Да кажем ли на президента

4 март 1983, петък

7:00

Марк не издържа повече и в седем часа стана, взе душ и си облече чиста риза и костюм. От прозореца на апартамента си погледна отвъд вашингтонския канал към Ийст Потомак парк. След няколко седмици черешовите дръвчета щяха да разцъфнат. След няколко седмици…

Затвори вратата на апартамента, доволен, че отново има с какво да се залови. Саймън му подаде ключовете от колата; бе успял да вмъкне мерцедеса на един от частните паркинги.

Марк подкара бавно по Шеста улица, зави наляво, а сетне надясно по Седма. По това време на деня почти нямаше автомобили, освен камиони. Мина покрай музея „Хиршхорн“, наричан от местните жители „Бетонената поничка“, и Националния музей на авиацията и астронавтиката. Сви по Индипендънс авеню. На кръстовището на Седма и „Пенсилвания“, близо до Националния архив, Марк спря на червено. Изпитваше зловещото чувство, че всичко е наред, сякаш вчерашният ден е бил просто един кошмарен сън. Щеше да пристигне в Бюрото и Ник Стамс и Бари Колвърт щяха да бъдат там, както обикновено. Когато погледна наляво, дойде на себе си. В края на пустия булевард се виждаха поляните на Белия дом, а през дърветата — и самата сграда. Отдясно, на другия край на авенюто, се издигаше Капитолият, блестящ под утринното слънце. „А между тях, между Цезар и Касий — помисли си Марк, — стои сградата на ФБР.“ „А в самия й център — увлече се той, — седят двамата с директора и си играят със съдбата.“

Марк спря пред задния вход на централата на ФБР. Посрещна го млад мъж в тъмносин блейзър, сив панталон от каша, черни обувки и елегантна синя вратовръзка — характерната за Бюрото униформа. „Безименен агент, помисли си Марк, който изглежда прекалено елегантен, за да е станал от сън преди малко.“ Андрюз му показа служебната си карта. Младежът го поведе към асансьора, без да промълви нито дума. Качиха се на седмия етаж, където Марк, също така безмълвно, бе съпроводен до приемната и помолен да почака.

Седеше в приемната до кабинета на директора с неизбежните стари броеве на „Тайм“ и „Нюзуик“, все едно че е в чакалнята на зъболекар. За първи път съжали, че не е на зъболекар. Премисли случилото се през последните четиринадесет часа. От човек без особени задължения, наслаждаващ се на втората си бурна година във ФБР, се бе оказал в положението на човек, изправен пред голяма опасност. В централата бе идвал само веднъж — за събеседването; тогава не му бяха казали, че може да се случи нещо подобно. Бяха му говорили за заплати, премии, отпуски, за интересна и престижна професия, за служба в името на нацията и нито дума за гръцки имигранти и чернокожи пощальони с прерязани гърла, за удавени в Потомак приятели. Разходи се из стаята в опит да събере мислите си; вчера трябваше да бъде свободният му ден, но бе предпочел надницата за извънреден труд. Може би някой друг агент щеше да се върне в болницата по-бързо от него и да предотврати двойното убийство. Може би, ако снощи бе карал форда, щяха да извадят от Потомак него, а не Стамс и Колвърт. Може би… Марк затвори очи и почувства как по гърба му неволно пробягват тръпки. Опита се да преодолее паническия страх, че може би идва неговият ред.

Погледът му се спря на паметната плоча на стената, според която в почти шейсетгодишната история на ФБР при изпълнение на служебния си дълг са загинали само тридесет и четири души и само веднъж се бе случвало в един ден да загинат двама агенти. „Този надпис вече остаря след вчерашния ден“, мрачно си помисли Марк. Очите му продължиха да оглеждат стената и се спряха върху огромна картина на Капитолия, окачена до също толкова голямо изображение на сградата на Върховния съд: правителството и законът — рамо до рамо. Отляво бяха портретите на петимата директори: Хувър, Грей, Ръкелсхауз, Кели и всяващият страх Х. А. Л. Тайсън, познат на всички с акронима Халт. Очевидно никой, освен секретарката му, мисис Макгрегър, не знаеше малкото му име. В Бюрото имаше една отдавнашна шега. Когато постъпиш, плащаш един долар и отиваш при мисис Макгрегър, която му е служила цели тридесет и седем години, и й казваш малкото име на директора. Ако познаеш, печелиш джакпота. В момента той наброяваше три хиляди петстотин и шестнадесет долара. Марк бе казал „Хектор“, мисис Макгрегър се бе изсмяла и джакпотът бе нараснал с един долар. Ако пожелаеш втори опит, даваш още един долар, но ако не познаеш, плащаш глоба от десет долара. Малцина бяха опитвали втори път и фондът нарастваше с пристигането на всяка нова жертва. На Марк му бе дошла блестящата според него идея да провери в архива за криминални отпечатъци от пръсти. Във ФБР досиетата с отпечатъци са разделени на три групи — военна, цивилна и криминална, и отпечатъците на всички агенти на ФБР се числят към последната. Това позволява да се проследи всеки агент, който стане престъпник, или да се елиминират отпечатъците на агента, оставени на местопрестъплението. Тези досиета се използват много рядко. Марк бе решил, че е много хитро да поиска картона на Тайсън. Донесе му го служител от отдела за отпечатъци. Гласеше: „Ръст: сто осемдесет и пет сантиметра; тегло: осемдесет и два килограма; коса: кафява; занятие: директор на ФБР; име: Тайсън, Х. А. Л.“. Никакво малко име. Когато прибираше картона в папката, служителят — още един безименен човек в син костюм — се бе усмихнал кисело и бе казал достатъчно високо, та Марк да чуе: „Поредният глупак, решил, че ще спечели лесно трите хиляди“.

Тайсън бе предложен от Кенеди и макар при последните двама президенти Бюрото да бе станало по-зависимо от политиката, кандидатурата на Тайсън бе одобрена от Конгреса без проблеми. Прилагането на закона бе в кръвта му. Прадядо му бил охрана на дилижанса между Сан Франциско и Сиатъл. Дядо му бил кмет и началник на полицията в Бостън — рядко срещана комбинация, а баща му — виден масачузетски адвокат. Това, че правнукът бе продължил семейната традиция и бе станал директор на Федералното бюро за разследване, не бе изненадало никого. Вицовете, които се разказваха за него, бяха безброй и Марк се питаше единствено, колко ли от тях са измислица.

Безспорно бе, че Тайсън бе отбелязал победния тъчдаун при последното си участие в мача между Харвард и Йейл, тъй като това бе документирано. Безспорен бе и фактът, че той бе единственият бял боксьор в американския отбор за олимпиадата в Лондон през 1948. Дали наистина бе отвърнал на президента Никсън, че би предпочел да стане слуга на дявола, отколкото да ръководи ФБР по време на неговия мандат, никой освен Ричард Никсън не можеше да каже, но това определено бе случка, която лагерът на Кенеди не се опитваше да потули.

Жена му бе починала преди пет години от множествена склероза. Бе се грижил за нея с искрена преданост повече от двадесет години.

Не се страхуваше от никого. Неговата честност и откровеност го бяха издигнали в очите на нацията над почти всички държавни служители. След периода на безпокойство, последвал смъртта на Хувър, Кели и Халт бяха възвърнали на Бюрото репутацията, на която то се бе радвало през тридесетте и четиридесетте години. Тайсън бе една от причините, накарали Марк с удоволствие да посвети пет години от живота си на ФБР.

От нерви Марк започна да си играе със средното копче на сакото — навик, който имат всички агенти на ФБР. По време на петнадесетседмичния курс в Куантико му бяха втълпили, че сакото му винаги трябва да бъде разкопчано, за да осигурява достъп до пистолета, който трябва да бъде на пояса, а не под мишницата. Марк се дразнеше, че телевизионните сериали за ФБР винаги объркваха това. Когато някой агент почувстваше опасност, започваше да си играе със средното копче, за да се увери, че сакото му е разкопчано. Марк изпитваше страх, страх от неизвестното, страх от Х. А. Л. Тайсън, страх, който леснодостъпният „Смит енд Уесън“ не можеше да излекува.

Безименния с бдителния поглед и тъмносиния блейзър се върна.

— Директорът ви очаква.

Марк стана, залитна, стегна се, отри ръце в панталоните, за да избърше потта от дланите си, и последва безличния младеж във външната стая, а оттам — в светая светих на директора. Тайсън го погледна, направи му знак да седне и изчака помощника си да излезе и да затвори вратата. Дори седнал, директорът бе внушителен, с голяма глава, която стоеше здраво върху масивни рамене. Гъстите вежди бяха с цвета на несресаната му, чуплива, кафява коса; тя бе толкова къдрава, че който не познаваше Тайсън, би я взел за перука. Едрите му ръце бяха прострени върху бюрото и го държаха, сякаш то можеше да му избяга. Изящното бюро в стил „Кралица Ана“ се губеше в хватката на директора. Бузите му бяха червени, но не от алкохол, а от добро здраве и от лошото време. На няколко крачки зад гърба на Марк седеше мъж — мустакат, гладко избръснат, безшумен — полицаят на полицая.

