3 март 1983, вторник

17:45

Ник Стамс искаше да се прибере вкъщи. Работният му ден бе започнал в седем сутринта, а сега вече бе 17:45. Не можеше да си спомни дали бе обядвал или не. Съпругата му, Норма, вечно мърмореше, че не се прибира навреме за вечеря. Опита се да си спомни, откога ли не се бе хранил като хората? Норма още бе в леглото, когато той тръгна за работа в шест и половина сутринта. Децата учеха далеч от дома и единственото й задължение бе да му приготвя вечеря. Ник винаги губеше споровете с нея; ако се бе оказал неудачник, тя би се оплаквала и за това, но, по дяволите, всеки би потвърдил, че кариерата му се развива блестящо — най-младият специален агент, ръководещ регионално бюро на ФБР, а такъв пост не се заема, като се прибираш навреме за вечеря. Във всеки случай, Ник обичаше работата си. Тя бе негова любовница; поне за това жена му трябваше да му бъде благодарна.

Ник Стамс ръководеше бюрото във Вашингтон от девет години. Третото по големина регионално бюро в Америка, въпреки че покриваше най-малка територия — само сто и шейсетте квадратни километра на Вашингтон, окръг Колумбия. Състоеше се от двадесет и две отделения — дванадесет криминални и десет свързани със сигурността.

По дяволите, той поддържаше реда в столицата на света. Естествено, че понякога му се налагаше да закъснее. Но точно тази вечер бе решил да направи специално усилие. Той обожаваше жена си — когато му оставаше време за това, разбира се. Днес щеше да опита да се прибере навреме. Вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра номера на координатора на криминалните отделения, Грант Нана.

— Грант?

— Шефе.

— Прибирам се у дома.

— Не знаех, че имаш дом.

— Ти ли ми го казваш?

Ник Стамс затвори телефона и прекара пръстите на ръката си през дългата си тъмна коса. От него би излязъл по-добър престъпник в някой филм, отколкото агент на ФБР, защото всичко в него бе тъмно — тъмни очи, тъмна кожа, тъмна коса, дори тъмен костюм и тъмни обувки, но последните две неща бяха присъщи на всеки специален агент. На ревера си носеше игла, изобразяваща знамената на Съединените щати и на Гърция.

Веднъж, преди няколко години, му бяха предложили повишение и възможност да премине от другата страна на улицата — в централата на ФБР, и да стане един от тринайсетте заместник-директори. Не бе в стила му да бъде нечий заместник. Така че остана на същата длъжност. Ако бе приел предложението, щеше да смени сегашната мизерна обстановка с палат. Вашингтонското бюро на ФБР се помещаваше на четвъртия, петия и осмия етаж в сградата на Старата поща на Пенсилвания авеню. Тя щеше да бъде съборена още преди двадесет и пет години, ако лейди Бърд Джонсън не бе решила, че сградата е от национално значение. Стаите приличаха на купета в железопътен вагон и ако се намираха в гето, щяха да се наричат просто коптори.

Слънцето започна да се скрива зад високите сгради и кабинетът на Ник стана още по-мрачен. Отиде до ключа за осветлението. На него бе залепен флуоресциращ надпис: „Пестете електричеството!“. Както непрестанният поток от мъже и жени в строги костюми, които влизаха и излизаха от Старата поща, разкриваше местоположението на Вашингтонското бюро на ФБР, така и този надпис показваше, че тузарите от Министерството на енергетиката заемат два етажа от пещероподобната сграда на Пенсилвания авеню.

Националната фондация по изкуствата и хуманитарните науки планираше от години да ремонтира старата сграда и да я превърне в административен и изложбен център. Правителството отдавна търсеше нови сгради за Министерството на енергетиката и ФБР. Но засега Ник Стамс ръководеше сложните операции от помещенията на този архитектурен динозавър.

Ник погледна през прозореца към новата сграда на централата на ФБР, която бе завършена през 1976 — отвратително огромно чудовище, чиито асансьори бяха по-просторни от кабинета му. Това не го притесняваше. В службата си бе достигнал ранг 18; единствено директорът получаваше по-голяма заплата от него. Във всеки случай, нямаше намерение да седи на бюрото, докато го пенсионират и на изпращане му подарят чифт златни копчета за ръкавели. Желаеше да поддържа постоянна връзка с редовия агент, да чувства пулса на Бюрото. Предпочиташе да остане във Вашингтонското управление и да умре в акция, отколкото в кабинета си. Отново натисна интеркома.

— Джули, прибирам се вкъщи.

Джули Байерс погледна учудено часовника си, сякаш часът бе 12:00.

— Да, сър.

Докато прекосяваше кабинета, той й се усмихна.

— Мусака, пилаф и жена ми, но не казвай на мафията.

Тъкмо бе прекрачил прага на стаята, когато директният му телефон иззвъня. Ако бе направил още една крачка, нямаше да го чуе. Но Ник никога не успяваше да устои на изкушението да провери кой го търси. Джули стана и Ник се възхити, както винаги, на краката й, които се мярнаха за миг. Пропорциите й бяха такива, че не виждаше клавиатурата на пишещата си машина. Биха ли могли да го арестуват за прелъстяване в собствения му кабинет? Трябваше да провери какво казват федералните закони.

— Недей, Джули. Аз ще вдигна.

Върна се в кабинета си и взе слушалката.

— Стамс.

— Добър вечер, сър. Лейтенант Блейк от Вашингтонското полицейско управление.

— Здрасти, Дейв, поздравления за повишението. Не сме се виждали от… може би пет години. Тогава беше само сержант.

— Как си?

— Благодаря, добре, сър.

— Е, лейтенант, значи вече разследваш крупни престъпления, нали? Хванал си четиринайсетгодишно хлапе, откраднало пакетче дъвка, и се нуждаеш от най-добрите ми агенти, за да разбереш къде е скрило плячката?

Блейк се засмя.

— Не е чак толкова зле, мистър Стамс. Един пациент на медицинския център „Уудро Уилсън“ желае да се срещне с шефа на ФБР. Казва, че имал да съобщи нещо изключително важно.

— Знаеш ли дали не е някой от обичайните ни информатори?

— Не, сър.

— Как се казва?

— Ангело Казефикис. — Блейк произнесе името буква по буква.

— Описание? — попита Стамс.

— Разговарях с него по телефона. Единственото, което каза, бе, че Америка ще загуби много, ако ФБР не го изслуша.

— Така ли? Почакай, докато проверя името му. Може да е някой луд.

Ник Стамс нареди да го свържат с дежурния офицер.

— Кой е?

— Пол Фредерикс, шефе.

— Пол, извади „кутията с лудите“.

„Кутията с лудите“, както нежно я наричаха в Бюрото, представляваше картотека с формуляри осем на тринадесет сантиметра, съдържащи имената на всички, които обичаха да се обаждат посред нощ с твърдението, че в задния им двор кацнали марсианци или пък че разкрили заговор на ЦРУ за завладяването на света.

След малко специалният агент Пол Фредерикс се върна с „кутията с лудите“.

— Готово, шефе. Как се казва?

— Ангело Казефикис.

— Някой побъркан грък — каза Фредерикс. — Никога не можеш да разчиташ на тези чужденци.

— Гърците не са чужденци — сопна се Стамс. Неговото име, преди да го съкрати, бе Ник Стаматакис. Никога не прости на баща си, лека му пръст, че поамериканчи прекрасната елинска фамилия.

— Извинете, сър. Нито в „кутията с лудите“, нито в списъка на информаторите има такова лице. Споменал ли е име на наш агент, когото познава?

— Не, просто иска да говори с директора на ФБР.

— Че кой не иска?

— Престани да остроумничиш, Пол, или ще дежуриш по-дълго от полагащата ти се една седмица.

Всеки агент на ФБР прекарваше една седмица от годината в отговаряне на среднощни телефонни обаждания, прогонване на марсианци и осуетяване на подли заговори на ЦРУ, при това без да злепоставя Бюрото. Това бе кошмар за всеки агент. Пол Фредерикс затвори телефона. След две седмици дежурство спокойно можеше да запише името си в един от малките формуляри.

— Е, какво смяташ, Дейв? — обърна се Стамс към Блейк, докато отегчено вадеше цигара от дясното чекмедже на бюрото си. — Как ти се стори?

— Говореше нервно и непоследователно. Изпратих при него един от новобранците. Не можа да измъкне нищо, освен че Америка трябвало да го изслуша. Изглеждал много уплашен. Имал огнестрелна рана в крака, от която можело да настъпят усложнения. Инфектирана е; очевидно са минали няколко дни, преди да отиде в болницата.

— При какви обстоятелства е бил ранен?

— Все още не зная. Опитваме се да намерим свидетели, но засега безуспешно, а на Казефикис не може да се вярва.

— Значи иска да говори с ФБР, а? С най-добрите в занаята? — попита Ник Стамс и веднага съжали за думите си, но вече бе късно. Не се опита замаже положението. — Благодаря, лейтенант. Веднага ще наредя някой да се заеме с това и ще те информирам сутринта.

Стамс затвори телефона. Вече бе шест часа — защо се бе обадил? Проклет телефон! Грант Нана би се справил не по-зле и не би направил тази глупава забележка за най-добрите. И без нея между ФБР и вашингтонската полиция имаше достатъчно търкания. Ник повика по интеркома шефа на криминалните отдели.

— Грант.

— Не каза ли, че се прибираш вкъщи?

— Ела за малко в кабинета ми, ако обичаш.

— Веднага, шефе.

Грант Нана се появи след секунди с неизменната си пура в уста. Бе облякъл сако, което правеше единствено когато отиваше в кабинета на Ник.

Нана бе направил добра кариера. Бе роден в Ел Кампо, Тексас, и бе завършил в Бейлър с бакалавърска степен. След това бе завършил право. Като младши агент бе работил в бюрото в Питсбърг, където се бе запознал с бъдещата си съпруга, Бети, стенографка във ФБР. Имаха четирима синове. Всички бяха завършили Политехническия институт във Вирджиния: двама инженери, един лекар и един зъболекар. Нана бе агент повече от тридесет години — с дванадесет повече от Ник. Всъщност, като младши агент Ник му бе подчинен. Нана не му завиждаше; той бе шеф на криминалните секции, обичаше работата си и изпитваше голямо уважение към Ник — както го наричаше, когато оставаха насаме.

— Какъв е проблемът, шефе?

