Цитаделата на аутарха

14. Манеа

Вечерта всички обсъждаха разказа на Фойла и този път аз предложих да отложа решението си. Всъщност у мен се беше изградил един особен ужас от произнасянето на присъди — може би това бе остатък от обучението ми от палачи, които учат чираците си още от деца, че трябва да изпълняват точно нарежданията на съдиите, които (за разлика от тях самите) са назначени от властите на Общността.

Освен това, едно друго нещо не ми даваше мира. Надявах се вечерята да бъде донесена от Ава, но когато това не стана, все пак станах от леглото, облякох се и се измъкнах в сгъстяващия се здрач.

Изненадах се — много приятно, — когато открих, че краката ми са възстановили силата си. Треската бе отшумяла, но въпреки това бях свикнал да мисля за себе си като за болен (по същия начин, както преди се мислех за здрав) и лежах, без да се оплаквам. Няма съмнение, че мнозина от онези, които ходят нагоре-надолу и вършат работата си, умират, но са в неведение за това, а много други, които по цял ден не стават от леглата, са всъщност по-здрави от онези, които им носят храната и ги мият.

Докато крачех по криволичещата пътека между палатките, се мъчех да си припомня кога друг път съм се чувствал толкова добре. Не беше в планините или при езерото — трудностите, които преживях там, постепенно ме бяха отслабвали, докато накрая не се бях разболял. Не и по време на бягството ми от Тракс — тогава бях изтощен от задълженията си на ликтор. Не и когато пристигнах там — двамата с Доркас бяхме преминали през лишения в дивата провинция, които бяха почти толкова сурови, колкото и онези, с които трябваше да се справям самичък в планините. Дори не и когато бях в Дома на Абсолюта (този период ми се струваше толкова отдалечен, колкото и времето на управлението на Имар), защото тогава още страдах от последствията от алзабото и поглъщането на мъртвите спомени на Текла.

Най-накрая се сетих. Чувствах се така, както в онази незабравима сутрин, когато двамата с Аджиа тръгнахме към Ботаническите градини — първата сутрин, след като напуснах Цитаделата. Именно тогава се бях сдобил с Нокътя, макар и да не го знаех. За първи път се замислих дали той не е и проклятие, също както и благословия. Или може би всички тези изминали месеци са ми били нужни, за да се възстановя напълно от раната от аверна, която получих вечерта на същия онзи ден. Извадих Нокътя и се загледах в сребристите му проблясъци. Когато вдигнах очи, видях алените светлини на параклиса на Пелерините.

Чувах монотонното припяване и разбрах, че ще мине известно време преди параклисът да се опразни. Въпреки това продължих напред и най-сетне се промъкнах през вратата и се настаних на едно място в дъното. Няма да ви разкажа нищо за литургията на Пелерините. Подобни неща не могат да се опишат, а дори и да могат, изобщо не е редно да се прави. Гилдията, наречена орден на Търсещите истина и покаяние, към която едно време принадлежах и аз, има свои собствени церемонии, една от които описах с известни подробности на друго място. Разбира се, тези церемонии са специфични, както може би и церемониите на Пелерините, макар да не е изключено навремето всички да са били едни и същи.

Като страничен наблюдател мога да отбележа, че техните са по-хубави от нашите, но не са така театрални и затова в крайна сметка не са тъй въздействащи. Костюмите на участниците бяха древни — сигурен съм в това — и поразителни. В припяванията имаше странна привлекателност, каквато не бях срещал в друга музика. Нашите церемонии целяха предимно да възвеличат ролята на гилдията в очите на младите й членове. Може би церемониите на Пелерините имаха сходна функция. Ако ли не, тогава се стремяха да привлекат специалното внимание на Всевиждащия — а дали успяват, не мога да кажа. Във всеки случай орденът не се ползваше със специално покровителство.

Когато церемонията свърши и облечените в алено жрици започнаха да излизат, склоних глава и се престорих на потънал в дълбока молитва. Много скоро открих, че преструвката ми се превръща в нещо истинско. Продължавах да усещам коленичилото си тяло, но само като някакъв второстепенен товар. Умът ми бродеше в звездната пустош, далеч от Ърт и далеч от архипелага от световете му. Имах чувството, че онова, към което се обръщам, се намира още по-далеч — сякаш бях стигнал до края на вселената и сега крещях през стените й към някой, който чака от другата страна.

