимо изтощен от усилието да говори.

— Вероятно си бил много уплашен. Как реагира жена ти?

Стори притвори очи.

— Искаше да ме напусне и да вземе децата със себе си.

— А ти обичаш децата. Това те поставя в жестока дилема. Няма как да се противопоставиш, но от друга страна, животът без децата ти се струва безсмислен. Ако обаче продължиш да живееш с децата, това означава те да живеят в постоянна опасност, защото не можеш да спреш ръката да върши това, което иска. Не е било лесно да намериш изход — Тони замълча и Стори отново отвори очи. — Трябва да си се измъчвал непрестанно.

— Защо се опитвате да ми намерите оправдание? Аз съм чудовище. Убих децата си. Нищо по-лошо няма на този свят. Трябваше да ме оставят да умра от кръвозагуба, вместо да ме спасяват — думите на Стори излизаха от устата на пристъпи, с усилие.

— Ти не си чудовище — настоя Тони. — Не само децата ти са жертви в случая. Смятам да те подложа на някои прегледи. Том, струва ми се, че страдаш от определен вид тумор в мозъка. Разбираш ли, мозъкът ти поначало има две части. Импулсите от едната част достигат до другата по нещо като мост — така нареченият corpus callosum. Когато този път е нарушен, дясната ти ръка не знае какво прави лявата — в буквалния смисъл на думата. А това е ужасно изживяване. Разбирам, че то те е тласнало до такова състояние, което си решил, че е по-добре да убиеш децата, защото се боиш от това, което би им причинил иначе.

— Но аз съм виновен — настоя Стори. — Аз им бях баща. Трябваше да ги закрилям — не да ги убивам.

— Но нали си се боял от самия себе си. Затова си решил да ги задушиш в съня им — казал си си, че така е по-хуманно.

Очите на Стори се напълниха със сълзи.

— Ужасно е — промълви той задавено. — Но никой не пожела да ме изслуша. Никой не ми помогна.

Тони се пресегна и постави ръка върху превързаната китка на другия.

— Ще ти помогнем, Том. Обещавам ти. Ще ти помогнем.

Карол изпъна гръб и раздвижи рамене, после се завъртя на стола си и впери поглед през прозореца. От другата страна на улицата се издигаше хубава сграда, строена в стила на неокласицизма, с фасада от бял портландски мрамор. Преди Карол да напусне Брадфийлд, там имаше зала за бинго. Сега вътре имаше нощен клуб — името „Афродита“ бе изписано с имитация на гръцки шрифт и светеше със студена неонова светлина. По улицата преминаваха с грохот автобуси, окичени с реклами за най-новите филми и компютърни игри. Един общински служител обикаляше паркинга и размахваше електронното устройство за билети като палка. Хората се занимаваха със своя живот, далеч от неприятностите, които бяха неин занаят. Бе прочела всички материали за Гай Льофевр, а вече почти приключваше и с папката за Тим Голдинг. Буквите започваха да се размиват пред очите й. Като изключим половинчасовата обедна почивка, бе чела непрекъснато цял ден. Знаеше, че това се отнася и до всички останали. Всеки път, когато вдигнеше глава, установяваше, че всички в стаята също са погълнати от материалите пред себе си. Интересно как езикът на тялото разкриваше много повече за тях, отколкото предпазливият и не особено оживен разговор, който водиха, докато ядяха сандвичите, донесени от Стейси за обяд от стола.

Дон седеше приведен над бюрото си, поставил свитата си в лакътя ръка пред папката като дете, което не иска да преписват от него. Не беше най-съобразителният детектив, с когото бе работила Карол, но компенсираше с непоклатимо упорство и абсолютна преданост към общата работа. Нямаше никакво съмнение, че той бе човекът, на когото тя можеше да разчита напълно. Той го бе доказал още в миналото, но едва днес Карол осъзна колко важно е това за нея.

Слабият, жилав Кевин седеше с изправен гръб, документите бяха спретнато подредени пред него. От време на време спираше да чете и се взираше продължително някъде пред себе си — за толкова време можеше да се изпуши една цигара. После надраскваше нещо в бележника до себе си и се заемаше отново с четенето. Карол си припомни, че той винаги се бе държал затворено; затова навремето й бе толкова трудно да повярва, че именно той е нарушил правилата. Но като повечето хора, робуващи на задръжките си, когато най-сетне наруши ограниченията, той се бе държал по-безразсъдно от най-големите любители на риска. Тъкмо това го доведе и до предателството. Карол считаше, че той никога няма да повтори грешката си, но все още не можеше да се убеди да му вярва. Надяваше се той да не е забелязал това в погледа й.

Сам Еванс се бе разположил на стола срещу Кевин. Сакото му бе окачено старателно на закачалка, която висеше на дръжката на картотечния шкаф. Ризата му беше безупречно изгладена и блестеше от белота, идеалните ръбове, оставени от ютията, все още се очертаваха на ръкавите. Двамата с Кевин бяха определили едно ъгълче за пушене — възможно най-далеч от Стейси и нейните компютри. Еванс четеше привидно небрежно, почти сякаш прелистваше неделните вестници. Изражението му бе непроницаемо, но от време на време пъхваше ръка в джоба на панталоните си и изваждаше записващо устройство с диктофон. Промърморваше по няколко думи на микрофона, после отново го прибираше. Ако впечатленията не я лъжеха, не беше човек, който лесно би пропуснал нещо.

Затова пък Пола беше от хората, които разпиляват всичко около себе си. Само половин час след като бяха започнали да четат, цялото й бюро бе затрупано с купчини хартия, и тя продължаваше да се рови из папката пред себе си. Но въпреки привидната разпиляност, тя очевидно знаеше много добре кое къде е. Очите й не проследяваха движението на ръката й, но тя винаги успяваше да намери документа, който търсеше — като че ли си бе изградила карта на подреждането, схема, ясно запечатана в съзнанието й. Карол се зачуди дали по същия начин води и разпитите си — може би складираше всеки къс информация на съответното място в мислите си, докато връзките между отделните брънки щракнеха и веригата се затвореше.

Стейси бе нейна пълна противоположност, дори по отношение на дрехите. За разлика от Пола, която явно предпочиташе джинси и тениски, костюмът на Стейси й стоеше като излят, а финият й пуловер с висока яка според Карол беше от кашмирска вълна — доста скъпи тоалети за редови следовател. Що се отнася до работата, Стейси сякаш се дразнеше от присъствието на хартия. Беше поставила папката с възложения й случай на едно изтеглено чекмедже на бюрото си, оставяйки повърхността свободна за несмущаван контакт с компютъра. Вниманието й беше насочено предимно към двата екрана на компютърната система. Тя прехвърляше набързо нещо в папката, после пръстите й плъзваха светкавично по клавиатурата, Стейси накланяше глава настрани, прокарваше лявата си ръка по блестящата си черна коса и кликваше с мишката. Подлежащият на контрол виртуален свят явно бе по-привлекателен за нея от реалността.

Карол си мислеше, че хората в групата имат достатъчно разнообразни наклонности и умения, за да покриват необходимите работни изисквания. Въпросът беше дали тя самата ще успее да ги обедини. Докато не се чувстваха част от един екип, общата им стойност щеше да си остава по-ниска от реалния сбор на качествата им. Тя въздъхна. Очевидно в близко бъдеше щеше да се наложи да излезе някоя вечер с подчинените си. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, предпочиташе посещение при зъболекаря без право да ползва упойка. Не бе ходила по заведения, откакто се прибра от Германия. Не можеше да се принуди да отиде дори в някой познат ресторант с приятели. Само представата за шумни, оживени кръчми и барове караше стомаха й да се свива.

— Трябва да се справиш — измърмори тя ядосано на себе си и се зае отново с досието по случая „Тим Голдинг“.

Препрочете отново показанията на снабдителя на фирмата за органично произведени зеленчуци. Божичко, колко се бе променил Харистаун по време на няколкогодишното й отсъствие! Едновремешните обитатели на квартала биха проявили интерес към органично произведени зеленчуци само ако им хрумнеше да замерят някого с тях. До такава степен бе погълната от четенето, че рязкото почукване по рамката на вратата я накара да подскочи стреснато. Страниците, които четеше, нападаха по бюрото, докато Карол отдръпна рязко назад стола си. Очите й бяха разширени, сърцето й биеше до пръсване. Е, това е нещо ново, каза си тя. Някогашната Карол Джордан не се стряскаше толкова лесно.

— Съжалявам, не исках да ви стресна — тонът на жената, застанала на прага на кабинета й, бе по-скоро развеселен, отколкото смутен.

Карол имаше навика всеки път, когато се запознаваше с нов човек, да систематизира в мислите си описанието му, като че ли щеше да го въвежда в информационната база данни на криминалната полиция. Среден ръст, слаба, стегната също като самата Карол. Изправени рамене, висок бюст, тесни бедра. Вълниста кестенява коса, подстригана в разпиляна прическа, която бе на мода преди няколко години — вероятно новодошлата се придържаше към нея, тъй като подхождаше на учудващо ангелските черти на лицето й. Тя явно винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се усмихне. Само очите я издаваха; в студения й, нетрепващ поглед на ченге се криеше умора от многообразието на човешките пороци и нещастия. Носеше черни джинси, спортна блуза от черна коприна и златистокафяво яке от мека кожа. Която и да беше тази жена, Карол бе сигурна, че не я е виждала никога досега.

— Бях далеч оттук — каза тя, докато ставаше.

— Че кой не би искал да бъде — очите на жената срещу нея се присвиха в непринудена усмивка, тя пристъпи напред и протегна ръка.

— Сержант Джен Шийлдс. Моят участък е Темпъл Фийлдс.

— Инспектор Джордан — Карол отвърна на ръкостискането й. Ръката на другата жена бе топла и суха. — Значи сте от отдела за борба с порока. Маями Вайс, а? — допълни тя с крива усмивка.

Джен изпъшка.

— О, моля ви. Достатъчен беше един тъп телевизионен сериал, за да ни лепнат отново етикета от лошото старо време. Да, от нравствените съм. Вероятно затова са ни пробутали най-скапания офис, а вие сте на директорския етаж. Е, как върви настаняването?

Карол сви рамене. Беше малко объркана от непринудения дружески тон на другата жена — тя действително бе горе-долу нейна връстница, но с по-нисък чин.

— Все още опипваме почвата. И така, сержант Шийлдс, това посещение на учтивост ли е? Или мога да ви помогна с нещо?

— Струва ми се, че по-скоро аз мога да помогна на вас — Джен размаха тънка папка от плътен жълтеникав картон. Усмивката й стана закачлива.

Карол повдигна вежди и се върна на мястото си зад бюрото.

— Така ли?

— Ако не се лъжа, вашият екип работи по студените досиета, докато ударите джакпота, нали?

— Оглеждаме това-онова, така е.

— И един от преразглежданите случаи е изчезването на Тим Голдинг?

— Добре информирана сте, сержант Шийлдс.

Джен сви рамене.

— Нали знаете как стават тези неща. Клюките се движат по-бързо от куршум.

— А днес ние сме в центъра на вниманието — Карол седна. Искаше й се да изглежда спокойна и самоуверена. — И така, какво сте ми донесли?

— Историята е дългичка — Джен посочи към стола срещу Карол. — Може ли?

Тя седна и кръстоса непринудено крака.

Карол се приведе напред.

— Хайде, давайте.

— Навремето, когато вие работехте тук, бях командирована на работа във вътрешно министерство — в един екип, който си сътрудничеше с ФБР в дългосрочно разследване на педофили, които се възползват от интернет. Вероятно сте чували за операция „Златотърсачи“?

Карол кимна. Медиите бяха връхлетели върху новината за операция „Златотърсачи“ като умиращ от глад койот в месарница. Разследването хвърли мрежите си върху хиляди потенциални престъпници от двете страни на Атлантика: мъже, които сърфираха в интернет и бяха използвали кредитните си карти, за да си купят достъп до сайтове, откъдето биха могли да свалят детска порнография. Но самият обхват на резултатите стана причина операцията да стане жертва на собствения си успех. Претоварените с работа полицейски служби виждаха планините доказателствени материали и вдигаха отчаяно ръце. Карол бе чула как един колега обясняваше, че със служителите, с които разполага, ще му трябват девет години и половина само да разпита всички имена в участъка, за който отговаряше, камо ли пък да се сдобие с разрешение да им отнеме хард дисковете и да провери и тях.

— Значи сте се занимавали с това?

— Да, в началните етапи. Върнах се тук преди две години и оттогава насам в свободното си време, когато не се ровя из обичайните мръсотии по улиците, се опитвам да проследявам нашите списъци. През последните месеци започнахме да проверяваме най-вероятните кандидати. Всъщност просто влизаме у тях и им прибираме компютрите. След първоначалния разпит обикновено ги пускаме под гаранция, докато приключи анализът на хард диска.

— Което вероятно отнема седмици.

Джен изкриви уста в полуусмивка.

— Ако имаме късмет. Тъй или иначе, вчера получих един куп резултати от техническия отдел. Измъкнали са доста солидни доказателства против един тип, когото разпитвахме преди два месеца — тя поклати глава. — Би трябвало да съм привикнала към тези неща. Въпросният човек заема отговорен пост в националните здравни служби. Ако имате нужда от смяна на бедрената става в болница „Брадфийлд Крос“ и ви бавят, именно той е този, когото можете да обвинявате за прекалено дългия списък на чакащите. Почтен дом в предградията, жена му е учителка, има две деца в пубертетна възраст. А компютърът му е като шибана помийна яма. Та така, ровя се аз из тези лайна, и попадам на следното… — тя отвори папката с драматичен жест и извади разпечатка на дигитална фотография, увеличена почти до размер А4. Подаде я на Карол. — Разпознах детето, защото снимката му бе публикувана навсякъде в медиите.

Карол се зае да оглежда снимката. На фона се забелязваше драматичен скален пейзаж. В единия ъгъл се очертаваха тънките стъбла на брези. Слабичко момченце стоеше присвито и напълно голо пред обектива. Беше русоляво, с телени очила като на Хари Потър. Чертите му се бяха запечатали в паметта й след цялото днешно четене. Нямаше място за съмнение — беше Тим Голдинг. Тя почувства познатото вълнение, което съпровождаше появата на нова следа и почти се намрази за това. Поводът определено не даваше основания за радост. Сега Карол съзнаваше това много по-добре отпреди.

— Има ли и други снимки? — попита тя.

Джен поклати глава.

— Прерових целия архив. Нищо.

— Ами другото изчезнало дете — Гай Льофевр?

— Съжалявам, намерих само това. А и то не може да служи за доказателство, че моят човек е този, когото търсите. Тия извратени копелета непрекъснато си разменят снимки. Фактът, че снимката на Тим Голдинг е само една, според мен доказва, че моят човек не е фотографът.

— Склонна съм да се съглася с вас. Но въпреки това искам да поговоря с него — Карол срещна погледа на Джен и го задържа достатъчно дълго. — Искам да получа веднага досието му, искам и да мога да го разпитам още утре сутринта. Искате ли да изясня нещата с непосредствения ви началник?

— Всичко е уредено. Шефът ви дава правото на първи опит. Фул е за предпочитане пред флош.

— Благодаря, сержант Шийлдс. Оценявам жеста — Карол плъзна снимката по бюрото обратно към Джен. — Фонът на снимката говори ли ви нещо? Къде може да е правена?

Тя посочи необичайната скална формация.

Джен поклати глава.

— Нямам никаква представа. Аз съм градско дете. Ако не ми мирише на изгорял бензин, се чувствам неуютно.

— Все пак местността има подчертани характерни белези. От друга страна, тези скали може да са навсякъде — от Ландс Енд до Джон Отроутс1.

— Да. Затова пък Тим Голдинг е само един.

Карол въздъхна.

— Опасявам се, че не употребихте подходящото глаголно време.

— Моля?

— Ако съдя по това, което виждам, бих казала, че е бил само един.

Ръцете му са потни, хлъзгат се въпреки тънкия слой талк от вътрешната страна на гумените ръкавици. Това затруднява подготовката. Той не е привикнал да извършва дейност, по-фина от свиването на джойнт. Когато поради несръчността на пръстите му някое острие пробие ръкавицата, той изругава на висок глас, докато от раната започват да избиват капчици кръв.

Доволен е, че Гласът не е свидетел на несръчността му. А това му напомня инструкциите как да постъпи, ако негова кръв покапе наоколо. „Отдели всичко, на което може да има дори най-малката капчица кръв. Трябва ни само една кръв. Само една кръв.“ Думите отекват в главата му и той изпълнява това, което му е казано. Вади двойна страница от вечерния вестник и поставя в нея окървавеното острие. После смъква ръкавиците и хвърля там и тях. Не разполага с лейкопласт, затова откъсва парче от вестника и го залепва върху все още кървящата рана. После вади нов чифт ръкавици от кутията и започва отново.

Наистина държи да направи всичко както трябва. Знае, че ако успее, това ще бъде най-доброто нещо, което е вършил през живота си. Знае, че е така, защото така каза Гласът. А всичко останало, което казваше Гласът, се оказа вярно.

Цял ден бе мислил за това, което му предстоеше. Цял ден в главата му се въртеше същинска вихрушка от объркани мисли. Макар да се опитваше да се прикрива, хората забелязваха състоянието му. Но тъй като не очакваха от него кой знае каква съобразителност, дори когато бе в най-добра форма, не го забелязваха така, че после да си го припомнят. Повечето просто го вземаха на присмех, макар че се намериха един-двама, които се възползваха от глупостта и несъобразителността му, за да издевателстват над него. Но той бе привикнал и на това. Преди да се появи Гласът и да го убеди, че заслужава нещо по-добро, за него това беше нещо обичайно. Той беше като дървото, което всяко куче препикава. Такъв боклук, че всеки друг, сравнен с него, изглеждаше добре.

Тази вечер щеше да им докаже, че са грешали. Тази вечер щеше да направи нещо, което никой от тях не би се осмелил да стори. И щеше да го направи както трябва.

Нали?

Паркингът беше потънал в сенки, заобиколен от високи тухлени стени с бодлива тел отгоре. Когато е бил открит, никой не е можел да предвиди стремителното нарастване на броя на притежателите на коли, затова и беше винаги претъпкан, имаше двойно паркирали коли и беше постоянен източник на раздразнение за хората, които го ползваха.

