Цитаделата на аутарха

22. Битката

Отначало ги забелязах като разпилени цветни точки в отсрещния край на широката долина — бойци, които се движеха и се смесваха хаотично, като мехурчета, танцуващи на повърхността на халба със сайдер. Препускахме през една горичка, чиито бели клони без листа приличаха на живи кости, счупени при ставите. Колоната ни бе станала много по-голяма — към нея се бяха присъединили и останалите нередовни контарии. Попаднахме под противников огън, който повече или по-малко целеше да ни забави — и успя за около половин стража. Имаше ранени (един, недалеч от мен, доста тежко), паднаха няколко убити. Ранените сами се грижеха за себе си и си помагаха — дори и да имахме медицинска помощ, тя беше прекалено назад, за да си помисля за нея.

От време на време минавахме покрай трупове сред дърветата. Обикновено бяха на групи от по двама-трима, но се срещаха и отделни тела. Видях един, който се беше изхитрил, докато умира, да закачи яката на куртката си за шрапнел, стърчащ от едно разбито стебло. Порази ме ужасът на неговото положение — беше мъртъв, но не можеше да получи покой. Тогава си помислих, че такава е и участта на всички тези хиляди дървета, които са били убити, но не са успели да паднат.

Приблизително в същото време, когато забелязах врага, осъзнах, че от двете ни страни се придвижват още наши части. Отдясно имаше кавалерия, смесена с пехота — конниците бяха без шлемове и голи до кръста, само с навити синьо-червени одеяла през бронзовите гърди. Помислих си, че конете им са по-добри от нашите. Носеха пики, не много по-дълги от дължината на човек; повечето ги държаха напряко на седлата си. Всеки носеше малък меден щит, висящ над лакътя на лявата му ръка. Нямах представа от коя част на Общността са тези хора, но по някаква причина — може би само заради дългите им коси и голите гърди — бях сигурен, че са диваци.

Дори и така да беше, пехотинците, които ги придружаваха, стояха на още по-ниско стъпало — тъмнокожи, приведени и космати. Само ги зървах през дърветата, но ми се стори, че от време на време се отпускат на четири крака. Понякога някой се хващаше за стремето на конника до себе си, както понякога правех аз, когато Йонас яздеше мерихипа си. Когато това се случваше, конниците удряха ръцете на пешаците с дръжките на оръжието си.

Пътят минаваше през един по-нисък участък от лявата ни страна. По него и от двете му страни се придвижваше войска, много по-многобройна от нашата колона, конниците диваци и техните спътници, взети заедно — батальони пелтасти с блестящи копия и големи прозрачни щитове, хобилери на буйни коне с лъкове и колчани, преметнати на гърбовете, и лековъоръжени черкаджи, чиито формации бяха същински морета от пера и знамена.

Нищо не можех да кажа за храбростта на тези странни воини, които внезапно бяха станали мои другари, но подсъзнателно реших, че тя едва ли е по-голяма от моята собствена. Огънят, на който бяхме подложени, се засили. Ответен, доколкото можех да преценя, май нямаше.

Само няколко седмици по-рано (макар че в момента ми се струваше, че е минала поне година) бих се ужасил само при мисълта, че по мен могат да стрелят с оръжие, подобно на онова, което Водалус бе използвал в онази мъглива нощ в нашия некропол, с която започнах този разказ. Мълниите, които се сипеха навсякъде около нас, караха онзи прост лъч да изглежда като детска играчка, като блестящите метални парчета, излитащи от двойния лък на стрелеца на хетмана.

Нямах представа що за устройство изстрелва тези мълнии, нито пък знаех дали те са чиста енергия, или някакви снаряди. Но когато падаха сред нас, се получаваше експлозия, удължена в нещо като жезъл. И макар че не можеха да се видят, преди да ударят, те издаваха писък във въздуха и по този звук, който продължаваше не повече от едно мигване на окото, бързо се научих да определя къде ще ударят и колко силна ще бъде детонацията. Ако не се променяше и напомняше на звука от камертон на корифей, попадението бе далеч. Но ако се усилваше бързо и звучеше като мъжки глас, преминаващ в женски, значи щеше да удари някъде съвсем наблизо. И макар че опасни бяха само най-силните звуци, при всеки взрив се разнасяха писъци, означаващи смъртта на един от нас, а понякога и на неколцина.

