Да кажем ли на президента

8 март 1983, вторник

1:00

Мъжът, който стоеше в ъгъла на черковния двор, се опитваше да се стопли в студеното мартенско утро, като се пляскаше по гърба. Бе видял Джийн Хекман да го прави в един филм. Оказа се, че няма полза. Може би се нуждаеше от волтовата дъга на „Уорнър Брадърс“, която Хекман бе използвал. Обмисли въпроса, но продължи да се пляска по гърба.

Екипът за следене се състоеше от двама души: специален агент Кевин О’Мали и помощник-инспектор Пиърс Томпсън. Халт ги бе избрал поради това, че са способни и дискретни. Нито един от двамата не показа ни най-малък признак на изненада, когато директорът им нареди да следят техен колега от ФБР и да докладват на Елиът. Отдавна чакаха Марк да излезе от дома на Елизабет и О’Мали не го укоряваше. Пиърс напусна църковния двор и се присъедини към партньора си.

— Ей, Кевин, видя ли някой друг да следи Андрюз?

— Да. Матсън. Защо?

— Мислех, че се е пенсионирал.

— Така е. Предполагам, че старият Халт се подсигурява двойно.

— Може би си прав. Питам се защо ли Тайсън не ни каза?

— Ами, цялата операция е доста необичайна. Изглежда, че никой не казва нищо на никого. Можеш да попиташ Елиът.

— „Можеш да попиташ Елиът.“ Със същия успех можеш да попиташ и паметника на Линкълн.

— Или пък попитай директора.

— Не, благодаря.

Изминаха няколко минути.

— Дали да не поговорим с Матсън?

— Забрави ли специалните инструкции? Никакъв контакт с когото и да било. Той вероятно е получил същата заповед и ще докладва за нас, без да му мигне окото. Знаеш, че е гадняр.

О’Мали пръв видя Марк да излиза от къщата и можеше да се закълне, че е с една обувка. Така беше. Марк тичаше и агентът започна да го следи. „Трябва да внимавам“, помисли си О’Мали. „Андрюз сигурно ме е виждал и ще ме познае.“

Марк спря пред един уличен телефон. Преследвачът му се скри в сянката и продължи безуспешните си опити да се стопли. Бе благодарен на енергичната походка на Марк, тъй като тя му помогна малко.

Марк разполагаше само с две десетачета. Останалите лежаха на пода до дивана на Елизабет. Откъде ли се бе обадил директорът? Дали от Бюрото? Едва ли, какво ще прави там посред нощ? Не трябваше ли да вечеря с президента? Марк погледна часовника си. По дяволите, 1:15. Сигурно не е вкъщи; ако не, ще остане без монети. Марк си обу другата обувка. Изруга и подхвърли едното десетаче. „Ези — ще позвъня в Бюрото, тура — ще му позвъня вкъщи.“ Ези. Марк набра директния телефон на директора в Бюрото.

— Да.

— Юлий?

— Ела веднага.

Това не звучеше много дружелюбно. Може би току-що президентът му бе казал нещо важно или пък бе получил киселини от вечерята.

Докато вървеше забързано към колата си, Марк закопча копчетата на ризата си и оправи вратовръзката си. Единият чорап го притесняваше, изглежда, петата се бе изметнала. Отмина мъжа в сянката, стигна до колата си и се поколеба. Дали да се върне при Елизабет и да й каже… Какво да й каже? Погледна отражението си в стъклото, въздъхна дълбоко, изруга отново и седна в мерцедеса. Не бе имал време дори за един душ.

Стигна до Бюрото само за няколко минути. Движението не бе натоварено, улиците бяха толкова спокойни, че компютризираните светофарни уредби въобще не го спряха.

Марк паркира в подземния гараж на ФБР. Посрещна го Безименния, който явно го очакваше. „Този човек никога ли не спи?“ Предвестник на лоши вести най-вероятно, но не каза нищо, защото Елиът, както обикновено, не промълви нито дума. „Сигурно е евнух“, помисли си Марк. Щастливец. Качиха се заедно до седмия етаж. Безименния го въведе безшумно в кабинета на директора. „Интересно, какво ли хоби има? Сигурно е суфльор в театъра на глухите.“

— Мистър Андрюз, сър.

Директорът не го поздрави. Все още бе облечен в официалните си дрехи. Лицето му бе мрачно като буреносен облак.

— Седни, Андрюз.

„Върнахме се на Андрюз“, помисли си Марк.

— Ако можех да те измъкна от колата още на паркинга, да те опра на стената и да те застрелям, бих го направил.

Марк се опита да си придаде невинен вид. Пред Ник Стамс обикновено успяваше. Но не и пред директора.

— Глупав, безмозъчен, безотговорен, безразсъден идиот!

Марк се уплаши повече от директора, отколкото от онези, които можеха да се опитат да го убият.

— Излагаш на опасност мен, Бюрото и президента — продължи директорът.

Марк чуваше ударите на сърцето му. Ако можеше да ги преброи, сигурно щеше да стигне до сто и двайсет.

Директорът крещеше:

— Ако можех да те обеся или дори само да те уволня… Колко сенатори останаха, Андрюз?

— Седем, сър.

— Кажи ги.

— Дънкън, Бей, Торнтън, Бърд, Пърси, Декстър… Декстър и… — Марк пребледня.

— Summa cum laude7 в Йейл, а си наивен като момченце. Когато те видяхме за първи път с доктор Декстър, като знаехме, че на трети март тя е била дежурна в „Уудро Уилсън“, бяхме достатъчно глупави, достатъчно глупави — повтори още по-отчетливо той, — да предположим, че това е във връзка с разследването, но сега откриваме, че тя е не само дъщеря на един от седемте сенатори, заподозрени в заговор за убийството на президента, но и твоя любовница.

Марк се опита да възрази, но устните му не помръднаха.

— Ще отречеш ли, че си спал с нея, Андрюз?

— Да, сър — тихо отвърна Марк.

Директорът онемя за момент.

— Млади човече, подслушваме къщата, знаем какво се случи.

Марк скочи от стола си и слиса присъстващите с яростните си викове.