Казах „крещя“, но може би думата не е подходяща. По-скоро шепнех, може би както Барнох, зазидан в дома си, е шепнел през някоя пукнатина на минувачите. Разказвах за това какъв бях, когато носех дрипава риза и гледах животните и птиците през тесния прозорец на мавзолея, и какъв станах после. Говорех също не за Водалус и борбата му срещу Самодържеца, а за мотивите, които му приписвах поради глупостта си. Не се заблуждавах с мисълта, че ми е съдено да водя милиони след себе си. Молех само да мога да водя самия себе си. И докато го правех, сякаш виждах все по-ясно през цепнатината на вселената, че зад нея има друга вселена, къпеща се в златна светлина, където моят слушател стоеше на колене и ме слушаше. Онова, което изглеждаше като пукнатина в света, се разшири и различих лице, скръстени ръце и отвор, подобен на тунел, продължаващ дълбоко в човешката глава, която за миг изглеждаше по-голяма от главата на Тифон, издялана в планината. Шепнех в собственото си ухо и когато разбрах това, полетях в него като пчела и се изправих.

Вече нямаше никой и във въздуха, пропит с миризмата на тамян, увисна пълна тишина. Пред мен се извисяваше олтарът — скромен в сравнение с онзи, който унищожихме двамата с Аджиа, но чудно красив със своите светлини, с изчистените си линии и панелите от слънчев камък и лазулит.

Пристъпих напред и коленичих пред него. Нямах нужда от книжници, които да ми кажат, че и сега не се съм се приближил към Теологуменона. Но въпреки това ми се струваше, че е наблизо, и успях да извадя Нокътя — нещо, което се страхувах, че няма да е по силите ми. Избирайки думите само в ума си, се обърнах към него. „Носих те през множество планини, през реки и пампаси. Ти даде живот на Текла вътре в мен. Ти възкреси Доркас и върна в света Йонас. Не се оплаквам от теб, но ти със сигурност имаш много оплаквания от мен. Но едно от тях не съм заслужил. Никой не може да каже за мен, че не съм направил всичко по силите си, за да премахна бедата, която причиних.“

Знаех, че Нокътя просто ще се затрие, ако го оставя върху олтара. Качих се на подиума и затърсих в облицовката му място, където да мога да го скрия сигурно и за дълго. Накрая открих, че олтарният камък се държи отдолу с помощта на четири скоби, които сигурно никой не бе докосвал, откакто са го съградили, и които изглеждаха така, сякаш ще останат там, докато съществува самият олтар. Ръцете ми са силни и успях да освободя скобите, а не вярвам повечето мъже да се справят с подобна задача. Под камъка дървото бе издълбано с длето, така че олтарът да се крепи само на четирите си краища и да не се клати — това беше повече, отколкото се надявах. С помощта на бръснача на Йонас изрязах малко квадратно парче от края на износения си плащ на гилдията. Завих Нокътя в него, поставих го под камъка и затегнах отново скобите, като си разкървавих пръстите от усилията си да се уверя, че няма отново да се разхлабят поради някаква случайност.

Докато се отдалечавах от олтара, изпитах дълбока тъга, но не бях успял да измина и половината път към изхода, когато ме обхвана дива радост. Бях свободен от бремето на живота и смъртта. Сега отново бях просто човек и това ме побъркваше от удоволствие. Чувствах се така, както се чувствах като дете, когато дългите уроци при учителя Малрубиус най-сетне свършваха и бях свободен да си играя в Стария двор или да пропълзя през дупката в стената и да тичам сред дърветата и мавзолеите на нашия некропол. Бях изпаднал в немилост, изгонен и бездомен, без приятели и пари, а току-що се бях отказал и от най-ценния предмет на света, който в крайна сметка може би е и единственият наистина ценен предмет. Но въпреки всичко знаех, че всичко ще е наред. Бях се спуснал до самото дъно на съществуването, бях го почувствал с ръцете си и знаех, че това е дъното и че оттук нататък мога да вървя единствено нагоре. Загърнах се в плаща си, както го правех, когато бях актьор — защото знаех, че съм актьор, а не палач, макар и да съм бил палач. Подскачах весело като планинска коза, защото знаех, че съм дете и че никой човек не може да бъде човек, ако не е дете.

Навън ми се стори, че прохладният свеж въздух е създаден специално за мен — нещо ново, различно от древната атмосфера на Ърт. Къпех се в него, като отначало разтворих плаща си, след това вдигнах ръце към звездите и напълних дробовете си с него, сякаш бях новородено, което за малко не се е удавило в околоплодните си води.