Директорът заговори:

— Андрюз, това е заместник-директорът Матю Роджърс. Информирах го за събитията, последвали смъртта на Казефикис. Ще придадем към разследването ти двама души. — Сивите очи на директора пронизваха Марк. — Андрюз, вчера изгубих двама от най-добрите си служители и нищо — повтарям, нищо — няма да ми попречи да открия виновника, дори ако това е самият президент. Разбираш ли?

— Да, сър — тихо отвърна Марк.

— Трябва да си разбрал от изявленията, които направихме за „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“ — обществеността е останала с впечатлението, че снощният инцидент е поредната автомобилна катастрофа. Нито един журналист не е свързал убийствата в „Уудро Уилсън“ със смъртта на нашите агенти. А и защо да го правят, след като в Америка на всеки двадесет и шест минути става по едно убийство?

На бюрото му лежеше папка с надпис: „Директор на Вашингтонското полицейско управление“; дори те бяха под негов контрол.

— Ние, Андрюз…

Марк се почувства като на аудиенция при крал.

— … няма да ги разочароваме. Много внимателно обмислих това, което ми каза снощи. Ще обобщя ситуацията, както аз я виждам. Можеш да ме прекъсваш по всяко време.

При нормални обстоятелства Марк би се изсмял.

Директорът гледаше папката.

— Значи гъркът поискал да се срещне с шефа на ФБР — продължи той. — Може би щях да удовлетворя молбата му, ако знаех за нея. — Той вдигна поглед. — И така, фактите: Казефикис заявил пред вас в „Уудро Уилсън“, че според него в действие е заговор за убийството на президента на Съединените щати на десети март; че е чул това, докато е обслужвал обяд в хотел в Джорджтаун, на който според него е присъствал американски сенатор. Дотук така ли е, Андрюз?

— Да, сър.

Директорът отново погледна папката.

— От полицията са взели отпечатъците на убития, но не са ги открили нито в картотеката на Националния център за криминална информация, нито в досиетата на вашингтонската полиция. Значи за момента, след снощните убийства, действаме според презумпцията, че всичко, което гъркът имигрант ни е казал, е истина. Може да не е разбрал всичко казано на този обяд, но настина е попаднал на нещо достатъчно важно, че да доведе до четири убийства за една нощ. Мисля, че хората, които стоят зад тези ужасни събития, смятат, че сега са в безопасност, и са убили всеки, който би могъл да знае за плановете им. Ти си късметлия, Андрюз.

— Да, сър.

— Предполагам, минало ти е през ума какво са си мислели те — че в синия форд си бил и ти.

Марк кимна. През последните десет часа това непрекъснато му се въртеше из главата; надяваше се Норма Стамс никога да не се сети за същото.

— Искам заговорниците да останат с впечатлението, че нищо не ги заплашва, и поради тази причина няма да променя програмата на президента за десети март, поне засега.

Марк се осмели да попита:

— Но, сър, това няма ли да изложи президента на смъртна опасност?

— Андрюз, някой, някъде — и вероятно той е американски сенатор — възнамерява да убие президента. Засега е убил двама от най-добрите ми агенти, грък, който би могъл да го разпознае, и ням пощальон, чиято единствена връзка с цялата история е, че би могъл да идентифицира убиеца на Казефикис. Ако сега избързаме с тежката артилерия, само ще ги уплашим. Не разполагаме с почти нищо; едва ли ще разкрием кои са. И дори да го направим, няма да можем да ги осъдим. Единственият ни шанс да ги пипнем, е да оставим копелетата да си мислят, че са в безопасност — до последния момент. Само така бихме могли да ги хванем. Възможно е вече да са се изплашили, но лично аз се съмнявам. Използваха такива жестоки методи, за да скрият самоличността си, че трябва да имат много важна причина да искат смъртта на президента на десети март. Трябва да открием тази причина.

— Ще кажем ли на президента?

— Не, не, още не. Бог ми е свидетел, той си има достатъчно проблеми, за да се чуди още и кой от сенаторите му е Марк Антоний и кой Брут.

— Тогава какво ще правим през следващите шест дни?

— Двамата с теб ще открием Касий. А той може да е просто нечие прикритие.

— А ако не успеем? — попита Марк.

— Бог да пази Америка.

— А ако го намерим?

— Може да ти се наложи да го убиеш.

Марк се замисли за миг. Никога през живота си не бе убивал човек, а ако трябва да бъдем съвсем точни — никога не бе убивал живо същество. Не настъпваше дори буболечка. И мисълта, че първият човек, когото можеше да се наложи да убие, ще бъде американски сенатор, бе най-малкото страшна.

— Не се тревожи, Андрюз. Вероятно няма да се стигне дотам. Позволи ми да ти обясня какво точно възнамерявам да направя. Ще уведомя Стюарт Найт, шефа на Сикрет Сървис, че двама от агентите ми са разследвали мъж, който твърдял, че президентът на САЩ ще бъде убит през следващия месец. Няма обаче да му кажа, че вероятно е замесен и сенатор, нито пък, че двама от служителите ми са загинали; това не го засяга. В случая може да не е замесен никакъв сенатор и не бих желал хиляди хора да започнат да се взират в избраните от тях законодатели и да се питат кой е престъпникът.

Заместник-директорът се изкашля и за първи път се намеси в разговора.

— Но някои от нас мислят точно това.

Директорът продължи, без да му обърне внимание:

— Още тази сутрин, Андрюз, ще напишеш доклад за разказа на Казефикис и обстоятелствата, при които е бил убит, и ще го предадеш на Грант Нана. Не включвай в него последвалото убийство на Стамс и Колвърт: никой не трябва да свърже двата случая. Докладвай за заплахата срещу президента, но не и за вероятното участие на сенатор. Нали това е разумно, Мат?

— Да — отвърна Роджърс. — Ако за подозренията ни научат онези, които не трябва, ще бъдем изправени пред опасността да изплашим убийците. Тогава просто ще се наложи да започнем отначало — ако въобще имаме късмет да получим такава възможност.

— Правилно — съгласи се директорът. — Ето как ще протече играта. Андрюз, имаме сто сенатори. Някой от тях е единствената ни връзка със заговорниците. Ще трябва да откриеш кой е той. Заместник-директорът заедно с няколко помощници ще проследи малкото други нишки, с които разполагаме. Няма да ги посвещаваш в подробностите, Мат. Започни с проверка на ресторант „Златното пате“.

— И на всеки хотел в Джорджтаун, за да открие къде на двадесет и четвърти февруари се е състоял обядът — каза Роджърс. — Болницата — също. Може някой да е видял подозрителни лица на паркинга или по коридорите. Убийците биха могли да видят форда, докато Стамс и Колвърт са разпитвали Казефикис. Смятам, че това е всичко, което можем да направим за момента.

— Съгласен съм — отвърна директорът. — Добре, благодаря ти, Мат, няма да отнемам повече от времето ти. Моля те, докладвай ми веднага щом откриеш нещо.

— Разбира се — каза заместник-директорът, стана и излезе от стаята.

Марк седеше мълчаливо, впечатлен от яснотата, с която директорът бе схванал случая; умът му сигурно е като компютър.

Директорът натисна един от бутоните на интеркома.

— Моля ви, две кафета, мисис Макгрегър.

— Да, сър.

— А сега, Андрюз, ще идваш всяка сутрин в седем, за да ми докладваш. Ако възникне нещо спешно, обади ми се, като използваш псевдонима „Юлий“. Аз също ще го използвам, когато ти се обаждам. Щом чуеш „Юлий“, остави всичко останало. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре, а сега най-важното. Ако, без значение при какви обстоятелства, умра или изчезна, разкажи всичко единствено на главния прокурор. Роджърс ще се погрижи за останалото. Ако ти умреш, млади човече, решението ще взема аз. — За първи път се усмихна — но това не бе хуморът, който Марк харесваше. — Според досието ти имаш право на две седмици отпуск. Ще го ползваш от днес. Искам да изчезнеш от службата поне за седмица. Грант Нана вече е уведомен, че минаваш под прякото ми разпореждане — продължи директорът. — Млади човече, ще ти се наложи да ме търпиш денонощно в продължение на шест дни, а никой освен покойната ми жена не го е правил.

— А също и вие мен, сър — отговори бързо и необмислено Андрюз.

Очакваше директорът да му откъсне главата, но вместо това той се усмихна.

Мисис Макгрегър донесе кафето, сервира го и излезе. Директорът изпи своето на един дъх и започна да се разхожда из стаята като лъв в клетка. Марк не помръдна, макар да не откъсваше поглед от Тайсън. Широките му гърди се повдигаха и отпускаха, голямата му глава се полюшваше наляво-надясно. Протичаше това, което момчетата наричаха „мисловен процес“.