— Нямаше да го отрека — изкрещя той, — ако не ми беше попречил, копеле такова. Забравил ли си какво е да обичаш, ако изобщо си знаел някога? Майната му на Бюрото, а аз не използвам често тази дума! Майната ти и на теб! Работя по шестнайсет часа на ден и не мога да спя дори и през нощта. Някой може би се опитва да ме убие и се оказва, че ти, единственият на когото вярвах, си наредил на безименните си воайори да се забавляват за моя сметка. Дано се пържиш в ада! Предпочитам да си имам работа с мафията.

Никога през живота си не се бе ядосвал така. Отпусна се на стола и зачака последствията. Вече не го бе грижа за нищо и това го крепеше. Директорът също мълчеше. Отиде до прозореца и се загледа навън. Сетне се обърна бавно, едрото му тяло се насочи към него.

„Това е краят“, помисли си Марк.

Директорът спря на около метър от него и го погледна право в очите, така както бе направил при първата им среща.

— Извинявай — каза Тайсън. — Цялата история ме изнерви много. Допреди малко бях с президента. Оставих го здрав, жизнен и изпълнен с планове за бъдещето на страната само за да разбера, че единствената му надежда да осъществи мечтите си спи с дъщерята на един от седмината, които може би точно в този момент обмислят убийството му. Това ми бе достатъчно.

„Голям човек“, помисли си Марк.

Директорът продължаваше да го гледа в очите.

— Да се молим на Бога да не е Декстър. Защото, ако се окаже той, грози те страшна опасност, Марк. — Тайсън замълча за миг. — Между другото, тези безименни воайори те охраняват денонощно, без почивка. Някои от тях дори имат жени и деца. Сега и двамата знаем истината. Да се залавяме за работа и да се опитаме да запазим разума си през следващите три дни. Просто запомни, че трябва да ми казваш всичко.

Марк бе спечелил. Не, беше загубил.

— Останаха седем сенатори. — Произнасяше думите бавно и уморено, все още бе напрегнат.

Марк никога не го бе виждал в подобно състояние.

— Разговорът ми с президента засили подозренията ми, че връзката между десети март и сенатора е законопроектът за контрол върху оръжията. Председателят на законодателната комисия, която го подготви, също бе там — сенаторът Бей. Той все още е в списъка. Провери какво е отношението на членовете на комисията към законопроекта, но не забравяй и за Пиърсън и Пърси от комисията по външната политика. — Замълча за момент. — Остават ни само три дни. Възнамерявам да се придържам към първоначалния план и да оставя нещата да се развиват както в момента. Все още мога да променя програмата на президента в последната минута. Имаш ли какво да добавиш, Марк?

— Не, сър.

— Какви са плановете ти?

— Ще се срещна с административните директори на двете комисии. Може да ми се изясни как да подходя към проблема и какво да търся.

— Добре. Проучи ги внимателно. Може да съм пропуснал нещо.

— Да, сър.

— Специалистите ни по дактилоскопия работят денонощно върху отпечатъците от двайсет и осемте банкноти. В момента търсят единствено отпечатъците на мисис Казефикис. Така ще разберем кои банкноти е пипал нашият човек. Досега са открили над хиляда отпечатъка, но нито един от тях не е на мисис Казефикис. Ще те уведомя веднага щом науча нещо. За днес стига толкова, и двамата сме уморени. Няма нужда да идваш утре в седем сутринта — директорът погледна часовника си, — тоест днес. Ще се срещнем в сряда в седем. Бъди точен, защото тогава ще разполагаме само с един ден.

Марк знаеше, че това е покана да си тръгне, но искаше да каже още нещо. Директорът го погледна и разбра веднага.

— Недей, Марк. Прибери се вкъщи и си почини. Аз съм един уморен стар човек, но бих желал в четвъртък вечерта да видя тези копелета зад решетките. За твое добро се моля Декстър да не е замесен. Но бъди нащрек, Марк. Любовта може да е сляпа, но да се надяваме, че не е глуха и глупава.

„Много голям човек“, помисли си Марк.

— Благодаря ви, сър. Ще се срещнем в сряда сутринта.

Марк изкара безшумно колата си от гаража на ФБР. Беше изтощен. От Безименния нямаше и следа. Погледна в огледалото за обратно виждане. Следеше го син форд, този път, без да се крие. Как може да бъде сигурен на чия страна са те? След три дни можеше да разбере. След седмица вече щеше да знае всичко или нищо. Дали тогава президентът щеше да бъде жив?

Саймън, който още дежуреше на входа, се ухили весело.

— Успя ли, човече?

— Не съвсем — отвърна Марк.

— Ако си отчаян, мога да повикам сестра си.

Марк се опита да се засмее.

— Щедро предложение, но не днес, Саймън.

Подхвърли му ключовете за колата и се насочи към асансьора. Влезе в апартамента си, заключи, пусна резето и отиде в спалнята. Съблече ризата и свали вратовръзката, взе телефона и бавно набра седемте цифри. Отвърна му нежен глас.

— Още ли си будна?

— Да.

— Обичам те.

Марк затвори телефона и заспа.

8:04

Телефонът звънеше, но Марк все още спеше дълбоко. Продължаваше да звъни. Накрая се събуди и погледна часовника: 8:05. По дяволите, сигурно директорът го търси. Не, тази сутрин нямат среща, нали така се бяха разбрали? Грабна слушалката.

— Буден ли си?

— Да.

— И аз те обичам.

От другата страна се чу изщракване. Добро начало на деня, макар че ако Елизабет знаеше, че ще го посвети на проучване на баща й… А директорът почти сигурно проучваше нея.

Марк стоя под студения душ, докато се разсъни напълно. Когато го събудеха внезапно, винаги му се искаше да си доспи. „Другата седмица“, обеща си той. Другата седмица — тогава трябваше да свърши страшно много неща. Погледна часовника: 8:25. Включи телевизора, за да провери дали не е пропуснал нещо важно по света. Самият той можеше да разкаже история, която да накара Уолтър Кронкайт да падне от стола си в Си Би Ес. Какво говореше този…?

Марк се разсмя и изключи телевизора. Юпитер и „Джел-О“ можеха да почакат до следващата седмица.

Тъй като вече закъсняваше, реши да вземе метрото от станция „Уотърфрант“, която бе съвсем близо до дома му. Ако бе станал рано и бе шофирал по пустите улици, щеше да бъде съвсем друго, но сега, в осем и половина, целият път бе изпълнен от гъста върволица коли. Метрото във Вашингтон бе достигнало центъра през хиляда деветстотин седемдесет и шеста. През осемдесета повечето от отдалечените станции вече бяха завършени.