Препускането напред изглеждаше пълно безумие. Трябваше да се разпръснем или да се спешим и да намерим убежище между дърветата. Мисля, че дори само един от нас да го бе направил, останалите щяха да го последват. При всеки следващ удар аз самият бях готов да дам тон. Но всеки път споменът за страха, който бях показал малко по-рано, ме удържаше в седлото — сякаш умът ми бе завързан в някакъв тесен кръг. Ако останалите побегнеха, щях да ги последвам. Но никога нямаше да побягна пръв.

Неизбежното се случи и една от мълниите удари успоредно на нашата колона. Шестима войници бяха разкъсани на парчета, сякаш в телата им имаше по една малка бомба. Главата на първия се пръсна на алени парчета, същото стана с врата и раменете на втория, с гръдния кош на третия, коремите на четвъртия и петия и слабините на шестия (или може би само седлото и гърба на коня му) преди мълнията да удари земята и да вдигне гейзер от прах и камъни. Хората и животните до разкъсаните също бяха убити от силата на експлозията и летящите крайници и парчета от доспехи.

Най-трудно ми бе да сдържам жребеца си да тича в тръс, а често и по-бавно; щом не можех да избягам, искаше ми се да се втурна напред, да се включа в боя и щом ще се умира — да умра. Попадението ми даде някаква възможност да успокоя емоциите си. Махнах на Дариа да ме последва, пуснах жребеца да препусне покрай малката група оцелели, които яздеха между нас и последния войник от убитите, и се пристроих в колоната там, където бяха жертвите. Месроп вече бе там и ми се ухили.

— Добре съобразяваш. Малко вероятно е скоро отново да удари тук. — Не се опитах да го разубеждавам.

За известно време обаче той се оказа прав. След като ни удариха, вражеските артилеристи пренесоха огъня си върху диваците отдясно. Тромавите им пехотинци закрещяха и заломотиха, когато мълниите започнаха да се взривяват сред тях, а реакцията на конниците бе такава, сякаш призоваваха някакви магически сили, които да ги защитават. Често припяванията им звучаха толкова ясно, че започнах да различавам отделните думи, макар да бяха на език, който никога не бях чувал. Един дори застана прав на седлото си, като панаирен ездач по време на представление, вдигна едната си ръка към слънцето, а другата насочи напред към асцианите. Изглежда, всеки конник имаше свое собствено заклинание. И докато гледах как броят им намалява под сипещите се удари, ясно разбрах до каква степен примитивните им умове вярват в техните магии, защото оцелелите нямаха друг избор, освен да повярват, че именно те са ги спасили. Останалите пък нямаха възможност да се оплачат, че заклинанията им са ги подвели.

Макар че през повечето време напредвахме в тръс, не влязохме в боя първи. Долу в ниското черкаджите вече бяха прелетели през откритото пространство и подобно на вълна от огън се стоварваха върху едно каре пехотинци.

Смътно предполагах, че противникът разполага с много по-мощни оръжия от тези, които имахме в контариите — може би пистолети и фусили, подобни на онези на хората — зверове — и че стотина бойци с подобно въоръжение лесно биха избили всякакъв брой кавалеристи. Не се случи нищо подобно. Няколко редици на карето отстъпиха. Бях достатъчно близко, за да чуя бойните викове на конниците, далечни, но ясни, и да видя как пехотинците бягат. Някои захвърляха на земята огромни щитове, по-големи дори от щитовете на пелтастите, но блестящи с блясъка на метал. Като настъпателни оръжия имаха само някакви скосени при върховете копия с дължина не повече от три кубита — можеха да изстрелват широки ленти разсичащ пламък, но обхватът им бе малък.

Зад първото каре се появи второ, след това още едно и още едно нататък по долината.

