Да кажем ли на президента

7 март 1983, понеделник

7:00

Директорът изслуша Марк мълчаливо и внимателно, след което го изненада със следната информация:

— Андрюз, може би ще успеем да стесним кръга от петнайсет сенатори. В четвъртък сутринта двама агенти са засекли неразрешен обмен по един от нашите КГБ канали. Или е било временно смущение от някоя радиостанция, или някой притежава незаконно предавател за нашите честоти. Единственото, което момчетата са чули, било: „Идвай, Тони. Току-що закарах сенатора на заседание на неговата комисия и…“. Предаването внезапно спряло и нашите хора не успели да го засекат повторно. Може би заговорниците са подслушвали разговорите ни и някой от тях неволно е започнал да предава на нашата честота — напълно възможно е. Агентите, които са го чули, са написали доклад за непозволено ползване на нашите честоти, нищо повече.

Марк се приведе леко напред.

— Да, Андрюз — каза директорът. — Зная какво ти минава през ума. Десет и половина. Съобщението е било изпратено в десет и половина.

— Трети март, десет и половина сутринта. — Марк беше възбуден. — Само секунда да проверя… кои комисии са заседавали… — Отвори бележника си. — Записал съм си някъде… Вариантите са три, сър. Заседавали са комисиите по външната политика и правителствените операции. В Сената са обсъждали законопроекта за контрол върху оръжията, в момента това е най-важният законопроект.

— Това може да ни помогне — каза директорът. — Ще откриеш в бележките си колко от тези петнайсет сенатори са били там на трети март и какво са правили.

Марк прегледа петнайсетте си листа и бавно ги раздели на две.

— Данните ми не са окончателни, сър, но за тези осем нямам информация — той постави ръка върху едната купчинка — да са били в Сената въпросната сутрин. Останалите седем са били там. Нито един от тях не е член на комисията по правителствените операции. Двама са в комисията по външната политика — Пиърсън и Пърси. Останалите пет са: Бей, Бърд, Декстър, Дънкън и Торнтън. Участвали са в обсъжданията на законопроекта за контрол върху оръжията в законодателната комисия.

Директорът направи гримаса.

— Да, Андрюз, както сам казваш, данните не са окончателни. Но това е всичко, с което разполагаме, така че съсредоточи усилията си върху седмината. Разполагаме само с четири дни и трябва да поемем този риск. Донякъде ни провървя, но не се отпускай и отново провери осмината, които не са били в Сената онази сутрин. Няма да рискувам да поставя седем сенатори под наблюдение. И без друго тия от Капитолия се отнасят с подозрение към ФБР. Ще приложим друга тактика. От политически съображения не можем да рискуваме с широкомащабно разследване. Боя се, че се налага да открием нашия човек, като използваме само уликите, в които сме сигурни — къде е обядвал на двайсет и четвърти и заседанието на законодателната комисия миналата седмица, в десет и половина. Не търси мотив. Нямаме време, Андрюз. Продължи с опитите да намалиш списъка. Посвети остатъка от деня на комисията по външната политика и Сената. Говори с началниците на канцеларии. Те знаят всичко за сенаторите.

— Да, сър.

— И още нещо, което може да те заинтересува. Днес ще вечерям с президента. Ще се опитам да измъкна някаква информация, която да ни помогне да намалим броя на заподозрените.

— Ще кажете ли на президента, сър?

— Не, не мисля. Все още вярвам, че ситуацията е под контрол. Не виждам причина да го безпокоя на този етап. Няма да му кажа, докато не се убедя, че ще се провалим.

Накрая директорът му подаде портрета на гръцкия свещеник.

— Според описанието на мисис Казефикис. Какво ще кажеш?

— Прилича си — отвърна Марк. — Може би в действителност е малко по-грозен. Колегите са истински професионалисти.

— Това, което ме безпокои — сподели Директорът, — е, че съм виждал това проклето лице. С толкова много престъпници съм се срещал, че е невъзможно да си го спомня. Може би ще се сетя, може би…

— Разбирам ви — каза Марк. — И като си помисля, че бях само на двайсет и четири часа зад него… Не мога да си простя.