Стамс погледна Нана, който влизаше в кабинета. Забеляза, че сто и осемдесет сантиметровият, петдесет и пет годишен координатор на криминалните секции, който вечно дъвчеше пура, определено не отговаряше на изискванията на ФБР по отношение на теглото си. Мъж, висок сто и осемдесет сантиметра, трябваше да поддържа теглото си между седемдесет и седемдесет и три килограма. Нана се свиваше от страх при наближаването на редовните тримесечни проверки на теглото на всички агенти на ФБР. Многократно го бяха карали да сваля излишните килограми, за да не върши това най-сериозно нарушение на вътрешните правила, особено в ерата на Хувър, когато „подходящ“ означаваше слаб и невзрачен. Като много други добре охранени агенти, Грант разбираше преимуществата на стройната фигура, но смяташе ограниченията на теглото за дискриминационни, когато се отнасят за едри мъжаги като него, особено когато му оставаше само година до пенсия, след промяната в правилника през седемдесет и седма.

„Да, по дяволите, какъв е проблемът?“, запита се Стамс. Познанията и опитът на Грант струваха повече от дузина стройни, млади, атлетични агенти, които можеха да бъдат открити в канцелариите на Вашингтонското бюро. За стотен път си каза, че ще се занимае с проблема за наднорменото тегло на Нана някой друг ден.

Ник повтори историята на странния грък от медицинския център „Уудро Уилсън“, както му бе разказана от лейтенант Блейк.

— Изпрати двама от твоите хора. Кого предлагаш, Грант?

— Нямам представа. Е, не съвсем, но ако подозираш, че е информатор, естествено не мога да изпратя Аспирина.

„Аспирин“ бе прякорът на най-стария агент, който служеше във Вашингтонското бюро. След двадесет и седем години, прекарани с Хувър, той спазваше стриктно правилата, което създаваше главоболия на мнозина. Трябваше да се пенсионира в края на годината и раздразнението започваше да отстъпва пред носталгията.

— Да, не изпращай Аспирина. Прати двама от младите.

— Колвърт и Андрюз?

— Съгласен — отвърна Стамс. — Незабавно ги инструктирай, а аз все още имам шанс да се прибера навреме за вечеря. Обади ми се, ако случаят се окаже по-особен.

Грант Нана напусна кабинета и Ник отново пожела довиждане на секретарката си с подкупващо изражение. Джули го погледна и му се усмихна равнодушно. Тя бе единственото привлекателно същество във Вашингтонското бюро.

— Нямам нищо против да работя за агент на ФБР, но никога няма да се омъжа за такъв — за пореден път каза тя на малкото огледало в горното чекмедже на бюрото, след като се увери, че Ник Стамс е далеч и няма да я чуе.

Грант Нана се върна в кабинета си, вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра криминалното отделение.

— Колвърт и Андрюз при мен.

— Да, сър.

На вратата се почука силно. Влязоха двамата специални агенти. Бари Колвърт бе едър по всички стандарти: 1,98 без обувки, но малцина го бяха виждали бос. Той бе на тридесет и две години и го смятаха за един от най-амбициозните млади служители в криминалния отдел. Беше облечен в тъмнозелено сако, невзрачни панталони и черни кожени обувки с дебели подметки. Кафявата му коса бе късо подстригана и сресана на път. Очилата му, тип авиаторски, бяха единствената отстъпка пред модата от седемдесетте. Винаги оставаше след края на работното време в пет и половина, но не просто защото си пробиваше път към върха на пирамидата. Обичаше работата си и не обичаше никого другиго, смятаха колегите му, или в най-добрия случай чувствата му бяха просто непостоянни. Колвърт бе от Средния запад и бе постъпил във ФБР след дипломирането си като бакалавър по социология в Университета в Индиана и петнайсетседмичен курс в Куантико, в Академията на ФБР.

За разлика от него Марк Андрюз бе един от по-необикновените служители на ФБР. Бе завършил история в Йейл, а след това и право. После бе решил да прекара няколко бурни години, преди да постъпи в адвокатска кантора. Смяташе, че ще му бъде от полза да научи повече за престъпниците и полицията от собствен опит. Разбира се, не бе посочил това като мотив при кандидатстването си в Бюрото — никой не можеше да разглежда ФБР като академичен експеримент. Всъщност Хувър до такава степен го смяташе за професия, че не позволяваше на напуснали агенти да се върнат обратно. Сто и осемдесет сантиметровият Марк Андрюз изглеждаше като дребосък в сравнение с Колвърт. Имаше ведро, красиво лице с ясни сини очи и чуплива коса, толкова дълга, че покриваше яката на ризата му. Той бе на двайсет и осем години — един от най-младите агенти в криминалния отдел. Винаги се обличаше много елегантно и понякога нарушаваше правилата. Веднъж Ник Стамс го видя с червено спортно сако и кафяви панталони — освободи го от дежурство, за да се върне вкъщи и да си облече нещо по-подходящо. Никога не предизвиквай смут в Бюрото! Чарът на Марк го бе спасил от множество неприятности в криминалния отдел, но той преследваше целта си с типичното упорство на възпитаник на елитен университет. Бе самоуверен, но не и нахакан или кариерист. Пазеше в тайна плановете си за бъдещето.

Грант Нана им разказа за уплашения грък, който ги очаквал в „Уудро Уилсън“.

— Черен? — попита Колвърт.

— Не, грък.

Колвърт остана видимо изненадан. Осемдесет процента от жителите на Вашингтон бяха чернокожи, а деветдесет и осем процента от всички арестувани по криминални обвинения също бяха негри. За хората, които добре познаваха Вашингтон, една от причините проникването в „Уотъргейт“ да предизвика подозрения от самото начало — макар и никой да не го призна — бе обстоятелството, че не бяха замесени чернокожи.

— Е, Бари, ще се справиш ли?

— Естествено. Да докладвам ли утре сутринта?

— Не. Шефът иска да му се обадиш веднага, ако случаят се окаже по-особен. В противен случай напиши доклада тази вечер.

Телефонът на Нана иззвъня.

— Мистър Стамс от радиотелефона в колата си — каза Поли, телефонистката от нощната смяна.

— Никога не престава да мисли за работата, нали? — сподели Грант с двамата младши агенти, като прикри слушалката с длан.

— Да, шефе.

— Грант, казах ли ти, че гъркът има огнестрелна рана в крака и тя е инфектирана?

— Да, шефе.

— Добре, ще ми направиш ли една услуга? Обади се на отец Грегъри от моята църква, „Св. Константин и Елена“, и го помоли да посети гърка в болницата.

— Разбира се.

— И се прибирай вкъщи, Грант. Аспирина може да се справи и сам.

— Тъкмо си тръгвах, шефе.

Ник вече бе затворил телефона.

— Добре, вие тръгвайте.

Колвърт и Андрюз прекосиха мръсния сив коридор и се качиха в служебния асансьор, който потегляше така, сякаш го задвижваха с манивела. Най-после излязоха на Пенсилвания авеню и взеха една от колите на Бюрото.

Марк насочи тъмносиния форд надолу по авенюто, покрай Националния архив и галерията „Мелън“. Заобиколи тучните поляни на Капитолия и пое по Индипендънс авеню към югоизточната част на Вашингтон. Докато двамата агенти чакаха на светофара на Първа улица, близо до Библиотеката на Конгреса, да светне зелено, Бари погледна мрачно натовареното движение, а след това и часовника си.

— Защо не натовариха Аспирина с тази проклета задача?

Марк се усмихна. Двамата с Бари си бяха допаднали още в мига, в който се срещнаха в Академията на ФБР в Куантико. През първия ден от петнадесетседмичното обучение всеки курсант бе получил телеграма с потвърждение на назначението му. Всеки бъдещ агент трябваше да провери автентичността на телеграмите на съседите си отляво и отдясно. Целта бе да се наблегне на необходимостта от изключителна предпазливост. Марк бе погледнал телеграмата на Бари и му я бе върнал с усмивка и с думите: „Предполагам, че всичко е наред, стига правилникът на ФБР да позволява наемането на Кинг Конг“, „Виж какво, мистър Андрюз — бе отвърнал Колвърт, след като бе прочел внимателно неговата телеграма, — някой ден Кинг Конг може да ти дотрябва.“

Светофарът светна зелено, но колата в дясното платно пред Марк и Бари тръгна да завива наляво по Първа улица. За миг двамата агенти се оказаха заклещени.

— Какво според теб ще ни каже онзи грък?

— Надявам се да е свързано с големия банков обир в центъра — отвърна Бари. — Аз го разследвам, а от три седмици не съм помръднал и на сантиметър. Стамс започва да губи търпение.

— Не, не може да е замесен в това, не и с куршум в крака. По-скоро е поредният кандидат за „кутията с лудите“. Сигурно жена му е стреляла по него, след като е закъснял за вечеря. Знаеш ли, шефът би изпратил свещеник само при някой грък. Нас би ни оставил да се пържим в ада.

И двамата се засмяха. Знаеха, че ако някой от тях изпадне в беда, Ник Стамс би преместил и монумента на Вашингтон, за да му помогне. Докато колата се носеше по Индипендънс авеню към сърцето на Югоизточен Вашингтон, уличното движение ставаше все по-спокойно. След няколко минути прекосиха Деветнадесета улица, минаха покрай Арсенала и стигнаха медицинския център „Уудро Уилсън“. Спряха на паркинга за посетители и преди да влязат в болницата, Колвърт провери дали вратите на колата са заключени. Най-голямата неприятност, която може да се случи на един агент на ФБР, е да открие, че колата му е открадната и после вашингтонската полиция да я намери и да му я върне. Това бе най-сигурният начин да си осигуриш едномесечно дежурство при „кутията с лудите“.

Входът на болницата бе стар и мръсен, а коридорите — сиви и мрачни. Дежурната на рецепцията им съобщи, че Казефикис е настанен на четвъртия етаж, стая 4308.

И двамата агенти останаха изненадани от липсата на елементарни мерки за сигурност. Никой не поиска да се легитимират; можеха да се разхождат из цялата сграда, сякаш бяха от персонала. Никой не им обърна внимание. Вероятно това бе професионална деформация на агентите.

Асансьорът бавно и неохотно ги поведе към четвъртия етаж. С тях се возеха мъж с патерици и жена в инвалидна количка, които разговаряха спокойно, не бързаха за никъде и не се дразнеха от скоростта на асансьора.

Когато пристигнаха на четвъртия етаж, Колвърт попита за дежурния лекар.

— Мисля, че доктор Декстър си тръгна, но ще проверя все пак — каза сестрата и се отдалечи. Не всеки ден я посещаваха агенти на ФБР, по-ниският с чистите сини очи бе толкова красив.

Сестрата се върна заедно с доктор Декстър. Колвърт и Андрюз останаха изненадани. Представиха се. „Сигурно е заради краката“, реши Марк. За последен път бе виждал такива крака, когато петнайсетгодишен бе гледал Ан Банкрофт в „Абсолвентът“. Тогава за първи път се бе загледал в женски крака, след което не бе преставал да го прави.

