Чуждото страдание

Четвърта част

Всеизвестен факт е, че съществуват книги, които са в състояние да променят живота на хората. Знам, че ако някой ме попита дали има такава книга в моя живот, ще остане много учуден от отговора. Но аз все още помня как ми се отрази „Тримата заложници“ на Джон Бюкън7, когато я прочетох за първи път.

Бяхме на почивка с родителите ми край Норфолкските езера. Струва ми се, че моите родители бяха наясно, че съществува такова понятие като „почивка“, но всъщност не разбираха как то се осъществява на практика. Другите хора прекарваха по цяла седмица на лодки, кръстосваха каналите между езерата и изобщо живееха по начин, напълно различен от ежедневието им — сред шлюзове, блата и водни птици, така че ги обземаше странно усещане за нереалност, когато отново стъпеха на твърда земя, след като бяха живели дни наред по водата. Но това не важеше за нас. Родителите ми наемаха каравана, паркирана на едно място, където стотици подобни метални кутии стояха в редици на една ниска скална издатина над сиво-сините води на Северно море. Караваната, в която в крайна сметка се озовахме обаче, не предлагаше дори такава гледка за свое оправдание. От прозорците виждахме само други каравани. Тук в никакъв случай не беше по-приятно, отколкото у дома — дори в нашата къща с дневна и две спални, типова постройка, давана под наем от общината, човек можеше да разполага с повече лично пространство, отколкото в тази трийсет и двуфутова тенекиена кутия. Мразех това място, мразех другите деца, чиито родители ги бяха завели на истинска почивка, броях часовете до мига, в който щяхме да си тръгнем.

Времето също не ми помагаше да се почувствам по-добре. Беше типично английско лято, сивите дъждовни дни се сменяха с други, озарени от бледото слънце, когато всички излизаха от караваните и се струпваха на каменистия плаж, облекли банските си костюми, подскачайки мъчително от крак на крак по ръбестите камъни, за да се доберат до водата. После изпищяваха, защото водата беше студена, обръщаха се и се връщаха с подскачане, треперейки от студ, за да се разположат пред термоси с горещо, рядко кафе и сандвичи с яйца.

Един следобед, когато дъждът беше особено упорит, родителите ми решиха да отидат да играят бинго в ниската бетонна постройка, подслонила общата зала за почиващи, съчетана с някакъв бар. Наложи се да тръгна с тях, защото бях на дванайсет, тоест те нямаха законното право да ме оставят без надзор в караваната. А родителите ми съблюдаваха законите с отблъскваща старателност. Изпълваха ме гняв и ненавист поради това унизително положение, влачех се след тях против волята си. Искаше ми се да се видя с Аманда, красивото русо момиче от караваната на два реда вляво от нашата, вместо да вися при някакви дърти тъпанари, които играят бинго.

Татко ми купи кока-кола и пакет чипс, показа ми масата за пинг-понг и ми нареди да се забавлявам както намеря за добре в продължение на два часа, но да гледам да не се загубя. Като че ли бях малко дете. Обърнах му ядосано гръб и тръгнах към масата за пинг-понг. Тя се намираше в стая, която ехтеше от детски гласове. Когато влязох, всички ме изгледаха така, сякаш идвах от друга планета. Оттеглих се в най-далечния ъгъл и именно там забелязах етажерката с наредени по нея опърпани книжки. Измъкнах една-две, но те не ме привлякоха с нищо. Тогава извадих „Тримата заложници“ и още първата страница, изпълнена с картини от живота в една социална среда, която ми беше напълно непозната, прикова вниманието ми.

До този момент не ми беше минавало и през ум, че е възможно човек да постигне пълен контрол над съзнанието на друг човек. В „Тримата заложници“ се разказваше за две неща, които желаех повече от всичко друго на този свят: абсолютна власт и достъп до света на парите и успеха. Произходът ме лишаваше от второто, но ако успеех да се сдобия с първото, то осигуряваше достъп до нещо също толкова привлекателно.

„Тримата заложници“ беше първата крачка от дългото ми пътуване към съкровената същност на човешкото съзнание. Нито за момент не се усъмних, че е възможно да овладееш чуждите мисли. Нито за момент не се усъмних, че аз мога да постигна това. Оставаше да се провери дали мога да се възползвам от постигнатото, за да променя света около себе си. Но колкото повече обмислях този въпрос, толкова повече се убеждавах, че ще се справя и с това.

Първоначално пътят, който трябваше да извървя, беше доста неясен. Спрях се на информацията като необходимо помагало, търсех и заучавах всичко, което успявах да намеря по въпроса за хипнозата, промиването на мозъци, психическото въздействие и изпадането в транс. Колкото повече научавах, толкова по-често се опитвах да се убедя в новопридобитите си способности. Упражнявах се, опитвайки се да въздействам върху приятелите си в училище, да пробия умствената защита на момичетата, с които излизах, опитвах после да постигна същото и с колегите си. Скоро ми стана ясно, че уменията ми оставят доста да се желае. Понякога постигах забележителни резултати. Но доста по-често се провалях. Съзнанието на повечето хора си оставаше недостъпно за мен. И колкото и да се стараех, просто не можех да проникна в мислите им.

Тогава ме озари прозрението, че съществува една категория по-неразвити мозъци, които не разполагаха с кой знае каква защита срещу моите умения. Именно тези хора, на които другите гледаха с пренебрежение, тъй като бяха глупави и несъобразителни, аз можех да подчиня на волята си. Може би нямаше да успея чак да преобразя света, както мечтаех първоначално, но и този вариант криеше нелоши перспективи.

Оставаше да се реши въпросът какво да правя с властта, която исках да упражнявам. Как можех да увелича силата, която владеех?

Отговорът дойде съвсем изненадващо. Трябваше да ползвам силата на двама души.

Ако информацията беше равностойна на власт, то изборът как точно да я разпространяваш бе равностоен на упражняването на тази власт. Сам Еванс бе винаги склонен да предложи малко, за да получи повече. Учудващо бе колко са склонни да откровеничат хората, щом повярват, че ти самият си откровен с тях. В замяна на някакви незначителни сведения за произхода на Стейси Чен Еванс се сдоби с удивително много информация за Дон, Пола и за самия Кевин, с когото разговаряше. Научи такива неща, които можеха да му послужат, за да ги попритисне, ако някога обстоятелствата го изправеха срещу някой от тях.

Двамата седяха в една селска кръчма на няколко мили от Суиндейл и възстановяваха силите си с по няколко добре заслужени пинти бира, след дълъг и мъчителен ден, изпълнен с дребни дрязги между колеги и провеждане на изтощително подробни разпити. Предполагаше се, че сега трябва да си изяснят какво смятат да предприемат на другата сутрин, но двамата се бяха споразумели без много приказки, че не могат да поемат повече от убийствената депресия, породена от разговори за смъртта на деца. Далеч по-приятно беше да се отдадат на клюки по адрес на колегите си.

Кевин прекъсна разказа си, защото мобилният му телефон изписука, сигнализирайки, че е получил съобщение. Той погледна невярващо екранчето, после вдигна очи към Сам.

— Възможно ли е да се занася? — възкликна той и обърна телефона така, че Еванс да прочете съобщението.

Отгоре беше изписано СТЕЙСИ МОБ., а отдолу се четеше следното съобщение:

Еванс поклати глава.

— Стейси не може да направи такова нещо. Не е в неин стил.

Кевин вече набираше номера на Стейси. Веднага щом чу гласа й, той каза:

— Какво искаш да кажеш с това „убиецът залови Пола“? Да не е някаква идиотска шега?

— Никога не бих се шегувала с такова нещо — отвърна обидено Стейси. — Искам да кажа точно това — заловил е Пола. Отмъкна я в някаква уличка и после и двамата като че ли се изпариха. Когато стигнахме в уличката, там нямаше и следа от нея. Случи се преди половин час и оттогава не можем да открием нищо.

— Майната му — изруга Кевин. — Тръгваме веднага. Ще бъдем при вас след по-малко от час — той изключи телефона и се обърна към Еванс. — Истина е. — Докато ние си пием тук бирата, шибаните ни колеги пак са оплескали нещата и са позволили на убиеца да им измъкне Пола изпод носовете — той скочи на крака. — Хайде, тръгваме обратно за Брадфийлд.

Еванс заряза недопитата си бира и забърза първи към вратата.

— Как, по дяволите, е могло да се случи това? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Кевин. — Карол Джордан беше толкова сигурна, че е предвидила всичко!

Еванс повдигна вежди, докато вървеше след Кевин към колата. Ако нещо се случеше с Пола, това щеше да бъде краят на Карол Джордан. Изпита задоволство, че се е озовал встрани от суматохата тази нощ, и че работи по случай, който има далеч по-добри шансове да бъде успешно разрешен. В тази работа всеки се бореше сам за себе си. Всеки, който бе на друго мнение, се превръщаше в плячка. А хищниците разкъсваха плячката.

Сам Еванс нямаше никакво намерение да се остави да бъде разкъсан.

Беше малко след три сутринта, когато Карол успя най-сетне да се прибере у дома. Пола Макинтайър бе отвлечена преди повече от шест часа. Всяка врата в Темпъл Фийлдс, зад която имаше обитатели, реагиращи на яростното чукане, се отваряше пред тях и всеки, който отвореше вратата, биваше разпитван. Преровиха всевъзможни салони за масаж и бардаци, разпитваха проститутки от двата пола, нахлуваха в барове и клубове. Като изключим това, че не разбиха останалите врати в Темпъл Фийлдс — към магазини, апартаменти, офиси и кой знае какво още — бяха направили всичко възможно, за да открият Пола. Но тя и похитителят й сякаш се бяха изпарили. Така и не успяха да попаднат на следа в лабиринта от улички, задни дворове и проходи. Джен Шийлдс влезе заедно с още няколко полицаи през портата в стената и в сградата зад нея — оказа се, че тя служи предимно за склад на някаква близка печатница. Не успяха да открият следи, доказващи, че някой изобщо е стъпвал в сградата в продължение на дни.

Накрая Карол прекрати търсенето. Няколко от полицаите възразиха и изразиха готовност да продължат с търсенето, но Карол не разреши. Каза твърдо, че нищо полезно не може да се свърши преди зазоряване, и че най-добрата услуга, която биха направили на Пола, е да се наспят. Никой не събра сили да изрази на глас общото им убеждение, че вече са закъснели непоправимо.

Карол се бе върнала при микробуса заедно с Джен Шийлдс и Дон Мерик. Тримата мълчаха потиснато. Когато стигнаха до колата, Джен поклати глава и заяви:

— Няма да се върна с вас. Имам тук някои връзки, има и хора, с които мога да поговоря. Ще се учудите, ако разберете колко хора приемат да ни сътрудничат, когато разберат, че става дума за изчезнал служител на полицията. Самите те ще искат всичко да се изясни също толкова, колкото и ние.

— За да не им се отрази на бизнеса, нали? — отбеляза кисело Дон Мерик.

— Може и така да се каже — Джен придърпа яката на коженото си яке към лицето си. — Ще се видим утре на брифинга.

Карол не направи опит да я спре. Проследиха я с поглед, докато мъглата я погълна.

— Тази сутрин й казвах, че не е длъжна да продължава — каза Мерик.

Карол долавяше враждебността му, но беше прекалено уморена, за да влиза в спор с него.

— Тя и без това го знаеше, Дон. Изборът беше неин — каза тя потиснато. Отвори рязко вратата на микробуса и влезе. — Отивам вкъщи да се наспя и предлагам и ти да сториш същото, вместо да кръстосваш безцелно Темпъл Фийлдс до сутринта.

Тя не изчака отговора му. Когато минаха двайсетина секунди, а той не направи опит да я последва, тя хлопна вратата и нареди на шофьора да кара към участъка.

Благодари на Стейси, че е останала при централата, после помоли един от техниците да превърти отново записа на срещата на Пола с последния клиент. Изгледаха го пет-шест пъти, докато пътуваха, но никой не забеляза нищо ново. Когато стигнаха в участъка, Карол нареди на техниците да направят всичко необходимо за изчистването на образа и звука на записа. После тръгна към колата си. Чувстваше се толкова стара и уморена, че едва намираше сили да мести краката си.

Когато стигна до вратата на жилището си, вече трепереше цялата от изтощение и отчаяние. Когато видя, че прозорецът на Тони свети, едва не се разплака от благодарност и натисна с все сили звънеца. Той застана на прага, облечен в тениска и долнище на анцуг. По лицето му се изписа удивление.

— Той отвлече Пола — каза Карол, произнасяйки с усилие всяка дума. Стисна здраво клепачи и отметна глава назад. Тони излезе на замръзналата външна площадка и я притисна към себе си. За миг тялото й остана вдървено, после тя отпусна глава на рамото му и сълзите рукнаха по бузите й. Тони не казваше нищо. Държеше я здраво, поемайки тежестта на треперещото й тяло, докато тя даваше воля на скръбта си.

Накрая бурята утихна. Карол се отдръпна леко и очите й срещнаха угрижения му поглед.

— Добре съм — каза тя с треперещ глас.

— Не ти вярвам — Тони я въведе в дневната и й помогна да седне. — Искаш ли да пийнеш нещо?

Карол кимна, бършейки следите от сълзи по бузите си.

— Да, моля те.

Той кимна и тръгна към кухнята. След минута се появи отново с две чаши бяло вино. Подаде едната на Карол и седна до нея.

— Искаш ли да говориш за това, което се е случило?

Карол отпи глътка вино. То й се стори странно, сякаш нещо бе предизвикало внезапна промяна във вкусовите й усещания.

— Наречи го съзнателно избягване на болезнена тема, ако искаш, но аз наистина не мога да говоря за Пола, преди да си изясня има ли промяна в нашите отношения.

— В такъв случай ще се наложи да ми кажеш това, което искам да знам.

Карол отпи още малко от виното. Този път вкусът му й се стори по-познат.

— От изнасилването насам имах чувството, че тялото ми вече не е мое. Трябваше да мине време, преди да осъзная, че имам нужда от сексуално изживяване, за да се убедя, че все още имам власт над физическите си реакции. Исках непретенциозен секс без усложнения, който да ми даде възможност да мисля предимно за себе си — тя постави длан на гърба му, усещайки топлината на кожата му през тънката тениска.

Той изсумтя иронично.

— Което ще рече, че аз съм отпаднал като кандидат по всички линии.

Слабата й усмивка потвърди думите му.

— Тогава се появи Джонатан. Привлекателен, добросърдечен, способен да прояви разбиране и най-вече мъж, в когото изобщо не бих могла да се влюбя. Затова се възползвах от него. Не се гордея особено с постъпката си, но ти нямаш никакво основание да ревнуваш. Всеки ден ти давам от себе си много повече, отколкото той някога би могъл да има.

— Въпреки това ревнувам. Ревнувам, защото това, което е толкова лесно за него, е толкова трудно за мен.

— Опитвах се да направя така, че да ни стане по-леко — и на мен, и на теб.

— Знам, но това няма да се случи скоро, нали? Да бъдем заедно, без да изпитваме вътрешно напрежение?

Гласът му прозвуча тъжно — никога не го беше чувала да говори така.

— Не знам — отвърна тя потиснато. — Но знам едно, че те…

— Не го казвай — прекъсна я той рязко. — С мен е същото. Само че моментът никога не е подходящ, нали? Винаги има нещо, което има по-големи права върху нас, нещо, което ни разделя въпреки волята ни. А сега нека помислим за Пола. Кажи ми какво стана тази вечер.

Карол обясни набързо какво се беше случило.

— Тя е мъртва. И аз допуснах това да се случи. Въпреки опита ми, макар да съзнавах колко лесно може да се стигне до провал, допуснах да стане така.

Тони скочи и започна да крачи напред-назад из стаята.

— Не съм убеден, че е мъртва. Този убиец държи жертвите му да бъдат намирани, и то да ги намираме много скоро след смъртта им. Той режисира убийството така, че те да бъдат открити. Не сте успели да намерите Пола, следователно е логично да предположим, че най-вероятно е все още жива.

Карол поклати глава.

— Но защо му е да променя сценария?

— Добър въпрос. Може би, защото е разбрал, че Пола е ченге. Нали помниш, още първата вечер изразих съмнение, че той може да е надушил капана.

— И така да е, каква е разликата за него?

— Той обича властта. Може би я държи жива, защото така по-продължително може да се наслаждава на чувството за надмощие — да държи ченге в своя власт. Така има власт и над нас — той е режисьорът, той е диригентът. Ние трябва да танцуваме по свирката му, ако искаме да видим Пола жива.

Карол се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това „да танцуваме по свирката му“?

Тони махна нетърпеливо с ръка.

— И аз още не знам. Или самият той ще ни го обясни, или ще се наложи сами да преценим какво да правим — той отново закрачи напред–назад, после спря рязко и се обърна с лице към нея. — Карол, откъде би могъл да знае той, че тя носи предавател?

— Ти сам даде отговора. Ако е успял да разбере играта ни и е преценил, че тя е примамка, е могъл да предположи и това, че носи предавател. Вероятно точно затова почна да я опипва още в прохода между къщите.

— Това ми се струва прекалено сложна задача, за да бъде решена от Дерек Тайлър.

— Човекът, който отведе снощи Пола, не беше Дерек Тайлър. Дерек Тайлър е затворен в „Брадфийлд Мур“.

— Знам, знам. Но престъпленията са абсолютно еднакви, режисирани от един и същи ум. И това не е умът на Дерек Тайлър. Той не е нито достатъчно интелигентен, нито би могъл да се владее — Тони впери в Карол поглед, пламнал от внезапно оживление. — Човекът, който движи всичко това, не води само нас за носа. Той дърпа конците на убиеца.

Карол поклати упорито глава.

— Не ми се вярва. Хората не се съгласяват да извършат убийство, защото някой ги кара да го направят. Така постъпват само платените убийци. А ако в случая имаме работа с платен убиец, то тогава той извършва убийствата по поръчка на човек, който иска да издейства освобождаването на Дерек Тайлър. Вероятно ще се наложи да прехвърлим отново всичко, което знаем за живота му, за да открием кой може да иска той да излезе на свобода и защо.

— Грешиш, Карол — въздъхна Тони. — Но ако държиш да вървиш по този път, бих ти препоръчал все пак да проучиш по-подробно живота на жертвите вместо живота на Тайлър.

Карол допи чашата и стана.

— На жертвите ли?

— Ако аз обичах човек, който става жертва на убийство, а убиецът му дори не получава доживотна присъда, а го изпращат в психиатрията, откъдето поне на теория може да бъде освободен, вероятно щях да реша, че това не е справедливо. Бих могъл да пожелая аз да се добера до убиеца. Ако вземеш предвид средите, в които са се движели жертвите му, не може да изключиш възможността някой, който е обичал някоя от тях и междувременно да разполага с възможности да наеме убиец, да го е направил, за да копира с абсолютна точност убийствата на Тайлър и в резултат самият Тайлър да бъде пуснат на свобода — той сви рамене. — В това има известна логика.

Карол го гледаше учудено.

— Логика ли? — измърмори тя.

— Не, Карол. Това е чиста глупост. Ако имаше нещо вярно в теорията за наемния убиец, тогава човекът, който му е платил, би платил и на адвокат, който да настоява за освобождаването на Тайлър. А нищо подобно не се е случило.

— Все още има време — възрази тя. — Може да е решил да използва Пола за разменна монета.

— Карол, ако убиецът се свърже с теб и ти предложи да върне Пола, ако в замяна Дерек Тайлър бъде освободен, съм готов да те водя на вечеря всяка вечер в продължение на една година.

— Прието.

Той допи последната глътка вино.

— А сега ми се струва, че е време да поспим. И двамата ни чака важна работа… — той хвърли поглед на часовника си и изпъшка. — Само след няколко часа.

— Още не съм ти благодарила за профила по случая Тим Голдинг — каза Карол, докато вървеше след него към външната врата. — Много ми помогна.

— Няма защо да ми благодариш. Първият профил, който направих, не си струваше парите, които ми платихте.

— Ще хвърлиш ли един поглед на местопрестъплението?

Той разпери безпомощно ръце.

— Точно това имах предвид да направя утре. Но сега, след като Пола изчезна…

— Е, вероятно другото ще може да почака.

— Кой се занимава с онзи случай?

— Кевин и Сам. А на Стейси съм възложила връзката с хората, които разследват педофилите. Дон искаше да възложа случая отново на него, но честно казано, не съм убедена, че би се справил. Когато целият този кошмар приключи, смятам да помоля Брандън да го върне в редовите криминални служби. Може би дотогава Крие Дивайн ще се съгласи да се премести на север. Тя би била подходящ заместник — лицето й се помрачи. — Господи, като си помисля само с какво вълнение приех това назначение! Мислех, че то ще бъде моето спасение. А тъкмо сега ми се струва, че то ще стане причина за окончателното ми съсипване.

Стейси Чен обичаше работата си. Родителите й приеха с готовност идеята на компютърните технологии веднага щом те станаха обществено достояние, в края на осемдесетте години. Те притежаваха верига китайски супермаркети и бяха очаровани от възможността, която машините им даваха — да държат точна сметка за складовете и сделките си. Стейси почти не помнеше времето преди компютрите да навлязат в живота й. Беше единствено дете и се пристрасти към компютрите така, както другите деца се пристрастяваха към кукли или книги. Подразнена от ограничените възможности на първите персонални компютри, тя започна да учи програмиране, за да създава сама игри за машини, предвидени първоначално само за текстообработка и елементарни изчисления. Когато Стейси се записа да следва компютърни науки в Манчестърския университет, тя вече печелеше достатъчно и успя да си купи собствен апартамент — студио в центъра на града, след като продаде една защитна програма на голяма американска компания за софтуер, която искаше да застрахова оперативните си системи срещу евентуални софтуерни конфликти.

Преподавателите в университета й предричаха шеметна кариера в света на компютърната наука. Първоначално никой не можеше да повярва, когато тя обяви решението си да постъпи на работа в полицията.

Но за самата Стейси решението дойде съвсем логично. Тя обичаше да решава сложни задачи. Ровенето из чужди компютърни системи за нея беше необходимо като насъщния хляб, а работата в полицията й даваше възможност да го прави, без да влиза в конфликт със закона. Освен това й оставаше достатъчно свободно време, за да преследва личните си професионални интереси, избягвайки естествените за всяка работна среда сблъсъци, които сигурно щеше да трябва да преодолява, ако работеше в някоя софтуерна компания. Какво значение имаше, ако заплатата й в полицията можеше да мине за джобни пари в сравнение с това, което припечелваше в свободното си време? Работата й даваше законното право да си пъха носа в чуждите тайни, и това удовлетворение й стигаше.

Не й беше необходимо да отиде в офиса, за да се рови из компютрите на останалите си колеги. Беше свързала и домашния си компютър в мрежа с всички компютри на екипа за особено тежки престъпления. Освен това, тъй като изпълняваше функциите на системен администратор, нямаше нужда да си губи времето да разкодира паролите на колегите си. Можеше да се рови из компютрите им, колкото й душа искаше. Затова и беше запозната със слабостта на Кевин да се рови в софт-порно сайтове, където достъпът беше безплатен и не се налагаше да се цитират лични данни. Знаеше, че Дон Мерик се интересува от американски бейзбол, че Пола е пристрастена към новинарските сайтове, както и това, че Джен си поръчваше книги от една онлайн книжарница за дами в Йорк. Особено я беше заинтригувала явната предпазливост на Карол Джордан да поверява каквато и да било лична информация на компютъра си, докато не научи, че братът на Карол също се занимава със софтуер и явно беше предупредил сестра си, че всяка работа в компютъра оставя следи.

Стейси беше и наясно със среднощните похождения на Сам. Седеше в апартамента си и следеше движението му, опитите му да проникне във файловете на колегите си и виждаше как всеки път паролата се оказваше непреодолима пречка за него. Можеше да се очаква, че тя би приела Сам за сродна душа, но вместо това Стейси го презираше заради некадърността му. Най-добре беше да си рови отблъскващите сайтове със снимки от аутопсии и местопрестъпления, към които имаше явна слабост. Очевидно за нещо повече не му достигаше ум. Ама че откачено нещо бяха това ченгетата!

Днес обаче Стейси беше сама в мрежата. Където и да беше Сам, поне бе сигурно, че не се навърта в офиса в опити да се добере до информация, която да го изведе с едни гърди пред останалите. А и в хард диска не можа да намери нищо ново, което да представлява интерес за нея. Запита се какво ли става в Темпъл Фийлдс. Няколко кликвания и изписването на няколко команди бяха достатъчни, за да се появи на екрана й това, което камерите подаваха като образ към служебните компютри.

Стейси си наля още кафе от термоса на бюрото й, разположи се удобно и започна да се взира внимателно в екрана.

Пола нямаше представа от колко време лежи в голата, потискаща стая. Ярката светлина на електрическата крушка не спестяваше нито една от ужасните подробности на обстановката. Първоначално бе изпитвала единствено отчаяна благодарност, че е все още жива. Не можеше да разбере на какво се дължи това — знаеше, че предишните жертви са били нападани практически веднага след като той ги е отвеждал от улицата. Когато той извади онази ужасна вещ, тя беше убедена, че и нея я очаква същата смърт. Но не стана така. Той само насочи обектива на камерата към гениталиите й, размаха ужасяващото устройство пред нея и се изкиска. После провери дали я е завързал здраво, отстъпи назад и започна да се опипва през излинелия плат на панталоните си. Тогава Пола реши, че се кани да я изнасили, но и това не се случи. Той само я гледаше с алчен поглед в продължение на няколко минути, галейки доволно пениса си. После провери за последен път дали камерите работят, и си тръгна.

Оттогава тя лежеше тук сама. Беше се опитвала да се освободи, но накрая се отказа, съзнавайки, че това е само излишно изразходване на енергия, която можеше да й е нужна по-нататък. Опитала се беше и да вика за помощ, но кожената топка беше много ефикасна, така че от устата й се изтръгваха само слаби стонове. Не можеше да направи нищо друго, освен да лежи, трепереща от страх и студ. Локвичката урина под нея се беше просмукала в тънкия дюшек и влагата я караше да мръзне още повече.

Опитваше се да се убеди, че колегите й скоро ще дойдат да я спасят. Карол Джордан никога не би я изоставила. Надяваше се, че той е решил да я остави жива, защото е знаел, че те са по петите му. Може би си беше тръгнал, защото е разбрал, че няма да има време да остане при нея и да я наблюдава, докато кърви до смърт. Но времето си течеше и надеждите й постепенно избледняваха. Имаше един миг, когато й се стори, че чува стъпки и приглушен говор. Но още докато напрягаше слух, звуците заглъхнаха и тя така и не разбра дали не са били само плод на въображението й.

Сама си беше виновна. Как можа да не забележи кога той бе прерязал кабела? Ако си беше гледала работата както трябва, вместо да изпада в паника, защото той бе стиснал до болка зърното на гърдата й, щеше да разбере, че той прекъсва връзката. А после, веднага щом влязоха в стаята и тя видя всичко, което бе наредил на масата, това трябваше да й послужи за потвърждение, че именно той е убиецът, трябваше да го нападне изненадващо и да го залови. Но се беше провалила. Беше се съсредоточила върху собствените си реакции, вместо да мисли за служебните си задължения и сега си плащаше за тази небрежност.

Но поне беше още жива. А докато беше жива, оставаше и вярата в избавлението. Знаеше, че ако се наложи, Карол Джордан ще нареди да разбият всички врати в Темпъл Фийлдс — до една. Тя знаеше какво е да бъдеш изоставена от шефовете си и нямаше да допусне същото да се случи с Пола. Каквото и да й струваше това, Карол щеше да я открие.

Минутите течаха неумолимо. От изтощение Пола от време на време се унасяше и изпадаше в състояние, близко до съня, но не заспиваше истински нито за миг. Когато вратата се отвори, тя не можеше първоначално да осъзнае дали не сънува. После сърцето й подскочи в гърдите. Бяха я открили!

Надеждата угасна за секунди, когато мъчително познатата фигура на мъжа, който я държеше затворена тук, изплува пред очите й. Беше сменил якето с горнище на анцуг с качулка — вероятно за да не го разпознае някой. Но за нея не можеше да има съмнение, че той е същият човек.

— Аз съм — каза той. — Дойдох да сменя касетата. Уебкамерата не върши много добра работа, затова ни трябва и видеокамера. За да се наслаждаваме, като те гледаме как страдаш.

Тя изви мъчително шия и успя да го види как застава зад видеокамерата и вади касетата. Пъхна заснетата касета в джоба си, после се наведе над уебкамерата и натисна нещо. След това се обърна ухилено към Пола и каза:

— Предполага се, че нямам право да те докосвам. Гласът казва да изчакам да му дойде времето. Но Гласът не вижда всичко.

Тръгна към нея, като започна отново да се гали. Качи се тромаво на леглото и Пола долови застояла миризма на канабис и острия дъх на вкиснала бира от устата му, когато се отпусна върху нея. Беше тежък и несръчен, ципът на якето му дращеше меката кожа на корема й. Внезапно тя усети докосването на облечените му в гумени ръкавици пръсти, търсещи вагината й. Стегна се и чу изръмжаването му:

— Отпусни се, кучко, така само ще ти бъде по-неприятно.

Тя се опита да се извърти, но белезниците не позволяваха.

Усети как пръстите му проникват в нея и захапа кожената топка, преглъщайки сълзите си. Чувстваше през дрехите втвърдения му пенис, притиснат към тялото й. Не искаше той да види страданието й. Опитваше се да изключи, да не мисли за това, което ставаше с тялото й, но не успяваше.

Поне всичко свърши бързо. Движенията му ставаха все по-трескави, той блъскаше слабините й с юмрук, докато възбудата му нарастваше. После отметна глава, изквича като ритнато куче и се отпусна върху нея. Тя почувства как пръстите му се измъкват от разранената й вагина. Той се търкулна настрани и й се ухили:

— Много си стегната, кучко. Така ми харесва. Ще бъде по-хубаво, като почна да те режа.

Стана тежко от леглото и придърпа якето си, за да прикрие влажното петно на панталоните си. Пъхна нова касета във видеокамерата, включи отново уебкамерата и тръгна към вратата.

— До скоро, приятелко.

Махна с ръка и излезе.

Вратата се хлопна зад него. Едва тогава Пола се разплака.

Карол беше в кабинета си и си вземаше бележки за предстоящия брифинг, когато на прага се появиха Сам и Кевин.

— Може ли да поговорим, шефе? — попита Кевин.

Тя им махна с ръка да влязат и кимна примирено. Беше очаквала нещо подобно. Поредният безсмислен разговор, след който тя щеше да се почувства не на място като слепец на състезания по стрелба.

— Мога ли да предположа защо сте дошли? Искате да помогнете в търсенето на Пола, нали?

— Тя е една от нас, шефе. В началото самата вие казахте, че трябва да бъдем истински екип. Струва ми се нередно да пращате мен и следовател Еванс някъде другаде, когато всички други я търсят — заяви Кевин.

— Напълно разбирам как се чувствате — отвърна Карол. — Но аз трябва да знам, че съм изпратила най-добрите хора, с които разполагам, да водят разследването по случая Голдинг и Льофевр. Не може да не сте видели сутрешните вестници — вече е известно, че са открити двете тела. Журналистите се занимават с предположения. Антипедофилската истерия нараства като вълна и ние сме точно на пътя й. Трябва да ги убедим, че сме хвърлили всички сили в търсенето на убиеца.

— Но те са мъртви, а Пола може още да е жива — възрази Еванс.

— Това, че са мъртви, не значи, че трябва да ги пренебрегваме. Освен това човекът, който ги е убил, е още на свобода, и вероятно планира ново престъпление.

— Не искаме да кажем, че искаме да ги пренебрегнем, шефе — продължи да спори Кевин. — Сам искаше да каже, че това търсене не е толкова спешно.

— Да, нищо няма да се промени, ако го позабавим с ден — два, докато тече търсенето на Пола — допълни Еванс.

— Не можем да го позабавим, колкото и да ви се иска — Карол почука с пръст по една папка на бюрото. — Имаме две положителни идентификации — и на Тим Голдинг, и на Гай Льофевр. Причината за смъртта и в двата случая най-вероятно е удушаване. Били са удушени с голи ръце. Не можем да скрием това от пресата. Самите вие вече сте разбунили духовете, като сте разговаряли с лесничеите и други вероятни посетители на Суиндейл. Ако нашият човек не е сляп и глух, вече е наясно, че го търсим. Не искам да му дам възможност да се измъкне. Търсенето трябва да продължи със същата интензивност. Съжалявам, момчета. Продължавате да се занимавате с Тим и Гай.

Двамата мъже явно още нямаха намерение да се предават.

— Ама, шефе… — започна Кевин.

— Кевин, разбери, че най-доброто, което можете да направите за Пола, е да се постараете вашите търсения да дадат резултат възможно най-скоро. Знаеш, че това ще повдигне духа на всички, ще им помогне да повярват, че ще успеем да върнем Пола жива у дома и да заловим човека, който я е отвлякъл. Не се изискват кой знае какви умения да чукаш по вратите и да проверяваш общински регистри, а това е единственото, което можем да правим днес. Моля ви да използвате уменията си, за да представите скоро нещо положително — Карол бе малко учудена от самата себе си. Точно такава аргументация би използвала навремето, без да се замисли. Това, че успя да я приложи така умело и сега, й възвърна малко от загубената през нощта самоувереност.