— Смятай, че си имал късмет. Ако го беше изпреварил, Ариана Казефикис щеше да бъде мъртва, а вероятно и ти. Това щеше да бъде много по-непростимо. Един от моите хора наблюдава дома на мисис Казефикис, в случай че проклетото копеле се върне, но мисля, че е прекалено добър професионалист, за да го направи.

Марк се съгласи. „Професионалист е копелето му, професионалист!“

Светна червената лампичка на вътрешната линия.

— Да, мисис Макгрегър?

— Ще закъснеете за срещата със сенатора Иное.

— Благодаря, мисис Макгрегър. — Директорът затвори телефона. — Ще се видим утре по същото време, Марк. — За първи път го нарече така. — Провери абсолютно всичко, остават ни само четири дни.

Андрюз слезе с асансьора и напусна сградата по обичайния маршрут. Не забеляза, че го следят от другата страна на улицата. Отиде в Сената и си уговори среща с административните директори на комисията по външната политика и законодателната комисия. Първата бе определена за следващата сутрин. Марк се върна в Библиотеката на Конгреса, за да проучи по-внимателно биографиите на седемте сенатори, които бяха останали в списъка му. Събрани от цялата страна, те бяха много различни и имаха малко общо помежду си. Един от тях обаче бе съвсем различен от останалите, но кой? Пърси — едва ли. Торнтън — Стампузис явно не го подозираше, но какво доказваше това? Бей — близък приятел на семейство Кенеди. Дънкън — според Стампузис той е противник на законопроекта за контрол върху оръжията, но неговата позиция споделя почти половината Сенат. Декстър — какво ли премълча Стампузис? Може би Елизабет щеше да му помогне вечерта. Бърд — странно напрегнат, преуморен човек, който постепенно се бе отрекъл от консервативното си минало. Типичен партиен функционер и очевидно чист, макар и определено да не бе привърженик на Кенеди. Пиърсън — никой нямаше да повярва, ако се окажеше, че той е злодеят; трийсет и три години в Сената и винаги е бил образец на честност.

Марк въздъхна — продължителна тежка въздишка на човек, който е в безизходица. Погледна часовника си: 10:45. Трябваше да тръгне веднага, иначе щеше да закъснее. Върна на библиотекарката броевете на „Архив на Конгреса“ и обзорите на Ралф Нейдър. Пресече бързо улицата и се насочи към паркинга, където бе оставил колата си. Подкара по Конститюшън авеню и прекоси Мемориал бридж — колко ли пъти бе правил това тази седмица? Погледна в огледалото за обратно виждане и му се стори, че разпознава колата отзад. Или това просто бе спомен от миналия четвъртък?

Марк паркира до бордюра. Спряха го двама служители на Сикрет Сървис. Показа им служебната си карта и продължи бавно по алеята, за да се присъедини точно навреме към сто и петдесетината опечалени, събрали се край гробовете. Прясно изкопаните гробове очакваха двамата мъже, които само преди седмица бяха много по-здрави и по-жизнени от повечето хора, дошли на погребението им. Вицепрезидентът, бившият сенатор Дейл Бъмпърс, бе дошъл от името на президента. Стоеше до Норма Стамс — измъчена жена, потънала в траур, подкрепяна от двамата си синове. Бил, по-големият, бе застанал до огромен мъж, който сигурно бе бащата на Бари Колвърт. До него бе директорът. Той се огледа и видя Марк, но не го поздрави. Правилата на играта не биваше да се нарушават дори на гробищата.

Студеният бриз развя леко одеждите на отец Грегъри. Полите им бяха кални, тъй като бе валяло цяла нощ. До него стоеше млад капелан в бял стихар и черно расо.

— Аз съм образ и подобие на Твоето неизразимо величие, макар и да нося раните на греха… — напяваше монотонно отец Грегъри.