Точно когато вече бях сигурен, че ще се притечем на помощ на черкаджите, дойде заповед да спрем. Обърнах се и видях, че диваците вече са спрели и подгонват косматите си спътници към някаква позиция по-далеч от нас.

— Блокираме! — извика Гуасахт. — Спокойно, момчета!

Погледнах Дариа, която ми отвърна със също толкова объркан поглед. Месроп посочи източния край на долината.

— Прикриваме фланга. Ако не се появи никой, днес ще си изкараме добре.

— С изключение на онези, които вече умряха — казах аз. Бомбардировката, която преди беше отслабнала, сега сякаш съвсем спря. Обгърна ни тишина, която бе почти по-страшна от пищящите снаряди.

— Така е. — Той сви рамене. Бяхме загубили една-две дузини от стотици.

Черкаджите отстъпиха под прикритието на хобилерите, които изпратиха град от стрели към предния край на шахматно подредените асциански части. Повечето сякаш отскачаха от щитовете, но някои явно се забиваха в метала, който пое пламъка от тях и се разгоря ярко, изпускайки талази бял дим.

Когато облаците стрели станаха по-редки, квадратчетата на шахматната дъска отново тръгнаха напред, като някакво механично създание. Черкаджите продължиха да отстъпват и сега се намираха зад редицата пелтасти, съвсем малко пред нас. Можех да видя съвсем ясно тъмните им лица. Бяха предимно мъже — около две хиляди, всички с бради. Но сред тях забелязах и десетина украсени със скъпоценности млади жени, седнали на позлатени седла на гърбовете на арсинойтери с великолепни сбруи.

Тези жени бяха с тъмни очи и лица като мъжете, но със сладострастните си форми и прелъстителния си вид ми напомняха за Йолента. Посочих ги на Дариа и я попитах дали знае как са въоръжени — не можех да видя никакви оръжия в ръцете им.

— Иска ти се някоя от тях, а? Или може би две? Обзалагам се, че са ти хвърлили око дори от това разстояние.

— Аз също не бих се отказал от двечки — намигна ми Месроп.

Дариа се засмя.

— Ще се бият като алрауни, ако някой от вас се опита да ги доближи. Те са свещени и неприкосновени, Дъщери на войната. Някога да си виждал отблизо животните, които яздят?

Поклатих глава.

— Лесно е да ги накараш да атакуват и нищо не може да ги спре, но винаги правят едно и също — право срещу онова, което ги е раздразнило, след това още известно разстояние нататък. Чак тогава спират и се връщат обратно.

Продължих да наблюдавам. Арсинойтерите имат два големи рога — не поставени широко като при биковете, а раздалечаващи се под същия ъгъл, който образуват показалецът и средния пръст на човек. Както не след дълго забелязах, те нападат с наведена глава, отпускайки роговете си почти до земята — точно по начина, за който спомена Дариа. Черкаджите спряха и отново атакуваха с тънките си копия и раздвоените си мечове. Далеч зад тази светкавична вълна тежко потеглиха арсинойтерите, навели сиво-черните си глави и с щръкнали опашки. Едрогърдите тъмнолики девици стояха изправени под балдахините си, стиснали здраво позлатени прътове. По начина, по който се държаха, можеше да се види, че бедрата им са пищни като вимето на дойна крава и заоблени като стволове на дървета.

Атаката им ги пренесе през вихъра на битката дълбоко — но не чак толкова — в сърцето на шахматната дъска. Асцианските пехотинци стреляха по зверовете, опитваха се да се покатерят по сивите им хълбоци и да яхнат главите им, но биваха хвърляни във въздуха. Черкаджите се хвърлиха да помагат, шахматната дъска се размеси, отстъпи и изгуби едно квадратче.

Загледан от такова разстояние, се сетих, че мисля за битката като за шахматна партия и изпитах чувството, че някъде някой се забавлява със същите мисли и несъзнателно им позволява да оформят собствения му план.

