Цитаделата на аутарха

35. Писмото на отец Инир

Дадоха ми покои в най-древната част на Цитаделата. Стаите бяха стояли празни от толкова време, че старият кастелан и отговорният за тях иконом предположиха, че ключовете са изгубени и с хиляди извинения и недомлъвки предложиха да разбият ключалките. Не си позволих удоволствието да погледна лицата им, но чух как ахнаха, когато произнесох простите думи, които контролираха вратите.

През онази вечер бях очарован да видя до каква степен стилът на мебелите от миналото се различава от нашия собствен. Хората от онова време нямали столове във вида, в който ги познаваме ние, а използвали вместо тях доста сложни на вид дивани. Масите им са без чекмеджета и са лишени от онази симетрия, която на нас ни се струва тъй важна. Пак по нашите стандарти, имаше твърде много тъкани и прекалено малко дърво, кожа, камък и кост. Всичко това ми се стори едновременно изтънчено и неудобно.

Въпреки това не можех да се настаня в други покои, освен в отредените за самодържците още от древността. Също толкова невъзможно бе да поискам промени в мебелировката до степен, която ще означава критично отношение към предшествениците ми. И ако мебелировката повече говореше за ума, отколкото за тялото, не по-малко удоволствие бе да открия част от съкровищата, оставени от същите тези предшественици. Имаше документи, отнасящи се до въпроси, които са отдавна забравени и невинаги разбираеми, остроумни и загадъчни механични устройства, микрокосмос, който се събуди от топлината на ръцете ми и мъничките му обитатели сякаш започнаха да растат и да заприличват на хора пред очите ми. Имаше и една лаборатория, в която се намираше прочутата „смарагдова пейка“, и много други неща, най-интересното от които бе една мандрагора в спирт.

Ретортата, в която се намираше мандрагората, бе висока около седем педи и широка около три. Самият хомункулус бе не по-висок от две педи. Когато почуках по стъклото, той обърна към мен приличащите си на мътни мъниста очи, на вид по-слепи дори и от очите на учителя Палемон. Когато устните му помръднаха, не чух никакъв звук, но веднага разбрах думата, която оформиха — и по някакъв необясним начин почувствах, че светлата течност, в която бе поставена мандрагората, се е превърнала в собствената му урина, примесена с кръв.

„Защо ме извика, Самодържецо, и наруши размишленията ми за твоя свят?“

— Мой ли е наистина? — попитах аз. — Сега зная за съществуването на седем континента, но само част от този се подчинява на свещените фрази.

„Ти си наследникът“ — каза сбръчканата твар и се извърна — не мога да определя дали това бе случайно, или преднамерено.

Отново почуках по стъклото.

— А ти какво си?

„Същество без родители, чийто живот минава, потопен в кръв.“

— Но аз бях същият! Значи двамата с теб можем да бъдем приятели, както обикновено се случва с хора със сходно минало.

„Подиграваш се.“

— Ни най-малко. Изпитвам към теб искрена симпатия и съм сигурен, че си приличаме повече, отколкото предполагаш.

Дребното същество отново обърна малкото си лице към мен.

„Иска ми се да ти повярвам, Самодържецо.“

— Говоря съвсем сериозно. Никой никога не ме е обвинявал в излишна честност и достатъчно често съм изговарял лъжи, когато съм смятал, че ще са ми от полза. Но сега съм съвсем искрен. Готов съм да сторя всичко за теб.

„Счупи стъклото.“

Поколебах се.

— Няма ли да умреш?

„Никога не съм живял. Просто ще престана да мисля. Счупи стъклото.“

— Но ти си жив.

„Аз не раста, не се движа, не отговарям на никакви дразнители, с изключение на мисли, което не може да се нарече ответна реакция. Не мога да продължа рода си, нито пък нечий друг. Счупи стъклото.“

— Ако наистина си нежив, бих могъл да намеря начин да те събудя за живот.