Обляната в сълзи Норма се наведе и целуна бледата буза на Ник Стамс, след което ковчегът бе затворен. Докато отец Грегъри се молеше, ковчезите на Стамс и Колвърт бяха спуснати бавно в гробовете им. Марк гледаше, изпълнен с тъга: можеше той да е на тяхното място, всъщност трябваше той да е на тяхното място.

— Нека душите на Твоите слуги, Господи, намерят покой там, където няма нито болка, нито тъга, нито скръб, а вечен живот.

Свещеникът благослови за последен път, направи кръстния знак и опечалените започнаха да се разотиват.

След службата отец Грегъри говори с обич за приятеля си Ник Стамс и изрази надежда, че двамата с Бари Колвърт не са умрели напразно. Когато казваше това, сякаш гледаше право в очите на Марк.

Марк видя Нана, Аспирина, Джули и Безименния, но нямаше желание да разговаря с тях. Измъкна се тихичко. Нека други оплакват мъртвите; той трябва да открие убийците.

Върна се в Сената, по-решен от всякога да открие кой сенатор е виновен за това мъчително двойно погребение. Ако бе останал, щеше да види как Матсън бъбри с Грант Нана и му казва колко добър човек бил Стамс и каква загуба за Бюрото била смъртта му.

Андрюз прекара следобеда в комисията по външната политика, където слуша Пиърсън и Пърси. Ако заговорникът бе един от тях, то и двамата бяха много хладнокръвни и си вършеха работата без никакъв признак на безпокойство. Марк искаше да задраска имената им, но преди това трябваше да провери още един факт. Когато най-после Пиърсън седна на мястото си, Марк почувства слабост. Тази вечер трябва да си почине, ако иска да издържи през следващите три дни. Напусна залата и се обади на Елизабет, за да потвърди уговорката им за вечеря. После позвъни в кабинета на директора и остави на мисис Макгрегър телефоните, на които можеше да бъде открит: ресторантът, апартаментът, домът на Елизабет. Мисис Макгрегър ги записа без коментар.

По обратния път го проследиха две коли: син форд и черен буик. Когато пристигна у дома, хвърли ключовете на Саймън, отърси се от тягостното, но познато чувство, че е следен, и се замисли за по-приятни неща, като вечерята с Елизабет.

Директорът оглеждаше костюма си и се подготвяше за вечерята с президента на Съединените щати.

18:30

Марк вървеше по улицата и си мислеше за вечерта, която го очакваше. „Божичко, обожавам това момиче! Това е единственото, в което съм сигурен в момента. Само ако можех да прогоня мъчителното съмнение по отношение на баща й — дори по отношение на нея.“

Влезе в „Блекинстоунс“ и поръча дузина рози: единайсет червени и една бяла. Момичето му подаде картичка и плик. Написа набързо името и адреса на Елизабет на плика и се замисли над празната картичка. През ума му минаха откъси от сентенции и поеми. Накрая се усмихна и написа старателно:

— Изпратете ги веднага, ако обичате.

— Да, сър.

„Добре. Обратно вкъщи. Какво да облека? Тъмен костюм? Прекалено официално. Светлосиният? Приличам на педераст, изобщо не трябваше да го купувам. Синият — най-новият! Риза? Бяла, обикновена, без вратовръзка. Синя, официална, с вратовръзка. Бялото печели. Не е ли прекалено непорочно? Значи синьо. Обувки — черни. Със или без връзки? Без връзки. Чорапи: това е лесно — тъмносини. И така: син костюм, синя риза, тъмносиня вратовръзка, тъмносини чорапи, черни обувки без връзки.“ Внимателно остави дрехите на леглото. Душ и миене на косата. „Предпочитам къдрави коси.“ „По дяволите, сапун в очите! Търсене на кърпа, избърсване, захвърляне на кърпата, излизане изпод душа. Пешкир около кръста. Бръснене, два пъти дневно. Лосион. Подсушаване на косата с кърпа. Косата се накъдри. Обратно в спалнята. Облечи се внимателно. Вържи си вратовръзката… — не, не става — отново. Сега е по-добре. Закопчай се — можеш да скриеш два сантиметра от талията. Огледай се. Можеше да бъде и по-добре. По дяволите скромността, изглеждаш много добре. Провери парите, кредитните карти. Без пистолет. Всичко е готово. Заключи вратата. Повикай асансьора.“

— Саймън, ключовете, ако обичаш.