Входът бе означен с бронзов пилон, увенчан със светещо „М“. Марк стъпи на ескалатора, който го пое от улицата и го свали на междинното ниво. Тунелообразната станция му напомняше за римска баня, сива и мрачна, със сводест таван с шестоъгълни елементи. Шейсет цента. Цената на билета в час пик. А трябваше да направи и смяна. Седемдесет и пет цента. Марк порови в джобовете си за дребни. В нито един автобус или влак на метрото във Вашингтон не връщат ресто, защото шофьорите или контрольорите са лесна плячка за обирджиите. „Да не забравя да се запася с десетачета, когато отида в Бюрото“, помисли си той, когато стъпи на друг ескалатор и слезе на перона. В най-натовареното време, от шест и половина до девет сутринта, влаковете пристигаха на всеки пет минути. Светлините по платформата започнаха да мигат — знак, че влакът пристига. Вратите се отвориха автоматично. Марк се присъедини към тълпата в ярко осветения вагон и пет минути по-късно чу по уредбата да обявяват „Гелъри плейс“. Слезе и зачака влака от червената линия. Зелената линия му вършеше добра работа сутрин, когато отиваше във Вашингтонското бюро, но за да стигне до Капитолия, трябваше да направи смяна. След още четири минути слезе на обляната от светлина „Юниън стейшън“ — оживения команден пост за автобуси, влакове и метро във всички посоки на Вашингтон и извън него. Той функционираше по-добре, отколкото бяха предричали критиците му през седемдесет и седма. „Дирксен билдинг“ — административната сграда на Сената се намираше три преки по-надолу по Първа улица, на ъгъла с „Конститюшън“. „Пътуването бе бързо и безпроблемно“, помисли си Марк, когато излезе на Конститюшън авеню. „Защо ли въобще използвам кола?“

Мина покрай двама служители от охраната на Капитолия, които проверяваха куфарчетата и чантите на входа и повика асансьора.

— Четвърти, ако обичате — каза на момчето, което го обслужваше.

Заседанието на комисията по външната политика щеше да започне след броени минути. Марк извади от джоба на сакото си списъка на „Днешната дейност на Камарата на представителите“, който бе откъснал от „Вашингтон Поуст“. „Външна политика: 9:30. Открито. Разисквания по въпросите на американската политика към Общия пазар, с участието на представители на правителството; 4229“. Докато вървеше по коридора, видя сенатора Франк Чърч от Айдахо да влиза в зала 4229 и го последва.

Чърч, който бе станал известен през седемдесет и пета, когато оглави сенатската комисия по правителствените операции, свързани с разузнаването, през седемдесет и шеста бе направил безуспешен опит да измести Джими Картър като кандидат на демократите. Оттеглянето на Майк Менсфилд през седемдесет и шеста и на Джон Спаркман през седемдесет и осма бе позволило на Чърч да се издигне до председателството на влиятелната комисия по външна политика. Елегантният, висок над един и осемдесет сенатор си бе спечелил славата на интелигентен и уравновесен човек, чиято пищна риторика прикрива остър ум.

Ламперията в залата бе от светло дърво, в тон със зеления мрамор на цокъла. В единия край, на подиум, който се издигаше на около трийсет сантиметра, бе разположена полукръгла маса от същото светло дърво. Петнайсет стола в жълто-кафяво. Само десет от тях бяха заети. Сенаторът Чърч седна на мястото си, но тълпата от секретари, журналисти и административни служители продължи да кръжи около тях. На стената зад сенаторите бяха окачени две големи карти — едната на света, другата на Европа. Зад бюро непосредствено до масата на сенаторите седеше машинописка, готова да запише дословно предстоящите дебати. Отпред бяха местата за експертите, които щяха да бъдат изслушвани.

По-голямата част от залата бе изпълнена със столове за гостите и повечето бяха заети. Над всичко това доминираше маслен портрет на Джордж Вашингтон. „Трябва да е прекарал последните десет години от живота си, позирайки на художници“, помисли си Марк.

Сенаторът Чърч прошепна нещо на един от помощниците си и призова с чукчето за тишина.

— Преди да започнем — каза той, — бих желал да уведомя членовете на Сената и журналистите за една промяна в програмата. Днес и утре ще изслушаме позицията на Държавния департамент относно европейския Общ пазар. Сетне ще отложим разискванията до следващата седмица, така че комисията да може да съсредоточи вниманието си върху неотложния и противоречив въпрос за оръжейните доставки в Африка.

Всеки в залата вече си бе намерил място и представителите на правителството преглеждаха бележките си. Едно лято, докато учеше в колежа, Марк бе работил в Капитолия, но въпреки това изпита раздразнение от малкия брой сенатори, които присъстваха на подобни обсъждания. Тъй като всеки сенатор бе член на три или повече комисии и безброй специални или подкомисии, те бяха принудени да се специализират и по въпроси извън своята компетентност, да се доверяват на опита на свои колеги или членове от екипа си. Така че не бяха редки случаите, когато на подобни заседания присъстваха трима или двама или дори само един сенатор.

Предмет на разискванията бе проектозаконът за разпускане на Организацията на северноатлантическия пакт. В края на десетилетието комунистите бяха дошли на власт последователно в Португалия и Испания. НАТО изгуби базите си в Испания. Крал Хуан Карлос живееше в изгнание в Англия. НАТО бе подготвена за идване на власт на комунистите в Португалия, но когато в Италия, на хълма Квиринал, се настани правителство на Народния фронт, положението стана неудържимо. Ватиканът се довери на отдавна изпитани методи и се заключи зад портите си. Под натиска на американските католици правителството на Съединените щати спря финансовата си подкрепа за новото италианско правителство. В отговор италианците закриха натовските бази на своя територия.

Смяташе се, че икономическите сътресения при италианския колапс са повлияли на изборите във Франция през осемдесет и първа, спечелени от Митеран и социалистите с подкрепата на комунистите. По-крайните форми на социализъм бяха отхвърлени от Холандия и от някои от скандинавските страни. Германците бяха щастливи със своята социалдемокрация. През осемдесет и втора сенаторът Пиърсън заяви, че единственият верен съюзник на Америка в НАТО е Великобритания, където консервативното правителство изненадващо бе спечелило общите избори през февруари същата година.