— Най-напред, Андрюз, открий кои сенатори са били във Вашингтон на двадесет и четвърти февруари. Тъй като е било преди уикенда, повечето от тези глупаци са пътували из цялата страна, произнасяли са речи или са почивали с разглезените си деца.

Всички обичаха директора за неговата прямота — той казваше всичко в очите на хората, вместо да говори зад гърба им. Марк се усмихна и започна да се отпуска.

— Когато съставим списъка, ще се опитаме да открием какво общо имат помежду си. Ще разделим републиканците от демократите. После ще ги групираме по партийни фракции, по обществени и лични интереси. След това ще открием кои имат някаква връзка, минала или сегашна, приятелска или не. Докладът ти трябва да съдържа всички тези подробности и да бъде готов за срещата ни утре сутрин. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Искам да разбереш още нещо, Андрюз. Предполагам, знаеш, че през последните десет години ФБР бе в много деликатно политическо положение. Онези цербери в Конгреса само ни дебнат дали няма да превишим предоставената ни от закона власт. Ако хвърлим, без значение по какъв начин, подозрение върху някой конгресмен, без неоспорими доказателства за вината му, ще ни разсипят. И според мен ще бъдат прави. Полицейските служби в една демократична страна не трябва да влияят върху политическия процес. Трябва да бъдат абсолютно чисти. Ясно?

— Да, сър.

— Считано от днес, разполагаме с шест дни, а от утре — с пет. Искам да заловим този човек и съучастниците му на местопрестъплението. Така че никой от нас не разполага и с минута повече.

— Да, сър.

Директорът се върна на бюрото си и повика мисис Макгрегър.

— Мисис Макгрегър, това е специален агент Андрюз, с когото през следващите шест дни ще водим изключително деликатно разследване. Когато пожелае да ме види, веднага го въведете. Ако при мен има друг човек, освен мистър Роджърс, първо ме уведомете — никаква бюрокрация, никакво чакане.

— Да, сър.

— Ще ви бъда благодарен, ако запазите разговора ни в тайна.

— Разбира се, мистър Тайсън.

Директорът се обърна към Марк.

— Сега се връщай във Вашингтонското бюро и се залавяй за работа. Ще се срещнем тук утре в седем сутринта.

Марк стана. Не бе изпил кафето си. Ръкува се с директора и се запъти към вратата. Когато стигна до нея, Тайсън добави:

— Андрюз, внимавай много. Отваряй си очите на четири.

Марк потръпна. Излезе бързо от стаята и тръгна по коридора, като вървеше плътно до стената. Премина през фоайето на партера, където група туристи разглеждаше снимките на десетте най-търсени криминални престъпници в Америка. Дали през следващата седмица сред тях нямаше да се появи и някой сенатор?

Когато излезе навън, умело подкара колата сред уличното движение и пристигна пред Вашингтонското бюро на ФБР от другата страна на Пенсилвания авеню. Тази сутрин сградата не му приличаше на втори дом. Бяха загубили двама мъже, които не можеха да бъдат заменени с нищо. Знамената над централата на ФБР и над Старата поща бяха спуснати наполовина — двама агенти бяха мъртви.

Марк отиде направо при Грант Нана — тази нощ той бе остарял с десет години. Двама от приятелите му бяха мъртви: единият — негов подчинен, другият — негов началник.

— Седни, Марк.

— Благодаря, сър.

— Директорът вече ми се обади сутринта. Не го попитах нищо. Разбрах, че днес от обяд се намираш в двуседмичен отпуск и ще пишеш доклад относно случилото се в болницата. Аз трябва да го предам на висшестоящите органи и с това случаят приключва за нас. Поема го отдел „Убийства“. Те се опитват да ми кажат, че Ник и Бари са загинали при автомобилна злополука. Не им вярвам нито дума. Сега ти си в центъра на всичко това и може би ще успееш да хванеш гадовете, които са го направили. Когато ги откриеш, смажи ги от бой и ме повикай да ти помогна, защото, ако аз ги пипна…

Марк погледна Грант Нана. Сетне се извърна тактично, докато шефът му овладее гласа и лицето си.

— След като напуснеш кабинета ми, нямаш право да се свързваш с мен, но потрябва ли ти помощ, можеш да се обадиш по всяко време. Не казвай на директора, ще убие и двама ни, ако научи. Тръгвай, Марк.

Марк излезе бързо и отиде в собствения си кабинет. Седна на бюрото си и написа доклада точно както директорът му бе наредил — скучен и повърхностен. Занесе го на Нана, който го прегледа набързо и го хвърли на бюрото си.

— Добре си замазал всичко, Марк.

Марк не отвърна. Разписа се на излизане от сградата на Вашингтонското бюро на ФБР, единственото място, където се чувстваше в безопасност. В продължение на шест дни щеше да бъде сам. Хората с амбиции се опитваха да виждат с години напред, да предвидят развитието на своята кариера — Марк би се задоволил и с една седмица.

Директорът натисна един бутон. В стаята влезе Безименния в тъмносиния си блейзър и светлосивите панталони.

— Да, сър.

— Организирай денонощно наблюдение над Андрюз; шест души на три смени. Да ми се докладва всяка сутрин. Искам подробни сведения за произход, образование, приятелки, познати, навици, хобита, религия, участие в различни организации, всичко до утре сутринта, 6:45. Ясно ли е?

— Да, сър.

Марк знаеше, че служителите в Сената ще се отнесат подозрително към агент на ФБР, който разпитва за техните работодатели. Затова започна разследването си от Библиотеката на Конгреса. Докато изкачваше безбройните стъпала, си спомни сцената от „Цялото президентско войнство“, в която Уудуърт и Бърнстайн прекарваха множество безплодни часове в недрата на тази сграда в търсене на няколко вестникарски изрезки. Опитваха се да открият доказателство, че Е. Хауърд Хънт е ползвал материали не за някой друг, а за човека, когото Марк се опитваше да спаси, Едуард М. Кенеди. И за един агент на ФБР, впуснал се по следите на убиец, също както и за криминалните репортери именно скучното разследване, лишено от романтика, накланяше везните в полза на успеха или на провала.

Марк отвори вратата с табелка „Само за читатели“ и влезе в главната читалня — огромна кръгла зала с куполообразен таван, украсен в златно, бежово, ръждиво и бронз. Партерът бе изпълнен с редици тъмни, извити дървени банки, подредени в концентрични окръжности около службата за справки в центъра на залата. На втория етаж през изящни арки се виждаха наредени хиляди книги. Марк отиде до бюрото за справки и с тихия глас, характерен за всички библиотеки, попита служителката къде може да намери последните броеве на „Архив на Конгреса“.

— Стая 244. Читалнята на библиотеката по право.

— Как да стигна дотам?

— Върнете се покрай картотеките, минете в другото крило на сградата и се качете на втория етаж.

Марк откри библиотеката по право — бяла правоъгълна стая с три реда лавици от лявата страна. След като попита друга служителка, той откри „Архив на Конгреса“ на един от тъмнокафявите рафтове покрай стената отдясно. Отнесе подвързания том от двадесет и четвърти февруари хиляда деветстотин осемдесет и трета година до продълговата празна маса и се зае с досадното му четене.

След като прелисти за половин час резюмето за сенатските дела, Марк разбра, че има късмет. Мнозина сенатори явно бяха напуснали Вашингтон за уикенда, тъй като проверката на списъците от двадесет и четвърти февруари разкриваше, че броят на сенаторите, присъствали в залата, не е надвишавал шестдесет. А гласуваните закони бяха достатъчно важни, за да изискат присъствието на всички сенатори, които биха могли да са се скрили в потайните местенца в Сената или в града. След като задраска онези, отбелязани от шефовете на парламентарните групи като „отсъстващи по болест“ или „отсъстващи по уважителна причина“, и добави онези, които бяха „задържани по служебни причини“, останаха шестдесет и двама сенатори, които на двадесет и четвърти февруари са били във Вашингтон. После отново провери останалите тридесет и осем един по един — продължителна и изтощителна работа. В този ден всеки от тях поради някаква причина бе отсъствал от Вашингтон. Погледна часовника си: 12:15. Не можеше да отдели време за обяд.

12:30

Пристигнаха трима мъже. Не си приличаха; единствено любовта им към парите би могла да ги събере в една стая. Първият се казваше Тони. Използваше толкова много имена, че никой не знаеше истинското, освен, може би, майка му. Тя обаче не го бе виждала цели двадесет години, откакто бе напуснал Сицилия, за да отиде при баща си в Щатите. Съпругът й я бе напуснал преди още двадесет години; цикълът се повтаряше.