— О, боже! — Саймън облещи очи. — Да не си хванал ново гадже?

— Побързай, защото ако закъснея, ще си го изкарам на теб.

— Благодаря за предупреждението, Марк. Успех!

Навън вечерта бе приятна. Марк влезе в колата и погледна часовника: 7:34.

Директорът отново огледа сакото си.

„Рут ми липсва. Икономката се справя отлично, но просто не е същото. Наливам си скоч, оглеждам дрехите. Смокингът е току-що изгладен — май вече е малко старомоден. Ризата е ослепително бяла. Папийонката е без възел. Черни обувки, черни чорапи, бяла кърпичка — всичко е наред. Пускам душа. Как да измъкна нещо от президента? По дяволите, къде е сапунът? Трябва да изляза изпод душа и да намокря килимчето и кърпата. Само кърпата. Вземам сапуна. Мирише отвратително. Днес сякаш всички сапуни са правени за педерасти. Жалко, че не мога да взема от армейските запаси. Край на къпането. Надебелял съм; трябва да смъкна шест-седем кила. Кожата ми е прекалено бяла. Гълтам си корема и забравям за него. Бръснене. Добрият стар бръснач. Реших никога да не се бръсна два пъти на ден, освен ако не вечерям с президента. Добре. Не се порязах. Обличане. Всичко е с копчета; мразя циповете. А сега черната папийонка. Опитай се да забравиш, че Рут го правеше безпогрешно още от първия път. По дяволите, опитай пак! Най-после, успех! Проверка на портфейла. Всъщност не се нуждая нито от пари, нито от кредитни карти. Освен ако президентът е изпаднал в затруднение. Да не забравя да предупредя икономката, че ще се върна към единайсет. Обличам си палтото. Както винаги, навън ме чака кола, шофирана от агент.“

— Добър вечер, Сам. Времето е чудесно.

Единственият щатен шофьор във ФБР отвори задната врата на форда.

Директорът влезе в колата и погледна часовника: 7:45.

„Ще карам бавно — има много време — не искам да подраня. Задръстванията стават само когато бързаш. Дано розите да са пристигнали. Ще заобиколя през Джорджтаун, покрай мемориала на Линкълн, покрай Рок крийк и Потомак — по-живописно е — или поне се заблуждавам, че това е причината. Не минавай на жълто, дори онзи зад теб да бърза и да ти прави знаци. Спазвай правилника — отново се заблуждавам — щях да профуча, ако закъснявах за срещата с нея. Никога не създавай неприятности на Бюрото. Завивам надясно и си търся място за паркиране. Карам бавно и се оглеждам — никакъв шанс. Паркирам с надеждата да не се появи някое ченге от пътната полиция. Крача бавно към дома й — обзалагам се, че още е във ваната. Часът? 8:04. Идеално. Позвънявам.“

— Закъсняваме, Сам.

„Може би не трябваше да го казвам, за да не превиши скоростта и да не злепоставим Бюрото. Защо винаги когато бързам, има такова движение? Проклет мерцедес, спря преди още да е светнало червено! Защо ти е кола, която вдига двеста и четиридесет километра в час, когато не можеш да караш и с петдесет? Добре, мерцедесът пое към Джорджтаун. Някой богаташ, сигурно. Продължаваме по Пенсилвания авеню. Най-после се вижда Белият дом. Завиваме по Уест Екзекютив авеню. Охраната на портала ни махва да влезем. Спираме пред Западния вход. Посреща ни служител на Сикрет Сървис, облечен официално. Папийонката му май е по-хубава от моята. Сигурно е хваната с игла. Всъщност, като си помисля, служителите в Белия дом трябва да бъдат облечени официално. По дяволите, той трябва да е женен! Едва ли го е направил сам. Следвам го през фоайето. Минаваме покрай статуята на Ремингтън и влизаме в Западната приемна. Посреща ни друг служител на Сикрет Сървис, също облечен официално. И неговата папийонка е по-хубава от моята. Предавам се. Съпровождат ни до асансьора. Поглеждам часовника: 8:06. Не е зле. Влизам в Западния салон.“

— Добър вечер, господин президент.

