Да кажем ли на президента

5 март 1983, събота

6:32

Марк не спеше, но и не беше съвсем буден. В главата му витаеха несвързани мисли. Първата, която му мина през ума, бе за Елизабет. Усмихна се. Сетне се сети за Ник Стамс. Намръщи се. Третата бе за директора. Сепна се и се изправи. Опита се да фокусира погледа си върху часовника. Успя да види само как се движи секундната стрелка: 6:35. Господи! Скочи от стола. Вратът и гърбът му се бяха схванали и го боляха. Все още бе облечен. Свали бързо дрехите си, втурна се в банята и си взе душ. Нямаше време да регулира температурата на водата. Проклет студ! Но поне го разбуди съвсем и го накара да забрави за Елизабет. Изскочи изпод душа и грабна хавлията: 6:40. Избръсна се набързо. По дяволите, поряза се на три пъти. Лосионът го защипа жестоко: 6:43. Облече се: друга риза, същите копчета за ръкавели, други чорапи, същите обувки, друг костюм, същата вратовръзка. Бърз поглед в огледалото: две от раничките все още кървяха леко. Майната им! Събра книжата от бюрото си, пъхна ги в куфарчето и хукна към асансьора. Късмет, беше на неговия етаж. Слезе долу: 6:46.

— Здрасти, Саймън.

Младият чернокож пазач на гаража не помръдна. Дремеше в малката си будка до входа.

— Добро утро, Марк. Божичко, нима вече е осем?

— Не, седем без тринайсет.

— Какво ти става? Да не работиш извънредно? — попита Саймън, разтърка си очите и му подаде ключовете за колата.

Марк се усмихна, но нямаше време за отговор. Саймън отново задряма.

Колата запали от първия опит. Надежден мерцедес. Излезе на улицата: 6:48. Не биваше да кара с превишена скорост. Никога не създавай проблеми на Бюрото. Светофарът на Шеста улица го задържа: 6:50. Зави по Седма. Пресече Индипендънс авеню: 6:53. От ъгъла на Седма и „Пенсилвания“ можеше да види сградата на ФБР: 6:55. Паркира, показа пропуска си на охраната и се втурна към асансьора: 6:57. Слезе на седмия етаж: 6:58. Тръгна по коридора, сви надясно. Стая 7074, влезе направо, мина покрай мисис Макгрегър, както му бе наредено. Тя не му обърна внимание. Почука на вратата на директора. Никакъв отговор. Влезе. Директорът не бе в кабинета си: 6:59. Отпусна се на един фотьойл. Директорът щеше да закъснее. Последва самодоволна усмивка. Седем часа без тридесет секунди. Огледа спокойно стаята, сякаш седеше там от часове. Погледът му се спря на стария часовник, който започна да бие: едно, две, три, четири, пет, шест, седем.

Врата се отвори и влезе директорът.

— Добро утро, Андрюз.

Не гледаше към Марк, а към часовника на стената.

— Винаги избързва малко.

Тишина. Часовникът на кулата на Старата поща удари седем. Директорът се настани на стола си. Положи огромните си ръце на бюрото.

— Ще започнем с моите новини, Андрюз. Току-що бе идентифициран шофьорът на линкълна, паднал в Потомак заедно със Стамс и Колвърт.

Директорът разтвори кафява хартиена папка с надпис „Само за четене“ и погледна съдържанието й. Какво ли имаше в нея, което Марк не знаеше, а трябваше да научи?

— Нищо, върху което да стъпим. Ханс-Дитер Гербах, немец. От Бон съобщиха, че преди пет години е бил дребна фигура сред мюнхенските рекетьори, но после му изгубили следите. Има основание да се предполага, че е бил в Родезия и известно време е сътрудничил на ЦРУ — бригадата „Бяла мълния“. Лангли не ни помогна. Едва ли ще получим информация оттам преди четвъртък. Понякога се чудя на коя страна са те. През осемдесета Гербах се появява в Ню Йорк, но там открихме само клюки и слухове, нищо определено. Ако беше жив, щеше да ни е от полза.

Марк се сети за прерязаните гърла в болницата и се усъмни в думите му.

— Интересното обстоятелство при автомобилната катастрофа е, че и двете задни гуми на колата на Стамс и Колвърт имат малки дупки. Биха могли да бъдат причинени при свличането по склона, но според момчетата от лабораторията са от куршуми. Ако това е така, в сравнение с този стрелец Ани Оукли е несръчно девойче.

Директорът каза по интеркома:

— Повикайте заместник-директора Роджърс, мисис Макгрегър.

— Да, сър.