„Дотук с братската обич. Когато ти, Текла, бе затворена и онова момче ти донесе ножа, защо избра да умреш?“

Кръвта нахлу в лицето ми и замахнах с абаносовия жезъл, но се удържах.

— Жив или мъртъв, умът ти е проницателен. Текла е онази част от мен, която е най-податлива на гнева.

„Ако заедно със спомените й бе наследил и жлезите й, щях да се сдобия с онова, което искам.“

— Значи знаеш и това. Как можеш да знаеш толкова много, когато си сляп?

„Действията на недодяланите умове създават миниатюрни вибрации, които вълнуват течността в тази бутилка. Чувам мислите ти.“

— А аз забелязвам, че чувам твоите. Как така чувам само тях, а не и мислите на останалите?

Гледах малкото сбръчкано лице, осветено от последния слънчев лъч, проникнал през тесния прозорец. Вече не бях сигурен, че устните му се мърдат.

„Както винаги, ти чуваш единствено самия себе си. Не можеш да чуеш другите, защото умът ти непрекъснато крещи, също както бебе в кошница. Струва ми се, че си спомняш.“

— Спомням си, че преди много време бях измръзнал и гладен. Лежах по гръб, заобиколен от всички страни от кафяви стени, и чух собствените си вопли. Да, трябва да съм бил бебе. Мисля, че дори не съм бил достатъчно голям, за да мога да пълзя. Много си умен. А за какво мисля сега?

„Мислиш, че аз съм единствено подсъзнателна проява на собствената ти сила, подобно на Нокътя. Разбира се, това е самата истина. Аз бях деформиран, умрях, преди да се родя и оттогава ме държат тук в това бяло бренди. Счупи стъклото.“

— Първо искам да те разпитам.

„Братко, на вратата те очаква старец с писмо.“

Заслушах се. Беше странно, след като бях слушал единствено думите в собствената си глава, да чуя отново истински звуци — пеенето на сънените птици сред кулите и почукването на вратата.

Беше старият Рудезинд, който ме бе насочил към малката стая-картина в Дома на Абсолюта. Махнах му да влезе (за учудване на стражите), защото исках да поговоря с него и знаех, че пред него не е необходимо да се грижа за собственото си достойнство.

— Никога не съм идвал тук — каза той. — С какво мога да ти бъда полезен, Самодържецо?

— Вече си полезен дори само с присъствието си. Знаеш кои сме, нали? Позна ни на миналата ни среща.

— Ако не познавах лицето ти, Самодържецо, щях да зная много по-малко. Често го чувам. Сякаш всички говорят само за това. Как си израснал и си бил възпитан именно тук. Как са те видели тогава и тогава. Как си изглеждал и какво си им казал. Няма нито един готвач, който да не те е гощавал със сладкиши. Всички войници са ти разказвали разни истории. От известно време не съм срещал жена, която да не те е целувала и да не е закърпвала дупка в панталона ти. Имал си куче…

— Това поне е вярно — казах аз. — Наистина имахме.

— И котка, и птичка, и още някакво животинче, което крадяло ябълки. И си изкатерил всяка стена на този дворец, и си скачал от тях, или си се спускал с въже, или пък си се криел и си твърдял, че си скочил. Ти си всяко момче, което някога е стъпвало тук, и за теб разказват истории, случили се в действителност на хора, които бяха старци по времето, когато аз бях момче, както и на самия мен преди седемдесет години.

— Вече разбрахме, че лицето на Самодържеца винаги е скрито зад маската, която му създават хората. Няма съмнение, че това е добро. Не можеш да се възгордееш прекалено много, ако знаеш колко различен си всъщност от нещото, на което те се кланят. Но искаме да ни разкажеш за себе си. Старият Самодържец ни каза, че ти си бдял над него, а сега знаем, че си слуга на отец Инир.

— Така е — каза старецът. — Имам тази чест и нося писмо от него.