— Здравей, хубавице.

Изглеждаше прекрасно в синята си рокля, фантастично създание. Как можа да я заподозре?

— Здрасти, Марк.

— Роклята ти е страхотна.

— Благодаря. Ще влезеш ли за минутка?

— Не, по-добре да тръгваме. Паркирал съм лошо.

— Само да си взема палтото.

„Отварям й вратата на колата. Защо ли просто не я хванах за ръка, не я отведох в спалнята и не я любих с лудешка страст. Щях да се заситя и със сандвич. Така щяхме да правим нещо, което и двамата желаем, и да си спестим време и неприятности.“

— Денят ти мина ли добре?

— Напрегнато. А твоят, Марк?

„О, мислех за теб, дори по време на работа, и не ми беше лесно.“

— Бях адски зает. Съмнявах се дали ще успея да дойда.

„Запалвам колата, десен завой по Ем стрийт към Уисконсин. Отминаваме ресторант «Рой Роджърс». Да вземем едно-две пилета и да се прибираме.“

— А, най-после!

„По дяволите, откъде изникна този фолксваген?

— Ама че късмет! Ще намериш друго място.

— Да, но на четиристотин метра от ресторанта.

— Разходката ще ни се отрази добре.

«Дали розите са пристигнали? Сутринта ще тикна цветарката в затвора, ако не ги е изпратила.»

— О, Марк, колко невъзпитано от моя страна да не го кажа по-рано. Благодаря ти за прекрасните рози. Ти ли си бялата? Или Шекспир?

— Не мисли за нея, красавице.

«Лъжец! Толкова харесваш Шекспир, но какво ще кажеш за Коул Портър5? Влизаме в изискан френски ресторант. Изпитвам странно неудобство. Неудобство е точната дума. Агент на ФБР в подобно заведение? Обзалагам се, че струва майка си и баща си. Пълно е с надути сервитьори с протегнати ръце. Е, по дяволите, все пак това са само пари.»

— Знаеш ли, че това заведение е причината да обявят Вашингтон за столица на френските ресторанти в Америка?

«Опит да я впечатлиш с малко вътрешна информация.»

— Не, защо?

— Собственикът винаги наема главните готвачи от Франция. Един по един те напускат и откриват собствени ресторанти.

— Вие, агентите, знаете толкова много безполезни неща.

«Огледай се за оберкелнера.»

— Запазена маса на името на Андрюз.

— Добър вечер, мистър Андрюз. Много ми е приятно.

«Проклетникът никога не ме е виждал, а и аз няма да дойда втори път. Коя ли маса ще ми предложи? Не е чак толкова зле. Тя дори може да си помисли, че и преди съм идвал тук. Мушвам му пет долара в ръката.»

— Благодаря ви, сър. Приятна вечер.

Настаниха се на тъмночервените кожени столове. Ресторантът беше пълен.

— Добър вечер. Ще поръчате ли аперитив, сър?

— Какво искаш, Елизабет?

— Скоч с лед, моля.

— Един скоч с лед и един шпритцер.

«Преглед на менюто. Главен готвач Мишел Лаудие. Девиз на заведението: Fluctuet nec megritur.6 О, аз ще megritur, бакшиши, бакшиши. Ох! И тя няма да разбере. Това е едно от онези заведения, където единствено менюто на мъжа има цени.»

— Ще си поръчам предястие, но само ако и ти направиш същото.

— Разбира се, красавице.

— Добре. Ще взема авокадо…

«Без скариди?»

— … със скариди и…

«… салата „Цезар“?»