— Хората му са открили заведението, в което е работил Казефикис.

Заместник-директорът почука и влезе. Директорът му посочи стол. Роджърс се усмихна на Марк и седна.

— Давай, Мат.

— Собственикът на „Златното пате“ не бе много любезен. Изглежда, мислеше, че го проверявам за нарушение на трудовото законодателство. Заплаших го, че ще затворя заведението, ако не проговори. Накрая призна, че е взел на работа човек с описание като това на Казефикис. На двадесет и четвърти февруари го пратил да обслужва обяд в една от стаите на „Джорджтаун Ин“ на Уисконсин авеню. Човекът, който се обадил, се представил като Лоренцо Роси. Проверихме в компютрите. Нищо. Явно името е фалшиво. Същата история се повтори и в „Джорджтаун Ин“. Според собственика мистър Роси наел стаята за двадесет и четвърти февруари, поръчал храна, но без обслужване и предплатил в брой. Роси е висок около метър и седемдесет, мургав, без отличителни белези, черна коса и слънчеви очила. Според собственика приличал на италианец. Никой в хотела не знае, нито пък го е грижа, кой е обядвал в стаята този ден. Боя се, че това не ни помага особено.

— Съгласен съм. Всички италианци отговарят на това описание — отвърна директорът. — Щяхме да успеем, ако разполагахме с пет години, а не с пет дни. Откри ли нещо ново в болницата, Мат?

— Там е лудница, сър. Пълно е с хора, които идват и си отиват през целия ден, дори и през нощта. Целият персонал работи на смени. Не познават дори колегите си, камо ли да забележат външни лица. Можете да се разхождате цял ден с брадва на рамо и никой да не ви попита какво правите.

— Ясно — каза Тайсън. — Добре. Андрюз, какво свърши през последните двадесет и четири часа?

Марк разтвори синята си папка. Докладва, че е елиминирал тридесет и осем сенатори, като на двадесет и четвърти февруари повечето от тях са отсъствали от Вашингтон и е стеснил кръга на заподозрените до шестдесет и двама. Подаде списъка на директора, който го прегледа.

— Доста едри риби има в тази локва. Продължавай, Андрюз.

Марк разказа за срещата си с гръцкия православен свещеник. Очакваше остра забележка, че не се е сетил веднага за брадата. Позна. Смирено продължи:

— В осем часа имам среща с отец Грегъри. Възнамерявах след това да се срещна с вдовицата на Казефикис. Не смятам, че това ще доведе до някакъв резултат, сър, но предполагам, че желаете да проследя всички нишки. По-късно смятах да отида в Библиотеката на Конгреса и да се опитам да открия защо някой от тези шестдесет и двама сенатори би могъл да желае смъртта на президента Кенеди.

— Добре, за начало ги раздели на категории — посъветва го директорът. — Първо — партия, после — комисии, сетне — интереси и лични познанства с президента. Не забравяй, Андрюз, на двадесет и четвърти февруари нашият човек е обядвал в Джорджтаун, а това трябва да стесни кръга.

— Но, сър, предполага се, че те всички са обядвали някъде.

— Точно така, Андрюз, но не всички са се били усамотили. Мнозина са били видени на публични места или са присъствали на официални обеди с избиратели, държавни служители, лобисти. Трябва да откриеш кой от тях какво е правил, без сенаторът, когото търсим, да заподозре каквото и да било.

— Как според вас мога да го направя, сър?

— Много просто — отвърна директорът. — Обади се на всяка от секретарките на сенаторите и попитай дали шефът й ще бъде свободен за официален обяд… — спря за малко, — … свързан с проблемите на околната среда. Да, това ми харесва. Определи дата, да речем, пети май и попитай дали шефът й е присъствал на предишните обеди, които са се състояли — директорът погледна в календара си — на седемнадесети януари и на двадесет и четвърти февруари, тъй като някои от сенаторите са приели поканата, но не са присъствали, а други са дошли неканени. Кажи, че ще изпратиш официална покана. Всяка секретарка ще забрави за разговора, освен ако не й изпратиш писмо, а ако на пети май някоя от тях се сети, вече ще бъде твърде късно. Едно е сигурно: нито един сенатор не би уведомил секретарката си, че възнамерява да убие президента.

Заместник-директорът се намръщи леко.

— Ако го пипнат, сър, адът ще се стовари на главите ни. Той ще бъде новият Джон Дийн, а вие — Халдеман.

— Не, Мат. Ако съобщя на президента, че някой от скъпите му сенатори възнамерява да забие нож в гърба му, той ще оправдае този трик.

— Не разполагаме с достатъчно доказателства, сър.