Всичко това отне много по-малко време, отколкото го описвам тук, и вече се готвех да тръгна обратно към палатката си, когато забелязах една мълчалива фигура — наблюдаваше ме от сянката на една палатка малко по-нататък. Откакто двамата с момчето се измъкнахме от сляпо търсещото чудовище, което бе унищожило селото на магьосниците, непрекъснато се страхувах, че някой от слугите на Хетор отново ще тръгне по следите ми. Тъкмо щях да побягна, когато фигурата пристъпи напред и в лунната светлина видях, че е Пелерина.

— Почакай — каза ми тя. — Опасявам се, че май те изплаших.

Лицето й бе гладко и овално и изглеждаше почти безполово. Беше млада, макар и не колкото Ава, и с цели две глави по-висока от нея — истинска ликуваща, същата като Текла.

— Когато дълго се натъкваш на опасности… — започнах аз.

— Разбирам. Нищо не зная за войната, но съм виждала мнозина мъже и жени, които са се сблъсквали с нея.

— Какво мога да направя за теб, шателена?

— Първо трябва да разбера дали си се оправил. Как си?

— Добре съм — казах аз. — Утре си тръгвам.

— Значи си влязъл в параклиса, за да благодариш за оздравяването си.

Поколебах се.

— Имах много причини, шателена. Тази беше една от тях.

— Мога ли да те изпратя?

— Разбира се, шателена.

Чувал съм да казват, че високата жена изглежда по-висока от всеки мъж. Може би е вярно. Тази жена бе много по-ниска от Баландерс, но докато крачех до нея, се чувствах почти джудже. Спомних си също как Текла се навеждаше, когато се прегръщахме, и как целувах гърдите й.

Повървяхме известно време и Пелерината първа наруши мълчанието.

— Много добре крачиш. Краката ти са дълги и мисля, че са изминали доста левги. Не си ли кавалерист?

— Яздил съм, но не в кавалерията. Дойдох през планините пеша, ако имаш предвид това, шателена.

— Това е добре, защото не разполагам с кон за теб. Но май не се представих. Аз съм Манеа, наставница на послушниците на нашия орден. Домницелата ни отсъства, затова временно аз отговарям за хората тук.

— Аз съм Севериън от Несус, странник. Бих искал да мога да ти дам хиляда хрисоза, за да ти помогна да продължиш благородното си дело, но мога единствено да ти благодаря за добротата, която намерих тук.

— Когато споменах кон, Севериън от Несус, аз нито смятах да ти го продам, нито да ти го подаря в надеждата, че така ще заслужа твоята благодарност. Ако досега не сме я заслужили, няма кога друг път.

— Както казах, благодарен съм ви — отговорих аз. — Казах също, че няма да се задържа тук и да злоупотребявам с нея.

— Не съм си и помисляла, че ще го направиш — каза Манеа. — Тази сутрин една от послушниците ми каза, че един от болните е ходил заедно с нея в параклиса преди две вечери, и ми го описа. Тази вечер, когато ти остана след другите, разбрах, че ти си този човек. Разбираш ли, имам една задача, но няма кой да я изпълни. В по-спокойни времена бих изпратила роби, но те са обучени да се грижат за болните, а ние и така се нуждаем от още помощници. Но нали е казано „Той праща на просяка тояга, а на ловеца — копие“.

— Не искам да те засегна, шателена, но предполагам, че ако ми се доверяваш само затова, че съм влязъл в параклиса ви, може и да си сгрешила в преценката си. Откъде знаеш, че не съм влязъл, за да открадна някой скъпоценен камък от олтара?

— Искаш да кажеш, че крадците и лъжците се молят често. С благословията на Помирителя, така е. Повярвай ми, Севериън, страннико от Несус, никой друг не прави така — нито от хората в ордена, нито извън него. Но ти в никакъв случай не си ме засегнал. Ние не разполагаме и с половината от властта, за която предполагат невежите. Но все пак онези, които ни смятат за съвсем безсилни, са още по-невежи. Ще изпълниш ли заръката ми? Ще ти дам открит лист, за да не те арестуват като дезертьор.

— Стига тази заръка да е по силите ми, шателена.

Тя постави ръка на рамото ми. Това бе първото й докосване до мен и почувствах слаб шок, сякаш неочаквано ме бе закачило крило на птица.

— На двадесет левги оттук живее един мъдър и свят отшелник. Досега той бе в безопасност, но цялото лято Самодържецът е принуден да отстъпва и скоро ужасът на войната ще се стовари и върху онова място. Някой трябва да отиде при него и да го убеди да дойде при нас — или ако не успее да го убеди, да го докара насила. Вярвам, че Помирителя сам те е посочил като подходящ пратеник. Можеш ли да се справиш?

— Не съм дипломат — отвърнах аз. — Но колкото до останалата работа, чистосърдечно мога да призная, че съм преминал продължително обучение.