— … филе миньон «Анри IV» алангле, моля.

«Седемнайсет долара и петдесет цента. Нищо, тя си заслужава всеки цент. Май че и аз ще си поръчам същото.»

— Избрахте ли, сър?

— Да. И за мен авокадо със скариди и филе миньон «Анри IV», алангле.

— Ще погледнете ли листа с вината?

«Не, благодаря, ще пия бира.»

— Желаеш ли вино, Елизабет?

— С удоволствие, Марк.

— Бутилка Hospice de Beaum, soixante-neuf, ако обичате.

«Единственото, което научих в часовете по френски в училище, бяха числата.»

— Много добре, сър.

Поднесоха им първите блюда, а заедно с тях и виното.

«Ако си мислиш, че ще ни пробуташ и втора бутилка, не си познал, грознико.»

— Да налея виното, сър?

— Не още, благодаря. Отворете го и го налейте заедно с основното ястие.

— Разбира се, сър.

— Авокадото ви, мадмоазел.

«Тези скариди ще ме довършат!»

— Добър вечер, Халт. Как върви работата в Бюрото?

— Справяме се, сър.

Какви банални реплики си разменят всемогъщите.

Директорът огледа приятната, декорирана в синьо и златно стая. Х. Стюарт Найт, шефът на Сикрет Сървис, седеше сам в далечния й край. На дивана до прозореца седеше главният прокурор Мариан Еделман и разговаряше със сенатора Бърч Рей, който бе наследил Тед Кенеди на поста председател на законодателната комисия. Изтърканата фраза «като момченце», лепната на Бей по време на кампанията му на първичните избори на демократите през седемдесет и шеста, все още отговаряше на истината. Слабият и строен сенатор от Масачузетс Марвин Торнтън бе окупирал вниманието на своя колега и на Мариан Еделман.

«Божичко, няма ли да има поне един дебелак?»

— Както виждаш, поканих и Торнтън.

— Да, сър.

— Трябва да поговорим за законопроекта за контрол върху оръжията.

Западният салон бе просторно помещение, разположено редом с президентските покои, долепено до спалнята на Първата дама. Бе истинска чест да те поканят в тази част на Белия дом. А да вечеряш в семейната трапезария вместо в президентската на долния етаж, бе проява на изключителна любезност.

— Какво ще пиеш, Халт?

— Скоч с лед.

— Скоч с лед за директора и портокалов сок за мен. На диета съм.

«Не знае ли, че в такъв случай не трябва да пие портокалов сок?»

— Какво е последното разположение на силите?

— В момента е: четиридесет и осем «за» и четиридесет и седем «против», но на десети законопроектът или ще мине, или ще го отложа за следващата сесия. Това е най-голямата ми грижа в момента, след като до обиколката ми в Европа и до първичните избори в Ню Хемпшир остава почти година. Ще трябва да се откажа от него, докато не ме преизберат. Не мога да си позволя това да бъде гвоздеят на дебатите през осемдесет и четвърта. Искам дотогава да е влязъл в сила.

— Да се надяваме, че на десети ще го гласуват. Законът определено ще улесни работата ми, господин президент.

— И тази на Мариан.

— Още едно питие, Халт?

— Не, благодаря, сър.

— Не е ли време за вечеря?

Президентът покани петимата си гости в трапезарията. Тапетът в стаята изобразяваше сцени от Американската революция. Мебелировката бе в така наречения «федерален» стил от началото на деветнадесети век.

«Красотата на Белия дом никога не ми омръзва.»

Директорът се загледа в гипсовата полица над камината, проектирана от Робърт Уелфорд от Филаделфия през 1815 година. На нея бяха изписани прочутите думи на комодор Оливър Хезърд, изречени след битката край езерото Ери по време на войната от 1812-а. «Срещнахме се с врага и той е наш.»

— Пет хиляди души на ден минават през сградата — говореше Х. Стюарт Найт. — Никой не осъзнава проблема за сигурността в истинския му мащаб. Белият дом може да е приютил президента, но същевременно принадлежи и на обикновените хора, а това създава много проблеми.