— Много са хубави — продължи да ме дразни Дариа. — Избират ги на дванадесетгодишна възраст и ги хранят само с мед и пречистени масла. Чувала съм, че са толкова нежни, че не могат да легнат на земята, без да се натъртят. Винаги ги съпровождат чували с пера, върху които спят. Ако ги изгубят, момичетата трябва да легнат в кал, която се оформя по тялото им. Евнусите, които се грижат за тях, добавят в калта греяно вино, за да спят, без да им е студено.

— Трябва да се спешим — обади се Месроп. — Животните трябва да запазят силите си.

Аз обаче исках да наблюдавам битката и затова не слязох от жребеца, макар че не след дълго двамата с Гуасахт бяхме единствените, останали в седлата.

Черкаджите отново бяха отблъснати и сега попаднаха под ударите на невидимата артилерия. Пелтастите залягаха и се закриваха с щитовете си. Нови асциански карета се появиха от гората в северния край на долината. Сякаш нямаха край. Имах чувството, че сме се изправили пред неизтощим противник.

Това усещане се засили, когато черкаджите атакуваха за трети път. Мълния удари един от арсинойтерите и го превърна заедно с красивата му ездачка в кървава каша. Сега пехотинците стреляха по жените. Сгърчи се още една, а седлото и балдахинът изчезнаха в пламъци. Каретата пехотинци напредваха, газейки тела в ярки одежди и мъртви ездитни животни.

Във войната печелещият губи с всяка следваща крачка. След като завладя позициите, шахматната дъска оголи фланга на водещото си каре към нас. За мое най-голямо учудване ни наредиха да яхнем конете, да се строим в редица и да атакуваме. Отначало тръгнахме в тръс, но след това се хвърлихме в такъв галоп под медните гърла на бойните тръби, че сякаш кожата ми щеше да се отлепи от лицето ми.

Черкаджите бяха леко въоръжени, но нашето оръжие бе още по-леко. В атаката ни обаче имаше някаква магия, по-силна и от припяванията на съюзните ни диваци. Бясната стрелба на нашите оръжия косеше редиците на противника като пшеничени класове. Ударих с камшик жребеца, за да не позволя на конника зад мен да ме задмине, и въпреки това Дариа се стрелна покрай мен. Огнените й коси се развяваха, в едната си ръка държеше контус, в другата — сабя, а бузите й бяха по-бели и от покритите с пяна хълбоци на коня й. Сега разбрах как е започнал обичаят на черкаджите и препуснах напред колкото се може по-бързо, за да не й позволя да умре, макар че Текла се смееше на тази мисъл през моите устни.

Бойните коне бягат различно от обикновените — те летят по земята, подобно на стрелите във въздуха. Само за миг огънят на асцианската пехота на половин левга разстояние израсна пред нас като стена. Миг по-късно бяхме сред тях и конете ни газеха до колене в кръв. Карето, което изглеждаше стабилно като гранит, се превърна в тълпа обезумели войници с големи щитове и остригани коси, които в желанието си да повалят някой от нас често съсичаха собствените си другари.

Сражението в най-добрия случай е глупаво нещо. Но за него трябва да се знаят някои неща и на първо място сред тях стои фактът, че числеността има значение само до време. Непосредствената схватка винаги се свежда до един човек срещу един или двама противници. Така нашите бойни коне ни даваха превъзходство — те не само бяха по-високи и по-тежки, но и хапеха и ритаха с предните си крака, а ударите на копитата им бяха по-силни, отколкото всеки човек — с изключение на Баландерс — би могъл да нанесе с боздуган.

Един изстрел удари контуса ми. Изпуснах го, но продължих да убивам — сечах наляво и надясно със сабята си и едва осъзнавах, че съм ранен в крака.

Мисля, че избих поне няколко асциани, преди да забележа, че всички изглеждат еднакво — нямаха едни и същи лица (както хората в някои наши съединения, връзките, между които в действителност са си по-близки и от тези между братя), но всяка разлика помежду им изглеждаше по-скоро случайна и съвсем дребна. Забелязах това сред пленниците, когато освободихме стоманената карета, но тогава то не се запечати в ума ми. Направи ми впечатление едва сега, в безумието на битката, и то, защото изглеждаше неразделна част от това безумие. Бясно мятащите се фигури бяха и мъжки, и женски — жените имаха малки, но провиснали гърди и бяха с половин глава по-ниски от мъжете, но друга разлика нямаше. Всички имаха огромни блестящи очи, бяха остригани почти до кожа, с измършавели от глад лица, отворени в див крясък уста и издадени зъби.