Освен това се предполагаше, че е охраняван. Имаше тежка метална бариера, която се вдигаше всеки път, когато влизаше и излизаше кола, и дежурният, който обслужваше бариерата, трябваше да оглежда внимателно всеки влязъл. Но мъжът, който се бе облегнал на една от колите, имаше свои начини да избягва охранителните системи. Навремето бе успял да се сприятели с охранителите, съзнавайки, че занапред може да му се наложи да дойде отново тук, но вече без да има право на това.

И това време бе настъпило — днес вечерта. Той чакаше вече почти час, облегнат на капака на сребристата лимузина, изчиташе един след друг вестниците, които бе натъпкал в чантата си, а с периферното си зрение следеше всеки, който излезеше от високата сграда и се упътеше към паркинга. Но мракът падаше бързо, във въздуха се долавяше режещ студ, предвестник на зимата. Чакането ставаше все по-неприятно. Той погледна часовника си. Минаваше шест. Реши да изчака още половин час, после да изчезне в нощта. Не искаше да се навърта тук по тъмно по ред причини.

След няколко минути видя това, което чакаше от толкова време. В светлините на лампите над задната врата се мярна проблясък на руса коса и той веднага се раздвижи. Пъхна папката обратно в чантата, изправи се и тръгна да заобикаля колата, за да отреже пътя на жената, преди тя да успее да стигне до предната врата.

Тя погледна през рамо и подвикна нещо за сбогуване към някакъв колега. Когато отново погледна напред, той стоеше на няколко крачки пред нея. По лицето й се изписа изумление и уплаха, и той застина на място. Устните й се разтвориха, сякаш за да възкликне, но тя не издаде нито звук.

— Здрасти, Карол — каза Тони. — Какво ще кажеш, да идем някъде да хапнем къри?

— Божичко — изпъшка тя и присвитите й рамене се отпуснаха. — Едва не ми докара инфаркт. Какво по дяволите правиш тук?

Той разпери широко ръце с израз на фалшива невинност.

— Както вече казах, каня те да вечеряме заедно.

— По-скоро се опитваш да ме извадиш от равновесие. Какво търсиш в Брадфийлд? Доколкото ми е известно, би трябвало да си в Сейнт Андрюс.

Той вдигна укорително пръст.

— За това по-късно. Е, ще отключиш ли колата? Премръзнах.

По лицето на Карол все още бе изписано учудване, докато тя отключваше послушно колата и го наблюдаваше как я заобикаля, за да отиде да седне на мястото до шофьора. Наистина никой не можеше да се сравни с Тони Хил.

Двайсет минути по-късно бяха успели да открият маса в едно относително тихо ъгълче на заведение, чийто съдържател беше от Бангладеш. Беше евтино и приятно местенце в Темпъл Фийлдс, онази част от града, съвместяваща принудително местата за срещи на хомосексуалисти с квартала на червените фенери. Обичайните посетители бяха студенти и хора, тръгнали да търсят неприемлив и нетрадиционен секс. Карол и Тони бяха открили заведението, когато за първи път работиха по един случай в Темпъл Фийлдс — беше съвсем естествено да го изберат, за да отбележат новата си среща.

— Още не мога да повярвам, че си тук — каза Карол, когато келнерът се отдалечи, за да им донесе две бири „Кинг-фишър“.

Той протегна ръка към нея.

— Можеш да ме ощипеш, за да се убедиш, че съм истински.

Тя също се приведе напред и го тупна шеговито по рамото.

— Добре де, от плът и кръв си. Само че защо си тук?

— Напуснах онази работа. Там се чувствах като риба на сухо, Карол. Имах нужда да се върна към работата, която умея да върша най-добре. Вече бях получил предложение да работя като консултант в Европа. А когато Джон Брандън ми каза, че се връщаш в Брадфийлд, се свързах с „Брадфийлд Мур“ и предложих услугите си като клиничен психиатър с плаващо работно време.

— Искаш да кажеш, че си се върнал в Брадфийлд заради мен? — лицето на Карол беше непроницаемо. — Не искам да ме съжаляват, Тони.

— Това няма нищо общо със съжаление. Ти си най-добрият приятел, който съм имал някога. Имам някаква представа колко ти е тежко в момента, Карол. И искам да съм близо до теб, за да мога да ти помогна, ако имаш нужда от мен.

Карол изчака келнера да сервира бирите, после каза:

— Знаеш ли, справям се. Достатъчно дълго съм била ченге. Мога да ловя престъпници и без твоя помощ.

Тони отпи дълга глътка от индийската бира, докато преценяваше как да се справи с умишленото й неразбиране.

— Не съм дошъл да ти помагам да си вършиш работата. Тук съм, защото така постъпват приятелите — той се усмихна накриво. — Освен това се чувствам добре тук. Да можеше да видиш какви кукувици има в Брадфийлд Мур — истинска сбъдната мечта за чешит като мен.

Карол изпръхтя и изпръска хартиената покривка с бира.

— Копеле! Нарочно изчака да отпия от бирата!

— А ти какво очакваш? Работата ми е такава — обучен съм да предизвиквам определени реакции. И така, къде живееш?

— В стаята за гости на Майкъл — временно, докато се оглеждам за някакво жилище под наем — Карол се зае да изучава менюто.

Тони се престори, че прави същото, макар да знаеше, че ще си поръча рибно „пакора“, а после пиле „биряни“. Разбираемо беше, че Карол все още не иска да се ангажира и затова не продава жилището си в Лондон, за да намери нещо постоянно в Брадфийлд. Искаше да си остави възможност за бягство. Въпреки това решението й го тревожеше.

— Сигурно се чувстваш странно — подхвана той. — Все пак, първоначално това беше твое жилище.

— Не е идеалният вариант, а и не мисля, че Луси е в особен възторг от присъствието ми там. Нали не си забравил, че тя е адвокат? Често поема защитата в криминални дела и е развила склонност да гледа на мен така, както собственикът на кокошки гледа лисицата — келнерът се появи отново и те дадоха поръчките си. Когато той се отдалечи от масата, Карол вдигна поглед и срещна очите на Тони. — А ти? Къде си се настанил?

— Имах късмет. Продадох къщата в Селардайк практически незабавно. Току-що си купих жилище тук. Близо до мястото, където живеех преди. Викторианска къща близнак. С три спални и два входа. Стаите са хубави, просторни, с много светлина.

— Звучи добре.

Келнерът остави пред тях чиния с чеснови хлебчета и блюдо с мариновани зеленчуци. Тони се възползва от възможността да се заеме с нещо, което да му позволи да отклони погледа си от Карол.

— Работата е там, че къщата си има приземен етаж. Напълно самостоятелен. Две големи стаи с достъп на естествена светлина, баня и тоалетна, както и малък бокс, който може да се приспособи за кухня — той вдигна очи и я загледа въпросително.

Карол го гледаше втренчено, очевидно не беше сигурна, че той казва това, което тя си мислеше, че казва. После се засмя неуверено.

— За какво ми е кухня?

— Права си. Но все пак върши работа, поне като място, на което да сложиш миялната машина.

— Сериозно ли ми предлагаш приземния етаж на къщата си?

— Защо не? Така ще се реши проблемът с настаняването ти. Пък и присъствието на ченге в къщата ще ми вдъхне известна сигурност — той се ухили. — И което е по-важно, Нелсън ще държи мишките на разстояние.

Карол чоплеше един маринован лимон.

— Не знам. Има ли отделен вход?

— Разбира се. Не бих си позволил да опетня доброто ти име. Има врата, през която се минава към външна стълба и вход в задната градина. Има и вътрешна врата, която води към останалата част на къщата, разбира се. Но няма нищо по-лесно от това да сложим ключалка на нея — той се усмихна. — Дори и резета, ако настояваш.

— Добре си обмислил всичко, нали?

Тони сви рамене.

— Когато оглеждах къщата, това ми се стори добър начин да бъде оползотворена изцяло. Тогава не знаех какви са плановете ти. Но строителите започнаха работа вчера, а бих предпочел ти да се нанесеш там, вместо някакъв непознат. Виж, не е необходимо да решаваш веднага. Помисли на спокойствие, преспи, няма нужда да бързаш.

Настана неловко мълчание, докато и двамата се опитваха да измислят накъде да насочат разговора.

— Е, как беше първият ти ден на старата работа? Какво са ви възложили? — попита Тони, отклонявайки разговора от коварните плитчини.

— Докато не възникне нещо важно, преглеждаме студени досиета — Карол вдигна поглед, когато келнерът донесе ордьоврите.

— Трябва да е доста мъчително.

— Поначало е така — тя посегна към индийската салата с картофи. — Но колкото и да е учудващо, още днес следобед направихме пробив. Съвсем случайно следовател от друг екип се натъкнал на нова следа. Не мога да не приемам това като добра поличба.

— Чудесно начало.

По лицето на Карол се изписа съжаление.

— И да, и не. Помниш ли Дон Мерик? Той е мой заместник. Проблемът е там, че новата следа е свързана с негов замразен случай. А това го кара да се чувства доста зле.

— Да не би да става дума за Тим Голдинг?

Карол кимна утвърдително.

— Същият случай, за който е повикал и теб като консултант. Благодаря, че ме уведоми — добави тя иронично.

Той видимо се смути.

— Честно казано, не исках да размътвам допълнително водите, когато разбрах, че обмисляш завръщането си в Брадфийлд. Не исках да въздействам на решението ти в една или друга посока.

Карол се усмихна.

— О, значи смяташ, че присъствието ти в Брадфийлд би било такава силна примамка?

Той остави вилицата, която тъкмо поднасяше към устата си.

— Истината ли искаш, Карол? Всъщност се опасявах, че ако разбереш, че съм тук, Брадфийлд ще бъде последното място на света, където ще искаш да отидеш.

Дон Мерик се взираше мрачно в своята пинта тъмен ейл. Погледът му беше скръбен и умислен като на лабрадор.

— Стига си търсила шибаната положителна страна, Пола — изръмжа той. — Защото положителна страна няма, нали така?

Пола плъзна пръст по запотената бутилка „Смирноф Айс“. Двамата бяха последните оцелели от събирането за опознаване, организирано от екипа, след като главен инспектор Джордан обяви край на работния ден. Обективно погледнато, не цареше и кой знае колко празнична атмосфера. Стейси и Сам се извиниха и си тръгнаха още след първото питие, а Кевин бе въвлечен в протяжна игра на билярд в мърлявата задна стаичка на кръчмата. Но това не пречеше нито на Пола, нито на Мерик. Двамата бяха работили достатъчно дълго заедно, така че успяваха бързо да се освободят от ограниченията на служебния ранг в свободното си време.

— Щом така смяташ, Дон.

— Тази снимка… не мога да спра да мисля за това, което е преживяло момченцето, преди да умре. И не се опитвай да ми противоречиш — той вдигна ръка, за да възпре възраженията на Пола. — И двамата сме наясно, че боклуците, които биха сторили такова нещо с дете, няма да го оставят живо, за да свидетелства против тях. Тим Голдинг е мъртъв. Но е бил жив достатъчно дълго, за да бъде отмъкнат в онази пустош и да бъде подложен на Бог знае какви мъки. Снимката е правена на дневна светлина, което означава, че е бил жив на другия ден след отвличането. Точно това ме измъчва. Ако си бях свършил работата както трябва, щях да съм го открил.

Пола се пресегна през масата и взе една от цигарите на Дон.

— Ако ще ми хленчиш, смятам да запаля.

— Ако не се лъжа, беше спряла цигарите.

— Спряла съм ги — тя вдиша дълбоко дима. — Това, което каза току-що, са глупости. Разработихме този случай по всички възможни линии. Трябва да спреш да се самоизтезаваш, Дон. Освен всичко останало, ние имаме нужда психиката ти да остане здрава. Достатъчно ни е и това, че главният инспектор не е наред. Сега ни липсва само и инспекторът да изкука.

Мерик я изгледа удивено.

— Смяташ, че Карол Джордан не е наред, така ли?

— Разбира се, че не е. Била е изнасилена, Дон. И това е станало, защото някакви чиновници дотолкова не ги е било грижа за нея, че са я подхвърлили като агнец на заколение. Както и да го погледнеш, в момента тя не е в най-добрата си форма. Не може да преценява уравновесено.

Мерик поклати глава.

— Не знам, Пола. Според мен си е съвсем наред.

— Лесно е да се говори, когато не си под напрежение. Но се съмнявам, че тя ще съумее да се справи, когато стане напечено.

Мерик явно не беше склонен да се съгласи с думите й.

— Прекалено рано е да се говори така. Карол Джордан е най-добрият ръководител, при когото съм работил.

— Навремето и аз бях на твоето мнение. Но сега…? — Пола допи остатъка от питието си. — Да видим дали ще продължаваш да говориш така и след половин година. Е, а какво мислиш за новаците?

— И за това е рано — Мерик сви рамене. — Тази Стейси я бива с машините, това поне е сигурно.

— Почвам да се питам дали и тя самата не е машина — изкиска се Пола. — Не е наше момиче — това е ясно. Непрекъснато се опитвам да я заговоря, но тя явно не си пада по празни приказки.

Мерик се ухили.

— Вярно — някак не мога да си я представя да клюкарства за мъже и да обсъжда козметика в женската тоалетна. Но се намесва достатъчно бързо, когато някой има нужда от помощ в работата с компютрите.

— Ами Сам? Как го виждаш? — попита Пола.

— Струва ми се, че става. Не се натрапва особено.

— Не съм съвсем сигурна. Като че ли има нещо мътно около него — каза Пола с поверителен тон. — Една от приятелките ми е работила с него в централния участък, и разправя, че бил мазник. Мълчал си, но никога не пропускал възможността да изтъкне превъзходството си пред другите. Освен това винаги бил удивително добре уведомен за работата на останалите. Очевидно нашият Сам има слабост да се представя добре пред шефовете.

— Е, всички ние обичаме да правим добро впечатление — отбеляза Мерик.

— Да, но не задължително за сметка на колегите си. О, освен това тя каза, че никога не се държал естествено нито с нея, нито с останалите жени от екипа. Струвало й се, че си пада малко сексист.

Мерик се разсмя.

— Пола, в наши дни ни се позволява да бъдем сексисти само тайно — в противен случай такива като теб и посестримите ти ни правят на нищо и никакво.

Тя го тупна приятелски по ръката.

— Знаеш много добре какво имам предвид — загледа празната бутилка и попита. — Какво ще кажеш за по още едно?

— Всъщност би трябвало да си тръгвам — отвърна колебливо Мерик.

Пола се усмихна и стана.

— Още един тъмен ейл, нали?

Той познава тези улици като дланта си. Кръстосвал ги е, обхождал ги е още като дете. Познава лицата, знае къде могат да бъдат намерени определени хора в определено време на деня или нощта. Никога не се е замислял за това преди, просто животът му беше такъв. Едва Гласа го накара да разбере, че познанието е сила, че това, което знае, го превръща във властелин на улицата.

Той се шляе насам-натам както обикновено, старае се да изглежда така, както всяка вечер. Посвършва нещо, колкото да се прикрие, нищо в поведението му да не се отклонява от обичайните му вечерни занимания. Така каза Гласа. Така трябвало, та после, като почнат да задават въпроси, хората да кажат, че са го виждали на обичайните места, зает с обичайните неща.

Но скоро ще настане часът. Той знае къде да я намери. Тя винаги отива там, когато няма клиент. Той се покашля, за да прочисти гърлото си, и отива при нея. Казва й какво иска. Тя изглежда развеселена и като че ли не може наистина да повярва, че той иска това от нея. „Да знаеш, отстъпки за приятели не правя“, казва тя. Той се изчервява и се сгърчва от смущение. Притеснява се, когато тя го нарича свой приятел. Защото това, което ще направи с нея, няма нищо общо с нещата, които приятелите правят един с друг — съвсем не. Но тя не може да прочете мислите му. Вижда това, което очаква да види: клиент, смутен, защото се чувства не на място.

Казва й, че иска да отидат в нейната стая. Знаеше за стаята й още преди появата на Гласа. Знае доста повече за нещата, които се случват около него — повече, отколкото хората биха предположили. Тръгва подир нея и двамата завиват зад ъгъла, по уличката, на която се намира стаята й — но преди това хвърля поглед през рамо. Никой не забелязва какво се случва — а дори и да искаха, не биха могли, тук е прекалено тъмно — дилърите на дрога чупят толкова често уличните лампи, че от общината са вдигнали ръце и вече не ги подменят. Пък дори да имаха зрението на котка, биха предположили, че той си върши работата — а не че я кара тя да върши своята.

Тя се изкачва нагоре по стълбата. Задникът й е стегнат в тясната пола. Учудващо е как той веднага се възбужда от гледката. Виждал е тези момичета милион пъти, те са просто част от пейзажа, при нормални условия дори не ги забелязва. Но днес, докато гледа полюшващите се бедра на Санди, получава ерекция. Спомня си смътно какво трябваше да стори на този етап, изважда дигиталния фотоапарат и щраква към нея, докато тя продължава да се изкачва. Когато проблясва светкавицата, тя спира и се обръща рязко назад.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Той размахва апарата пред очите й.

— Просто ми се искаше да имам някакъв спомен от теб — наизустените думи се нареждат почти естествено.

Тя се смръщва за миг, после се усмихва.

— Ще трябва да си платиш и за това.

Той щраква отново.

— Мога да си го позволя.

Тя тръгва отново нагоре, той също тръгва подир нея. На вратата тя пак спира и казва.

— Я да ти видя паричките. Щом ще ме връзваш, плащаш предварително.

Той измъква пачката, оставена от Гласа заедно с инструкциите, и вади от нея няколко банкноти. Санди ги измъква от пръстите му и ги натъпква в чантичката си.

— Твоята работа явно върви по-добре от моята — казва тя, а гласът й е горчив като кафето в бара на Стан. Санди отваря вратата. — Хайде, да се заемаме с това, за което сме дошли.

Той се усмихва. Не би говорила така, ако знаеше какво й готви. Но от друга страна, ако той изпълни всичко, както му е казано, тя изобщо няма да говори занапред. Никога вече.