Поне Кевин се хвана. Наду се видимо, перчейки се, доволен от ласкателствата на Карол.

— Ще направим всичко по силите си — заяви той и стана.

Еванс погледна него, после Карол. Поклати невярващо глава и последва Кевин към вратата. Тя го чу как промърмори на излизане:

— Направо не мога да повярвам, че се хвана на тези дрънканици…

Карол скочи и отиде до вратата.

— Еванс! — извика тя от прага. — Върни се тук. Веднага.

Той се извърна стреснато.

— Кевин, Еванс остава тук. Разчитам на теб — тя изгледа яростно Еванс. — Влез в кабинета ми. Незабавно.

Карол затвори вратата и се обърна към него.

— Всички работим под напрежение, но това не може да те извини за такива прояви на неподчинение. Не желая подчинените ми да работят без желание, а за мен е повече от ясно, че не си способен да се посветиш цялостно на задачата да облекчиш страданията на родителите, чиито синове са били убити.

— Това не е честно — възрази нацупено Еванс.

— Без възражения, следовател Еванс — каза Карол бавно, студено и отчетливо. — Ако искаш да останеш в моя екип, е крайно време да схванеш, че изобщо не ме вълнуват лични предпочитания, когато разпределям задачи. Струва ми се, че вече съм говорила по този въпрос. Избирам хората за определени задачи, защото считам, че са годни да се справят с тях. Ти си талантлив следовател, Еванс, но това не ти дава правото да поставяш под въпрос решенията ми, особено пък пред мен самата. Прехвърлям те към разследването в Темпъл Фийлдс. Но не си въобразявай, че си успял да се наложиш. От настоящия момент се на първо място в черния ми списък и ще трябва да направиш нещо наистина изключително, за да те извадя от него.

Погледът на Еванс проблесна самонадеяно.

— Няма да чакате дълго — заяви той и добави: — Госпожо главен инспектор.

Карол поклати глава, обзета от раздразнение.

— Време е да пораснеш, Сам. А сега изчезвай оттук, преди да съм те прехвърлила в частите по контрол на движението.

Проследи го с поглед, докато излизаше, и въздъхна. Една стъпка напред, две назад. Време беше да сменят танца, каза си тя горчиво. Да наберат най-сетне инерция и да решат случая.

На гигантския телевизионен екран отново се виждаше Пола, застанала в мъглата на уличния ъгъл. Мъжът с дългото яке спря до нея и докосна ръката й. Разговорът отново загърмя — все още се долавяше пропукване, но думите се чуваха по-ясно, отколкото в слушалките на Карол предната вечер. Пола и мъжът завиха зад ъгъла и екранът угасна. Продължи да се чува само разговорът, докато звукът секна рязко като отрязан с нож. В стаята настана пълна тишина, лампите светнаха отново. Повечето от екипа изглеждаха така зле, както се чувстваше и самата Карол. „Шоуто продължава“ помисли тя, изправи рамене и размърда пръсти като пианист.

— Това е — поде тя. — Така видяхме за последно Пола. От нея все още няма и следа. Нашата работа е да я намерим. Според доктор Хил има реални шансове тя да е още жива. Този убиец иска жертвите му да бъдат откривани много скоро след настъпването на смъртта. Фактът, че все още не сме открили Пола, говори, че тя още не е убита. Затова да се постараем да се доберем до нея, докато нещата стоят така. Може ли някой от вас да разпознае този глас? Нещо в мъжа не ви ли напомня на някого? Това са въпросите, които трябва да задаваме отново и отново.

В дъното на стаята има снимки на Пола, има и разпечатки на кадри от видеозаписа. Имаме и ограничен брой миникасетофони със запис на гласа на мъжа — карайте хората от Темпъл Фийлдс да ги прослушват, може пък някой да успее да го идентифицира по гласа. По-късно през деня ще ни доставят още касетофони.

— Разделям ви на три групи. Инспектор Мерик остава тук, за да координира информацията, постъпваща от четците на протоколите от разпитите и от анализаторите на HOLMES. Сержант Маклауд от униформените части ще ръководи екипа, който ще проверява общинските регистри и ще сваля данни за обитателите на всяко жилище в Темпъл Фийлдс. Сержант Шийлдс ще ръководи групата, която ще разпитва един по един всички жители на района, опирайки се на сведенията, събрани от екипа на сержант Маклауд. Търсете под дърво и камък. Вие сте колеги на тази жена, която е някъде в този квартал и разчита на нас. И ние няма да я предадем — гласът на Карол бе много по-уверен, отколкото се чувстваше тя самата. Но това й беше работата — да им вдъхва кураж, дори да е неоснователен, и тя беше твърдо решена да се справи. Когато всички започнаха да се разотиват, тя допълни: — Инспектор Мерик, сержант Шийлдс, следовател Чен, останете, ако обичате.

Подчинените й я наобиколиха.

— Всички сте работили с Пола и преди. Има ли някой, когото трябва да уведомим за случилото се? Родители? Приятел?

— Майка й и баща й живеят в Манчестър — обади се Мерик. — Мога да намеря адреса. Ако искате, да отида да поговоря с тях.

— Не, няма нужда, Дон. Само ми намери адреса, аз ще се заема с това. — „Ако някой трябва да го отнесе, поне да съм аз“.

— Значи, само родителите? Сама ли живее?

— В момента няма постоянна приятелка — отвърна разсеяно Джен.

Мерик се извърна към нея и попита ядосано:

— Какво искаш да кажеш с това „приятелка“?

Джен го изгледа съжалително.

— Гадже, партньор, любим човек. Който в нейния случай принадлежи към същия пол.

— Глупости — избухна Мерик. — Пола не е обратна.

Джен се разсмя на глас.

— Живееш под един покрив с нея и още не си схванал, че е лесбийка? И ти се имаш за следовател?

Карол се слиса. Заместникът й живееше с една от подчинените й, която пък се оказа хомосексуална, а тя нямаше и най-малка представа. Нещо не беше наред с вътрешната информация в този екип и тя имаше намерение да промени доста неща, след като откриеха Пола и работният им ритъм се възвърнеше поне отчасти към обичайното. Карол не се интересуваше от клюки, но знаеше, че ако иска екипът й да функционира добре, трябва да е наясно с междуличностните отношения на подчинените си.

— Това са твои измишльотини, Шийлдс. Само гадости говориш — заяви презрително Мерик.

Джен поклати глава с присмехулно изражение на херувимското си лице.

— Щом така казвате, господин инспектор.

Мерик я изгледа разярено.

Стейси, която следеше разправията, въртейки глава ту към единия, ту към другия, като че ли гледаше тенис, най-сетне проговори.

— Какво значение има с мъже ли спи Пола или с жени? Не е отвлечена, защото е обратна или хетеросексуална, отвлечена е, защото е ченге, а ние я изпратихме да върши мръсната работа. Затова си отивам при компютъра и смятам да направя каквото мога, за да поправим станалото. Госпожо Джордан?

Тя погледна към Карол.

— Чудесно казано, Стейси. А вие двамата — за Бога, заемайте се с програмата. Работа ни чака и предлагам да започваме.

Тони се взираше в мъжа, свит на кълбо в леглото, обърнал лице към стената. Тайлър отново бе отказал да отиде в кабинета му, не пожела да отиде и в общата стая. Но този път Тони не приемаше отказ. Трябваше да измъкне нещо от този човек. Беше му ясно, че ако Пола Макинтайър не оцелееше, Карол никога вече нямаше да работи в полицията, и макар тази идея лично на него да му се струваше привлекателна, той нямаше намерение да наблюдава безразлично как тя губи единственото нещо, което бе оформило самосъзнанието й на зрял човек.

Той придърпа стола близо до леглото и се приведе напред, опрял лакти на коленете си. Събра мислите си, съсредоточи се и заговори с непринуден тон:

— Не е приятно, нали? Не е никак хубаво да знаеш, че са те зарязали заради някой друг?

Тайлър дори не трепна.

— Искам да кажа, когато човек чува гласове, най-малкото, което може да очаква, е те да му останат верни. Не да те зарежат като чифт стари обувки само защото вече не си в състояние да правиш това, което са искали от теб преди.

Кракът на Тайлър трепна конвулсивно.

— Разбирам, че мисълта за това те разстройва. Нищо чудно. На твое място и аз бих се чувствал така. Ти си изоставен, Дерек. Сигурен съм, че твоят Глас ти е обещал, че ще те измъкне оттук, нали? Сигурен съм, че затова ти се включи в играта и се представи за „луд, а не престъпник“ — защото Гласът ти е казал да мълчиш. Казал ти е, че един ден, когато отново проговориш, ние ще решим, че си излекуван.

Да, той определено се раздвижи — мускулите на раменете се стегнаха, краката се свиха още повече.

— Странна работа — забелязал съм през годините, че хората, които твърдят, че чуват гласове, използват това за свое извинение. Да вземем например мен — ако реша, че някакъв глас ме съветва да убивам проститутки, все пак няма да го направя, защото нямам такова скрито желание. Но ако човек дълбоко в себе си вярва, че проститутките трябва да бъдат избивани, той ще използва гласа като извинение, за да върши това, което счита за правилно. Точно такова е било обяснението на Питър Сътклиф, когато решил да се прави на луд.

Гласът на Тони стана по-дълбок, той се постара да вложи в него топлота и съчувствие.

— Но ми се струва, че с теб нещата стоят по-различно, Дерек. Не мисля, че ти си използвал гласа. Мисля, че гласът е използвал теб. А сега използва някой друг. Погледни истината в очите, Дерек, излиза, че не си толкова неповторим, както те е подвел да вярваш.

Внезапно Тайлър се изпъна и се претърколи. Изправи се рязко и седна на ръба на леглото. Лицето му беше на сантиметри от лицето на Тони. Тони запази загриженото си, добронамерено изражение. Време беше да изиграе коза си.

— Ти остана верен на гласа, но той ти изневери. Остави те да гниеш тук. Намери си друг да изпълнява заповедите му. Измамен си, Дерек. Затова спокойно можеш да му върнеш със същото.

Настаналото мълчание продължи една неестествено дълга минута.

После Тайлър се приведе още по-близо към него. Тони чувстваше горещия му дъх по кожата си.

— Чаках ви — изграчи той.

Тони кимна кротко.

— Знам, Дерек.

Очите на Тайлър се отвориха толкова широко, че Тони видя цялата окръжност на ириса, откроена на фона на белите еклери.

— Имат ме за тъп, а всичките тези лекари уж са много умни. Но те така и не разбраха нищо.

— Знам.

— Всички си мислеха, че съм чувал Божия глас или нещо такова. Но аз не съм изкукуригал, нали ви е ясно. Може да съм тъп, но не съм луд.

— Знам и това. Чий е тогава гласът?

Устните на Тайлър се извиха в тържествуваща усмивка.

— На Паяка.

— Паяка ли? — Тони прикри с усилие разочарованието си.

— А кой е Паяка?

Тайлър се отдръпна леко и се почеса по носа.

— Нали сте много умен, намерете сам отговора.

После, само с едно плавно движение, той се извърна отново към стената, легна и се сви в предишната зародишна поза.

Ако само се бяха ориентирали навреме, по-съобразителните престъпници от Темпъл Фийлдс можеха със същия успех да отидат и на излет извън града. Полицаите и следователите от района, всички до един, кръстосваха улиците и разпитваха всеки срещнат. Разговорите и срещите се преплитаха, сякаш видени в калейдоскоп.

На ъгъла до сексмагазина стоеше полицай Дани Уелс и плашеше клиентелата:

— Виждали ли сте тази жена през последните двайсет и четири часа? Снимката на Пола, която гледаше широко усмихната в обектива, снимана на вечеря с приятелки.

— Познавате ли този мъж?

Разпечатка на кадър от видеозаписа. „Може да е абсолютно всеки“, мислеше самият Дани.

— Познавате ли този глас?

Включване на касетофона, стоп, връщане на лентата.

Надолу по улицата, в магазина за вестници близо до мястото, където заставаше вечер Пола, се появи сержант Джен Шийлдс. Азиатецът зад щанда се беше надул като човек, кипящ от справедливо възмущение.

— Виждали ли сте тази жена?

Снимката на Пола върху куп сутрешни вестници. Човекът завъртя глава в знак на отрицание.

— Познавате ли този мъж?

Кадърът от видеозаписа до снимката на Пола.

Свиване на рамене.

— Откъде да знам? Може да е всеки. Може да сте вие — добави той нагло.

— Вие ли сте собственик на сградата?

— Не, наел съм само магазина.

— Само магазина? А горните етажи?

— Там живеят наематели. Нямам нищо общо с тях.

— Добре. Трябват ми име, адрес и телефон на наемодателя ви.

Продавачът се намръщи.

— Защо се интересувате? Някакъв проблем ли има?

— Да, има проблем, но засега вероятно не е ваш. Мога ли да огледам стаята зад магазина?

Внезапно надутата самоувереност се изпари и отстъпи място на видимо безпокойство.

— За какво ви е да влизате там? Това е просто склад, нищо повече.

Джен, която нямаше настроение да води спорове, се приведе над тезгяха.

— Вижте какво, пет пари не давам, дори да сте натъпкали склада до тавана с контрабандни цигари; не търся такива неща. Оставете ме да огледам стаята и веднага след това ще си тръгна. В противен случай се обаждам ей сега на митническите служби, приятелче.

Той я изгледа яростно, но после вдигна подвижната дъска на тезгяха и я пропусна да мине отзад.

— Мога да обясня…

В сградата на Брадфийлдския общински съвет се яви сержант Фил Маклауд и застана начело на петима полицаи пред приемното гише на местните данъчни служби.

Жената на бюрото отзад го изгледа неразбиращо.

— Днес затваряме в дванайсет. Събота е — обяви тя.

— Точно днес няма да затворите. Разследваме убийство.

Тя беше видимо смутена и уплашена.

— Не знам каква е процедурата в такива случаи.

— Интересуват ни общинските регистри — по-точно искаме да ни представите общинския данъчен регистър за тези улици — сержант Маклауд извади списък на улиците в Темпъл Фийлдс.

— Трябва да говоря с шефа.

— Правете каквото е необходимо, само по-бързо — отвърна рязко Маклауд.

В една от сградите, където елегантните, просторни викториански жилища бяха превърнати в същински пчелен кошер от гарсониери, влезе следовател Лора Блайт и почука на първата врата. Никакъв отговор. Продължи по коридора, вмирисан на зеле и индийски подправки, и почука на следващата врата. Отвори сънлив млад мъж по боксерки и тениска. Блайт показа служебната си карта.

— Следовател Блайт от брадфийлдската полиция. Търсим една жена, която е била отвлечена. Мога ли да огледам жилището ви?

— Какво? — попита той слисано.

— Необходимо е да се уверя, че тя не е тук.

— Мислите, че съм отвлякъл някого? — попита той, стреснат и недоумяващ.

— Не, но тя изчезна съвсем наблизо и моята задача е да елиминирам от нашия списък местата, където не би могла да бъде. Е, мога ли да огледам набързо?

— Имате ли разрешение за обиск?

Блайт сниши глас и тонът й стана заплашителен.

— Не ми излизайте с този номер. Днес никак не съм в настроение — извади снимката на Пола и му я показа. — Не ме интересува нищо друго, освен тази жена.

Той поклати объркано глава, бутна вратата и пред очите й се разкри разхвърляна и мръсна стая.

— Не е мой тип, скъпа — отбеляза той иронично.

Карол стоеше на прага на кабинета на Тони в „Брадфийлд Мур“. Стаята приличаше на всички останали, в които бе работил досега — така затрупана с книги и хартия, че изобщо не можеше да се различи нещо под тях. Тази негова особеност й напомняше на нрава на катерицата — където и да се озовеше, изграждаше около себе си едно и също гнездо.

— Оставил си съобщение на телефонния секретар. Стори ми се, че е спешно.

Той вдигна очи към нея и й се усмихна.

— Благодаря, че дойде. Мислех, че само ще се обадиш.

— Вече излизах от града. Отивам да говоря с родителите на Пола — тя влезе в кабинета и седна.

— О!

— Именно. Е, какво искаш да ми кажеш?

— Тайлър проговори — каза Тони.

— Занасяш ли се? — възкликна Карол.

— Не се радвай чак толкова — и Тони преразказа разговора си с Тайлър, после я погледна въпросително.

Тя зарови пръсти в косата си.

— Паяка ли? И това е всичко?

Той кимна енергично.

— Нали ти казах, че Дерек Тайлър няма необходимите умствени способности, за да извърши сам толкова добре организирани престъпления. Убийствата изобщо не са негова идея. Целият сценарий не е измислен от него.

— Значи се връщаме към твоята теория за кукловода, който е дърпал конците на Дерек Тайлър? И който сега отново се е заел със старите си номера?

— Това е една от възможностите. Ако е така, излиза, че е намерил още един човек, подаващ се на манипулация също толкова лесно колкото Тайлър. А това не би било много лесно. Другият вариант е две години да е събирал кураж да се заеме сам с тази работа.

— О, Божичко — изпъшка тя. — Имаш ли някаква представа колко налудничаво звучи тази теория?

— Знам. Затова пък е единствената, в която се вписва логично цялата информация, с която разполагаме. Или кукловодът си е намерил нов изпълнител, или сега вече убива самият той.

Тревожна мисъл проблесна в съзнанието на Карол.

— Що за човек би трябвало да е той, след като е в състояние да контролира толкова цялостно мисленето на друг? — попита тя, сякаш против волята си.

Тони се смръщи.

— Трябва да търсите силна личност. Човек, за когото не е проблем да очарова околните, да им влиза под кожата. Вероятно е много добре запознат с различни техники за промиване на мозъци, а сигурно самият той има известни умения в областта на хипнозата.

— С две думи, някой като теб — Карол искаше да придаде на думите си шеговит оттенък, но не успя.

Тони я изгледа странно.

— Който й да е, би трябвало да умее да общува с хора значително по-добре от мен — отвърна той иронично. — Но всъщност си права, един практикуващ клиничен психиатър би отговарял на изискванията — той наклони глава на една страна и попита: — Карол, какво е това, което криеш от мен?

— Нищо — тя се изсмя смутено. Сега не беше моментът да споменава как Еванс се беше вманиачил да следи Ейдън Харт. Искаше й се първо да си изясни какво мисли самата тя по въпроса. — Трябва да разбера каква е връзката на този човек с Тайлър. Какъвто и да е този, когото Тайлър нарича Паяка, той трябва по някакъв начин да е играл роля в живота му навремето. Освен това трябва отново да разпратя хора по улиците, за да разпитват дали някой не е чувал прозвището „Паяка“.

Тони я изгледа продължително, обмисляйки думите й. После стана и взе палтото си.

— А пък аз имам нужда да помисля малко. Връщам се към момента на изчезването на Пола — той спря за миг, преди да тръгне към вратата. — Тя е още жива, Карол. Убеден съм в това.

Образите в калейдоскопа отново се разместиха. Следовател Сам Еванс, в претенциозно обзаведена съмнителна кръчма. На горните етажи се предлагаха стаи под наем. Собственикът, трийсет и няколкогодишен, с бръсната глава, с кожена жилетка на голо и кожени панталони, лъскаше чаши зад бара. Въпросите, снимките, записът. Собственикът на кръчмата сви рамене.

— Не си спомням да съм я виждал, приятел.

— Колко стаи давате под наем?

— Осем двойни и две единични.

— Искам да ги огледам.

— Четири от тях са заети.

Собственикът остави кърпата на бара.

— Особено държа да огледам именно тези четири.

Мъжът се захили.

— Падаме си малко воайор, а?

Еванс се приведе над бара и го загледа заплашително.

— Кога изтича срокът на лиценза ви? Е? Чакам отговор.

А в една стая само на петдесетина ярда от кръчмата Пола лежеше с мътен поглед на леглото — муха, пленена от паяк. Устата й беше толкова пресъхнала, че устните й бяха залепнали за кожената топка. Похитителят се бе появил отново, за да смени касетата, но този път не я бе докоснал. Беше се задоволил само отново да размаха ужасния изкуствен пенис пред лицето й. Никога през живота си тя не беше изпитвала такъв ужас. Разумът й беше помътен, в съзнанието й се въртяха странни идеи. Дали това не беше наказание свише, задето се бе усъмнила в способностите на Карол Джордан? А може би провидението я наказваше, задето е хомосексуална? Сякаш всичко вече губеше смисъл. Живееше само с надеждата, че вратата ще се отвори и на прага няма да застане похитителят й.

А по улиците, преплетени като паяжина около плячка, животът продължаваше по своя утъпкан път, по коловози, прекалено дълбоки, за да бъдат изменени дори от тежестта на полицейското присъствие. Хората бяха по-предпазливи от обикновено, но обичайната търговия си вървеше. Дий вече беше намерила друго помещение, в което да забавлява клиентите си и в момента се полюшваше механично, възседнала един търговски представител на мебелна фирма, чиято жена прибираше двете им деца от училище по същото време, докато той пъшкаше на леглото под Дий. Хъни си купуваше доза хероин от Карл Макензи — и двамата знаеха отлично, че ченгетата, които шареха по улиците, в момента не биха се развълнували, дори да видеха, че си разменят килограм най-чист кокаин.

А убиецът крачеше наперено по улиците на Темпъл Фийлдс, наслаждавайки се надменно на съзнанието за собствената си неуязвимост.

Стейси Чен беше сама в стаята на специалния екип, когато забеляза нещо ново в електронната поща. Провери съобщението за вируси, тъй като към него бе прикрепен файл, и когато се убеди, че няма нищо обезпокоително, го отвори. Беше изпратено от Ник Сандърс, лесничей в националния парк „Пийк Дистрикт“, и към него бе прикрепен препис от дневника му за юли, както и около дузина снимки на Чи Дейл и Суиндейл. Докато Стейси ги преглеждаше, се активира друга програма. Тя беше качила на компютъра програма, която анализираше всеки JPEG-файл, който срещнеше в компютрите и ги класифицираше по сериен номер на фотоапарата, когато такъв можеше да бъде намерен. Стейси имаше намерение да предложи продукта на екипа, който разследваше педофилските публикации в интернет, за да могат по-лесно да сортират по групи файлове от различни източници, и така да забелязват възможни връзки между отделни индивиди, но искаше преди това да се убеди, че програмата функционира без проблеми.

В момента, в който се връщаше към файловете, които преглеждаше преди, в стаята влезе един от специалистите по анализ на местопрестъпления.

— Тук ли е главен инспектор Джордан? — попита той.

— Тя замина за Манчестър. Мога ли да помогна с нещо?

Той постави една папка на бюрото й.

— Успяхме да извлечем ДНК-материал от замърсения образец, намерен върху тялото на Джеки Майал. Не е в добро състояние и не бихме могли да го пуснем за сравнение в националната база данни с надеждата, че ще намерим сигурно съвпадение, но върши работа за елиминиране. Въз основа на този образец няма да можете да обвините предполагаем престъпник, но все пак може да ви послужи за ориентир, че сте на прав път.

— Чудесно. Ще й го покажа веднага щом се върне — отвърна малко разсеяно Стейси, защото в мислите си вече отново се беше върнала към текущата си работа.

Когато погледна отново монитора, забеляза с учудване едно мигащо прозорче в средата. На него пишеше „съвпадение на номер“. Тя въздъхна. Това вероятно беше отново проблемът, който се опитваше да разреши вече цяла седмица. Вместо да приема поредица образи от един и същ източник като отделна група, програмата ги приемаше поотделно и реагираше така, като че ли беше открила съвпадение с нещо, което вече присъстваше в системата. Беше решила, че вече е успяла да изчисти грешката, но явно се беше заблудила. Вероятно програмата я уведомяваше, че една от снимките в атачмънта към съобщението на Сандърс е направена със същия фотоапарат като останалите. С други думи, нищо потресаващо, освен че щеше да се наложи да поработи още върху програмата, преди да може да я предостави другиму. Без да храни особени надежди, Стейси кликна върху прозорчето. И остана като вцепенена, неспособна да повярва на очите си.

— По дяволите — измърмори тя и посегна към телефонната слушалка.

Тони успя да се добере до Темпъл Фийлдс по-късно, отколкото бе очаквал. Точно когато напускаше „Брадфийлд Мур“, го задържа Ейдън Харт, който настояваше да обсъдят състоянието на един от пациентите на Тони.

— Не сега, Ейдън — каза нетърпеливо Тони.

— Точно сега, Тони. В крайна сметка все още няма обяд и по договор се предполага, че работиш тук — възрази непоклатимо Харт.

— Знаеш отлично, че тази уговорка е чиста формалност. Поемам часовете, които съм длъжен да изработя — дявол да го вземе, поемам дори доста повече — по време, което е удобно за мен и за пациентите.

Харт се усмихна примирително.

— Какво е това толкова важно нещо, което не може да почака два часа?

Тони разроши косата си с пръсти.

— Убиецът на проститутки. Отвлякъл е една от следователките. Имам основание да мисля, че тя е още жива.

— Но това все пак е работа на полицията, нали? Надявам се, че не очакват от теб лично да преследваш убиеца? — Харт се постара думите му да прозвучат шеговито.

— Не. Но успях да изкопча нещо от Тайлър и трябва да си изясня как това може да помогне на следствието.

Харт го изгледа стъписано.

— Тайлър е разговарял с теб?

— Съвсем малко. Но ми каза прякора, с който нарича убиеца. Или по-скоро човека, който се крие зад убиеца.

Очите на Харт се разшириха.

— Прякор ли?

— Не мога да ти кажа нищо, Ейдън. Поверително е.

Езикът на Харт плъзна по ъгълчетата на устата му.

— Струва ми се, че разбирам от поверителност, Тони.

— Въпреки това…

— Добре, добре. Но какво все пак искаш да кажеш с това „човека, който се крие зад убиеца“?

Тони се намръщи.

— Сега нямам време, Ейдън. Налага се да отида в града.

Ръката на Харт стисна рамото му здраво като желязна скоба.

— Съжалявам, Тони. Присъствието ти на обсъждането на случая е наложително — и той го избута обратно в коридора.

— Е, какъв е този човек, който се крие зад убиеца?

— Просто една идея — не съм я обмислил достатъчно, за да говоря за нея — измъкна се Тони, подразнен от въпросите, които приемаше като натрапничество в другата сфера на професионалния му живот. Отказа да говори повече, но остана по време на цялото обсъждане. Кипеше вътрешно, но същевременно съзнаваше, че чувството му за дълг налага да помогне на пациента според силите си.

Все пак в крайна сметка успя да се измъкне. Кръстосваше улиците на Темпъл Фийлдс, вървеше по стъпките на човека, отвлякъл Пола, опитвайки се да прецени откъде можеше да е дошъл. Докато вървеше, устните му се движеха, но той не забелязваше как го заглеждат останалите минувачи. Два пъти го спираха полицаи със снимката на Пола в ръце и малко се объркваха, когато той се представяше и обясняваше защо е тук.

— Е, къде е тя? Защо не си ни я върнал още? Досега си връщал всички, защо не искаш да върнеш Пола? Вече знаем, че силата е на твоя страна. Какво се опитваш да докажеш? — мърмореше той под нос, докато вървеше. Въпросите караха мислите му да се въртят в кръгове, доста по-тесни от тези, които краката му описваха по уличната настилка.

Зави зад един ъгъл и се сблъска с Джен Шийлдс и Сам Еванс, увлечени в разговор под тентата на един букмейкърски пункт. Без всякакви встъпления Тони попита:

— Когато кажа „Паяка“, каква е първата ви асоциация?

Еванс сви рамене.

— Насекомо? Неправилно паркиране?

Джен поклати глава.

— Нямам представа. Звучи като прякор, но не съм чувала да наричат някого така.

Тони кимна.

— Сводниците обикновено имат прякори, нали?

— Някои от тях имат. Но както обясних вече многократно, напоследък тук наоколо почти не са останали сводници — каза Джен.

— Можете ли да поразпитате, да проверите дали някой не е чувал подобен прякор? — попита Тони.

— Разбира се, но каква е връзката? — отвърна Еванс.

Тони се озърна, като че ли отговорът се криеше в някой от входовете на близките сгради.

— Тони? — каза въпросително Джен.

— Мисля, че това е човек, който е познавал Дерек Тайлър — каза Тони, изтръгвайки се от мислите си. — Човек, който може да даде ценна информация във връзка с убийствата.

— Не си спомням да съм попадал на такова име в досието на Тайлър — каза Еванс.

— Няма го в досието му. Каза ми го самият Тайлър — Тони продължаваше да се оглежда наоколо. Беше ясно, че в мислите си вече е някъде другаде.

— Успели сте да накарате Тайлър да говори? — възкликна невярващ Еванс.

Потънал в мисли, Тони направи крачка напред.

— Но това, което каза, не беше достатъчно — измърмори той. — И не ми се вярва да ми каже нещо повече, преди да съм доказал, че го заслужавам.

И той продължи нататък, без да обърне внимание на озадачените им лица. Вървя до края на улицата, а после започна да следи една мислена линия през кривите улички и проходите, докато накрая се озова на мястото, където бе прекъснала връзката с Пола.

— Така и предполагах — каза той. — Можеше да се очаква, че ще е кръг.

Той се облегна на вратата в стената. През ум не му минаваше къде се намира.

— Ти обичаш да ни изпращаш послания. Защо тогава изведнъж изчезна? Ти си Паяка. Обичаш да слушаш собствения си глас. Но защо тогава вече не ни говориш? Дали не е заради нещо, което сме направили? Нещо, което сме казали? Или обратното? — Той изпъшка и притисна главата си с длани. — Дявол да го вземе, да можех най-сетне да разбера какво става тук!

Кевин вече чакаше Карол, когато тя се върна в кабинета си. Беше шофирала по обратния път от Манчестър, разкъсвана от противоречиви чувства. Срещата й с родителите на Пола беше мъчителна. Бащата на Пола, електротехник, беше изпаднал в паника още когато разбра, че Карол иска да се срещне с тях. Беше убеден, че тя идва, за да им съобщи, че дъщеря им е мъртва. Госпожа Макинтайър изглеждаше вледенена, като че ли се опитваше да спре времето, за да не й се наложи да възприеме това, което имаше да й казва Карол.

Обаче когато Карол обясни реалното положение, страхът на бащата на Пола премина, напълно предсказуемо, в гняв. Държеше да получи отговори на въпросите си, а Карол не бе в състояние да му ги даде, искаше да разбере кой е виновен. Карол понесе бурните пристъпи на гнева му, направи всичко по силите си да успокои и двамата, и си тръгна от невзрачната типова къща с обещанието, че ще ги държи в течение на всички развития.

Но тази среща я изтощи и породи у нея чувство за вина. Радостното вълнение, които я обзе, когато научи за откритието на Стейси, я накара да се чувства дори още по-виновна; как можеше да се радва на каквото и да било, докато Пола беше все още в ръцете на безжалостен убиец, който се наслаждаваше прекалено много на чуждата смърт, за да се надяват, че ще я остави жива още дълго?

И като че ли всичко това не стигаше, безпокоеше я и въпросът как да постъпи по отношение на Ейдън Харт. Ако гротескната хипотеза на Тони беше вярна и някакъв виртуозен манипулатор бе съумял да принуди друг човек да извършва поръчвани от него престъпления, тя нямаше право да си затваря очите пред фактите, които Сам Еванс бе открил за директора на „Брадфийлд Мур“. Никой нямаше по-добра възможност от него да опознае престъпленията на Дерек Тайлър до най-малки подробности. Нямаше спор, че е бил в Темпъл Фийлдс непосредствено преди Санди Фостър да бъде убита. При това той притежаваше точно тези умения, които според Тони бяха необходими, за да може човек да владее до такава степен съзнанието на друг.

Съзнаваше, че е редно да обсъди това с Брандън, но докато нямаше някакво по-категорично доказателство, което да му представи, не й се искаше да рискува, а после да се окаже, че греши. Искаше да поговори за това с Тони, но я безпокоеше възможният конфликт на интереси. Самата тя никога не беше срещала Харт и нямаше ясна представа за отношенията му с Тони. Знаеше, че не бяха близки, но Тони не беше близък с никого. Освен може би с нея. Но не й се искаше да го поставя в неприятно положение, ако се окажеше, че Харт е човек, когото той харесва и уважава.

Затова и присъствието на Кевин я зарадва, защото то означаваше, че има нещо конкретно за вършене, нещо, което няма да й позволи да се отдава на мрачни мисли.

— Добри новини, нали? — каза тя и хвърли палтото си върху шкафа с класьорите.

— Тази Стейси е страхотна — отвърна Кевин. — През ум не би ми минало да направя такова нещо.

— Нито пък на мен. А къде е тя всъщност?

— Отиде да търси ваза, защото ние тук нямаме.

Карол зяпна.

— Ваза ли?

— Нали знаете, едно такова високо нещо, в което се слагат цветя — ухили се Кевин.

— Благодаря за обяснението. А за какво ни е високо нещо, в което се слагат цветя?

— Защото получихте букет — заяви той, доволен, че е успял да я смае.