Досието на Тони във ФБР го описваше като висок един и седемдесет и три, тежък седемдесет и пет килограма, черна коса, правилен нос, кафяви очи, без отличителни белези, арестуван и обвинен веднъж във връзка с банков обир; първо престъпление — две години затвор. Това, което досието не казваше, бе, че Тони е великолепен шофьор. Бе го доказал вчера и ако онзи глупав немец не бе сгрешил, сега в стаята щеше да има четирима души вместо трима. Беше предупредил шефа: „Германците ги бива да правят коли, но не и да ги карат“. Шефът не го бе послушал; затова полицията извади немеца от дъното на Потомак. Следващия път ще използват Марио, братовчеда на Тони. Така поне в екипа им щеше да има още един свестен човек. Не можеше да се разчита само на бившето ченге и на дребния японец, който не си отваря устата.

Тони погледна Ксан Тха Хук, който никога не говореше, освен ако не го попитат. Всъщност той бе виетнамец, но емигрирал в Япония през 1973. Всеки щеше да запомни името му, ако бе участвал на олимпиадата в Монреал, защото никой не можеше да му отнеме златния медал в стрелбата с пушка. Ксан обаче вече бе намислил какво да прави, затова се представи посредствено и напусна японския олимпийски отбор. Треньорът му поиска обяснение, но безуспешно. За Тони Ксан си оставаше „проклетият японец“, макар и с нежелание да си признаваше, че не познава друг, който да може да изстреля десет от десет изстрела в квадрат със страна осем сантиметра, на разстояние осемстотин метра. Размерите на челото на Кенеди.

Японецът седеше неподвижно и го гледаше. Видът на Ксан бе негово предимство. Никой не можеше да предположи, че дребничкият — висок един и петдесет и осем и тежък петдесет килограма — Ксан е невероятен стрелец. Повечето хора свързват думата „стрелец“ с непохватни каубои или европейци с изпити лица. Ако някой ви кажеше, че той е хладнокръвен убиец, щяхте да предположите, че действа с ръце — с гарота или с нунчаку, или дори с отрова. Измежду тримата Ксан бе единственият, който някога е бил женен — за добра, кротка жена, която му родила близначки, докато един ден мръсните американци убили и трите. Ксан бе стоял край жестоко обезобразените тела на жена си и на дъщерите си и не бе проронил нито сълза. До този момент бе подкрепял американците, но тогава в тиха мъка се бе заклел да отмъсти. Бе избягал в Япония и там, две години след падането на Сайгон, бе живял незабележимо; бе работил в китайски ресторант и бе участвал в американската правителствена програма за подпомагане на виетнамските бежанци. После бе предложил помощта си на някои от старите си познати от виетнамското разузнаване. Американското присъствие в Азия бе сведено до минимум, комунистите се нуждаеха не от убийци, а от специалисти, така че много съжаляваха, но нямаха работа за него. Ксан започна да действа в Япония на свободна практика. През 1974-та получи гражданство и паспорт и започна да гради новата си кариера.

За разлика от Тони, Ксан не недоволстваше срещу останалите. Просто не мислеше за тях. Бяха го наели с негово съгласие за изключителна работа, за която щяха да му платят добре, и която най-после щеше да бъде отмъщение, макар и частично, за обезобразените тела на жена му и на дъщерите му. Ролята на останалите в операцията бе помощна, второстепенна. При положение че я изиграеха с минимум глупави грешки, той щеше да изпълни своята безупречно и след няколко дни щеше да се върне в Ориента — Банкок, Манила или може би Сингапур. Ксан не бе решил. Когато всичко свърши, щеше да има нужда — и щеше да е в състояние да си го позволи — от продължителна почивка.

Третият човек в стаята, Ралф Матсън, бе може би най-опасният сред тях. Висок един и осемдесет и осем, широкоплещест, с голям нос и масивна брадичка, бе най-опасен, защото бе високоинтелигентен. След петгодишна служба като специален агент на Федералното бюро за разследване, използвайки като повод смъртта на Хувър, бе открил лесен начин да се измъкне от Бюрото — вярност към шефа и тям подобни глупости. Преди да напусне, бе усвоил достатъчно, за да се възползва от всичко, на което го бяха обучили. Бе започнал с шантажи на дребно — хора, които не искаха досиетата им във ФБР да станат обществено достояние. Сега обаче се бе заел с по-значителни неща. Не се доверяваше никому — Бюрото го бе научило и на това — особено на глупавия макаронаджия, който при натиск можеше да оплете конците, нито пък на мълчаливия жълтолик наемен убиец с дръпнати очи.

Вратата се отвори. Тримата се обърнаха — трима души, свикнали с опасностите, които трудно можеха да бъдат изненадани. Отпуснаха се, щом видяха двамата мъже, които влязоха.

По-младият пушеше. Седна начело на масата, както подобава на председател; другият се настани до Матсън, отляво на председателя. Кимнаха си, нищо повече. По-младият, Питър Никълсън, според регистрационната му карта на гласоподавател, и Пьотър Николаевич, според свидетелството за раждане, приличаше на достопочтен президент на преуспяваща компания за козметика. Костюмът му бе от „Честър Бари“, обувките от „Чърч ъф Лондон“, вратовръзката — от „Тед Лапидус“. Криминалното му досие не разкриваше нищо. Затова и седна начело на масата. Той не смяташе себе си за престъпник; просто желаеше да запази статуквото.

Бе член на малка група милионери от Юга, натрупали състояние от търговия със стрелково оръжие. Мащабите на бизнеса им бяха огромни. Според Втората поправка на конституцията всеки американски гражданин имаше право да носи оръжие и всеки четвърти мъж се възползваше от него. Обикновен пистолет или револвер струваше само сто долара, но ловна пушка или карабина специално изпълнение, които бяха признак на благосъстоянието на мнозина патриоти, можеха да стигнат и до десет хиляди. Председателят и неговата шайка бяха продали милиони пистолети и десетки хиляди пушки. Бяха привлекли Джими Картър на своя страна, но знаеха, че няма да успеят да убедят Тед Кенеди. Законопроектът за контрол върху оръжията бе одобрен, макар и с незначително мнозинство, от Камарата на представителите и освен ако не се случеше нещо непредвидено, несъмнено щеше да мине и в Сената. Именно затова, за да запази сегашното положение, председателят седеше начело на масата.

Откри срещата тържествено, както би сторил това всеки председател. Сетне поиска от подчинените си да му докладват. Първо Матсън.

— Включих се в първи канал на ФБР. — През годините, прекарани в Бюрото, готвейки се за кариера в престъпния свят, Матсън бе откраднал една от специалните им портативни радиостанции. Бе я изписал за някаква рутинна задача и я бе обявил за изгубена. Бяха го смъмрили и накарали да възстанови стойността й — нищожна цена за възможността да подслушва ФБР. — Знаех, че гъркът се крие някъде във Вашингтон. Подозирах, че след като е ранен в крака, ще отиде в някоя от петте болници. Предположих, че няма да потърси частен лекар, прекалено скъпо е. После чух онова копеле Стамс по първи канал.

— Без ругатни, ако обичаш — прекъсна го председателят.

По време на службата му във ФБР Стамс бе наказвал Матсън с четири мъмрения. Бившият агент не бе опечален от смъртта му. Продължи:

— Чух Стамс по първи канал, докато отиваше към болницата да моли отец Грегъри да посети гърка. Спомних си, че самият Стамс е грък, така че лесно открих отчето. Пристигнах секунди преди да тръгне. Казах му, че гъркът е бил изплашен и няма нужда от услугите му. След което му благодарих. При положение, че Стамс е мъртъв, едва ли някой ще се сети за отец Грегъри, а дори и да го направи, няма да постигне нищо. Сетне отидох до най-близката гръцка православна църква и откраднах одеждите. Пристигнах в „Уудро Уилсън“, след като Стамс и Колвърт си бяха отишли. Дежурната на рецепцията ми каза, че двамата от ФБР се върнали в службата си. Не я разпитвах повече, за да не ме запомни. Открих стаята на Казефикис и се вмъкнах незабелязано. Беше заспал дълбоко. Прерязах му гърлото.

Сенаторът трепна.

— На съседното легло имаше една гадна чернилка. Нямах право да рискувам. Можеше да е чул всичко или да ме опише на полицията, така че прерязах и неговото гърло.

Сенаторът се почувства зле. Не бе желал смъртта на тези хора. Председателят остана невъзмутим — разликата между професионалиста и аматьора.

— После се обадих на Тони в колата. Той отиде до Вашингтонското бюро на ФБР и видя Стамс и Колвърт да излизат от сградата. После се свързах с теб, шефе, и Тони изпълни заповедта ти.

Председателят му подаде пачка от сто петдесетдоларови банкноти. На всички американци се плаща според ранга и заслугите; и тук беше така.

Председателят кимна; това бе вместо „благодаря“.

— Тони.