— По-добре ги осигури, Андрюз. В противен случай, повярвай ми, ще ни се наложи да си потърсим друга работа.

„Вярвам ви“, помисли си Марк.

— Мога ли да спомена нещо, което ме безпокои?

— Разбира се, Андрюз.

— Обмисляли ли сте теориите за заговор, сър? Този опит за убийство би могъл да бъде свързан с Дж. Ф. К. и дори с Р. Ф. К. и следователно да са замесени групи, свързани с предишните убийства. Защото, ако мафията или…

— Да, Андрюз. Обмислял съм го многократно. След двадесет години все още не знаем истината за убийството в Далас, при положение че за разследванията бяха похарчени десет милиона долара. Ако тези пари ми бяха дадени, за да купя с тях информация, щях да разбуля мистерията за шест месеца. Все някой щеше да си отвори устата срещу десет милиона. В този случай разполагаме с една здрава нишка — замесен е сенатор и ни остават само пет дни. Ако в четвъртък се провалим, през следващите двадесет години ще има достатъчно време да обсъждаме връзките с Дж. Ф. К., а ти ще натрупаш цяло състояние, като напишеш книга за това.

„Може и така да е, но все пак ще проверя някои неща“, помисли си Марк.

— Андрюз, не се тревожи излишно. Уведомих шефа на Сикрет Сървис. Предадох му дословно доклада ти — нито дума повече, нито дума по-малко — както се разбрахме вчера, така че имаме свобода на действие до десети март. Разработвам резервен план, в случай че дотогава не разкрием Касий. Но сега няма да ти губя времето с него. Разговарях и с момчетата от отдел „Убийства“. Не са открили почти нищо, което да ни е от полза. Но вече са се срещнали със съпругата на Казефикис, ако те интересува. Изглежда, мислят по-бързо от теб, Андрюз.

— Може би, защото не са толкова натоварени — намеси се заместник-директорът.

— Може би. Добре, срещни се с нея, ако смяташ, че ще има полза. Може да откриеш нещо, което те са пропуснали. Усмихни се малко, свършил си добра работа. Възможно е тазсутрешното разследване да ни предостави нови нишки, върху които да работим. Е, Андрюз, няма да те задържам повече.

— Да, сър.

Марк стана.

— Извинявай, Андрюз, забравих да ти предложа кафе.

На Марк му се искаше да каже: „Последния път не успях да го изпия“. Тръгна си, докато директорът поръчваше кафе за себе си и за Роджърс. Реши, че и той трябва да закуси и да се опита да подреди мислите си. Потърси кафенето в централата на ФБР.

Директорът изпи кафето си и помоли мисис Макгрегър да повика личния му помощник. Безименния се появи почти веднага със сива папка под мишница. Нямаше нужда да пита шефа си от какво има нужда. Просто остави папката на масата пред него и излезе, без да пророни нито дума.

— Благодаря — каза директорът към затварящата се врата.

Насочи вниманието си към сивата папка. Прелиства я в продължение на двадесет минути. От време на време се усмихваше, промърморваше нещо и отправяше странна забележка към Матю Роджърс. Папката съдържаше данни за Марк Андрюз, за които самият Марк дори не подозираше. Директорът привърши втората си чаша кафе, затвори папката и я заключи в бюрото в стил „Кралица Ана“. Кралица Ана никога не бе притежавала толкова много тайни, колкото това бюро.

Марк закуси далеч по-добре, отколкото можеше да направи това във Вашингтонското бюро. Там трябваше да пресича улицата, за да отиде в „Лънч Кънекшън“, защото снекбарът на партера му бе също така неприятен, както и останалата част от сградата. Не забеляза човека от другата страна на улицата, който го наблюдаваше, но се запита дали синият форд, който се виждаше в огледалото, се движи случайно зад него. Ако не, кой кого наблюдаваше, кой кого се опитваше да защити?

Пристигна пред църквата на отец Грегъри малко преди осем. Заедно отидоха в дома на свещеника. Марк каза, че вече е закусил, но това не попречи на отчето да изпържи две яйца и бекон, плюс препечени филийки, мармалад и кафе. Отец Грегъри добави съвсем малко към онова, което вече бе казал на Марк и въздъхна дълбоко, когато му бе напомнено за двете убийства в болницата.

— Да, прочетох подробностите в „Поуст“.

Малките му очила бяха кацнали на края на късия му нос. Големите му червени бузи и огромният му корем красноречиво свидетелстваха, че отец Грегъри предпочита да си угажда тук, на земята, докато очаква небесния рай. Когато заговориха за Ник Стамс, в сивите му очи проблесна искра. Очевидно полицаят и свещеникът имаха общи тайни.