— Получила съм букет? — повтори тя и се упрекна за глупавата си реакция. — Къде е?

Той посочи с палец към общата стая.

— Стейси постави цветята в кошчето за отпадъци, докато намери ваза.

Карол вече се беше упътила обратно към общата стая. Зави зад бюрото на Стейси и се закова на място при вида на огромния сноп от рози и лилиуми, подпрян отстрани на бюрото.

— О, по дяволите — измърмори тя под нос и взе картичката, забодена на целофановата обвивка.

Скъса плика и съвсем помръкна, след като прочете следното:

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — каза тя, смачка картичката и понечи да я хвърли в едно от кошчетата, но се възпря в последния момент и я натъпка в джоба си. Върна се бързо обратно в кабинета си и се усмихна криво на Кевин.

— Е, какво имаме тук?

— Ами вие си имате цветя — отвърна той, без да забележи, че настроението й далеч не е весело.

— Стига за тези цветя. Казвай какво си донесъл.

Кевин разпръсна по бюрото разпечатките, които Стейси му беше дала, разпределяйки ги в четири групи.

— Това са снимките, които ни изпрати Ник Сандърс. Направени са с четири различни фотоапарата. Интересуват ни тези три — той посочи три снимки, на които Карол веднага разпозна изгледи от Суиндейл. — Според програмата на Стейси те са заснети със същия апарат, който е направил и снимката на Тим Голдинг, която открихме в компютъра на Рон Алегзандър.

Доволна усмивка плъзна бавно по лицето на Карол.

— Следователно имаме всички основания да предполагаме, че един от тримата лесничеи е направил тази снимка на Тим? — каза тя.

— Така изглежда.

— Какво смяташ да предприемем? — попита Карол.

— Ами като се има предвид, че интересуващият ни фотоапарат е бил купен срещу пари в брой от Бирмингам, той надали е от служебните, които са собственост на националния парк. Затова реших да се обърна към дербишърската полиция с молба да претърси едновременно домовете и офисите им, да изземат всякакви фотоапарати, които открият, и тогава ще проверим дали съвпадението ще се потвърди.

Карол обмисли предложението.

— Така ще им дадем прекалено добра възможност за измъкване — възрази тя. — Започнем ли да претърсваме, ще предупредим убиеца, че сме по следите му. Ще му остане време да си намери алиби или дори да изчезне. Не, по-добре е да вземеш домашните им адреси от администрацията на националния парк, после вземаш три следователски екипа, заминавате за Дербишър, проследявате ги, и когато моментът е подходящ, арестувате и тримата едновременно — по подозрение в убийство. Едва тогава ще помолим местната полиция да проведе обиск по домовете им, докато ние ги разпитваме тук. Искам този човек да е уплашен, да не е на собствена територия, да се чувства несигурен.

— А откъде да намеря хора за три екипа? — попита Кевин.

— Говори с инспектор Мерик. Кажи му, че съм наредила да ти отпуснат петима души — тя вдигна предупредително пръст. — Но Сам Еванс не бива да е един от тях.

Кевин се намръщи.

— Но нали именно той намери Сандърс и го накара да ни прати снимките.

— Именно — отвърна Карол. — И въпреки това не прояви желание да доведе търсенето до край. Не го допускай до финалното преследване, Кевин. Дано това да му е за урок — съзнаваше, че постъпва прекалено строго, но искаше да овладее склонността на Еванс да се прави на единак, да му помогне способностите му да работят в негова полза, а не в негова вреда. Карол разбираше идеята на такъв урок; самата тя имаше трудности с него в началото на кариерата си. Поемането на рискове си вървеше с работата, но ако тръгнеше по несигурен мост, човек трябваше да умее да различава здравото дърво от гнилото. А според Карол Еванс имаше да учи още много в това отношение.

Признавам си, че се наслаждавам на всеки миг; на това, че ченгетата се лутат като слепи насам-натам, защото успях да отвлека техен човек; на заглавията с големи букви на челните страници във вечерните вестници; на жлъчните редакционни статии, които унищожават ръководните органи на полицията заради излагането на техен служител на риск без осигуряване на необходимата безопасност. Разбира се, Пола Макинтайър не стана жертва на тяхната некомпетентност — просто аз се справям далеч по-добре от тях. Но мога да простя неточната оценка на пресата, защото благодарение на нея полицията става още по-безпомощна. А с властта нещата стоят както при енергията — стойността й има определени граници и когато някой я изгуби, друг я придобива. В дадения случай я придобивам аз. Имам властта да ги манипулирам, да поставям пречки по пътя им и да ги карам да се чувстват като глупци.

Навсякъде около мен има доказателства за властта ми. Дори когато съм у дома, чудесата на съвременните технологии ми позволяват да наблюдавам пряко ужаса и страданията на Пола. А дресираната ми маймуна донася на равни интервали дигиталните записи. Мога да я наблюдавам, унизена и безпомощна, на телевизионния екран или на монитора, докато лежа на дивана и се наслаждавам на силата си. Каквото и да пожелая да сторя с нея, само от мен зависи то да бъде изпълнено. Галя собственото си тяло и си представям устните й по него, виждам я как изпълнява волята ми, вперила очи в моите, изпълнена от желание да ми угоди. Въображението доставя толкова по-голямо удоволствие от действителността, която често е разочароваща. Не че се отказвам от физическата наслада, когато ми се предостави такава възможност. Имам талант и склонност да карам жените да се подчиняват на волята ми. Но в сравнение с упражняването на такава абсолютна власт това е само нещо като ордьовър. Скоро остриетата ще се забият във вагината й, кръвта ще рукне и ще образува локва между краката й, тялото й ще се извива и гърчи в пароксизма на болката…

Понякога си пускам някой от другите записи — тези, на които всичко е доведено до край. Но от тях свършвам прекалено бързо, и се налага да започвам отново, гледайки Пола.

Безпокои ме само въпросът как да усъвършенствам нейната смърт.

След като Кевин си тръгна, Карол установи, че не може да се отпусне и да работи спокойно. Опита се да се свърже с Тони, но попадаше само на телефонния секретар и гласовата поща. Пи кафе със Стейси, похвали я за добрата идея и настоя тя да приеме изпратените от Джонатан цветя. Прекара половин час в стаята на отдел „Убийства“ с Дон Мерик, където установи потиснато, че имената, които разпитваните бяха цитирали при вида на човека, отвлякъл Пола, бяха десетки. Накрая реши да направи нещо, за което по-рано бе упреквала Мерик — имаше нужда сама да тръгне по улиците, да изпита чувството, че върши нещо по-конструктивно, вместо само да преглежда резултатите на чуждата работа.

Първоначално просто се поразходи из Темпъл Фийлдс, заговаряйки колегите си, които продължаваха да обикалят от врата на врата и да разпитват минувачите. Винаги беше добре да окуражаваш с по някоя дума подчинените си, да ги оставяш да видят, че и ти участваш в диренето също като тях. Разговаряше с един от младите униформени полицаи, когато видя Дий Смарт да хлътва в един добре осветен вход на отсрещната страна на улицата. Тя приключи разговора с метафорично потупване по рамото, прекоси бързо улицата и влезе в бара на Стан.

Дий вече седеше сама на една маса пред чаша чай и пушеше. Карол седна на стола срещу нея и каза усмихнато:

— Здравей, Дий.

Проститутката подбели очи.

— Вижте какво, казах ви всичко, което знам — сега знаете за мен повече, отколкото знае бившият ми съпруг. Проваляте ми работата, не ви ли е ясно?

— Благодарна съм за помощта ти, Дий. Но сега имам нови данни, за които пак трябва да поговоря с теб. Кажи ми, Санди споменавала ли е някога пред теб човек с прякор Паяка?

Дий зяпна. Отворената й уста разкриваше непривлекателна гледка — многобройни грозни пломби върху потъмнели зъби.

— Паяка?

Карол сви рамене, сякаш за да се извини.

— Знам, че звучи смешно, но все пак — говорила ли е Санди някога за човек, наричан така?

Дий поклати глава с изписано по лицето й недоумение.

— Вие питате мен за Паяка?

Карол застана нащрек. Не беше очаквала такава реакция. Недоумението на Дий не бе събудено от прякора, а от факта, че именно Карол задава този въпрос.

— Познаваш човека, за когото говоря — каза Карол, убедена, че предположението й е правилно.

Дий изсумтя.

— Да не мислите, че ще кажа това тъкмо на вас?

Карол беше озадачена.

— Какво искаш да кажеш с това „тъкмо на вас“?

Дий не отговори, но се поизмести на стола си, като че ли искаше да увеличи разстоянието между себе си и Карол.

Карол не се предаваше. Нямаше и друг изход.

— Дий, ако знаеш нещо, каквото и да е то, трябва да ми го кажеш. Животът на една жена зависи от това и аз нямам никакво намерение да си играя с теб на криеница. Ако трябва, ще те арестувам за възпрепятстване работата на полицията.

Дий угаси цигарата си и стана.

— Да не мислите, че ще ме уплашите? Да знаете, тук има хора, от които се страхувам много повече, отколкото от вас или от всичко, което сте в състояние да ми причините. Не разбирам за какво говорите, ясно ли е?

Карол скочи на крака и се опита да застане на пътя на Дий към изхода. Но Дий я блъсна настрани и затича.

— Дий! — извика Карол.

В кафето настана пълна тишина и всички погледи се насочиха към тях.

— Разкарайте се! Нищо няма да ви кажа! — извика през рамо Дий, бутна външната врата и изхвърча навън.

Карол пламна цялата. Стоеше посред бара, останала единствен център на вниманието. Усети как някой я докосва по ръката и се обърна рязко, готова да наругае всеки, понечил да се намеси.

— Тони? — ахна тя изненадано. — Не те видях. Да не би да ме следиш?

Дойде й налудничавата идея, че той я следи, за да се увери, че не се излага на опасност.

— Не, Карол. Просто бях излязъл да се поразходя и да поразмисля — Тони я поведе към една маса в най-далечния ъгъл, където седеше пред чаша кафе и проучваше обстановката, когато се появи Карол.

— Ти не забелязваше никой, освен жената, с която разговаряше — каза той.

— Това е Дий Смарт.

— Същата, която е деляла стая със Санди?

Карол скръсти ръце пред гърдите си.

— Оплесках всичко — тя изду устни. Гневеше се на самата себе си. — Тя знае нещо за Паяка. Щом споменах прякора, изпадна в паника. Убедена съм, че знае нещо и че вече няма да я убедя да ми го каже.

— Какво точно каза тя?

Карол притвори очи и повика на помощ способността си да възпроизвежда дословно всичко чуто.

— Каза: „Да не мислите, че ще кажа това тъкмо на вас?“ И после: „Да не мислите, че ще ме уплашите? Тук има хора, от които се страхувам много повече, отколкото от вас или от всичко, което можете да ми причините“.

— Интересно — отбеляза Тони.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм съвсем сигурен. Напипвам нещо, но още не ми е съвсем ясно — отвърна той бавно. Карол знаеше, че няма никакъв смисъл да настоява. Дори когато хипотезите му звучаха като плод на болен мозък, той никога не ги огласяваше, докато те не придобиеха за него действителна стойност. Щеше да й се наложи да изчака този момент, колкото й мъчително да беше това чакане сега, когато бе заложен човешки живот.

— Няма да е зле това да стане скоро — измърмори тя.

— Искаш ли аз да поговоря с Дий?

Карол се замисли. Идеята не беше лоша.

— Мислиш ли, че ще постигнеш нещо?

Той разпери скромно ръце.

— Ами все пак не съм ченге. А не съм и жена.

Карол не устоя.

— Вече съм забелязала това.

Той направи гримаса.

— Остава и Дий да забележи.

— Тони… — поде Карол.

Той я погледна въпросително.

— Да?

Тя въздъхна.

— Нищо. Това може да почака. Моментът не е подходящ.

Той се озърна.

— Разбирам. Добре, до по-късно тогава.

Тя го изпрати с поглед, питайки се кога ли моментът ще е удобен да сподели с Тони подозрението си, че шефът му е сериен убиец.

Сам Еванс не вярваше в късмета. В късмета вярваха наивниците. Той вярваше в упоритата работа, в умението да подготвиш почвата и да се възползваш от подходящия момент. Това бяха нещата, които различаваха преуспяващите хора от тези, които така и не успяваха да излязат от слепите улички. Затова се налагаше човек да търси постоянно това, което ще му даде първоначално ускорение. Именно това правеше и Сам Еванс цял ден. Полагаше сериозни усилия да излезе от черния списък на Карол Джордан. Би й подложил крак, без да се замисли, но не искаше тя да препъне него по пътя му към върховете. Освен това той наистина обичаше да привлича вниманието на шефовете — но не такъв вид внимание, затова държеше неприятната случка да премине в историята и да се забрави колкото е възможно по-бързо. Затова, независимо от монотонността на задачата си, той беше постоянно нащрек и дебнеше, за да не пропусне някоя дребна, но важна подробност. Описанията, дадени от Тони Хил на отношенията между Тайлър и Паяка, като че ли му даваха шанс да постигне така желания успех. Хубаво щеше да бъде, ако успееше да открие някой, който да отговаря на показателите.

По улиците на Темпъл Фийлдс вече цареше мрак и студ, а той все още не беше открил търсената следа. Но тъкмо когато вече започваше да губи надежда, почувства едно особено настръхване на кожата над челото, което обикновено му подсказваше, че е попаднал на нещо интересно. Беше спрял една млада уличница с мътен поглед и й бе тикнал снимката на Пола под носа. Тя като че ли отклони прекалено бързо поглед от снимката и неволно потръпна. Еванс беше готов да се обзаложи, че потръпването й не се дължеше на нощния студ.

— Хайде да идем да пийнем нещо — каза той, хвана я за лакътя и я поведе към най-близката кръчма. За негов късмет заведението беше достатъчно западнало, така че никой не се впечатли от присъствието на жената, която си бе избрал за компания. Еванс намери една по-отдалечена от бара маса и попита момичето какво ще пие.

Когато той се върна с нейния „Бакарди Брийзър“ и своята пинта Гинес, тя не се беше измъкнала.

— Е, откъде познаваш Пола? — попита Сам.

Тя отпи малко от бутилката и избърза уста с опакото на ръката си. Жестът я накара да заприлича на дванайсетгодишно дете.

— Тя се държа мило с мен след смъртта на Джеки. Напомняше ми на Джеки, разбираш ли? Абе просто беше свястна — ама пак не й минаваха никакви номера.

— Описанието отговаря на Пола. Та как се казваш? — той постави отворената си длан върху гърдите си. — Аз съм Сам.

— Приятно ми е, Сами. Аз съм Хъни. Значи той е спипал Пола, а? Същият тип, дето закла Джеки?

Тя измъкна пакет цигари и му го предложи.

— Така изглежда.

— Значи този път сериозно сте решили да го хванете, а?

— Винаги сме го търсили сериозно. Сигурен съм, че Пола ти го е казала.

Хъни повдигна едното си рамо.

— Вярно е, така каза. Ама все пак не ми се вярваше, че ще се изпопребиете да търсите човек, който е пречукал само две проститутки.

— Значи си познавала Джеки?

Хъни издиша тънка струйка дим.

— Точно затова Пола искаше да говори с мен. Да провери дали знам нещо за човека, който я закла. Дори ме накара да гледам снимките на разни типове, ама не разпознах никого.

Еванс нямаше намерение да спре дотук.

— Но оттогава си имала време да размислиш. Да си спомняш случайно Джеки да ти е казвала, че се страхува от някого?

Хъни го изгледа с насмешка.

— В нашия занаят трябва да си пълно куку, за да не трепериш от шубе от сутрин до вечер.

— Все пак, имаше ли някой определен човек, от когото се страхуваше Джеки?

Еванс въртеше небрежно чашата в ръка, така светлата, мека като сметана пяна полепваше по стените.

— После, след като бяхме говорили с Пола, се сетих за един клиент, за когото Джеки ме беше предупредила — каза да гледам да си нямам работа с него. Вече влизах в колата му и тя направо ме издърпа да сляза. После каза, че веднъж я бил и после я изхвърлил, без да й плати.

Вратата на бара се отвори и вътре влезе Джен Шийлдс. Еванс я забеляза с периферното си зрение и поклати съвсем леко глава. Но тя или не забеляза жеста, или държеше на всяка цена да говори с него, защото се упъти право към тях.

— Каква беше колата? — попита бързо Еванс.

— Ами от ония, големите джипове, нали знаеш, четири по четири. Черна.

Нещо проблесна незабавно в съзнанието на Еванс. „Шибаният Ейдън Харт!“ Той е бил прав, а Карол Джордан е сбъркала. Ако Харт отговаряше на показателите в профила, който бе направил Тони Хил на Паяка, алибито не му вършеше работа.

— А да си спомняш марката? — попита той трескаво. — Модела?

Хъни отправи очи към тавана.

— Сами, приличам ли ти на човек, който разбира от коли?

Джен дойде и седна край масата. Хъни трепна незабавно като ужилена, взе си цигарите и понечи да се измъкне. Джен протегна ръка и я задържа.

— Спокойно, Хъни. Не съм тук по обичайната си работа. Случаят е по-специален.

Хъни се дръпна.

— И така да е, нали трябва да изкарам нещо, за да си платя наема. До скоро, Сами.

— По дяволите — каза Сам, когато Хъни бе изчезнала надолу по улицата. — Тъкмо я бях накарал да се разприказва.

Джен го изгледа съчувствено.

— Съжалявам, приятелю. Миналото ми в отдела за борба с порока си има своите минуси. Как върви?

Еванс побутна настрани недопитата си чаша. Нямаше никакво намерение да споделя идеите си с колеги.

— Бавно и безрезултатно. А при теб?

— Същата история. Никой никога не е чувал за този Паяк на Тони Хил. Никой — нито проститутките, нито сводниците, нито редовните клиенти. Чиста загуба на време си е това, ако питаш мен.

Еванс стана.

— Е, щом дотук няма новини, да вървим да поизтормозим още хора.

Джен тръгна редом с него.

— Пола е постоянно пред очите ми — като че ли ме преследва. Като че ли ме укорява, че не съм успяла да й помогна.

— Как мислиш, какви са шансовете да я открием жива?

Джен притвори очи за миг, като че ли изпита физическа болка.

— Искреното ми мнение ли искаш?

— Да.

— Мисля, че Тони Хил дрънка измишльотини. Мисля, че тя е вече мъртва.

Кевин затвори зад себе си вратата на стаята за разпити. Току-що бе прекарал четиридесет минути с последния от тримата лесничеи, арестувани по подозрение в убийство. Беше решил твърдо той да разпита и тримата въпреки оплакванията на служебните защитници, че ги принуждава да чакат. Но не успя да открие и най-дребното несъответствие в разказите им, за да ги притисне. Ник Сандърс, Калъм Доналдсън и Пит Сайврайт категорично отказваха да са правили снимките от Суиндейл.

Нямаха никакви възражения да идентифицират останалите снимки като свое дело, но бяха непоклатими в твърденията си, че не са снимали скритата долина. И тримата отричаха да са виждали Тим Голдинг и Гай Льофевр, освен по телевизията и във вестниците. И тримата твърдяха, че дневните им отчети ще докажат, че са били много далеч от Брадфийлд в деня на отвличането. Сами по себе си тези данни не биха доказали нищо, защото работното им време свършваше в шест, а и двете деца бяха отвлечени след седем. Биха имали достатъчно време да стигнат от Пийк Дистрикт до Брадфийлд.

Бронуен Скот излезе след него от стаята. Адвокатката изглеждаше потискащо свежа и енергична.

— Нямате никакви основания да задържате клиента ми — заяви тя. — Смятам да направя постъпки за освобождаването на Калъм Доналдсън пред дежурния офицер в предварителния арест.

Кевин се беше облегнал на стената. Както винаги, когато беше уморен, кожата му беше толкова бледа, че луничките се открояваха по нея като миниатюрни белези.

— Никой няма да бъде освободен, докато не получим резултатите от обиските, които провежда в момента дербишърската полиция.

— Но това може да отнеме часове — възрази тя.

— Ами вървете си вкъщи тогава. Ще ви се обадим, когато сме готови с резултатите от обиска и разпитите — каза той, без изобщо да се опитва да прикрие враждебността си. — Един от тези трима мъже е отвлякъл и убил две малки момчета. Така че личният ви комфорт изобщо не фигурира сред приоритетите ми, госпожо Скот.

Тя повдигна вежди.

— Надявах се, че главен инспектор Джордан ще ви запознае с понятието учтивост, но очевидно не съм имала основание — и тя мина покрай него и се упъти към приемната на предварителния арест. Но преди да стигне вратата, тя се отвори рязко и дежурният сержант застана на прага.

— Кевин — извика той, — търсят те по телефона от Бъкстън!

Бронуен Скот се извърна и погледна към Кевин, който тръгна забързано по коридора. Устата й се сви, като че ли бе захапала лимон. Кевин си достави удоволствието да й се ухили широко, когато минаваше покрай нея.

— По всичко личи, че може да не ви се наложи да чакате дълго — той грабна слушалката и се представи. После слуша мълчаливо в продължение на една-две минути. Няколко пъти измърмори само:

— Да… да…

Накрая каза:

— Продиктувайте ми марката, модела и серийния номер — взе химикалка и започна да пише бързо, после добави: — Благодаря, приятел. Ще черпя. Чакам документацията веднага щом е възможно.

Затвори телефона и се обърна широко усмихнат към Бронуен Скот.

— От полицията в Дербишър току-що ме уведомиха, че са открили фотоапарат, чийто сериен номер отговаря на този на апарата, с който са направени снимките на Суиндейл и снимката на Тим Голдинг. Познайте къде са го намерили.

Бронуен Скот изкриви презрително устни.

— Хайде, кажете.

— В спалнята на вашия клиент — той се облегна на гишето в приемната и скръсти ръце. — Като че ли няма да си тръгнете скоро оттук, така ли е, госпожо Скот?

Тони си мислеше, че обиколката по нощните улици на Темпъл Фийлдс с кола поражда съвсем различно усещане в сравнение с разходката по същите места пеш. Човек виждаше всичко от съвсем различен ъгъл. Когато се разхождаше по улиците, не можеше да не забележи проститутките, но не беше кой знае колко трудно и да не им обръща внимание. Но седнеше ли зад волана, предлагането на секс услуги направо му се натрапваше. Търговията беше ориентирана предимно към автомобилния трафик, не толкова към пешеходците.

По време на първата обиколка Тони беше толкова погълнат да преценява промяната в атмосферата, че не забеляза Дий. Когато минаваше за втори път по същите улици, я видя на един ъгъл. Стоеше на бордюра и полюшваше бедра, наведена към платното. Той намали скоростта и спря до нея. Когато видя, че той сваля прозореца, тя пристъпи напред и се наведе към него, предлагайки обширен изглед към дълбокото й деколте.

— Какво да бъде за теб?

— Ти ли си Дий?

— Аз съм. Препоръчал ли ме е някой, сладур? Е, значи не е сбъркал. Та какво ти трябва?

За миг Тони се смути. Колко по-сложно стояха нещата всъщност!

— Нямам намерение да ползвам услугите ти, Дий. Трябва да поговорим.

Дий отстъпи крачка назад, но не прикри деколтето си.

— Да не си ченге?

Той посочи първо колата, а после и себе си.

— Какво тук ти напомня на ченге? Не, не съм от полицията.

— В такъв случай, щом искаш да разговаряме, ще си платиш.

Тони кимна. Звучеше разумно. В края на краищата, хората си плащаха, за да разговарят и с него.

— Добре, ще платя. Искаш ли да се качиш?

След десет минути той спря пред един елегантен бар на границата с квартала на банките. В колата Дий се опитваше да го заговори, но той я помоли да почака.

— Не ме бива да говоря и да шофирам едновременно — каза той. — Няма да успея да намеря мястото, което търся.

Двамата тръгнаха към бара, а на входа за най-голямо учудване на Дий Тони отвори вратата и я изчака да влезе първа. Щом влязоха, към тях се упъти набит мъж с недвусмисления вид на бияч.

— Я чакайте, вие накъде сте тръгнали?

Поведението му беше нагло и агресивно.

— Теб какво те интересува, мутро? — сопна се Дий.

— Тук не се допускат такива като теб — заяви охранителят.

Тони се намеси с непринудеността, която бе в състояние да постигне единствено когато случаят не го засягаше лично.

— Какво точно имате предвид с това определение?

— Ти не се меси, приятел — посъветва го биячът.

— Дамата е с мен. Дойдохме да пийнем нещо на спокойствие.

— Точно тук няма да стане.

Дий постави ръка над лакътя на Тони.

— Остави, Тони, ще отидем някъде другаде.

Той я потупа по ръката.

— Не, Дий, няма да си тръгнем — после се обърна към бияча и продължи с леден тон: — Нямате никакви основания да откажете достъп на приятелката ми. Тя в никакъв случай не е облечена по-недискретно от поне три от посетителките в бара. Не практикува занаята си тук, за разлика от всевъзможните банкови служители на бара, и за разлика от повечето ви клиенти няма намерение да ползва тоалетната ви, за да взема там наркотици. Така че, ако не сте в състояние да изтъкнете смислена причина, поради която ние трябва да си тръгнем, смятам да си намерим някоя маса, да пийнем и да поговорим.

Той кимна учтиво и поведе Дий навътре.

Охранителят, стъписан, ги проследи с погледа на бик, който не е успял да наниже матадора на рогата си. Тони избра маса, издърпа стол, изчака, докато Дий седна, и тогава се намести срещу нея. Тя му се ухили.

— Как успя да го изработиш така, че да ти се размине?

Тони се престори на смутен.

— Може да се дължи на вродения ми чар.

Дий се разсмя с дълбокия и леко пресипнал глас на жена, която пуши много и си ляга късно.

— По-вероятно не можа да те разбере.

— Това ми е проблемът от години… — Тони вдигна поглед при появата на сервитьорката, която тръсна на масата купичка с оризови бисквити. Подозираше, че незабавната й поява се дължи на любопитството й да види мъжа, който е успял да запуши устата на охраната. Тони й се усмихна лъчезарно.

— Добър вечер. Дамата иска… — той погледна въпросително Дий.

— Ром с касис.

— А на мен чаша каберне. Благодаря — сервитьорката се оттегли, хвърляйки им последен заинтригуван поглед.

Дий се понамести с видима наслада на удобния стол с кожена тапицерия.

— Е, за какво искаше да говориш с мен?

— Струва ми се, че знаеш отговора на този въпрос.

Дий отметна глава назад и въздъхна, сякаш искаше да кая®, че не се е надявала на нещо по-добро.

— Да не е във връзка с това, за което ме питаше оная жена от полицията?

Тони не отговори, просто продължи да я гледа с очакване.

Дий се приведе рязко напред над масата.

— Тя каква ти е? Защо ти е да й вършиш мръсната работа, ако не си ченге? — попита тя рязко.

— Аз съм психолог.

— Аха, от онези, дето карат хората да лягат на някаква кушетка и да им разказват за детството си — отбеляза тя презрително.

— Нямам кушетка.

Дий се усмихна предизвикателно.

— Жалко. Не бих имала нищо против да полегна на кушетка с теб.

— Животът е пълен с разочарования, Дий. Защо се страхуваш толкова от Паяка?

— Кой казва, че се страхувам?

Преструвката беше толкова неубедителна, че думите й едва не го разсмяха.

— Защо иначе отказваш да ни кажеш това, което знаеш, при положение, че става дума за спасяването на човешки живот? Не ми се вярва да мълчиш от привързаност към него.

Дий отклони поглед.

— Защо да рискувам кожата си заради ченге? — тя се поразмърда неспокойно на мястото си. — Вие нямате представа в какво сте се набутали, така ли е?

— Какъвто и да е случаят, ние можем да те защитим. Кой е Паяка, Дий?

Този път тя се ядоса и се постара да прикрие гнева си, нападайки го яростно.

— Ти още не можеш да вържеш, а? Може да не си точно ченге, но пак си един от тях. Единствените, за които се грижите, са вашите хора. Да, страхувам се, и имам основания да се страхувам. Обещанията ви няма да променят нищо.

Тя скочи внезапно и сграбчи чантата си.

— Чакай, Дий! — настоя Тони. Но тя вече вървеше към изхода, без да се обърне нито веднъж. — Дори не си изпи… — сервитьорката тъкмо се връщаше с високо вдигнат поднос — … рома — довърши той с въздишка.

Той седя дълго, вперил поглед в червеното вино — от време на време поглеждаше и към рома с касис в чашата отсреща. В съзнанието му мислите се мяркаха и изчезваха, докато той се опитваше да свърже в логична последователност това, което знаеше, и това, което само предполагаше. Обичайното за ранната вечер оживление утихна и барът опустя — така щеше да остане докъм девет часа. Почти всички клиенти освен Тони си бяха тръгнали, когато той внезапно извади мобилния си телефон и набра един номер.

— Карол Джордан — чу се от другата страна.

— Аз съм. Може ли да поговорим?

— На работа съм. Искаш ли да дойдеш тук?

Това беше последното място, на което би желал да проведе точно този разговор.

— По-добре не — отвърна той. — Защо не се видим вкъщи?

— Точно сега не мога да се откъсна. По всичко личи, че случаят Тим Голдинг и Гай Льофевр ще бъде решен всеки момент.

— Това е чудесна новина. Но наистина се налага да говоря с теб, само че не там, където си сега.

Той я чу как въздъхна.

— Дай ми един час. Ще дойда при теб. И виж какво, Тони…

— Да?

— Постарай се причината да е основателна.

Под натиска на адвокатите, представляващи Ник Сандърс и Пит Сайврайт, Кевин бе принуден да освободи тях двамата. Нямаше и друг избор след като ги бе уведомил за новината, което беше и тяхно право — а именно, че проведените обиски не са довели до откриване на улики срещу техните клиенти. Когато Бронуен Скот заяви, че е имала достатъчно време за предварителна консултация с Калъм Доналдсън, той отдели още няколко минути, за да се подготви за срещата. Беше почти сигурна, че адвокатката ще посъветва клиента си да не отговаря на никакви въпроси, но все пак не искаше да рискува.

Кевин чувстваше как във вените му пулсира възбудата от непосредствената близост на успеха. Напоследък приемаше всеки успешен арест, всяка присъда над уличен от него престъпник като още една стъпка към възстановяването на доброто му име. Чувстваше някогашната си грешка като петно, грозно петно от онези, които уличните хлапета правеха със спрей по стените. И всеки успех го заличаваше все повече — сякаш за пореден път по него минаваше четка с бяла боя. Един ден от петното нямаше да има и следа, стената щеше да е изцяло покрита с прясна боя, и той щеше да бъде отново това, което беше преди.

Калъм Доналдсън отговаряше на изискванията. Съответстваше на описанието в психологическия профил. Живееше сам в отдалечена къщичка между Чапъл-ин-льо-Фрит и Касълтън. Беше пристрастен към наблюдаването на птици и често водеше в Пийк Парк ученици на наблюдения за опознаване на птичия свят. Разполагаше и с необходимите технологични познания, имаше нов компютър и пейджър, настроен да го уведомява автоматично за появата на редки видове птици на територията на Обединеното кралство. При първия си разговор с него Кевин забеляза, че е смутен и объркан. Ако трябваше той да прецени кой от тримата заподозрени е убиецът, би се спрял именно на Доналдсън.

Взе всички необходими материали и влезе в стаята за разпити. Веднага след като включи магнетофоните и произнесе обичайните встъпителни думи за записа, Бронуен Скот заяви:

— Клиентът ми иска да направи изявление.

Кевин не съумя да прикрие изненадата си. Усмихна се и се запита дали бе възможно в крайна сметка всичко да мине толкова лесно.

— Добре, нека го чуем.

Адвокатката извади очила без рамки, окачи ги на върха на носа си, покашля се и зачете:

Бронуен Скот замълча и вдигна поглед от листа. Кевин съзнаваше, че тя се наслаждава на възможността да го постави в неудобно положение и направи всичко по силите си да се овладее. Тя си позволи да се усмихне леко със стиснати устни и продължи:

Тя му подаде текста, написан със спретнатия й почерк и допълни:

— Подписан пред свидетели. Кога ще освободите клиента ми?

Кевин се взираше с мътен поглед в листа пред себе си, виждайки как щастливата му вечер рухва пред очите му. Знаеше, че въпреки всичко би трябвало да зададе предварително подготвените въпроси, но точно сега времето беше скъпо.

— Трябва да поговоря с главен инспектор Джордан — каза той вместо отговор и допълни в микрофона: — Разпитът е приключен в седем часа и четиридесет и три минути вечерта — после скочи и излезе забързано от стаята.

Отиде тичешком до приемната и попита дежурния сержант:

— Кога освободихте Сандърс?

— Когато ми наредихте. Преди около четиридесет минути — отвърна сержантът.

— Кой ще го откара обратно?

— И двамата освободени отклониха предложението някой от колегите да ги откара. Казаха, че не искали да общуват с нас повече от необходимото и щели да се приберат сами.

— По дяволите! — избухна Кевин.

— Проблем ли има?