Британският външен министър Едуард Хийт се бе обявил твърдо против разформироването на НАТО. Подобен ход щеше да отдели Великобритания от съюза й със Съединените щати и да я обвърже единствено с ЕИО, в седем от чиито петнайсет страни членки управляваха комунисти или социалисти.

Сенаторът Пиърсън удари по масата:

— Трябва най-задълбочено да обсъдим британската позиция и да не се интересуваме само от бързи стратегически успехи.

След като в продължение на цял час слуша как Чърч и Пиърсън разпитват служителите на Държавния департамент за политическата ситуация в Испания, Марк се измъкна и отиде в канцеларията на комисията по външната политика. Секретарката го уведоми, че Лестър Кенък, административният директор на комисията, в момента отсъства. Марк му бе телефонирал вчера и се бе представил за студент, който събира материал за дипломната си работа.

— Някой друг може ли да ми даде информация за комисията?

— Ще проверя дали Майкъл Брадли е в състояние да ви помогне.

Тя вдигна слушалката и след няколко минути от една от задните стаи се появи висок мъж с очила.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Марк обясни, че би желал да види как работят някои членове на комисията, особено Пърси. Брадли се усмихна търпеливо.

— Няма проблем — отвърна той. — Елате утре следобед или в четвъртък на дебатите върху оръжейните сделки с Африка. Гарантирам ви, че сенаторът Пърси ще присъства. И ще откриете, че темата е далеч по-интересна от тази за Общия пазар. Всъщност заседанието ще бъде закрито. Но съм сигурен, че ако дойдете и разговаряте с мистър Кенък, той ще уреди да присъствате.

— Много ви благодаря. Случайно да знаете дали Пърси и Пиърсън са присъствали на заседанията на двайсет и четвърти февруари или миналия четвъртък?

Брадли повдигна вежди:

— Нямам представа. Кенък може би знае.

Марк му благодари.

— А, още нещо. Можете ли да ми дадете пропуск за галерията на Сената?

Секретарката подпечата един пропуск и написа името му. Марк тръгна към асансьора. „Оръжейни сделки; Африка“, помисли си той. „Четвъртък е прекалено късно. По дяволите! Как да разбера защо някой от тях се опитва да убие Кенеди? Може да е свързано с армията или с расизма. Това няма смисъл. Въпросът е не «защо», а «кой».“ Докато вървеше, Марк едва не се сблъска с един от прислужниците в Сената, който тичаше по коридора, стиснал някакъв пакет в ръце. Конгресът разполагаше с училище за момчета и момичета от цялата страна, които работеха като „катерички“ в Капитолия. Бяха облечени в бели ризи и тъмносини костюми и винаги създаваха впечатлението на много заети. Марк спря в последния момент и момчето профуча покрай него.

Марк взе асансьора до партера и излезе от сградата. Прекоси градината и влезе в Капитолия откъм страната на Сената под широкото мраморно стълбище и зачака асансьора.

— Тежък ден — каза един от охраната. — Много туристи са дошли да наблюдават дебатите по законопроекта за контрол върху оръжията.

Марк кимна.

— Голяма ли е опашката горе?

— Да, сър, сигурно.

Асансьорът пристигна на етажа на галерията и служител от охраната нареди Марк на опашка зад тълпа зяпнали посетители.

— Извинете, сър — каза той, — имам многократен пропуск за галерията и съм студент от Йейл, който работи върху едно изследване. Може ли да ме вкарате вътре по някакъв начин?

Служителят кимна с разбиране.

След няколко минути Марк вече седеше вътре. Виждаше едва част от залата. Сенаторите бяха разположени в полукръг около председателя. Дори когато някой говореше, сенатори и техни помощници се разхождаха насам-натам и създаваха впечатлението, че важните решения се вземат шепнешком, а не чрез драматични дебати.

Законодателната комисия бе одобрила законопроекта още преди две седмици след продължителни обсъждания. Камарата на представителите вече бе приела аналогичен закон, който трябваше да се съгласува с по-строгата версия, предложена от Сената.

Говореше сенаторът Декстър. „Бъдещият ми тъст?“, запита се Марк. Определено не приличаше на убиец, но кой ли изглеждаше такъв? Дъщеря му бе взела от него прекрасната си черна коса, макар неговата да бе побеляла по слепоочията. „Но не и колкото би трябвало“, помисли си Марк. „Това е суетата на политиците.“ Черните й очи също бяха неговите. С повечето от околните се държеше доста надменно, потропваше по банката с дългите си пръсти, за да подчертае думите си.

— При обсъждането на този законопроект ние подминахме изключително важен, може би критичен фактор. И това е принципът на федерализма. През последните петдесет години федералното правителство узурпира голяма част от правата на щатите. Очакваме президентът и Конгресът да решат всичките ни проблеми. Основателите на Съединените щати никога не са възнамерявали централното правителство да разполага с толкова много власт. А една огромна и многолика страна като нашата не може да бъде управлявана демократично, изхождайки от тази база. Да, ние всички искаме да намалим престъпността. Но има престъпления и престъпления. Конституционната ни уредба мъдро е предоставила въпроса за контрола върху престъпността в ръцете на щатската и на местната юрисдикция, с изключение на онези закони, свързани с федералните престъпления, които наистина са от национално значение. Но престъпленията, извършени с оръжие, са от местно значение. Срещу тях трябва да се борим на местно ниво. Единствено на щатско и местно ниво могат да бъдат разбрани мисленето на хората и специфичните особености на проблемите на престъпността.

— Зная, че някои от моите колеги ще оспорят тезата ми с аргумента, че след като изискваме регистрация на колите и на шофьорите, трябва да регистрираме и оръжията. Но, господа, няма национален закон за регистрирането на автомобилите или на шофьорите. Това се решава на щатско ниво. Всеки щат би трябвало сам да реши, като вземе предвид интересите на своите граждани, кое е разумно и необходимо.

Сенаторът Декстър говори двадесет минути, преди да отстъпи мястото си на председателстващия, който днес бе сенаторът Хаякава. Сетне говори Бей, последван от висок синеок мъж. „Не е член на някой екип“, помисли си Марк. Бившият сенатор от Калифорния Джон Тъни. Какво, по дяволите, прави тук? Тъни и Едуард Кенеди са живели в една стая, докато са следвали право в Университета на Вирджиния. Синът на Тъни носеше името на кръстника си — Едуард Кенеди. Тъни бе изразен привърженик на мерките за контрол върху оръжията, преди да отстъпи пред републиканеца Хаякава в оспорваните избори през седемдесет и шеста. Навремето бе член на законодателната комисия. „Какво търси Тъни тук?“, почуди се Марк. Просто помага на Бей? Двама приятели на Кенеди. Бей измъкна Кенеди при самолетна катастрофа, спаси му живота, не може да има нещо общо със заговор за…

Бей привърши увода си и започна предварително подготвената си реч.