На бялата й престилка бе закачена червена пластмасова табелка, на която пишеше: д-р Елизабет Декстър. Под нея Марк видя червена копринена блуза и елегантна пола от черен креп, която едва покриваше коленете й. Беше средна на ръст и толкова слаба, че изглеждаше крехка. Не носеше грим; очевидно нежната й кожа и тъмните й очи не се нуждаеха от помощта на козметика. В края на краищата това посещение май нямаше да е напразно. Бари не прояви никакъв интерес към красивата лекарка и поиска картона на Казефикис. Марк трескаво обмисляше началния си гамбит.

— Имате ли нещо общо със сенатора Декстър? — попита той, наблягайки леко на думата „сенатор“.

— Да, това е баща ми — равнодушно отвърна тя, явно свикнала с въпроса и доста отегчена от него и от агенти, които смятат това за важно.

— През последната си година в Йейл слушах една негова лекция — смело продължи Марк. Съзнаваше, че се изтъква, но Колвърт всеки момент щеше да свърши с картона на гърка.

— О, значи и вие сте учили в Йейл? Кога завършихте?

— През седемдесет и шеста, а право — през седемдесет и девета.

— Може и да сме се виждали там. Завърших медицина през осемдесета.

— Ако се бяхме виждали, доктор Декстър, аз нямаше да го забравя.

— Когато вие двамата от Йейл свършите да си разказвате биографиите — прекъсна ги Бари Колвърт, — позволете на един възпитаник на Средния запад да си свърши работата.

„Да — помисли си Марк, — Бари заслужава един ден да стане директор“.

— Какво можете да ми кажете за него, доктор Декстър? — попита Колвърт.

— Боя се, че много малко — отвърна тя, като взе картона на Казефикис. — Постъпил е по собствено желание с огнестрелна рана в крака. Раната бе инфектирана и изглеждаше, сякаш е била оставена така в продължение на седмица. Жалко, че не е дошъл по-рано. Тази сутрин извадих куршума. Както знаете, мистър Колвърт, при пристигането на пациент с огнестрелна рана сме длъжни незабавно да уведомим полицията. Така че телефонирахме на момчетата от Вашингтонското управление.

— Това не са нашите хора — поправи я Марк.

— Съжалявам — извини се формално доктор Декстър. — За лекаря всички полицаи са еднакви.

— И за полицая всеки лекар е лекар, но вие също имате специалности — ортопеди, гинеколози, невролози — нали? Надявам се, не искате да кажете, че приличам на ченге от вашингтонската полиция.

Доктор Декстър не се остави да бъде подмамена да му направи комплимент. Отвори кафявата папка.

— Единственото, което знаем за него, е името му, Ангело Казефикис, и че е грък по рождение. Никога преди това не е идвал в тази болница. Заяви, че е на тридесет и осем години. Боя се, че това е всичко.

— Добре, не е повече от обичайното. Благодаря, доктор Декстър — каза Колвърт. — Може ли да го видим?

— Разбира се. Моля, последвайте ме.

Елизабет Декстър се обърна и ги поведе по коридора.

Двамата агенти я последваха; Бари търсеше врата номер 4308, а Марк гледаше краката й. Когато пристигнаха, надникнаха през малък прозорец и видяха в стаята двама мъже — Ангело Казефикис и усмихнат негър, загледан в телевизор, който не издаваше звук.

Колвърт се обърна към лекарката.

— Може ли да разговаряме насаме, доктор Декстър?

— Защо?

— Нямаме представа какво ще ни каже, а е възможно и самият той да не желае да бъде подслушван.

— Добре, не се притеснявайте — отвърна доктор Декстър и се засмя. — Съседът на Казефикис, Бенджамин Рейнолдс, пощальон по професия, е напълно глух и преди операцията идната седмица не би могъл да чуе дори рога на архангел Гавраил в деня на Страшния съд, да не говорим за държавна тайна.

Колвърт се усмихна за първи път.

— Да, на такъв свидетел не би могло да се разчита.

Лекарката въведе Колвърт и Андрюз в стаята, завъртя се на пети и ги остави. „До скоро, красива госпожице“, обеща си Марк. Колвърт гледаше подозрително Бенджамин Рейнолдс, но чернокожият пощальон му отвърна с широка, щастлива усмивка, махна му с ръка и продължи да гледа безмълвния телевизор. Въпреки това Бари Колвърт седна така, че да скрие Казефикис от негъра, в случай че глухият може да чете по устните.

— Мистър Казефикис?

— Да.

Казефикис бе невзрачен, болнав на вид, среден на ръст, с голям нос, гъсти вежди и угрижено изражение на лицето. Ръцете му изглеждаха много големи на фона на белите чаршафи, а вените изпъкваха ясно. Лицето му бе потъмняло от неколкодневна брада. Косата му бе гъста, черна и разрошена. Единият му крак бе превързан и положен върху чаршафите. Погледът му нервно скачаше от Бари на Марк и обратно.

— Аз съм специален агент Колвърт, а това е специален агент Андрюз. Служители сме на Федералното бюро за разследване.

Двамата бръкнаха в десните вътрешни джобове на саката си и извадиха служебните си карти. Показаха ги на Казефикис, като ги държаха с левите си ръце. Дори това, на пръв поглед незначително движение бе старателно упражнявано от всички новопостъпили във ФБР агенти, така че „силната им ръка“ да остане свободна за стрелба при необходимост.

Казефикис облиза устни и разгледа служебните карти, като озадачено сбърчи чело; очевидно не знаеше какво да търси. Част от подписа на агента трябваше да минава над печата на Министерството на правосъдието, за да гарантира автентичността. Погледна номера на Марк, 3302, а сетне и този на значката му — 1721. Не каза нищо, сякаш се чудеше откъде да започне или може би да промени решението си и да не им каже нищо. Погледна Марк, определено по-симпатичния от двамата, и заяви:

— Никога нямал неприятности с полицията. С нито една полиция.

Агентите не се усмихнаха, нито продумаха.

— Но сега забъркал в голяма каша и, за бога, се нуждая от помощ.

Колвърт го прекъсна.

— С какво можем да ви помогнем?

— Аз нелегален имигрант, а също и жена. Ние двамата гърци, дойдохме в Балтимор с кораб и работихме тук две години. Няма къде да се върнем.

Следващите думи изстреля като картечница.

— Ще ви съобщя нещо, ако не ни екстрадирате.

— Не може да правим подобни… — започна Марк.

Бари го докосна по ръката.

— Ако информацията ви е важна и ни помогнете да разкрием престъпление, ще говорим с имиграционните власти. Не можем да ви обещаем повече от това.

Марк се замисли; при шест милиона нелегални имигранти в Съединените щати двама повече или по-малко не бяха от значение. Казефикис изглеждаше отчаян.

— Нуждаех се от работа, нуждаех се от пари, разбирате ли?

Двамата агенти го разбираха. Сблъскваха се с този проблем най-малко десетина пъти седмично с най-различни хора.

— Когато получих тази работа като келнер в ресторант, жена ми много доволна. На втора седмица трябваше да сервирам обяд в хотелска стая на голям човек. Проблемът, че той искал келнер не говори английски. Мой английски много лош и шеф ме изпраща и казва да си държа устата затворена, да говоря само гръцки. За двайсет долара казвам „да“. Когато пристигаме, изпратиха в кухнята, при прислуга в мазе. Обличам се и започвам да нося храна в специална трапезария. Там пет-шест мъже и чувам човек казва аз не говоря английски. Те продължават разговор. Аз не слуша. На последната чаша кафе, когато започват, говорят за Кенеди — аз харесвам Кенеди — аз слушам. Чувам: „Трябва да го направим“. Друг казва: „Най-подходящият ден за изпълнение на плана ни е десети март“. После чувам: „Съгласен съм, сенаторе, да се отървем от него, както се отървахме от брат му“. Някой ме гледаше, така че излизам от стая. Когато аз долу и мия, един мъж влиза и вика: „Ей, хвани това!“. Огледах се, вдигам ръце. Изведнъж той се втурва към мен. Тичам към врата и по улица. Той стреля по мен, аз чувствам голяма болка в крак, но се измъквам, защото той по-стар, едър и по-бавен. Чувам го крещи, но зная той не може ме хване. Аз уплашен. Веднага се прибира вкъщи и жена ми и аз се изнасяме същата нощ и се крием при приятел от Гърция извън града. Надявам се всичко бъде наред, но крак се влоши след няколко дни и Ариана ме накара да дойда в болница и се обадя на вас, защото моят приятел казва те ще дойдат вкъщи търсят ме, ако ме намерят, ще ме убият.

Той спря задъхан, небръснатото му лице беше плувнало в пот. Гледаше двамата агенти умолително.

— Как е цялото ви име? — равнодушно попита Колвърт.

— Ангело Мексис Казефикис.

Колвърт го накара да го произнесе буква по буква.

— Къде живеете?

— Сега в Блу Ридж Менър, Елкин стрийт, 11 501, Вашингтон. Дом на мой приятел, добър човек, моля, не създавайте неприятности.

— Кога е станал инцидентът?

— Миналия четвъртък — отвърна бързо Казефикис.

Колвърт провери датата.

— Двадесет и четвърти февруари?

Гъркът сви рамене.

— Миналия четвъртък — повтори той.

— Къде се намира ресторантът, в който сте работили?

— На съседната улица. „Златното пате“.

Колвърт си записваше всичко.

— А къде се намира хотелът, в който са ви отвели?

— Не зная, в Джорджтаун. Може би успея ви заведа, когато изляза от болница.

— Сега, мистър Казефикис, моля, помислете добре, на този обяд присъстваше ли някой, който би могъл да чуе същото, което сте чули и вие.

— Не, сър. Аз единствен келнер в стаята.

— Споделихте ли с някого това, което сте подслушали? Със съпругата си? С приятеля, който ви е подслонил? С друг човек?

— Не, сър. Само вас. Не казва на жена какво чуе. Не казва на никой, много уплашен.

Колвърт продължи разпита. Накара го да опише мъжете в стаята и да повтори всичко, за да види дали разказът ще остане същият. Гъркът не промени показанията си. Марк ги наблюдаваше мълчаливо.

— Добре, мистър Казефикис, това е всичко за тази вечер. Утре сутринта ще дойдем, за да подпишете показанията си.

— Но те ще ме убият. Ще ме убият.

— Не се тревожете, мистър Казефикис. Ще поставим полицейска охрана пред вратата ви колкото се може по-скоро. Никой няма да ви убие.

Казефикис сведе поглед. Думите на агента не го убедиха.

— Ще се видим сутринта — каза Колвърт и затвори бележника си. — Починете си. Лека нощ, мистър Казефикис.