— И още как. Пуснали сме не този, когото трябваше — изръмжа Кевин. Пресегна се, сграбчи телефонната слушалка, и когато се обадиха от централата, каза: — Свържете ме с полицията в Бъкстън.

Щом отсреща отговориха, той се представи и каза:

— Искам да разговарям със следовател Том… как така си е отишъл у дома?

След продължителен разговор, в процеса на който Кевин се свърза с трима различни представители на криминалната полиция, най-сетне успя да ги принуди да обещаят, че ще отидат до къщата на Ник Сандърс в Челмъртън и ще го арестуват отново веднага щом го видят да се прибира. Но обещанието бе дадено само при условие, че Кевин успее да намери по-старши офицер, който да го потвърди.

Изтича нагоре по стълбите, прескачайки стъпалата, и откри Карол в кабинета й, където подписваше документи, отмятайки насъбралата се работа. Вдигна поглед и го загледа с очакване, защото знаеше колко обнадежден беше Кевин, че е близо до успешен край на разследването. Той описа набързо какво се беше случило.

— Ох, Господи — изпъшка Карол, без да прави опит да прикрие безпокойството си. — Вината не е твоя, Кевин, но… о, Божичко. Остави това на мен, аз ще се обадя в Дербишър. А ти най-добре освободи веднага Доналдсън, защото Бронуен Скот ей сега ще започне да дрънка за човешки права.

Докато Кевин излизаше от кабинета й, тя си помисли: „А всъщност вината е моя“. Трябваше да изчакат да получат резултатите от обиските в Дербишър, преди да разговарят с тримата арестувани. Но Кевин много държеше да действат бързо, а се опасяваше, че от Дербишър ще се забавят просто напук. А по закон имаха право да задържат тримата не повече от тридесет и шест часа — след това трябваше да представят случая на магистратите, които най-вероятно нямаше да схванат цялата заплетена история с доказателствата, свързани с фотоапарата, и щяха да отхвърлят иска за продължаване на срока на ареста. Кевин й бе казал, че от Дербишър реагират все по-раздразнително — били на мнение, че умниците от големия град им прехвърлят мръсната си работа. Затова тя разреши поредица предварителни разпити в разрез със собственото си убеждение.

Карол стисна с пръсти горната част на носа си. Правеше прекалено много грешки — това не й се беше случвало досега. И като се има предвид, че в момента животът на Пола висеше на косъм, тази промяна я плашеше. Да се провалиш беше достатъчно неприятно само по себе си, но страхът от провала можеше да я накара да се колебае и това да има фатални последици; в толкова рисков случай неспособността да вземе решение можеше да бъде също толкова опасна, колкото и вземането на погрешно решение. Тя въздъхна и се зае да телефонира с Дербишър. После взе палтото си. Време беше да се види с Тони и да разбере защо той се държи толкова тайнствено. И може би щеше да успее същевременно да премахне поне едно от измъчващите я съмнения.

Отби се в стаята на отдел „Убийства“, където Мерик продължаваше да се рови из разпитни протоколи. Очите му бяха уморени, раменете — приведени. Той вдигна поглед, когато тя влезе, и поклати бавно глава. Карол обиколи стаята, подхвърляйки по някоя окуражаваща дума на всеки. Накрая застана до Мерик и постави ръка на рамото му.

— Ще я намерим, Дон — каза тя. — Защо не си отидеш у дома, за да си починеш малко?

Лицето му се изкриви болезнено.

— У дома ли? Госпожо Джордан, аз живея при Пола. Прибера ли се, се чувствам още по-зле. Сякаш всичко ме укорява.

Карол се наруга наум за несъобразителността си.

— Не можеш ли да се прибереш при Линди и децата? Само за няколко вечери?

— Късно е. Тя дори вече не иска да разговаря с мен.

Карол стисна рамото му.

— Наеми си стая в хотел, Дон. Отделът ще поеме разноските. Но те моля да си починеш.

Той се усмихна едва-едва.

— Обещавам, ако и вие си починете.

— Прав си. Но аз поне си тръгвам сега — най-добре и ти направи същото.

Тя вървеше по коридора, потънала в размисъл, когато познатата фигура на Джонатан Франс, който вървеше наперено, облечен в кожения си костюм, я върна към действителността. Той се усмихна широко и забърза към нея, без да забелязва леденото й изражение.

— Какво правиш тук? Кой те пусна? — попита тя.

Джонатан спря и усмивката му изчезна.

— Исках да те видя. Човекът в приемната си спомни, че съм идвал преди, затова ми позволи да се кача — той я изгледа наскърбено и допълни печално: — Мислех, че ще се зарадваш.

В отговор Карол отвори най-близката врата, която водеше в една празна заседателна зала.

— Влизай тук — тя посочи с глава празното помещение. Той я последва, пооживен при мисълта, че ще останат насаме, въпреки неблагоприятните признаци. Карол затвори вратата и го загледа ядосано.

— Откъде ти хрумна да ми пращаш тук цветя?

Лицето му се изопна от удивление.

— Надявах се да ти харесат.

— Защо не ми ги изпрати у дома?

— Защото никога не си вкъщи.

— Щяха да ги оставят при някой съсед. А вместо това ти ги изпращаш тук. Случайно да ти е минавало през ума какъв клюкарник е един полицейски участък? Че в резултат на този ход личният ми живот е обект на дискусии, които се водят навсякъде — от закусвалнята до кабинета на началника?

— Не ми е дошло на ум…

— Очевидно. Водя две извънредно тежки разследвания и последното, което ми е притрябвало, са подобни странични занимания.

Засегнат, той попита рязко:

— Странични занимания? Така ли ме приемаш? Като странично занимание?

Карол сви рамене. По бузите й бяха избили червени петна.

— Ти си ме използвала — досети се той внезапно. — Употребила си ме, за да си докажеш, че си преживяла шока от изнасилването.

Тя повдигна вежди.

— Но и ти получи това, което ти трябваше. Това ти даде възможността да се преживяваш като силния и нежен спасител. Само че то не ти беше достатъчно, права ли съм? Искаше преживяното да има стойност за мен, искаше ти да си мъжът, който ще излекува и сърцето ми. Е, Джонатан, длъжна съм да ти съобщя нещо. Ти не можа да докоснеш сърцето ми, защото има друг, който вече го е сторил.

Както се случва често при силно емоционални спорове, той се хвана за най-маловажното.

— Но ти ми каза, че не се виждаш с друг мъж. Онази вечер, когато вечеряхме заедно, каза така.

Карол стисна юмруци.

— Аз не се виждам с друг мъж. Поне не в този смисъл, който ти имаш предвид. Но не е възможно отношенията между хората да бъдат опростени така, че да заприличат на правилата на спортна игра.

— Ти се отнесе нечестно с мен — заяви той с горчивина. — Още тогава сърцето ти не е било свободно.

Тя поклати ожесточено глава.

— Никога не съм твърдяла подобно нещо. Ти видя това, което искаше да видиш, и си досъчини останалото.

— Не заслужавам подобно отношение — продължи той развълнувано.

Изведнъж Карол усети как гневът я напуска. Почувства се отпаднала и потисната.

— Така е — съгласи се тя. — Вероятно си прав — отвори вратата и продължи: — Аз не съм неблагодарна, Джонатан. Бих се радвала, ако можехме да останем приятели. Но това е невъзможно след всичко, което се случи.

Джонатан тръгна да излиза и спря на прага.

— Не му завиждам — на този мъж, когото обичаш — каза той мрачно.

— Това е първото разумно нещо, което казваш тази вечер — отвърна натъжено Карол. — Довиждане, Джонатан.

Проследи го с поглед, усещайки отлива на последните следи от адреналин. Господи, още какви неприятности щеше да й донесе тази вечер?

Тони седеше на бюрото си и се взираше в картината на нощния град, който сякаш се стичаше надолу по хълма към центъра. В далечината по високите сгради в квартала на банките се очертаваха разпилени светли правоъгълници, което ги караше да напомнят на недовършена игра на бинго.

— Ти си там някъде — каза той тихо. — Кроиш планове, обмисляш как да ни принудиш да играем играта по твоите правила, решаваш какво да правиш с Пола.

В главата му започваше да се оформя образът на човека зад тези престъпления. Необходими бяха големи усилия, за да започне да прониква в съзнанието на смътната фигура на кукловода, но най-сетне започваше да сглобява картината, да напипва постепенно логичната връзка в хаотично натрупаната информация. Мислеше си, че далеч по-трудно ще бъде обаче да убеди Карол.

Видя колата й да спира пред къщата и изтича долу да й отвори. Стъписа се, когато видя колко изтощена изглеждаше. Очите й бяха хлътнали, кожата — бледа и отпусната.

— Изглеждаш напълно разбита — каза той и й направи път да влезе.

— Издъних се с разпитите на задържаните за убийството на Тим Голдинг. Излиза, че сме пуснали на свобода престъпника, а сме задържали невинен човек. Кевин смята, че заподозреният е толкова самоуверен, че ще се прибере отново у дома и ще можем да го арестуваме повторно. Но аз се съмнявам. Освен това търсенето на Пола не дава никакви резултати. Дон и Джен се изпокараха, защото Джен твърди, че Пола е хомосексуална, а Дон настоява, че не е. Сам Еванс си е въобразил, че Господ му е отстъпил мястото си. Единствената, която не ми къса нервите, е Стейси, и то само защото тя разговаря предимно с компютрите — тя свали палтото си и го окачи на ниската колонка в началото на стълбищните перила. — Къде да вляза?

— Ще пиеш ли нещо или се водиш още на работа?

— Отговорът и на двата въпроса е да. Чакам новини от Кевин, но няма да се връщам в офиса, освен ако няма развития в търсенето на Пола.

— Отиваме в кухнята тогава. Ще отворя една бутилка.

Докато Тони се занимаваше с напитките, Карол се разположи край кухненската маса.

— Току-що разкарах Джонатан — заяви тя.

Тони се зарадва, че беше с гръб към нея, така че тя не можа да забележи радостния блясък в очите му, нито пък усмивката, която огря лицето му.

— И как се чувстваш сега?

Карол избухна в смях.

— Тони, държиш се като шибан психоаналитик.

Той я погледна през рамо.

— Съжалявам. Въпросът не беше проява на професионално любопитство. Просто приятелски интерес.

— Още се дразня, като си помисля как се опита да ме притисне в ъгъла. Изпрати ми в офиса някакъв смехотворен букет, а тази вечер се появи и лично. Ако беше оставил всичко така, както си беше, бихме могли поне да бъдем приятели. Вбеси ме самоувереността му, нали разбираш?

Тони постави чатите на масата.

— Разбирам. „След като прекара една нощ с мен, не е възможно да не ме обичаш“.

— Именно. А нали знаеш каква ставам, когато някой се опитва да ми наложи собствените си решения.

Той направи гримаса.

— Страховита картина.

— Държах се ужасно с него — призна тя. — Но държах да не остава никаква възможност за нови недоразумения. Точно сега нямам време и сили за такива истории — тя отпи с наслада глътка вино. — Дано само не откаже да даде показания като експерт.

— Не ми се вярва. Ако съдим по досегашното му поведение, вероятно ще се надява да те впечатли с великодушието си. И, разбира се, ще му се иска да вярва, че след време ще осъзнаеш какво си изпуснала. Не се безпокой, Карол, той ще се върне — Тони вдигна чашата си към нея в безмълвна наздравица.

Тя изпъшка.

— Понякога направо те мразя.

— Ще ме намразиш още повече, когато разбереш защо те повиках.

— О, да — каза тя. — Имаше някакъв повод да дойда тук, нали? Хайде, разказвай.

Тони така и не се беше научил да поднася деликатно сведения. Говореше винаги прямо, смущаващо откровено, без каквито и да било опити да украсява фактите. Дори заради Карол не съумяваше да бъде по-дипломатичен.

— Някъде в основата на този случай има човек, който работи в полицията или поне е свързан по някакъв начин със следствието. Служител на съдебномедицинската лаборатория или нещо подобно.

Карол тъкмо поднасяше чашата към устните си, но ръката й застина във въздуха. Тя върна внимателно чашата обратно на масата.

— Това е много сериозно обвинение.

— Но обяснява много неща. Убеден съм, че Дерек Тайлър не би могъл да организира тези престъпления. Тайлър е нискоинтелигентен, упорит, но същевременно податлив на внушение. Ако беше решил да убие някоя проститутка, не би измислил такъв сложен план. Щеше да я убие на улицата — с нож или дори с тухла. Местопрестъплението щеше да е осеяно с улики. Щяхте да го арестувате още същата вечер. Той не е любител на сложната игра като човека, когото търсим. От друга страна, Тайлър не е обвинен несправедливо. Следователно стигаме до Паяка. Защото не можем да заобиколим един категоричен психологически аргумент — тези престъпления не може да са се родили във фантазията на Дерек Тайлър. Те са плод на нечие друго въображение. Някой друг е дърпал конците.

— Ами ако Тайлър е този, който дърпа конците сега? Ако той е убедил някой друг да извърши новите престъпления, за да възникнат основания да бъде освободен?

Тя съзнаваше, че трябва да му каже това, което знаеше за Харт. Но искаше да разбере хода на разсъжденията му, без да му влияе със собствените си подозрения.

Тони поклати глава.

— Можеш да ми вярваш, Карол. Достатъчно дълго го наблюдавам. Той просто няма достатъчно ум за такова нещо.

— Но ако наистина в основата на тези престъпления е Паяка, защо му е било да чака две години, преди да започне отново?

Тони притвори очи и постави ръце с дланите надолу върху масата.

— Защото съм предпазлив. Защото изчаквам да се уталожи суматохата. Защото търсенето на човек, който да заеме мястото на Дерек Тайлър, отнема време. Защото нямам желание да си цапам ръцете. Защото истинското удоволствие се поражда от упражняването на власт над двама души — не само над жертвата, но и над убиеца. А сега вече и над полицията — той отвори очи. — Но най-вече защото нямам никакво желание да бъда заловен, и ми е необходимо време да организирам нещата така, че да не съществува опасност за мен.

— Добре, това звучи логично до известна степен — призна Карол с нежелание. — Но все още не виждам доказателство, че може да си имаме работа с ченге.

— Тази вечер разговарях с Дий.

— Е, и?

— Тя отказва да ни каже това, което знае за Паяка. Отказва, защото не ни вярва, че можем да я защитим от него. Това ме наведе на мисълта, че той е ченге или най-малкото е свързан по такъв начин с полицията, че може да разчита на закрилата й. Човек, чиято работа го свързва със следствието, а може би информатор?

Карол поклати глава.

— Не. Съжалявам, но не си достатъчно убедителен. Със същия успех Паяка може да е външен човек, който в нейните очи разполага с достатъчно власт, за да се добере до нея въпреки защитата, която бихме й осигурили. Не е задължително да бъде ченге. Може да е сводник или търговец на наркотици.

— Но тя не работи за сводник. Джен казва, че са разчистили по-сериозните играчи. И какви основания би имала да смята, че някой от търговците на дрога може да разбие системата за безопасност на свидетелите?

Погледът на Карол излъчваше цинично примирение.

— Защото съществува несломимото убеждение, че ченгетата от отдела за борба с наркотици са подкупни. И че не можеш да навлезеш в сферата на сериозната търговия с дрога, ако не си плащаш на ченгетата.

Тони се отпусна на стола си. Беше изтъкнал най-сериозните си аргументи, но всъщност не беше и очаквал, че ще успее да я убеди.

— Обещай ми поне, че ще вземеш предвид това, което ти казах.

Тя допи чашата си и посегна към бутилката.

— Много съм благодарна за усилията, които полагаш, за да ни помогнеш. Наистина е така. Но ми се струва, че този път си далеч от целта.

— Твое право е да мислиш така — отвърна той.

— Нямам предвид хипотезата ти, Тони. Тя е блестяща. Но грешиш в предположенията си къде да търсим престъпника — каза Карол.

Той се канеше да отпие от виното си, но се отказа и я погледна озадачено.

— Пропуснал ли съм нещо?

— Трябва ни някой, който разполага с достатъчно познания, за да може да промива успешно чуждите мозъци. Човек, който има достъп до Дерек Тайлър и може да бъде сигурен, че никога няма да го издаде. Някой, който е бил в Темпъл Фийлдс вечерта, когато беше убита Санди Фостър.

Очите на Тони се разшириха.

— Какво искаш да кажеш, Карол?

— Казвам, че Ейдън Харт отговаря на твоя профил много по-точно, отколкото което и да е ченге.

Тони се разсмя.

— Ейдън Харт ли? Занасяш се.

— Ейдън Харт е ползвал услугите на Санди Фостър същата вечер, когато тя е била убита. Призна си го, след като доказахме, че тя се е качила в колата му. Но можа да представи алиби за времето, когато е настъпила смъртта, затова престанах да се занимавам с него. Но се оказа, че Сам Еванс не е престанал. Продължил да го следи и установил, че Харт ползва услугите на проститутки два-три пъти седмично. Дори тогава не бях на мнение, че това дава основания за подозрение. Но ако ти си прав и наистина двете серии убийства са режисирани от един и същи човек, алибито му няма никаква стойност и всички останали данни добиват съвсем различно значение.

Тони тръсна глава, опитвайки се да възприеме това, което говореше Карол.

— Не, не е възможно. Този човек е истински шут. Смехотворен и жалък кариерист.

— А може би просто умее да се прикрива? — възрази Карол.

Тони отпи глътка вино, смръщи чело и се замисли.

— Не става, Карол. Не се покрива с това, което ни каза Дий. Не съществуват основания да предполагаме, че тя знае кой е Харт, следователно не може и да изпитва такъв панически ужас от него.

— Така ли? А какво знаем ние за психическото й здраве? Човек с положението на Харт може спокойно да обяви, че тя има болестни деформации на психиката, да я обяви за опасна и да се постарае да бъде затворена завинаги зад стените на някоя лечебница.

Тони още се съмняваше.

— Не знам… — той скочи на крака и започна да крачи из кухнята. — Чакай малко — възкликна той тържествуващо. — Преди две години, когато Дерек Тайлър е извършвал убийствата, Харт изобщо не е бил тук. Още е работел в Рамптън. Преместил се е в Брадфийлд преди по-малко от година. Следователно не може той да е бил човекът, обработил Дерек Тайлър да извърши онези убийства. И ако си съгласна с мен, че Тайлър не може да е измислил всичко сам, трябва да приемеш и това, че организаторът на двете серии убийства е един и същ. Което изключва възможността той да е Ейдън Харт.

Карол го загледа внимателно.

— Сигурен ли си в това? Не е ли възможно да е бил командирован тук?

— Абсолютно сигурен съм. Но няма да е трудно да провериш и ти — Тони направи гримаса. — Съжалявам, че те лиших от заподозрения. Но дори ако изключим фактическите несъответствия, не си представям Харт в тази роля. Той просто няма необходимите данни.

Тя въздъхна. Не беше напълно убедена, но не разполагаше с никакви контрааргументи.

— Да му се не види. Е, поне не се изложих с тази хипотеза пред Брандън — тя допи чашата си. — Отивам да поспя. Денят беше ужасен.

— Дръж ме в течение, нали обещаваш? — каза той, докато я изпращаше до външната врата.

На прага тя се обърна, постави ръка на рамото му, притисна се към него, целуна го по бузата и каза:

— Благодаря.

— Това пък за какво беше? — попита Тони изненадано.

Тя се усмихна.

— Нали си психолог, разбери сам.

После си тръгна, оставяйки го да продължи да броди из мрачните коридори на нечие чуждо съзнание.

Днес утрото за първи път от доста време е слънчево, и тъпите ченгета вероятно приемат това като добър знак. Там е проблемът със суеверията. Глупците, които вярват в поличби, като че ли не са в състояние да преценят, че поради естеството им е логично да предположим, че те са общовалидни. Поглеждат сутрин от прозореца на спалнята си, виждат една прекрасна дъга и веднага решават, че това е добро предзнаменование за тях. И през ум не им минава, че тази дъга би трябвало да означава абсолютно същото и за съседа, който е техен заклет враг. Следователно, ако слънчевото утро е добра поличба за враговете ми, излиза, че трябва да е такава и за мен.

Хвърлям едно око на уебкамерата. Образът не е кой знае колко добър, въпреки допълнителното филтриране, но поне благодарение на нея мога да наблюдавам пряко Пола. Освен, разбира се, когато онзи идиот беше натиснал неволно копчето за пауза — първия път, когато сменяше касетата. Но поне забеляза какво е направил и поправи грешката си, преди да си тръгне. Такова нещо няма да се повтори скоро; постарах се да му покажа недоволството си и го докарах до жалко състояние, така че сега се старае отчаяно да си възвърне моята благосклонност.

Ето я и нея, разчекната точно така, както ми харесва. Обзема ме възбуда, но сега нямам време да й се насладя, затова се насилвам да дам на мислите си по-практична насоченост. Нита една от другите не е оставала жива толкова дълго, а това създава известни проблеми. Знам, че може да издържи доста време без храна, но нямам представа колко дълго може да живее без вода. Все ми е едно дали ще е в съзнание и дали ще халюцинира, но не искам да умира. Поне не преди аз да реша, че е настъпил моментът. А когато той настъпи, тя ще умре така, както искам аз, а не така, както налагат физиологичните закони. Решавам да потърся в интернет това, което ме интересува, когато намеря време.

Не мога да си изясня как да й дам да пие. Ако той извади топката от устата й, тя ще се опита да крещи. Възможно е да се процежда вода на капки през зъбите й, но се съмнявам, че дресираната маймуна ще се справи с такава деликатна задача. Може да се наложи да се заема аз, а такъв вариант е много далеч от идеалния. Не защото съществува някаква възможност тя да оживее и да ме разпознае, а защото ако ме види, това би разрушило мистичния чар на идеята ми.

Езикът ми неволно се плъзва по устните, докато я наблюдавам. Апетитна гледка.

Но сега не е време за фантазии. Чака ме работа.

Пола не знаеше, че се зазорява. В яркоосветения й затвор нямаше нито ден, нито нощ — само безкрайно светло безмълвие. Когато затвореше очи, светлината проникваше като червено сияние през клепачите й, припомняше й морето от кръв, сред което телата на Санди Фостър и Джеки Майал се бяха откроявали като острови. Измъчваше я тъпа, постоянна болка в главата, която тръгваше от тила и пълзеше напред като авангард на вражеска армия, докато не я обземеше чувството, че черепът й ще се пръсне всеки момент.

Вече не беше в състояние да контролира мислите си. Нещо се появяваше в съзнанието й, но още преди тя да е в състояние да си го изясни, то се изплъзваше или добиваше съвсем различен вид. Спомени се редяха и преливаха един в друг, виждаше свои познати на места, където никога не бяха стъпвали, чуваше ги да казват думи, които никога не биха казали. Образите на любовници преливаха в лицата на колеги, съученици се превръщаха в непознати хора. Нервите й не издържаха.

На моменти почти губеше представа коя е и как се е озовала на това място. Крайниците й бяха натежали, като че ли принадлежаха на много по-едър и отпуснат човек. Но това беше по-поносимо от болезнените спазми, които пронизваха ръцете и краката й на непредвидими интервали.

Единственото, което присъстваше все още ясно в мислите й, беше убеждението, че някой все пак ще дойде. Тя вече не знаеше кой ще бъде той — но знаеше, че рано или късно, по един или друг начин, всичко ще свърши.

Тони затвори вратата зад гърба си и постоя за миг на прага, наслаждавайки се на милувката на слънцето. Отдавна не беше спал толкова добре, но не му се мислеше на какво би могло да се дължи това. Внезапно в съзнанието му се появи образът на Пола Макинтайър и в същия момент цялото удоволствие от слънчевото утро се изпари. Продължаваше да поддържа у себе си отчаяната надежда, че предположенията му са верни и че тя е още жива.

Качи се в колата и завъртя ключа в стартера. Моторът се задави, закашля се като осемдесетгодишен старец с белодробен емфизем и замлъкна. Тони се намръщи и опита отново. Чу се щракване, но нищо повече. Озърна се, сякаш очакваше да намери отговора във вътрешността на колата. И го намери, разбира се. След като Карол си тръгна, той беше отишъл с колата до един китайски ресторант, за да си вземе храна за вкъщи. И после беше забравил фаровете включени.

— Да му се не види — въздъхна той. Дори да беше в състояние да открие къде е пъхнал картата за абонамента си за пътна помощ, нямаше време да чака патрулната кола да дойде и да му помогне да запали. А Карол вече беше тръгнала. Доколкото я познаваше, тя със сигурност имаше комплект кабели за подобни случаи в багажника.

Вече с развалено настроение, той излезе от колата и се упъти към автобусната спирка. Знаеше, че един от автобусите има спирка близо до Брадфийлд Мур, но знаеше и от оплакванията на посетителите, че въпросната спирка е на цяла миля разстояние от входа на болницата.

Четиридесет минути по-късно автобусът спря насред пуста местност и Тони слезе. Той се огледа, опитвайки се да разбере къде се намира, после пое по една тясна алея. Отървал се с облекчение от задушния автобус и присъствието на разновидните спътници, той можеше спокойно да насочи мислите си към проблема, който го занимаваше.

— Хората, привлечени от властта, се делят на два вида — такива, които имат власт и такива, които нямат — разсъждаваше той, докато вървеше. — Оттам би трябвало да започне търсенето ни.

— Тези, които са лишени от власт, обикновено са в такова състояние по основателни причини — може да не са достатъчно интелигентни, достатъчно амбициозни или достатъчно организирани. Но ти не отговаряш на това описание, нали?

Той помълча известно време, премисляйки идеята си.

— Следователно можем да приемем, че ти имаш достъп до някакъв вид власт. Което би отговаряло на истината, ако си ченге — само че според Карол в това отношение предположенията ми не са основателни. С властта нещата стоят така, че тези, които я имат, винаги искат още. Абсолютната власт корумпира абсолютно. А ти обичаш корупцията, нали? Обичаш вкуса и мириса й. Ако си ченге, със сигурност си корумпиран.

Той спря за миг, преценявайки логично следващите заключения.

— Именно затова Дий се бои толкова от теб. Защото е наясно, че ти не играеш по правилата.

Един голям черен джип го настигна и спря до него, изтръгвайки го от размислите. Тъмният прозорец се смъкна и Тони видя пред себе си доволно усмихнатото лице на Ейдън Харт. Като знаеше вече това, което Карол му беше казала за предпочитанията на Харт, едва се въздържаше да не каже нещо, което би изтрило самодоволната усмивка от физиономията му.

— За удоволствие ли се разхождаш или да те откарам? — попита шефът му.

Тони се усмихна в отговор.

— Всъщност — отвърна той, — ми се струва, че предпочитам да вървиш пеш.

— Това май започна да се превръща в навик — каза Карол, влизайки в кабинета си, докато Кевин я следваше по петите. — Ще тръгнат клюки.

Кевин се усмихна уморено.

— Надали. Всички знаят, че не мога да си позволя да изпращам скъпи букети.

— Кевин — каза заплашително Карол.

— Съжалявам, шефе — каза той разкаяно.

— Е, какво е положението?

— Сандърс не се е прибрал в дома си снощи. След като си е тръгнал оттук, сякаш се е изпарил. Сайврайт твърди, че Сандърс споделил с него, че смята да посети приятели в Брадфийлд, и тръгнал пеш. Забелязали са Сандърс да тегли пари от банкомат при Уулмаркет десетина минути по-късно. Вече говорихме с колегите му в националния парк и изпратихме съобщение до всички летища и пристанища, но оттогава досега нямаме никакви нови сведения.

— По дяволите — каза Карол. — Трябва да пуснем спешно съобщение в пресата, че се издирва, заедно със снимка. Трябва да го заловим, Кевин. Не искам да успее да се свърже с някаква мрежа на взаимно подкрепящи се педофили. Той сигурно има връзки — сигурно има хора, които биха го скрили. Хора, които ще му осигурят транспорт, пари и подслон.

Преди Кевин да отговори, на вратата се почука.

— Влез! — каза нетърпеливо Карол.

На прага застана Стейси.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що открих нещо за Ник Сандърс, което сигурно и двамата ще искате да научите.

Карол й направи знак да влезе.

— Моля те, кажи, че знаеш къде се намира — каза тя със слаба усмивка.

Стейси се намръщи, като че ли не можеше да прецени дали Карол говори сериозно.

— Не, не знам това. Но се добрах до ново доказателство за вината му. Нали той ни изпрати работния си дневник за юли, в който фигурира и доклада за предполагаемия ексхибиционист?

— Когато беше толкова склонен да ни помага — отбеляза Кевин, маркирайки с пръсти кавички във въздуха.

— Е, аз поразгледах този дневник по-подробно. И знаете ли какво се оказа? Дневникът е променен, около час след появата на първите репортажи за откриването на труп в Суиндейл. Допълнил е измислени данни, за да отклони вниманието ни от себе си — Стейси беше видимо доволна от себе си.

— Благодаря, Стейси, това ще ни свърши добра работа. Браво — каза Карол. В същия момент Дон Мерик надникна през вратата и попита:

— Мога ли да вляза?

Карол кимна.

— Всъщност търсех Кевин — каза той и погледна един лист, който държеше в ръката си. — Получихме анонимно обаждане от някакъв човек, който твърди, че бил приятел на Ник Сандърс. Краят на това приятелство настъпил, когато заловил Сандърс да снима малкия му син в банята. Тогава си замълчал, защото искал да спести на детето неприятните разпити, но когато техен общ познат, който също работел в националния парк, му казал, че Сандърс е заподозрян и е избягал, решил да ни се обади. Така или иначе, според този човек Сандърс ще се укрие някъде извън града. Има необходимата опитност, за да живее сред природата. Доколкото разбирам, имало някакво място в Съдърленд, в северозападна Шотландия — заливът Акмелвик — Мерик се запъна, произнасяйки странното име, — та там Сандърс работил преди три години като домакин в някакво младежко общежитие. Това се споменава и в автобиографията, която е представил при постъпването на работа в лесничейството. Според човека, който се обади, Сандърс споменавал за някакво място там, наречено „Замъкът на отшелника“. Не помнеше подробности — само това, че някакъв лондончанин го построил на един нос, приличало на бетонна кутия. Собственикът живял там около година, не общувал с никого. Та нашият човек смята, че Сандърс ще тръгне натам. Струва си да проверим — завърши обнадеждено Мерик.

— Шансовете са доста слаби — отбеляза Карол.

Кевин направи уклончив жест.

— Може да се обадим в местната полиция и да ги помолим да следят дали ще се появи.

— Ако е работил там, със сигурност познава тамошните полицаи — възрази Мерик. — Мисля, че Кевин трябва да отиде. По обяд има полет за Инвърнес.

Карол обмисли за миг предложението му, после поклати глава.

— Възможността е минимална. Кевин, обади се на местните и им кажи да проверят какво е положението, но да го направят много внимателно. Ако нещо ги наведе на мисълта, че Сандърс може да е там, веднага ще се включим. Междувременно нека направим необходимото да бъде пуснат за общонационално издирване. Сега моля да ме извините, но трябва да се подготвя за брифинга.

Това, което можеше да бъде обсъдено на сутрешния брифинг, беше безнадеждно малко, и всички го знаеха. Решимостта от предната утрин сега имаше привкус на отчаяние. Нямаше човек, който да не съзнава, че с всеки изминал час шансовете да открият Пола жива намаляваха стремително.

— Ще продължим проследяването на имената по данъчните регистри — каза Карол, опитвайки се да говори енергично. — Не бива да пропуснем нито един наемател или наемодател в района, отбелязан на картата. Знам, че търсенето е прекалено хаотично, но докато нямаме никакви данни, които да стеснят обсега, ще правим всичко необходимо, за да намерим Пола. В допълнение искам всеки от вас да задава при разговора въпроса дали събеседникът му е чувал за човек с прякор Паяка.

В стаята започнаха да се въртят по местата си и да шушукат в израз на съмнение.

— Съзнавам, че това звучи странно, но си остава полезна информация. Дерек Тайлър е мълчал в продължение на две години. Наистина, не е изключено и да ни подвежда умишлено, но доктор Хил счита, че няма достатъчно развит интелект за такова нещо. Затова не пропускайте този въпрос.

Добрите новини от съдебномедицинската лаборатория гласят, че разполагаме с ДНК-проба. За съжаление образецът не е доброкачествен и не можем да го пуснем за сравнение с наличните в националната база данни. — Разнесоха се разочаровани въздишки. — Все пак — Карол повиши глас, — пробата може да послужи за изключване на възможни заподозрени. Специалистите твърдят, че ако се доберем до истинския виновник, съвпаденията ще са достатъчно големи, за да послужат за доказателство в съда.

Тя се обърна и посочи голямата карта на Темпъл Фийлдс.

— Пола е някъде там. Трябва да я открием.

След края на брифинга следователите започнаха полека–лека да се струпват около Дон Мерик, който изглеждаше така, сякаш не беше спал от години.

— Сам — повиши глас Карол, за да надвика шумотевицата. Той се обърна и я погледна въпросително. — Ела за момент, моля.

Той си проправи път през хората и се изправи до нея.

— Да, госпожо инспектор?

Тонът му беше безукорен.

— Искам да ми намериш досиетата за убийствата отпреди две години.

— Убийствата, извършени от Дерек Тайлър?