— … последователно осъдихме убийствата в Близкия изток, в Африка, в Северна Ирландия, в Чили. Сложихме край на кръвопролитията във Виетнам. Но кога ще започнем да се борим с убийствата в собствената ни страна, по нашите улици, в нашите домове? — Бей спря и погледна сенатора Дънкън от Южна Каролина, един от ярките противници на законопроекта. — Нова национална трагедия ли чакаме, за да предприемем мерки? Едва след убийството на Джон Кенеди законопроектът на сенатора Томас Дод за контрол върху ръчното огнестрелно оръжие получи нужното внимание от страна на Сената. Но законът не бе приет. След размириците през шейсет и пета, при които бяха използвани законно притежавани, а не откраднати оръжия, Сенатът проведе разисквания за контрола върху огнестрелните оръжия. Не се стигна до никакъв резултат. Мартин Лутър Кинг бе убит преди законодателната комисия да приеме закона за контрол върху междущатската търговия с оръжие като допълнение към общия закон за контрол върху престъпността. Сенатът одобри законопроекта. Камарата на представителите направи това едва след убийството на Р. Ф. К. В отговор на насилието от шейсет и осма година влезе в сила законът за контрол върху ръчното огнестрелно оръжие. Но този закон, господа, има един огромен недостатък — той не регулира местното производство на тези оръжия, тъй като по онова време осемдесет процента от пистолетите и револверите биваха внасяни от чужбина. След като през седемдесет и втора бе застрелян Джордж Уолъс, Сенатът реши да запълни тази празнота. Но една от комисиите на Камарата не я одобри и поправката не бе приета.

— Днес, десет години по-късно, като забравяме факта, че покойният сенатор Стенис бе тежко ранен през седемдесет и трета, че само преди десет месеца посланикът на Зимбабве бе застрелян на една от вашингтонските улици, че на всеки две минути някой в Америка бива ранен или убит от куршум, ние все още нямаме ефикасен закон за контрол върху оръжията. Какво чакаме? — Бей направи ефектна пауза. — Американският народ приветства законопроекта за контрол върху оръжията. Всяко проучване на общественото мнение свидетелства за това и така е от десетилетие насам. Защо позволяваме на Националната оръжейна асоциация да ни манипулира, да ни убеждава, че те и техните доводи са необорими, докато всъщност те са безсъдържателни? Къде е способността ни да премислим всички варианти и да спрем насилието в нашето общество?

Марк заедно с мнозина от присъстващите бе учуден от пламенното изказване. От вестниците бе добил представа за Бей като за политик втора категория, макар и да бе ключова фигура в няколко конституционни дебата и противник на двама от членовете на Върховния съд, назначени от Никсън: Хейнсъурт и Карсуел.

Тъни се усмихваше.

Сенаторът Дънкън, изискан и изтънчен мъж, поиска думата.

— Ще ми отстъпи ли думата уважаемият сенатор от Индиана?

Бей кимна на председателстващия.

Дънкън се обърна към колегите си с тих, но твърд глас.

— Този законопроект напълно отрича правото на самозащита. Според него единственото законно основание за притежаването на пистолет, пушка или карабина е за спортни цели. Но бих желал да помоля многоуважаемите си колеги от щатите с предимно градско население да обмислят за момент — само за момент — състоянието на едно фермерско семейство в Айова или в Аляска, което се нуждае от оръжие, за да се защити. Не за спорт, а за самозащита. Според мен те имат право да притежават оръжие. В града, както и на село, сме изправени пред един и същ проблем — нарастващото беззаконие. Това е същината на проблема — беззаконието — а не количеството на притежаваното оръжие. Естествено, нарастващото беззаконие означава повече престъпления, извършени с оръжие. Но не оръжието извършва престъпленията, а хората. Ако искаме да се борим с престъпността, трябва да проучим главните причини, вместо да се опитваме да изземем оръжието от хора, които биха го използвали съвсем законно. Ще използвам един цитат: „Ако пистолетите бъдат поставени извън закона, само хората извън закона ще имат пистолети“.

Сенаторът Торнтън от Масачузетс, висок и слаб, с лъскава черна коса, когото Марк си спомни от ресторанта на мисис Смит, току-що бе започнал да обяснява съгласието си с възгледите на сенаторите Декстър и Дънкън, когато шест лампи около цифрите на часовника светнаха. Звънецът иззвъня шест пъти, за да покаже, че сутрешното заседание е завършило. От дванайсет до два бе време за внасяне на петиции и изложения, доклад на постоянни и временни комисии, представяне на законопроекти и резолюции.

Хаякава погледна часовника си.

— Извинете ме, сенатор Торнтън, но вече е обяд и след края на сутрешното заседание някои от нас трябва да вземат участие в дебатите върху законопроекта „Чисто небе“, които ще се проведат следобед. Защо не се съберем отново в два и половина? Онези от нас, които успеят да се измъкнат навреме от дебатите, ще се срещнат тук, за да обсъдят законопроекта за контрол върху оръжията. Разискванията трябва да протекат колкото се може по-бързо, тъй като не сме изгубили надежда законопроектът да бъде гласуван на следващото заседание.

Залата се изпразни за минутка. Актьорите бяха произнесли репликите си. Останаха само тези, които трябваше да подготвят сцената за следобедното представление. Марк попита служителя от охраната кой е Хенри Ликам, другият административен директор, с когото трябваше да се срещне. Портиерът в официална синя униформа на охраната на Сената му посочи нисък дебел мъж с тънки мустаци, който седеше в другия край на галерията и си записваше нещо. Марк отиде при него, без да забележи, че чифт очи, скрити зад тъмни очила, следят всяко негово движение.

— Аз съм Марк Андрюз, сър.

— А, да, дипломантът. Свършвам след малко, мистър Андрюз.

Марк седна и зачака. Мъжът с тъмни очила излезе през страничната врата.