— Има ли някаква връзка между смъртта на Ник и убийствата в болницата? — внезапно попита отец Грегъри.

Въпросът завари Марк неподготвен. Зад очилата се криеше остър ум. Да излъже свещеник, православен или някакъв друг, му изглеждаше някак си по-лошо от обичайните лъжи, с които прикриваше Бюрото.

— Абсолютно никаква — отвърна Марк. — Просто една ужасна автомобилна злополука.

— Просто едно странно съвпадение? — насмешливо попита отец Грегъри, като се взираше през очилата си. — Така ли? — В гласа му прозвуча същото съмнение, което бе изразил и Грант Нана.

Продължи:

— Има още нещо, което искам да споделя. Макар и да е трудно да си спомня какво каза мъжът, когато ми се обади да не ходя в болницата, почти съм сигурен, че той е добре образован. Убеден съм — поради начина, по който се справи — че е професионалист, но не знам какво означава това. Просто изпитвам странното чувство, че и преди е провеждал подобни разговори. В него имаше някакъв професионализъм.

Отец Грегъри повтори:

— В него имаше някакъв професионализъм.

Същите думи повтори и Марк, докато караше към дома, в който бе отседнала мисис Казефикис. Това бе дом на приятел, същият, който бе приютил ранения й съпруг.

Марк се движеше по Кънектикът авеню, мина покрай „Вашингтон Хилтън“ и Националния зоопарк и навлезе в Мериленд. Кънектикът авеню премина в Юнивърсити булевард и Марк се озова в Уитън — градче сателит, с магазини, ресторанти, бензиностанции и няколко жилищни блока. Докато чакаше на червен светофар близо до Уитън плаза, Марк разлисти бележника си. Елкин стрийт, 11501. Търсеше Блу Ридж Менър. Хубаво име за групата ниски триетажни, поостарели тухлени сгради покрай Блу Ридж и Елкин стрийт. Като наближи номер 11501, Марк потърси място за паркиране. Нямаше късмет. Поколеба се за момент, сетне реши да спре пред пожарния кран. Закрепи внимателно микрофона на радиостанцията над огледалото за обратно виждане, така че всеки полицай да разбере каква е колата.

Ариана Казефикис избухна в сълзи при вида на значката на Марк. Оказа се, че нейният английски е далеч по-добър от този на мъжа й. Вече била разпитана от двама полицаи. Казала им, че не знае нищо. Първо дошъл един любезен мъж от Вашингтонската полиция, който й съобщил за случилото се, и бил много внимателен, после — лейтенант от отдел „Убийства“, който бил по-нелюбезен, и настоявал да научи неща, за които тя нямала никаква представа, а сега идвал и агент на ФБР. Съпругът й никога не бил имал неприятности и тя не знаела кой е стрелял по него и защо го е направил. Той бил мил, безобиден човек. Марк й вярваше.

Мисис Казефикис изглеждаше зле, въпреки че бе само на двадесет и девет години, занемарена, несресана, а сивите й очи бяха пълни със сълзи. В продължение на два дни беше плакала и това бе оставило следи по лицето й. Двамата с Марк бяха почти на една възраст. Тя нямаше родина, а сега вече нямаше и съпруг. Какво щеше да стане с нея? Дори и да се чувстваше понякога самотен, Марк поне бе по-богат от тази бедна жена. Увери я, че на първо време няма от какво да се страхува, че лично ще говори със Службата за имигранти и с някого от „Социални грижи“, за да й осигури някакъв доход. Това, изглежда, я ободри и поотпусна.

— Моля ви, опитайте да помислите внимателно, мисис Казефикис. Имате ли представа къде е работил съпругът ви на двадесет и трети или на двадесет и четвърти февруари, сряда и четвъртък, миналата седмица и казвал ли ви е нещо за работата си?

Нямала никаква представа. Ангело никога не й казвал с какво се занимава. Обикновено работел на едно място за по ден-два, защото бил нелегален имигрант без разрешително за работа.

Марк не научи нищо ново, но вината не бе нейна.

— Ще мога ли да остана в Америка?

— Ще направя всичко възможно, мисис Казефикис. Обещавам. Ще говоря с един гръцки православен свещеник, когото познавам, да ви отпусне малко пари, за да свържете двата края, докато уредя нещо от „Социални грижи“.

Марк отвори вратата, отчаян от неуспеха си да научи нещо и от отец Грегъри, и от Ариана Казефикис.

— Свещеникът вече ми даде пари.

Марк спря, обърна се бавно и я погледна. Остана привидно спокоен.