«Ако знаеше всичко…»

Президентът седеше начело на масата. Главният прокурор бе срещу него, Бей и Торнтън — от едната му страна, директорът и Найт — от другата. Първото ястие бе авокадо със скариди.

«Винаги получавам киселини от тези скариди.»

— Радвам се, че виждам моите пазители на закона заедно — подхвана президентът. — Искам да използвам случая да обсъдим законопроекта за контрол върху оръжията, който съм решил да прокарам на десети март. Ето защо съм поканил Бърч и Марвин — от тяхната подкрепа зависи съдбата на законопроекта.

«Отново десети март. Май че Касий ще трябва да се придържа към този краен срок. Май че Торнтън е твърд противник на законопроекта и освен това е в списъка на Андрюз.»

— Проблеми ще ни създадат «селските» щати, господин президент — каза Мариан Еделман. — Там не изгарят от желание да предадат оръжията си.

— Решението би могло да бъде един дълъг период на амнистия, например шест месеца — предложи директорът. — Така законът няма да влезе в действие за установен срок. Подобни неща стават винаги след война. А и момчетата от отделите за връзки с обществеността ще обявяват непрекъснато, че в местните полицейски участъци са били предадени стотици пушки и пистолети.

— Съгласен съм — каза президентът.

— Ще бъде дяволски трудна операция — намеси се главният прокурор, — като се има предвид, че членовете на Националната оръжейна асоциация са над седем милиона, а в американските домове има над петдесет милиона единици огнестрелно оръжие.

Всички се съгласиха с кимване.

Поднесоха второто блюдо.

Dover sole. Явно президентът наистина е на диета.

— Кафе или бренди, сър?

— Няма нужда — каза Елизабет и докосна нежно ръката на Марк. — Ще го пием у дома.

— Добра идея.

Погледна я в очите и се усмихна. Опитваше се да разбере какво има наум.

— Не, благодаря. Може ли сметката?

Сервитьорът се оттегли смирено.

«Винаги се оттеглят смирено, когато им поискаш сметката. Тя още ме държи за ръката.»

— Вечерята беше прекрасна, Марк. Благодаря.

— Да, някой път пак може да дойдем тук.

Поднесоха им сметката. Марк я погледна смаян и унил. Шейсет и седем и двайсет. Ако може човек да ги разбере как стигат до крайната сума, би могъл да стане министър на финансите. Подаде кредитната си карта. След минута му върнаха за подпис малкия син формуляр. «Закръгли на осемдесет и забрави, докато не намериш в пощенската си кутия съобщението от „Американ Експрес“.»

— Приятна вечер, мистър Андрюз. — Множество поклони и реверанси. — Надявам се отново да ни посетите с мадмоазел.

— Да, разбира се.

«Трябва да имаш много силна памет, за да ме познаеш следващия път.» Отвори вратата на Елизабет. «Дали ще го правя и след като се оженим? Господи, аз мисля за женитба!»

— Сигурно съм преяла. Доспа ми се.

«Какво означава това? Може да се тълкува по двайсет различни начина.»

— О, аз пък се чувствам прекрасно.

«Малко нетактично, може би. Огледай се отново за място за паркиране. Добре. Ето, точно пред къщата и онзи фолксваген няма да ми попречи да го заема. Отварям вратата на Елизабет. Тя тършува за ключовете от входната врата. Влизаме в кухнята. Включва чайника.»

— Прекрасна кухня.

«Глупава забележка.»

— Радвам се, че ти харесва.

«Влизаме в хола».

«Добре, ето ги розите.»

— Здравей, Саманта. Ела да се запознаеш с Марк.

«Божичко, тя не живее сама! Ужас!»

Саманта се потърка в крака на Марк и измърка.

«Ох! Саманта е сиамка, а не американка.»

— Къде да седна?

— Където пожелаеш.

«Въобще не ми помага.»

— Черно или със сметана, скъпи.

«Скъпи?» Шансовете ми са по-добри от петдесет на петдесет.“

— Черно, с една лъжичка захар, ако обичаш.