Биехме се не по-зле, но и не по-добре от черкаджите. Карето беше засегнато, но не и унищожено. Докато дадохме почивка на конете си, то се пренареди и леките полирани щитове затвориха редиците. Един копиеносец развали строя и се хвърли срещу нас, размахвайки оръжието си. Отначало си помислих, че това е просто за да ни сплаши; когато приближи (обикновеният човек тича много по-бавно от боен кон), реших, че иска да се предаде. Накрая, когато почти стигна до редиците ни, той откри огън, но бе застрелян от един от войниците. В конвулсиите пред смъртта той запрати блестящото си копие във въздуха. Помня как се премяташе в тъмносиньото небе.

— Ранен си — каза Гуасахт. — Ще можеш ли да яздиш при следващата атака?

Чувствах се силен и му го казах.

— И въпреки това по-добре го превържи този крак.

Обгорената плът се беше напукала. Течеше и кръв. Дариа, която бе без драскотина, ме превърза.

Атаката, която очаквах, така и не се състоя. Най-неочаквано (поне за мен) дойде заповед да обърнем кръгом и потеглихме на североизток през откритата местност, покрита с груба шептяща трева.

Диваците сякаш бяха изчезнали. На тяхно място, на фланга, който сега стана наш фронт, се намираше друга войскова част. Отначало ги взех за конници, яхнали кентаври — бях срещал изображения на тези същества на страниците на кафявата книга. Виждах главите и раменете на ездачите над човешките глави на животните под тях и сякаш и едните, и другите носеха оръжие. Когато приближиха, картината се оказа съвсем не толкова романтична — просто малки мъже (всъщност истински джуджета) седяха на раменете на други, много по-високи от тях.

Движехме се почти успоредно, но бавно се доближавахме. Джуджетата ни гледаха с изражение, което можеше да се определи като враждебно. Високите хора изобщо не обръщаха глави към нас. Накрая, когато колоната ни се намираше на не повече от два чейна от тяхната, спряхме и се обърнахме към тях. С ужас, какъвто не бях изпитвал дотогава, разбрах, че тези странни ездачи са асциани. Нашата маневра целеше да им попречи да ударят фланговете на пелтастите ни. Бяхме успели — сега, ако искаха да ги атакуват, трябваше първо да минат през нас. Те обаче наброяваха около пет хиляди — много повече, отколкото бихме могли да спрем.

И въпреки това не ни атакуваха. Бяхме спрели и оформихме гъста редица, стреме до стреме. Въпреки броя си, те нервно пристъпваха пред нас, сякаш се чудеха дали да не ни заобиколят отляво, после отдясно. Беше ясно обаче, че няма да могат да минат покрай нас, без част от тях да не излезе срещу ни, за да ни попречи да ги атакуваме в гръб. Ние не стреляхме, сякаш се надявахме по този начин да отложим битката.

Сега видяхме повторения на поведението на онзи копиеносец, който бе напуснал карето си. Един от високите мъже се стрелна напред. В едната си ръка държеше тънка тояга, която по-скоро приличаше на вейка, а в другата — меч от вида, който наричат „шотел“ — двуостър и много дълъг, а предната му част е извита в полукръг. Когато ни наближи, той забави ход. Забелязах, че погледът му е някак си нефокусиран. Оказа се, че всъщност е сляп. Джуджето на раменете му държеше къс извит лък с поставена върху тетивата стрела.