— Кой свещеник?

— Той каза помогне. Мъж, който дойде вчера. Приятен мъж, много приятен, много мил. Даде ми двайсет долара.

Студена пот обля Марк. Мъжът отново го бе изпреварил. Отец Грегъри не грешеше — онзи наистина беше професионалист.

— Можете ли да го опишете, мисис Казефикис?

— Какво искате да кажете?

— Как изглеждаше?

— О, беше едър, доста мургав…

Марк се опита да запази хладнокръвие. Трябва да е същият, с когото се бе разминал при асансьора, човекът, който преди това бе спрял отец Грегъри да отиде в болницата и който, ако бе разбрал, че мисис Казефикис знае нещо за заговора, щеше вече да я е пратил при съпруга й.

— Имаше ли брада, мисис Казефикис?

Тя се поколеба.

— Повече от тях имат… но мисля, че този нямаше.

Марк я помоли да си стои вкъщи и да не излиза при никакви обстоятелства. Оправда се, че щял да говори със „Социални грижи“ и със Службата за имигранти. Учеше се да лъже. Учител му бе гладко избръснатият православен свещеник.

Скочи в колата си и я подкара. След неколкостотин метра спря до най-близкия уличен телефон на Джорджия авеню. Набра личния номер на директора.

— Юлий.

— Кой е номерът?

Телефонът иззвъня след тридесет секунди. Марк внимателно му разказа всичко.

— Веднага ще ти изпратя специалист по установяване на самоличности. Върни се при нея и я успокой. И, Андрюз, реагирай бързо. Бих желал да получа тези двайсет долара. Една банкнота ли е била или няколко? Може да открием отпечатък.

Край на разговора. Марк се намръщи. Ако лъжливият православен свещеник не бе винаги на две крачки пред него, то директорът беше.

Марк се върна при мисис Казефикис и я уведоми, че случаят й ще бъде разгледан на най-високо ниво. Записа си в бележника, за да не забрави да каже на директора при следващата им среща, след което каза равнодушно:

— Сигурна ли сте, че бяха двайсет долара, мисис Казефикис?

— О, да. Не всеки ден виждам двайсетдоларова банкнота. Бях много благодарна.

— Спомняте ли си какво направихте с нея?

— Да. Отидох и напазарувах от супермаркета точно преди да го затворят.

— Кой супермаркет, мисис Казефикис?

— „Уитън“. Надолу по улицата.

— Кога направихте това?

— Снощи, към шест часа.

Марк осъзна, че няма време за губене. Ако вече не е късно.

— Мисис Казефикис, сега ще дойде един мъж, мой колега и приятел. Ще ви помоли да опишете любезния свещеник, който ви е дал парите. Ще ни помогнете много, ако си спомните повече подробности. Не се тревожете, защото ще направим всичко възможно, за да ви помогнем.

Марк се поколеба, извади портфейла си и й подаде двадесет долара. Тя се усмихна за първи път.

— А сега, мисис Казефикис, бих желал да ми направите една услуга. Ако православният свещеник ви посети отново, не му споменавайте за разговора ни и ми се обадете на този телефон.

Марк й подаде картичката си. Ариана Казефикис кимна, но уморените й сиви очи го проследиха, докато отиваше към колата. Не бе разбрала нищо. Не знаеше на кого да вярва: та нали и двамата й бяха дали по двадесет долара?

Марк спря на паркинга пред супермаркет „Уитън“. Огромен надпис на витрината съобщаваше, че вътре продават каси студена бира. Над витрината бе разположен синьо-бял картонен макет на купола на Капитолия. „Пет дни“, помисли си Марк. Влезе в магазина. Беше малка семейна фирма, а не част от верига. Покрай едната стена бяха наредени бутилки бира, покрай другата — вино, а между тях — четири реда консервирани и замразени храни. По протежение на стената в дъното се простираше щанд за месо. Месарят, изглежда, сам ръководеше магазина. Марк се насочи към него и още преди да го приближи, попита:

— Може ли да видя управителя?

— По каква работа? — Месарят присви презрително очи.

Марк показа служебната си карта.

Месарят сви рамене и извика:

— Хей, Флавио. Търсят те от ФБР.

Секунди по-късно на вратата отляво на щанда за месо се появи управителят — едър, червендалест италианец.

— Да? С какво мога да ви бъда полезен, мистър ъ-ъ…

— Андрюз от ФБР. — Марк отново показа служебната си карта.