Темпъл Фийлдс не се бе променил особено през изминалите две години — така си мислеше Карол, докато вървяха обратно към колата й. Все същият боклук изпълваше канавките, същата смесица от притеснени търсачи на удоволствия, които се разминаваха с други, които вече бяха успели да открият търсенето и бяха забравили задръжките си. Мисълта й на полицай ги регистрираше, докато ги подминаваха — слабичките момчета, които предлагаха услугите си срещу заплащане, отегчените улични проститутки, лукавите продавачи на химически мечти, и лесната плячка, която се движеше сред тях, разпознаваема по привидната си самоувереност. Но жената, скрита зад полицейската значка, тръпнеше при вида на търговията с човешка плът и човешки слабости. Не й се искаше да мисли за всичко това, което щеше да се случи само на тази квадратна миля, преди да настъпи утрешният ден. Имаше чувството, че някъде са й смъкнали защитната обвивка и се питаше колко ли време трябва са мине, докато кожата й отново загрубее.

— Всичко си върви постарому — каза тя уморено. — Погледни ги само — всеки си въобразява, че е сключил с този свят сделка, по силата на която е неуязвим. Нямат и най-смътна представа колко са раними.

— Не могат да си позволят да мислят за такива неща — отвърна Тони, докато оглеждаше уличния парад, оцветен тук-там с ярките неонови отражения на надписите над заведенията.

Продължиха да вървят в мълчание.

— Ще те закарам до вкъщи — каза Карол, когато наближиха колата й.

— Не, тръгвай спокойно. Иска ми се да се поразходя.

Карол повдигна вежди.

— Часът за размисъл?

Тони кимна.

— Днес разговарях с един човек и трябва да обмисля как точно да спазя обещанието, което му дадох.

— Най-новият ти кръстоносен поход? — Карол се усмихна.

Тони я изгледа учудено.

— Така ли приемаш моята работа?

— Струва ми се, че по-скоро ти самият приемаш така работата си. Като едноличен кръстоносен поход, чиято цел е да поправи стореното зло.

Той сви рамене.

— Де да беше толкова лесно. Е, ще дойдеш ли утре вечер да огледаш къщата?

— Ще дойда. Тогава може би ще реша дали искам да изпълнявам ролята на лудата в подземието. Да донеса ли пица?

Той се позамисли и накрая каза:

— Китайска храна.

— Така да бъде — тя посегна към вратата. — Тони… благодаря за тази вечер. И задето си тук, в Брадфийлд.

Той сякаш се учуди. Защо да бъда другаде, след като всичко, което искам на този свят, е тук? Но не изрази гласно мислите си, а я потупа неловко по рамото.

— Ще се видим утре.

Тя се качи на колата и потегли, без да изпуска от поглед фигурата му, отразена в страничните огледала — застанал сам на тротоара, той следеше колата с поглед. Карол знаеше, че тук го бе довело чувството за вина — и навремето тази мисъл би я карала да се чувства притеснена и би породила гнева й. Но междувременно тя се бе превърнала в различна жена и тази жена се бе научила да бъде благодарна за добрите неща в живота, независимо от начина, по който й се поднасят.

Сам Еванс открехна предпазливо вратата на офиса. Лампите не светеха. Той се промъкна през тесния отвор, затвори вратата зад себе си и завъртя ключа. После натисна ключовете на осветлението. Флуоресцентните лампи замигаха, после се успокоиха и осветиха ярко работната стая на екипа за особено тежки престъпления. Сам огледа бюрата и се насочи право към работното място на Пола Макинтайър.

Седна на стола й и огледа начина, по който бяха разположени купчините документи на бюрото. Случаят, по който работеше тя в момента, щеше после да бъде прехвърлен на него. Прегледа внимателно отделните купчини, опитвайки се да разбере логиката на подреждане. Отвори бележника и започна да чете списъка с коментарите на Пола. Някои бяха доста прозорливи и той си постави за цел да ги запамети, за да ги ползва, когато случаят дойде при него.

После започна внимателно да издърпва чекмеджетата едно по едно, разравяйки съдържанието с върха на молив, за да не остави отпечатъци и следи от присъствието си. Винаги бе от полза да видиш това, което хората държат така, че винаги да им е подръка, но да не може да се вижда от всекиго. В дъното на едно чекмедже беше пъхната снимка на Дон Мерик, прегърнал през раменете някаква жена — снимката беше правена в някакво заведение. Когато се загледа по-внимателно, той установи с учудване, че жената е Карол Джордан. Косата й беше по-дълга, лицето — по-закръглено, но нямаше съмнение, че е тя. Двамата биха вдигнали чаши към обектива — като че ли вдигаха наздравица с шампанско. Сам реши, че това е много интересно и почти със сигурност полезно сведение.

Затвори чекмеджето и се премести на бюрото на Кевин Матюс, където повтори същите операции. Хората винаги казваха, че човек трябва да познава враговете си. Но Сам Еванс беше убеден, че трябва да се постарае да опознае много добре и хората, които по принцип би трябвало да бъдат на негова страна. Той беше амбициозен, както много правилно бе забелязал Джон Брандън. Но амбицията му не се изразяваше в обикновено желание да се отличи; той държеше да бъде сигурен, че никой няма да го надмине. Никога.

Знанието бе власт, а Еванс знаеше, че никой не раздава власт даром. Човек трябваше да си я вземе сам — както и когато може. Ако това означаваше да я открадне от друг — така да бъде. Ако другият се окажеше прекалено слаб, за да я задържи, то той не заслужаваше да я има.

За разлика от Сам.

Той сверява това, което вижда пред себе си, с образа, създаден от гласа и видеозаписите в съзнанието му. Санди лежи като разпъната на леглото, китките на ръцете й са завързани за двата края на евтината чамова табла в горната му част. Краката й са завързани за двата крака на леглото. Наложи му се да ги завърже с въже, защото веригите на белезниците, предвидени за краката, не бяха достатъчно дълги. Това не е правилно, но все пак е най-доброто, което можеше да стори. Изпитва благодарност към Гласа, задето му напомни да вземе със себе си и въже, освен белезниците, за в случай, че леглото не е подходящо.

Иска му се стаята да беше по-приятна на вид, но не може да направи нищо по въпроса. Поне осветлението е приглушено. Лесно е да не се обърне внимание на следите от спринцовката по ръцете й, както и на факта, че е прекалено кльощава. Почти отговаря на образа на някое от мечтаните момичета от видеокасетите — подстриганият триъгълник прикрива потайните места, които той скоро ще завладее.

Той й обръща гръб и нахлузва гумените ръкавици.

— Хайде де — казва тя. — Какво чакаш? Нямам цялата нощ на разположение.

Само той съзнава истината, която се крие в думите й. Мушва ръка в раницата си и изважда кожената топка, с която ще запуши устата й. Обръща се отново към нея и забелязва, че погледът й е станал тревожен. Пристъпва към нея, и тогава тя започва да крещи:

— Я чакай! Не си споменавал нищо за…

Но думите й секват, когато той натъпква топката в устата й, дръпвайки рязко главата й напред, за да завърже отзад връзките. Очите й едва не изхвръкват от опитите й да продължи да крещи. Но се чува само едва доловимо скимтене.

Той си напомня да избърше белезниците, за да не са останали по тях отпечатъци от пръсти, после взема видеокамерата и я поставя на малкия триножник, така че през обектива да се вижда цялото легло. После включва лаптопа и уебкамерата. Санди се бъхти, опитва се да се освободи, но усилията й са безсмислени.

Той изважда вързопа, дебело увит в хавлиена кърпа. Влиза в кадър и започва да го развързва. Когато Санди вижда какво държи в ръцете си, вените на шията й изпъкват. Във въздуха се разнася острата миризма на урина. Той се усмихва нежно. Ерекцията му е по-силна, отколкото е постигал някога с помощта на видеокасетите. Но трябва да се овладее. Трябва да постъпи така, че Гласът да се гордее с него — а това включва и задължението да не оставя никакви следи.

Поема си дълбоко дъх, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце. Изпотил се е, чувства как една струйка пот се стича по шията му и мокри тениската. Стисва здраво оръжието. Остриетата на наточените бръсначи блестят жестоко на светлината на лампата.

— Надявам се, че си готова за мен, Санди — казва той тихо, точно както го е научил Гласът.

И започва.

Карол се взираше през огледалния прозорец към мъжа в стаята за разпити. Роналд Едмънд Алегзандър изобщо не се покриваше с популярните представи за педофил. Не избягва погледа на събеседника си, не се поти, не е нито мазен, нито мръсен. Има вид точно на това, което е — ръководен чиновник от среден ранг, който живее в къщата си в предградията с жена си и двете си деца. Не носи мърляв шлифер, а обичайната конфекция, ненатрапчив тъмносив костюм с бледосиня риза, тъмночервена връзка с тесни сиви ивици. Добре подстриган, без напразни опити да прикрие леката плешивина. Беше протестирал наскърбено, когато двамата униформени полицаи го доведоха в участъка. Настояваше, че никой не им дава право да се появяват в офиса му на Брадфийлд Крос и да го извеждат като обикновен престъпник. В края на краищата, беше се съгласил да им сътрудничи, нали? Достатъчно би било да вдигнат телефона и той веднага би пристигнал. Нищо не налагаше такова поведение — да го злепоставят на местоработата му.

Карол го бе наблюдавала от другия край на помещението за предварителен арест, опитвайки се да си изясни дали й е неприятен по-скоро заради това, което знаеше, че държи в компютъра си, или защото беше образец на бюрократ от тези, които нееднократно бяха тласкали мислите й към представи за насилие. Искаше й се да се заеме с него незабавно, но желанието й бе пресечено от закъснението на адвоката му.

Затова го пъхнаха в една от килиите и зачакаха пристигането на защитника. Беше се държал удивително спокойно, помисли си Карол и се запита как Тони би обяснил поведението на Алегзандър. Беше се огледал, после беше седнал спокойно на нара, с леко разкрачени крака, скръстил ръце на гърдите си, и се бе загледал някъде в пространството пред себе си. Дзен или изкуството да поддържаме фасадата, бе си казала Карол с ирония.

Най-сетне вратата на помещението, откъдето Карол наблюдаваше задържания, се отвори и Пола надникна вътре.

— Шоуто започва, шефе. Адвокатът му пристигна.

— Кой го защитава? — попита Карол, откъсвайки поглед от Алегзандър.

— Бронуен Скот.

Карол помнеше адвокатката от предишното си пребиваване в Брадфийлд. За разлика от повечето обществени защитници, Скот явно разполагаше с достатъчно средства, за да се облича от „Долче и Габана“, а обувките и чантите й съвсем подходящо носеха марката на „Прада“. Съвършено фризираната й коса, дълга до раменете, и безукорният й маникюр винаги караха по време на срещите им Карол да се чувства като току-що измъкната от леглото. Това би било горе-долу поносимо, ако освен със скъпите тоалети и безупречната си външност адвокатката не се отличаваше й с нападателност и борбеност. Утвърденото всеобщо убеждение бе, че ако можеш да си позволиш услугите на Бронуен Скот, проблемът ти е решен.

— Е, супер — отбеляза Карол, тръгвайки към вратата.

Натъкна се на Скот веднага щом излезе в коридора.

— Инспектор Джордан! Каква изненада! Доколкото знам, ни бяхте напуснали, отправяйки се към по-сияйни чертози — гласът на Скот беше хладен и ироничен.

— Всъщност съм главен инспектор. Освен това тъкмо на вас не би трябвало да обяснявам, че в нашата работа няма нищо сияйно. Да вървим.

Скот поклати глава.

— Не ми е известно къде се криехте доскоро, госпожо главен инспектор, но тук, при нас, в Брадфийлд, защитниците все още имат право да разговарят насаме с клиентите си. А преди да поговоря с клиента си, държа да получа някои обяснения.

Дотук нищо неочаквано, каза си Карол.

— Когато клиентът ви беше арестуван, конфискувахме компютъра му и прегледахме съдържанието. Клиентът ви ще бъде разпитван по-късно за това, но в компютъра му бе открита една снимка, която е пряко свързана с разследването на сериозно престъпление, а това разследване е поверено на мен. Именно за тази снимка искам да разговарям с него.

— И какво представлява въпросната снимка?

— Нямам нищо против да обсъдя този въпрос по време на разпита, както и да покажа на вас и на клиента ви копие от нея.

Скот поклати глава.

— Май наистина сте забравили добрите маниери, госпожо главен инспектор. Преди да мога да проведа смислен разговор с клиента си, ми е необходимо да знам за какво точно става дума.

Настана продължително мълчание. Карол чувстваше преценяващия поглед на Пола по гърба си. В момента наистина нямаше полза от излишна въздържаност. Не можеше да се твърди, че Рон Алегзандър е сериозно заподозрян във връзка с изчезването на Тим Голдинг. Ако откажеше да подхвърли някаква информация на Скот, по време на разпита щеше да чува „без коментар“ в отговор на всичките си въпроси. Ако се опиташе да изненада арестувания, изваждайки снимката едва по време на разпита, Скот просто щеше да прекъсне разпита и отново да настоява за време да поговори с клиента си. Карол обмисляше. Необходимо й беше сътрудничество. Не я беше грижа как ще се отрази разкритието на евентуалното включване на Рон Алегзандър в по-разширено обвинение.

— Няма нищо лошо в това да ускорим работата — каза тя. — В компютъра на клиента ви бе открита снимка на Тим Голдинг, осемгодишното момче…

— Да, знам кой е Тим Голдинг — прекъсна я нетърпеливо Скот. — Но тъй като тъкмо вие разпространихте снимките на детето из цялата страна, това, че клиентът ми има негова снимка в компютъра си, не означава кой знае какво.

— Мисля все пак, че означава, ако на въпросната снимка детето е голо и видимо уплашено до смърт — Карол се завъртя на пети и си тръгна. Преди да завие зад ъгъла на коридора, се обърна и подхвърли през рамо: — Уведомете ме, когато сте готови.

Пола вървеше по петите й.

— Забелязвам, че годините не са омекотили нрава на Бронуен Скот — каза Карол.

— Отвратително е, че се наложи да издадете толкова много — каза Пола, изравнявайки се с нея.

— Знаеш правилата, Пола. Когато настояват за сведения, сме длъжни да им ги дадем.

— Не можехте ли да премълчите името на момчето, шефе? За да го стреснете с него при разпита?

Карол спря и загледа замислено Пола.

— Мислиш, че съм проявила слабост, нали?

Пола трепна ужасено.

— През ум не ми…

— Отстъплението невинаги е признак на слабост, Пола. Нямаше смисъл да упорствам. Знам как работи Скот. Алегзандър щеше да отговаря на всичките ми въпроси с „без коментар“. Така ще имаме основа да преговаряме с нея — Карол продължи, чувствайки напрежение в раменете си. Може би не й вярваха чак толкова, колкото й се струваше първоначално.

Той спи до късно. Когато се събужда, наближава обед, и въпреки това трябва да се насили, за да отвори очи. Има чувството, че някой го е надрусал с валиум. Главата му е замаяна, и трябва да минат няколко мига, преди да осъзнае къде се намира. У дома си е, в собственото си легло, свит на кълбо като малко дете. Но от днес нова личност обитава тялото му.

Той вече не е несръчният дръвник, на когото всички се подиграват. Справи се. Направи всичко точно така, както се очакваше от него. Точно както бе поискал от него Гласът. И получи своето възнаграждение. Получи парите, макар да обясняваше, че не го направи заради парите. Направи го, защото разбираше — не парите го карат да се чувства като човек, който най-сетне е успял. Това усещане му даваше Гласът, който го похвали. Даваше му го съзнанието, че е извършил нещо, което надали друг би се осмелил да стори. Нещо необикновено.

Добре, че успя да прикрие как се почувства всъщност, когато достигна върховния момент. Първоначално беше възбуден, беше получил ерекция, едва не изцапа панталоните си като някое хлапе. Но после, когато трябваше да прониква в нея отново и отново, увехна. В цялата работа нямаше нищо възбуждащо. Беше кърваво, страшно, ужасяващо. Той знаеше, че постъпва правилно, но накрая не чувстваше никаква възбуда. Беше му гадно и тъжно.

Но Гласът не забеляза това. Гласът видя само, че е свършил това, което се искаше от него, и то че го е свършил както трябва.

Сега, когато се събужда истински, чувства особен трепет — това може да е гордост, но се дължи и на страха. Сигурно вече го търсят. Гласът обеща, че всичко ще бъде наред. Но може пък Гласът да сгреши.

Може да се окаже, че той не е бил толкова съобразителен, колкото си мислеше.

Том Стори се взираше през прозореца, наблюдавайки как листата се откъсват от дърветата и се въртят под поривите на острия вятър, който се бе надигнал по обяд. Седеше неподвижно, стиснал превързаната си осакатена ръка със здравата. Тони го наблюдаваше поне от десет минути, през които Стори не помръдна.

Най-сетне Тони прекоси стаята и придърпа стол така, че да седне до Стори. Забеляза моравия белег на скулата му. Санитарят, който въведе Тони, му бе обяснил, че друг пациент ударил Стори по време на груповата терапия.

— Дори лудите не търпят детеубийци — бе казал между другото човекът.

— Всеки от нас има по две личности, знаете ли — отвърна Тони. — По една във всяко мозъчно полукълбо. Едната личност е шефът и успява да надвика другата. Но прекъснат ли се дипломатическите връзки между тях, никой не може да предскаже на какво е способен подчиненият, ако му се услади независимостта.

Стори продължаваше да седи неподвижно.

— Все още я чувствам — каза той. — Не иска да ме остави на спокойствие, също като някакъв зъл дух. Нека предположим, че ми откриете някакъв тумор в мозъка. Нека предположим, че не умра от него. Тогава войната в главата ми ще продължава, нали?

— Нямам намерение да те лъжа, Том — отвърна Тони. — Няма бърз лек за твоето състояние. Разбираш ли, от една страна имаме доминиращото ляво полукълбо — то управлява способностите за четене, писане, смятане. А после — дясното полукълбо, което е, така да се каже, неграмотно, но възприема формите, геометрията, музиката. Имам чувството, че то се травмира от неспособността да се изразява по обичайния за човешките същества начин, затова й реагира неуравновесено, когато се изтръгне от контрола на лявото полукълбо. Но това не е краят на историята.

— А само моят — отбеляза с горчивина Стори.

— Не е задължително. Мозъкът има удивителна структура. Когато получи увреждания, привлича други свои части, които да изпълняват функциите на увредения дял. А има и неща, които можем да предприемем, за да овладеем разбунтувалата се част на мозъка ти. Мога да ти помогна, Том.