— Е, мистър Андрюз, какво ще кажете да обядваме заедно?

— С удоволствие — отвърна Марк.

Слязоха на партера и се озоваха в Г-211, трапезарията на сенаторите. Откриха свободна маса до стената. Марк говореше убедително за трудната работа, която върши един административен директор, докато други получават признание и слава. Хенри Ликам бе съгласен с него. И двамата направиха избора си от менюто; последва ги и мъжът, който ги наблюдаваше внимателно, седнал през три маси от тях. Марк обясни, че възнамерява да напише дипломна работа върху законопроекта за контрол върху оръжията — ако бъде приет — и че желае да получи любопитна вътрешна информация, която обществеността няма да намери във вестниците.

— И така, мистър Ликам — завърши той, — посъветваха ме да се обърна към вас.

Дебелакът засия; бе силно поласкан, както се бе надявал Марк и започна:

— Знам абсолютно всичко за този законопроект, както и за политиците, свързани с него.

Марк се усмихна и си припомни показанията на Антъни Улашевич, пенсиониран нюйоркски полицай, пред комисията, разследваща „Уотъргейт“. В съзнанието му изникна една от репликите. Улашевич бе казал нещо подобно: „Защо са си правили труда да подслушват щабквартирата? Политиците и чиновниците ще ви кажат по телефона каквото поискате, дори ще пожелаят да ви го пратят по пощата, без значение кой сте“.

Сенаторът Сам Ървин от Северна Каролина, председател на комисията, му бе направил забележка за проява на неуважение и шега.

„Това не е шега, а самата истина“, бе отвърнал Улашевич.

Марк попита кои от единайсетте члена на комисията подкрепят законопроекта. На сутрешното заседание бяха присъствали само четирима. От проучванията си бил сигурен за мненията на повечето от тях, но все пак искал преценката му да бъде потвърдена.

— Сред демократите Бей, Бърдик, Стивънсън и Глен ще гласуват „за“. Абурезк, Бърд и Мойнихън имат собствено мнение, но вероятно ще подкрепят позицията на правителството. Торнтън е единственият демократ, който може да гласува „против“. Чухте го да се изказва в подкрепа на тезата на Декстър за правата на щатите. Но при Торнтън, млади човече, не става въпрос за принципи. Иска хем така, хем иначе. Масачузетс има строго законодателство по отношение контрола върху оръжията, така че той може да твърди, че позицията му означава всеки щат да вземе мерките, които сметне за необходими, за да защити своите граждани. Но Масачузетс е и седалище на няколко оръжейни компании — „Смит & Уесън“, „Джи Кей Ен Паудърмет“, „Харингтън и Ричардсън“ — които биха пострадали сериозно от един федерален закон. Призракът на безработицата, нали разбирате. Докато тези компании могат да продават оръжията си извън Масачузетс, всичко е наред. Така Торнтън заблуждава избирателите си, че едновременно могат да контролират оръжията и да ги произвеждат. Странни игрички играе човекът, заел мястото на президента в Сената. Спомняте ли си, че спечели извънредните избори през осемдесета. Просто не е от калибъра на Кенеди. — Ликам се изсмя. — Що се отнася до републиканците, Матиъс от Мериленд ще гласува „за“. Той е с много либерални възгледи — не мога да разбера какво търси при републиканците. Маккалистър от Небраска е „против“ заедно с Уудсън от Арканзас; Дънкън и Декстър ги чухте сам. Позицията им е ясна. Дънкън прекрасно знае, че неговите избиратели не биха приветствали подобен закон. Трудно е да се каже дали е бил обработван от Националната оръжейна асоциация, тъй като изглежда искрен, когато говори за правото на самозащита. Той е странен тип. Всеки тук го смята за консерватор, но никой не го познава достатъчно добре. Отскоро е сенатор. Наследи Спаркман, който се оттегли през седемдесет и осма…

Марк го остави да говори. Ликам явно се наслаждаваше на ролята си на специалист, на човек, който знае всичко. Обикновено той седеше с часове в заседателната зала, не можеше да каже нито дума, слушаше и си водеше записки и от време на време прошепваше на председателстващия някое предложение. Единствено жена му изслушваше мненията му, но никога не разбираше тяхната важност. Ликам бе доволен, че е попаднал на студент, дошъл при него да научи фактите.

— Декстър е хитрец. Победи в борбата за мястото на Рибикоф, когато Ейб бе назначен от президента за посланик на разположение. Никой не очакваше той да спечели. Не бих предположил, че Кънектикът ще бъде представян от двама републиканци. Сигурно онези богати нюйоркчани, които се местят да живеят в Стамфорд, изменят съотношението на силите. Между нас казано, Андрюз, изпитвам подозрения по отношение чистотата на доходите му. Знаеш ли колко оръжейни компании има в Кънектикът? „Ремингтън“, „Колт“, „Олин“, „Уинчестър“, „Марлин“, „Щурм-Рюгер“. Това никога не би възпряло сенатора Рибикоф да подкрепи законопроекта, но Декстър… Самият той е акционер в оръжейна компания, това не е тайна. Нещо го притеснява в момента, в адски лошо настроение е. Може би е свързано със законопроекта, защото досега не е пропуснал нито едно заседание.

На Марк му прилоша.

„Божичко, бащата на Елизабет?“ Не му се вярваше.

— Значи смятате, че законопроектът ще бъде приет? — попита Марк с равен глас.

— Несъмнено, щом демократите контролират положението. Малцинството го отхвърля напълно, но това няма да попречи да бъде гласуван на десети. Ясно, че след това ще го одобри и Камарата на представителите. До четвъртък нищо не може да го спре. Лидерът на мнозинството осъзнава много добре важността, която президентът придава на законопроекта.

„Бърд“, помисли си Марк. „Той е в списъка.“

— Можете ли да ми кажете нещо повече за лидера на мнозинството? Той беше член на законодателната комисия, нали? Каква е неговата позиция?

— Интересен въпрос, Андрюз. Сенаторът Бърд е лишен от чувство за хумор, предприемчив и амбициозен. Има язва. Роден е в бедност и винаги изтъква произхода си до такава степен, че някои от колегите му го наричат Юрая Хийп. През четиридесетте, когато е бил едва на деветнайсет, е членувал в Ку Клукс Клан. Все пак успял да замаже този факт и да се издигне до най-влиятелния пост в Сената на партия, доминирана от либерали. Постигнал го е, защото има чувство за колективизъм. Винаги е готов да услужи на другите сенатори. Неуморен и добросъвестен, когато трябва да им помогне. Обръща внимание на дребните неща и това му се изплаща с лихвите. Винаги е подкрепял Демократическата — с главно Д — позиция. И се справя отлично със задълженията си на лидер на мнозинството.