И ми подаде един малък и леко изцапан плик.

— А ние сме господар на отец Инир.

Той тромаво се поклони.

— Зная, Самодържецо.

— В такъв случай ти нареждаме да седнеш и да отдъхнеш. Имаме въпроси към теб и не желаем човек на твоята възраст да стои прав. Когато бяхме онова момче, за което всички разказват, или може би малко по-големи, ти ни показа пътя към библиотеката на учителя Ултан. Защо го направи?

— Във всеки случай, не защото съм знаел нещо, което другите не са знаели. Нито пък защото господарят ми бе наредил тъй, ако за това си мислиш. Няма ли да прочетеш писмото?

— По-късно. След като получим честен и кратък отговор.

Старецът наведе глава и дръпна рядката си брада. Видях как на сухата кожа на лицето му се появиха мънички бръчки, които сякаш продължаваха белите косъмчета на брадата му.

— Самодържецо, ти предполагаш, че още тогава съм се досетил нещо. Някои може и да са се досетили наистина. Може би господарят ми, не зная. — Сълзящите му очи се вдигнаха към мен, след което той отново сведе поглед. — Ти беше млад, изглеждаше обещаващо момче и затова исках да разбереш.

— Какво?

— Аз съм стар. Още тогава бях стар. Оттогава ти порасна. Виждам го в лицето ти. Аз едва ли съм остарял повече, защото този срок не е нищо за мен. Ако пресметнеш само времето, което съм прекарал в изкачване и спускане по стълбите, то ще се окаже по-дълго. Исках да разбереш колко други е имало преди теб. Че хиляди и хиляди са живели и умирали много преди твоето раждане, и някои от тях са били по-добри от теб. Искам да кажа — в сравнение с онова, което беше тогава. Би помислил, че всеки, който се е родил и израснал в Цитаделата, знае тази истина едва ли не от раждането си, но това не е така. Те непрекъснато са там, но така и си остават в неведение. Но посещението на библиотеката на учителя Ултан отваря очите на по-умните.

— Ти си адвокат на мъртвите.

— Да — кимна старецът. — Хората говорят, че трябва да бъдат справедливи към един или друг, но никога не съм чувал за подобно отношение към тях. Ние вземаме всичко тяхно, в което няма нищо лошо. И най-често плюем на мнението им, което, предполагам, също си е в реда на нещата. Но от време на време трябва да си спомняме колко голяма част от онова, което имаме, е тяхно. Така че докато все още съм на този свят, трябва да кажа някоя добра дума за мъртвите. А сега, Самодържецо, ако не възразяваш, аз просто ще оставя писмото на тази малка странна маса…

— Рудезинд…

— Да, Самодържецо?

— Смяташ ли да почистваш картините си?

Той отново кимна.

— Това е една от причините, поради които бързам да се оттегля, Самодържецо. Бях в Дома на Абсолюта, докато господарят ми… — той замълча и сякаш преглътна, както се случва понякога с онези, които си мислят, че са казали твърде много — докато господарят ми не тръгна на север. Трябва да почистя Фехин, а вече закъснявам.

— Рудезинд, вече знаем отговорите на въпросите, които смяташ, че ще зададем. Знаем, че твоят господар е онова, което хората наричат какоген, и че по някаква причина той е бил един от малцината, които са избрали да обвържат завинаги съдбата си с човечеството, като остане на Ърт като човешко същество. Друго подобно същество е кюмианката, но може би ти не си знаел за това. Дори ни е известно, че господарят ти е бил с нас в джунглите на север, където до последния момент се е опитвал да спаси моя предшественик. Искаме само да кажем — ако някога отново видиш по твоята стълба да се изкачва младеж с поръчение, прати го при учителя Ултан. Това е нашата заповед.

Когато той се оттегли, отворих плика. Листът бе малък, изписан с дребен почерк, сякаш върху него бяха смачкали рояк новоизлюпени паяци.