Стори си пое така дълбоко дъх, че раменете му се повдигнаха.

— Но не можете да върнете децата ми, нали?

Тони се загледа през прозореца във вихрушката от алени и златисти листа.

— Не, не мога. Но мога да ти помогна да се научиш да живееш с мисълта за загубата им.

Сълзи се затъркаляха по страните на Том Стори, но той не им обърна внимание.

— Защо ви е да се занимавате с това?

„Защото само това мога да правя“, помисли Тони. А на глас каза:

— Защото го заслужаваш, Том. Защото го заслужаваш.

Карол влезе в стаята за разпити, демонстрирайки самоувереност, каквато въобще не изпитваше. Бяха изминали много месеци, откакто за последен път бе провеждала разпит — било то на свидетел или на заподозрян, и сега се боеше да не би да допусне емоциите да повлияят на професионалното й поведение. Присъствието на Пола, която сякаш непрекъснато я подлагаше на оценка, не й помагаше. Поне невъзмутимостта на Рон Алегзандър като че ли се бе пропукала малко. Той избягваше погледа й и постоянно въртеше венчалната си халка.

— Така — започна Карол, след като се разположи на стола си. — Аз съм главен инспектор Карол Джордан, това е следовател Макинтайър. Както вашата адвокатка вероятно ви е обяснила, господин Алегзандър, имаме нужда от вашата помощ във връзка с едно разследване, което не е пряко свързано с това, в рамките на което сте били арестувани по-рано. Бихме оценили желанието ви за сътрудничество.

— Защо ми е да говоря пред вас? — избухна Алекзандър. — Вие само изкривявате думите ми, за да подпомогнете обвинението.

Бронуен Скот постави ръка върху неговата.

— Не сте длъжен да отговаряте, Рон — тя загледа Карол в очите. — Клиентът ми се съмнява дали евентуалното му сътрудничество ще бъде подобаващо отразено в по-нататъшния ход на следствието.

Карол поклати глава.

— Знаете, че тези неща не зависят от нас, госпожо Скот. Сделките се сключват с представителите на прокуратурата. Но аз съм готова да представя нещата както трябва в подходящия момент.

— Това не е достатъчно.

Карол сви рамене.

— Но е най-доброто, което мога да направя. От друга страна, клиентът ви би могъл да прецени алтернативата — ако откаже да ни сътрудничи, никой няма да прояви и най-малка снизходителност към него.

— Това заплаха ли е, госпожо главен инспектор?

— Констатация, госпожо Скот. Знаете не по-зле от мен какви са настроенията при случай с изчезване на дете. Животът на провинените в сексуални престъпления в затворите е тежък и без да усложняваме допълнително положението им. Решението е ваше, господин Алегзандър — Карол хвърли поглед към Алегзандър, който се въртеше притеснено на мястото си. После отвори папката, която бе поставила пред себе си, извади снимката, получена от Джен Шийлдс, и я постави пред него.

— Открихме това във вашия компютър. Познавате ли това дете, господин Алегзандър?

Той хвърли поглед към снимката, но веднага го отклони и го впери отчаяно в стената, сякаш можеше да прочете на нея отговора.

— Да — промърмори той най-сетне, почти шепнейки.

— Можете ли да ми кажете името му?

— Казва се Тим Голдинг — той взе химикалката на адвокатката и я стисна с две ръце, сякаш искаше да я счупи. — Показваха негова снимка по телевизията, имаше я и във вестниците.

— Кога се сдобихте с тази снимка? — Карол леко се приведе напред, придавайки топлота и непринуденост на тона си.

Той погледна към Скот. Адвокатката кимна.

— Не си спомням точно. Преди няколко седмици, струва ми се. Пристигна с някакъв мейл. Уплаших се, когато я отворих.

— Уплашили сте се, защото сте разпознали Тим Голдинг?

Той кимна.

— Да. И защото… заради вида му.

— Какво? Искате да кажете, че не сте привикнали да получавате снимки на голи, изплашени деца?

— Не отговаряйте на този въпрос, Рон — каза бързо Скот.

— Госпожо главен инспектор, ако държите да отбележим някакъв напредък, трябва да настоя да престанете да задавате въпроси, чиито отговори могат да утежнят положението на клиента ми.

„Как пък не“. Карол си пое дълбоко дъх, извади още една снимка от папката и я плъзна по масата.

— Разпознавате ли това момче?

Алегзандър се намръщи.

— Не е ли същото, което изчезна миналата година, Гай Еди-кой си, струва ми се?

— Гай Льофевр — отвърна Карол. — Попадали ли сте някога на снимки на Гай Льофевр?

— Не — погледът на Алегзандър трепна и се отклони. Карол не можеше да прецени дали лъже или просто изпада в паника. Но тъй като Бронуен Скот следеше неотстъпно всеки неин въпрос, нямаше смисъл да настоява.

— Какво направихте, когато разпознахте Тим Голдинг? — попита тя.

— Веднага изтрих снимката — отвърна той. — Не исках да остава в компютъра ми.

Карол се постара гласът й да не прозвучи предизвикателно и дори вложи в него нотка на съчувствие.

— Не ви ли дойде на ум да се свържете с полицията? Бихте могли да разпечатате снимката и да я изпратите анонимно. Вие самият имате деца, нали, Рон? Как бихте се почувствали, ако някое от тях изчезне? Не бихте ли искали да вярвате, че всеки човек, попаднал на информация, която може да бъде от полза на полицията, би я предал незабавно?

Челото на Алегзандър блестеше от пот.

— Вероятно — отвърна той.

— Не е късно да поправите грешката си — продължи Карол. — Кой ви изпрати снимката, Рон?

Той издиша шумно.

— Не знам. Хората не се подписват с истинските си имена под такива неща, нали знаете?

Карол знаеше. Използваха прякори или просто съчетания от букви и цифри, дори когато нямаха какво да крият. Личният й адрес например представляваше съчетание на букви от фамилното й име и последните четири цифри от предишния й телефонен номер, защото, когато се регистрира, адресът „caroljordan“ вече беше зает.

— Така да е. Не ви е била известна самоличността на изпращача. А какъв беше адресът му?

Той разпери ръце.

— Не знам. Не обърнах внимание, просто изтрих всичко, и мейла, и прикачения файл.

— Но вероятно това е бил някой, който ви е пращал писма и преди този случай?

— Съветвам ви да не отговаряте на този въпрос, Рон — Скот отново постави ръка върху неговата.

Карол изгледа яростно адвокатката.

— Вие като че ли не осъзнавате какъв е залогът в случая, госпожо Скот. Изчезнало е дете. И двете знаем, че то най-вероятно вече е мъртво. Искам да разбера какво се е случило с него и това е единственото, което ме интересува.

— Това е похвално, госпожо главен инспектор. Само че моят дълг изисква да отстоявам интересите на клиента си. И нямам намерение да си мълча, когато го подвеждате да прави уличаващи изявления.

Карол се овладя и се обърна отново към Алегзандър.

— Рон, можете ли да си припомните нещо, което би ни отвело до човека, изпратил ви снимката?

Той поклати глава.

— Честна дума, ако знаех нещо, което би ви било от полза, щях да го кажа. Наистина искам да ви помогна.

— Добре, да опитаме нещо друго. Защо според вас ви е изпратил тази снимка? Защо би решил, че вие бихте искали да видите такова нещо?

— Не мисля, че… — започна Скот.

— Няма проблем — каза Алегзандър. — И без това не мога да отговоря на този въпрос. Всички получават мейли от непознати податели. Спам блокерите не успяват да пресеят всичко — той се облегна назад, видимо по-спокоен, след като вече бе взел решение каква позиция да заеме.

Карол почувства нарастващо раздразнение.

— Чудесно. Ако това е вашата игра, господин Алегзандър, приемам я — тя избута назад стола си. — Разпитът приключи. Само че държа да ви предупредя, че ще проследим всеки бит на вашия хард диск. Ще проследим всяка ваша стъпка из мрежата. Можете да си въобразявате, че сте почистили компютъра си, но хората от нашия технически отдел ще ви покажат колко дълбоко се заблуждавате. Дадох ви шанс, господин Алегзандър. А вие току-що го пропиляхте.

Карол излезе от стаята за разпити и тръгна право към кабинета си, дори без да се обръща, за да провери дали Пола я следва.

— Стейси? Ела веднага при мен — каза тя, докато прекосяваше общата стая. Пола и Стейси влязоха едновременно в кабинета й. — Какво откриха в компютъра на Рон Алегзандър? — обърна се Карол към Стейси, показвайки с жест, че могат да седнат.

— Не толкова, на колкото се надяваха — отвърна Стейси. — Хората наистина не са наясно с тези неща. Алегзандър е мислел, че е почистил компютъра си. Вероятно се е паникьосал, когато по вестниците започнаха да излизат материали за операция „Златотърсачи“. Но както повечето хора, си е мислел, че е изтрил всичко, като е изпразнил кошчето за отпадъци. Както повечето хора, не се е постарал да форматира или да дефрагментира.

— Дефраг… какво? — попита безпомощно Пола.

Стейси подбели очи.

— Това е, когато…

— Няма значение — прекъсна я Карол. — Значи някои неща са били останали в компютъра?

— Разбира се. Части от файлове, цели файлове — като този със снимката на Тим Голдинг.

— А можем ли да открием произхода му?

Стейси поклати глава.

— Няма и следа. Файлът е сираче.

Пола отвори уста, но преди да проговори, Карол отново я прекъсна припряно.

— Няма значение, Пола, идеята ни е ясна. Лоша работа, Стейси — тя потри с пръсти горната част на носа си. Следата, която вчера изглеждаше толкова обещаваща, се превръщаше в още една задънена улица. — Ами интернет доставчикът на Алегзандър? Дали могат да помогнат оттам?

Стейси сви рамене.

— Зависи кога е получил мейла. Доставчикът не разполага с кой знае какви специалисти — каза тя пренебрежително. — Там се интересуват само от сметките, не пазят данни за трафика, нито го следят. Повечето доставчици съхраняват данни не по-дълго от една седмица. Тук-там ги пазят и по месец. Ако е получил снимката преди повече от месец, нямаме никакъв шанс. А и при всички случаи имаме нужда от съдебно разрешение, за да ни предадат нужната информация.

— Така че сме прекарани — сухото изявление на Карол увисна във въздуха.

Стейси прибра косата си зад ушите. Самодоволната усмивка и бадемовидните очи й придаваха прилика с котка.

— Не е задължително. В тези изображения има повече неща, отколкото се забелязват на пръв поглед. В буквалния смисъл на думата. Понякога се открива допълнителна информация, закодирана в тях.

Карол се оживи.

— Като например данните на изпращача?

Въздишката на Стейси едва прикриваше примирено отчаяние.

— Нещата не са толкова елементарни. Но може да се открие серийния номер на фотоапарата, с който е направена снимката. Или регистрационния номер на софтуера, с който фотографът е обработил снимката. После остава да се свържем с производителя или притежателя на лиценза за софтуера и да видим какви сведения могат да ни дадат те.

— Страх да те хване — отбеляза Пола.

— Напротив, за нас е чудесна новина — поправи я Карол.

— Е, какво още чакаме?

Стейси стана.

— Това ще отнеме доста време — предупреди тя.

— Така е с всяко нещо — Карол се облегна назад на стола си. — Ако имаш нужда от нещо, Стейси, само кажи. Пола, разбери кой доставчик ползва Рон Алегзандър и виж какво могат да ни кажат те. Време е да открием Тим Голдинг.

Звънецът на входната врата прозвуча като сигнал за дългоочаквано освобождение. Тони остави настрана философския текст за взаимодействието между тялото и съзнанието, с който тормозеше мозъка си, и забърза надолу. Когато отвори вратата, видя Карол, облегната на перилата на верандата, с добре натъпкан найлонов плик в едната ръка.

— Поръчали сте храна за вкъщи — заяви тя.

— Доста време ви отне — дадох поръчката си преди двайсет и два часа — каза той, отстъпи назад, за да може тя да влезе и я последва в антрето. — Кухнята е направо.

Карол се озърна, оглеждайки чамовите шкафове и покрития с плочи бар.

— Стилът датира подчертано от осемдесетте години на миналия век — отбеляза тя.

— Така ли? Може би затова цената беше толкова ниска.

Тя се усмихна.

— Не е изключено. Но къщата изглежда в добро състояние.

— При това всички чекмеджета функционират, което е значително подобрение в сравнение с всички места, където съм живял досега. Е, какво предпочиташ — първо да вечеряме или първо да ти предложа обиколка на приземния етаж?

— Всъщност най-много искам чаша вино. Денят беше изнервяш.

— Така да бъде. Виното не е проблем — той взе една отворена бутилка австралийско каберне и наля на нея и на себе си.

— Е, да пием за… За какво всъщност да пием?

— За края на неприятностите — и за теб, и за мен.

Тони чукна чашата си в нейната.

— Предложението е добро. Тогава — за края на неприятностите.

Той я гледаше, докато тя пиеше, и забеляза тъмните сенки под очите й, разчете напрежението и страха в езика на тялото й. Каза си, че ще мине доста време, преди Карол да стане отново тази, която беше преди. — Е, ще огледаш ли мазето — извинете, апартамента в приземния етаж?

Карол се усмихна.

— Защо не?

Тя тръгна след него и двамата излязоха отново в антрето. Той отвори една врата, която на пръв поглед водеше към килер под стълбите. Но всъщност зад нея се виждаше тясна стълба, осветена от гола електрическа крушка. Тя слезе след Тони и двамата се озоваха в помещение с учудващо висок таван.

— Това може да бъде дневната — поясни той, въвеждайки я в голяма стая с два не особено високи, но за сметка на това доста широки прозореца, поставени високо на едната стена. — Тук влиза доста дневна светлина. На външната врата можем да сложим стъкло, а в дъното на външните стълби да се построи нещо като входна веранда, за по-сигурно — допълни той ентусиазирано. — Вече предложих това на строителите. Знам, че е трудно да си го представиш как ще изглежда сега, когато виждаш само голи тухлени стени, но тук всичко ще се изолира и измаже. Подът ще бъде от дърво. Наистина би изглеждало добре.

Жилището беше просторно. Карол си каза, че ще има предостатъчно място за всичко, от което се нуждаеше. Спалнята бе голяма почти колкото дневната, с неочаквано просторна прозоречна ниша. Карол се озърна. Лека усмивка трепна в ъгълчетата на устата й.

— Наистина не е зле. Знаеш ли, мога да си представя как се събуждам тук.

Тони впери поглед в пода, обзет от внезапно смущение.

— Чудесно — отвърна той. — Обмисли го пак.

Когато тръгнаха да се качват обратно, той й показа новоизградените баня и тоалетна. Белите, покрити с плочки стени светеха от чистота на светлината от лампите по окачения таван. Чисто, свежо, неопетнено. Ново, мислеше тя с внезапен прилив на ентусиазъм. Място, необременено от присъствието на призраци.

— Няма какво да обмислям — каза Карол. — Кога ще приключи ремонтът?

Тони се ухили като малко момче.

— Според строителите след около три седмици. Ще издържиш ли в апартамента на Майкъл дотогава?

Карол се облегна на бара.

— Мога да понеса всичко, ако съм сигурна, че ще свърши. А ти как мислиш, ще понесеш ли присъствието ми като съседка от долния етаж?

— Само ако обещаеш винаги да имаш мляко в хладилника — той направи гримаса. — Не знам как го правя, но все оставам без мляко.

Карол се усмихна.

— Ще се запася.

Чакането никога не е лесно. Особено когато знае какво точно чака. Днес, когато реши да излезе на улицата, очакваше да види ченгета навсякъде, полицейски ленти, отрязали достъпа до уличката, където работеше Санди. Очакваше да види хора, скупчени по ъглите, които да шушукат за убийство и обезобразен труп. Очакваше да види униформени полицаи да обикалят с бележниците си и да разпитват хората къде са били и какво са правили снощи.

Добре си спомня как беше последния път. Целият квартал Темпъл Фийлдс бръмчеше, сякаш обитателите му бяха прекалили с амфетамина. Всички дърдореха един през друг като надрусани, дори мизерниците, които се надуваха и никога не удостояваха дори и с една дума него или който и да било от останалите. Така беше, докато се появиха ченгетата. После настана пълно мълчание, като че ли някой им беше запушил устите.

Той очакваше да види същата сцена и този път. Но когато влезе в бара на Стан и си поръча обичайния сандвич с бекон и чаша чай, всичко си беше както обикновено. Няколко от момичетата, които работеха наоколо, бяха насядали край лъсналите от мазнина маси, за да дадат половин час почивка на краката си. Две момчета, които също проституираха, пиеха кафе. Очите на мнозина го проследиха — явно се питаха дали носи нещо със себе си и веднага се отвърнаха разочаровано, когато той поклати едва забележимо глава. Големия Джими щеше добре да го наругае, когато отидеше да вземе днешната стока. Щеше да е бесен заради днешното закъснение. Беше се надявал суматохата по улицата да му послужи за извинение, но нямаше никаква суматоха.

Така че той привърши закуската си и се повлече към жилището на големия Джими, за да вземе нещо за продаване. За щастие шефът не си беше у дома, та му се наложи да разговаря само с онзи надрусан идиот Дръм, чийто мозък е толкова разкапан от дрога, че изобщо не се интересува от това кой какво прави. След половин час той вече кръстосваше обичайните места, вършеше си работата и се надяваше никой да не се запита къде е бил цяла сутрин. Да му се не види, нали и другите сутрин обикновено спят като пънове.

Междувременно започна да се свечерява, а по улиците все така не се забелязваше нищо необичайно. Това започва да го притеснява. На моменти започва да се пита дали това, което се случи снощи, не му се е присънило. Иска му се да се завърти из района на Санди, за да провери дали пък няма да я види, застанала на нейния ъгъл, сякаш нищо не се е случило.

Иска му се да можеше да чуе Гласа, който да му обясни какво става. Но откакто изпълни поръчението си, не е чувал нищо. Започва да се пита дали не е изоставен, дали и обещанията не са били част от някакъв сън.

Нямаше да му е за първи път.

Тони вдигна чашата си и се пресегна над останките от китайските специалитети.

— Наздраве — за една от редките ни некатолически вечери.