— Да, добре. Какво желаете, мистър Андрюз? Аз съм Флавио Гуида. Аз съм собственикът. Магазинът ми е добър, не лъжа клиентите…

— Да, разбира се, мистър Гуида. Просто се надявам да ми помогнете. Разследвам случай за кражба на пари. Имаме основание да смятаме, че вчера в супермаркета ви е било платено с открадната двадесетдоларова банкнота и бихме искали да я проследим.

— Ами, събирам оборота всяка вечер — каза управителят. — Заключвам го в сейфа и рано сутринта го внасям в банката. Трябва да е изминал един час…

— Но днес е събота.

— Няма проблем. Банката ми работи в събота до обяд. Съвсем близо е.

Марк реагира бързо.

— Бихте ли ме придружили до банката, мистър Гуида?

Гуида погледна първо часовника си, сетне Марк.

— Добре. Само една минута.

Извика на някаква жена в склада да наглежда касата. Двамата с Марк отидоха до ъгъла на „Джорджия“ и „Хикърс“. Гуида бе очевидно възбуден от цялата история.

В банката Марк незабавно отиде при главния касиер. Парите били предадени преди повече от трийсет минути на една от касиерките, мисис Таунзенд. Те все още не били сортирани. Щяла да го направи всеки момент. Не й останало време, извини се тя. „Не се извинявай“, помисли си Марк. Оборотът на супермаркета за деня бе над пет хиляди долара. Двайсетдоларовите банкноти бяха двайсет и осем на брой. Всемогъщи боже, директорът щеше да го разкъса на парчета или по-точно специалистите по дактилоскопия. Марк преброи двайсетдоларовите банкноти с помощта на ръкавици, донесени му от мисис Таунзенд, и ги отдели настрана. Подписа се за тях и подаде разписката на главния касиер, като го увери, че ще му бъдат върнати съвсем скоро. Появи се управителят на банката, който взе разписката и пое нещата в свои ръце.

— Агентите на ФБР не работят ли по двама?

Марк се изчерви.

— Да, сър, но случаят е специален.

— Бих желал да проверя — каза управителят. — Искате да ви дам петстотин и шейсет долара срещу честната ви дума.

— Разбира се, сър, проверете.

Марк трябваше да мисли бързо. Не можеше да каже на директора на местен банков клон да позвъни на директора на ФБР. Това е все едно да поискаш да впишат бензина в сметката на Хенри Форд.

— Защо не позвъните във Вашингтонското бюро на ФБР, сър, и не поискате да ви свържат с шефа на криминалната служба. Мистър Грант Нана.

— Точно това ще направя.

Марк му съобщи номера, но управителят не му обърна внимание и сам го потърси в указателя. Позвъни директно на Нана. Слава богу, че той беше там!

— При мен има един младеж от вашия отдел. Казва се Марк Андрюз. Твърди, че имал пълномощия да вземе двайсет и осем двайсетдоларови банкноти. Ставало въпрос за откраднати пари.

Нана също трябваше да реагира бързо. Отричай обвиненията, не се съгласявай с обвинителя — старият девиз на Ник Стамс. Междувременно Марк се молеше на Бога.

— Точно така, сър — отговори Нана. — Аз му наредих да вземе банкнотите. Надявам се, да му позволите да направи това. Ще ви ги върнем веднага щом можем.

— Благодаря ви, мистър Нана. Извинете, че ви обезпокоих. Смятам, че съм длъжен да проверя. В днешно време не можеш да имаш доверие на никого.

— Няма за какво, взели сте разумна предпазна мярка, сър. Жалко, че не всички постъпват като вас. — „Първата истина, която изрекох“, помисли си Грант Нана.

Управителят на клона затвори телефона, постави банкнотите в кафяв плик, прие разписката и се извини на Марк.

— Нали разбирате, че трябваше да проверя?

— Естествено. И аз бих направил същото.

Марк благодари на мистър Гуида и на управителя и ги помоли да запазят случая в тайна. Те кимнаха с изражението на хора, които си знаят работата.

Марк се върна в централата на ФБР. Влезе в приемната на директора. Мисис Макгрегър му кимна. Той почука тихо на вратата и я отвори.

— Извинете, че ви прекъсвам, сър.

— Не се притеснявай, Андрюз. Седни. И без това привършвахме.

Матю Роджърс стана, изгледа Марк и се усмихна.

— Ще се опитам да ви отговоря до обяд, шефе.

— Е, млади човече, да не би нашият сенатор да ни очаква долу в колата?

— Не, сър, но разполагам с това.

Марк отвори кафявия плик и остави двадесет и осемте банкноти на масата.

— Ограбил си банка, а? Това е федерално престъпление, Андрюз.

— Почти, сър. Една от тези банкноти, както знаете, е била дадена на мисис Казефикис от човека, представил се за православен свещеник.