— Когато двамата напуснаха сградата на Старата поща, ги проследих, както ми бе наредено. Прекосиха Мемориал бридж. Немецът ги задмина и подкара далеч пред тях. Веднага след като поеха по „Джордж Вашингтон“ — както бяхме предположили, че ще направят — се обадих на Гербах по радиотелефона. Чакаше със загасени светлини в горичка на около километър пред нас. Включи фаровете и се спусна по склона в лентата за насрещно движение. Веднага след като колата на агентите прекоси Уинди рън бридж, зави рязко пред нея. Дадох газ и ги застигнах отляво. Блъснах ги странично с около сто и десет километра в час в мига, в който тъпият немец ги удари челно. Знаеш останалото, шефе. Ако бе проявил хладнокръвие — завърши презрително Тони, — сега той щеше да докладва лично.

— Какво направи с колата?

— Откарах я в сервиза на Марио. Сменихме двигателя и номерата, изчукахме калника, боядисахме го и я зарязахме. Дори собственикът й не би я познал. После взех друг буик, модел 1980-а, в добро състояние.

— Откъде?

— От Ню Йорк. Бронкс.

— Добре. Там на всеки четири часа се извършва убийство, така че не им остава много време да издирват откраднати коли.

Председателят плъзна една пачка по масата. Пет хиляди долара в използвани банкноти от по петдесет.

— Ще ни потрябваш пак, Тони.

Но не обясни каква ще бъде следващата му задача. Загаси цигарата си и запали нова. Продължи нататък:

— Ксан?

Всички погледи се насочиха към мълчаливия виетнамец. Английският му бе добър, макар и със силен акцент. Често, както много други образовани ориенталци, изпускаше пълния член, което превръщаше речта му в странно стакато.

— През цяла вечер бях заедно с Тони. Получихме заповед да елиминираме двама мъже във форд. Проследихме ги през мост и по магистрала и когато немец пресече път на форд, прострелях две задни гуми за по-малко от три секунди, точно преди Тони да ги блъсне. Нямаха никакъв шанс да овладеят кола.

— Откъде си сигурен, че е било за по-малко от три секунди? — попита председателят.

— Упражнявах се цял ден; среден резултат — две цяло и осем секунди.

Тишина. Председателят подаде още една пачка. Още сто петдесетдоларови банкноти — по две хиляди и петстотин за всеки изстрел.

— Някакви въпроси, сенаторе?

Сенаторът не го погледна; само поклати леко глава.

Председателят продължи:

— От съобщенията в пресата и от по-нататъшното ни разследване, изглежда, че никой не е свързал двата инцидента, но във ФБР не са толкова глупави. Да се надяваме, че сме елиминирали всички, които са чули думите на Казефикис, ако той въобще е имал какво да каже. Трябва да бъдем нащрек. Едно е сигурно, елиминирахме всички, свързани с болницата. Но все още не знаем дали гъркът им е съобщил нещо важно.

— Мога ли кажа нещо, шефе?

Председателят го погледна. На подобни срещи думата се вземаше само ако имаше да се каже нещо съществено. Позволи на Матсън да продължи.

— Едно нещо ме притеснява, шефе. Защо Ник Стамс е ходил в „Уудро Уилсън“?

Всички впериха погледи в него. Не разбираха какво иска да им каже.

— Знаем, че Колвърт е бил там, но не сме сигурни за Стамс. Знаем единствено, че там са били двама агенти и че Стамс е помолил отец Грегъри да посети гърка. Стамс се е прибирал заедно с Колвърт, но според мен Стамс не би отишъл в болницата. По-скоро би изпратил някой друг…

— Дори ако е сметнал, че въпросът е сериозен? — прекъсна го председателят.

— Не би могъл да знае дали е сериозен или не, шефе. Не и преди агентите да му докладват.

Председателят сви рамене:

— Факт е, че Стамс е посетил болницата заедно с Колвърт. Напусна Бюрото с Колвърт, в същата кола, с която напусна болницата.

— Зная, шефе, но не ми харесва. Зная, че сме взели всички мерки, но е напълно възможно от Вашингтонското бюро да са излезли трима или повече души. Така че остава поне още един агент, който е наясно какво всъщност се е случило.

— Малко вероятно е — каза сенаторът. — Ще се убедите, когато изслушате доклада ми.

Бившият агент сви устни.

— Не си доволен, а, Матсън?

— Така е.

— Добре, провери. Съобщи ми, ако откриеш нещо.

Председателят не пропускаше нищо. Погледна към сенатора.

Сенаторът презираше тези мъже. Те бяха толкова ограничени, толкова алчни. Интересуваха се единствено от пари, а Кенеди искаше да им ги отнеме. Тяхната жестокост го бе уплашила и отвратила. Никога не би позволил на това мазно копеле Никълсън да вложи толкова много в тайните предизборни фондове, макар да знаеше, че без тези пари нямаше да спечели. Толкова много пари на толкова ниска цена: желязна съпротива срещу каквото и да било ограничаване на търговията с оръжие. Той бе убеден противник на законопроекта. Но да убиеш президента, за да предотвратиш приемането му, за бога, това е лудост! Но председателят го държеше в ръцете си. „Ще ми съдействаш или ще те компрометирам, приятелю“ — любезно му бе заявил той. Половината му живот бе преминал в опити да влезе в Сената и което е по-важно, като сенатор се справяше много добре. Ако откажеше, с него бе свършено. Обществен скандал. Никсън, Агню, Хау и сега той. Не можеше да го понесе. „Съдействай ми, приятелю, за твое собствено добро. Нуждаем се от малко информация и от присъствието ти в Капитолия на десети март. Бъди разумен, струва ли си да съсипеш живота си заради Кенеди?“ Сенаторът се покашля и каза:

— Малко вероятно е ФБР да знае за плана ни. Както мистър Матсън знае, ако ФБР разполагаше с някакви сведения, ако имаше някаква причина да сметне, че тази заплаха за живота на президента е по-различна от хилядите други, щеше незабавно да уведоми Сикрет Сървис. Секретарката ми обаче бе уверена, че програмата на президента за следващата седмица остава непроменена. Нито една среща не е отменена. На десети сутринта той ще дойде в Капитолия, за да произнесе реч пред Сената…

— Точно това е въпросът — надменно го прекъсна Матсън. — Всички заплахи срещу президента, дори най-невероятните, се докладват на Сикрет Сървис. Ако не са им съобщили нищо, значи…

— Значи не знаят нищо, Матсън. — Председателят бе категоричен. — Казах ти да проучиш въпроса. Сега позволи на сенатора да отговори на по-важен въпрос: ако ФБР знае какво става, ще каже ли на президента?

Сенаторът се поколеба.

— Не, не мисля. Може би само ако са абсолютно сигурни, че на определена дата го заплашва нещо. В противен случай всичко е нормално. Ако сметнат някоя заплаха или основание за заплаха за сериозни, няма да позволят на президента да излезе от Белия дом. Сикрет Сървис докладва пред Конгреса, че към президента са били отправени хиляда петстотин седемдесет и две заплахи, но не са правени опити за покушение.

Председателят кимна:

— Или знаят всичко, или не знаят нищо.

Матсън настоя:

— Все още съм член на Дружеството на бившите специални агенти. Снощи бях на сбирката, но никой не знаеше нищо. Все някой щеше да е чул. По-късно пийнахме по чашка с Грант Нана, бившия ми шеф във Вашингтонското бюро. Стори ми се почти незаинтересован, което е странно. Мислех, че Стамс му е приятел, но не можех да го разпитвам много, тъй като на мен Стамс не ми е бил приятел. Все пак съм обезпокоен. Защо ще ходи в болницата? Защо никой в Бюрото не говори за смъртта му?

— Добре, добре — каза председателят. — Ако смятате, че на десети март няма да успеем, по-добре отсега да се откажем. Продължаваме, все едно че нищо не се е случило, освен ако не усетим опасност — а това е твоя задача, Матсън. На десети ще бъдем готови, освен ако ти не ни спреш. Продължаваме според плана. Първо, ще повторя програмата му за този ден. Кенеди — никой в стаята, освен сенатора, не го наричаше „президентът“ — напуска Белия дом в 10:00. На третата минута минава покрай сградата на ФБР, а на петата — покрай Пийс монюмънт в северозападната част на Капитолия. Обикновено използва служебния вход, но сенаторът ни увери, че този път, за да извлече дивиденти от посещението си, ще използва стълбите. Това ще му отнеме четиридесет и пет секунди. Сигурни сме, че това време ще е достатъчно и Ксан лесно ще се справи. Аз ще наблюдавам от Пенсилвания авеню как Кенеди преминава покрай сградата на ФБР. Тони ще ни очаква с кола, за всеки случай, а сенаторът ще стои на стълбите на Капитолия, за да забави Кенеди, ако четиридесет и петте секунди се окажат недостатъчни. Най-важната част от операцията зависи от Ксан. Разчели сме я до секундата. Така че слушайте внимателно. Включих Ксан в бригадата, която ремонтира фасадата на Капитолия. И, повярвайте ми, истински подвиг бе да накарам този профсъюз да наеме азиатец. Продължи ти, Ксан.