Двамата се чукнаха. Карол се намръщи озадачено.

— Какво искаш да кажеш с това „некатолически“?

— Ами в повечето случаи, когато сядаме да се храним заедно, това се случва по време на работата ни по някой случай — той взе късче хляб, изяде го, вдигна чашата си и отново отпи.

— Като причастие в името на делото.

Карол кимна.

— Само че в нашия случай изповедта следва след причастието.

— И то ако предположенията ни са се оказали правилни.

Тя изкриви скептично лице.

— И ако имаме късмет.

После взе неговата чаша и отпи от другата страна. Моментът странно я развълнува, по жилите й сякаш протече електричество, но още преди да му върне чашата, интимната атмосфера бе нарушена от резкия звън на мобилния й телефон.

— Да го вземат дяволите — каза тя и започна да рови в чантата си.

— Като си говорим за късмет… — измърмори Тони.

— Главен инспектор Джордан — каза Карол.

Отсреща се чу познатият глас на Дон Мерик.

— Имаме труп и ми се струва, че ще искате да го видите.

Карол потисна въздишката си.

— Добре, но ще трябва да изпратите кола да ме вземе, пих няколко чаши вино.

Тони стана и започна да събира кутиите от алуминиево фолио в найлоновия плик.

— Няма проблеми, госпожо главен инспектор. У дома ли сте?

— Всъщност не, Дон. Ще ме намерите в къщата на доктор Хил — тя срещна погледа на Тони и отправи измъчено поглед към тавана, докато даваше на Мерик адреса. Чу се приглушен разговор, после Мерик заговори отново.

— Изпратих кола да ви докара.

— До скоро, Дон — каза Карол и затвори. Допи виното си и каза:

— Намерили са нечий труп — после стана и допълни: — Не исках вечерта да приключи така.

Тони започна да събира мръсните чинии.

— Може би е най-добре да се придържаме към това, което умеем да правим.

Евтиният блясък на Темпъл Фийлдс бе помръкнал от есенния дъжд. Автомобилните гуми съскаха по паважа на пешеходната зона в центъра на квартала. Шофьорът зави по една тясна странична уличка. Сградите бяха занемарени, с фасади от червени тухли, с магазинчета с непривлекателни витрини и незначителни фирми на първите етажи и малки апартаменти над тях. Малко по-надолу улицата беше блокирана от две полицейски коли. Забелязваха се смътни очертания на фигури, които претичваха зад колите, привели глави под дъжда. Когато колата спря край тротоара, Карол приведе глава, пое си дъх и излезе.

Когато наближи полицейските коли, тя видя, че входът към една още по-тясна уличка е затворен с полицейска лента. Стомахът й се сви при мисълта за това, което й предстоеше да види. Господи, дано поне не е сексуално престъпление! Тя се приведе, за да мине под лентата, и съобщи името и чина си на полицая, който възпираше достъпа до местопрестъплението. Веднага след това забеляза Пола, застанала пред ожулена врата, зад която се виждаше стълбище. Когато видя Карол, тя прекъсна разговора си с един униформен полицай и се обърна към нея.

— Горе е, шефе. Не е приятна гледка.

— Благодаря, Пола — Карол поспря за миг на прага, докато нахлузваше гумените ръкавици. — Кой е открил тялото?

— Друго от момичетата, които работят по тези улици, Дий. Двете с убитата си деляли стаята — тук водели клиенти.

— Тази Дий с клиент ли е била?

Пола се усмихна мрачно.

— Както казва тя, щом надушил, че има нещо нередно, въпросният клиент се изпарил като плъх от потъващ кораб.

— Къде е Дий сега?

— Пътува към участъка, за да даде показания. Със Сам.

Карол кимна доволно.

— Благодаря, Пола.

Едва се размина с един от специалистите по вземане на отпечатъци, който обработваше тесните перила, и продължи нагоре. В най-горната част на стръмното, голо стълбище през една отворена врата правоъгълник светлина падаше на площадката. Въздухът бе натегнал от сладникавия мирис на кръв и по-тежката, задушлива миризма на човешки изпражнения. Макар че се беше мобилизирала, Карол почувства, как у нея се надига споменът и едва не залитна. Но видът на лаборантите, които спокойно си вършеха работата, я върна обратно към настоящето, пропъждайки вихъра от образи, който заплашваше да я връхлети. Качвай се нагоре и влизай.

Когато стигна до входната врата, Карол забеляза как Мерик и Кевин се извърнаха, за да я изгледат. Първоначално тя се съсредоточи в подробностите, преди да събере сили, за да насочи поглед към това, което се намираше на леглото. Стаята беше оскъдно обзаведена, занемарена, със стара, изпъстрена с петна ламперия, боядисана в някакъв цвят, който може да е бил бледолилав. Легло с чамова табла, две кресла, които сигурно бяха домъкнати от някой битпазар, умивалник, ниска масичка — това като че ли беше всичко. Нямаше кой знае какво, което да отклонява вниманието от тялото на леглото.

Жената беше вързана, ръцете и краката й разтворени в ужасяваща пародия на екстаз. Сините й очи бяха вперени невиждащо в тавана, със застинал в тях израз на болка и ужас. Късата й, изрусена коса бе залепнала за черепа от засъхнала пот, така че се бе втвърдила като шлем. Беше все още облечена, просмуканата й с кръв пола бе усукана над бедрата. Долната част на тялото й бе потънала в локва кръв, която бе попила донякъде и в тънкия матрак. Карол се покашля и пристъпи по-наблизо.

— Това е страшно много кръв — каза тя.

— Според съдебния лекар, е умряла от загуба на кръв — намеси се Мерик. — Казва, че е умирала бавно.

Карол се бореше с измъчващото я вълнение, опитваше се да си припомни изискванията на работата.

— Значи вече си е тръгнал?

— Да, дойде бързо, защото бил на вечеря в Куийнсбъри. Всъщност пристигна веднага след нас.

— Е, с какви данни разполагаме? — попита тя.

Мерик погледна бележника си.

— Санди Фостър, двайсет и двегодишна, проститутка, осъждана за употреба и продажба на наркотици. Но преди да се заемем с това… госпожо главен инспектор, почеркът на убиеца е същият като на една серия от четири убийства, които разследвахме преди две години, малко след като вие напуснахте.

— Всички жертви ли бяха облечени, като тази тук?

— Нали ви казвам, картината е абсолютно идентична.

— Е, може би този път ще успеем да хванем убиеца.

Мерик и Кевин се спогледаха. Кевин изглеждаше леко смутен.

— Там е работата, шефе. Вече сме го хванали.

— Моля?

Мерик пъхна облечените си в ръкавици ръце в джобовете.

— Кевин и аз работехме по случая. Убиецът е Дерек Тайлър — призна се за виновен. Намира се в специализирано заведение.

— Възможно ли е да сте сбъркали?

Мерик поклати глава и издаде долната си устна упорито напред.

— Няма място за съмнение. Резултатите от лабораторните анализи доказаха вината му. ДНК, отпечатъци, всичко съвпада. Дерек Тайлър е. Призна се за виновен, направи дори нещо като самопризнание, обяснявайки, че гласовете в главата му нареждали да извършва убийствата. При това веднага щом арестувахме Тайлър, убийствата спряха. Допълнително доказателство, макар да нямаше нужда от него. Прибраха го в „Брадфийлд Мур“ и оттогава той отказва да говори за убийствата.

— Може ли да проверим, да не би да са освободили Тайлър? — попита Карол.

— Вече проверих. Току-що ми се обадиха. Тайлър си е в леглото и спи много по-спокойно, отколкото му се полага — така че не е той.

— Може би има нещо пропуснато при предишното разследване.

— Резултатите от анализите го уличиха — повтори упорито Мерик.

— Защо да не поговорим с доктор Хил? — попита Кевин. — Намирането на обяснения е по неговата част, нали?

— Добра идея, Кевин — отвърна Карол. Тони винаги се оплакваше, че го викат със закъснение при по-заплетените разследвания на убийства. Тя излезе от стаята и набра номера на мобилния телефон на Брандън. Когато той отговори, Карол описа накратко положението.

— На пръв поглед изглежда невъзможно — заключи тя. — Бих искала да се консултирам с доктор Хил.

— Не е ли рано? — попита Брандън.

— По принцип и аз бих била на това мнение, сър, но ако съществува възможността да си имаме работа с подражател, той би ни насочил най-бързо на правилна следа — както стана първия път, когато работихме заедно — Карол зачака със затаен дъх, докато Брандън обмисляше.

— Добре, действайте. Ще поговорим по-подробно утре сутрин.

Когато приключи разговора, Карол се отмести, за да направи път на хората от моргата.

— Доктор Върнън уведомен ли е? — попита тя.

Този, който вървеше последен, кимна.

— Да, иска да я отвори и да приключи рано сутринта, по-късно трябвало да присъства на някаква конференция. Каза да ви предам, че ще е готов към седем.

Мерик и Кевин излязоха при нея на площадката, за да могат санитарите да поставят тялото на мъртвата в чувала.

— Кевин, Сам разпитва жената, която е открила тялото. Искам да дойдеш с мен до участъка и да присъстваш на разпита. Ти си работил по предишното следствие, може нещо да ти направи впечатление — нещо, което Сам не би могъл да знае. Дон, ти и Пола започвате разпитите от врата на врата. Трябва да поговорим с проститутките — и жени, и мъже — всички, до които се доберем, както и с персонала по заведенията, клиенти и така нататък. Разберете къде е работела Санди Фостър. Някой би трябвало да я е видял заедно с убиеца — тя смъкна ръкавиците и пъхна ръце в джобовете, присвивайки неволно рамене. — И нека всички се опитаме да работим непредубедено.

Кевин откри Сам Еванс, който стоеше, облегнат на стената пред стаята за разпити.

— Как върви? — попита Кевин.

— Ако знаеш колко се радвам да те видя — изпъшка Еванс. — Тази жена очевидно не понася цветнокожи. Как става така, че за една дума накриво човек може да си спечели обвинение в расизъм, а тази тук ме нарича маймуна от джунглата?

Кевин направи гримаса.

— Искаш ли аз да се заема с нея?

— Чувствай се като у дома си — Еванс посочи вратата. — Аз не мога да измъкна и една дума от нея. Отивам да изпуша една цигара.

Той подаде една папка на Кевин и си тръгна. Кевин отвори папката и видя в нея един-единствен лист, на който бяха записани само името, възрастта и адреса на разпитваната.

— Май не преувеличаваш, Сам — измърмори той под нос.

После надникна през шпионката на вратата и видя една изрусена жена в тясна и къса черна рокля. Според записаното на листа тя беше на двайсет и девет години, но оттук не му се виждаше на повече от деветнайсет. Тя постоянно придърпваше късия си жакет и се загръщаше в него, защото в стаята беше студено. Пушеше, и ако се съдеше по това колко задимено бе вътре, това явно не й беше първата цигара. Дотук с опитите на Брандън да забрани пушенето. Кевин си припомни първия му опит да наложи забраната. Заподозреният, когото разпитваха, го бе заплашил, че ще се обърне към комисията за защита на човешките права с оплакване, че е бил подложен на особено жесток и необичаен тормоз. Така че Кевин нямаше намерение да кара Дий Смарт да си гаси цигарата. Дотук тя беше единственият им свидетел, от когото биха могли да получат полезни сведения, а случаят беше прекалено важен, за да поема излишни рискове.

Той влезе и й отправи една от най-любезните си усмивки.

— Е, слава Богу — отбеляза тя. — Най-сетне едно човешко същество.

— Някакъв проблем ли имате с колегата? — попита Кевин, все така любезно усмихнат.

— Втриса ме от него — измърмори тя. — Ще ми излиза с разни номера. „Държите се така, защото съм черен“. Не, приятелче, просто защото си задник. Не се ли е намерил някой да му обясни, че проститутките са малко по-горе в хранителната верига от праха по обувките му? За какъв се смята изобщо, та ще ме гледа, като че ли съм последна отрепка?

— Може би наистина не е специалист по държание в обществото.

— Меко казано — тя издиша струя дим и го изгледа намръщено. — Мога ли да се надявам, че вие ще се държите по-добре с мен?

След двайсетина минути тонът на разговора им беше почти приятелски. Чашите от чая, който той предложи, за да разтопи леда, бяха вече празни, а и беше минала най-тежката част, въпросите за намирането на тялото.

— Откога всъщност деляхте стая? — попита небрежно Кевин.

Ди повдигна едното си рамо.

— Горе-долу от три месеца. Санди делеше стая с едно друго момиче, Моу, но Моу се върна в Лийдс, затова Санди ме помоли да деля с нея наема.

— А как се осъществяваше тази работа на практика?

Ди отвори кутията с цигари и погледна мрачно последните три.

— Ще ви се наложи да намерите автомат за цигари, ако ще продължаваме.

— Лесна работа. Сега ми опишете как се бяхте споразумели.

Ди се намръщи. Фините бръчици по лицето й се очертаха и възрастта й пролича.

— Санди беше, така да се каже, първа смяна. Повечето вечери приключваше към десет — защото има дете. Момченце, казва се Шон. Гледа го майка й, но Санди предпочиташе да се прибира навреме, за да поспи като хората, преди да стане сутринта да го води на училище. След десет аз разполагах със стаята.

Кевин се опита да пропъди мисълта за Шон и как ще се чувства той утре сутринта, когато разбере, че майка му е убита. Вместо това се съсредоточи върху думите на Дий.

— Как стана така, че не я намерихте още снощи тогава? — попита той.

— Снощи не бях на работа — тя забеляза изненадата му. — Ако искате да знаете, имах разстройство. Трябва да съм яла нещо гадно. Та в това състояние не ставах за работа.

Звучеше логично. Явно и проститутките си вземаха болнични.

— Значи доколкото ви е известно, всичко е било нормално? И когато се качихте с вашия клиент, очаквахте стаята да е празна?

Ди притвори очи и потръпна при спомена.

— Да.

— Виждахте ли се със Санди тази вечер?

Ди поклати глава.

— Няма къде да я видя, освен когато работя, а аз нямах работа. Пих едно-две в „Конската глава“, преди да изляза на улицата, но така и не видях Санди.

— А къде работеше тя обикновено?

— На края на булевард „Кемпиън“. Точно при кръговото движение.

Кевин си представи мястото. Входът към уличката, където се намираше стаята на Санди, бе само на петдесетина ярда надолу по страничната улица.

— А постоянните клиенти?

Внезапно Дий загуби присъствие на духа. Очите й плувнаха в сълзи и гласът й затрепери.

— Не знам. Вижте, деляхме си стаята и наема, но не живеехме заедно — нямам представа както е вършела и с кого го е вършела.

Кевин се пресегна през масата и взе ръката й. Тя зяпна от учудване и дори забрави вълнението си.

— Съжалявам, но просто се налага да проучим всички възможни следи, за да не изпуснем шанса да хванем убиеца.

Ди изсумтя презрително и се отдръпна.

— Ако ви слуша човек, ще рече, че е била убита почтена майка на три дечица, а не някаква уличница, за която никой не го е грижа.

Кевин поклати натъжено глава.

— Не знам кой какво ви е говорил, Дий, но ние тук не пренебрегваме нито една от жертвите. Шефката не би го допуснала.

Ди го изгледа неуверено.

— Наистина ли?

— Разбира се. Хората, които работят по това убийство, ще дадат всичко от себе си. А сега ще ви помоля да се качите с мен на горния етаж и да разгледате някои снимки. Ще го направите ли, Ди?

— Добре — каза тя. Трудно бе да се определи кой от двамата бе по-изненадан от съгласието й.

След полунощ флуоресцентното осветление в кабинета на Карол ставаше някак неприлично ярко, придавайки сивкав оттенък на лицата на хората. Карол четеше на компютъра оскъдните файлове, които се отнасяха до убийствата, извършени от Дерек Тайлър, когато вратата се отвори и влезе Тони.

— Нали ти е ясно, че това са глупости — каза той без излишни увъртания.

Карол, привикнала към странния му начин на изразяване, реагира невъзмутимо.

— Благодаря, че дойде. Кое е глупости?

— Тези истории за подражателите. Такива не съществуват — поне не при убийствата по сексуални подбуди.

Той се отпусна на стола пред бюрото й и въздъхна.

— Какво се опитваш да кажеш, Тони? Че е възможно Дерек Тайлър да е бил на две места едновременно?

— Не бих могъл да знам каквото и да било за Дерек Тайлър, преди да съм прочел досието. Но това, което знам, е, че сегашното убийство не е дело на подражател.

Карол положи усилие, за да си изясни думите му.

— Но след като начинът на извършване на убийството е идентичен…

— Значи и извършителят е един и същ — той се усмихна примирително и сви рамене.

— Но това е невъзможно. Ако съдя по това, което ми разказа Дон и по това, което чета тук, не е имало и следа от съмнение по заключенията от съдебномедицинската експертиза. Освен това Дерек Тайлър е зад решетките.

Тони придърпа стола си напред и се приведе към бюрото й.

— Каква е целта на убийството по сексуални подбуди? — попита той.

Карол знаеше отговора.

— Удовлетворение на сексуалното желание по неестествен начин.

— Браво — заяви той и се приближи още повече към нея.

— А сега ми кажи, с колко мъже си спала?

Объркана, Карол отклони погледа си.

— Това какво общо има със случая?

— С повече от един, нали? — настоя той.

Карол се предаде. Това бе по-лесно, отколкото да упорства.

— С повече от един — съгласи се тя.

— А можеш ли да твърдиш, че двама от тях са се държали съвсем еднакво в леглото? — продължи да разпитва настоятелно Тони, като че ли отговорът й би му дал много важен аргумент.

Карол имаше чувството, че започва да разбира накъде бие той.

— Не — отвърна тя.

Не можеше да устои на погледа на яркосините му очи. Неволно я обзе напрежение, предизвикано от физическата му близост. Той не даде признаци да е забелязал това.

После заговори по-тихо, с нежен, почти интимен тон.

— Моите сексуални изисквания могат да бъдат задоволени само с определен ритуален акт. Трябва да те завържа за леглото, да бъдеш облечена, да запуша устата ти, да съзнавам, че си в моя власт, а после да унищожа символа на твоята женственост — той си пое дъх и се отдръпна. — Какви са шансовете двама души да имат абсолютно идентични изисквания?

