Цитаделата на аутарха

15. Последен дом

Манеа ми даде една груба карта, показваща убежището на отшелника, и подчерта, че ако се отклоня дори малко от начертания маршрут, е почти сигурно, че няма да успея да го открия.

Не мога да кажа в каква посока от лазарета се намираше килията. Разстоянията, отбелязани на картата, бяха в съответствие с трудността на пътя, а завоите бяха нагласени според големината на хартията. Отначало тръгнах на изток, но скоро забелязах, че пътят завива на север, а после — на запад през тесен каньон, прорязан от буен поток, и накрая — на юг.

В началото на пътуването срещах много войници — веднъж попаднах на две колони от двете страни на пътя, а между тях мулета носеха ранените. Спираха ме на два пъти, но всеки път продължавах нататък с помощта на открития лист. Беше написан на кремав пергамент — един от най-добрите, които съм виждал, подпечатан със златния печат на ордена, изобразяващ нартекс. На него пишеше:

Щом обаче навлязох в тесния каньон, сякаш всички армии на света изчезнаха. Вече не срещах войници, а бурният поток заглушаваше далечните гърмежи на сакарите и кулверините на Самодържеца — ако изобщо можеха да се чуят на това място.

Бях изслушал описанието на дома на отшелника, а то на свой ред бе подсилено със скица върху картата, която носех. Освен това ми бяха казали, че ще са ми необходими два дни, за да го стигна. Ето защо бях доста учуден, когато при залез-слънце вдигнах поглед и видях постройката, кацнала на върха на скалата, извисяваща се над главата ми.

Не можеше да има никаква грешка. Скицата на Манеа беше предала съвършено високия островръх покрив, лек като въздуха и същевременно солиден. В един малък прозорец вече светеше лампа.

В планините се бях катерил по много скали. Някои бяха много по-високи от тази, други (поне на пръв поглед) — много по-стръмни. Нямах никакво намерение да лагерувам сред камъните и още щом зърнах къщата на отшелника, реших, че тази нощ ще преспя в нея.

Първата третина от изкачването бе лесна. Катерех се по скалата като котка и бях изминал повече от половината път преди слънцето да залезе.

Винаги съм имал добро нощно зрение. Казах си, че луната скоро ще изгрее, и продължих. Тук обаче грешах. Старата луна беше изчезнала, докато бях лежал в лазарета, а новата щеше да се роди след няколко дни. Звездите осигуряваха малко светлина, макар че от време на време биваха закривани от забързани облаци. Но тази светлина беше по-измамна и изглежда, щеше да е по-добре, ако изобщо я нямаше. Спомних си как Аджиа и убийците й ме очакваха да се появя от подземията на маймуночовеците. Кожата на гърба ми настръхна в очакване на святкащите стрели на арбалетите.

Скоро се изправих пред още по-голяма неприятност — изгубих усещането си за равновесие. Не искам да кажа, че главата ми се замая напълно. Най-общо имах представа, че „долу“ е натам, където се намират краката ми, а „горе“ — там, където са звездите, но по-точен не можех да бъда и затова можех да преценя само приблизително колко мога да се протегна, за да напипам поредната опора.

Точно когато нещата изглеждаха най-зле, забързаните облаци затегнаха редиците си и се оказах в пълна тъмнина. Понякога ми се струваше, че скалата е станала по-полегата и почти мога да застана изправен и да ходя по нея. Друг път изпитвах чувството, че наклонът й става обратен и трябваше да се притискам в нея с всички сили, за да не падна. Често бях съвсем сигурен, че изобщо не се катеря, а само изминавам дълги разстояния наляво и надясно. А веднъж открих, че почти съм успял да се озова с главата надолу.

Най-накрая се добрах до една издатина и реших да остана там, докато отново не стане светло. Увих се в плаща си, легнах и преместих тялото си така, че гърбът ми плътно да се опира в скалата. Не усетих никакво съпротивление. Преместих се още малко и пак не усетих нищо. Уплаших се при мисълта, че чувството ми за посока ме е напуснало също както чувството за равновесие и по някакъв начин съм се обърнал така, че се приближавам към края на издатината. След като напипах скалата и от двете страни на тялото си, се превъртях по гръб и разперих ръце.

Тогава избухна жълто-зелена светлина, която освети облаците отдолу. Някъде недалеч бомбарда бе изстреляла смъртоносния си товар и на това болезнено ярко осветление открих, че се намирам на върха на скалата, но къщата, която бях видял отдолу, я нямаше никаква. Лежах на голата скала и усетих как по лицето ми падат първите капки на наближаващия дъжд.

На сутринта, замръзнал и окаян, изядох част от храната, която бях взел със себе си от лазарета, и продължих надолу по другата страна на високия хълм, част от който беше и скалата. Склонът тук бе по-полегат и възнамерявах да заобиколя хълма, докато не изляза отново в тясната долина, отбелязана на картата ми.