Колвърт хвърли поглед към щастливия Бенджамин, все така погълнат от телевизионната програма. Той отново им махна с ръка; усмихна се и разкри и трите си зъба — два черни и един златен. Колвърт и Андрюз излязоха в коридора.

— Не вярвам на нито една дума — веднага каза Колвърт. — С неговия английски като нищо би могъл да обърка всичко. Вероятно съвсем невинни хора просто са псували Кенеди през цялото време. И баща ми го ругае, но това не означава, че иска да го убие.

— Може би си прав, но какво ще кажеш за раната? Тя не е измислица — отвърна Марк.

— Зная. Това е единственото, което ме притеснява. Може да прикрива нещо съвсем друго. Ще поговоря с шефа, за всеки случай.

Колвърт се насочи към обществения телефон отстрани на асансьора и извади две монети от по десет цента. Джобовете на всички агенти са пълни с десетачета; служителите на ФБР не се ползват със специални привилегии по отношение на телефонните разговори — правило, което започна да им излиза доста скъпо, след като през осемдесет и първа увеличиха тарифата на двайсет цента.

— Е, Форт Нокс4 ли е ограбил?

Гласът на Елизабет Декстър стресна Марк, макар той да очакваше появата й. Тя несъмнено се прибираше вкъщи: бялата престилка бе заменена с червено сако.

— Не съвсем — отвърна Марк. — Налага се да дойдем утре сутринта, за да довършим нещата. Вероятно ще подпише показания и ще му взема отпечатъци.

— Добре. Доктор Делгадо ще ви помогне. Утре не съм на работа — усмихна се тя очарователно. — И тя ще ви хареса.

— Целият ли персонал на тази болница се състои от красиви лекарки? — отвърна Марк. — Кажете как да се разболея?

— Ами, този месец на мода е грипът. Дори президентът Кенеди го беше пипнал.

Колвърт се огледа рязко при споменаването на името. Елизабет Декстър погледна часовника си.

— Работила съм извънредно два часа, които няма да ми бъдат заплатени — каза тя. — Ако нямате повече въпроси, господин Андрюз, трябва да се прибирам.

Тя се усмихна и му обърна гръб. Токчетата й затракаха остро по покрития с плочки под.

— Само още един въпрос, доктор Декстър. — Марк я последва зад ъгъла, където неодобрителният поглед на Бари Колвърт не можеше да го достигне. — Какво ще кажете, ако ви поканя на вечеря?

— Какво да кажа? Ще си помисля… Мисля, че ще приема с благодарност, но не и с прекалено нетърпение. Може би ще ми бъде интересно да разбера какво представляват агентите.

— Не ядем хора — каза Марк.

Двамата се усмихнаха.

— Добре, сега е 7:15. Ако приемате поканата, вероятно ще успея да ви взема в 8:30, стига да издадете къде живеете.

Тя надраска адреса и телефонния си номер на лист от бележника си.

— Значи си левачка, Лиз?

Тя бързо вдигна поглед и черните й очи го стрелнаха.

— Само любовниците ми ме наричат Лиз — каза тя и си тръгна.



— Шефе, Колвърт е. Не мога да преценя… Не зная дали е побъркан или не, но бих желал да научите всичко.

— Добре, Бари. Давай.

— Ами, може да е сериозно, а може и да е просто номер. Дребен крадец, който се опитва да се измъкне от нещо по-голямо. Просто не съм сигурен. Ако е казал истината, би трябвало да я знаем.

Бари му съобщи по-важните моменти от разговора, без да спомене за сенатора, като подчерта, че съществува фактор, който не би желал да обсъжда по телефона.

— Какво се опитваш да направиш, да ме разведеш ли? Предполагам, че се налага да се върна в Бюрото — каза Ник Стамс и се престори, че не забелязва ядосаното изражение на жена си. — Добре, добре. Е, поне хапнах малко мусака. Среща след трийсет минути, Бари.

— Да, шефе.

Колвърт натисна за момент вилката на телефона, след което набра полицията. Още две десетачета; в джобовете му останаха шестнадесет. Често си мислеше, че най-лесният начин да разкриеш агент на ФБР е да го накараш да обърне джобовете си — ако извади от тях двадесет монети от по десет цента, значи наистина е служител на Бюрото.

— Момент, сега ще ви свържа с лейтенант Блейк.

— Лейтенант Блейк.

— Специален агент Колвърт. Срещнахме се с вашия грък и бихме желали да поставите охрана пред стаята му. Уплашен е до смърт от нещо и не бихме искали да поемаме каквито и да било рискове.

— Той не е „моят грък“, по дяволите! — отвърна Блейк. — Не можете ли да изпратите някой от фантастичните си служители?

— В момента не можем да отделим нито един, лейтенант.

— И аз нямам свободни хора, за бога. Да не си въобразявате, че полицията е хотел „Шоръм“? Добре, по дяволите, ще направя каквото мога. Но хората ми могат да пристигнат там едва след няколко часа.

— Благодаря за съдействието, лейтенант. Ще уведомя Бюрото за това.

Бари затвори телефона.

Марк Андрюз и Бари Колвърт изчакаха асансьора, който слизаше също така бавно и неохотно, както се качваше. И двамата не промълвиха нито дума, преди да седнат в тъмносиния форд.

— Стамс ще дойде, за да ни изслуша — каза Колвърт. — Не вярвам, че ще нареди да предприемем нещо, но по-добре да го информираме. Сетне може би ще приключим за днес.

Марк погледна часовника си; още час и четиридесет и пет минути извънреден труд. Формално това бе допустимият максимум за един работен ден.

— Надявам се — отвърна Марк. — Току-що си уредих среща.

— Познавам ли я?

— Красивата доктор Декстър.

Бари повдигна вежди.

— Не казвай на шефа. Ако разбере, че си свалил някоя по време на дежурство, ще те изпрати в солните мини в Бют, Монтана.



Марк караше към центъра на Вашингтон, докато Бари пишеше доклада си. Часът бе 19:40, когато спряха пред Старата поща. Целият паркинг бе на разположение на Марк. В този час нормалните хора се бяха прибрали вкъщи и се занимаваха с нормални неща, като ядене на мусака, например. Колата на Стамс вече бе там. Да върви по дяволите! Взеха асансьора до петия етаж и влязоха в приемната на Стамс. В отсъствието на Джули тя изглеждаше пуста. Колвърт почука леко на вратата на шефа и двамата агенти влязоха. Стамс вдигна поглед. След като се бе върнал в кабинета си, бе открил сто и едно недовършени неща. Почти бе забравил, че е дошъл специално заради тях.

— Добре, Бари. Разказвай бавно и точно от самото начало.

Колвърт изложи случилото се от момента, в който пристигнаха в „Уудро Уилсън“, до обаждането му в полицията с молба да поставят охрана пред стаята на гърка. Марк бе поразен от способността на Бари да запаметява и най-дребните подробности. Не преувеличи нито на йота. Не прояви никакви предубеждения; не разкри собствените си изводи. Шефът не го бе попитал за мнението му. Стамс се замисли мълчаливо, след което внезапно се обърна към Марк.

— Какво смяташ, Марк?

— Не зная, сър. Всичко бе малко мелодраматично. Но той, изглежда, не е от хората, които обичат да лъжат. Беше уплашен истински и в досиетата ни няма и следа от него.

Ник вдигна слушалката и помоли да го свържат с централата на ФБР.

— Поли, дай ми Националния информационен център.

Свързаха го. Обади се млада дама.

— Стамс от Вашингтонското бюро. Бихте ли проверили в компютрите следното лице — спешно е! — Ангело Казефикис, бял, мъж; по рождение грък; ръст сто седемдесет и пет сантиметра, тегло около седемдесет и пет килограма; коса тъмнокафява; очи кафяви; възраст 38; няма отличителни белези; нямаме информация за идентификационни номера. — Стамс четеше от доклада на Колвърт, който държеше пред себе си. Зачака мълчаливо.

— Ако историята му е вярна — каза Марк, — не би трябвало да го има в компютъра.

— Ако е вярна — обади се Колвърт.

Стамс продължаваше да чака. Дните на продължително очакване да разбере кой е включен и кой не в досиетата на ФБР бяха минало. Новият компютър, който използваха от 1979-а търсеше сред един милион досиета в базата данни и правеше разпечатка за броени секунди. Момичето отново се обади.

— Нямаме нищо за Казефикис. Дори не фигурира никой с това име. Най-близко до него е Казегикис, роден през 1901. Съжалявам, че не можах да ви помогна, мистър Стамс.

— Много ви благодаря.

Стамс затвори телефона.

— Добре, момчета, да приемем казаното от Казефикис за чиста монета поради липса на доказателства в полза на противното. Да предположим, че казва истината и че това е сериозно разследване. В досиетата няма и следа от него, така че нека повярваме на разказа му, докато не го опровергаем. Може да е попаднал на нещо и ако е така, положението е много сериозно. Бари, искам утре сутринта да се върнеш в болницата с експерт по дактилоскопия. Снемете отпечатъците на гърка, в случай че ни е дал фалшиво име, веднага ги проверете в идентификационния компютър и го накарайте да подпише подробни показания. Проверете в полицейското управление за всички инциденти със стрелба на двадесет и четвърти февруари, в които би могъл да е замесен. Щом състоянието му позволи, качете го на линейка, за да ни покаже къде се е състоял обядът. Убедете болницата да се съгласи това да стане още утре сутринта, ако е възможно. Засега той не е арестуван и доколкото знаем, не е издирван за престъпление, така че не прекалявайте. Нищо че не ми прави впечатление на човек, който си знае правата. Марк, върни се веднага в болницата и провери дали ченгетата са там. Ако ги няма, остани до пристигането им. Сутринта иди до „Златното пате“ и поогледай. Аз за всеки случай ще уредя среща с директора за утре сутринта, да кажем в десет, така че да имате време да ми докладвате. И ако след като проверим отпечатъците в компютрите, не намерим нищо, а хотелът и ресторантът съществуват, вероятно ще се забъркаме в голяма каша. Веднага ще уведомя директора. Засега не искам никакви писмени материали. Не желая да ми връчвате и доклад преди сутринта. Най-важното, не споменавайте на никого, че вероятно е замесен и сенатор — включително и на Грант Нана. Възможно е утре след срещата с директора да направим само подробен доклад и да оставим всичко в ръцете на Сикрет Сървис. Не забравяйте, че задълженията ни са различни — Сикрет Сървис охранява президента, ние се занимаваме с федералните престъпления. Ако е замесен сенатор, разследването е наше; ако става въпрос за президента — тяхно. Ще оставим директора да реши по-деликатните проблеми — аз не се занимавам с Капитолия, това е работа на директора и след като ни остават само седем дни, не можем да седим и да обсъждаме разни подробности.

Стамс вдигна слушалката на червения телефон, който го свързваше директно с кабинета на директора.