Карол започваше да разбира. Сега, когато той вече не беше толкова наблизо, тя се отпусна и кимна.

— Съгласна съм. Но това не променя факта, че убийството е извършено по абсолютно идентичен начин. Това за мен си остава проблем.

Тони се облегна назад и тонът му се промени. Карол съзнаваше на какво се дължи промяната. Сега той по-скоро мислеше на глас, изказваше неоформени съждения, които се тълпяха в съзнанието му. Доста време трябваше да мине, преди да започне да се чувства дотолкова спокоен в нейно присъствие, че да прави това, но сега вече в такива мигове на облечен в думи размисъл той сякаш я приемаше като част от себе си.

— Освен, разбира се, ако някой не е искал да се отърве от Санди по някаква причина и не е решил, че ще бъде много хитро да я убие по този начин и да ни накара да се лутаме като обезглавени кокошки, опитвайки се да разкрием невъзможно убийство.

— Предполагам, че и това е възможно — каза колебливо Карол.

— Искам да кажа, ако не беше предисторията, ако не беше връзката с предишни убийства, случаят не би бил нещо необичайно. Крайна жестокост, но нищо необичайно.

— Господи, Тони — възрази Карол. — Да не искаш да кажеш, че това, което е сторил с нея, е нещо обичайно?

— Отдели личната от професионалната си реакция, Карол — каза той тихо. — Виждала си и по-ужасни неща. Много по-ужасни. Извършителят има много да учи в областта на сексуалния садизъм.

— Бях забравила колко далеч от нормалните са собствените ти разсъждения — отвърна тя уморено.

— Именно затова имаш нужда от мен — каза той спокойно.

— Вероятно единственият интересен аспект на убийството е това, че жената не е била съблечена. Искам да кажа, ако ще харчиш пари и ще си даваш труда да отидеш с проститутка в стаята й, логично е да поискаш от нея да се съблече. Аз поне бих постъпил така. В противен случай можете да свършите същата работа на задната седалка на колата или опрени на някоя стена.

— И какво ти говори това?

— Изнасилване — думата увисна между двамата. В продължение на месеци тя беше табу. Но сега беше произнесена. Тони повдигна рамене, сякаш се извиняваше.

Карол се бореше със себе си, за да не излезе от професионалната сфера.

— Защо мислиш така? Няма никакви признаци за борба. Най-вероятно Санди се е съгласила да бъде завързана. Сигурно той е казал, че ще си плати.

— Естествено. Но той е искал да изпита усещането, че я изнасилва. Затова не иска жертвата да е съблечена — така може да си представи, че е изнасилвач.

Сега беше ред на Карол да се озадачи.

— Иска да си представи, че е изнасилвач? А после убива жертвите? Защо да не си представи направо, че е убиец?

Тони въздъхна.

— Все още не ми е ясно, Карол.

Колкото и да е странно, сега, когато улиците гъмжат от ченгета, той се чувства по-спокоен. Нали това очакваше, а винаги е успокоително, когато стане това, което си очаквал, дори да е нещо неприятно — защото така поне си сигурен, че не е станало нещо по-лошо.

Имаше работа в една от тоалетните в бара на Стан, когато видя синята светлина през високите прозорци с матирани стъкла. Само една полицейска кола би могла да не означава нищо, но три сини лампи — това можеше да бъде само заради Санди. Но той не изпадна в паника. Гордее се със себе си. Преди появата на Гласа сигурно би побягнал — просто по принцип. Но сега продължи да се пазари с невротичното черно хлапе и дори се направи на учуден, когато то настоя да побързат, защото отвън имало ченгета.

Хлапето едва бе излязло, когато разговорът започна.

„Открили са я“, разнесе се гласът, топъл като милувка. „Тази вечер ще кръстосват навсякъде в Темпъл Фийлдс. Ще искат да разговарят с всички. Ще искат да говорят и с теб. А това е добре. Много добре. Знаеш какво трябва да кажеш, нали?“

Той хвърли плах поглед към вратата.

— Да, знам.

„Хайде, нека чуем. Достави ми това удоволствие“, започна да го увещава Гласът.

— Обикалях квартала както обикновено. Минах през бара на Стан, после пих две бири в „Дама купа“. Изобщо не съм виждал Санди онази вечер. Понякога я виждам на ъгъла на булевард „Кемпиън“, но предната вечер не я видях.

„А ако те попитат за имена на хора, които да потвърдят алибито ти?“

— Просто се правя на идиот, който не може да различи една вечер от друга. Всички знаят, че съм глуповат, така че това няма да усъмни никого.

„Правилно. Неувереност е правилното поведение. Всички очакват от теб да се държиш неуверено. Чудесна работа си свършил снощи. Прекрасни кадри. Довечера, когато се прибереш, ще те очаква едно малко възнаграждение.“

— Няма нужда — възрази той искрено. — Имам си всичко необходимо.

„Заслужаваш награда. Ти си един изключителен млад човек.“

Той почувства топлина в сърцето си тогава, топлина, която все още не е изчезнала. Никой никога не е намирал нищо изключително у него, освен изключителната му умствена изостаналост.

Сега вече е по улиците, шляе се както обикновено. Оглежда ченгетата — смесица от униформени и цивилни, на които им личи отдалеч, че са от криминалния отдел. Пресяват улицата, като вървят от двете й страни. Би могъл да се върне в бара на Стан и да ги изчака там — или пък да продължи да върви и да ги пресрещне като глупак, който няма какво да крие.

Разпознава едно от цивилните ченгета отпреди — преди две години, когато пак кръстосваха Темпъл Фийлдс. Висок северняк, който не се държеше с него като с боклук. Тръгва така, че да мине близо до северняка и жената, която работи с него. Говорят с клиента на една проститутка, но той няма какво да им каже и се чуди как да се измъкне. Вероятно им е дал фалшиво име и адрес и иска да изчезне, преди те да се усетят.

Ченгетата отстъпват и клиентът на проститутката започва да се измъква, вървейки на една страна като рак. Високият мъж вдига поглед и го забелязва. Гледа го, сякаш иска да каже: „Виждал съм те някъде, но не помня къде“. Той се усмихва глуповато на ченгето и казва „здрасти“. Ченгето се представя и казва, че е инспектор Мерик.

Той повтаря името няколко пъти, за да го запомни добре, защото знае, че ще трябва да разкаже всичко подробно на Гласа. Казва на ченгетата името и адреса си едва ли не преди да са го попитали и жената ги записва. Тя не изглежда зле. Малко е кльощава, но той започва да развива вкус към кльощавите. Севернякът пита дали е чул за Санди и той казва да, разбира се, всички за това говорят. И после изрежда всичко, което Гласът е запечатал в съзнанието му. Дума по дума.

Питат го дали е забелязал някой да се държи странно. Той се изхилва на глас, допълвайки образа си на местния идиот, и казва:

— Тук всички се държат странно.

— Много си прав — казва под нос жената и допълва. — Може ли някой да потвърди, че си прекарал предната вечер така, както казваш?

Той се облещва насреща й.

— Не знам. Снощи си беше като всяка друга вечер, нали? Не ме бива да помня много, господин Мерик.

— Но помниш, че не си виждал Санди — намеси се веднага жената. Виж я ти хитрата крава.

— Само защото сега всички говорят за нея — отвръща той, усещайки как струйка пот се стича по гърба му. — Това е важно нещо, не като да помниш кой е бил в кръчмата и кой — не.

Господин Мерик го потупва по рамото, изважда визитна картичка от джоба си и я пъхва в ръката му.

— Ако научиш нещо, ще ми се обадиш, нали?

И двамата тръгват, готови за следващия приятелски разговор.

Нито сянка от подозрение, ни помен от съмнение. Успя да ги измами. Нямаха никаква представа, че разговарят с убиец. Кой е глупакът сега?

Карол притвори полека вратата, за да не смути Майкъл и Луси. Знаеше добре как отеква и най-слабият звук в този висок таван. Събу обувките си и тръгна боса към кухнята, която се намираше в другия край на жилището. Скритото флуоресцентно осветление над плота бе включено, така че Карол видя котарака Нелсън, проснат отгоре на една страна, да се наслаждава на топлината. Когато тя наближи, едното му ухо трепна и той изръмжа тихичко — нещо, което при добро желание можеше да се приеме и за приветствие. Карол го почеса по главата и тогава забеляза листа, полускрит под него. Измъкна го изпод котарака, без да обръща внимание на възмутеното му търкулване встрани.

Карол смачка листчето и го хвърли в коша за боклук, позволявайки си за миг да помечтае за една вечер, прекарана в добра компания в операта. Всъщност всичко бе по-приятно от мисълта, че ще прекара нощта сама в апартамента. Когато отвори хладилника, за да извади полупразната кутия с котешка храна, вниманието й бе неудържимо привлечено от бутилката „Пино гриджо“. Извади и кутията, и бутилката, нахрани котарака и впери поглед във виното.

По време на битката си за възстановяване Карол бе устояла на лесното успокоение, предлагано от алкохола. Притесняваше я скритото обещание за бърза забрава. Не искаше да се движи като сомнамбул през месеците след изнасилването. Искаше да се справи с преживяното, да анализира ефекта му върху себе си и да се възвърне към състояние, близко до това, в което се намираше преди случилото се. Но днес имаше нужда да изключи. Не можеше да понесе мисълта, че щом затвори очи, ще види пред себе си картините, на които бе станала свидетел в моргата. Нямаше възможност да заспи без някакво упойващо вещество. А без да спи, не би могла да поведе утре успешно лова за убиеца на Санди Фостър. Карол порови в чекмеджето за тирбушон и припряно отвори бутилката. Наля си една чаша, после се облегна на бара и зарови ръка в козината на Нелсън, доволна, че може да усеща ударите на сърчицето му с пръстите си.

До снощи нищо, освен пола не свързваше Карол с убитата Санди. Но това, което се бе случило с проститутката, я бе свързало по някакъв начин с жената, която трябваше да открие убиеца й. И двете бяха жертви и бяха станали жертви, защото бяха жени в един свят, в който се срещаха мъже, убедени, че имат постоянно право на надмощие. Санди с нищо не бе заслужила това, което й се случи, но и Карол не бе заслужила сполетялото я нещастие.

Карол пиеше методично и доливаше чашата си веднага щом я изпиеше наполовина. Разбираше ужаса, който Санди трябва да е изпитвала, когато е осъзнала, че не може да се спаси от убиеца. Помнеше това усещане за абсолютна безпомощност пред хищника. Но в едно отношение, колкото и перверзно да звучеше, Санди бе по-добре от Карол. Не й се налагаше да живее с мисълта за това, което й бяха причинили.

Тони стоеше до Карол и се взираше в безжизненото лице на Санди Фостър. Нямаше нищо против да присъства на аутопсии. Ако трябва да бъдем честни, дори му беше интересно да наблюдава как патологът разкрива тайните на мъртвите. Тони също четеше посвоему посланията на труповете, но това беше различен текст. Общото между него и патолога бе, че и двамата получаваха сведения за убиеца посредством жертвата му.

Тялото лежеше, осветено от халогенните лампи, а останалата част от помещението тънеше в мозайка от сенки. Патологът доктор Върнън се бе навел над трупа, който приличаше на гротескна илюстрация на понятието „контраст“. От кръста надолу тялото на Санди бе все още покрито със спечена кръв — етюд в червено. Над кръста нямаше никакви видими увреждания. Найлоновите пликове, в които бяха сложени ръцете й, прикриваха следите от белезниците и поддържаха илюзията за непокътнатост.

— Недохранена — казваше Върнън. — Прекалено слаба за ръста си. Следи от интравенозно инжектиране на наркотици… — той посочи следите от спринцовка по ръцете й.

После се наведе напред и отвори внимателно устата.

— Леки натъртвания по вътрешността на устната кухина — вероятно от кожената топка, с която е била запушена устата. Следи от дълготрайна злоупотреба с амфетамини.

— Знам колко ви е неприятно, когато прибързваме — каза Карол. — Но все пак — можете ли да направите някакво предположение за причината на смъртта?

Върнън се извърна и се усмихна хладно.

— Забелязвам, че не си се научила на търпение, докато те нямаше при нас, Карол. Е, засега не виждам нищо, което да противоречи на очевидното. Умряла е в резултат на загуба на кръв от раните, нанесени на вагината. Тъканите са увредени до неузнаваемост. Не е била лека смърт.

— Не е умряла бързо, така ли? — попита Карол. Тони чувстваше напрежението й като излъчващи се от нея вибрации. Долавяше и мирис на застоял алкохол в дъха й. Самият той едва бе успял да поспи четири часа — един Бог знаеше колко е успяла да спи Карол в периода между бутилката и моргата. Със сигурност не е било достатъчно, ако се съдеше по дълбоките сенки под очите й, подобни на синини.

Върнън поклати глава.

— Не. Не е имало артериално кръвотечение. Кръвта й е изтичала бавно. Живяла е вероятно повече от час, в състояние на шок и в страшни болки.

Настана дълбоко мълчание, докато двамата се опитваха да възприемат получените сведения. Тони се надяваше Карол да не се съсредоточава прекалено върху мисълта за страданията, преживени от Санди. После си каза с укор, че сега не е време да се отдава на мисли за Карол — имаше работа за вършене, и макар че тази работа наистина щеше да върви по-добре, ако бе в състояние да помогне на Карол да се справи с личните си проблеми, налагаше се да спазва известна дистанция, за да върши това, за което му плащаха. Проследяването на мисловния процес на един убиец във всички случаи не беше лесна работа, а той не можеше да си позволи да пропусне такава добра възможност за начало.

Бавна, продължителна, мъчителна смърт.

— Гледал я е как умира — каза тихо Тони.

Карол рязко се обърна към него.

— Моля?

— Това е била идеята, затова я е оставил да умира бавно. Убиецът иска да има време да се наслади на делото си. Сигурно е направил и запис, вероятно с видеокамера. Но не е зле да проверите стаята за уебкамери. Не е изключено да му се е искало да види и как ще бъде открито тялото.

— Искаш да кажеш… че той е стоял тук, докато тя е издъхнала?

Тони кимна.

— Наистина, било е рисковано. Но този тип е самоуверен. Бил е достатъчно добре запознат с начина на работа на Санди, за да е спокоен, че никой няма да го завари тук. Сигурно й е плащал, за да ползва услугите й преди, за да има възможност да проучи терена. Надали е бил в състояние да осъществи полов акт, но сигурно е искал да поговорят — за да научи каква е обичайната й програма. Може да поразпитате дали тя не е споменавала нещо за такъв клиент.

Карол реши да се възползва от тази идея при по-нататъшната си работа. Върнън свали найлоновите пликове от ръцете на Санди и започна да взема проби изпод ноктите й.

— Някакви идеи за часа на смъртта? — попита Карол.

— В това отношение науката дава много неточни отговори, дори в най-благоприятните случаи — отвърна сухо Върнън. — Предположението ми е, че смъртта е настъпила някъде между полунощ и осем часа вчера сутринта.

— Вероятно не е възможно да се прецени дали е имала сексуален контакт, преди да бъде нападната?

— Изключено. Околните тъкани са толкова увредени, че е невъзможно да се установят евентуални натъртвания, настъпили преди смъртта. Ако това може да ви послужи, със сигурност няма следи от грубо анално проникване.

Преди Карол да успее да отговори, вратата зад тях се отвори. Тони погледна през рамо — този поглед му бе достатъчен, за да прецени, че току-що влязлата жена е служител на полицията. Не можеше да се сбърка авторитетът, който излъчваше тъкмо в тази обстановка. Носеше дълго черно палто от лицева кожа. Яката беше вдигната, явно за да я предпази от студа навън, което я караше да изглежда така, сякаш се бе явявала на кастинг за феминизирана версия на „Матрицата“. Хвърли само един поглед на тялото на масата и се насочи към Карол.

— Добро утро, главен инспектор Джордан — каза тя. — Господин Брандън ми каза, че ще ви намеря тук.

Карол прикри изненадата си, но не успя да заблуди Тони. Той я познаваше достатъчно добре, за да разчете едва забележимото повдигане на веждите и лекото разширяване на очите.

— Сержант Шийлдс — каза тя. — Какво ви води насам?

— Господин Брандън не ви ли се обади? — по лицето на Джен се изписа объркване.

— Не.

— А, разбирам, сигурно е оставил съобщение на гласовата ви поща. Аз също се опитах да се свържа с вас по-рано, но не можах да ви открия. Така или иначе, той ме включи във вашия екип за това разследване. Каза, че ви липсва един сержант, и че сигурно ще бъде от полза в екипа да има човек, който да е запознат с уличния пейзаж.

— Звучи разумно — в гласа на Карол звънна лед. Брандън явно вече се отричаше от обещанието си да я остави да действа по свое усмотрение, и на нея никак не й се нравеше подтекстът на това негово решение.

— Той явно мисли така — каза Джен и се обърна към Тони. — А вие трябва да сте човекът, който чете мислите ни.

Изражението на Тони говореше, че е чувал такива коментари и преди.

— Само ако проявявате склонност към серийни убийства със сексуална мотивация.

Джен се разсмя.

— Е, тогава тайните ми са в безопасност — тя му протегна ръка. — Казвам се Джен Шийлдс.

Тони отвърна на ръкостискането й. Ръката й беше силна и топла — точно това, което можеше да се очаква от жена, която току-що бе проявила своята самоувереност.

Джен се обърна отново към Карол.

— Още някой е ритнал камбаната, а?

— По особено неприятен начин — каза сухо Карол.

Джени сви рамене и пристъпи напред, за да види какво прави Върнън.

— Този занаят си носи рисковете.

— Същото се отнася и до работата в полицията — отвърна Карол. — Но когато умре някой от нас, получава дължимото уважение.

Джен се усмихна разкаяно.

— Съжалявам, не съм искала думите ми да звучат безсърдечно. Но когато човек работи в отдела за борба с порока толкова дълго, колкото съм работила аз, всички тези жени му се струват отписани, още докато са живи и ходят насам-натам.

Тони не намираше нищо странно в отношението на Джен. Познаваше прекалено много ченгета — а и клинични психиатри — достигнали границата на поносимост към професията си, затова и съчувстваше на защитните им реакции. Отстъпи встрани и се доближи до масата.

— Вие ли правихте аутопсиите при идентичните убийства преди две години? — попита той.

Върнън кимна.

— Да, аз.