Не успях. Не че пътят пред мен бе блокиран, но след дълго ходене, когато уж се озовах на мястото, което си бях набелязал, открих, че се намирам на съвсем друго място — долината тук не бе така дълбока, а потокът бе станал по-широк. След няколко стражи, прекарани в мъчене да се ориентирам, най-после открих мястото, от което (както ми се бе сторило) бях забелязал къщата на отшелника. Няма смисъл да казвам, че къщата я нямаше, а скалата изглеждаше съвсем не толкова висока и стръмна, колкото си я спомнях.

Извадих отново картата и докато я изучавах, за пръв път забелязах, че под скицата на къщата Манеа бе написала „Последен дом“. Буквите бяха толкова изящни, че не можех да повярвам, че са написани от същата писалка, която бях видял в ръката й. Поради някаква причина думите и къщата на върха на скалата ми напомняха за онази къща, която двамата с Аджиа бяхме открили в Градината на джунглата и където видяхме двама съпрузи, които седяха и слушаха един гол мъж на име Исангома. Аджиа, която доста добре се ориентираше в Ботаническите градини, тогава ми беше обяснила, че ако се обърна по пътеката и се опитам да се върна при колибата, няма да успея да я намеря. Докато си мислех за онзи случай, открих, че сега не й вярвам, макар че тогава приех думите й за чиста монета. Разбира се, може би моята недоверчивост бе само реакция срещу коварството й, примери, за което бях срещал много пъти оттогава. Или може би по онова време бях просто по-наивен — беше минал по-малко от ден, откакто бях напуснал Цитаделата и майчинските грижи на гилдията. Но сега ми се струваше, че може би тогава съм й повярвал, защото го бях видял със собствените си очи, а личният поглед и запознаването ми с онези хора сами по себе си бяха достатъчно убедителни.

Смята се, че Ботаническите градини са дело на отец Инир. Може би част от онова знание, което му е било достъпно, бе достояние и на отшелника? Отец Инир бе построил също така една тайна стая в Дома на Абсолюта, която изглеждаше като картина. Бях я открил съвсем случайно, просто защото следвах указанията на стария чистач на картините, който явно бе искал да я открия. А сега не следвах инструкциите на Манеа.

Върнах се по целия път нагоре по полегатия склон на хълма. Стръмната скала се спускаше надолу пред мен, а в подножието й течеше бурният поток и изпълваше тясната клисура с песента си. Положението на слънцето ми показваше, че разполагам най-много с две стражи светлина, но много по-лесно беше да се спускаш от скалата на светло, отколкото да се катериш по нея през нощта. Бях долу за по-малко от стража и стоях в тясната клисура, която бях напуснал предишната вечер. Не виждах никаква лампа от никой прозорец, но Последния дом си стоеше пак там, където беше и преди, там, където бях стигнал със собствените си крака. Поклатих глава, обърнах му гръб и използвах оставащата светлина, за да разчета картата, която ми бе начертала Манеа.

Преди да продължа нататък бих желал да заявя съвсем ясно, че в никакъв случай не бях сигурен, че в онова, което описах, има нещо свръхестествено. Видях Последния дом два пъти, но и в двата случая на сходно осветление — първо в края на здрача, а после — в началото му. Напълно възможно бе видяното от мен да е просто игра на струпаните скали и на сенките, а осветеният прозорец — някоя самотна звезда.

Що се касае до изчезването на тясната клисура, когато се опитвах да отида до нея от другата страна, няма нито едно географско явление, което да се изгубва по-лесно от погледа, отколкото подобен тесен склон. Тя може да се скрие и в най-малката неравност на релефа. За да се предпазят от мародерите, някои от автохтонните жители на пампасите строят селата си по същия начин — отначало изкопават яма, дъното на която може да се достигне по рампа, а след това изкопават жилищата и оборите си в стените й. Веднага щом изкопаната пръст се покрие с трева — а това става много бързо след зимните дъждове, — човек може да мине на десетина крачки от подобно място, без изобщо да заподозре за съществуването му.

Но макар и да бе възможно да съм се заблудил толкова, не ми се вярва особено. Учителят Палемон обичаше да казва, че свръхестественото съществува, за да не се чувстваме унизени, че се страхуваме от нощния вятър. Но все пак предпочитам да си мисля, че около онази къща имаше нещо наистина необикновено. Сега вярвам в това по-силно, отколкото тогава.

Както и да е, нататък следвах стриктно картата и по-малко от две стражи, след като бе паднала нощта, се озовах на пътеката, която се изкачваше към вратата на Последния дом, който стоеше на ръба на точно такава скала, каквато си спомнях. Както бе казала Манеа, пътуването ми отне точно два дни.