— Е, това е малка гатанка за нашите дактилоскопи — петдесет и шест страни със стотици и може би хиляди отпечатъци по тях. Ще ни отнеме доста време, но си заслужава да опитаме. — Внимаваше да не докосне банкнотите. — Ще възложа това на Съмъртън. Трябват ни и отпечатъците на мисис Казефикис. Мисля, че ще е най-добре да оставим един агент в дома й, в случай че нашият човек се върне. — Директорът пишеше и говореше едновременно. — Чувствам се като едно време, когато бях шеф на щатско бюро на ФБР. Случаят щеше да ми достави удоволствие, ако не беше толкова сериозен.

— Мога ли да кажа още нещо, докато съм тук, сър?

— Разбира се, Андрюз. — Тайсън не вдигна поглед, просто продължи да пише.

— Мисис Казефикис се безпокои за положението си в страната. Няма пари, няма работа. Останала е без съпруг. Възможно е да ни е предоставила единствената нишка, беше много отзивчива. Мисля, че трябва да й помогнем.

Директора натисна един бутон.

— Повикайте Елиът. Да дойде и мистър Съмъртън от дактилоскопския отдел.

„О, помисли си Марк, значи Безименния си има име.“

— Ще направим каквото можем. До понеделник в седем, Андрюз. Ако ти потрябвам през уикенда, ще си бъда вкъщи. Продължавай да работиш.

— Да, сър.

Марк си тръгна. Отби се в „Ригз Банк“, за да развали петнайсет долара на десетачета. Касиерът го изгледа с любопитство.

— Да не би да имате флипер?

Марк се усмихна.

Прекара остатъка от сутринта и по-голямата част от следобеда в стопяване на купчинката монети. Обади се на дежурните секретарки на шейсет и двамата сенатори, които не бяха напускали Вашингтон на двайсет и четвърти февруари. Всички изказаха благодарност, че техният сенатор е поканен на конференция по проблемите на околната среда. Директорът не беше глупав. След последния от шейсет и двата разговора ушите на Марк пищяха. Обобщи резултата… трийсет сенатори бяха обядвали в кабинетите си или с избиратели, петнайсет не бяха съобщили на секретарките си къде са обядвали или бяха споменали неопределено за някаква среща, седемнайсет бяха присъствали на обеди, дадени от организации, като Националния пресклуб, Националната асоциация за прогрес на цветнокожите и др. Една от секретарките дори бе сигурна, че шефът й е присъствал на обяда на двайсет и четвърти февруари. Марк, естествено, нямаше отговор за това.

С помощта на директора кръгът бе стеснен до петнайсет сенатори.

Върна се в Библиотеката на Конгреса и отново се настани в тихата зала за справки. Библиотекарката не видя нищо подозрително във въпросите, отнасящи се до отделни сенатори, комитети и сенатски процедури. Бе свикнала със студентите, които бяха също толкова любопитни, но не така любезни.

Марк се върна при рафтовете с „Архив на Конгреса“. Лесно откри тома от двайсет и четвърти февруари; единствено той беше разлистван сред купчината от неподвързани нови броеве. Провери петнайсетте останали му имена. Този ден бе заседавала само една комисия — комисията по външна политика. Трима сенатори от списъка му бяха нейни членове и тримата бяха говорили пред комисията сутринта. Самият Сенат бе обсъждал два въпроса през деня: разпределението на фондовете на Министерството на енергетиката за изследване на слънчевата енергия и законопроекта за контрол над оръжията. Някои от останалите дванайсет бяха говорили по някой от въпросите — или и по двата. Нямаше начин да елиминира никого от петнайсетте. По дяволите! Записа имената им на петнайсет листчета и прерови „Архив на Конгреса“ за всеки от дните между двайсет и четвърти февруари и трети март. Срещу всяко име отбеляза присъствието или отсъствието от заседанията на Сената в делничните дни. Прилежно състави програмата на всеки сенатор. Останаха много празноти. Очевидно сенаторите не прекарваха цялото си време в Сената.

Младата библиотекарка застана до него. Марк погледна часовника си: 7:30. Време бе да си тръгва. Време да забрави за сенаторите и да се срещне с Елизабет. Обади й се у дома.

— Здравей, хубавице. Мисля, че е време да вечеряме. Цял ден не съм ял. Ще се смилите ли, докторе, да вечеряте с мен?

— Какво да те правя, Марк? Току-що си измих косата. Сигурно още имам сапун в ушите.

— Искам само да вечеряш с мен. Това ми стига засега. По-късно може да се сетя и за нещо друго.