— Странното в сегашната ситуация е, че той осъществява програмата на човек, когото ненавижда. Винаги е мразил клана Кенеди, макар и да се опитва да го прикрие. През шейсет и седма при дебати в Сената си размени остри реплики с Р. Ф. К., а през седемдесет и първа измести Е. М. К. от поста му на лидер на парламентарната група. Никога не са хранили добри чувства един към друг, но сега са принудени да работят заедно. Като се има предвид миналото му, малко вероятно е да е искрен привърженик на законопроекта, но, естествено, не се е обявил публично против, защото той го прокарва в Сената от името на президента. И се справя много добре. Включи го навреме в програмата, избегна почивките…

— Извинете, че ви прекъсвам, мистър Ликам, но какво означава, че е избегнал почивките? Комисията не заседава непрекъснато, нали?

— Не, млади човече. Имах предвид техническата, процедурна разлика между прекъсване и почивка. Разбираш ли, Сенатът обикновено почива от един ден до следващия. В деня след почивка на преден план е недовършената работа от предишния. Сутрешната програма може да почака. Така че, когато лидерът на мнозинството поиска почивка, а не прекъсване, той удължава „законодателния ден“. И тъй като предложеният законопроект трябва да престои един законодателен ден преди да започне процедурата по обсъждането му, почивката може да бъде използвана за забавяне на придвижването му. Така нареченият законодателен ден може да продължи седмици, дори месеци. Този законопроект бе придвижен възможно най-бързо. Ако на десети президентът не получи подкрепа, няма да има време да го представи за повторно обсъждане преди изборите. Това ще бъде победа за противниците му. И ако се вярва на прогнозите, може и да не го преизберат. В днешно време на американците бързо им омръзват техните президенти. Така, или на десети, или никога.

— А какво може да попречи на десети?

— Нищо, освен смъртта на президента, която ще спре работата на Сената за седем дни. Все пак президентът ми изглежда здрав, може би малко напълнял, но не ми подхожда да коментирам това.

Марк възнамеряваше да го попита за Бей, когато административният директор погледна часовника си.

— Е, аз трябва да вървя. Трябва да отида първи, да подготвя всичко, така че сенаторите да не забележат отсъствието ми.

Марк му благодари. Ликам взе сметката и я подписа.

— Винаги когато ви потрябва информация не се колебайте да ме потърсите.

— Разбира се — отвърна Марк.

Дебелият административен директор се отдалечи забързано с клатушкаща се походка. Марк се замисли над чашата си с кафе. Мъжът през три маси от неговата бе изпил своето и очакваше следващия ход на Марк. Проклетите звънци иззвъняха отново. Този път само веднъж, за да покажат, че в Сената се провежда гласуване. След като то приключи, сенаторите отново ще се пръснат по заседания на комисии. Звънецът откъсна Марк от мислите му.

Отново се върна в канцелариите на комисията по външна политика и попита дали може да се срещне с мистър Кенък.

— За кого да му предам? — поинтересува се секретарката.

— Андрюз. Студент съм от Йейл.

Тя вдигна телефона, натисна две цифри и предаде някому това, което Марк й бе съобщил.

— Той е в стая 4491.

Марк й благодари и отиде в стая 4491, която се оказа малко по-нататък по коридора.

— Е, Андрюз, какво мога да направя за вас?

Марк се изненада от внезапния въпрос, но бързо се съвзе.

— Събирам материали за дипломната си работа, мистър Кенък, която е посветена на дейността на сенаторите. Мистър Ликам каза, че вие сте човекът, с когото трябва да разговарям. Бих искал да знам дали сенаторите Пърси и Пиърсън са били в Сената в четвъртък, трети март, в десет и половина, на заседание на комисията по външната политика?

Кенък се приведе над един червен бележник.

— Пърси, не — замълча за момент. — Пиърсън, също не. Нещо друго, мистър Андрюз? — Очевидно нямаше време за губене.

— Не, благодаря.

Марк се насочи към библиотеката. Беше изненадан; кръгът се стесни до петима сенатори, ако хората от Бюрото бяха чули правилно, че техният човек сутринта на десети март е бил в Сената. Прегледа бележника си: всеки от оставащите заподозрени — Бей, Бърд, Декстър, Дънкън и Торнтън — бе присъствал на заседанието на законодателната комисия и участвал в дебатите в Сената. Петима мъже, а мотив?

Проследиха го да излиза от стаята и да взема асансьора за партера. Отиде до обществения телефон във фоайето, близо до входа откъм Конститюшън авеню, за да се обади на директора.

Набра прекия му телефон.

— Юлий.

— На кой номер си?

Марк му го съобщи. Директорът му позвъни след няколко секунди.

— Пърси и Пиърсън отпадат. Остават петима и общото между тях е, че са участвали в обсъждането на законопроекта за контрол върху оръжията.

— Добре. Очаквах го. Справяш се, Марк, но нямаме време. Остават ти само четиридесет и осем часа.

— Да, сър.

Изщракване в слушалката.

Изчака малко и се обади в „Уудро Уилсън“. Там, както винаги, се забавиха доста, докато открият Елизабет. Какво можеше да й каже за снощи? Ами ако директорът бе прав, и баща й…

— Доктор Декстър.

— Кога свършваш работа, Лиз?

— В пет часа, скъпи — весело отвърна тя.

— Мога ли да мина да те взема?

— Ако желаеш. Вече знам, че намеренията ти са почтени и благородни.

— Слушай, трябва да се разберем нещо. Вчера ти казах какво чувствам. Същото важи и сега.

— Ще се видим в пет, Марк.

— До пет часа, Лиз.

Марк се опита да не мисли за Елизабет. Прекоси улицата на път към градината на Капитолия. Седна под едно от дърветата между Върховния съд и Капитолия. „Защитен, помисли си той, от закона и правосъдието, между конституцията и независимостта.“ Кой би посмял да му стори нещо тук, в сърцето на Вашингтон, любимото място на служителите в Сената, на юристите от Върховния съд и на охраната на Капитолия. По Първа улица мина синьо-бял туристически автобус, който закри от погледа му фонтаните пред Върховния съд. Туристите ахкаха пред белокаменната красота на Вашингтон.