Когато двамата се озоваха на половин чейн от нас, Ерблон нареди на двама от нашите да ги прогонят. Преди обаче да успеят да приближат, слепецът се понесе към нас със скорост, която не отстъпваше на скоростта на боен кон, с тази разлика, че бе неестествено тих. Десетина войници стреляха и тогава видях колко трудно е да се уцели такава бързо движеща се мишена. Стрелата излетя и избухна в оранжев пламък. Един от нашите се опита да парира тоягата на слепеца, но шотелът проблесна надолу и разцепи черепа му на две.

След това от редиците им се отдели група от трима слепци с трима ездачи. Преди да ни достигнат, ги последваха още пет или шест групи. В далечния край на редицата нашият хипарх вдигна ръка. Гуасахт посочи напред, Ерблон даде сигнал за атака и звукът се поде наляво и надясно — бушуващ вик, сякаш едновременно бяха ударили огромни камбани.

Макар и да не го знаех дотогава, очевидно бе, че при сблъсък между кавалерийски части сражението бързо деградира до отделни двубои. Така стана и сега. Хвърлихме се срещу тях и макар че изгубихме двадесет или тридесет души, пробихме линията им. Обърнахме веднага, за да ги нападнем отново — и за да им попречим да атакуват пелтастите, и за да не се откъснем прекалено далеч от собствената си армия. Разбира се, те също се обърнаха срещу нас. След малко нямаше никакъв боен ред, нито пък някаква по-стройна тактика от тази всеки боец да се сражава както намери за добре.

Моята тактика се заключаваше в това да избягвам всяко джудже, което изглежда готово за стрелба, и да се опитвам да поваля онези, които са се оказали с фланг или с гръб към мен. Вършеше доста добра работа, когато имах възможност да я прилагам, но скоро открих, че макар джуджетата да бяха напълно безпомощни, ако носачите им бъдеха убити, самите слепци побесняваха без ездачите си и атакуваха всичко по пътя си с бясна енергия, така че ставаха още по-опасни.

Скоро стрелите на джуджетата и нашите контуси подпалиха тревата на много места. Задушаващият дим направи бъркотията още по-голяма. Малко преди това бях изгубил от поглед Дариа и Гуасахт, а и всички други, които познавах. През лютата сива мъгла зърнах някой на изправен на задните си крака кон да отблъсква атаките на четирима асциани. Тръгнах натам и макар че едно джудже успя да се обърне и да прати една стрела към мен (тя изсвири покрай ухото ми), налетях върху тях и чух как костите на слепеца изхрущяха под копитата на жребеца. От димящата трева зад другите двама се надигна една космата фигура и ги съсече, както пеон сече дърва — два-три удара с брадвата и слепецът рухна.

Конникът, на когото се бях притекъл на помощ, не бе от нашите войници, а един от диваците, които по-рано заемаха позиция от дясната ни страна. Беше ранен и когато видях кръвта, се сетих, че аз също имам рана. Кракът ми бе изтръпнал и силите ми почти ме бяха напуснали. Ако знаех посоката, щях да тръгна към нашите части в южния край на долината. Отпуснах поводите и шибнах коня — бях чувал, че тази животни често се връщат на мястото, където за последен път са почивали и са пили вода. Жребецът се затича и скоро галопираше. Веднъж подскочи и едва не ме изхвърли от седлото. Погледнах надолу и успях да зърна трупа на кон и мъртвия Ерблон до него; тръбата и черно-зеленото знаме лежаха на обгорената трева. Щях да обърна и да ги взема, но докато успея да спра жребеца, вече ги бях отминал и не можех да определя къде са. Отдясно през дима видях конници, тъмни и почти безформени. Далеч зад тях се тътреше някаква машина, която мяташе огън. Заприлича ми на ходеща кула.

В един момент едва ги виждах. В следващия се носеха към мен като буен порой. Не зная кои бяха тези ездачи, нито какви животни яздеха — не защото съм забравил (защото никога нищо не забравям), просто ги виждах размазано. Не ставаше дума за бой, а само за начин да остана жив. Отбих удар от някакво извито оръжие, което не бе нито меч, нито брадва; жребецът се изправи на задните си крака и видях от гърдите му, като някакъв огнен рог, да стърчи стрела. След това върху нас налетя ездач и потънахме в мрак.