— Какво е мнението ви за случая?

— Ако не бях убеден в противното, веднага щях да реша, че тази жена е жертва на същия убиец. Начинът на нанасяне на раните е много характерен — всъщност, бих казал, уникален. Такива рани съм виждал единствено при аутопсиите на жертвите на Дерек Тайлър.

— Какво оръжие е използвал? Някакъв по-особен вид нож ли?

— Доколкото си спомням, Тайлър така и не предаде оръжието, с което бе извършил убийствата. Ако не ме лъже паметта, навремето предполагах, че е било нещо, което сам си е направил — каза Върнън. — Тези рани със сигурност не отговарят на нито едно от познатите ми оръжия. А при това се консултирах и с колега, който е специалист по порезни рани.

— Е, какво е това самоделно оръжие? — намеси се Карол.

Върнън огледа острието на скалпела.

— Трудно е да се прецени. Раните отговарят на тънко, гъвкаво острие — по-скоро острие на бръснач, отколкото на нож. Но това са десетки, стотици порязвания. Най-близкото, което можахме да си представим аз и колегата, беше нещо като изкуствен пенис с монтирани по него остриета на бръсначи.

Карол си пое мъчително дъх и прошепна:

— Господи!

— Работа на напълно луд човек — отбеляза Джен с горчивина. — Права ли съм, доктор Хил?

Тони се намръщи. Не звучеше логично. Картината не беше свързана. Ако полицията не бе арестувала този, когото е трябвало, истинският убиец би реагирал, отнемайки живота на поредната си жертва. Сексуално мотивираните убийци се дразнеха, когато приписваха другиму собствените им заслуги. Да чака две години, преди да нанесе нов удар — това не бе възможно. Налагаше се да обмисли всичко още веднъж.

— Карол? — каза той тихо.

Но тя мислеше за друго. Кимна към Тони, без да го поглежда, и каза:

— Джен, доктор Хил смята, че нашият човек е бил със Санди и преди. Можеш ли да установиш с какви хора се е движила и дали е споменавала пред приятелите си клиент, който се е интересувал от нейния начин на живот? Най-вероятно човек, който не е бил способен да получи ерекция.

Джен изсумтя.

— Това не стеснява кръга от заподозрени. Нямаш представа колко много от клиентите на проститутките не са в състояние да получат ерекция — именно затова момичетата толкова често стават жертва на насилие. Но така или иначе, ще видя какво мога да открия — тя отново повдигна яката на палтото си. — Е, да потеглям тогава. Ще се видим по-късно.

Тони я проследи с поглед, докато тя потъна в сенките, изчака да чуе как вратата хлопва зад нея, после се обърна и застана отново до Карол. В стаята цареше тишина, чуваше се само тракването на метал в метал, когато доктор Върнън сменяше един инструмент с друг.

— Карол, постоянно се връщам към това, което ти казах по-рано. Този сценарий е просто невъзможен. Ако Дерек Тайлър наистина е извършил предишните престъпления, е абсолютно невероятно друг убиец да намира удовлетворение в такова точно възпроизводство на неговите престъпления. Това е в разрез с всички психологически принципи, които са ми известни. Някой е подредил тази сцена, създал е картина, която иска да видим.

— Но резултатите от лабораторните анализи…

— Не съм забравил какво ми каза — прекъсна я Тони. — Но е добре твоите хора да прегледат отново всички файлове, за да изключим всяка възможност за грешка. А ако има възможност за грешка, не е зле да проследите движенията на всички мъже, освободени наскоро от болницата „Брадфийлд Мур“ след двегодишен престой в нея. Това е единственото обяснение за това прекъсване на поредицата убийства. Защото съм готов да заложа професионалната си репутация на твърдението, че човекът, убил онези жени преди две години, и убиецът на Санди Фостър са едно и също лице.

Карол го загледа внимателно. В мислите й започваше да проблясва някаква идея.

— Тони, на какво точно залага нашият убиец?

— Какво искаш да кажеш? — попита той озадачено.

Тя заговори развълнувано, думите й се сипеха една през друга.

— Ами ако човекът, убил Санди Фостър, разчита именно на това — че ще бъдем принудени да стигнем до това заключение? Ако убийството на Санди е било случайно? Ако целта на убиеца е да бъде отменена присъдата на Дерек Тайлър?

Тони наклони замислено глава на една страна.

— Осъществимо ли е такова нещо? Възможно ли е въз основа на това да се обжалва присъдата? Въпреки съкрушителните доказателства срещу Тайлър?

— Опитът би си струвал, особено ако човек с такава внушителна репутация като теб се яви като свидетел в полза на новата теория.

— Аха — каза той. — Да разбирам ли, че искаш от мен да не огласявам съмненията си?

— Особено пък в присъствието на юристи и журналисти — допълни Карол. — Но считаш ли, че съществува достатъчна мотивация за такова нещо?

— Трудно е да се прецени. Извършителят ще трябва да е човек, силно привързан към Дерек Тайлър, при това достатъчно интелигентен, за да знае как да ни подведе. Не е много вероятен сценарий, но не можем да го отхвърлим — той се усмихна. — Именно за това двамата работим толкова добре. Ти мислиш като ченге, а аз като психопат.

След престоя в моргата завръщането в „Брадфийлд Мур“ му донесе истинско облекчение. На регистратурата му обясниха къде да намери Дерек Тайлър. Тъй като според диагнозата не беше склонен към насилие, му позволяваха да се храни с други пациенти от същата категория в общата трапезария. Трапезарията приличаше на хамбар — с нисък таван, вмирисана на пържени картофи и преварено зеле. Стените бяха боядисани в тъмносиньо и жълто, което напомняше на така наречената цветова терапия за лечение на наркомании — нещо, което Тони считаше за откровено шарлатанство. Освен това евентуалният благотворен ефект на цветовете вероятно се проваляше от множеството петна и драскотини, белязали стените от пода до тавана. През бронираните стъкла се виждаше парк, пълен почти изключително с лаврови храсти и рододендрони. Тони си мислеше, че ако пациентите случайно не са страдали от депресия, преди да постъпят тук, със сигурност скоро ще я развият.

Помоли един от санитарите да му покаже Тайлър. После си взе макарони със сирене и грах, сложи ги на поднос и избра маса малко встрани, откъдето можеше да наблюдава човека, осъден за убийствата на четири проститутки в рамките на шест месеца, човека, обяснил порива си да убива със съветите на гласа, който чувал в главата си. Някои от пациентите поглеждаха към Тони, няколко от тях направо го зяпаха.

Тайлър беше висок и хилав, около двайсет и петгодишен. Той седеше приведен над чинията с наденица, яйца и пържени картофи като скъперник над златото си, привел глава така, че Тони не можеше да види почти нищо от него, освен върха на бръснатата глава и татуировките по предната част на ръцете.

Тони дъвчеше разсеяно, прокарвайки безвкусната храна с глътки силен чай. Не забелязваше у Тайлър тиковете, обичайни за страдащи от компулсии. Той се хранеше неестествено бавно, като че ли умишлено удължаваше обяда — добър начин за убиване на времето според Тони.

На Тайлър му оставаха още няколко хапки, когато Ейдън Харт се появи и седна на стола до Тони.

— Не очаквах да те видя днес — каза той.

— Спокойно, няма да искам да ми плащате извънредни часове — каза Тони.

— Не знам дали знаеш, но в стола за персонала сервират по-добра храна.

— Знам. Исках да огледам един пациент.

Харт кимна.

— Дерек Тайлър.

Като забеляза изненадата на Тони, той допълни:

— Казаха ми на регистратурата, когато влязох. Защо се интересуваш от него?

— Полицията откри снощи убита жена в Брадфийлд и поискаха мнението ми.

При споменаването на полиция Харт се оживи, в очите му проблесна интерес. Тони си каза, че съвсем основателно е определил Харт още при първата им среща като кариерист. Само това му трябваше. Пак трябваше да провежда служебна политика, а никак не го биваше за такива неща. Налагаше се да действа много предпазливо.

— На пръв поглед изглежда така, сякаш някой е имитирал почерка на Дерек Тайлър.

Харт погали гладко избръснатата си брадичка.

— Интересно.

— Безспорно, така е. Той ми се струва прекалено млад за извършител на престъпления от този тип.

— Е, предполагам, че профилите понякога не съвпадат идеално — каза невъзмутимо Харт. — Все пак работим по закона на вероятностите.

— Точно затова винаги предупреждавам ченгетата, че нашата работа не е точна наука. Е, какво можеш да ми кажеш за него?

Харт хвърли поглед към Тайлър, който беше приключил с храненето и се взираше в празната чиния пред себе си.

— Много малко. Един от най-неконтактните пациенти, с които съм си имал работа. Не ме разбирай погрешно — не мога да твърдя, че създава проблеми. По-скоро е напълно пасивен. В известен смисъл е лесен, но от друга гледна точка не се поддава на никакви манипулации. Не реагира на каквито и да било терапии. Не говори, макар да не е в кататоничен ступор. Просто не иска да говори.

— Някога създавал ли е неприятности?

— Само веднъж. В стаите си всеки от тях има радио, на което може да избира от няколко предварително настроени станции. Освен това използваме апаратите за предаване на съобщения. Дерек никога не включва своето, но то веднъж се повреди, включи се и не можеше да се изключи. Тогава Дерек се развилия, изпотроши всичко в стаята, наложи се да викаме санитарите и да му бием успокоителна инжекция. Отказа да влезе обратно в стаята си, докато не се убеди, че сме махнали радиото.

Тони леко се усмихна.

— Интересно — каза той. Харт не даде признаци да е забелязал, че повтаря скорошната му реплика.

— Но това не обяснява кой знае какво.

Тони не реагира на коментара му. Нямаше намерение да споделя мислите си по въпроса с когото и да било, най-малкото пък с този човек, към който инстинктивно изпитваше недоверие.

— Какво знаем за него — какво е вършил преди убийствата?

Тони наблюдаваше Харт и по движението на очите му се убеди, че Харт прехвърля на ум спомените си, а не измисля лъжи.

— Не знаем кой знае какво — поде Харт след кратка пауза. — Граничен случай на умствена изостаналост. Според докладите на общопрактикуващия лекар, податлив на внушение, изпълнен с желание да се хареса, лека форма на склонност към компулсии. Но нищо, което да налага лечение. От друга страна, нали ги знаеш общопрактикуващите лекари — какво ли разбират всъщност — усмивката му беше съучастническа, като при разговор между специалисти, целяща да изгради усещане за съюзничество. Тони схвана идеята и бе обзет от инстинктивна неприязън. Харт бутна стола си назад.

— Искаш ли да видиш Дерек?

— Ще ти бъда благодарен, ако го уредиш. Най-добре ще бъде да поговоря с него в стаята му.

Харт го изгледа учудено.

— Обичайната процедура не е такава. Обикновено разговаряме с пациентите в стаите за разговори.

— Знам, но предпочитам да го видя на собствения му терен. Искам у него да има чувството, че поне частично контролира положението. Освен това ти сам каза, че не е склонен към насилие.

Харт очевидно преценяваше аргументите за и против, докато накрая реши, че не рискува нищо.

— Така да бъде. Ще ти се обадя на пейджъра, когато всичко е готово. Но да знаеш, че ще си загубиш времето. Не е разговарял с нито един член на персонала от момента, в който го доведоха тук.

Харт излезе забързано, а Тони не откъсваше поглед от Дерек Тайлър. После промърмори под нос:

— Ти харесваш гласа, нали, Дерек? Обичаш да го слушаш. Не искаш нещо да ти пречи да го чуваш. А какво да направя аз, че да пожелаеш да слушаш и моя глас?

Когато се бе събудила, само три часа след като се стовари в леглото си, Карол бе се опитала да припише състоянието си на недоспиване. Но в процеса на сутринта й бе станало ясно, че страда от най-обикновен махмурлук. Имаше чувството, че някой върти тел за рязане на сирене в мозъка й, като предварително е усилил садистично осветлението с няколкостотин вата. Но все пак си струваше да постигне лишения от сънища ступор, в който бе изпаднала, защото поне така бе държала на разстояние кошмарния образ на мъртвата Санди Фостър. Отпи вода от една бутилка и огледа подчинените си. Всички изглеждаха по-свежи от нея. Тя излезе от кабинета си и застана пред таблото, вече окичено със снимки на Санди — жива и мъртва.

— Добро утро — каза Карол, опитвайки се да имитира енергичност, каквато напълно й липсваше. — Санди Фостър е умряла някъде между полунощ и осем часа във вторник сутринта. Като имаме предвид, че тя обикновено е приключвала работа към десет, можем да предположим, че преди този час е била вече с убиеца си. Според доктор Върнън е починала от загуба на кръв, и е изминал поне час, докато издъхне. Доктор Тони Хил, който ще работи с нас по случая, счита, че убиецът е останал при нея, докато е умряла. Следователно търсим човек, който не е в състояние да представи алиби за два-три часа през въпросния период.

Тя се обърна към бялото табло и записа на него решаващите часове.

— Първоначалните лабораторни резултати подсказват, че не можем да очакваме кой знае какво от тях. Има много отпечатъци, но нито един върху белезниците, с които тя е била привързана към таблата на леглото. Били са избърсани. Масичката е покрита със зелено сукно, така че и в това отношение няма нищо интересно за нас. Най-вероятно откритите отпечатъци са на други клиенти, които нямат нищо общо с убийството. Независимо от това, ако някои съвпадат с такива, които имаме в картотеката, трябва да ги проследим. Досега не са открити и никакви следи от сперма. Опитват се да открият кръв, която да не принадлежи на Санди, но шансовете са минимални — Карол приседна на края на едно бюро, опитвайки се да подреди мислите си.

— Знам, че всички сте забелязали общите черти между този случай и една серия убийства отпреди две години. Независимо от това не съществува и най-малък признак, че присъдата на Дерек Тайлър е неоснователна. Прегледах документацията, от която става ясно, че дори без неговите самопризнания случаят е от сигурен по-сигурен. Така че ще приемаме този случай като отделен, но няма да изключваме възможността Дерек Тайлър да е имал някакъв почитател преди две години, психически болен човек, който счита, че трябва да копира престъпленията на Дерек. Не е изключен и вариантът някой да цели освобождението на Дерек Тайлър от „Брадфийлд Мур“ и да е решил да постигне целта си по този начин. Но решим ли задължително да правим връзка между двата случая, това би означавало, че присъдата на Тайлър е съдебна грешка.

— Тези теории не ви ли се струват прекалено отвлечени, госпожо Джордан? — попита Дон Мерик.

— На този етап, Дон, аз не изключвам нито един вариант, колкото и невероятен да изглежда — Карол забеляза как Пола улови погледа на Мерик и поклати едва забележимо глава. Какво искаше да каже — че шефката съвсем е откачила? А може би Карол ставаше параноична? Може би жестът на Пола говореше просто за колегиална солидарност, може би това бе съвет към Дон да не оспорва авторитета на шефа в присъствието на останалите? Карол се покашля и продължи: — Всички съзнаваме, че този случай няма да е лесен именно поради явното съвпадение на отликите с тези на предишните убийства. Но аз държа тези сведения да не излизат оттук. Никакви разговори с пресата. Това ще правим само аз и господин Брандън. И така, с какво разполагаме?

„Не е много“, мислеше Карол мрачно, докато изслушваше подчинените си, които изреждаха малобройните попадения по време на своите търсения. Никой не бе признал да е виждал Санди с клиент след девет часа. Отчаяната майка на убитата нямаше никаква представа от подробностите на другия живот на дъщеря си; между двете съществувало негласно споразумение, че начинът, по който Санди издържа семейството си, няма да се коментира у дома. Единствената следа, с която разполагаха, бе това, че към осем и половина бяха видели Санди да се качва в черен джип фрийлендър. Една по-добронамерена проститутка им каза последните три цифри от номера, които бе успяла да запомни.

— Добре — въздъхна Карол. — Кевин, ти се заеми с регистрационния номер. Най-вероятно колата няма да е на човека, когото търсим, но поне ще разберем къде я е оставил и ще стесним границите във времето. Дон, Пола — искам вие да пресеете всички разговори от снощи. Поработете със Стейси, за да създадете точна схема, от която да личи кой кога къде е бил. От нея ще разберем с кого си струва да поговорим втори път. Стейси, продължавай освен това да работиш и с файловете в компютъра на Рон Алегзандър. Да не изпускаме от поглед приоритетите. Джен, ти ще работиш с мен. Сам, ти започваш да издирваш всички лица, с които е общувал Дерек Тайлър. Всички останали тръгват по улиците на Темпъл Фийлдс — за двойна осигуровка. Искам да разговаряте с всеки, който е бил по улиците в понеделник вечерта.

Стаята се изпълни с шум от разговори, докато следователите организираха работата си. Джен Шийлдс си проправи път сред тях и настигна Карол, когато тя влизаше в кабинета си.

— Какво си намислила да правим? — попита Джен и влезе в кабинета след Карол.

— Кевин е поработил добре с Дий Смарт, но си мисля, че можем да измъкнем още нещо от нея. Винаги си струва да се изпробва и друг подход, а сигурно тъкмо ти знаеш къде може да се понатисне.

Джен се облегна на рамката на вратата.

— Разбира се. Вероятно си губим времето, но човек никога не знае.

— Все ще е по-добре, отколкото да не вършим нищо — Карол отваряше и затваряше чекмеджетата на бюрото си — беше сигурна, че бе оставила тук някъде парацетамол. Но от него нямаше и следа. Щеше да се наложи да се справи и без него.

— Наистина ли вярваш, че някой се е заел да отърве Дерек Тайлър? — попита Джен.

Карол вдигна поглед.

— Не знам. Но честно казано, тази идея ми звучи по-поносимо от алтернативите.

Тони почука на отворената врата и зачака. Никакъв отговор. Помисли си, че все пак си струваше да опита, макар да не се учуди, че тактиката му не се увенча с успех. Той надникна в стаята. Дерек Тайлър седеше на леглото си, обгърнал коленете си с ръце.

— Мога ли да вляза? — попита Тони.

Тайлър не помръдна.

— Приемам мълчанието за съгласие — Тони влезе в малката стая, без да откъсва очи от Тайлър. Щеше да има достатъчно време да огледа стаята, без обитателят й да осъзнае това.

— Ще седна, нали може? — продължи Тони и се насочи към единствения дървен стол, прибран под голата маса.