Ксан го погледна. След като бе отговорил на зададените му въпроси, не бе промълвил нито дума.

— Строителство на западна фасада на Капитолий продължава шести месец. Най-ентусиазиран е Кенеди. Иска то да свърши навреме за втори мандат — каза той и се ухили.

Всички погледи бяха насочени към дребничкия мъж. Слушаха внимателно всяка негова дума.

— Работя на обект повече от четири седмици. Отговарям за проверка на материали, които пристигат, тоест имам канцелария на обект. Оттам е лесно да следя всяко движение по строителна площадка. Охрана не е от ФБР, Сикрет Сървис или ЦРУ, а от „Охрана на правителствени обекти“. Те обикновено са по-възрастни от други агенти, често пенсионирани от някоя служба. Общо шестнайсет са и работят на четири смени по четирима. Зная къде пият, пушат, играят карти, всичко. Никой не се интересува от строеж, защото в момента не се издига високо и е откъм най-забутана страна на Капитолий. По среда на строеж е кран на „Американ Хойст Ко“ — най-голям в света, номер 11-3-10, създаден специално за повдигане части от Капитолий. В цяла височина се издига на деветдесет и осем метра — двойно повече от разрешено за Вашингтон. Никой няма да ни очаква откъм западна страна и никой няма да предположи, че ще видим толкова надалеч. На връх има малка покрита платформа за ремонт на макари. Тя е като малка кутия. Дълга е метър и двайсет, широка седемдесет сантиметра и висока четиридесет. Прекарах там последни три нощи. Видях всичко, а мен никой не можа да види, дори хеликоптер на Бял дом.

Останалите мълчаха смаяни.

— Как стигаш дотам? — попита сенаторът.

— Като котка. Катеря се. Предимство е да бъдеш много нисък. Качвам се след полунощ и слизам в пет. Виждам цял Вашингтон, а мен никой не вижда.

— Добре ли се виждат стълбите на Капитолия от тази малка платформа? — попита председателят.

— Може би ще ми отнеме три секунди — каза Ксан. — Мога да наблюдавам необезпокоявано Бял дом. Минала седмица можех два пъти да убия Кенеди. Докато изкачва стълби на Капитолий, ще бъде лесно. Няма да пропусна.

— А какво ще правят в четвъртък останалите работници? Може да поискат да използват крана — прекъсна го сенаторът.

Този път се усмихна председателят.

— Следващия четвъртък, приятелю, ще има стачка. Ще протестират срещу ниското заплащане на извънредния труд и когато Кенеди посети Капитолия, ще откажат да работят, за да привлекат вниманието му. Гарантирам ви, че на строежа ще останат само възрастните пазачи, които едва ли ще проявят желание да се катерят по крана. Отдолу не се вижда абсолютно нищо. Утре Ксан отлита за Виена и ще докладва за резултатите от пътуването на последната ни среща идната сряда. Между другото, Ксан, намери ли кутия жълта боя?

— Да, откраднах от строеж.

Председателят се огледа — тишина.

— Е, изглежда, този път организацията ни е по-добра. Благодаря, Ксан.

— Не ми харесва — промърмори Матсън. — Нещо не е наред.

— Във ФБР са те научили да бъдеш прекалено подозрителен, Матсън. Ще видиш, че сме по-добре подготвени от тях, защото знаем какво вършим, а те — не. Ще присъстваш на още едно погребение на член от фамилията Кенеди.

— Ти си този, който иска смъртта му — мрачно отбеляза бившият агент.

— Но на теб ти се плаща за това — отвърна председателят. — Добре, ще се срещнем след пет дни, за да обсъдим окончателния вариант на плана. Ще ви уведомя къде да дойдете в сряда сутринта. Дотогава Ксан ще се е върнал от Австрия.

Председателят се усмихна и запали нова цигара. Сенаторът се измъкна тихомълком. Пет минути по-късно си тръгна и Матсън. След пет минути — Тони. След още пет — Ксан. След още пет председателят си поръча обяд.

16:00

Марк бе прекалено гладен, за да работи ефективно, така че напусна библиотеката в търсене на нещо за хапване. Когато асансьорът спря и вратите се отвориха, пред погледа му попадна част от каталога: „Харисън — Хелт“. Някаква подсъзнателна асоциация на думи извика в съзнанието му образа на красивото, остроумно момиче, с което се бе запознал предния ден. То вървеше по коридора, облечено в черна пола и червена блуза, а токчетата на обувките му тракаха по плочките. Ведра усмивка озари лицето на Марк. Странно, какво удоволствие изпитваше от мисълта, че може да й се обади и да я види отново. Леко се обезпокои обаче от силното си желание да направи това.

Откри снекбара. Докато дъвчеше хамбургера, съзнанието му възпроизведе всичките й думи и изражението на лицето й, когато ги изричаше. Малко по-късно позвъни в „Уудро Уилсън“.

— Съжалявам, доктор Декстър днес не е на работа — отвърна сестрата. — Да ви свържа ли с доктор Делгадо?

— Не, благодаря.

Извади тефтерчето си и набра номера на Елизабет Декстър. За негова изненада тя си бе вкъщи.

— Здравей, Елизабет. Марк Андрюз е. Мога ли да те заведа на вечеря днес?

— Празни обещания. Но продължавам да живея с надеждата за голяма сочна пържола.

— Радвам се. Денят ми бе ужасен, а ти можеш да се окажеш единственият светъл лъч в него.

— Струваш ми се нещо унил, Марк. Може би си хванал грип?

— Не, не смятам, че е грип, просто при мисълта за теб дъхът ми спира. По-добре да затварям, докато не съм издъхнал.

Приятно му бе да чуе гласа й.

— Защо не минеш към осем?

— Добре. До довечера, Елизабет.

— Пази се, Марк.

Затвори телефона. Внезапно осъзна, че отново се усмихва до уши. Погледна часовника си: 4:30. Добре. Още три часа в библиотеката, след което го очакваше Елизабет. Върна се при справочниците и продължи да снема биографични бележки за шестдесет и двамата сенатори.

Мисълта му се отклони за миг към президента. Той не бе обикновен президент. Беше Кенеди. Можеше ли всичко това да е свързано с Джон и Робърт, този предполагаем заговор? Защо Тайсън не го бе споменал? Били ли са замесени сенатори в убийствата им? Или още един самотен психопат? Всички събрани доказателства сочеха, че е действал екип. Ли Харви Осуалд и Сирхан Сирхан, единият — мъртъв, другият — в затвора, и все още няма убедително обяснение за двете убийства. След като животът на третия Кенеди е в опасност, защо Тайсън не бе споменал тази възможност?

Някои обвиняваха ЦРУ, че стои зад смъртта на Дж. Ф. К., който през шейсет и първа бе заплашил Управлението с най-строги мерки след фиаското в Залива на свинете. Според други Кастро бе организирал убийството като отмъщение. Установено бе, че две седмици преди убийството Осуалд е разговарял с кубинския посланик в Мексико и ЦРУ е знаело за това. Двадесет години по-късно никой не бе сигурен в нищо. А прочутият масачузетски заговор срещу Тед Кенеди? Имената на участниците така и не бяха разкрити.

Джей Сендбърг от Лос Анджелис, който бе съквартирант на Марк, докато следваха право, смяташе, че това е бил заговор на висшите кръгове; дори на тези от ФБР. Те знаят истината, но няма да кажат нищо.

Може би Тайсън и Роджърс бяха сред посветените — наредиха му да се заеме с безполезна задача, забраниха му да разкрие случилото се през вчерашния ден пред когото и да било, дори пред Грант Нана.

Към кого да се обърне, ако наистина съществува заговор? Само един човек би могъл да го изслуша и това е президентът, но няма как да се добере до него. Трябва да позвъни на Джей Сендбърг, който написа изследване върху убийствата на братя Кенеди. Ако някой имаше теория, това определено бе Сендбърг. Марк се върна до обществения телефон, откри номера на Сендбърг в Ню Йорк и набра десетте цифри. Обади се женски глас.

— Ало.

Звучеше неприветливо. Марк си я представи да изпуска облак цигарен дим.

— Здравейте. Търся Джей Сендбърг.

— О! — Още цигарен дим. — На работа е.

— Бихте ли ми дали номера му? — попита Андрюз.

Отново дим, след което тя му го продиктува и затвори телефона.

— Уф! — каза си Марк. — Типична ийстсайдска жена.

На следващото му позвъняване отговори съвсем различен глас — топъл, ирландско-американски.

— „Съливан и Кромуел“.

Марк познаваше престижната нюйоркска адвокатска кантора. Някои хора явно правеха кариера.

— Мога ли да говоря с Джей Сендбърг?

— Сега ще ви свържа, сър.

— Сендбърг.