— Именно. Когато е бил арестуван Тайлър, следствието, разбира се, прекъсва. Ние с теб ще прекараме една много досадна сутрин, преравяйки тези досиета. Целта ни е да открием всякакви планирани в рамките на разследването действия, които са били прекратени поради ареста.

Еванс се постара да изглежда ентусиазиран, но не успя. Преди Карол да успее да добави нещо, забеляза познатата фигура на Джон Брандън, който се провираше между хората наоколо и вървеше право към нея.

— Тръгвай, Сам — каза тя твърдо.

Брандън стигна до нея и я отведе малко встрани.

— Карол, Тони напълно в течение на разследването ли е?

— Да, сър.

— Струва ми се, че се налага да ни представи изготвен по официалните изисквания профил. По обяд имам пресконференция и искам да им представя нещо, което ще докаже, че имаме поне минимален напредък. Особено сега, когато изпуснахме Ник Сандърс — добави той остро.

Тя се опита да не обръща внимание на скрития упрек.

— Не може ли да им предоставим откъс от видеозаписа? Може някой да разпознае мъжа.

— Защо не, можем. Но дали те ще го разпространят, е друг въпрос. Медиите не се вълнуват колкото нас от факта, че е изложен на опасност полицейски служител. Това, което ги интересува, е, че наоколо се навърта сериен убиец — а не спасяването на следовател Макинтайър — Брандън си тръгна, като се постара на излизане да окуражи с по някоя дума следователите, преди да се оттегли в относителното спокойствие на кабинета си.

Карол се озърна, за да види кой от подчинените й е най-близо.

— Джен? — извика тя.

Джен вдигна очи от купчината документи, които четеше, срещна погледа на Карол и се насочи към нея.

— Нещо за мен ли има?

— Можеш ли да се свържеш с доктор Хил и да го помолиш да дойде?

— Разбира се. Имате ли номера на мобилния му телефон?

Карол взе лист хартия и надраска номера. Докато пишеше, отбеляза:

— Възможно е да го е изключил, или да не се обади. Затова записвам тук и домашния му адрес. Струва ми се, спомена, че тази сутрин ще си бъде у дома.

— А ако не е там?

Карол сви рамене.

— Опитай в „Брадфийлд Мур“.

— Зовът на сродните души, а?

Карол се наежи. Точно такова нещо би казала на Тони самата тя. Но това беше нейно приятелско право — не можеше да търпи подобно заяждане от страна на подчинените си.

— Ние имаме по-голяма нужда от него, отколкото той от нас, сержант Шийлдс. Предлагам да не забравяме това.

Вместо извинение Джен сви рамене и тръгна. На нейно място до Карол застана Мерик и прекара пръсти по косата си, видимо немита от доста време. Очите му бяха хлътнали в орбитите си. Той я загледа мрачно над ръба на чашата чай. Кракът му потрепваше нервно.

— Не мога да се отърва от чувството, че би трябвало да предприемем още нещо — каза той с хрипкав от преумора глас.

— Знам. Но не ми е ясно какво би могло да бъде то. А ако ти се опитваш да се самоубиеш от изтощение, имай предвид, че няма да помогнеш никому с това, Дон — каза тя меко.

В очите му проблесна гняв.

— Пола не е просто моя подчинена — произнесе той с усилие. — Тя е моя приятелка. Знам, че това може да звучи странно. Известно ми е, че повечето хора не вярват в приятелството между мъж и жена. Но при нас нещата стоят така.

„Въпреки това не си знаел, че е хомосексуална“, каза си Карол. Но това вероятно говореше по-скоро за инстинктивната предпазливост на Пола, отколкото за липса на проницателност у Мерик.

— Вярвам ти, Дон — каза тя. — И разбирам, че затова на теб ти е много по-тежко.

— Наистина ли? — той поклати глава. — Знаете ли, тя беше на върха на щастието си, когато я избраха да работи в специалния екип. Мечтаеше да работи под ваше ръководство. От времето на случая Торп вие бяхте неин идол. Именно затова прие да работи под прикритие, въпреки че много се страхуваше. Беше твърдо решена да докаже, че може да направи всичко, което правите вие.

Думите му засегнаха дълбоко Карол, макар тя да разбираше, че той й нанася удар, за да облекчи собственото си чувство за вина, породено от неуспеха на търсенето.

— Струва ми се все пак, че тя прие заради самата себе си, Дон. Не за да ме впечатли, а за да остане вярна на собствената си представа за това какво трябва да умее едно ченге на място — каза тя. — Но независимо от това какви са били мотивите й, няма никаква полза да си прехвърляме вината един на друг. Трябва да се съсредоточим в търсенето.

— Да не мислите, че не съм наясно? Но върху какво точно да се съсредоточим? Тук има стотици листове хартия, и на всички пише едно и също. Тя сякаш се е изпарила.

— Все пак вървим напред. През цялото време стесняваме кръга на възможностите. Успяхме да претърсим много голяма част от Темпъл Фийлдс. Според твоите собствени изчисления сме влизали в седемдесет и пет процента от жилищата в района. Всичко опира до времето и правилния метод.

Той въздъхна.

— Така е. И аз вече не знам какво да мисля. Вижте, госпожо Джордан, ако нямате нищо против, сега ще си тръгна, за да поспя. Ще намеря някакъв мотел и ще дремна няколко часа.

— Добра идея, Дон. Когато се наспиш, нещата няма да изглеждат толкова мрачни.

Той се обърна мълчаливо и се повлече към изхода. Часът беше едва девет и половина, но Карол имаше чувството, че е изминал пълен работен ден. Когато прие предизвикателството да ръководи специалния екип, не беше преценила много точно колко изтощително ще бъде да прекарва дните си в опити да овладее своите подчинени, чиито естествени способности ги правеха точно толкова неуправляеми и непокорни, колкото беше самата тя преди години. На моменти направо копнееше да се прехвърли в пътна полиция.

Единственият замисъл при проектирането на парка около болницата „Брадфийлд Мур“ очевидно е бил тревните площи да са лесни за поддържане. Но в това зимно утро през оголелите клони на дърветата и високата желязна решетка, опасваща парка, пред очите се разкриваше обширна гледка към мочурливата северна пустош. Възможно беше да пренебрегнеш гледката на града в низината, да прекъснеш връзката си с градския живот. Не се считаше за особено препоръчително членовете на персонала да се разхождат из парка с пациенти, но Тони беше решил, че една такава разходка би била само от полза за Том Стори, откъсвайки го от потискащата болнична обстановка. Разхождаха се на открито почти цял час и обсъждаха сегашните проблеми и тревоги на Том.

Бяха спрели сред няколко израсли нагъсто брези близо до оградата и гледаха в далечината, към проблясващите води на едно изкуствено езеро сред тресавищата.

Тони погледна часовника си.

— Струва ми се, че трябва да се връщаме. След четвърт час имам друга среща.

Те хвърлиха последен поглед на околния пейзаж и се упътиха обратно към грозната викторианска грамада на болницата.

— Радвам се, че можахте да дойдете днес — каза Стори.

— Нали имахме уговорка. Защо да не дойда?

— Мислех си, че работата с полицията може да ви попречи.

— За мен пациентите ми винаги са на първо място. Наистина сътруднича на полицията, но това не им дава власт да влияят на решенията ми.

Стори го изгледа замислено.

— Странна формулировка.

— Така е, нали? Дължи се вероятно на това, че тази сутрин доста мислих на тема власт.

Повървяха мълчаливо една-две минути, после Тони попита:

— Какво е твоето схващане за властта, Том?

Между веждите на Стори се очертаха две надлъжни линии, докато той търсеше начин да изрази по-точно това, което чувстваше. Напоследък му беше по-трудно да облича в думи мислите си.

— Хората я сграбчват при първа възможност — каза той. — Притежанието й винаги предполага възникването на косвени връзки — властта на един означава подчинението на друг.

Тони се закова на място. Не беше съвсем сигурен защо, но нещо в думите на Том Стори тласна мислите му в нова посока. Заговори толкова тихо, че пациентът трябваше да наостри слух, за да го чуе.

— От потиснатия тръгва пътят към потисника… — Тони вдигна лице към небето. — Намеря ли нишката, която ги свързва, ще намеря и убиеца — той се обърна към Стори и му се усмихна щастливо. — Благодаря ти, Том. Благодаря за прекрасната мисъл. Струва ми се, че най-сетне започвам да напипвам пътя към истината.

Но истината трябваше да почака. Както беше споменал, очакваше го друг пациент, чиято психоза налагаше да насочи вниманието си изцяло към него. След около час той най-сетне напусна кабинета си, свел глава, без изобщо да обръща внимание на околния свят. Регистрираше смътно минаващите край него фигури, но едва когато стигна края на коридора, нещо успя да проникне до съзнанието му. Той спря и се озърна смръщено, търсейки източника на гласа, който имитираше досадното подвикване на Бъгс Бъни.

Джен Шийлдс се беше облегнала на стената и го гледаше широко усмихната:

— Казвам… какво става, докторе?

Внезапно го обзе тревога, но той я пропъди веднага. Ако се беше случило нещо лошо, тя нямаше да се шегува.

— Да не си решила да сменяш професията?

— Не, прекалено много си я харесвам.

Той се изравни с нея.

— Случило ли се е нещо?

Тя се откъсна от стената.

— Не, именно там е проблемът. Господин Брандън иска профил, за да има какво да подхвърли на хищниците. Дошла съм да ви закарам до полицията. Да тръгваме ли?

Тя посочи към централния коридор и тръгна редом с него.

— Откъде разбрахте къде съм? И че съм без кола?

Тя му смигна.

— Нали съм детектив.

— Така или иначе ежедневието ми не е тайна за никого. Питали сте Карол.

Джен се усмихна.

— Когато видях, че колата ви е пред вас, а вас ви няма, й се обадих. Тя каза, че сигурно сте забравили фаровете да светят и ви е паднал акумулаторът. Или сте нямали гориво. После се обадих тук.

Когато излязоха на паркинга, Тони забеляза с учудване, че колата, към която се упъти Джен, не беше обичайното безлично служебно возило, а нисък, елегантен японски спортен модел.

— Радвам се да отбележа, че брадфийлдската полиция се грижи така добре за кадрите си — каза той, докато се наместваше на седалката до шофьора.

— Доста странно чувство за хумор имате, доктор Хил — отвърна Джен.

— Хайде да си говорим на малки имена — той си пое рязко дъх, когато Джен настъпи педала на газта и колата полетя по тесния път.

— Та какво й е хубавото на тази работа? — поде Джен, докато сменяше рязко скоростите.

— На кое? — попита недоумяващ Тони.

— Да се занимаваш с кукувиците в „Брадфийлд Мур“. Можеш да си живееш спокойно с преподавателската работа и психологическото профилиране. За какво ти е да се занимават с тези нещастници срещу мизерно заплащане?

Тони се замисли за миг.

— Заради надеждата — каза той.

— Само това ли? Надеждата?

— Не подценявай силата на надеждата. Освен това — допълни той, — умея да върша тази работа. А човек изпитва огромно удовлетворение да върши нещо, когато знае, че е по-добър от повечето специалисти в същата област. Не си ли на същото мнение?

Тя влезе рязко в един остър завой и той неволно се подпря на вратата до себе си.

— Благодаря за скрития комплимент. А твоите кукувици помагат ли ти да решаваш задачите, свързани с профилирането?

Той се усмихна.

— Колкото и да е странно, разчитам повече на собствената си преценка. Което не означава, че работата ми с тях не ми помага понякога.

— Днес имал ли си някакви прозрения?

Тони поклати глава.

— Просто нещо ми напомни, че не трябва да се съсредоточавам само върху престъпника, пренебрегвайки жертвата. И че трябва да проследявам връзката между двамата.

— Това в случая не е проблем. Нали всички жертви са проститутки.

— Като изключим Пола.

Джен спря, изчаквайки да се включи в потока коли по главния път, и използва момента, за да го изгледа озадачено.

— Но тя приличаше на проститутка.

— Хубавата ябълка може да е червива — той се усмихна на недоумяващото й изражение. — Има още нещо, което може да я свързва с тях.

— А именно?

— Ако един убиец реши, че мисията му е да прочиства градовете от отрепки, спокойно може да оцени избиването на полицаи като също толкова общественополезно, колкото и избиването на уличници. Но, разбира се, в това би имало някакъв смисъл само ако Пола е криела нещо…

— Човек може да има най-различни причини да крие нещо.

— О, да, научих за твоето изненадващо разкритие. Идеята май никак не допадна на Дон Мерик.

Този път усмивката на Джен беше лишена от всякаква топлота.

— Напълно предсказуема реакция, нали? Такова хубаво момиче — как би могла да бъде лесбийка?

— Но ти си се досетила — отбеляза Тони. — Всъщност това е разбираемо.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Има една поговорка за краставите магарета…

Тя го погледна за миг.

— Какво те кара да мислиш, че съм хомосексуална?

— Това тайна ли беше?

Джен сви рамене.

— Тези психоаналитични номера не ми минават. Отговори на въпроса.

Кое те кара да мислиш, че съм обратна?

„Начинът, по който се държиш с Карол“, помисли си Тони, но се въздържа да го каже, защото така би се разкрил прекалено много. Помълча за миг, търсейки друг начин да изрази същото.

— Начинът, по който се държиш с мъжете.

— Мислиш, че мразя мъжете, така ли? Ама че клише.

— Не съм казал нищо подобно. Ти се държиш с всички нас съвсем еднакво. Отношението ти е все едно и също — шеговито, очарователно и примесено с леко презрение. Никой от нас не те интересува извън чисто професионалната ти сфера на дейност. Разбира се, обяснението може да бъде и друго — може да си от хората, които просто не проявяват интерес към секса, било то с единия или другия пол. Но някак не ми се вярва. Ти не си лишена от сексуално излъчване. Това отговаря ли на въпроса ти?

Тя намали скоростта и се обърна към него.

— Благодаря ти за сериозната преценка. Между другото си прав. Както и аз съм права за Пола.

— А мислиш ли, че постъпи правилно, като разкри предпочитанията й? — въпросът на Тони не криеше предизвикателство, той беше искрено заинтригуван.

— Нали ти самият току-що каза, че трябва да преценяваме и всички аспекти от личността на жертвите. Мислиш ли, че това има значение в случая? Че е хомосексуална?

— Изобщо не съм се замислял по този въпрос. Искам да кажа, в такъв смисъл.

— Това може да изложи човек на допълнителен риск по улиците, освен ако не се постарае да обърне нещата в своя полза. Не можеш да разчиташ някой друг да го направи вместо теб. Разбира се, това не е единствената причина, поради която човек влиза в рисковите групи. Най-различни други особености, отличаващи го от мнозинството, могат да имат същия ефект — принадлежност към друга раса, инвалидност… все неща, които човек трябва сам да се научи да компенсира по някакъв начин.

Всеки път, когато Тони проследяваше хода на мислите на някой престъпник, се стигаше до момент, в който нещо важно си идваше на мястото и придаваше яснота на всичко останало. В сегашния случай той надали би отбелязал този момент, ако не бе разсъждавал толкова усилено на тема власт и подчинение тази сутрин — мисленето му беше вече настроено на тази вълна, затова и можа да оцени значението на осъзнатото. Стори му се, че най-сетне е разбрал. Същевременно му беше ясно, че няма никакъв шанс да убеди Карол или когото и да било друг, че е прав. Тъй като не му се искаше Джен да забележи реакцията му, той се загледа през прозореца на колата.

— Сигурно е така. Което означава, че и на Еванс и Чен не им е лесно — отвърна той с привидно равнодушие.

— Не знам, никога не съм ги питала и не ме интересува.

— Виж ти. Значи няма и помен от така наречената солидарност между малцинствата? — осведоми се Тони.

— Нямам нищо против тях, но нямам и нищо общо с тях. Защо трябва да очаквам от тях да решават моите проблеми?

— Звучи справедливо. Та доколкото разбирам, Брандън иска въпросния профил за вчера? Вероятно затова са си дали труда да изпратят някой да ме откара?

— Сигурно е така. Няма движение по нито един от случаите. Карол дори се е заела да прехвърля досиетата по убийствата, извършени от Дерек Тайлър, с надеждата, че ще открие нещо недовършено, което може да се проследи сега — тя се пресегна и включи касетофона. Бони Райт пееше, че няма гордост в любовта.

— Мислиш ли, че ще успеете да откриете Пола жива? — попита Тони.

— Честно?

— Честно.

— Мисля, че тя е вече мъртва. Той просто ни разиграва.

Повече от всичко, което бе чул досега, думите на Джен достигнаха до сърцето на Тони, пронизвайки го с леденото острие на страха.

Еванс отбеляза с пръст мястото, до което беше стигнал, и вдигна поглед.

— Госпожо Джордан? Не намирам името на Пола в списъка на участниците в първото разследване.

Карол се замисли за момент.

— Тя вероятно не се е занимавала с това, Сам. Помагаше по случая Торп, но тогава беше командирована за шест месеца в криминалния отдел. След това вероятно пак е работила като униформен полицай. Мислиш ли, че това може да има някакво значение?

— Не мога да разбера какво значение би могло да има — отвърна той. — Просто се опитвам да се хващам и за сламките.

После отново се заловиха да се ровят из планините хартия, съсредоточено свели глави.

Половин час по-късно се появи човек от отдела за оглед на местопрестъпления.

— Вие ли сте главен инспектор Джордан? — попита той.

— Да.

Карол се постара да потисне внезапно обзелото я оживление. Не би могла да понесе рухването на нови неоснователни надежди.

— Преравяхме кофите за боклук в района и открихме микрофона и предавателя, които е носила следовател Макинтайър — заяви той, видимо доволен от себе си.

Карол застана нащрек.

— Е, и?

Забеляза появата на Джен и Тони, които влизаха в същия миг, но вниманието й беше съсредоточено върху човека пред нея.

— Кабелът, свързвал микрофона с предавателя, е бил прерязан. На предавателя има два частични отпечатъка. В момента работим върху тях. Скоро би трябвало да получим сведения от автоматичната система за сравняване на пръстови отпечатъци дали има съответствие.

Тони остана дискретно по-назад, но Джен хвърли палтото и чантата си до своето бюро и застана по-близо до разговарящите.

— Защо го намирате чак сега? — попита Карол. — Какво сте правили цели два дни?

Човекът я изгледа засегнато.

— Открихме го на около двеста ярда от мястото, където тя е изчезнала. Наложи се да преровим доста боклук, докато стигнем дотам.

— Така е, като работите от девет до пет. Джен, виж кого можеш да намериш и тръгвайте отново по улиците. Разширете търсенето около мястото, където са намерили микрофона. Сам, тръгвай и ти.

Джен изобщо не спря, за да коментира заповедта, а се упъти право към вратата, която водеше към отдел „Убийства“. Еванс сложи капачето на скъпата си писалка, пъхна я във вътрешния джоб на сакото си и я последва. Междувременно Тони се разположи небрежно зад бюрото на Джен, очевидно изчаквайки Карол да се освободи.

— Колко време трябва да мине, докато се получи резултатът за отпечатъците? — попита тя.

Незабелязан от никого, Тони се приведе и отвори чантата на Джен. Плъзна пръсти вътре и порови, докато напипа връзката ключове. Сключи пръсти около нея, измъкна ги, без да издрънчат и ги пъхна в джоба си.

— Трудно е да се каже с точност — отвърна специалистът от отдел „Местопрестъпления“. — Зависи колко натоварена е системата.

Тони стана.

— Отивам да си взема кафе.

Карол почти не го чу.

— Не можем ли да пуснем заявката с молба за предимство?

— Така я пуснах — чу отговора Тони, докато излизаше от стаята. Забърза надолу по стълбите и излезе в приемната. Спря за миг пред гишето и попита:

— Знаете ли къде най-близо мога да намеря ключар?

Цивилният служител зад гишето се позамисли.

— Зад ъгъла има един малък търговски център — в него има магазин за ключарски услуги, в дъното на партера.

Тони излезе тичешком. Връхлетя задъхан в ключарския магазин. Задави го миризмата на разтворител и лепило и очите му се насълзиха. За щастие нямаше други клиенти. Той постави връзката ключове на гишето. Освен ключовете от колата на връзката висяха два секретни ключа, един дълъг и два по-малки.

— Трябват ми копия от всички, с изключение на ключовете за кола — каза той. — И много бързам.

Момчето зад тезгяха огледа набързо ключовете.

— Няма проблем. След десет минути ще ги имате.

— Чудесно. Ей сега се връщам — той изтича навън и забърза покрай магазините до кафенето край ескалаторите. Отново му беше спестено чакането на опашка.

— Голямо кафе с мляко за навън, моля.

Забарабани с пръсти по тезгяха, докато чакаше трагично туткавия барман да се пребори с техниката и да приготви напитката. Сграбчи картонената чаша и забърза обратно към ключаря.

Пет минути по-късно той вървеше без излишна припряност към колата на Джен. Постави чашата с кафе на земята до себе си, отключи колата и пъхна ключа от връзката в стартера. Остави връзката да виси на арматурното табло и с вид на човек, чието съзнание не е ангажирано с нищо по-важно от кафето и профила на серийния убиец, се упъти обратно към стаята на специалния екип.

Влезе точно в момента, когато Джен изсипваше съдържанието на чантата си върху бюрото. Тя вдигна глава, явно притеснена.

— Да си забелязал къде си оставих ключовете?

Тони се почеса по главата и се намръщи, привидно опитвайки се да си спомни.

— Май не те видях да заключваш колата.

— По дяволите — Джен натъпка всичко обратно в чантата, грабна палтото си и хукна навън. Еванс повдигна вежди, погледна въпросително Тони и я последва доста по-бавно.

Тони сви рамене.

— Какво да правя? Жените губят ума и дума, като ме видят.

Хъни, чието истинско име беше Ема Туейт, вече изцяло се възприемаше като уличница. Само преди месеци бе обърнала гръб на мърлявото общинско жилище в Блекбърн и на задължението да гледа четирима по-малки братя, докато майка й си прекарваше дните в кръчмата, търсейки някой да я почерпи, а после водеше кръчмарските си познати у дома, за да им се отплати със секс на дивана в хола. Но изминалото време в представите на Хъни се равняваше кажи-речи на цял живот. Почти бе забравила момичето, което беше преди.

Знаеше, че бе имала късмет да се озове под крилото на Джеки, и бе се оказала достатъчно наивна, за да реши, че е научила достатъчно, докато се намираше в това положение на относителна безопасност, за да се справя после и сама. Но изминалите няколко дни я убедиха, че далеч не умее да се бори с живота толкова умело, колкото бе мислила. Имаше нужда от някой, който да заеме мястото на Джеки, някой да й помага да пропъжда най-лошите си страхове и най-черните мигове на самотата.

Затова, когато влезе в бара на Стан този следобед, тя се насочи право към масата, на която седеше Дий Смарт. Дий беше сама, пушеше и се взираше през прозореца.

— Здрасти, Дий — каза Хъни. — Какво ще кажеш за още една чаша?

Дий я огледа от горе до долу, като че ли искаше да прецени каква ли ще бъде цената на тази любезност.

— Давай — прие тя с лека въздишка.

Хъни се отправи към бара, тракайки с високите си токове, и се върна с две чаши чай и две шоколадови бисквити.

— Заповядай — каза тя, разположи се срещу Дий и започна да разкъсва опаковката на своята бисквита.

Дий продължаваше да гледа към улицата.

— Тия копелета от полицията са навсякъде. Подплашили са ни клиентите.

— Колкото по-скоро го спипат, толкова по-добре за нас — отвърна Хъни.

Дий я изгледа презрително.

— Тая работа няма да стане скоро.

— Така ли мислиш? — Хъни се опита да прикрие тревогата си.

— Не мисля, а знам. Да не мислиш, че Паяка не си знае работата?

Употребата на прякора стресна Хъни. През ум не й беше минавало да свързва това име с престъпленията, които направиха живота й още по-тежък и мъчителен.

— Ама всичко това има ли нещо общо с Паяка? — попита тя.

— И още как — отвърна нетърпеливо Дий. — Нали всички те ме бяха награчили с все едни и същи въпроси. Познавам ли Паяка? Чувала ли съм за някой, който е имал зъб на Санди? Дрън-дрън.

— И ти не им каза? — Хъни не можеше да схване защо Дий е премълчала нещо толкова важно.

Дий я изгледа с присвити очи.

— Ти луда ли си? Не искам да съм следващата в списъка.

Хъни се смръщи. Не можеше да се каже, че се отличаваше със забележителен интелектуален потенциал, но все пак й се струваше, че има някаква непоследователност в думите на Дий.

— Но нали ако затворят Паяка, няма да има никакъв следващ номер в списъка — изтъкна тя.

Дий тръсна нервно пепелта от цигарата си.

— Хъни, дръж се като голямо момиче. Те никога няма да пипнат и с пръст Паяка.

— Все пак…

Дий завъртя яростно глава.

— Хич да не ти минава и през ум. Направиш ли го, все едно си организираш погребението, момиче — тя побутна чая встрани, сякаш бе решила, че ако го изпие, ще се обвърже прекалено много. — Човек би помислил, че си си научила урока след онова, което се случи с Джеки. Ако не искаш да свършиш като нея, не си пъхай носа в работите на Паяка.

Хъни изпрати с поглед излизащата си Дий. Беше малко наскърбена, че тя отхвърли опита й за сближаване, но много повече я смущаваше причината, отколкото самият факт. Може би Дий беше права и би било най-добре да стои настрани и да не реже клона, на който седеше. Ами ако Дий грешеше?

Дон Мерик стигна до извода, че високопланинските райони на Шотландия не му харесват. Никога през живота си не беше виждал такава пустош. Спомни си една екскурзия, на която бе ходил с Линди още преди да се родят децата — с джип през Сахара. В сравнение с това място в пустинята направо цареше оживление. През първите няколко мили, след като напусна летището на Инвърнес в наетата кола, все още не беше толкова лошо, но в момента, в който се отклони на запад от основния път, се озова буквално насред нищото. Според картата пътуваше по първокласен път, но той му напомняше по-скоро на най-забутаните странични пътища в Пийк Дистрикт.

Мислеше си, че човек направо може да се побърка на такова място. Не се виждаше нищо друго, освен сиви скали и зеленикавокафява растителност — не, грешка, сиви скали, зеленикаво–кафява растителност и тук-там по някое езерце със сиво-кафяви води. Понякога се оказваше, че сивият камънак е рушащата се стена на нещо, което някога може да е било къща или обор. Много рядко се срещаха признаци, говорещи за човешко присъствие. Единствените живи същества, които срещаше тук-там, бяха овцете. За два часа се размина с две коли, и двете пътуващи в обратната посока — един ленд роувър и един червен пощенски микробус. Дон предполагаше, че на някои хора може да им харесва самотата и величествената природа, но той се чувстваше привлечен от градския шум и суматоха.

Когато разглеждаше картата, бе предположил, че ще успее да открие лисичата дупка на Ник Сандърс за няколко часа — още преди някой да забележи, че го няма. Щеше да залови беглеца и да си възвърне себеуважението. Тогава славата и успеха щяха да му осигурят прошка заради неподчинението. Карол щеше да бъде принудена да признае способностите му, ако успееше да отведе обратно Ник Сандърс още преди свечеряване.

Но освен всичко останало тук и мракът се спускаше по-бързо. Беше още ранен следобед, а дневната светлина започваше да чезне. Щеше да има късмет, ако се добереше до Акмелвик, преди да падне нощта — за връщане до Брадфийлд и дума не можеше да става. Искаше му се да се беше сетил да вземе фенерче. Подозираше, че уличното осветление на Акмелвик няма да бъде на висота. Ако изобщо попаднеше на някакви признаци за цивилизация по пътя, смяташе да спре и да си накупи някои необходими неща.

Зачуди се дали тук се намира шоколад.

Тони беше избрал да се разположи на бюрото, където обикновено седеше Кевин Матюс по простата причина, че когато седеше тук, Карол не можеше да види от кабинета си какво прави. Тя все още говореше по телефона, което му даде възможност да прелиства спокойно телефонния указател. Заслушан в гласа й, той проследяваше с пръст колонката с имена. Все по-трудно му беше да чете ситния шрифт. Май беше време да провери зрението си.

Карол като че ли приключваше разговора.

— Да, знам, че всички смятат своята заявка за най-важна. Но тук става дума за служителка на полицията, отвлечена от убиец… — кратко мълчание. — Добре, благодаря.

Разговорът завърши тъкмо навреме — той току-що беше намерил това, което търсеше. Записа го на едно листче и пъхна листчето в джоба си точно когато Карол излезе от кабинета си и се упъти към него.

— Джен обясни ли ти? — попита тя.

— Какво да ми обясни Джен?

— Брандън иска профила. Вече заяви пред журналистите на обедната пресконференция, че ползва услугите на професионален профайлър. Което за местните медии означава, че се е обърнал към теб.

— О, това ли имаш предвид? Да, вярно. Така е, тя каза нещо такова — заговори той малко смутено, надявайки се, че тя ще го отдаде на обичайната му разсеяност. — Вероятно няма да си съгласна да спомена това, което обсъждахме снощи? — попита той с надеждата, че въпросът ще отклони вниманието й и ще й попречи да забележи нещо необичайно в поведението му.

Карол повдигна вежди.

— Не и ако държиш Брандън да приеме сериозно останалите неща, които имаш да му казваш.

— А ти самата обмисли ли идеята?

Карол разроши с пръсти косата си. Изглеждаше изтощена и нещастна.

— Да, но не мисля, че това ми помогна с нещо. Съжалявам, Тони, но ако нямаш предвид нещо конкретно за обсъждане, сега не мога да ти отделя време.

Той се изправи.

— Разбира се, влизам ти в положението. Прибирам се вкъщи, там работя по-добре.

— Добре, ще говорим по-късно — отвърна тя разсеяно. Мислите й бяха заети вече със следващата задача, телефонната слушалка отново залепна за ухото й, пръстите й набираха следващия номер.

На улицата Тони повика такси. Измъкна листчето от джоба си и прочете адреса на шофьора. Отпусна се на задната седалка и се загледа някъде пред себе си. Беше толкова потънал в мисли, че не усети кога започна да говори на глас. Не забеляза и тревожното изражение на шофьора, който го наблюдаваше през стъклото в огледалото за обратно виждане. Интересуваше го единствено начинът, по който функционираше мозъкът на убиеца.

— Ти нямаш това, за което си мечтаеш — мърмореше той. — При кръщението лошата фея ти е отредила мизерна съдба и достатъчно ум, за да съзнаваш колко мизерна е съдбата ти. Затова си се научил как да се сдобиваш с власт и да криеш слабите си места. Първото, което те интересува, е да ни отмъстиш. Да скриеш слабостта си зад демонстрация на сила. Но рано или късно по фасадата започват да се забелязват пукнатини. Преставаш да вярваш на собствената си легенда. Търсиш начин да си възвърнеш самоувереността, начин да се сдобиеш с още повече власт. И тогава се превръщаш в Гласа — той кимна доволно. Това звучеше разбираемо. Имаше структурата на логически аргумент. Елементарна логика, но все пак логика.

— Първата ти работа е да започнеш да черпиш сила от слабите. Намираш в лицето на Дерек своя слушател. Успяваш да го принудиш да ти се подчинява. Нареждаш му да залавя твоята плячка вместо теб, а ти контролираш движенията му, сякаш е марионетка. Но Дерек се издънва и ти се връщаш в изходна позиция. Необходимо ти е била време, за да обработиш отново нечия чужда воля и да я поставиш в своя собствен калъп.

Но в крайна сметка успяваш. Открил си ново съзнание, което можеш да контролираш, нов човек, в чиято глава можеш да се разпореждаш ти. И всичко започва отново. А после получаваш възможността да се изправиш срещу човек от своя калибър. И не устояваш на изкушението, нали?

Унесът му беше прекъснат от тревожния глас на шофьора.

— Добре ли си, приятел?

Тони се наведе напред.

— Всъщност не — отвърна той. — Но се надявам скоро да се оправя.

Една от причините за успеха ми е моята способност да съобразявам светкавично, да изменям плановете си в съответствие с промяната в обстановката. След като изгубих толкова време да го обучавам, се надявах да имам възможността да ползвам услугите на тази маймуна по-дълго, но междувременно стана ясно, че рано или късно някой ще го посочи — а аз нямам намерение да поемам такъв риск. Знаех, че Тайлър няма да ми измени, защото имаше личен интерес към работата, която му възлагах. Но този е по-неустойчив. Ще ме предаде, без дори да съзнава, че го прави.

Спирам колата малко по-далеч от мръсния бордей, в който живее. Вече се смрачава и всички толкова бързат да се приберат на топло, че не обръщат внимание на нищо около себе си. Проверявам в огледалата, убеждавам се, че никой не гледа към мен, и вадя пистолета от жабката. Допирът до оръжието ме изпълва с наслада.

Наоколо е чисто, аз слизам с приведена глава и тръгвам забързано към целта си. Имам ключ от външната врата, отварям си и се изкачвам тичешком до първата стълбищна площадка. Срещу мен има две мръснозелени врати. Протягам облечената си в ръкавица ръка и почуквам на вратата, на която е изписана с боя цифрата четири.