Извади стола и го разположи така, че да седи под ъгъл спрямо Тайлър. Съзнателно подбра непринудена поза, в стойката му нямаше нищо заплашително. Тайлър извърна глава така, че Тони попадна извън полезрението му. Тони загледа лицето му — с груби черти и хлътнали, бледи очи. Имаше чувството, че този човек е напълно контактен, но просто предпочита да не общува с околните.

— Името ми е Тони Хил — започна той. — Работя тук, в болницата, но сътруднича и на полицията. Точно затова исках да разговарям с теб — изчака, оглеждайки стаята, гола като монашеска килия. Не се виждаха книги, семейни снимки, нито снимки на голи момичета от списания. Единствената лична вещ в стаята беше голяма черно-бяла снимка на Темпъл Фийлдс, птичи поглед към пешеходната зона, в единия край се виждаше каналът.

Изминаха няколко дълги минути. Най-сетне Тони реши, че е време да се хваща за работа. Знаеше, че стратегията му е примитивна. Но това бе най-доброто, което можеше да предприеме набързо с пациент, с когото не бе работил никога преди това.

— Разбирам защо не ти е приятно да разговаряме за тези неща. Кой би могъл наистина да разбере това, което си извършил?

Тайлър се поразмърда, но кокалестото му лице си остана решително извърнато встрани. Тони сниши гласа си, който зазвуча топло и съчувствено.

— Но не в това е основният проблем, нали? Проблемът е, че когато говориш, всички също започват да ти говорят, и тогава не можеш да чуваш гласа, нали, Дерек?

Тайлър трепна за миг и се обърна, а по лицето му се изписа изненада. Всичко стана толкова бързо, та Тони бе склонен да повярва, че така му се е сторило.

— Гласът е още тук, нали? — попита той. Изчака цели две минути и продължи: — Чуваш го, когато аз не говоря, нали?

Тайлър не реагираше. Но онова трепване и обръщане подсказваше на Тони, че върви по верния път.

— Само че гласът може да ти говори само за минали работи. Не може да ти каже какво става сега извън тези стени. Това мога да сторя аз. Знаеш ли защо е така? Знаеш ли защо гласът мълчи? То е, защото той говори сега на някой друг.

Тайлър се извърна с цяло тяло и погледна Тони. Беше нащрек, сивосинкавите му очи — полускрити под гъстите вежди.

Тони разпери примирително ръце.

— Съжалявам, Дерек, но така си е. Ти си затворен тук и гласът няма никаква полза от теб. Нали ти казах, че работя за полицията. Дойдох при теб, защото сега навън някой върши това, което ти вършеше преди — а това сигурно е така, защото гласът вече не говори на теб. Гласът говори на него.

В очите на Тайлър просветна гняв. Той стисна по-силно преплетените си пръсти, жилите по слабите му ръце изпъкнаха като въжета. Тони се запита дали някой от хората на Ейдън Харт бе успял да предизвика тази стаена ярост. Съмняваше се. Ако някой от тях бе видял това, което виждаше той сега, не биха пускали Тайлър сред останалите пациенти.

— Не си измислям, Дерек — каза спокойно Тони. — Гласът те е изоставил заради някой друг. На теб са ти останали спомените.

Тайлър скочи рязко, мина покрай Тони и отиде до вратата. Натисна звънеца и заблъска с юмрук по вратата.

Тони продължи да говори, сякаш нищо не се бе случило.

— Прав съм, нали? Гласът вече не се интересува от теб. Така че нищо не ти пречи да проговориш.

По коридора се появи медицинска сестра, облечена в бяло. Зад нея надничаше Ейдън Харт. Тайлър стоеше кротко на вратата.

— Какво става? — попита сестрата.

Тони се усмихна.

— Струва ми се, че Дерек иска да се махне оттук и да помисли за това, което му казах току-що. Така ли е, Дерек?

— Вие сте добре, нали, докторе?

— Всичко ми е наред — включително и гласът.

Сестрата гледаше ту Тайлър, ту Тони, без да може да разбере за какво става дума.

— Хайде тогава, Дерек, отиваме в общата стая — сестрата посегна да хване Тайлър за ръката.

На вратата Тайлър се обърна и изръмжа с глас, който звучеше като ръждясал от дългото мълчание.

— Вие не сте Гласът. Никога не бихте могли да бъдете Гласът.

Ейдън Харт зяпна. Той проследи безмълвно с поглед Тайлър, който вървеше по коридора с вирната глава, изправил тесните си рамене. Тони стана и върна стола на мястото му.

— Е, не е зле за начало — каза той весело и мина забързано покрай новия си началник.

Барът на Стан не фигурираше в нито един от туристическите справочници за Брадфийлд. Дори интернет сайтовете, които гордо твърдяха, че предлагат на читателите възможност да оценят истинския град, обикновено смутено премълчаваха мърлявата кръчма, посещавана предимно от проститутки, бездомници и търговци на наркотик. За разлика от други съмнителни заведения, които все пак намираха място на страниците на алтернативните пътеводители, барът на Стан не беше и от тези, в които се ходеше заради добрата храна. През деветдесетте години, когато Темпъл Фийлдс доби светския блясък на място за срещи на хомосексуалисти, барманите започнаха да стават по-претенциозни към клиентелата си, особено към тези, които се опитваха да изкарат по няколко часа на половин пинта бира. Единствено барът на Стан имаше полза от тази придирчивост, тъй като на собственика, дебелия Боби, му беше абсолютно все едно кой сяда на столчетата с мръсно и напукано винилово покритие, стига да си купеше нещо за ядене и пиене, а също и цигари.

Тази сутрин бяха заети около половин дузина от масите. Двама млади азиатци се бяха навели над сандвичите си с яйца, между тях на масата се виждаше кадифена ролка от тези, които използват бижутерите, с нанизани на нея часовници. Очевидно бяха братя, и двамата с дребни, остри черти, с отпуснати устни, омазани с доматен сос. Между хапките двамата спореха за цени и продажби. Високо и слабо момче се бе облегнало на ротативката и следеше намръщено превъртащите се фигури, докато друго, по-набито момче, тъмнокосо като ирландец, пъхаше монети в процепа.

— Защо непрекъснато пускаш монети, след като не печелиш? — попита наблюдателят.

— Ако не го правя, нямам никакъв шанс да спечеля, нали? — изръмжа играчът. — Махай се, носиш ми лош късмет.

Ди Смарт седеше сгушена на маса в ъгъла до тоалетните и пушеше. Клепачите й бяха тежки и подпухнали, устата — плътно стисната, с отпуснати надолу ъгълчета. Взираше се в чашата сивкаво кафе, видимо потисната. От тоалетната излезе тромав млад мъж с отпусната челюст, видя я и седна на масата срещу нея.

— За Санди ли ти е криво? — попита той. Имаше проблем с артикулацията, така че всичко, което казваше, се чуваше някак замазано.

Ди дръпна от цигарата си и въздъхна. Джейсън Дъфи определено не беше това, което й трябваше в момента.

— Да, Джейсън, криво ми е за Санди.

Той потупа несръчно ръката й.

— Имаш ли нужда от нещо, за да ти олекне? Имам добра стока.

— Не точно сега, Джейсън — отвърна уморено Дий. — Чакам някакво ченге. Освен това знаеш много добре, че не купувам от теб.

Лицето на Джейсън потръпна нервно, той стана припряно и се измъкна иззад масата, като едва не се препъна в собствените си крака.

— Е, до скоро — и той тръгна към вратата, без да се обръща.

Момчето при ротативката напусна мястото си и се помъкна към бара, за да си поръча чай. Външната врата се отвори широко и Джейсън Дъфи едва не се сблъска с Карол Джордан в желанието си да се махне колкото е възможно по-бързо. Карол отстъпи встрани, после влезе. Вътре беше задушно и тя почувства, че й се повдига. Застоялата миризма на пържен бекон и оцет се смесваха с други миазми, които я караха да съжали, че бе прекалила с пиенето предната вечер. Джен вървеше по петите й, оглеждайки помещението, за да открие Дий Смарт.

— Ето я там — тя посочи с глава Дий. — Искаш ли кафе?

— Шегуваш се, нали? — отвърна Карол, сбърчила нос.

— Минерална вода не сервират — каза рязко Джен. — Една кока-кола ще ти оправи стомаха.

Карол се опита да прикрие изненадата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглеждаш доста бледа от сутринта. Разбираемо е, след като си била в моргата — и Джен започна да си проправя път през масите към бара. Карол я последва, озъртайки се. Ако трябваше да съди по това колко от присъстващите срещнаха погледа й, спокойно би могла да е невидима. Всеки път, когато погледнеше някого, той тутакси извръщаше очи.

— Ще ми кажеш ли кой какъв е? — попита тя.

Джен огледа помещението.

— Момчето, което играе на ротативката, е Тайрън Донелан. Краде коли — Тайрън хвърли поглед към тях, сякаш бе чул думите на Джен, и се упъти към тоалетната.

— Двамата азиатци са Тарик и Самир Икбал. Продават часовници менте, пиратски дискове — такива работи. Баща им е сериозен фалшификатор. Струва ми се, че го бяха прибрали преди година и нещо, лежа три месеца.

Двамата братя Икбал внезапно изгубиха интерес към сандвичите, взеха часовниците и си тръгнаха забързано.

— Ами онова момче, което едва не ме събори, когато влизахме?

— Джейсън Дъфи. Продава дрога на дребно — предимно хероин и амфетамини. Не е съвсем наред. Известен е с това, че майка му е първият човек в Брадфийлд, арестуван за продажба на кокаин — тя посочи с глава високото и слабо момче. — Този е от същия чешит — Карл Макензи. Продава дрога на уличниците. Малко по-оправен е от Джейсън, но не кой знае колко. От гледна точка на това, което ни трябва, и двамата не вършат никаква работа.

Карол кимна.

— Благодаря — тръгна бавно към Дий и седна срещу нея. Дий вдигна глава и я загледа преценяващо. Карол също огледа изтънялата къносана коса и уморените очи, които я измерваха подозрително.

— Коя сте вие? — попита жената.

— Здравей, Дий — отвърна Карол. Съжалявам, че нямах възможност да поговоря с теб снощи. Аз съм главен инспектор Джордан. Карол Джордан — усмихна се и протегна ръка.

Видимо стъписана, Дий премести цигарата в другата си ръка и прие ръкостискането.

— Така — отвърна тя. — Очевидно знаете коя съм аз.

— Съжалявам за Санди — поде Карол.

— Не е възможно да съжалявате толкова, колкото съжалявам аз.

— Разбира се. Не е била моя приятелка. Но държа да знаеш, че ще преследвам човека, който я е убил така, сякаш сме били приятелки.

Искреността в гласа на Карол като че ли проникна през защитната броня на Дий.

— Така каза и другото ченге. Щели сте да работите сериозно по случая — това явно я учудваше.

Джен се появи. В двете си ръце държеше по една кутия кока-кола. Тя тръсна напитките на масата и се разположи на един стол така, че седеше под прав ъгъл спрямо другите две жени.

— Дий, това е… — започна Карол.

— Знам коя е — отвърна Дий. Тонът й отново стана кисел.

— Здрасти, Дий. Как е? — каза Джен.

— А вие как мислите? — Дий се отмести по-настрани от Джен.

Карол отвори своята кола и отпи една глътка. Захарта, кофеина и мехурчетата от газираната напитка веднага я освежиха.

— Знаем, че ти е тежко, но имаме нужда от помощта ти.

Ди въздъхна.

— Вижте, вече ви казах, когато се обадихте, че разказах всичко, което знам на онова ченге снощи.

Джен поклати глава.

— Винаги има какво още да се каже, Дий. Всички го знаем. Неща, които ти самата може да считаш за незначителни, или пък прекалено важни, за да ги споделиш. Тя от кого си купуваше дрога?

Дий явно се паникьоса. Очите й неволно се плъзнаха към бара, на който се бе облегнал Карл Макензи с чаша в ръка и разговаряше с момичето зад тезгяха.

— Не знам — измънка тя.

— Разбира се, че знаеш — Джен проследи погледа й достатъчно бързо, за да види как Карл се измъква към вратата, поглеждайки притеснено към тях.

— Този, който излезе току-що, не беше ли Карл Макензи? — попита Джен.

— Да не би да имам очи на тила си? И той да е бил, какво от това? Нали живеем в свободна държава? Хората могат да си пият кафето където искат, нали? — Карол си каза, че Дий внезапно стана прекалено многословна.

Джен явно споделяше мнението й.

— Санди пазаруваше от Карл, нали?

Дий изсумтя презрително.

— Санди не беше някаква мърла. Нямам представа от кого е купувала, но не беше от Карл, ясно ли е? Оставете момчето, той е безобиден.

— Казваш го, защото ти купуваш от него, нали? — проточи отегчено Джен.

— Я стига. Вижте, може понякога да е вземала нещо от Джейсън Дъфи, но не знам нищо повече.

— Имаше ли си сутеньор? — попита Карол.

Дий поклати глава.

— В Темпъл Фийлдс няма много такива неща. Това е нейна заслуга — и на тези като нея — тя посочи с палец към Джен.

— Преди време поразчистихме сутеньорите — обърна се Джен към Карол. — Огласихме намерението си да отнемем приходите им, защото попадат под определението „доходи от престъпна дейност“ — после продължи, обръщайки се вече към Дий. — Човек би предположил, че ще бъдете благодарни, задето ви отървахме от тях.

— Щяхме да сме ви доста по-благодарни, ако не се бяхте опитали да ни разкарате и клиентелата — отвърна Дий с горчивина. — Нали ни пропъдихте от главните в страничните улици. А сега всичко започва отново.

Карол чувстваше как контактът, който бе успяла да установи с Дий, постепенно се губи.

— Но ние искаме да не допуснем това — настоя тя.

— Така да е, но аз наистина ви казах всичко, което знам — Дий бутна назад стола си.

Карол направи последен, отчаян опит.

— Ако си спомниш нещо, каквото и да било, независимо от това колко незначително ти се струва, то може да бъде от значение за следствието, Дий. Искаме да ви помогнем.

Дий отново изсумтя.

— Е, седенето в бара на Стан на сладки приказки с ченгета никак не ми помага в занаята. Изчезвам.

Тя взе опърпаното си джинсово яке от облегалката на стола и си тръгна. Карол я проследи с поглед, едновременно ядосана и озадачена.

— Снощи с Кевин е била много по-склонна да разговаря — каза тя.

Джен сви рамене.

— Може би просто предпочита да си има работа с мъж.

— Като че ли се изнерви, когато стана дума за Карл Макензи.

Джен доби отегчен вид.

— Купува си наркотика от него. Не й се иска да го приберем. Той наистина е безобиден. Интелектуалното му развитие е на десетгодишен. Момичетата се държат с него като с домашен любимец.

— Мислиш ли, че Дий казваше истината? Когато твърдеше, че Санди не е пазарувала от него?

Джен се позамисли, въртейки кутията кока-кола в ръце.

— Вероятно. Ако Санди е купувала от Джейсън, не би ползвала и услугите на Карл. И двамата работят за един и същи посредник. Освен това, каква полза би имала Дий да лъже?

— Както каза ти самата, защитава своя източник — подчерта Карол.

Джен направи скептична гримаса, което я накара да заприлича на нацупен херувим с изтекъл срок на годност.

— Нещо не ми се вярва.

— Ще поговоря с колегите, които бяха на смяна снощи, ако искаш, и ще проверя дали някой е разговарял с него.

— Добре. А ако се окаже, че никой не е говорил с него, може да поговориш ти. — Карол беше преглеждала докладите тази сутрин, но не помнеше да е попадала на такива сведения. — Същото важи и за Джейсън Дъфи.

Карол съзнаваше, че се вкопчва като удавник за сламка — такъв подход бе много изкусителен винаги, когато в началото на следствието не се явяваха никакви сериозни улики. Започваха да я обземат лоши предчувствия за следствието по убийството на Санди Фостър. То проявяваше всички признаци на случай, който не обещава бързо приключване. Ако не направеха скоро някакъв пробив, тя и екипът й щяха да се превърнат от обект на големи надежди в изкупителни жертви. А това не бе нещо, с което бе в състояние да се справи точно сега.

Той вече е известна личност. За него пишат на първа страница във вечерните вестници. Не умее да чете много добре, но се справя със заглавията. Не очакваше такова развитие на събитията, защото Санди си беше обикновена проститутка. Ченгетата сигурно са бесни — поне така мисли той. Заглавията с тлъсти букви на статиите, в които става дума за убийство, обикновено ги злепоставят.

Плъзнали са навсякъде по улиците и разговарят с който им падне, а това означава, че нямат представа кого преследват. Отчаяно търсят нещо, което той знае, че няма да намерят. Знае го, защото изпълни точно инструкциите. Гордее се със себе си. Не си спомня да се е чувствал така никога преди. Може и да е имало време, когато е бил в състояние да свърши нещо както трябва, нещо, за което да говори с гордост. Но колкото и да се рови в смътните си спомени, не стига до такъв момент.

Гласът разбира това. Гласът също се гордее с него. Той е убеден в това, защото снощи, когато се прибра у дома, наградата вече го чакаше. Малко пакетче, поставено върху телевизора с видеото, увито в хубава, лъскава хартия и украсено със златна панделка. Подаръкът беше толкова красив, че той едва събра смелост да го отвори. Искаше му се да може да се похвали с него, за да разберат хората, че той е от хората, на които се правят специални подаръци. Но не го направи — знаеше, че такава постъпка би била глупава. А той много се старае напоследък да не прави глупости.

Вместо това седя дълго на леглото, въртейки подаръка в ръце. Най-сетне реши да го разопакова, за да разбере какво има вътре. Вече предполагаше какъв е подаръкът, но искаше да се убеди. Първо развърза панделката, насилвайки неумелите си пръсти да пипат полека, вместо да разкъса възела със зъби или да го среже с нож. После сгъна внимателно и панделката, и опаковъчната хартия, и ги прибра в едно чекмедже.

Вътре наистина бе очакваната награда. Беше видеокасета. С потни ръце той я пъхна във видеото и се пресегна за дистанционното управление, за да включи телевизора. И тогава видя отново всичко в целия му блясък. Видя първата си мисия и първото си пречистване.

Този път успя да задържи ерекцията си.