— Здрасти, Джей. Марк Андрюз е. Радвам се, че те намирам. Обаждам се от Вашингтон.

— Здравей, Марк, радвам се да те чуя. Как е животът на агента? Тра-та-та-та и така нататък?

— И това се случва понякога — отвърна Марк. — Джей, посъветвай ме къде мога да открия фактите, свързани с покушенията срещу Едуард Кенеди и по-точно онова в Масачузетс през седемдесет и девета. Помниш ли го?

— Разбира се. Арестуваха трима. Чакай да помисля… — Сендбърг замълча. — Освободиха ги като невинни. Единият загина при автомобилна злополука през осемдесета, вторият бе намушкан с нож през осемдесет и първа, а третият изчезна загадъчно миналата година. Уверявам те, че това бе поредният заговор.

— Този път кой стоеше зад него?

— Мафията искаше да отстрани Е. М. К. преди изборите през седемдесет и шеста, за да избегне разследването, за което той настояваше — по повод смъртта на онези гангстери Сам Джанкана и Джон Росели. Сега го намразиха още повече заради законопроекта за контрол върху оръжията.

— Мафията? Законопроектът за контрол върху оръжията? Къде мога да намеря всички тези факти?

— Естествено, не в доклада на комисията Уорън или в по-късните разследвания. Най-добре във „Войните между Запада и Севера“ на Карл Оугълзби — там ще намериш всичко, което ти трябва.

Марк си го записа.

— Благодаря за помощта, Джей. Ще те потърся пак, ако не ми свърши работа. Как са нещата в Ню Йорк?

— О, добре. Аз съм един от стотиците хиляди адвокати, които разчистват след бурята от банкрути. Ще се видим ли скоро, Марк?

— Разбира се, следващия път, когато дойда в Ню Йорк.

Марк се върна в библиотеката замислен. Можеше да е ЦРУ, можеше да е мафията, можеше да е някой луд… Помоли момичето за книгата на Карл Оугълзби. Донесоха му доста четено томче, започнало вече да се разпада. „Шийд Андрюс & Макмийл Инкорпорейтид“, Скуиб Роуд, 6700, Мишън, Канзас. Очакваше го интересно четиво, но за момента трябваше да се върне към биографиите на сенаторите — неговата най-неотложна задача. Прекара два часа в опити да елиминира от списъка някой от сенаторите или да открие мотиви, поради които те биха могли да желаят смъртта на Кенеди. Не стигна доникъде.

— Трябва да си тръгвате, сър — каза му младата библиотекарка. Ръцете й бяха пълни с книги, видът й подсказваше, че няма търпение да се прибере вкъщи. — Затваряме в седем и половина.

Марк погледна записките си. Между шестдесет и двамата „заподозрени“ имаше доста видни личности: Алън Кренстън от Калифорния, често определян като водач на либералите в Сената; Едуард Брук от Масачузетс, единственият чернокож сенатор; лидерът на мнозинството Робърт Бърд от Западна Вирджиния, който през седемдесет и първа измести Едуард Кенеди от председателството на парламентарната група на демократите; Хенри Декстър от Кънектикът, който бе специален пратеник по времето на Форд; Едмънд Мъски от Мейн, кандидатът на демократите за вицепрезидент през шестдесет и осма; Робърт Дънкън от Южна Дакота, изтънчен, образован мъж с неоспорими парламентарни способности; Марвин Торнтън, който зае мястото, освободено от Кенеди през осемдесета; Марк Хетфилд, либерал и заклет републиканец от Орегон; Хейдън Уудсън от Арканзас, представител на новото поколение републиканци от Юга; Уилям Кейн от Небраска, заклет консерватор, кандидатирал се на изборите през осемдесета като независим, и Бърч Рей от Индиана, човекът, измъкнал Тед Кенеди при самолетната катастрофа през шестдесет и седма и вероятно спасил живота му. Шестдесет и двама заподозрени. А остават едва шест дни. И доказателствата трябва да бъдат железни. За днес бе свършил.

В този час на деня затварят всички правителствени сгради. Надяваше се директорът също да е проучил сенаторите и бързо да сведе „шейсет и две“ до по-приемливо число. Шестдесет и две имена; шест дни.

Отиде при колата си на обществения паркинг. Четири долара на ден за привилегията да бъдеш в отпуска. Плати на пазача, напусна Пенсилвания авеню и се насочи по Девета улица към апартамента си на Норт стрийт. Пиковият час бе преминал. Саймън бе на поста си и Марк му хвърли ключовете за колата.

— Излизам веднага след като се преоблека — извика му той през рамо, докато се отправяше към апартамента си на осмия етаж.

Не бе най-шикозният квартал, но в обновената югозападна част на Вашингтон живееха много млади, неангажирани хора със свободни професии. Бе разположен покрай брега, близо до „Арина Стейдж“ и до една от станциите на метрото. Приятно, удобно, не особено скъпо — идеално за Марк. Набързо си взе душ и се избръсна. Облече си по-обикновен костюм от този, с който бе при директора, макар че сега за него започваше по-добрата част от деня.

Когато слезе долу, Саймън вече бе обърнал колата, за да може Марк, по думите му, „да се измъкне бързо“. Подкара към Джорджтаун, зави надясно по Тридесета и спря пред дома на Елизабет Декстър. Малка къща от червени тухли, но много изискана. Или печелеше добре, или баща й я бе купил. Баща й, не можеше дори да си го помисли…

Застанала на прага, тя изглеждаше също така красива, както и във въображението му. Беше облечена в дълга червена рокля с висока яка. Подхождаше отлично на черните й коса и очи.

— Ще влезеш ли или ще стоиш там като разносвач?

— Ще стоя тук и ще ти се възхищавам. Знаете ли, докторе, винаги са ме привличали красивите и умни жени. Не мислите ли, че това говори добре за мен?

Тя се засмя и го въведе в прекрасния си дом.

— Ела, седни. Едно питие ще ти се отрази добре.

Марк избра бира. Когато Елизабет му я поднесе и седна, очите й бяха сериозни.

— Предполагам, че не искаш да си говорим за ужасната смърт на пощальона?

— Да, и то поради няколко причини.

Лицето й изразяваше разбиране.

— Надявам се, че ще хванете убиеца. — Отново го погледна право в очите. Стана, за да обърне плочата на стереоуредбата. — Харесва ли ти музиката? — безгрижно го попита тя.

— Не съм почитател на Хайдн. Луд съм по Малер, Бетховен, Азнавур. А ти?

Тя се изчерви леко.

— Когато не дойде снощи, се обадих в работата ти, за да проверя дали си там.

Марк остана приятно изненадан.

— Накрая се свързах с някакво момиче от твоя отдел. Ти беше излязъл и освен това тя ми каза, че си бил много зает, и затова не оставих съобщение.

— Това е Поли. Тя винаги е загрижена за нас.

— И е хубава? — Елизабет се усмихна самоуверено, като жена, която знае, че е красива.

— Да, но не колкото теб. Да оставим Поли. Хайде, вече трябва да си огладняла, а не съм забравил пържолата, която ти дължа. Запазил съм маса в „Тио Пепе“ за девет. Какво ще кажеш?

— Отлично. Предполагам, че трудно си успял да намериш място за паркиране, така че по-добре да се разходим дотам.

— Идеално.

Вечерта бе хладна и ясна. Марк имаше нужда от чист въздух. Това, от което нямаше нужда, бе непрестанният подтик да се обръща назад.

— Друга жена ли си търсиш? — подразни го Елизабет.

— Не. Вече няма защо да търся. — Тонът му бе небрежен, но знаеше, че не е успял да я заблуди. Внезапно смени темата. — Харесваш ли работата си?

— Работата си? — Тя изглеждаше изненадана, сякаш никога не бе мислила за това. — Искаш да кажеш, живота си? Тя е почти целият ми живот. Поне досега.

Погледна Марк със сериозно изражение на лицето.

— Мразя болницата. В нея цари бюрокрация. Тя е стара и мръсна и е пълна с дребни администратори, които не си мърдат пръста, за да помогнат на хората. За тях това е просто начин да си изкарват прехраната. Веднъж ми се наложи да си подам оставката, за да накарам управата да позволи на един старец да остане в болницата. Нямаше дом, в който да се прибере.

Вървяха по Тридесета улица и Елизабет продължаваше да говори за работата си. Беше въодушевена и Марк я слушаше с удоволствие. Тя бе приятно самоуверена, без следа от злобата и горчивината, които обезобразяват толкова много работещи жени. Разказваше му за някакъв сантиментален югославянин, който, докато тя преглеждала раната му под мишницата, пеел неразбираеми славянски песни за любовта и накрая в некоординиран изблик на страст я целунал по лявото ухо.

Марк се засмя. Докато влизаха в ресторанта, я хвана за ръка.

— Трябва да ти плащат вредни — каза й той.

— О, не бих се оплаквала, ако не пееше фалшиво.