— Ник Стамс от Вашингтонското бюро.

— Добър вечер — поздрави го тих, спокоен глас. Мисис Макгрегър, преданата секретарка на директора на Федералното бюро за разследване все още бе на своя пост. Говореше се, че дори Хувър се страхувал мъничко от нея.

— Мисис Макгрегър, бих желал заедно със специалните агенти Колвърт и Андрюз да се срещнем с директора, ако е удобно, разбира се. Утре сутринта, между девет и единайсет. В зависимост от резултатите от разследването тази вечер и рано сутринта, може да не го обезпокоя въобще.

Мисис Макгрегър направи справка с настолния бележник.

— В единадесет директорът ще отиде на среща с началниците на полицейските управления. Но ще дойде в кабинета си в осем и половина и до единайсет няма друг ангажимент. Ще ви запиша за десет и половина, мистър Стамс. Желаете ли да уведомя директора за предмета на срещата?

— Не, благодаря.

Мисис Макгрегър никога не настояваше и не задаваше друг въпрос. Знаеше, че след като се обажда Стамс, значи е важно. Той се срещаше с директора десетина пъти годишно, но по светски поводи и само три или четири пъти — по работа. Нямаше навика да губи времето на шефа си.

— Благодаря ви, мистър Стамс. Утре сутринта в десет и половина, освен ако не промените решението си.

Ник затвори телефона и погледна двамата агенти.

— Добре, ще се срещнем с директора в десет и половина. Бари, закарай ме вкъщи и след това се прибери. Утре сутринта ела да ме вземеш. Така ще имаме повече време да обсъдим подробностите. — Бари кимна. — Марк, върни се веднага в болницата.

Марк се бе унесъл. Представяше си как Елизабет Декстър върви към него по коридора на „Уудро Уилсън“; под бялата й престилка се подава червена копринена яка, а черната й пола се полюшва. Представяше си го с отворени очи и резултатът бе доста приятен. Усмихна се.

— Андрюз, какво смешно има в една заплаха за живота на президента? — попита Стамс.

— Извинете, сър. Току-що ми провалихте вечерта. Може ли да използвам собствената си кола? Веднага след като свърша в болницата, отивам на вечеря.

— Да, добре. Ние ще използваме дежурната кола и ще се срещнем с теб рано сутринта. Побързай, Марк. Дано ченгетата пристигнат преди закуска. — Стамс погледна часовника си. — По дяволите, вече е осем.

Марк излезе от кабинета леко ядосан. Дори полицаите да бяха пристигнали, със сигурност щеше да закъснее за срещата с Елизабет. Все пак можеше да й се обади от болницата.

— Бари, какво ще кажеш за претоплена мусака и бутилка рицина.

— Звучи екстра, шефе.

Двамата напуснаха кабинета. Стамс мислено отметна точките от плана си за вечерта.

— Бари, провери на излизане дали Аспирина е дежурен и му кажи, че днес няма да се връщам повече.

Колвърт се отби в криминалния отдел и предаде съобщението на Аспирина. Той решаваше кръстословица във „Вашингтон Стар“. Бе попълнил само три думи; явно го очакваше тежка нощ. Бари настигна Ник Стамс при синия форд.

— Да, шефе, работи здраво.

Спогледаха се; нощта нямаше да бъде лека. Бари седна зад волана, дръпна седалката назад и закопча колана. Насочиха се по Конститюшън авеню, минаха покрай Белия дом и продължиха към Източната магистрала и Мемориал бридж.

— Ако Казефикис наистина е попаднал на нещо, очаква ни адска седмица — каза Ник Стамс. — Сигурен ли е за датата на покушението?

— Когато при втория разпит измъквах подробностите, той повтори: Вашингтон, десети март.

— Хм, седем дни, не е много. Какво ли ще реши директорът?

— Ще предаде случая на Сикрет Сървис, ако от него въобще излезе нещо.

— Е, да сменим темата засега. Да си представим топлата мусака и да оставим утрешните грижи за утре.

Колата спря на светофара след Белия дом. Брадат, дългокос, мръсен младеж, който протестираше край резиденцията на президента, държеше голям плакат — „Внимание, краят наближава“. Стамс го погледна и кимна на Бари.

— Само това ни липсва тази вечер.

Минаха по магистралата под Вирджиния авеню и прекосиха Мемориал бридж. Черен линкълн ги задмина с над сто километра в час.

— Обзалагам се, че ченгетата ще го спипат — каза Стамс.

— Сигурно бърза за летище „Дълес“ — отвърна Бари.

Движението не бе натоварено, пиковият час отдавна бе отминал и когато завиха по „Джордж Вашингтон“, увеличиха скоростта. Шосето, което следваше извивките на Потомак покрай гористия бряг на Вирджиния, бе тъмно и с множество завои. Рефлексите на Бари бяха също толкова добри, колкото и на всеки друг агент, и Стамс, макар и по-възрастен, видя едновременно с него какво се случи. Отляво започна да ги изпреварва голям черен буик. Колвърт погледна към него и когато след миг отново се обърна напред, пътят му бе препречен от черен линкълн. Стори му се, че чува изстрел. Той завъртя волана, но не успя да избегне удара. Двете коли се сблъскаха, като неговата успя да повлече другата по скалистия склон и те паднаха с плясък в реката. Докато напразно се бореше да отвори вратата, Ник си мислеше, че потъването изглежда страшно бавно, но неизбежно.

Черният буик продължи по магистралата, сякаш нищо не се бе случило, минавайки покрай спряла кола с млада двойка — ужасени свидетели на инцидента. Те изскочиха от автомобила си и се втурнаха към края на склона. Не можеха да направят нищо друго, освен да наблюдават безпомощно как след няколко секунди синият форд и линкълнът изчезнаха от погледа им.

— Божичко, какво стана? — попита младият мъж.

— Не зная. Видях само двете коли да изхвърчат от магистралата. Какво ще правим, Джим?

— Веднага ще съобщим на полицията.

Мъжът и жената се втурнаха към колата си.



20:15

— Здрасти, Лиз.

От другата страна настъпи пауза.

— Здравей, агент. Нямаш търпение, а?

— Лъжеш се. Слушай, Елизабет, наложи се да се върна в болницата и да държа под око твоя мистър Казефикис до пристигането на полицията. Възможно е животът му да е в опасност, така че се налага да го охраняваме. Това означава, че ще закъснея за срещата. Имаш ли нещо против да ме почакаш?

— Не, няма да умра от глад. В четвъртък винаги обядвам с баща си, а той е голям чревоугодник. Все пак ще се опитам да огладнея, докато пристигнеш.

— Радвам се. Имаш нужда от добра храна. Толкова си слаба и бледа. Между другото, Лиз, все още се опитвам да се разболея от грип.

— Гледай да не ме заразиш. Това, че се грижа за болни, не означава, че имам имунитет.

— Ей, що за лекар си? Следващия път, когато ми се прииска да ти позвъня, по-добре да си взема студен душ.

— Може да се окаже по-полезно от самозалъгването.

— По-полезно за кого, красива госпожице? До скоро виждане, нали?

— Може би, може би.

Марк затвори телефона, отиде до асансьора и натисна бутона. Надяваше се ченгето от Вашингтонското управление да е пристигнало и да е поело поста си. Божичко! Кога най-после ще дойде този асансьор? Нищо чудно някой пациент да е умрял, докато го е чакал. След малко вратата на асансьора се отвори и от него излезе забързан едър свещеник от гръцката православна църква. Марк бе готов да се закълне, че това е гръцки православен свещеник поради високата черна шапка, дългото расо, което се влачеше по пода, и православния кръст на гърдите му. Нещо в свещеника му се стори странно, но не можа да го определи. За момент Марк остана неподвижен, озадачен, загледан в отдалечаващия се черен гръб. За малко да изпусне асансьора. Натисна няколко пъти бутона за четвъртия етаж. „Хайде, хайде. Побързай, копеле такова!“, но асансьорът не го чуваше и продължаваше да пълзи нагоре, както преди. Въобще не го интересуваше, че Марк има среща с Елизабет Декстър. Вратата се заотваря бавно и той мина с рамо напред през разширяващата се пролука. Продължи по коридора и стигна до стая 4308. Пред вратата нямаше полицай. Наоколо не се виждаше жива душа. Явно щеше да остане тук за по-дълго. Надникна през прозорчето на вратата. Видя двамата пациенти да спят, а телевизорът да работи без звук.

Марк потърси дежурната сестра и накрая я откри да чете в кабинета на старшата сестра. Остана доволна, като видя, че се е върнал по-хубавият от двамата агенти.

— Идвал ли е някой полицай, за да охранява стая 4308?

— Не, никой не е идвал. Тихо е като в гробища. Очаквате ли някого?

— Да, по дяволите! Ще се наложи да остана. Можете ли да ми намерите стол? Ще изчакам, докато пристигне полицаят. Надявам се, че няма да ви преча.

— Няма да ми пречите. Можете да останете, докогато пожелаете. Ще ви донеса удобен стол. — Тя остави книгата. — Желаете ли кафе?

— С удоволствие.

Марк я огледа по-внимателно. Можеше да се наложи да прекара вечерта с медицинска сестра, вместо с лекарка. Жалко, тъй като лекарката бе за предпочитане. Марк реши първо да се върне и да провери стаята; да успокои Казефикис, ако все още бе буден, и да се обади в полицията, за да попита къде, по дяволите, е техният човек. Отиде бавно до вратата; вече нямаше защо да бърза. Отвори я тихо. Беше тъмно като в рог, с изключение на светлината от телевизора, а очите му все още не бяха привикнали. Погледна към двамата мъже. Лежаха неподвижни. Нямаше да си направи труда да се взре по-внимателно, ако не бе чул капането.

Кап, кап, кап…

Приличаше на чешма, но в стаята нямаше чешма.

Кап, кап…

Отиде на пръсти до леглото на Ангело Казефикис и погледна.

Кап…

От устата на гърка се стичаше топла кръв, чаршафът под него бе подгизнал, очите му бяха изскочили от кухините, подутият му език висеше отпуснат. Гърлото му бе прерязано от ухо до ухо, точно под брадичката. Кръвта започваше да образува локва на пода. Марк бе стъпил в нея. Усети, че краката му се подкосяват и едва успя да се хване за таблата на леглото. Наведе се над глухия. Очите на Марк бяха свикнали с тъмното и от гледката му се повдигна. Главата на пощальона бе отделена от тялото; само цветът на кожата му показваше, че някога са били едно. Марк едва успя да се измъкне от стаята и да стигне до телефона. Сърцето му биеше лудо. Ризата му бе прилепнала от пот. Ръцете му бяха целите в кръв. Затърси трескаво десетачета. Позвъни на отдел „Убийства“ и им обясни с две думи какво се бе случило. Сега вече щяха да побързат да изпратят някого.