— „По-късно“ може и да няма — нежно му отвърна тя. — Как си със здравето?

— Благодаря, добре, но ако продължавам да мисля за същото, за което си мисля сега, ще ми излязат пъпки.

— Какво да направя, да полея телефона със студена вода ли?

— Не, просто вечеряй с мен. Ще мина да те взема след половин час, дори косата ти да не е изсъхнала.

Отидоха в малък ресторант в Джорджтаун, наречен „Мистър Смит“. Марк го предпочиташе през лятото, когато можеше да седне на някоя маса в градината. Беше пълно с двайсетинагодишни младежи. Идеалното място да седнеш и да говориш в продължение на часове.

— Божичко! — възкликна Елизабет. — Също като в колеж. Мислех, че сме минали тази възраст.

— Радвам се, че ти харесва — усмихна се Марк.

— Всичко е толкова предсказуемо. Дъсчен под, грубо сковани маси, цветя, сонатите за флейта на Бах. Следващия път ще ме заведеш в „Макдоналдс“.

Марк не можа да измисли отговор и бе спасен единствено от пристигането на келнера с менюто.

— Представи си, четири години в Йейл и още не знам какво е ratatouille — каза Елизабет.

— Аз пък зная, но не бях сигурен как се произнася.

Поръчаха пиле, печени картофи и салата.

— Виж, Марк, ей там, онзи отвратителен сенатор Торнтън с момиче, което може да му бъде дъщеря.

— Възможно е наистина да му е дъщеря.

— Нито един порядъчен човек не би довел дъщеря си тук — усмихна му се тя.

— Той е приятел на баща ти, нали?

— Да, но откъде знаеш?

— Всички знаят. — Марк съжали за въпроса си.

— Е, бих го нарекла по-скоро делови познат. Печели от производството на оръжие. Не е от най-приятните хора.

— Но баща ти също има дял в оръжейна компания.

— Татко? Да, и това не одобрявам, но той обвинява дядо, който е основателят на фирмата. Като ученичка често спорех с него. Казвах му да продаде акциите и да инвестира парите в нещо по-полезно за обществото. Виждах се в ролята на майор Барбара.

— Как намирате вечерята? — попита ги сервитьорът, който се навърташе край тях.

— Прекрасна е, благодаря — отвърна Елизабет. — Знаеш ли, Марк, веднъж нарекох баща си военнопрестъпник.

— Мислех, че е противник на войната.

— Изглежда, знаеш доста за баща ми. — Елизабет го погледна подозрително.

„Но не достатъчно, помисли си Марк. А колко можеш да ми кажеш ти?“

Дори и да бе забелязала някакъв признак на безпокойство у него, Елизабет не го показа и продължи:

— През седемдесет и девета той гласува в полза на военния бюджет и аз отказвах да седя на една маса с него в продължение на цял месец. Не мисля, че това му направи впечатление.

— А майка ти?

— Умря, когато бях на четиринайсет. Може би затова съм толкова привързана към баща си.

Елизабет погледна ръцете си, събрани в скута. Очевидно искаше да сменят темата. Тъмен кичур падна на челото й и проблесна.

— Имаш много хубава коса — тихо каза Марк. — Първия път, когато те видях, ми се прииска да я докосна.

Тя се усмихна.

— Предпочитам къдравите коси. — Елизабет подпря брадичката си с ръце и го погледна дяволито. — Ще изглеждаш фантастично, когато станеш на четиридесет и слепоочията ти посивеят. При положение че дотогава имаш коса, разбира се. Знаеш ли, че мъжете, които оплешивяват откъм темето, са секси, тези, които оплешивяват при слепоочията, мислят, а онези, които остават съвсем без коса, мислят, че са секси?

— Ако темето ми оплешивее, ще го приемеш ли като декларация за намеренията ми?

— Може да се наложи да чакам дълго.

По пътя към дома й той спря, прегърна я и я целуна, отначало колебливо, тъй като не знаеше каква ще бъде нейната реакция.

— Мисля, че съм наполовина влюбен в теб, Елизабет — промълви той в меките й топли коси. — Как ще постъпиш с последната си жертва?

Известно време тя продължи да върви, без да говори.

— Може би и аз съм наполовина влюбена в теб — промълви тя толкова тихо, че Марк едва я чу. — Дори повече от половина. А това не е дума, която използвам често.

Вървяха бавно, хванати за ръка, смълчани, щастливи. Следваха ги трима не много романтични мъже.

В добре обзаведения хол, на кремавия диван, той я целуна отново.

А тримата „неромантични“ мъже чакаха отвън, скрити в сенките.