Управителят ги отведе до маса в центъра на салона, близо до сцената. Марк обаче я отказа и предпочете да седнат в далечния ъгъл. Не попита Елизабет коя маса предпочита. Седна с гръб, опрян на стената, и се извини неубедително, че желае да избяга от шума, за да си поговорят спокойно. Марк бе сигурен, че момиче като нея не би се поддало на подобно залъгване. Тя знаеше, че нещо не е наред, и усещаше, че кавалерът й е напрегнат, но не прояви любопитство.

Млад келнер латиноамериканец ги попита дали ще желаят коктейл. Елизабет избра „Маргарита“, а Марк — „Шпритцер“.

— Какво е „Шпритцер“? — попита тя.

— Не е много испански: една втора бяло вино, една втора сода и много лед, нещо като Джеймс Бонд за бедни.

Тя се засмя.

Приятната атмосфера в ресторанта прогони част от натрупаното у Марк напрежение. Той се отпусна малко за първи път през последните двадесет и четири часа. Разговаряха за филми, за музика, за книги, за Йейл. Лицето й — ту оживено, ту спокойно — изглеждаше особено красиво на светлината на свещите. Марк бе очарован от нея. При цялата й интелигентност и независимост, тя бе трогателно нежна и женствена.

За вечеря избраха паеля. Марк попита Елизабет за пътя, който е извървял баща й, докато стане сенатор, за кариерата му, за детството й в Кънектикът. Тя се почувства неудобно. Баща й — Марк не можеше да забрави това — все още бе в списъка му. Опита се да насочи разговора към майка й. Елизабет избегна погледа му и дори — поне така му се стори — пребледня. За първи път сянка на подозрение падна върху нежната му представа за Елизабет и той изпита мигновено безпокойство. Тя бе първият светъл лъч в живота му от доста време насам и той не искаше да се съмнява в нея. Беше ли възможно? Замесена ли е тя? Не, разбира се, че не. Опита се да прогони тази мисъл.

Започна испанска фолклорна програма. Изпълнителите пееха и танцуваха с настроение. Марк и Елизабет слушаха и гледаха, тъй като не можеха да разговарят заради шума. Марк бе щастлив просто да седи до нея; лицето й бе извърнато настрана, докато наблюдаваше танцьорите. Когато програмата свърши и двамата бяха приключили с паелята си, часът бе 11:18. Поръчаха десерт и кафе.

— Искаш ли пура?

Елизабет се усмихна:

— Не, благодаря. Ние, жените, вече ви превъзхождаме. Не подражаваме на вредните ви привички така, както усвояваме полезните.

— Като тази да бъдеш първата жена главен хирург.

— Не, няма — отвърна тя с престорена скромност. — Вероятно втората или третата.

Марк се засмя.

— По-добре да се връщам в Бюрото и да се заема с велики дела. За да не изоставам от теб.

— А може би именно жена ще ти попречи да станеш директор на ФБР.

— Не, няма да бъде жена — отвърна той, но не й каза нищо повече.

— Кафето ви, синьорита, синьор.

Ако Марк някога бе пожелавал да спи с жена след първата им среща, искаше го именно сега, но това не можеше да стане, а дори и да се случеше, не бе сигурен дали щеше да бъде щастлив.

Плати сметката, остави на сервитьора щедър бакшиш и поздрави момичето от програмата, което седеше в единия ъгъл на чаша кафе.

Нощта бе хладна. Марк отново усети, че се оглежда нервно, опитвайки се да го прави скришом от Елизабет. Хвана я за ръка, докато пресичаха улицата и повече не я пусна. Вървяха и си говореха за най-различни неща, но и двамата усещаха какво става. Марк я желаеше силно. Напоследък се бе срещал с много жени, но нито една от тях не бе държал за ръка. Отново изпадна в мрачно настроение. Може би страхът му го правеше прекалено сантиментален.

Зад тях вървеше кола. Марк се напрегна. Елизабет не забеляза нищо. Колата забави ход. Когато ги приближи, намали още. Спря точно до тях. Марк разкопча сакото си. Беше неспокоен, притеснен повече за Елизабет, отколкото за самия себе си. Вратите на колата внезапно се отвориха и от нея изскочиха две момчета и две момичета, които се втурнаха към „Хамбургер Хейвън“. Пот изби по челото на Марк. Пусна ръката на Елизабет.

Тя го погледна.

— Нещо не е наред, нали?

— Да. Но не ме питай.

Елизабет отново потърси ръката му, хвана я здраво и продължиха да вървят. Ужасните събития от вчерашния ден потискаха Марк и той не проговори повече. Когато стигнаха до дома й, той все още бе в света, който споделяше единствено с огромната, призрачна фигура на Халт Тайсън.

— Е, тази вечер бе очарователен, когато мислите ти не бяха другаде — каза му тя с усмивка.

Марк се отърси.

— Наистина съжалявам.

— Би ли влязъл за чаша кафе?

— И да, и не. Може ли някой друг път? Не мисля, че сега ще бъда приятен събеседник.

Трябваше да свърши някои неща преди срещата си с директора в седем, а вече бе полунощ. Не бе спал от ден и половина.

— Мога ли да ти позвъня утре?

— С удоволствие — отвърна тя. — Обаждай се, каквото и да се случи.

През следващите няколко дни Марк щеше да носи думите й със себе си като талисман. Щеше да си спомня всяка нейна дума и всеки неин жест. Шегуваше ли се, сериозно ли говореше или просто го дразнеше? Напоследък не бе модерно да си влюбен; малцина се женеха, а мнозина се развеждаха. Наистина ли щеше да се влюби, и то до полуда, при цялата тази каша?

Целуна я по бузата и се обърна. Очите му отново шареха по улицата.

Елизабет извика след него:

— Надявам се да намериш убиеца на моя пощальон и на твоя грък.

Твоят грък, твоят грък, гръцки православен свещеник, отец Грегъри. Господи, как не се бе сетил по-рано. Хукна към колата и за момент забрави за Елизабет. Обърна се и й махна с ръка. Тя го гледаше учудено и се питаше какво толкова е казала. Марк скочи в колата и подкара лудо към апартамента си. Трябва да открие телефона на отец Грегъри. Гръцки православен свещеник, как изглеждаше, как изглеждаше онзи, който излезе от асансьора, как изглеждаше? Марк се опита да си припомни. Нещо в онзи не беше наред, но какво, по дяволите? Нещо в лицето му. Разбира се. Разбира се. Как може да е толкова глупав? Когато пристигна в дома си, веднага позвъни във Вашингтонското бюро на ФБР. Поли се изненада, когато го чу.

— Не си ли в отпуска?

— Да. Знаеш ли телефона на отец Грегъри?

— Кой е отец Грегъри?

— Гръцкият православен свещеник, на когото мистър Стамс се обаждаше от време на време. Мисля, че беше енорийският му свещеник.

— Да, да. Сетих се.

Марк зачака.

Тя провери в бележника на Стамс и му съобщи номера. Марк си го записа и затвори телефона. Разбира се, разбира се, разбира се. Колко глупаво от негова страна. Било е толкова очевидно. Минаваше полунощ, но трябваше да се обади. Набра номера. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да вдигнат.

— Отец Грегъри?

— Да.

— Всички гръцки православни свещеници ли носят бради?

— Да, това е правило. Но кой задава такъв глупав въпрос посред нощ?

Марк се извини.

— Специален агент Марк Андрюз. Стамс ми беше шеф.

Отец Грегъри, чийто глас досега звучеше сънено, веднага се пробуди.

— Разбирам, млади човече. Какво мога да направя за вас?

— Снощи ви се е обадила секретарката на мистър Стамс и ви е помолила да отидете в „Уудро Уилсън“ при един грък с рана от куршум в крака?

— Да, точно така… Спомням си, мистър Андрюз. Но някой друг се обади около половин час по-късно, точно когато тръгвах, за да ми каже да не си правя труда, защото мистър Казефикис бил изписан от болницата.

— Бил какво? — Марк повиши глас.

— Изписан от болницата.

— А този човек представи ли се?

— Не, не каза нищо повече. Предположих, че е от вашата служба.

— Отец Грегъри, може ли да се срещнем утре в осем сутринта?

— Разбира се, синко.

— Моля ви, не споменавайте на никого за този телефонен разговор, независимо за какъв се представя.

— Щом искаш, синко, добре.

— Благодаря ви, отче.

Марк затвори телефона и се опита да се съсредоточи. „Беше по-висок от мен, значи над един и осемдесет. Беше мургав или така ми стори поради расото? Не, имаше тъмна коса и голям нос. Да, спомням си, голям нос. Очи… не си ги спомням; голям нос, масивна брадичка, масивна брадичка.“ Марк записа всичко, което успя да си спомни. „Висок, едър мъж, по-висок от мен, голям нос, масивна брадичка, масивна брадичка…“ Не издържа повече. Главата му клюмна на бюрото и той заспа.