— А отдясно, дами и господа, се намира Капитолият на Съединените щати. Първият камък на старата сграда е положен през хиляда седемстотин деветдесет и трета година. Британците я изгорили на двайсет и четвърти август хиляда осемстотин и четиринадесета…

„А един сенатор я осквернил на десети март хиляда деветстотин осемдесет и трета“, тихичко добави Марк, когато автобусът потегли. Налегна го мрачно предчувствие: това наистина ще се случи, не можем да го предотвратим. Цезар приближава Капитолия… Кръв по стъпалата.

С усилие на волята погледна записките си. Бей, Бърд, Декстър, Дънкън, Торнтън. Разполагаше с два дни, за да превърне петицата в единица. Заговорникът, когото търсеше, бе Касий, а не Брут. Бей, Бърд, Декстър, Дънкън, Торнтън. Къде ли са били на двадесет и четвърти февруари по обяд? Ако знаеше отговора, щеше да посочи четиримата невинни, както и безумеца, заговорничещ срещу президента. „Дори да открием кой стои зад всичко това — помисли си той, като стана и изчисти тревата от панталона си — как ще спрем убиеца? Очевидно сенаторът няма да го убие собственоръчно. Трябва да държим президента настрана от Капитолия. Директорът сигурно има план; не може да позволи да се стигне дотам.“ Марк затвори бележника си и се отправи към метрото.

Прибра се вкъщи, взе колата си и подкара бавно към „Уудро Уилсън“. Погледна в огледалото за обратно виждане. Днес го следеше друга кола, черен буик. „Някой отново се грижи за мен.“ Пристигна пред болницата в 16:45, но Елизабет все още не беше свършила, така че Марк се върна в колата и заслуша вечерните новини. Водещата тема бе земетресение във Филипините, убило сто и двайсет души. Президентът Кенеди изразил увереност в подкрепата на законопроекта за контрол върху оръжията. Индексът Дау Джонс се покачил с три пункта и достигнал 121. „Янките“ разбили „Хитреците“ в контролен мач, какво друго?

Елизабет излезе от болницата с унило изражение и седна до него.

— Какво да кажа за снощи? — попита Марк.

— Нищо. Сякаш четох книга, чиято последна глава е откъсната. Кой я откъсна, Марк?

— Може би сега нося последната глава — отвърна той, за да избегне отговора.

— Благодаря, но едва ли скоро ще имам настроение за подобна любовна история. След последната сънувам кошмари.

Елизабет замълча и Марк едва ли можеше да я накара да проговори. Зави надясно по „Индипендънс“ и спря в една от страничните улици. Пред тях се откриха мемориалът на Джеферсън и залезът.

— Случилото се снощи ли е причината? — попита Марк.

— Донякъде. Почувствах се адски глупаво, когато си отиде просто така. Сигурно няма да ми кажеш какво се е случило.

— Не мога да ти кажа — смутено отвърна той. — Но повярвай ми, няма нищо общо с теб. Най-малкото, това е почти… — Внезапно замълча.

Никога не излагай Бюрото!

— „Най-малкото, това е почти“ какво? Почти истина? Защо това обаждане бе толкова важно?

— Да престанем с това и да отидем да вечеряме.

Елизабет не отговори.

Марк отново запали колата. Две коли потеглиха едновременно с него. „Днес се подсигуряват. Или може би някой от тях просто търси къде да паркира.“ Погледна Елизабет, за да провери дали и тя ги е забелязала. Не, само той можеше да гледа в огледалото за обратно виждане. Спря пред малък и уютен японски ресторант на Уисконсин авеню. Не можеше да я отведе в дома й, където проклетото Бюро ги подслушваше. Сервитьорът азиатец умело наряза тлъстите скариди и ги опече на металната плоча по средата на масата им. Когато някоя скарида станеше готова, той я подхвърляше в чиниите им. Бе им поднесъл малки изящни купи със сосове, в които да топят хапките. Елизабет се оживи под въздействието на топлото саке.

— Съжалявам, че реагирах толкова остро. Много ми се събра напоследък.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не мога, боя се, че не мога. Лично е и баща ми ме помоли все още да не го обсъждам с никого.

Марк замръзна.

— Не можеш ли да ми кажеш?

— Не, трябва да проявиш търпение.

Отидоха на автокино и седяха в приятния полумрак хванати за ръце. Марк усети, че тя не иска да я докосва, а и той нямаше настроение да го прави. И двамата се безпокояха за един и същи човек, но по различни причини — или може би поради една и съща? А как ли би реагирала, ако разбереше, че той проучва баща й от деня, в който се бяха срещнали? Може би тя знаеше. Но, по дяволите, защо не може просто да й се довери? Марк не следеше внимателно филма и когато свърши, той я отведе в дома й и си тръгна веднага.

Двете коли продължаваха да го следят.

— Здравей, жребецо! — От сенките изскочи нечия фигура.

Марк се обърна и нервно докосна кобура си.

— О, здрасти, Саймън.

— Слушай, човече. Ако все още се чувстваш отчаян, ще ти покажа едни много мръсни картички, щото изглежда, че не те бива много. Снощи бях с една черна, а тази вечер ще бъда с бяла.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Марк.

— Проверявам предварително. Красивото ми тяло няма време за губене. — Саймън избухна в смях. — Мисли за това, като си легнеш сам тази вечер, щото аз със сигурност ще съм те забравил. Спокойно де, спокойно.

Марк му хвърли ключовете и го проследи с поглед как крачи към мерцедеса, като полюшва бедра, танцува и се смее.

— Изложил си се, бейби.

— Глупости! Заядливо копеле, такова! — каза Марк и се засмя.

— О, ти ревнуваш, човече, или имаш предразсъдъци.

Саймън подкара колата и се насочи към едно от местата за паркиране. Когато мина покрай Марк, извика:

— Както и да е, пак аз печеля.

Марк се запита дали да не кандидатства за работа като прислужник в гаража на някой голям блок. Това явно си имаше предимства. Огледа се; нещо помръдна. Не, просто нерви или въображение. Веднага след като се озова в апартамента си, написа доклада за сутрешната среща с директора и се строполи на леглото.

Оставаха два дни.