Чувствам как пулсът ми се ускорява. Никога не ми се е случвало да застана лице в лице с жертвата, и се питам как ли ще се почувствам. Минават няколко секунди и вратата леко се открехва. Карл наднича през пролуката, облечен само в провиснали гащи и смачкана тениска. Явно сега се събужда. На лицето му е изписано подозрение, но когато ме вижда, изражението му се прояснява.

— Здрасти — казва той. — Не ви очаквах.

Отстъпва назад и аз влизам. Стаята е мръсна и разхвърляна. Леглото е разтурено, дрехите — натрупани на купчини, на стената има плакат на Бритни Спиърс. Мирише на мастурбация и пот. Всеки път, когато идвах тук, ме потискаше мисълта, че това беше най-доброто, което можах да намеря.

Карл пелтечи нещо, но днес следобед нямам време за празни приказки. Предполага се, че съм на съвсем друго място. Изваждам пистолета и забелязвам с удоволствие как по лицето му се изписва паника. Не е кой знае колко умен, но дори той знае какво може да означава пистолет, чието дуло е опряно до главата му. Извиквам го обратно към леглото.

— Направих всичко, както казахте. Не съм казвал нищо на никого — хленчи той. Краката му опират в ръба на леглото и той пада назад върху него. Междувременно е започнал да плаче. — Обещавам да не ви предам.

Настройвам се да говоря с гласа, който ми трябва. Гласът, на който той е привикнал да се подчинява.

— Легни, Карл. Легни и всичко ще бъде наред. Аз съм Гласът. Каквото и да ти кажа да направиш, ще бъде за добро. Аз съм Гласът, Карл. Легни.

Подходът ми има ефект. Подсъзнанието му надвива паниката — достатъчно, за да се подчини на нарежданията ми. Трепери и се поти, но изпълнява.

Вземам възглавницата и я поставям от едната страна на главата му. Притискам дулото на пистолета във възглавницата. Очите му са разширени, но ме гледат доверчиво.

— Аз съм Гласът — напомням още веднъж. — Твоят Глас.

И натискам спусъка.

Карол вдигна очи от досието, което четеше, и видя, че в стаята е влязъл един от специалистите по пръстови отпечатъци.

— Току-що получихме отговор за подадените отпечатъци — каза той.

— Кой е? — тя стана и посегна към листа, който държеше новодошлият. — Карл Макензи. Двайсет и шестгодишен. Съден за притежание на канабис, екстази, ексхибиционизъм…

— Познавам го, той е дребен дилър, продава дрога по улиците — каза Кевин. — Обикновено се навърта в бара на Стан.

— Последен известен адрес „Гроув Теръс“ №7, апартамент 4, Брадфийлд — продължи Карол. — Хайде, Кевин, тръгваме.

Тя се промуши покрай експерта и повиши глас, за да повика Мерик.

— Той си отиде, за да поспи — напомни й Кевин. — Мога да му се обадя на мобилния телефон.

Карол поклати глава.

— Няма нужда. Стейси, вземи си палтото — подвикна тя към другия край на стаята.

Експертът остана на прага на кабинета на Карол и ги проследи с поглед, докато излизаха.

— Благодаря за работата, момчета — измърмори той иронично.

Карол, Кевин и Стейси тичаха презглава надолу по коридора.

— Ще вземем моята кола — извика Кевин. — Имам синя лампа.

Карол кимна. Продължиха да тичат надолу по стълбите и излязоха на паркинга. Качиха се един през друг в колата на Кевин, Карол отвори рязко жабката и измъкна оттам синята лампа. След няколко трескави опита успя да включи накрайника на кабела в извода за запалка, после отвори прозореца и постави лампата на покрива.

Вече бяха вън от паркинга, вляха се в оживеното улично движение. Наближаваше краят на работното време и улиците бяха задръстени от коли. Кевин натисна с все сила клаксона, синята светлина замига и останалите шофьори започнаха постепенно да осъзнават, че трябва да им дадат път. Въпреки всичко им се струваше, че се движат мъчително бавно.

Карол гризеше нокътя на палеца си. „Господи, нека намерим Карл Макензи. И моля ти се, Господи, нека той ни заведе при Пола!“

Тони плати на шофьора на таксито и постоя за миг на тротоара, оглеждайки къщата пред себе си. Беше нова, самостоятелна тухлена сграда, част от безлично застроените модерни квартали в по-отдалечените от центъра градски части. Къщата се издигаше в дъното на сляпа уличка, така че от прозорците можеше да се види ясно всяка наближаваща кола. В това нямаше нищо учудващо. Паяка сигурно се стараеше да контролира възможно най-отблизо околностите на дома си.

Къщата на Джен Шийлдс беше дори още по-безлична от съседните, доколкото това бе възможно. Бяло боядисана, бяла входна врата, бяла врата на гаража. Скучна каменна настилка по входната алея и алеята към гаража. Спретната морава отпред с посадени на равни разстояния храсти и иглолистни дръвчета, подкастрени с маниакална точност. Дотук нищо изненадващо за Тони.

Той тръгна по алеята към входната врата и опита дългия ключ в бравата. Първоначално той не можа да се завърти, но Тони го понамести и чу как езичето щракна. Първият секретен ключ не влезе в допълнителната ключалка, но вторият я отключи. Когато отвори вратата, дочу настоятелното предупредително писукане на алармата. Той се озърна и забеляза контролното табло. Късметът още не го напускаше — алармата не се контролираше от дигитално въвеждана комбинация, а с ключ. Отдели с изпотени от напрежение ръце двата малки ключа, пъхна единия в ключалката и завъртя.

Настана тишина. Тони изтри потта от лицето си с две ръце и тръгна да оглежда къщата, която според него бе бърлога на Паяка. Доказателствата, които го бяха довели до това убеждение, не биха убедили нито един криминалист. Можеше да си представи изражението на Карол, ако споделеше с нея подозренията си.

— Досетих се, когато тя заговори за властта и подчинението. От презрителния й тон, когато говореше за слабите — би казал Тони. А после щеше да наблюдава как по лицето на Карол се изписва борбата между желанието й да му повярва и професионалната й зависимост от осезаеми доказателства. Всъщност имаше и още нещо, но то също не беше от материално естество. От самото начало го безпокоеше въпросът с прерязването на кабела. Ако Пола беше забелязала, че се е случило, би започнала незабавно да се съпротивлява. А за да не забележи, убиецът е трябвало да го направи, без да я опипва, за да го търси. За да го напипа незабавно, извършителят не би могъл да разчита на късмета си. Трябва да е знаел къде точно минава кабелът — а това са знаели единствено Карол и останалите от екипа.

Първоначално го заинтригуваха Чен и Еванс. Те бяха очевидни аутсайдери заради расовата си принадлежност. Не беше трудно да си представи постепенно нарастващата у тях ненавист, когато година след година са се виждали изправени срещу система, безмилостно устроена да дава властта в ръцете на другите. Особено подходяща му се виждаше Стейси Чен поради маниакалната й привързаност към машините. Очевидно беше, че общуването с хора я затруднява, което, ако тя беше убиецът, би я изкушило да ползва друг човек като изпълнител. У Еванс също се забелязваше студенина, отчужденост, което показваше, че е склонен да използва хората за постигане на собствените си цели.

И тогава осъзна, че Джен не само също е аутсайдер, но е и аутсайдер по начин, който създава уникална връзка между нея и Пола. Затова насочи сутринта разговора в насока, за която се надяваше, че ще му помогне да опознае Джен по-добре. Така и стана. И тогава си спомни как Карол му каза, че Джен е съпровождала Пола, когато тя е купувала дрехите, с които играеше ролята на проститутка. Никой не е бил в по-изгодна позиция от нея, когато е трябвало да се прецени откъде точно минава кабелът. Затова Тони беше тук, залагайки всичко на идеята, подсказана от инстинкта му на ловец.

Той включи осветлението в просторното антре. Това беше рисковано, но не би имало никакъв смисъл да се лута в тъмното. Подът бе изцяло покрит с плътен светлобежов мокет, който се простираше и по пода на дневната, и нагоре по стълбите, и беше безукорно чист. В този дом не живееха нито деца, нито животни. Сведе очи към пода и забеляза чифт широки пантофи, оставени до входната врата. Мръсотията на външния свят не биваше да оскверни вътрешността на къщата.

Той отиде до дневната, застана на прага и започна да оглежда обстановката — първоначално най-общо, за първо впечатление, а после се зае с подробностите. Помещението беше просторно, разделено със сводест портал, който водеше частта с меката мебел към трапезарията. Два огромни кремави дивана се ширеха в първата част, на всеки имаше по четири тъмночервени възглавници, разположени на еднакво разстояние една от друга. Пред единия диван имаше ниска масичка от дърво и стъкло. На масата бяха симетрично подредени програмата на телевизията и сутрешният вестник. Стените бяха боядисани в малко по-тъмен тон от килима. Над камината с изкуствен огън висеше репродукция на едно от геометричните творения на Мондриан. В единия ъгъл имаше телевизор с плосък екран, а под него — DVD и видеоплейъри.

В нишата до камината имаше вградени рафтове за книги. Тони отиде до тях и започна да ги оглежда, но вниманието му беше привлечено от лаптопа на масата в трапезарията. Той мина под арката, отвори го и го включи. Докато го чакаше да зареди, той отново започна да оглежда рафтовете.

— Трябва да има някакъв запис — мърмореше той.

На по-ниските рафтове имаше видеокасети, на по-високите — книги. Повечето книги бяха на теми, свързани с хомосексуализъм — от елементарни любовни романи до по-сериозна литература, произведения на писатели като Сара Уотърс, Али Смит и Джанет Уинтърсън. В абсолютно несъответствие с тях Тони забеляза и присъствието на половин дузина опърпани издания на романите на Джон Бюкън с меки корици.

На най-горния рафт имаше учебници по право и полицейски наръчници. Той се приведе, за да огледа видеокасетите.

Американски полицейски сериали от рода на „Закон и ред“ и „От местопрестъплението“. Имаше и лесбийска класика от рода на „Прикована“ и „Научи ме на любов“. Тони извади произволно няколко касети, но кутиите отговаряха на съдържанието.

— Трябва да има запис — продължаваше да шепне той. Върна се при компютъра и впери очи в него. Проблемът беше там, че не разбираше много от компютри. Знаеше достатъчно, за да задейства програмите, които му бяха необходими — и нищо повече. Трябваше му Стейси Чен. Но точно в момента със същия успех можеше да си пожелае и разходка на луната.

— Записът няма да е тук. Ти си прекалено умна, за да постъпиш така. Знаеш много добре на какво са способни специалисти като Стейси. Не, ти имаш нужда от нещо, до което да имаш директен достъп, без обаче да оставяш следи — той се озърна. В това помещение не можеше да се скрие нищо. Където и да криеше кукловодът записите, напомнящи му как упражнява абсолютната си власт, не ги бе скрил тук.

Тони се насочи към стълбите. Не се безпокоеше, че може да бъде заловен — знаеше, че всички подчинени на Карол работят тъкмо сега по двайсет и четири часа в денонощието. Щеше да мине още доста време, преди Джен да се прибере у дома. Той можеше спокойно да продължи да търси.

Тримата следователи тичаха нагоре по слабоосветените стълби на „Гроув Теръс“ №7, без да обръщат внимание на стреснатия студент, който им беше отворил и сега викаше след тях:

— Ей, какво по дяволите…

Те се блъснаха един в друг, спирайки на площадката пред вратата на апартамент №4. Карол започна да блъска с юмрук по вратата и завика:

— Отворете! Полиция! — влагайки в гласа си целия гняв, безсилната си ярост и страховете от изминалите дни.

Никакъв отговор. Кевин застана до нея и заблъска така силно по вратата, че дървото се пукна.

— Отваряй, Карл. Играта свърши.

— Разбий вратата — каза Карол.

Кевин отстъпи назад и се хвърли с всички сили към вратата. Тя затрепери, но не се счупи. Когато той отстъпи, за да направи нов опит, Стейси се намеси.

— Мога ли да опитам?

Кевин едва не се разсмя.

— Ти ли?

Но Стейси не му обърна внимание. Тя застана с рамо към вратата и си пое дълбоко дъх. После се сви и изведнъж ритна рязко с крак встрани, улучвайки вратата точно при ключалката. Чу се пукот и вратата се отвори.

— Да му се не види — беше коментарът на Кевин.

Карол изгледа удивено Стейси.

— Ти си пълна с изненади — каза тя и бутна докрай вратата. Гледката, която се разкри пред тях, пропъди мигновено обзелото ги весело удивление. Карл Макензи лежеше по гръб на леглото, кръв и мозък бяха опръскали завивките и стената зад него. Въздухът беше просмукан с тежкия, метален вкус на кръв. В дясната ръка на мъртвия имаше пистолет, пръстите му бяха все още присвити около него.

— Рана от огнестрелно оръжие на дясното слепоочие. Пистолетът е в ръката му — отбеляза автоматично Карол.

— Господи, не! — извика Кевин. — Шибано копеле! Защо не пожела да каже къде е Пола? Шибано егоистично копеле!

— Прилича ми на самоубийство — отбеляза Стейси.

Карол се наведе напред и започна да оглежда трупа отблизо.

— Само че не забелязвам барутен нагар около раната — тя протегна ръка и докосна тялото. — Още е топъл. Изключително удобно.

Стейси се намръщи.

— Удобно за кого?

— За човека, който иска да повярваме, че Карл Макензи е бил достатъчно интелигентен, за да организира няколко убийства и да отвлече ченге.

— Не разбирам. Нали са открили негови отпечатъци по предавателя на Пола? Да не искате да кажете, че е работил с още някого?

Карол въздъхна.

— Не с някого, Стейси. За някого.

В крайна сметка не беше чак толкова неприятно. Не е толкова вълнуващо като удоволствието да караш другите да работят за теб, но все пак доставя наслада. Съзнанието, че имаш властта да отнемеш живот и смелостта да го сториш: как да не изпиташ почти върховно удоволствие?

Питам се колко ли ще издържи версията за самоубийство. Зависи от това дали ще го открият, защото го търсят като отговорен за убийствата, или просто ще го намерят случайно. Ако го открият ледената блондинка и верните й псета, няма да мине дълго, преди да разберат, че Карл не е бил сам, когато е издъхнал. Жалко, че се наложи да използвам възглавницата, но нямах заглушител, а освен това беше по-важно да се измъкна навреме, отколкото да се забавя, подреждайки както трябва сцената, та после някой любопитен съсед да забележи, че излизам от сградата след изстрела.

Може би трябваше да се опитам да разиграя версия, според която докато сме разговаряли, той внезапно е извадил пистолет и се е застрелял. Щях да бъда герой на деня. Но това би бил много рискован подход, а аз стигнах толкова далеч именно защото се научих да не поемам излишни рискове. Умея да изчаквам момента, в който шансовете са на моя страна. Така беше и с дресираните маймуни — винаги изчаквах да се почувстват достатъчно задължени към мен, преди да започна да дърпам конците. В случая с Дерек унищожих материали по обвинение в изнасилване, доказващи вината му. Карл винаги можех да държа изкъсо, защото търгуваше с наркотици.

Сега е време да разчистя и да приключвам. Озъртам се, за да видя нещо подходящо, обикаляйки улиците на около две мили разстояние от жилището на Карл. Успявам да открия търсеното в дъното на една малка уличка. Контейнер, пълен със строителни отпадъци, изпотрошени мебели, тухли и всякакви други боклуци. Спирам в началото на уличката и измъквам разкъсаната от изстрела възглавница. Натъпквам я в някакви останки от разбит скрин и само след минута съм обратно в колата.

Налага се някой да ме види възможно най-скоро далеч оттук, но искам първо да видя Пола. Копнея за нея — от сутринта измина много време, а Карл вече няма да ми носи видеозаписи. Ще се наложи да отида там лично, за да сменя касетата и да проверя състоянието й. Напъхването на изкуствен пенис с бръснарски ножчета по него във вагината й няма да е чак такова удоволствие. Да накараш някой друг да го направи — ето това вече е нещо. Но в първоначалния ми план така или иначе не бе включен вариант, според който аз да си цапам ръцете.

Но сега няма друг изход. Ако я оставя да умре без моя намеса, това би отнело много време. Може да успеят да открият мястото, където я държа, много преди това. И макар дотук нищо да не доказва моето участие, предпочитам тя да е мъртва, когато я намерят.

Разбира се, ако остане жива, удоволствието ми ще бъде далеч по-продължително… Да я наблюдавам как се бори с това, което й е причинила моята сила — това би било изключителна наслада. Така ще имам какво да ме забавлява, докато търся нова маймуна, която да дресирам.

Да. Може този път да се позабавлявам, проявявайки милост.

Но преди това ще я накарам отново да страда.

Безукорно чистият кремав мокет покриваше и пода на целия горен етаж. Стаята, чиято врата беше точно срещу стълбището, очевидно беше голямата спалня. Въпреки че и тук цареше същият безкомпромисен порядък като в дневната — леглото беше идеално оправено, по столовете нямаше нахвърляни дрехи, вещите по тоалетната масичка бяха подредени като инструментите на доктор Върнън в патоанатомията — общият изглед на спалнята се разминаваше с очакванията му. Макар че атмосферата си оставаше стерилна, това помещение очевидно беше замислено като своеобразен будоар. Тапицериите бяха в прасковенорозово и кремаво, завесите хармонираха със спалното бельо, в цялата стая имаше повече волани и къдрички, отколкото Тони беше виждал извън магазините за спално бельо в търговските центрове.

— Каква роля се опитваш да играеш тук? — продължи той разговора. — Кого водиш на това място? Може би се опитваш да приспиш бдителността им, да ги заблудиш, че всъщност не си кръвожадна акула?

Отиде до скрина, смутено отбелязвайки, че се държи като хората със сексуални перверзни, които в крайна сметка ставаха негови пациенти. Издърпа най-горното чекмедже, което се оказа пълно догоре с най-фино и женствено дамско бельо — Тони рядко беше виждал такъв лукс, и то само по витрините на скъпите магазини. Но дори тук цареше същият порядък. Сутиените бяха подредени в единия край на чекмеджето, миниатюрните бикини — в другия. Той плъзна ръка по коприните и дантелата. Пръстите му не се натъкнаха на нищо необичайно.

В следващото чекмедже имаше спретнато сгънати тениски и копринени блузи, както и всевъзможни чорапи и чорапогащници.

Най-долното беше пълно с неизброимо количество пуловери.

Тони затвори и него — в скрина нямаше нищо друго, освен дрехи.

Започна да оглежда леглото. Беше огромно, със старинна табла от ковано желязо, боядисана също в кремаво. Помисли си каква голяма част от съзнанието му се занимава постоянно със сексуални перверзни, щом не можеше да погледне такова легло, без да помисли за садомазохистичен секс, предполагащ завързване на обекта към леглото.

От двете страни на леглото имаше нощни шкафчета с лампи. По нищо не личеше от коя страна спи Джен.

Отвори чекмеджето на по-близкото шкафче. Беше празно. В чекмеджето на другото имаше няколко книги с лесбийска еротика, една на садомазохистични теми, изкуствен пенис и анален стимулатор. Нищо особено, каза си той.

— Разбира се, може и да съм се заблудил — макар да ми се струва малко вероятно — продължи Тони на глас. — Ако обаче съм се объркал, това може да ме постави в много неудобно положение.

Той затвори чекмеджето и продължи да се озърта.

Едната от стените в стаята се състоеше изцяло от врати. Тони отвори едната и се озова в малка баня. Тук нямаше къде да се скрие нещо. Втората врата водеше към просторен дрешник, който продължаваше по дължината на стаята до самия й край. Тони влезе и тръгна покрай редовете окачени дрехи, прокарвайки ръка по тях. Костюми, панталони, жакети, блузи, две вечерни рокли. Всичко беше чисто и изгладено, някои от дрехите висяха още в пликовете, с които са били взети от химическо чистене. Той коленичи, за да види дали няма да открие нещо зад обувките. Очевидна беше слабостта й към каубойски ботуши, която Карол вероятно би определила като потискаща.

Докато ровеше сред ботушите, пръстите му докоснаха хладен метал. Тони протегна ръка по навътре и напипа метална кутия за документи, пъхната в една ниша в стената.

— Бинго — прошепна той. Издърпа кутията на светло и опита последния неизползван ключ.

Ако се съдеше по това колко леко се завъртя ключът, ключалката явно често се отваряше и затваряше. Без да се надява да види нещо повече от поредното порно, Тони вдигна капака.

Карол стоеше на стълбищната площадка на „Гроув Теръс“ и наблюдаваше специалистите от отдел „Местопрестъпления“ да вършат своята бавна, досадна и загадъчна работа. Чуваше гласа на Стейси, която говореше с някого на горния етаж.

— Добре ли познавахте Карл Макензи?

Отговори й някакъв женски глас.

— Не бих казала, че съм го познавала изобщо. Разговаряхме, когато се срещнехме по стълбите — и това беше. Нищо повече. Не беше съвсем с всичкия си, горкото момче.

— Забелязвали ли сте други хора да влизат и излизат от жилището му?

— Като че ли никого. Карл нямаше никакви приятели. Беше от хората, които много се стараят да се харесат, но пък никой не държи да ги има около себе си.

— А днес забелязахте ли нещо?

— Нищичко, скъпа. Гледах телевизия.

Кевин се изкачваше по стълбите от долния етаж. Дойде при Карол и поклати глава.

— Никой нищо не е чул.

Карол въздъхна.

— Наистина ли не са чули, или просто им е по-изгодно да твърдят така?

— Моето впечатление е, че говореха истината — каза той с отчаяние в гласа. — На долния етаж живее една дребна стара дама, която би си умряла от удоволствие, ако можеше да каже, че е видяла или чула нещо. Не е преживявала такова вълнение от Бурската война насам.

— Знаеш ли какво, Кевин, ако Карл Макензи се е самоубил, ще помоля да ме преместят в пътна полиция. Накарай униформените да претърсят кофите за боклук.

— Кофите за боклук ли? Какво да търсят?

— Погледни леглото. Забелязваш ли нещо нередно?

Кевин погледна, но не видя нищо, освен изстиващото тяло, проснато върху мръсните чаршафи.

Той сви рамене.

— Няма възглавница. Ти можеш ли да спиш без възглавница?

Кевин най-сетне разбра.

— Търсим възглавница с дупка в средата.

Сам Еванс беше бесен. Дори не беше наясно какво точно се очаква от него. Джен Шийлдс беше накарала него и още шестима от колегите му да се върнат в Темпъл Фийлдс и да се занимават с нещо, което поне според него беше повтаряне на вече свършена работа. Наредено им беше отново да разпитват обитателите на къщите в района непосредствено около мястото, където беше открил предавателят. Бяха се разпръснали по определените маршрути и оттогава той не беше виждал сержант Шийлдс. Беше чукал по вратите на всички жилища във възложения му сектор, беше задавал все същите въпроси и изслушвал същите отрицателни отговори.

Беше решил да спре за малко, за да пийне нещо в бара на Стан. Кафето беше ужасно, но атмосферата беше една идея по-малко потискаща в сравнение с полицейския участък. Докато вървеше надолу по улицата към мърлявата кръчма, видя Хъни, която се мотаеше по тротоара в очакване на клиенти.

— Здрасти, как върви работата? — каза той непринудено.

— Здрасти, Сами — отвърна тя. — Честно казано, кофти върви. Съсипахте ни бизнеса — ти и твоите хора.

— Какво ще кажеш, да пием по едно кафе?

Той имаше чувството, че тя се канеше да му каже нещо в кръчмата последния път, но появата на Джен Шийлдс я беше накарала да млъкне. Може би сега щеше да успее да я накара да се разприказва отново.

— Ти ли черпиш?

— Аз черпя.

— В такъв случай можеш да ме черпиш една яка закуска.

Сам се ухили. Винаги беше уважавал хората, които си защитават интересите.

— Да вървим тогава.

След няколко минути Хъни вече нагъваше чудовищно количество пържена храна с апетита на изгладняло куче. С уста, пълна с яйца и наденица, тя измънка:

— Страхотно, Сами.

— Тази гадост ще те убие — отбеляза строго той. — Ще ти запуши артериите, ще затлъстееш.

Тя поклати глава.

— На мен нищо не ми се лепи.

Еванс я изгледа цинично.

— Да се чуди човек защо.

Тя му смигна.

— Много физически упражнения.

— Да не говорим пък за стимулиращите медикаменти.

Хъни го изгледа разочаровано.

— Е, Сами, не разваляй всичко.

— Аз съм ченге, Хъни, не мога да се променя — тя само се понацупи тъжно в отговор на думите му. — Помниш ли какво си говорихме онзи ден?

Тя кимна.

— Имах чувството, че се каниш да ми кажеш нещо. И тогава влезе сержант Шийлдс и ти духна веднага.

Хъни преглътна. Печелеше време, обмисляше. После каза:

— Отвращава ме тая жена.

Той сви рамене.

— Тя просто си върши работата, също като мен.

Хъни го изгледа недоверчиво.

— Така ли му казват вече?

Разговорът не приемаше очакваната насока, но Еванс умееше да изслушва хората, особено когато ставаше дума за сдобиване с нови полезни сведения.

— Какво искаш да кажеш? — подтикна я той.

Хъни вдигна очи към тавана.

— Хайде бе, Сами. Да не искаш да кажеш, че не знаеш нищо за тези от нравствената полиция и извънслужебните им занимания?

Първоначално той не можа да я разбере.

— Да не искаш да ми кажеш, че Джен Шийлдс взема подкупи?

Тя измъкна парченце бекон измежду ситните си като на гризач зъбки.

— Не така, както ти си мислиш. Не взема пари.

Хъни разбираше защо мълчи той. Очакваше тя да му го каже ясно, като че ли така щеше да му бъде по-лесно да повярва.

— Приема плащания в натура. Принуждава някои от момичетата да спят с нея.

Еванс никога не бе харесвал Джен, но я считаше за добър полицай. Тя беше тази, която откри снимката на Тим Голдинг. Работеше неуморно за спасяването на Пола. Не му беше приятно да си я представя в светлината, която Хъни хвърляше върху нея.

— Стига, Хъни — възрази той. — На хората им е най-лесно да обвиняват ченгетата, те са лесна мишена.

Хъни остави вилицата и ножа. Изглеждаше напълно сериозна и потисната.

— Чукала ме е и мен — грубо, накара ме да легна по лице на една маса. После ме би. Не можех да вървя дни наред. А друг път ми напъха бутилка от кока-кола в задника. Имаш ли представа какъв ужас изпитах, когато усетих стъклена бутилка в себе си — точно по такива неща отпада безценната ти сержант Шийлдс.

Той съзнаваше, че тя говори истината, но нещо в него се съпротивляваше да я приеме.

— Трудно ми е да ти повярвам, Хъни.

Тя изкриви устни и каза с горчивина:

— Ами нали затова й се разминава вече от толкова време. Не обичате да чувате такива гадости за своите хора.

— Трябваше да подадеш оплакване.

— Да бе. Като че ли някой щеше да повярва, че такава свястна дама, следовател при това, ще тръгне да насилва и бие някаква си уличница като мен — тя взе отново приборите и се зае да реже пържената филия и да я топи в жълтъка.

— Случвало ли се е подобно нещо и с други жени?

— Само с няколко, поне доколкото знам. Тя пробира, а пък ние си траем, за да не ни лепне някакво обвинение и да ни прибере. Всички я мразим. Лигави ни се, кара ни да я целуваме. А пък, разбираш ли, ние никога не правим такова нещо с клиентите си. Гадно е. И никога не знаеш кога ще си поиска пак. Появява се изневиделица и това е — тя го погледна изкосо, съзнавайки, че сега ще нанесе довършващия удар. — Затова й викаме Паяка.

Той я зяпаше ужасен.

— Видя ли, знаех си, че няма да ми повярваш — каза тя едновременно натъжено и тържествуващо.

— Как каза, че я наричате? — Еванс изтръгваше думите с усилие от гърлото си.

— Паяка. Така й викат всички момичета, които са си имали работа с нея.

Сам я изгледа строго, навлизайки обратно в ролята си на полицай.

— Съветвам те да не лъжеш, Хъни — каза той и бутна стола си назад.

— Нямам причини да не казвам истината, Сами — отвърна тя нацупено.

Еванс скочи на крака и хвърли някакви пари на масата.

— Добре тогава, Хъни. Ставай. Идваш с мен — и той я поведе въпреки протестите й към вратата, измъквайки в движение мобилния си телефон.

Първото нещо, което Тони измъкна от металната кутия, беше малка купчина снимки. Той разпозна незабавно тази, която беше най-отгоре. Джеки Майал, завързана на леглото, където беше убита. Но на снимката не се виждаше толкова кръв, колкото си спомняше той. На следващите две снимки количеството на кръвта се увеличаваше. На последните две, в ъглите, се виждаше жълтата лента, с която се ограждат местопрестъпления; на едната дори бе заснет и един от специалистите с линия в ръка. Повдигна му се, когато осъзна напълно какво държи в ръцете си.

— Служебни снимки от местопрестъплението… и някои непубликувани кадри.

Обзет от погнуса, той остави снимките и продължи да оглежда находките си. Имаше още снимки, този път на Санди Фостър, които също влизаха в категориите служебни и непубликувани. Под снимките имаше няколко диска. Той се отпусна на пети и ги загледа. После прошепна:

— Спомени.

Оказа се прав. Отне му много време да стигне дотук, но се оказа, че е бил прав.

Запита се дали да не се обади на Карол, но желанието да научи повече, да се убеди, беше по-силно. Събра всичко накуп и се върна при масата в дневната.

Седна пред лаптопа и понечи да постави вътре един от намерените дискове, но тогава се сети, че не е зле да види кои сайтове е маркирала Джен. Отвори програмата, натисна иконката за предпочитани сайтове. Банката й. Сайтът на Би Би Си. Amazon. Нещо, наречено lesbiout.co.uk. И още нещо, озаглавено просто WEBCAM.

— О, по дяволите — възкликна той.

Провери припряно дали има интернет, после кликна върху иконката. Докато слушаше бълбукането на свързващите се модеми, разпръсна снимките на масата пред себе си. После се разнесе жизнерадостен глас, който съобщи:

— Имате поща.

Без да обръща внимание на поканата да влезе в пощенската кутия, Тони кликна на линка с уебкамерата. Екранът потъмня, а после започна да се изпълва с неясни образи. Секунди по-късно пикселите дойдоха по местата си и той видя съвършено ясно Пола Макинтайър на екрана.

— Господи Боже! — беше единственото, което можа да каже.

Първоначално не можа да разбере дали е жива или мъртва. За щастие поне не видя кръв. Загледа смръщено екрана, опитвайки се да разбере как да контролира образа, дали може да го увеличи или не и дали има някакъв начин да разбере къде е мястото, където беше разположена камерата. Беше така погълнат в заниманията си, че изобщо не забеляза наближаващите към дъното на уличката светлини на автомобилни фарове, нито пък чу мотора на кола, който замря само на няколко ярда пред къщата.

Още когато зави и навлезе в уличката, тя разбра, че нещо сериозно се е объркало. Всички прозорци на къщата й светеха ярко — и на горния, и на долния етаж. Но наоколо не бяха паркирани други коли, освен познатите й коли на съседите. Запита се дали да не побегне веднага. Така би си спечелила преднина, освен това имаше планове именно за такива непредвидени случаи. Но си каза, че от друга страна, ако колегите й бяха по следите й, тя би надушила нещо необичайно в разговорите по радиостанциите. А цял следобед по радиостанцията в колата си беше слушала обичайните глупости. Абсолютно нищо необичайно. Беше чула призивите за подкрепа, когато бяха открили тялото на Карл, и се поздрави за съобразителността, че реши да го очисти още преди да се получат резултатите от сравняването на пръстовите отпечатъци. Освен това, ако я бяха разкрили, ледената кралица Джордан със сигурност щеше да се постарае да я отпрати с някаква безсмислена задача в другия край на града, за да не участва в претърсването.

Но щом в къщата й не бяха влезли ченгетата, вътре можеше да е единствено Тони Хил. Бе доловила нещо тази сутрин, докато го возеше с колата си, но тогава реши, че става параноичка. А сега излизаше, че инстинктивното й безпокойство е било основателно. Внезапно я обзе прозрение. Той сигурно беше отмъкнал ключовете и беше им поръчал копия. Тя изруга под нос. Ето какво е станало днес. Съвсем не е започнала да откача, а просто той я е измамил. Усети как я обзема ярост и разбра, че няма никакво намерение да бяга. Никой нямаше право да я води за носа. Никой.

Ако наистина в къщата беше само Хил, имаше начин да изчисти много фино проблема така, сякаш не е съществувал. Щеше да се отърве от него, да премести спомените си на място, където никой нямаше да може да ги намери, и после да изиграе сцена на отчаяние, задето е убила психолога, вземайки го по погрешка за крадец. В най-лошия случай щяха да й дадат две години.

Но за да издържи версията, трябваше да се държи така, като че ли се прибира у дома като всяка вечер. На трийсетина ярда от къщата изключи фаровете, навлизайки по навик в алеята към гаража по инерция. Излезе от колата и затвори вратата с почти недоловимо щракване. От тъмната алея се виждаше ясно цялата силно осветена дневна.