Дежурната сестра се върна с чаша кафе.

— Добре ли сте? Изглеждате малко блед — каза тя, след което видя ръцете му и изпищя.

— В никакъв случай не влизайте в стая 4308. Не позволявайте на никого да влиза там без мое разрешение. Веднага намерете лекар.

Сестрата тикна чашата кафе в ръцете му и се затича по коридора. Марк с усилие се върна в стая 4308, макар присъствието му там да бе излишно. Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Включи осветлението и влезе в банята. Опита се да измие кръвта от ръцете и от дрехите си. Чу вратата да се отваря и се върна бързо в стаята. Още една млада лекарка с бяла престилка… Доктор Алисия Делгадо, според опознавателната табелка.

— Не пипайте нищо — каза Марк.

Доктор Делгадо погледна първо него, после телата и изстена.

— Не пипайте нищо — повтори Марк, — докато не пристигнат от отдел „Убийства“. Скоро ще бъдат тук.

— А вие кой сте? — попита тя.

— Специален агент Марк Андрюз, ФБР.

Извади машинално портфейла си и се легитимира.

— Така ли ще стоим и ще гледаме, или ще ми позволите да направя нещо?

— Едва след като полицията завърши огледа и даде разрешение. Да излезем оттук.

Марк мина покрай нея и бутна вратата с рамо, без да докосва нищо с ръка.

Излязоха в коридора.

Марк нареди на доктор Делгадо да стои пред вратата и да не пуска никого, докато той отиде да се обади в полицията.

Тя кимна неохотно.

Марк отиде до автомата; две десетачета; набра Вашингтонското полицейско управление и поиска да го свържат с лейтенант Блейк.

— Лейтенант Блейк си отиде преди час. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Кога ще изпратите охрана на стая 4308 в медицинския център „Уудро Уилсън“?

— Кой се обажда?

— Андрюз, ФБР. — Марк повтори подробностите за двойното убийство.

— Нашият човек трябваше вече да е там. Тръгна преди половин час. Веднага ще съобщя на отдел „Убийства“.

— Вече го направих — отвърна рязко Андрюз.

Той затвори телефона и се строполи на най-близкия стол. Сега коридорът бе изпълнен с бели престилки. Пред стая 4308 бяха оставени две носилки на колела. Всички бяха в очакване. Какво трябваше да направи?

Още две десетачета; набра домашния телефон на Ник Стамс. Защо не вдига? Накрая се обади женски глас.

„Не трябва да показвам, че съм разтревожен“, помисли си той, подпрял се на телефонната кабина.

— Добър вечер, мисис Стамс. Обажда се Марк Андрюз. Мога ли да разговарям със съпруга ви?

Спокоен глас, без никаква следа от стрес.

— Съжалявам, Ник не е у дома, Марк. Върна се в службата преди около два часа. Странно, каза, че има среща с теб и с Бари Колвърт.

— Да, видяхме се, но той си тръгна преди около четиридесет минути.

— Ами още не е пристигнал. Едва бе седнал да вечеря, когато каза, че излиза, и ще се върне бързо. Нямам представа къде е. Може да се е върнал в Бюрото. Защо не го потърсиш там?

— Да, разбира се. Извинете за безпокойството.

Марк затвори телефона и се огледа, за да провери дали някой не е влязъл в стая 4308. Никой. Пусна още две десетачета и позвъни в Бюрото. Поли беше дежурна.

— Марк Андрюз е. Свържи ме, моля те, с мистър Стамс. Спешно е.

— Мистър Стамс и специален агент Колвърт излязоха преди четиридесет и пет минути — мисля, че тръгнаха за вкъщи, мистър Андрюз.

— Не може да бъде. Не може да бъде.

— Така е, сър. Видях ги да си тръгват.

— Можеш ли да провериш, за всеки случай?

— Разбира се, мистър Андрюз.

На Марк му се стори, че чака цяла вечност. Какво трябва да направи? Сам е, къде са останалите? Какво трябва да направи? Божичко, подобна ситуация не влизаше в учебната програма на Академията — агентите на ФБР трябваше да пристигат до двадесет и четири часа след престъплението, а не по време на извършването му.

— Никой не отговаря, мистър Андрюз.

— Благодаря, Поли.

Марк отчаяно вдигна поглед към тавана, сякаш търсеше съвет. Наредено му бе да не съобщава на никого за събитията от тази вечер, да не казва нито дума при каквито и да било обстоятелства преди срещата с директора. Трябва да намери Стамс; трябва да намери Колвърт. Трябва да намери някой, с когото да разговаря. Две десетачета. Позвъни на Бари Колвърт. Телефонът звънеше ли, звънеше. Никакъв отговор от ергенското му жилище. Същите две десетачета. Отново се обади на Норма Стамс.

— Мисис Стамс, Марк Андрюз е. Извинете, че отново ви безпокоя. Веднага щом съпругът ви и мистър Колвърт пристигнат, моля, предайте им да ми се обадят в „Уудро Уилсън“.

— Добре, ще предам на Ник веднага щом се върне. Сигурно са се отбили някъде по пътя.

— Да, разбира се, не се сетих за това. Аз вероятно ще се върна в управлението, след като пристигнат от полицията. Ще ме намерят там. Благодаря ви, мисис Стамс.

Марк затвори телефона.

Точно в този момент се появи полицаят. Крачеше наперено по вече оживения коридор с роман на Ед Макбейн под мишница. Марк реши да го наругае за закъснението му, но се отказа — нямаше смисъл. След дъжд — качулка. Отново му прилоша. Дръпна младичкия полицай настрана и го информира накратко за убийствата. Не му обясни защо двамата мъже бяха толкова важни, а само какво се бе случило. Нареди му да уведоми шефа си и да му съобщи, че от отдел „Убийства“ вече са тръгнали за насам. Полицаят се обади на дежурния офицер и докладва с безизразен глас. Вашингтонската полиция разследваше над шестстотин убийства годишно.

Медицинският персонал чакаше нетърпеливо; щяха да чакат още дълго. Предишната паника сега бе заменена от делова шетня. Марк не знаеше какво да прави. Къде бе Стамс? Къде бе Колвърт? Къде, по дяволите, са всички?

Върна се при полицая, който обясняваше подробно защо никой не трябва да влиза в стаята… Не изглеждаха много убедени, но чакаха. Марк му каза, че отива във ФБР. И този път скри защо Казефикис бе толкова важен. Полицаят смяташе, че всичко е под контрол. Групата от отдел „Убийства“ щеше да пристигне всеки момент. Каза на Марк, че по-късно ще пожелаят да разговарят с него. Марк си тръгна.

Когато седна в колата си, извади от жабката червената лампа и я постави на покрива. Включи я. Връщаше се в Бюрото с максимална скорост, при хора, които познаваше, при реалността, при хора, които щяха да разнищят този кошмар.

Марк включи радиостанцията.

— Тук WFO 180. Моля, открийте мистър Стамс и мистър Колвърт. Спешно е. Веднага се връщам в Бюрото.

— Да, мистър Андрюз.

— WFO 180, край на предаването.

Дванадесет минути по-късно той паркира колата си пред Вашингтонското бюро на ФБР. Втурна се към асансьора. Качи се на своя етаж и изхвърча от кабината.

— Аспирин, Аспирин! Кой, по дяволите, е дежурен тази вечер?

— Само аз. Съвсем сам съм — отвърна Аспирина, като го погледна отегчено иззад очилата си. — Какво става?

— Къде е Стамс? Къде е Колвърт?

— Тръгнаха си преди час.

Мили боже, какво да прави сега? Не можеше да се довери на Аспирина, но в момента той бе единственият, с когото можеше да се посъветва. И въпреки че Стамс му бе наредил да не говори с никого преди срещата с директора, обстоятелствата бяха критични. Нямаше да го посвети в никакви подробности, просто щеше да провери какво би направил един човек на Хувър.

— Трябва да открия Стамс и Колвърт, където и да са. Някакви идеи?

— Ами, най-напред опита ли по радиотелефона?

— Помолих Поли да провери. Пак ще я попитам.

Марк се свърза бързо с нея.

— Поли, откри ли мистър Стамс и мистър Колвърт?

— Опитвам се, сър.

Чакането му се стори безкрайно.

— Какво става, Поли, какво става?

— Опитвам се, сър. Чувам само шум.

— Опитай първи, втори, трети, четвърти. Опитай всеки канал.

— Да, сър. Но не мога да търся и на четирите едновременно.

Марк осъзна, че изпада в паника. Време бе да седне и да се успокои. Не бе настъпил краят на света… всъщност, дали пък не?

— Няма ги на първи, сър. Нито на втори. По това време едва ли ще бъдат на трети или на четвърти. Те са на път за вкъщи.

— Не ме интересува къде отиват. Просто ги намери. Опитай отново.

— Добре, добре.

Тя опита на трети. Опита на четвърти. Нямаше право да използва кодовете за пети и шести. Марк погледна Аспирина. Дежурният офицер можеше да използва тези кодове.

— Случаят е спешен — кълна ти се, че е спешен.

Аспирина каза на Поли да опита на пети и на шести. Пети и шести са общонационални. Познати са с инициалите КГБ. Агентите на ФБР винаги се забавляваха, когато някой от кодовете за свръзка се наричаше КГБ. Но точно в този момент това не бе никак смешно. Не получиха отговор и по КГБ 5. Опитаха с КГБ 6 — пак нищо. А сега какво, мили боже, какво? Какво да прави? Аспирина го погледна въпросително, но всъщност не искаше да се забърква.

— Запомни, момче, П-С-3. Това е девизът ми — П-С-3.

— Като си пазиш задника, няма да ми помогнеш да открия мистър Стамс — каза Марк, който се мъчеше да запази спокойствие. — Няма значение, Аспирин, върни се при кръстословицата си.

Марк го заряза и отиде в мъжката тоалетна. Събра шепи под чешмата и си изплакна устата. Върна се в криминалния отдел, седна и започна да брои бавно до десет. Трябваше да реши какво да прави и да го направи, пък да става каквото ще. Вероятно със Стамс и Колвърт се бе случило нещо. Знаеше, че нещо се бе случило и с чернокожия пощальон, и с гърка. Може би трябваше да се свърже с директора, макар това да бе необичайна стъпка. Агент с неговия ранг, едва с двегодишна служба, не можеше да се обади на директора ей така. Във всеки случай трябваше да присъства на срещата, която Стамс бе уговорил за десет и половина. Десет и половина сутринта. Дотогава имаше много време. Повече от дванадесет часа, през които не знаеше какво да прави. Да пази тайната, която му бе наредено да не споделя с никого. Да крие информация, която да не разкрива на никой друг.

Телефонът иззвъня и той чу гласа на Поли. Помоли се това да бъде Стамс, но Бог не чу молитвите му.

— Хей, Марк, още ли си там? Обаждат се от отдел „Убийства“. Капитан Хоуган иска да говори с теб.

— Андрюз?

— Да, капитане.

— Какво можете да ми кажете?

Марк обясни, че Казефикис е бил нелегален имигрант, който със закъснение потърсил лекарска помощ за крака си, което бе истина, и че е бил ранен от някакъв маниак, който го шантажирал и заплашвал да съобщи на властите за незаконното му пребиваване в Щатите, което бе лъжа. Утре сутринта щял да му предостави подробен писмен доклад.

Детективът бе подозрителен.

— Да не криеш нещо, синко? Какво общо има ФБР с това? Имай късмет да разбера, че си скрил информация. Ще насадя задника ти на най-горещите въглени във Вашингтон.

Марк си спомни за инструкциите на Стамс относно секретността.

— Нищо не крия — повиши тон той; знаеше, че гласът му трепери и едва ли би могъл да звучи по-неубедително.

Детективът от отдел „Убийства“ измърмори нещо, зададе още няколко въпроса и затвори. Марк направи същото. Слушалката бе лепкава от пот, дрехите му бяха прилепнали по тялото. Позвъни отново на Норма Стамс; шефът не се беше прибрал. Позвъни и на Колвърт; никакъв отговор от ергенския апартамент. Обади се на Поли и я помоли отново да провери всички радиочестоти; нищо, освен бръмчене по първи канал. Накрая Марк остави телефона и каза на Аспирина, че си тръгва. Аспирина не му обърна внимание.

Марк слезе с асансьора и отиде до колата си. Трябва да се обади на директора. Отново подкара бясно по улиците.

Когато се прибра в апартамента си в югозападната част на Вашингтон, той се втурна към телефона. След няколко иззвънявания се обадиха от Бюрото.

— Кабинетът на директора. Говори дежурният офицер.

Марк отново преброи до десет.

— Специален агент Марк Андрюз от Вашингтонското бюро — бавно започна той. — Желая да се свържа с директора, спешно и неотложно.

Оказа се, че директорът вечеря с главния прокурор в дома й. Марк поиска телефонния номер. Имал ли специални пълномощия да се свързва с директора по това време на нощта? Да, имал ги, утре, в десет и половина сутринта, трябвало да се срещне с директора и, за бога, имал пълномощия.

Дежурният офицер явно усети, че Марк е отчаян.

— Ще ви позвъня веднага, ако ми оставите телефона си.

Андрюз знаеше, че това е претекст, за да проверят дали наистина е агент на ФБР и дали утре има среща с директора.

След минута телефонът иззвъня. Обаждаше се дежурният офицер.

— Директорът все още е у главния прокурор. Телефонът е 761–4386.

Марк набра номера.

— Домът на мисис Еделман — обади се почтителен глас.

— Специален агент Марк Андрюз — започна той. — Трябва да говоря с директора на Федералното бюро за разследване.

Произнесе думите бавно и отчетливо, въпреки че все още трепереше. Отвърна му човек, чиято най-голяма грижа тази вечер бе, че са закъснели с поднасянето на картофите.

— Бихте ли почакали един момент, сър.

Започна да чака, да чака, да чака.

Нов глас каза:

— Тайсън.

Марк пое дълбоко дъх и започна.

— Специален агент Марк Андрюз. Заедно с директора на Вашингтонското бюро и със специален агент Колвърт имам среща с вас в десет и тридесет сутринта. Не сте уведомен за нея, тъй като я уговорихме с мисис Макгрегър, след като бяхте напуснали кабинета си. Трябва да се срещна с вас незабавно. Ако желаете да позвъните, аз съм у дома.

— Да, Андрюз — отвърна Тайсън. — Ще ти се обадя. Кой е номерът?

Марк го продиктува.

— Млади човече — каза Тайсън, — трябва да имаш сериозна причина.

— Да, сър, много сериозна.

Марк отново зачака. Измина минута, след нея още една. Дали Тайсън го бе сметнал за глупак? Какво ставаше? Изминаха три минути; очевидно го проверяваше по-щателно, отколкото това бе направил дежурният офицер.

Телефонът иззвъня. Марк подскочи.

— Здрасти, Марк. Роджър е. Какво ще кажеш да се видим на чаша бира?

— Не сега, Роджър, не сега. — Марк тръшна слушалката.

Телефонът веднага иззвъня.

— Добре, Андрюз, какво имаш да ми кажеш? Давай бързо и по същество.

— Искам да се срещнем, сър, и то веднага. Трябва да ми отделите петнадесет минути и да ми кажете какво, по дяволите, да правя.

Съжали за „по дяволите“ в мига, в който го изрече.

— Добре, щом е спешно. Знаеш ли къде живее главният прокурор?

— Не, сър.

— Запиши си: Еджууд стрийт, 2942, Арлингтън.

Марк затвори телефона, записа внимателно адреса с главни букви от вътрешната страна на кибрита, рекламиращ застраховка „Живот“. После се обади на Аспирина, който се мъчеше със 7 отвесно.

— Ако нещо се случи, ще ме откриеш по радиотелефона в колата. Ще оставя втори канал включен през цялото време. Първи не е наред.

Аспирина се намуси: младите агенти все се престарават. По времето на Дж. Е. Хувър това не можеше да се случи. Не би трябвало да се случва и сега. Е, оставаше му една година до пенсия. Отново се зае с кръстословицата. Седем отвесно, шест букви: хора, препитаващи се с пиратство. Аспирина се замисли.

Марк Андрюз също мислеше. Влезе забързано в асансьора, излезе на улицата, качи се в колата и се понесе с пълна газ към Арлингтън. Насочи се по Ийст Бейсин Драйв към Индипендънс авеню и мина покрай мемориала на Линкълн, за да излезе на Мемориал бридж. Караше с максимална скорост, ругаеше хората, които пресичаха спокойно улиците в тази топла приятна вечер, които просто вървяха нанякъде и не обръщаха внимание на червената лампа, поставена на покрива на колата. Къде беше Стамс? Къде беше Бари? Какво, по дяволите, ставаше? Дали директорът ще го сметне за луд?

Пресече Мемориал бридж и пое по „Джордж Вашингтон“. Задръстване. Не можеше да помръдне нито на сантиметър. Вероятно катастрофа. Проклета катастрофа точно сега. Само това му липсваше. Повечето хора мислеха, че е от полицията, и му правеха път. Накрая стигна до полицейските коли и линейки. Приближи го млад полицай.

— От екипа ли сте?

— Не. ФБР. Трябва да стигна до Арлингтън. Спешно е!

Показа служебната си карта. Полицаят му направи път.

Марк се измъкна от мястото на катастрофата. Проклета катастрофа! По-нататък шосето бе чисто. След петнадесет минути спря на Еджууд стрийт, 2942. Последен разговор по радиотелефона с Поли от Вашингтонското бюро. Нищо, нито Стамс, нито Колвърт се бяха обаждали.

Марк изскочи от колата. Преди да успее да направи дори една крачка, бе спрян от агент на Сикрет Сървис. Марк показа служебната си карта и каза, че има среща с директора на ФБР. Агентът любезно го помоли да изчака в колата. След кратка консултация на вратата Марк бе въведен в малка стая, която очевидно служеше за кабинет. Директорът влезе. Марк стана.

— Добър вечер, господин директор.

— Добър вечер, Андрюз. Прекъсна много важна вечеря. Надявам се, че знаеш какво вършиш?

Директорът се държеше хладно и грубо, явно ядосан, че е извикан на среща с непознат млад агент.

Марк разказа цялата история от първата среща със Стамс до решението му да не уведомява никого. Лицето на директора остана невъзмутимо през цялото време. Единственото, което Андрюз си мислеше, бе: „Сбърках. Трябваше да продължа да търся Стамс и Колвърт. Сигурно вече са се прибрали по домовете си“. Капчици пот се появиха по челото му. Вероятно това бе последният му ден във ФБР. Остана изненадан от първите думи на директора.

— Постъпил си правилно, Андрюз. На твое място бих направил същото. Трябва доста кураж, за да се срещнеш с мен по този начин. — Изгледа го строго. — Сигурен ли си, че само Стамс, Колвърт, ти и аз знаем всички подробности за случилото се тази вечер? Никой от Сикрет Сървис или от Вашингтонското полицейско управление?

— Точно така, сър, само ние, четиримата.

— И вие тримата имате среща с мен в десет и половина сутринта?

— Да, сър.

— Добре. Запиши си го в картончето.

„Картончето“, както го наричаха във ФБР, бе малко, десет на пет сантиметра, в което можеше да си записваш всичко и да го държиш в дланта си. Марк извади едно от вътрешния джоб на сакото си.

— Записал ли си телефона на главния прокурор?

— Да, сър.

— Домашният ми телефон е: 721–4069. Запомни ги и ги унищожи. А сега слушай. Върни се в Бюрото. Потърси отново Стамс и Колвърт. Обади се в моргата, в болниците, в пътната полиция. Ако не успееш да ги откриеш, ще се срещнем в осем и половина сутринта, а не в десет и половина. Това, първо. Второ, дай ми имената на детективите от отдел „Убийства“, които работят по случая. Не си им казал причината, поради която си отишъл да видиш Казефикис, нали?

— Не, сър.

— Добре.

Главният прокурор надникна в стаята.

— Всичко наред ли е, Халт?

— Да, благодаря, Мериън. Мисля, че не се познавате с агент Андрюз от Вашингтонското бюро.

— Не. Много ми е приятно, мистър Андрюз.

— Добър вечер, мадам.

— Ще се забавиш ли, Халт?

— Не, ще се върна, след като инструктирам Андрюз.

— Нещо сериозно ли е?

— Не, не се притеснявай.

Очевидно директорът бе решил да запази историята в тайна, докато самият той не я разгадае.

— Докъде бях стигнал?

— Казахте да се върна във Вашингтонското бюро и да потърся Стамс и Колвърт.

— Да.

— Да позвъня в моргата, в болниците и в пътната полиция.

— Точно така.

— Да открия имената на детективите от отдел „Убийства“.

— Правилно. Запиши си следното: провери имената на всички служители и посетители на болницата, както и на всички други лица, които са се доближавали до стая 4308 непосредствено преди убийството. Провери имената на убитите в Националния център за криминална информация и във ФБР за каквато и да било информация, свързана с тях. Вземи отпечатъци от всички дежурни, посетители и всички останали, които са се доближавали до стая 4308, както и до мъртвите. Това е нужно както с цел елиминиране, така и за идентифициране на заподозрения. Ако не откриеш Стамс и Колвърт, ще се срещнем в осем и половина сутринта в кабинета ми. Ако през нощта изникне нещо, позвъни ми тук или вкъщи. Не се притеснявай. След единайсет и половина ще си бъда у дома. Ако ми се обадиш, използвай кодово име — чакай да помисля — Юлий, да се надяваме, че не е пророческо, и ми съобщи своя телефон. Използвай уличен автомат и аз веднага ще ти позвъня. Не ме безпокой преди седем и петнайсет сутринта, освен ако наистина е важно. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. Време е да се върна на масата.