Там беше, нахалното му копеле. Седеше край масата й в дневната и ползваше лаптопа й — като Снежанка, ако приемем, че тя беше седемте джуджета. Е, това решаваше всичко. Налагаше се да го убие.

Зави и отиде на пръсти до задната част на къщата, привеждайки се, за да мине незабелязана покрай прозореца на дневната. Облегна се на стената до задната врата и започна да рови в чантата си, за да намери ключа. Държеше го отделно, за в случай, че изгуби връзката с останалите ключове. Винаги е планирала всичко с разум. И именно затова трябваше да схване много по-рано, че Карл далеч не е единственият й проблем.

Тя пъхна ключа в ключалката и започна бавно и много внимателно да го превърта. Щракването на езичето беше почти нечуто. Тя изрита обувките си, натисна бавно дръжката на бравата надолу и започна полека да отваря вратата. Промъкна се на пръсти през пролуката и спря, ослушвайки се. Усети прилив на прекрасна жизнена енергия, кръвта запулсира по-оживено от възбуда, породена от съзнанието, че тя владее положението, а той няма и най-малка представа от това. През полуотворената врата, която свързваше кухнята с трапезарията, се чуваше приглушеното тракане на клавишите и от време на време кликване.

Беше толкова напрегната, че подскочи, когато гласът му наруши тишината.

— Къде си? Хайде, кажи ми! Къде си, Пола?

Пулсът й се успокои веднага щом разбра, че той говори на образа на екрана, а не на нея.

Пое си дълбоко дъх. На слабата светлина от уличното осветление, проникваща през кухненския прозорец, се виждаха очертанията на спретната и стерилно чиста, модерна кухня. Една от малкото жени, които бе водила да чука в къщата си, бе отбелязала, че кухнята има крайно микровълново излъчване. Не я покани втори път. До печката беше дървеното блокче с поставените в него ножове — рядко използвани и затова още съвсем остри. Тя посегна и измъкна ножа за обезкостяване, с тънко и дълго острие, после тръгна безшумно към вратата за трапезарията.

Карол се бе опряла със свободната си ръка на стената, залитайки неволно пред вълната от сведения, заливащи я от телефонната слушалка.

— Сигурен ли си, Сам? — попита тя, съзнавайки в сърцето си, че Сам е прав, че Тони е бил прав, че това е възможно най-лошият сценарий, по който можеше да се развие съдбата на Пола Макинтайър. Получените току-що сведения си проправяха път в съзнанието й, помагаха й да разчисти несъответствията, които я тормозеха с дни.

— Невъзможно е да бъда по-сигурен — отвърна категорично Еванс.

— Къде е тя сега? — попита Карол. Кевин, който бе тръгнал да слиза отново надолу, се закова на място, забелязал измъченото й изражение и примирения тон, с който говореше.

— Не знам. Не съм я виждал от часове.

— Трябва да я намерим. Излез на улицата и се опитай да я откриеш. Питай дали някой не я е виждал. Но не казвай нищо по радиостанцията, ясно ли е?

— Разбирам.

— Добра работа свърши, Сам — каза Карол, съзнавайки, че никой друг никога няма да му благодари за постижението. Затвори телефона. Искаше й се да се свие в някой ъгъл и да си поплаче, но това можеше да почака.

— Шефе? — каза въпросително Кевин с угрижен тон. Карол разбираше, че тревогата му не е свързана пряко с нея, но му прощаваше.

— Знаем кой е Паяка — каза тя. — Сам е убедил една от проститутките да проговори.

Лицето на Кевин светна.

— Но това е чудесна новина!

— Не, не е — отвърна глухо Карол. Не успяваше да се принуди да му каже истината. Извърна се и затича надолу по стълбите.

— Стейси! — извика тя. — И ти също, Кевин! Тръгвайте веднага с мен.

Кевин я настигна при колата, Стейси тичаше по петите му.

— Кой е? — настоя той. — Кой?

Лицето на Карол се сви болезнено.

— Джен Шийлдс — каза тя.

Кевин се дръпна, като че ли го бе ударила през лицето. После се изсмя невярващо.

— Натопили са я — каза той. — Някой е решил да си разчисти сметките с нея.

— Сам казва, че не е това — каза тя мрачно. — Трябваше да послушам Тони.

Зарови пръсти в косата си и продължи:

— Да тръгваме, Кевин.

Все още зашеметен, той отключи колата и тримата седнаха вътре.

— Стейси, обади се в участъка и поискай домашния адрес на Джен Шийлдс — каза Карол през рамо и добави: — По дяволите, трябваше да се вслушам в това, което казваше Тони.

— Какво? Казал е, че Паяка е Джен Шийлдс? — попита удивено Кевин.

— Каза, че зад цялата история трябва да има ченге. А аз отказах да му повярвам.

— Накъде да карам? — попита Кевин, докато Карол поставяше синята лампа отново на покрива на колата.

От задната седалка Стейси повиши глас и каза адреса.

— В района на Микълфийлд е — поясни тя.

— Но все още единственото доказателство, с което разполагаме, са думите на някаква уличница — каза Кевин, докато си проправяше път през потока от коли. — При това няма никаква логика.

Карол въздъхна така, като че ли носеше планина на раменете си.

— Има логика, и още как. За първи път нещо звучи логично от самото начало на цялото проклето разследване.

Тони натисна друг клавиш, продължавайки да търси някаква индикация откъде предава уебкамерата. Беше изключил образа, защото нямаше сили да гледа Пола в това унизително безпомощно състояние. Но поне беше още жива. Наистина беше време да се обади на Карол. Стейси Чен беше далеч по-подготвена от него да проследи връзката с камерата.

Той посегна за мобилния си телефон. В момента, когато изваждаше ръката си от джоба, чу зад себе си тих глас, който го накара да изтръпне до мозъка на костите.

— Ти си крадец. Имам пълното право да те убия.

Тони застина и се обърна много бавно. Джен Шийлдс стоеше на сантиметри от него, стъпила здраво на краката си, а в ръката си държеше почти небрежно нож с лъскаво острие. Погледът й беше студен и нетрепващ, излъчваше внимателно овладяна жестокост.

— Хвърли телефона на пода — допълни тя.

Той се подчини. Не се съмняваше нито за момент, че щеше да го нарани, ако не я беше послушал.

— Ще ти бъде малко трудно да се аргументираш, че си имала основания да приложиш сила. Искам да кажа, всеизвестно е, че да ме бутнеш, ще падна.

Тя изви презрително устни.

— Не вярвам да ми се наложи да давам обяснения. Защото никой не знае, че си тук, нали така?

— Карол знае — каза той привидно спокойно, опитвайки се думите му да прозвучат убедително.

Тя поклати глава.

— Надали. Очарователната Карол държи на буквата на закона. Никога не би допуснала да дойдеш тук сам. Мисля, че сте изцяло мой, доктор Хил.

Колко е привикнала към усещането за власт, мислеше той. Единственият начин да проникнеш под защитата й бе да я лишиш от съзнанието, че силата е на нейна страна. Което звучеше добре на теория. Проблемът беше там, че той имаше трагично малко аргументи, с които да я притисне.

— Това не е в твой стил, Джен — започна той да опипва почвата.

По някаква причина думите му я развеселиха.

— Така ли мислиш?

— Прекалено директен подход. Ти обичаш някой друг да ти върши мръсната работа.

Тя повдигна едната си вежда.

— Да не би да намекваш, че имам нещо общо с онези убийства? — по херувимското й лице се изписа изражение на обидена невинност.

— Те са твое дело, Джен. Редно е да се гордееш с постижението си. Интересни изпълнения.

— Може и да са интересни, но това няма нищо общо с мен, доктор Хил. Дерек Тайлър е убил четири жени. А после някакъв умствено изостанал тип на име Карл Макензи извършва още три убийства, подражавайки на Тайлър, и после се самоубива в пристъп на разкаяние — днес следобед. Това говорят доказателствата.

„О, Господи, тя вече е убила със собствените си ръце!“. Прозрението прониза Тони като светкавица. Чувстваше, че от собствените му шансове за оцеляване остава само купчинка пепел. Въпреки това трябваше да опита.

— Стига, Джен. Няма смисъл да лъжеш. Карл Макензи не е извършил три убийства. Пола Макинтайър е все още жива.

— Очевидно знаеш за това нещо повече от мен. Може пък ти да си човекът зад цялата история. Може би се опитваш да ме натопиш. Може би ти си човекът, който ми е изпращал всички тези гадости.

Той поклати глава и се постара гласът му да прозвучи разочаровано.

— Този номер няма да мине. Карол Джордан ме познава прекалено добре, за да се хване на такава въдица.

— Но аз ще съумея да представя нещата по този начин. Ако ти си мъртъв и случаят намери логично обяснение, мислиш ли, че някой ще се вслуша в думите на любимата ти блондинка? И без това всички знаят, че е психически нестабилна. Най-добре ще е да приемеш провала си, доктор Хил.

Кевин навлезе с колата в квартал Микълфийлд, намали и спря на ъгъла, от който се влизаше в улицата, на която живееше Джен Шийлдс.

— Какво да правим? — попита той. — Уличката е сляпа. Ако дебне да ни види, ще ни забележи в момента, в който завием по нея.

— Колата е доста безлична — може да навлезем в улицата и просто да влезем във входната алея на друга къща близо до нейната. Вече е почти тъмно, пък и ние не правим нищо подозрително.

Кевин зави по уличката и почти веднага забеляза открояващата се кола на Джен.

— Изглежда, че си е у дома — каза той.

— Придържай се към плана — нареди Карол. — Ето, спри пред онази къща, през две от нейната — така, че самата къща да попречи да ни забележи, когато навлезем в алеята.

— И после? — попита Кевин. — Можем направо да влезем, да я арестуваме по подозрение и да претърсим къщата.

Някаква мисъл гризеше Карол.

— Някой знае ли къде е Тони?

— Каза, че си отива у дома, за да приготви профила — напомни й Стейси.

Карол извади мобилния си телефон и набра домашния номер на Тони. Сигналът отекна няколко пъти, после се включи телефонният секретар. Тя изчака да започне записът, после каза:

— Тони, обажда се Карол. Ако си там, отговори. Спешно е.

Почака половин минута, после изключи телефона. Опита да се обади на мобилния му телефон, но той звънеше безкрайно, без някой да реагира.

— О, да му се не види — изпъшка тя. Ужасно подозрение започваше да обзема мислите й.

— Няма причини да мислим, че той е в къщата — каза тревожно Кевин.

— Като изключим театралната сценка с изгубените ключове на Джен — Карол чувстваше как отделните части на пъзела си идват на местата, картината се оформяше ясно в съзнанието й.

— Каква сценка?

— Джен не можеше да си намери ключовете. А Тони излезе от обичайната си роля на разсеяния професор и й напомни, че не си е заключила колата. Сами преценете колко вероятно е да се случат и двете неща. Но аз просто не обърнах внимание тогава — тя преглътна с усилие. — Той е там, вътре, Кевин. Заедно с нея.

— Не можем да бъдем сигурни — възрази той.

— Но се налага да разберем дали е така. Стойте тук — нареди Карол, отвори вратата, и без да обръща внимание на стреснатите изражения на подчинените си, тръгна към ъгъла на къщата и надникна внимателно иззад него. Намираше се под ъгъл спрямо къщата на Джен. Виждаше само част от дневната, но там нямаше никой. Прозорецът на фасадата на горния етаж беше също ярко осветен. Ако в стаята стоеше някой и наблюдаваше улицата, Карол би го забелязала от мястото, на което стоеше. Сега беше моментът да рискува.

Тя излезе пред къщата, затича, прескочи един нисък жив плет и прекоси градината на съседната къща. Озова се до входната алея към къщата на Джен, точно до паркираната й кола. Големият прозорец под единия край на стрехата осветяваше настланата с плочи алея и едната страна на гаража. Карол прецени, че ако успее да се изравни незабелязано с другия край на прозореца, ще може да се заслони зад гаража и да надникне в прозореца — щеше да е на достатъчно голямо разстояние и надали някой щеше да я забележи.

Приведе се и мина почти на четири крака край колата, стигна до края на стрехата и се притисна към стената. Започна да напредва предпазливо, докато почти стигна прозореца, после отново се наведе и пропълзя под рамката. Изправи се отново. Намираше се точно до светлия правоъгълник. Пое си дъх, приведе се отново и след секунди се беше добрала до задната част на гаража.

Надявайки се дълбоките сенки да я скрият, тя се обърна и се изправи. Макар и под ъгъл, оттук можеше да вижда ясно дневната. Виждаше Джен от кръста нагоре. Малко встрани от нея се виждаше главата на Тони, застанал гърбом към прозореца. Сърцето й се сви. „Защо, по дяволите, не ми се обади?“ И тогава видя как Джен вдига дясната си ръка — погледнато отдалеч, движението й изглеждаше напълно безобидно.

Само че нямаше нищо безобидно в острието на ножа в ръката й. Светлината се пречупи в острието и тънката светла линия се заби сякаш право в сърцето на Карол.

Упоритото чуруликане на мобилния му телефон секна така рязко, както и беше започнало. Джен кимна.

— Браво, умно момче. Добре, че не се опита да отговориш.

— Това обичаш най-много, нали? Момента, когато държиш някого в ръцете си. Съзнанието за власт. Съзнанието, че си подчинила света на собствената си воля.

Тя наклони глава на една страна.

— Щом казваш.

— Не само казвам, но и знам. Прекрасна идея. Да обработваш съзнанието на хора със слаба психика, да ги превръщаш в свои оръдия. Властта идва в двойна доза. Ти подчиняваш тях, а те подчиняват жертвата, но съгласно твоите указания. Моите поздравления. Сигурно не е било лесно да ги обучиш така, че да изпълняват всичко точно.

Тя се усмихна.

— Знам какво се опитваш да постигнеш. Само че няма полза. Няма смисъл да печелиш време, защото спасителният отряд не знае къде си.

Той се изправи.

— Не се опитвам да печеля време.

— Седни — заповяда тя.

— Предпочитам да стоя прав — отвърна той. — Нали ти е ясно, че за теб няма изход.

Тя присви очи.

— Обясних ти какъв е изходът. Ще твърдя, че си влязъл, за да се опиташ да подхвърлиш инкриминиращи улики. Заловила съм те на местопрестъплението, и докато сме се боричкали, съм те убила.

— Подценяваш противника. Именно тази грешка става причина за повечето провали.

Тя изпръхтя присмехулно.

— Какво толкова подценявам? И двамата знаем у кого е силата. Аз съм полицай. А ти? Някакъв странен дребосък, който се занимава с луди.

— Не, не, разбираш ме погрешно. Не съм аз този, който може да ти създаде проблеми. Разбираш ли, мисълта, че ще умра, не ме безпокои особено. Но твоят проблем е Карол Джордан. Споделих с нея подозренията си. Разбира се, тя ми се присмя. Но ако нещо се случи с мен, тя няма да остави нещата така.

Джен го изгледа с презрение.

— Няма да ме уплашиш с Карол Джордан.

— Точно това имам предвид, като казвам, че подценяваш противника. Би трябвало да се боиш от нея. Защото, за разлика от това, което ти си си втълпила за нея, тя съвсем не се притеснява, че ще си изцапа ръцете. Не е човек, който би се скрил зад някакъв неадекватен нещастник като Дерек Тайлър или Карл Макензи. Ще те унищожи, и то ще го направи по възможно най-тежкия за теб начин.

— Смятам да поема този риск.

Той й обърна гръб.

— Надали ще го направиш. Привикнала си други хора да рискуват вместо теб.

— Какво си въобразяваш? Накъде тръгна? — изкрещя тя, внезапно загубила контрол над себе си.

Той я погледна през рамо.

— Омръзна ми да си говоря с теб. Твоята история завърши, а аз си отивам у дома.

Тя се изтръгна от вцепенението си, скочи напред и го сграбчи за ръката, завъртайки го към себе си. Ножът блесна във въздуха, гладен за човешка плът.

Щом видя ножа, Карол разбра, че трябва да действа незабавно. Хукна към задната врата на къщата и натисна дръжката на бравата. За нейно учудване вратата подаде, и тя връхлетя, залитайки, в кухнята. Видя пред себе си като в жива картина Джен и Тони — тя го нападаше, но ножът в ръката й не се виждаше, скрит зад телата им. От устата му се изтръгна болезнен стон.

— Хвърли ножа! — извика отчаяно Карол, докато прекосяваше с няколко широки крачки кухнята.

Когато чу вика, Джен се поколеба за секунда, но това беше достатъчно за Тони да се измъкне от траекторията на ножа. Тя хвърли поглед през рамо към Карол, а после очите й, изпълнени с омраза, се извърнаха отново към него. Карол измина последните метър — два, които ги деляха, скочи върху нея и я повали с инерцията на движението си.

Двете рухнаха на пода в боричкаща се купчина от преплетени крайници. Карол нямаше представа къде е ножът, но се опитваше да сграбчи китката на Джен и да я притисне към земята.

— Пусни ме! — извика Джен. — Боли!

— Хвърли ножа! — извика в отговор Карол. Лицето й беше на сантиметри от лицето на другата жена.

— Хвърлих го вече — почти изпищя Джен. — Махни се!

Тялото й се гърчеше под тялото на Карол. Тогава се намеси Тони и притисна с колене раменете на Джен към пода. Беше притиснал ръка към гърдите си, през пръстите му се процеждаше кръв.

— Ножът е на пода, Карол — каза той.

Карол се поизправи, задъхана, но продължаваше да притиска с тяло краката на Джен.

— Правиш ужасна грешка — изпъшка Джен.

— Надали — отвърна Карол. — Джен Шийлдс, арестувам ви по подозрение в съучастие в убийство…

— Ти май нищо не разбираш, а? — изкрещя Джен.

— Спести си репликите за стаята за разпити. Всичко, което кажеш, може…

— Карол, чуй ме — Джен събра последни сили, за да придаде на гласа си спокойствие и увереност. — В случая аз съм жертвата. Трябва да ме изслушаш.

Дон Мерик не помнеше да е мръзнал така през живота си. Вече дори беше спрял да трепери. Тялото му беше изпаднало в нещо като транс, натежало, с притъпени усещания. А от Ник Сандърс все още нямаше и следа.

Беше се добрал до Акмелвик на свечеряване. Селището се намираше в края на еднопосочен път, минаващ високо над дълбоко врязан в сушата залив, тънък като пръст. Малкото дървета, покрай които бе минал, растяха ниско приведени, по което можеха да се отчетат силата и посоката на ветровете в този район.

Мерик си каза, че това струпване на няколко постройки почти не заслужаваше име на самостоятелно селище. Младежкото общежитие беше затворено през зимния сезон, а край високата скална стена, простираща се до морския бряг, се бяха сгушили само няколко ниски къщички. Само в една от тях се виждаше светлина. Запита се дали да не помоли някой да го упъти, но после си каза, че надали ще е толкова трудно да открие този Замък на отшелника.

Разбира се, оказа се, че греши. Вече почти час се катереше по скалите с градските си обувки, подхлъзваше се по търкалящи се камъчета, а на едно място едва не падна право долу в морето. Най-сетне откри мястото, след като едва не го подмина.

Изтощен, насинен и премръзнал, той насочи лъча на фенерчето си към неголямата бетонна постройка. Тя беше сгушена в една пролука между скалите и приличаше на сива кутия, висока не повече от седем фута. Малкият комин стърчеше в единия край на покрива като опашка. Имаше вход, но нямаше врата. Влизаше се направо в нещо като коридор, който веднага завиваше — чупката бе направена вероятно за да не нахлуват вътре дъждът и вятърът. Коридорът водеше към истинска килия, около шест на шест фута. На едната стена беше иззидана издатина с формата и размерите на легло. На отсрещната стена имаше открито огнище. Това беше всичко. Нямаше място, където би могъл да се скрие човек. Не беше място, където човек би могъл да си намери някакво занимание. Мерик не можеше да си представи как би прекарал тук дори един ден, да не говорим пък за година.

Той излезе отново навън и започна да се оглежда, осветявайки околността с фенерчето си. Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Реши да остане докъм десет вечерта, а после да си тръгне. Ако Ник Сандърс пристигнеше тук след десет, надали би тръгнал нанякъде преди зазоряване. Ако, разбира се, изобщо имаше намерение да се появи на това място.

Близо до бетонната постройка Мерик откри едно подходящо място, на завет между скалите, и се сгуши там. Малко преди да пристигне, мина покрай бензиностанция, откъдето си купи тежък фенер с гумено покритие на дръжката, няколко кутии кока-кола, два пакета бисквити и чипс. Купи освен това един ужасно грозен ръчно плетен пуловер — надяваше се той да го предпази донякъде от студа. Но като че ли и той не вършеше работа.

Плисъкът на вълните, разбиващи се в крайбрежните скали, му действаше хипнотизиращо. На моменти се унасяше, но се стряскаше, когато се размърдаше неволно и някоя издатина на скалата се забиеше в тялото му. В съзнанието му се въртяха хаотично мисли за Линди и синовете му. Нали заради тях беше тук. Дълбоко в себе си знаеше, че ожесточението, с което преследваше убиеца на Тим и Гай, се дължеше на надеждата да се сдобие с нещо като талисман — сякаш, ако заловеше убиеца, това би го предпазило по някакъв начин от опасността да загуби собствените си деца. Тази мисъл успяваше донякъде да неутрализира чувството за вина, задето бе изоставил Пола. Но за откриването на Пола работеха десетки техни колеги, а като че ли никой, освен него не се бе загрижил да открие убиеца на Тим и Гай — поне не достатъчно, за да тръгне по тази наистина неубедителна следа.

Минаваше седем, когато той долови някакъв нов шум в далечината, шум, различен от плискането и разбиването на вълни в брега. Нямаше съмнение. Насам идваше кола. Той се поразмърда и започна да разтрива премръзналите си крайници с надеждата да ги раздвижи. Не беше изключено и някой от обитателите на малките къщички да се завръщаше у дома, след като бе прекарал деня в неясни занимания някъде из тази забравена от Бога пустош. Но можеше и да е Ник Сандърс, упътил се към мястото, на което смяташе, че ще бъде в безопасност.

Минутите се влачеха бавно и му се струваха дълги като часове. Най-сетне иззад скалите проблесна светлина. Тя ставаше все по-ярка и силна, и когато се появи иззад една скална издатина, стана ясно, че това е лъчът на голям фенер. Мерик се приведе по-ниско, макар да знаеше, че надали някой би го забелязал сред черните скални грамади.

Лъчът се завъртя рязко и освети Замъка на отшелника. Първоначално Мерик изобщо не можеше да види човека, който държеше фенера. Но когато светлината потъна в тесния коридор на постройката, той успя да различи човешка фигура с голяма раница на гърба. Доколкото можеше да прецени, фигурата отговаряше по размери на прочетеното от него описание на Ник Сандърс.

Мерик преброи до шейсет, после се изправи. Трябваше да минат още две минути, докато краката му си възвърнат способността да държат тялото му. Той използва това време, за да се убеди, че белезниците, които бе донесъл, са отворени и готови за употреба, после стисна здраво фенера. Намери опипом пътя сред скалите и скоро се озова пред потъналия в мрак вход. Стараеше се да пристъпва съвсем тихо, заслушан в шумовете, които вдигаше влезлият преди него човек. Метално тракане на консервни кутии. Шумолене на найлонови пликове.

Мерик влезе в стаята. Пред себе си видя мъжа, приведен край зидания нар, осветен от лъча на големия фенер. Не можеше да има никакво съмнение. Това беше човекът, чиято снимка висеше на таблото в работната им стая.

Усмивка на задоволство плъзна бавно по лицето на Мерик.

— Ник Сандърс, арестувам ви по подозрение в убийство — каза той, наслаждавайки се на всяка дума.

Беше се отпуснал прекалено рано. Както стоеше приведен, Сандърс се обърна и скочи, поваляйки Мерик. Опита се да го прекрачи и да побегне през тунела, но пространството беше прекалено малко. Мерик се вкопчи в крака му, Сандърс залитна, блъсна се в стената и се препъна, падна назад и удари главата си в нара.

Той изпъшка и се отпусна. Мерик се изправи с усилие и тръгна, залитайки, към Сандърс. За негово най-искрено съжаление другият още дишаше. Мерик го претърколи на една страна, без да го е грижа, че пренебрегва начина, по който се постъпва с хора с наранявания на главата, и забеляза със задоволство нарастващата подутина на челото му. Озърна се и се приведе, за да намери белезниците. Сандърс скочи внезапно нагоре и напред, сграбчи тежкия фенер и замахна с все сили към главата на Мерик. Улучи го в слепоочието. Пред очите на Мерик се спусна червена завеса, после всичко потъна в мрак.

Карол се взираше невярващо в Джен Шийлдс.

— Ти си жертвата, така ли? Глупости. Къде е Пола?

Джен заговори по-тихо, с мек, топъл глас.

— Нямам представа, Карол. Защо не попиташ доктор Хил? Нали ти казах, в случая аз съм потърпевша. Прибирам се у дома и установявам, че някой е влязъл в къщата ми с взлом. Открих го да пише нещо на моя лаптоп. Бях взела кухненския нож, за да се защитавам срещу натрапника. Не знам откога е тук, не знам и какви улики може да е подхвърлил.

— Добър опит, Джен — произнесе с мъка Тони. — Карол, компютърът й е вързан с уебкамера. Връзката беше маркирана в списъка на предпочитаните сайтове. На екрана се вижда Пола. Още е жива.

— Може ли да се разбере откъде предава камерата?

Той поклати глава.

— Може би Стейси ще успее да измисли нещо.

Джен продължи да говори, като че ли не беше чула думите им.

— Нали ти казах, Карол. Открих го в къщата си. Не разбирам нищо от това, което говори.

— Млъквай — озъби се Карол яростно. Премести се леко, за да успее да вземе мобилния си телефон и набра номера на Кевин.

— Кевин, идвай веднага тук — през задната врата. Стейси да дойде с теб. Моля те, повикай линейка, екип за оглед на местопрестъпление и няколко униформени полицаи.

— Поставяш се в много глупаво положение, Карол — отбеляза Джен с усмивка, която изразяваше искрено съжаление. — Уважавана следователка, офицер от полицията, с награди за проявена храброст при изпълнение на служебния дълг, сътрудничила в операции на ФБР, се защитава при законна самоотбрана срещу натрапник — натрапник, нахлул в жилището й, за да подхвърли улики и да помогне на жената, която обича, да възстанови западащата си професионална репутация… ще прозвучи чудесно в съда, нали?

Карол копнееше да може да запуши ушите си, за да не нахлува в тях отровата, която се лееше от лукаво усмихнатата уста на Джен Шийлдс.

— Казах вече, спести си обясненията за разпита. Надявам се да имаш някоя пара настрана. Услугите на Бронуен Скот са скъпо удоволствие.

Джен се изкиска.

— О, струва ми се, че мога да си позволя няколко часа от ценното й време. Разбира се, това ще е необходимо, преди господин Брандън да осъзнае, че съм жертва на лъжа и фалшиво обвинение. И преди да разбере кой стои зад всичко това.

Появата на Кевин и Стейси, които връхлетяха в дневната, спести на Карол необходимостта да слуша думите й. Тя направи знак с глава.

— Сложи й белезници и й прочети предупреждението, Кевин. Стигнах до „подозрение в съучастие в убийство“. Можеш да добавиш и „причиняване на телесни повреди“. Тони, сега можеш да станеш — допълни тя.

Изчака той да стане, а Кевин и Спейси да застанат от двете страни на Джен, преди да стане и тя.

— Съжалявам, че сте принудени да участвате в този театър, приятели — каза съчувствено Джен. — Няколко пъти обясних на Карол, че в случая потърпевшата съм аз, но тя си има причини, поради които предпочита да вярва на Тони, нали?

Тя се усмихна иронично към Карол, докато говореше.

— Махнете я от очите ми — каза Карол, отивайки към Тони. — Щом пристигнат униформените, искам да я закарате в централата, в килия, докато намеря време да разговарям с нея — тя забеляза колко блед беше Тони и придърпа един от столовете подредени край масата в дневната. Той се отпусна на него, притиснал ръка към подгизналия си от кръв пуловер.

— Много зле ли се чувстваш? — попита Карол.

— Боли адски и не спира да кърви.

По челото му бяха избили капчици пот. Карол изтича до кухнята и смъкна от закачалките две кърпи за съдове. Сгъна ги няколко пъти и го накара да ги притисне към широката рана през ръката му.

След няколко минути, които им се сториха много дълги, по предния прозорец преминаха отблясъци от синя светлина.

— Това е линейката — каза Карол. — Хайде, нека ти помогна да станеш.

Докато санитарите помагаха на Тони да влезе в линейката, Кевин вече беше качил Джен на задната седалка на полицейската кола. Стейси се канеше да влезе след тях, но Карол я повика.

— Имам нужда от теб тук!

Стейси я последва обратно в къщата.

— Този лаптоп има връзка с уебкамера, която предава на живо от мястото, където се намира Пола. Опитай се да откриеш всичко, което е във възможностите ти, Стейси.

Стейси кимна.

— По-добре ще е да отнеса лаптопа обратно в участъка — каза тя. — Там имам достъп до всичко необходимо.

— Добре. Само действай колкото е възможно по-бързо. Пола е още жива. Очевидно е, че Джен няма да каже къде е тя, затова трябва да я открием, преди да издъхне — каза мрачно Карол. Наблюдаваше как Стейси прибира лаптопа, лутайки се трескаво из разбърканите си мисли. Не помнеше такъв заплетен финал при нито един от водените от нея случай. Но вместо да се уплаши, тя изпита изненадващ прилив на енергия. Да, несъмнено се беше възстановила.

— Още нещо, Стейси — когато се върнеш, обади се на Дон Мерик по мобилния телефон и му кажи, че имам нужда от него. Да дойде тук. Аз трябва да отида до болницата, за да взема показания от Тони. Дон трябва да дойде, за да ръководи претърсването тук.

Петнайсет минути по-късно Карол говореше пред смесената група от специалисти по оглед на местопрестъплението и следователи.

— Трябва да открием къде е Пола. Трябва да има нещо, което да ни помогне — договор за наем, сметка, все нещо трябва да има. Трябва да действате бързо, но не забравяйте, че същевременно работата ви трябва да е безукорна. Не е необходимо да ви обяснявам какво зависи от нея. Вдигайте килимите, нарежете възглавниците, ако трябва. Не ме е грижа дори това място да заприлича на полесражение, след като минете през него — искам да откриете Пола.

Тя се извърна и заговори на най-старшия сред пристигналите.

— Отивам до болницата, за да взема показания от доктор Хил, а после ще започна да разпитвам Шийлдс. Ако откриете нещо, обадете ми се веднага. Няма да изключвам мобилния си телефон, изобщо не ме интересува дали влияе на болничните монитори — тя спря на прага и огледа за последен път екипа.

— Знам, че мога да разчитам на вас. И Пола го знае.

Тони седеше на ръба на кушетката в лекарския кабинет, в лявата си ръка държеше пластмасова чаша, пълна с неопределима кафеникава течност. В спешното отделение на „Брадфийлд Крос“ го приеха след по-малко от десет минути чакане — вероятно поради голямото количество кръв, което се бе просмукало в пуловера му. Сложиха му местна упойка, зашиха раната с осем шева и му казаха, без да бъдат категорични, че има шанс ръката му да не остане с трайно увреждане.

Завесите около кушетката се раздвижиха и лицето на Карол се появи в пролуката.

— Здравей — каза тя, промъкна се вътре и затвори отново пролуката в завесите зад себе си. — Как си?

— Ще живея — отвърна Тони.

Карол се намести на високата кушетка до него.

— Трябва да взема показания от теб.

Той се усмихна тъжно и уморено.

— Какво искаш да знаеш?

— Трябва да знам точно какво се случи между теб и Джен. Предисторията — как си се озовал там и какво, по дяволите, си си въобразявал, че правиш — това може да почака. Но искам да разбера как се стигна до финала.

— Реших, че единственият начин, по който бих могъл да те убедя, е да намеря веществени доказателства. Моя грешка — каза той и отпи една глътка от чашата. Като че ли беше чай, но не би се обзаложил, че е така.

— Намерих в една метална кутия за документи, скрита в дрешника й, снимки и дискове. Сред тях имаше снимки на жертвите, направени преди телата да бъдат открити. Снимки, правени вероятно от Карл Макензи.

— Знаеш за Карл, така ли?

Той кимна.

— Джен ми каза основното — и той продължи с разказа си, до момента, в който се бе обърнал, за да си тръгне.

— Тя ми се нахвърли — каза той. — Както и предполагах, че ще стори. Исках да я накарам да се чувства безсилна, да усети, че губи контрол над положението. Това беше единственият начин да намеря пролука в бронята й, което ми даваше някаква надежда да изляза оттам жив. Тогава се появи ти — допълни той с усмивка.

— Но тя всъщност не си призна нищо, нали?

Той поклати глава.

— Не. Съжалявам. Репетираше пред мен версията, която използва после пред теб.

— Не се безпокой — каза Карол. — Ще успеем да я притиснем.

— А Пола? — попита Тони.

— Все още търсим. Ще я открием.

Възвърналата се увереност се бе изписала на лицето й и се долавяше в гласа й.

Въпреки тревогата за Пола, част от Тони ликуваше.

Ник Сандърс срита безжизненото тяло в краката си. Шибаното ченге беше провалило всичко. А планът му беше толкова добър! Щеше да се скрие за седмица — две, докато утихне суматохата — достатъчно време, за да си пусне и брада. После щеше да вземе ферибота за Ларн, а озовеше ли се в Ейре, лесно щеше да изчезне. А сега всичко се провали заради това досадно ченге. Щеше да се наложи да се укрива дълго в някоя планинска хижа, високо в заснежените части на планините; не би могъл да рискува слизане в населените места. По преценка на Сандърс материалите за преследвания убиец на деца щяха да се задържат по челните страници на вестниците за не повече от седмица, но убиецът на полицай щеше да бъде обявен за обществен враг номер едно и да си остане такъв, докато бъде заловен. Сандърс обаче нямаше намерение да допусне такова нещо.

Той прибра отново вещите си в раницата, избърса кръвта от фенерчето в пуловера на Дон Мерик, и тръгна обратно през стърчащите наоколо скали към мястото, където беше оставил колата — почти в края на тесния макадамов път, водещ надолу към Акмелвик. Пътят водеше от последната къща на селото към скалистия нос. Ниските облаци бяха потопили всичко наоколо в мрак и Сандърс трябваше да ползва фенера — иначе рискуваше да падне и да си счупи някой крак по пътя сред зъберите, които го деляха от мечтаната сигурност.

Най-сетне успя да излезе на тясната пътечка между скалите. Дъхът му се открояваше като бяла пара в ледения въздух. По гърба му беше избила студена пот. Затича се тежко напред. Беше само на няколко фута от колата си, когато блеснаха дългите фарове на друга кола и го заслепиха, очертавайки силуета му на фона на неравната скална верига.

Съвсем отблизо се разнесе силен глас с подчертан местен акцент:

— Полиция! Трябва да поговорим с вас, сър.

Сандърс не се поколеба, а хукна веднага обратно по пътеката към морето. Чу зад себе си тежки стъпки и изпадна в паника. Отклони се от пътеката и се закатери по скалите. Беше изминал само десетина ярда, когато по скалите плъзнаха лъчите на мощни фенери и го откриха само за секунди. Той упорито продължи да бяга, но преследвачите му не бяха уморени, а имаха и предимството, че виждаха къде вървят.

Всичко свърши за минути. Двама яки полицаи изправиха падналия Сандърс на крака, сложиха му белезници и го повлякоха обратно към пътеката и чакащата кола.

— Защо е всичко това? — попита посъвзелия се Сандърс, докато вървяха.

— Вие ни кажете, сър. Хората с чиста съвест обикновено не бягат от полицията — отвърна по-възрастният от двамата полицаи.

— Уплаших се — заяви Сандърс. — Не можех да видя дали наистина сте полицаи. Откъде да знам, можеше да искате да ме оберете.

— Сигурно.

Когато стигнаха до колата, те го натикаха на задната седалка и включиха вътрешното осветление.

— Хубава цицина имате — отбеляза същият полицай. — Но и тя не върши работа като дегизировка, господин Сандърс. Вече ви очаквахме. Само че мислехме, че ще тръгнете към Замъка на отшелника, вместо да хукнете в обратната посока.

Сандърс мълчеше, най-вече защото не знаеше какво да отговори. Една-единствена сълза се стече от ъгълчето на окото му надолу по бузата.

По-възрастният полицай кимна.

— Добре тогава. Полицай Маккий ще остане с вас, докато аз поогледам пътя надолу към морето. Няма да се бавя.

В болницата позволиха на Тони да си върви, останали с погрешното впечатление, че оттам той ще отиде право вкъщи и ще си легне. Вместо това той помоли шофьора на таксито да го откара в полицията. Беше уморен, имаше силни болки, но го чакаше още работа. Знаеше, че единствената практическа помощ, която можеше да окаже на Карол в търсенето на Пола, бе да я посъветва как да води разпита на Джен Шийлдс, за да пробие защитата й. Затова и дума не можеше да става да се прибере у дома.

Когато се появи в участъка, завари Карол погълната от мъчителен разговор с Джон Брандън. Джен Шийлдс отказваше да ползва услугите на защитник, отказваше и да говори при официален разпит. Появата на Тони предизвика у Брандън учудващо, но видимо облекчение.

— Как си? — попита той с приятелски загрижен тон.

— Сър — намеси се предупредително Карол.

— Знам, Карол, знам. Но нека все пак му обясня набързо положението.

— Сър, тази нощ доктор Хил имаше травматизиращо преживяване. Ранен е, изтощен и вероятно натъпкан с обезболяващи — каза тя настоятелно.

— Сложиха ми само местна упойка — възрази Тони. — Отказах да взема обезболяващи. Предположих, че трябва да бъда с ясно съзнание, след като ще трябва да давам обяснения дали съм подхвърлял улики и защо съм влязъл незаконно в чуждо жилище.

Карол извърна очи към тавана.

— Сега не му е нито времето, нито мястото за това — измърмори тя.

— Тони, положението е много необичайно — каза Брандън. — Знаеш, че Джен Шийлдс е в ареста. Но тя отказва да разговаря с когото и да било, освен с теб. Казва също, че ще се съгласи разпитът да бъде записван, но само при условие, че го водиш ти. Появи ли се друг, щяла да отговаря само с „без коментар“.

— А записът на проведен при тези условия разпит ще бъде ли приет като доказателство в съда? — попита Тони.

Брандън сви рамене.

— Не знам. Но смятам да оставя тази грижа на юристите. Това, което ме интересува, е да се доберем до Пола Макинтайър, докато е още жива. Ако Карол е права, значи Джен Шийлдс знае къде е Пола. Готов съм да поема риска разговорът ти с нея да се окаже безполезен като доказателство, стига благодарение на него да научим къде да търсим Пола. Какво ще кажеш?

— Струва ми се, че тя просто иска да те разиграва, Тони — намеси се Карол.

— Вероятно си права — отвърна той. — Но и Джон има право. Ако съществува и най-малкият шанс да спасим Пола, длъжен съм да се възползвам от него.

Тони прегледа за последен път записките на Сам Еванс относно разговора му с Хъни, после си пое дъх и влезе в стаята за разпити. Джен Шийлдс седеше край масата, на вид толкова спокойна, сякаш самата тя се канеше да разпитва някого. Докато той прекосяваше стаята, тя не го изпускаше от очи.

— Много мило от ваша страна, че се отбихте, доктор Хил — каза тя. — Имам основания да считам, че двамата скоро ще си разменим позициите — веднага щом успея да убедя друг следовател освен главен инспектор Джордан да огледа доказателствата. Не твърдя, че двамата сте се споразумели. Не, смятам дори, че вие сте действали изцяло по своя инициатива. Но тъй като сте направили всичко това заради нея, тя сигурно счита, че е редно да ви защити.

— Спести си всичко това за записа — отвърна той любезно, натискайки едновременно двете копчета, съгласно инструкциите. После изреди часа, датата и имената на присъстващите и добави: — Може ли да обясниш условията, при които се провежда разпитът — заради записа?

— Разбира се. Засега отказвам да се ползвам от правото си на юридическа защита. Отказвам и да разговарям с представители на полицията, и настоях да разговарям с вас, доктор Хил. Причината за това е, че държа да се изправя лице в лице с човека, нахлул незаконно в дома ми и подхвърлил там инкриминиращи ме улики.

— Струва ми се, че не съм срещал по-пристрастен към властта човек от теб — каза Тони спокойно, както би повел приятелски разговор. — Кога започна това? Какъв беше моментът, който те накара да разбереш, че при раздаването животът ти е подхвърлил слаби карти? Как осъзна, че властта не се дава даром, че трябва да бъде завоювана? Кое те накара да прецениш, че си в състояние да проникваш в душите на другите и да отнемаш тяхната воля, за да се възползваш от нея? Как научи техниките на хипнозата, които си ползвала, за да обработиш Дерек и Карл? Предупреждавам те, Джен, оттук нататък няма да ти е леко. Защото за теб властта е като наркотик, нали? Не можеш да се откажеш от нея, прав ли съм? Дори сега, когато дълбоко в себе си знаеш, че всичко е свършено, не можеш да се лишиш от възможността да разиграваш сцени на надмощие.

— Вие сте този, с чиято кариера е свършено, доктор Хил. Вие влязохте незаконно в дома ми.

Тони поклати глава.

— Влязох с ключовете, които сама ми даде.

— За какво ми е било да ви давам ключовете си?

— Помолих те да ми дадеш записите на „От местопрестъплението“, а ти предполагаше, че ще се прибереш много късно от работа — той се облегна на стола си. — Мога да измисля контраверсия на всяка измишльотина, която се опиташ да пробуташ. Но оръжието, с което аз разполагам, и на което ти не можеш да се противопоставиш, е истината.

— Не ми се вярва — тя се усмихна.

— Е, ще видим. Да започнем със сексуалното насилие, което си упражнявала над проститутки.

Стори му се, че тя се смути за миг, но впечатлението беше прекалено мимолетно, за да бъде сигурен.

— Сигурно ме бъркате с някого. Не си плащам за секс.

— Не съм казал, че си плащала. Взехме показания от една млада жена, която твърди, че си я насилвала и си я заплашвала с арест, ако не ти се подчинява.

Джен се разсмя доволно с тих гърлен смях, напомнящ на гукане.

— Змиите са решили да изпълзят от дупките си, а? Доктор Хил, всеизвестно е, че работата в отдела за борба с порока постоянно излага човек на клеветнически обвинения. Мога да помоля много жени да свидетелстват, че съм имала сексуални отношения с тях, без да ги насилвам или заплашвам. Не ми е необходимо да заплашвам уличници, за да си осигуря секс. Като си помисля, ми се струва, че всеки съд ще е по-склонен да повярва на служителка на полицията със заслуги към обществеността, отколкото на някаква постоянно надрусана уличница.

— Аз не бих поел такъв риск — заяви Тони, все така спокойно и невъзмутимо. — Да поговорим сега за веществените доказателства, които открих в дома ти. Нямам предвид само компютъра, Джен. Открих скривалището ти — снимките, дисковете. Сигурен съм, че по тях има твои отпечатъци.

Тя въздъхна и сведе поглед към масата.

— Признавам, за това сте прав, доктор Хил. Може би ще облекча положението си, ако кажа цялата истина още сега. Да, наистина притежавах материалите, за които говорите. Но това може да ме уличи единствено в укриване на доказателства. Всички тези материали ми бяха изпратени анонимно по пощата. Може би вие ще ми кажете кой ги е изпратил? Знам, редно беше да предам доказателствата в полицията, но… — тя разпери ръце в израз на обезоръжаваща откровеност. — Какво да кажа? Не се гордея особено с постъпката си. Исках да си извоювам име, затова, вместо да предам доказателствата на главен инспектор Джордан, реших да запазя славата по разкриването на случая за себе си — тя вдигна очи и срещна погледа му. На лицето й изгря закачливата херувимска усмивка. — Мога единствено да изразя искреното си разкаяние.

Тони не можа да потисне напълно пораждащото се у него възхищение. Никога не беше виждал човек, който да се владее така съвършено, поне привидно. Беше разпитвал немалко психопати, някои от които със студена като лед психика, но никога не бе наблюдавал такъв абсолютен контрол над емоциите.

— Признавам си, не мога да разбера как точно си се справила. Трябва да е било страхотно предизвикателство — да успееш да принудиш Дерек и Карл да изпълняват нарежданията ти с абсолютна точност. Виждал съм опитни хипнотизатори, но се съмнявам, че който и да било от тях би постигнал такова ниво на контрол върху съзнанието и импулсивните реакции.

Тя го изгледа със съжаление и поклати глава.

— Не разбирам за какво говорите.

— Така ли? Аз пък си мислех, че ще ти бъде приятно да споделиш тайните на успеха си. Можела си да направиш добри пари, само като обучаваш хора като мен как да се сдобият с абсолютна власт над друго човешко същество, дори то да е жалък екземпляр като Карл или Дерек.

Никаква реакция. Тя дори не трепна. Тони реши да опита нещо по-различно.

— Жалко, че Карл Макензи е мъртъв. Сигурен съм, че би ни разказал доста интересни неща.

— Съгласна съм. Аз съжалявам повече от вас за смъртта му, защото ако беше жив, показанията му биха ме оневинили. Ако някой е режисирал тези убийства — нещо, в което между другото аз не вярвам — то Карл би ви убедил, че аз не съм този човек.

— Интересна мисъл, Джен. Все пак съществува един човек, който може да изясни този въпрос. В момента, в който разбере, че Гласът не е всевластното същество от представите му, когато узнае, че сме те арестували, Дерек Тайлър ще проговори. Дерек е жив и здрав, и мога да ти гарантирам, че ще говори.

Този път в усмивката й се прокрадна жестокост, очите й потъмняха от злорад присмех.

— На ваше място не бих била толкова сигурна в това. Всъщност не бих била сигурна в нищо от казаното дотук.

Ледените пръсти на страха сграбчиха сърцето му. Видя пред себе си Джен Шийлдс, която го беше чакала, облегната на стената в коридора на „Брадфийлд Мур“. Колко дълго го беше чакала там? Дали беше успяла да види Дерек Тайлър? Дали бе имала възможността да активира някакво внушение, заложено отдавна в съзнанието му?

— Какво става, докторе? — осведоми се Джен, видимо наслаждавайки се на изписалото се по лицето му объркване. — Като че ли си припомнихте нещо?

Тони скочи на крака и излезе тичешком в коридора. В същия момент и Карол излезе от стаята, в която наблюдаваше разпита. Срещнаха се в коридора.

— Тя дойде да ме вземе от „Брадфийлд Мур“ — каза той припряно, извади мобилния си телефон и набра с една ръка номера на болницата. — На телефона е доктор Хил. Трябва веднага да разговарям с дежурния санитар. — Той се обърна към Карол, докато чакаше да го свържат. — Трябва да отидеш веднага там. Доведете тук Дерек Тайлър. Някой трябва да стои неотклонно при него — двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, докато успея да го убедя да даде показания. Не бива да остава сам. Тя го е програмирала да се самоунищожи — той заговори отново по телефона. — Винсънт? На телефона е Тони Хил. Случаят е много важен. Как е днес Дерек Тайлър?

— Странно, че питате именно за него, докторе. Стори ми се много оживен, едва ли не весел. Мълчеше, както винаги, но в поведението му се забелязваше оживление.

— Кога го видя за последен път?

— Доколкото си спомням, когато изгасихме осветлението. Не сме имали основание да го проверяваме след това.

„Да му се не види“.

— Винсънт, мога ли да те помоля за една услуга? Можеш ли да идеш и да видиш как е Тайлър? Но сега, незабавно.

Чойекът отсреща заговори малко учудено.

— Разбира се, но…

— И виж какво, Винсънт, обади ми се веднага след като го видиш.

Той изключи телефона.

— Карол, защо си още тук? Трябва да стигнем до Тайлър, преди да е станало късно. Трябва да говоря с него.

— Няма ли да е по-добре ти да идеш там и да говориш с него на място?

Той поклати глава.

— Там наблюдават потенциалните самоубийци на всеки петнайсет минути. Но ако го вземем тук, можем да сложим при него някой, който изобщо да не го изпуска от очи. Точно това ни е необходимо, ако искаме той да остане жив. Карол, трябва да ми се довериш за тези неща.

Тя се поколеба още миг, после каза:

— Добре, така да бъде.

Тръгна забързано по коридора, а Тони влезе в стаята за наблюдение. Вгледа се през огледалния прозорец в привидно напълно спокойната Джен Шийлдс. Арогантността й беше невероятна. Дори когато разбра, че прякорът й бе станал известен на хората, водещи разследването, не се беше уплашила, не беше побягнала. Продължи да работи спокойно и невъзмутимо, разчиствайки всеки потенциален повод за неприятности. Това, което го плашеше, бе нейната увереност в собствената й непобедимост. Тя като че ли имаше готов отговор за всичко. Тони се опасяваше, че ще съумее да накара съдебните заседатели да я харесат дотолкова, че да я оправдаят. Или поне да й простят.

Минутите минаваха, а Тони ставаше все по-неспокоен. Колкото по-дълго чакаше, толкова повече се убеждаваше, че е станало най-лошото. На санитаря му трябваха не повече от четири-пет минути, за да стигне до стаята на Тайлър. Една минута, за да провери дали всичко е наред, после още пет минути, докато се върне. Десетина минути, не повече. Толкова бяха необходими на Винсънт, и след това трябваше да му се обади, ако всичко беше наред.

Но десетте минути станаха петнайсет, петнайсетте се проточиха до двайсет. Когато телефонът му най-сетне иззвъня, Тони едва не го изпусна, опитвайки се да го включи с лявата си ръка.

— Ало? Винсънт?

— Аз съм — каза отсреща Карол. Тези две думи бяха достатъчни на Тони.

— По дяволите — отвърна той.

— Пристигнах тук преди пет минути — продължи тя. — Всичко тук е нагоре с краката. Току-що бяха открили Дерек Тайлър мъртъв в стаята му. Казват, че си бил глътнал езика.

— Не вярвам — простена Тони.

— Ще ти се наложи да повярваш — отвърна мрачно Карол.

— Работата отива на провал, и все още нямаме никакъв шанс да открием Пола. Иде ми да се разплача.

— Можем да си поплачем заедно.

— Ще се видим, когато се върна в участъка. Тони… не продължавай разговора си с Джен, преди да съм се върнала. Обещаваш ли?

— Да. Трябва да обмислим какво да правим.

Ако изобщо бе останало нещо, което можеха да направят.

Полицейският участък, който Стейси бе напуснала само преди няколко часа, изобщо не приличаше на това, което завари, когато се върна. В една организация, задвижвана изцяло от информация, каквато е полицията, лошите вести се разпространяват с невероятна бързина. Дни наред отвличането на Пола Макинтайър беше изпълвало разговорите и цялата атмосфера със смесица от гняв, критика и опити да се прецени дали нещо е можело да бъде направено по-добре. Всеки имаше мнение по въпроса. Но новината за предателството на Джен Шийлдс въздейства със силата на ударна вълна, така че в полицията бе настанал момент, подобен на този след експлозия, когато и въздух, и звук са сякаш изсмукани от епицентъра. По коридорите беше тихо, хората се движеха някак потиснато, лицата им бяха едновременно гневни и озадачени. Когато влезе в отдел „Убийства“, Стейси забеляза насочените към нея враждебни погледи, сякаш поради самото си присъствие на случилото се носеше някаква отговорност за жестокия удар по самооценката на цялата организация. Тя знаеше, че хората вече започваха да пренаписват историята; някои търсеха начин да оневинят Шийлдс; други, с които тя беше работила постоянно, се опитваха да подчертаят, че нямат нищо общо с нея, трети пък твърдяха, че открай време са долавяли нещо нередно около сержант Шийлдс. Развръзката щеше да бъде тежка и мъчителна.

Когато се озова на собственото си бюро, Стейси глътна две таблетки парацетамол без вода и смръщи съсредоточено лице. Не й беше необходимо време, за да прецени, че не съществува лесен начин да се намери път към местонахождението на уебкамерата, като се ползва образът на екрана за отправна точка. Стомахът й се свиваше, когато виждаше Пола в това положение, и тя й обеща в себе си да изтрие необратимо изображенията от всеки компютър, до който може да са достигнали, веднага след като успееха да я спасят. Нямаше да позволи записите да бъдат докопани от някакви мазни воайори. Пола нямаше да се превърне в среднощно забавление за скучаещи дежурни ченгета — или за когото и да било ДРУГ.

Един от колегите й, който работеше в компютърния екип по програмата HOLMES, се бе наел да прерови всички по-достъпни файлове в хард диска на лаптопа. Досега не беше открил нищо, освен потискащо количество хард порно записи.

Но Стейси не се интересуваше от леснодостъпните файлове. Тя знаеше, че толкова организиран престъпник като Джен Шийлдс никога не би направил пропуска да остави някаква важна информация достъпна за всекиго. Тя сигурно бе изтривала всичко уличаващо, и поради участието си в разследването на педофилите, вероятно бе научила поне основните мерки, които бяха необходими за редовно почистване на хард диска.

Това не означаваше, че не е останало нищо за откриване, и Стейси бе твърдо решена, ако такова нещо съществува, да го открие. След около час напрегнато търсене, тя успя да изолира само три фрагмента от неидентифицирани файлове. На пръв поглед изглеждаше, че съдържат само някакви неразбираеми йероглифи. Но Стейси разполагаше с достатъчно средства, така че не след дълго успя да превърне разбърканите символи в разбираеми думи и откъси от фрази.

Първият фрагмент не съдържаше нищо интересно. Приличаше на останки от прикачен файл към електронна поща, вероятно някой от стотиците шеговити циркуляри, които обикаляха света, ако се съдеше по откъслечните думи и изрази.

Но от втория фрагмент на Стейси й се зави свят, сякаш бе изпила наведнъж чаша водка.

Когато принтерът оживя и зашумоля с хартията, Стейси хукна надолу към стаята на отдел „Убийства“, където на стената висеше голямата карта на Темпъл Фийлдс. Плъзна пръст по хартията, проследявайки имената на улиците. Ето я. Сайтрън Лейн. Малката уличка, отклоняваща се от улицата, на която бе изчезнала Пола.

С все по-нарастваща възбуда тя затича обратно към бюрото си. Междувременно знаците „!“ и „%“ бяха разчетени като 1 и 5. Беше се справила.

Карол отпусна глава на волана и почувства болката от напрегнатите мускули да се разпростира по раменете й в поредица от спазми. Не можеше да се справи с Джен Шийлдс. Нима тази жена беше в състояние да се измъкне от всякакви уличаващи я доказателства? Очевидно беше използвала целия си професионален опит, за да си изработи съвършените обяснения и извинения за всеки аспект от престъпната си дейност. Карол беше привикнала на първоначалното перчене на заловените престъпници, но това тук излизаше извън границите на обикновената самоувереност и достигаше своеобразна, макар и деформирана, убедителност.

Но с всичко това тя би могла да се примири, ако само успееше да прибере Пола жива у дома. Но шансовете в това отношение сега не бяха по-големи, отколкото в който и да било друг момент след отвличането й.

Тя изправи уморено рамене и запали двигателя. В същия момент мобилният й телефон зазвъня.

— Карол Джордан — обади се тя с глух глас.

— Стейси е — чу се отсреща. — Струва ми се, че открих.

— Какво си открила? — Карол не смееше да повярва.

— Открих къде е Пола — в един апартамент на Сайтрън Лейн номер петнайсет, в Темпъл Фийлдс. Наемният договор е сключен на името на Карл Макензи. Наши хора са влизали там още в нощта на отвличането, но сержант Шийлдс е водела претърсването и казала, че няма нищо подозрително.

Карол почувства, че гърлото й се свива от вълнение.

— Благодаря ти, Стейси — каза тя с усилие, преди сълзите да я задавят окончателно. — Аз поемам нещата.

Изключи телефона и се обади на Мерик. Никакъв отговор. Къде, по дяволите, се беше дянал? Сега нямаше време да го търси, но хубаво щеше да го насоли, когато най-сетне се появеше. Ругаейки под нос Мерик, Карол опита с номера на Кевин. Той отговори на второто позвъняване.

— Кевин, тръгвай към Темпъл Фийлдс, Сайтрън Лейн номер петнайсет. Ще се срещнем там. Доведи цял екип. Не влизайте, повтарям, не влизайте вътре, преди да съм дошла аз. Ясно ли е?

Тя затвори телефона, включи на скорост и посегна към микрофона на радиостанцията.

— Главен инспектор Карол Джордан до централата. Пратете екип за спешна медицинска помощ на Сайтрън Лейн петнайсет, Темпъл Фийлдс. Повтарям, пратете екип за спешна медицинска помощ на Сайтрън Лейн номер петнайсет, Темпъл Фийлдс. Край.

Радиостанцията запука в отговор.

— Освен това да дойде някой с комплект клещи — допълни Карол.

— Клещи ли? — повтори операторът.

— Да, резачи — от онези, които могат да режат белезници.

Помещението се намираше на третия етаж. Както бе казала Стейси, Джен Шийлдс бе тази, която бе обявила, че в сградата зад каменния зид няма нищо подозрително. Но дори да не бе успяла да уреди тя да ръководи претърсването там, би било лесно за полицаите да не забележат съществуванието му в бързината. По някое време някой от обитателите беше поставил на входа двойна врата. Когато се отвореше вратата на стълбищната площадка, отзад се виждаше недълбоко помещение, подобно на килер с прашни рафтове. Но ако се вгледаше по-внимателно, човек забелязваше скритата под един рафт ключалка и хлътналата в специална вдлъбнатина дръжка. Сградата беше от тези, чиито наематели трябваше да бъдат разпитани заедно с наемодателите. Най-много след още един ден щяха при всички положения да свържат името на Карл Макензи с жилището.

Кевин Матюс и Сам Еванс се хвърлиха с все сили върху вътрешната врата. Тя рухна и се превърна в купчина трески и прах. Карол си проправи път и влезе първа. Сърцето й се беше качило в гърлото. Първоначално й се стори, че е много късно. Пола лежеше напълно неподвижно, със затворени очи. Стаята беше вмирисана на пот и урина.

— Махнете белезниците! — нареди Карол и дръпна чаршафа за единия край, освобождавайки го достатъчно, за да прикрие голотата на Пола. Еванс притича покрай нея с клещи в ръце и изпъшка:

— Господи, Пола! — докато режеше веригата на белезниците.

В стаята нахлуха хората от екипа за спешна помощ, и веднага помолиха да им бъде освободено място, за да си вършат работата. Карол се наведе над Пола и я погали по главата. Кожата й беше гореща от високата температура. Сърцето на Карол подскочи от облекчение. Тя отстъпи назад, за да остави лекарите да си вършат работата, точно в момента, когато Еванс успя да среже последната верига.

— Как е тя? — попита тревожно Карол, когато започна прегледът.

— Жива е, но е много слаба — каза един от екипа, без да откъсва поглед от Пола.

— Да не сте посмели да я изпуснете — каза Карол и тръгна към площадката. Там извади телефона си и набра номера на Тони. Той отговори още при първото иззвъняване.

— Тони, намерихме я. Открихме Пола.

— Жива ли е?

— Да. Жива е.

— Слава Богу — въздъхна той.

Когато изключи телефона, Карол установи, че е заобиколена от изпаднали във възторг следователи, които си честитяха взаимно успеха. Възторгът беше всеобщ, така че никой, дори самата Карол, не забеляза, че някой липсва. Вдигаха толкова шум, че насмалко щяха да не чуят звъна на мобилния й телефон. Тя влезе обратно в стаята, където санитарите прехвърляха Пола на носилка, за да чува по-добре.

Гласът от другата страна й беше непознат.

— Търся главен инспектор Джордан.

— Да, на телефона. С кого разговарям?

— Обажда се инспектор Макгрегър. От Акмелвик.

Говореше сухо и мрачно.

— Да не би да сте заловили Ник Сандърс?

Карол не смееше да се надява, но не можеше да си представи друг повод, по който човек с чина на Макгрегър би се озовал в онова затънтено селце посред нощ, освен арестуването на сериозен престъпник. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Бяха открили Пола, бяха арестували Джен Шийлдс, а сега бяха заловили и човека, измъчвал и убил Тим Голдинг и Гай Льофевр.

Настана кратко мълчание. После инспектор Макгрегър заговори отново, с все същата подчертана въздържаност.

— Да, арестувахме Сандърс.

— Някакъв проблем ли има? — попита тя, отстъпвайки встрани, за да могат санитарите да излязат с носилката. Когато минаваха покрай Карол, тя протегна ръка и погали леко ръката на Пола.

— Главен инспектор Джордан — поде отново Макгрегър, — числи ли се към вашия екип някой си инспектор Мерик?

Ужасно подозрение проблесна в мислите на Карол.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Вижте, наистина съжалявам. Но няма лесен начин да съобщиш подобно нещо. Инспектор Мерик е мъртъв, госпожо.

Краката отказаха да носят Карол, тя се свлече неусетно край стената и се отпусна на пода. Не беше в състояние да осмисли и това след всичко, което се беше случило през изминалите няколко часа.

— Не — прошепна тя. — Не е възможно. Той трябва да е тук някъде. Отиде да спи. В някакъв мотел. Не е възможно.

— Опасявам се, че няма място за съмнение, госпожо. Снимката на картата, която носи със себе си, е на същия човек. По всичко личи, че се е промъквал да огледа местността, и е причаквал Сандърс. Сборичкали се и Сандърс го ударил зле по главата. Утре сутринта сигурно ще знаем повече. Наистина много, много съжалявам, госпожо Джордан.

Карол затвори телефона и го пусна обратно в джоба си. Скри лице в ръцете си, после си наложи да се изправи на крака. После щеше да има време да скърби. Но сега трябваше да изпълни дълга си.

Тръгна бавно към вратата, пристъпвайки внимателно като пиян човек. Пое си дълбоко, треперливо дъх и заговори толкова високо, колкото можеше.

— Имам лоши новини — започна тя.

Тони продължаваше да се взира през огледалния прозорец. Знаеше, че трябва да се радва на новината, че Пола е освободена, но единственото, което изпитваше, бе горчивината от поражението. Най-сетне бе срещнал равностоен противник — престъпник, който устояваше на опитите да проникне в съзнанието му, и то видимо без никакво усилие. Техниките, които Джен бе развила, за да контролира мислите на другите, бяха развили у нея и забележителна способност да контролира собствените си реакции. Може би времето щеше да помогне да разбият защитата й, но Тони съзнаваше, че няма да разполага с време. Ако случаят изобщо стигнеше до съда, Джен щеше да бъде очарователна, щеше да вдъхва доверие — и най-вероятно щеше да бъде оправдана. Ако не успееше да убеди съдебните заседатели, би свършила в психиатрична лечебница за престъпници, но със сигурност не на място, където работеше той.

Разбира се, фактът, че Пола оцеля, беше голяма утеха. От чисто човешка гледна точка това беше възможно най-добрата развръзка. Но въпреки това той не можеше да потисне надигащото се отчаяние, докато наблюдаваше спокойната и самодоволна Джен Шийлдс.

Нямаше представа колко време беше седял в стаята, когато на вратата се почука. Тони прекоси стаята и отвори. Един униформен полицай застана неуверено на прага.

— Съжалявам, че ви безпокоя, доктор Хил. Но това току-що пристигна за вас — той подаде на Тони малък кафяв плик. — Един от санитарите от „Брадфийлд Мур“ го донесе.

— Благодаря — каза Тони. Затвори вратата и се зае да оглежда плика. Името му беше написано с големи, разкривени букви отгоре. Не познаваше почерка. Отвори плика и измъкна един-единствен лист евтина, тънка хартия за писма. Целият лист беше изпълнен със същите разкривени печатни букви. Отдолу се виждаше несръчен подпис: ДЕРЕК ТАЙЛЪР.

Тони не можеше да повярва на очите си.

Рядко се среща нещо по-трогателно от тържественото погребение на служител в полицията. Десетки униформени полицаи и офицери, семейството и приятелите, още зашеметени от скръбта и повлечени от вълната на официалното сбогуване с покойния, заедно с цялата тържественост, на която е способна англиканската църква. Карол стоеше, заобиколена от всичките си подчинени, вперила очи пред себе си, вирнала брадичка, с униформената фуражка под мишница. Джон Брандън прочете прощалното слово, написано от нея в памет на Дон Мерик, докато синовете му стояха вкопчени в майка си — единственото познато за тях нещо в тази необичайна сцена.

Тони стоеше малко по-настрани. Очите му почти не се отделяха от Карол, а до него се беше изправила Пола, цялата напрегната, с очи, дълбоко хлътнали в орбитите. Когато бе показал писмото на Дерек Тайлър на Карол, тя връхлетя като фурия върху сградата, където Тайлър бе държал малък партерен апартамент. Цялата й скръб и гняв заради смъртта на Дон Мерик се превърнаха в ожесточена решимост да събере всички необходими улики, за да не може Джен Шийлдс да се измъкне.

Записите бяха още там — три етажа по-нагоре, натикани между резервоара и една стена на покрива. Ужасяващото им послание беше безспорно и необоримо. Единственият човек, който отказваше да осъзнае това, беше Джен Шийлдс. Но това нямаше значение. Нямаше съдебни заседатели, които биха я оправдали при това положение. Тони почувства искрено съжаление към персонала на затвора, където тя щеше да излежава присъдата си.

Изминалите няколко седмици бяха огнено кръщение за Карол, мислеше той. Имаше моменти, когато му се струваше, че тя няма да се справи. Но тя доказа, че не е бил прав, и за първи път Тони беше доволен, че е сгрешил.

Брандън завърши четенето на прощалното слово и наведе глава. Двайсет и един салюта отекнаха над гробището. Карол извърна глава и срещна погледа на Тони. Двамата си кимнаха леко, едва забележимо. Учудващо е, каза си Тони, от колко малко се нуждаем всъщност, за да оцелеем.