Марк стана, готов да си тръгне. Директорът постави ръка на рамото му.

— Не се притеснявай, млади човече. От време на време се случват такива неща и ти постъпи правилно. Прояви самообладание в отвратителна ситуация. А сега, залавяй се за работа.

— Да, сър.

Марк почувства облекчение, че някой друг разбира състоянието му; някой друг, далеч по-силен от него, го подкрепяше. По пътя към Бюрото, той се обади по радиотелефона.

— WFO 180. Някакви новини от мистър Стамс?

— Не още, WFO 180, но ще продължа опитите.

Когато Марк пристигна, Аспирина все още бе там. Едва ли би могъл да си представи, че Марк току-що бе разговарял с директора на ФБР. Аспирина се бе срещал с четирима директори, но само на коктейли и никой от тях не би си спомнил името му.

— Край на тревогата, а, синко?

— Да — излъга Марк. — Стамс или Колвърт да са се обаждали? — Опита се гласът му да звучи спокойно.

— Не, трябва да са се замотали някъде. Не се притеснявай. Агънцата сами ще намерят пътя към кошарата.

Марк не се притесняваше. Отиде в кабинета си и позвъни на Поли. Тя не бе успяла да се свърже с двамата агенти. По първи канал се чувало само бръмчене. Андрюз позвъни на Норма Стамс. Отново никакви новини. Мисис Стамс попита дали не се е случило нещо.

— Не, нищо. — Нова лъжа. Дали не прозвуча прекалено безгрижно? — Просто не можем да открием в кой бар се е отбил.

Тя се засмя, но знаеше, че Ник рядко влиза в барове.

Марк позвъни на Колвърт, отново никакъв отговор. Чувстваше, че нещо не е наред. Но какво точно, не знаеше. Добре поне че директорът бе тук, а той знаеше всичко. Погледна часовника си: 11:15. Какво се бе случило тази вечер? И какво още щеше да се случи? 11:15. Какво трябваше да направи? По дяволите! Бе убедил едно красиво момиче да вечеря с него. Отново взе телефона. Поне тя трябва да е на сигурно място, у дома си.

— Ало.

— Здравей, Елизабет. Марк Андрюз е. Искрено съжалявам, че не успях да дойда. Случи се нещо, което е извън моя контрол.

Напрежението в гласа му бе очевидно.

— Не се притеснявай — весело отвърна тя. — Нали ме предупреди, че на теб не може да се разчита.

— Надявам се, че уговорката остава за друга вечер. Вероятно сутринта всичко ще бъде наред. Възможно е да се видим тогава.

— Сутринта? Ако имаш предвид болницата, утре не съм на работа.

Марк се поколеба. Бързо обмисли какво да каже.

— Ами, така може би е най-добре. Страхувам се, че новините са лоши. Казефикис и съседът му по легло бяха убити тази вечер. Полицията разследва случая, но нямаме за какво да се заловим.

— Убити? И двамата? Защо? Кой? Не са убили Казефикис без причина, нали? — Порой от думи. — Какво става, за бога? Не, не ми отговаряй. И без това няма да ми кажеш истината.

— Не бих си губил времето да те лъжа, Елизабет. Виж, днес вече го направих и ти дължа една голяма пържола за това, че ти провалих вечерта. Мога ли да ти се обадя тези дни?

— С удоволствие. Освен това убийството разваля апетита. Надявам се да заловите престъпниците. В „Уудро Уилсън“ се сблъскваме с последиците от насилието, но обикновено оставаме незасегнати от него.

— Зная. Съжалявам, че си забъркана в това. Лека нощ, красавице. Приятни сънища.

— И на теб, Марк. Ако ти остане време за сън.

Марк затвори телефона и върху него с цялата си тежест се стовариха събитията от изминалия ден. А сега какво? Не можеше да направи нищо преди осем и половина, освен да поддържа връзка по радиотелефона, докато се прибере у дома. Нямаше смисъл да стои тук и да гледа през прозореца, да се чувства безпомощен, съсипан, самотен. Отиде при Аспирина, каза му, че се прибира вкъщи и ще се обажда на всеки петнадесет минути, защото все още няма търпение да разговаря със Стамс и Колвърт. Аспирина дори не го погледна.

— Добре — отвърна той. Мисълта му бе заета изцяло с кръстословицата. Бе попълнил единадесет думи — сигурен белег, че вечерта е била спокойна.

Марк потегли по Пенсилвания авеню към апартамента си. На първото кръстовище турист, който не знаеше, че има предимство, блокираше движението. „По дяволите!“, изруга Марк. Вашингтон бе пълен с кръстовища с кръгово движение, а те бяха толкова досадни. Когато майор Пиер Л’Енфан планирал град, наподобяващ паяжина, с улици и булеварди, които се разклоняват ветрилообразно от центъра към периферията на града, автомобилът все още не е бил изобретен. По-късно градските архитекти помирили геометрията с географията и въвели кръгово движение на много от кръстовищата. Гостите на Вашингтон, които не бяха овладели майсторството на измъкването отдясно, започваха да се въртят в кръг по-дълго, отколкото са предвиждали първоначално. Накрая Марк излезе от кръговото движение и продължи по Пенсилвания авеню. Караше бавно към дома си. Мислите му бяха мрачни и неспокойни. Включи радиото, за да чуе среднощните новини; трябваше да се разсее. Нямаше нищо интересно и гласът на говорителя звучеше доста отегчено: президентът дал пресконференция, посветена на законопроекта за контрол върху оръжията, положението в Южна Африка се влошавало… Следваха местните новини: на „Джордж Вашингтон“ станала катастрофа и две коли били извадени от реката с кран, под светлината на прожектори. Едната била черен линкълн, другата — син форд, съобщили очевидците, съпрузи от Джексънвил, прекарващи отпуската си във Вашингтон. Засега нямало повече подробности.

Син форд. Въпреки че не слушаше внимателно, тези думи достигнаха до Марк. Син форд? О, не, господи, не! Сви по „Мейн“, като едва не отнесе един пожарен кран и се насочи с пълна скорост към Мемориал бридж. На мястото на катастрофата бе пълно с полиция, а едното платно бе затворено с бариери. Спряха втурналия се Марк на бариерата. Той показа служебната си карта и откри старшия офицер. Изрази опасенията си, че една от колите вероятно е била управлявана от агент на ФБР. Някакви подробности?

— Още не сме ги извадили — отвърна инспекторът. — Разполагаме само с двама свидетели на катастрофата, ако е било катастрофа. Очевидно е станало нещо странно. Ще ги извадим до половин час. Кажете ми, ако мога да ви помогна с нещо.

Марк прекоси шосето, за да наблюдава големите кранове и водолазите, които се гмуркаха в реката под светлината на прожекторите. Тридесетте минути изминаха; той трепереше от студ, чакаше и гледаше. Четиридесет минути, петдесет минути… Едва след час извадиха черния линкълн. В него имаше едно тяло. Предпазлив човек — беше си сложил колана. Полицаите продължиха да работят. Марк се върна при инспектора и попита кога ще извадят втората кола.

— Скоро. Линкълнът не е вашият автомобил, а?

— Не е — отвърна Марк.

Десет минути, двадесет минути, видя покрива на втората кола — тъмносиня кола. Видя вратите й, един от прозорците бе отворен докрай. Видя я цялата. В нея имаше двама души. Видя номера. За втори път тази вечер му прилоша. Почти разплакан, той се върна при инспектора и му съобщи имената на двамата мъже в колата и се втурна към телефона от другата страна на шосето. Беше далеч. Докато набираше номера, погледна часовника си — почти един. Сънен глас каза:

— Да.

— Юлий — отвърна Марк.

Гласът каза:

— Кой е номерът ти?

Даде му го. След тридесет секунди телефонът иззвъня.

— Е, Андрюз. Един часът през нощта е.

— Зная, сър, но Стамс и Колвърт са мъртви.

Настъпи моментно объркване; сега вече гласът бе буден.

— Сигурен ли си?

— Да, сър.

Марк разказа подробно за катастрофата, опитвайки се да прикрие умората и вълнението в гласа си.

— Обади се веднага в Бюрото, Андрюз — каза Тайсън, — без да съобщаваш нито една от подробностите, които научих тази вечер. Уведоми ги за катастрофата — нищо повече. На сутринта измъкни колкото се може повече информация от полицията. Ще се срещнем в кабинета ми в седем и половина, а не в осем и половина. Влез през по-далечния вход; там ще те очаква един мъж. Ще те познае. Не закъснявай. Сега се прибери вкъщи и се опитай да поспиш. Не се свързвай с никого до утре. Не се тревожи, Андрюз. Двамата с теб знаем, а и аз ще накарам много агенти да извършат рутинните проверки, с които те бях натоварил.

Край на разговора. Марк се обади на Аспирина — ама че нощно дежурство му се бе паднало. Съобщи му за Стамс и Колвърт и затвори, преди Аспирина да започне да го разпитва. Върна се в колата и подкара бавно към дома си. Улиците бяха пусти и мъглата придаваше извънземен вид на всичко.

До входа на гаража видя Саймън, младия чернокож пазач, който харесваше Марк, а най-вече — мерцедеса му. Марк бе прахосал завещанието на леля си за колата веднага след като завърши колежа, но никога не бе съжалявал за приумицата си. Саймън знаеше, че Андрюз няма запазено място в гаража, и винаги му предлагаше да паркира колата вместо него — бе готов на всичко срещу възможността да покара великолепния сребрист „Мерцедес“ SLC 580. Марк обикновено разменяше няколко шеговити реплики със Саймън. Тази вечер му подаде ключовете, без дори да го погледне.

— Ще ми трябва в седем сутринта — каза той, като вече се отдалечаваше. — Божичко, трябва да си почина.

Марк чу Саймън да пали двигателя с едва доловим шум, преди вратата на асансьора да се затвори зад него. Влезе в апартамента си — три стаи, всичките празни. Заключи вратата, сложи резето — нещо, което не бе правил преди. Разходи се бавно из стаята, съблече се, хвърли мръсната риза в коша за пране. Изми се за трети път тази вечер и си легна с поглед, вперен в белия таван. Опита се да проумее събитията от изминалия ден; опита се да заспи. Така изминаха шест часа.

Загрузка...