— Забавлявай се, докато водата кипне. Ще се върна след две-три минути.

— Още кафе, Халт?

— Не, благодаря ви, сър. Ако позволите, аз трябва да тръгвам.

— Ще те изпратя до колата. Бих желал да обсъдим едно-две неща.

— Разбира се, господин президент.

Охраната на Западния вход застана мирно. Мъж в официално облекло се разхождаше в сенките между колоните.

— Нуждая се от енергичната ти подкрепа за законопроекта, Халт. Комисията е длъжна да се вслуша в мнението ти и макар прогнозите да са в наша полза, не искам да ни изненадат в последния момент. Нямам време.

— Ще ви подкрепя, сър. Желая подобен закон още от смъртта на брат ви.

Това бе първия път тази вечер, когато някой спомена Дж. Ф. К.

— Притеснява ли те нещо конкретно, Халт?

— Не, сър. Вие се заемете с политиката и ще подпишете закона, а аз ще го приложа.

— Някакъв съвет?

— Не, не бих могъл да ви дам…

„Пази се на десети март!“

— … макар че винаги съм се чудил, господин президент, защо отложихте законопроекта. Ако на десети март стане нещо и ако изгубите изборите догодина, ще се наложи да започнем от нула.

— Зная, Халт, но трябваше да избирам между законопроекта за здравното обслужване, който бе доста спорен начин да започна мандата си, и закона за контрол върху оръжията. Можех да загубя и двете битки, ако ги бях повел едновременно. Честно казано, възнамерявах да внеса законопроекта в комисията още преди година, но кой можеше да предположи, че Нигерия ще нападне Южна Африка и на Америка най-после ще й се наложи да реши на чия страна да застане?

— Справихте се отлично, господин президент. Признавам си, тогава смятах, че грешите.

— Зная, Халт. Прекарах няколко безсънни нощи. Но да се върнем на законопроекта; не забравяй нито за миг, че Декстър и Торнтън са най-големите майстори на обструкции в историята на Сената. На десети март ще се навършат две години откакто бавят закона въпреки мълчаливата подкрепа на сенатора Бърд като лидер на мнозинството. Но не съм особено притеснен. Смятам, че на десети ще го прокараме. Не мога да си представя, че нещо ще се случи. А ти, Халт?

Директорът се поколеба.

— Не, сър.

„Първата лъжа, която казах на главнокомандващия. Ще ми повярва ли специалната комисия, ако след три дни убият президента?“

— Благодаря и лека нощ, Халт.

— Лека нощ, господин президент, и ви благодаря за чудесната вечеря.

Директорът се качи в колата си. Специалният агент, който шофираше, се обърна и каза:

— Току-що се получи важно съобщение за вас, сър. Можете ли да се върнете незабавно в Бюрото?

„Не!“

— Добре, но по-лесно би било да сложим легло в кабинета ми, стига някой да не ме обвини, че пилея парите на данъкоплатците.

Шофьорът се засмя; явно директорът бе прекарал вечерта добре, но това не бе всичко.

Елизабет поднесе кафето и седна до Марк.

„Съдбата закриля смелите. Вдигни небрежно ръка, постави я на облегалката на дивана, докосни леко косата й.“

Елизабет стана.

— О, за малко да забравя. Искаш ли бренди?

„Не. Не искам бренди. Искам да седнеш.“

— Не, благодаря.

Тя отново се настани до Марк.

„Не мога да я целуна, докато в ръката си държи чаша горещо кафе. А, остави я. По дяволите, пак става!“

— Ще пусна музика.

„По дяволите, какво ли още ще измисли?“

— Чудесна идея.

— Какво ще кажеш за „В памет на Синатра“?

— Екстра.

„… Този път почти успяхме… нали… момиче?“

„Това е най-неподходящата песен. А, върна се. Пак ще се опитам да я целуна. По дяволите, отново пие кафе! Най-после остави чашата. Внимателно. Боже, колко е красива! Продължителна целувка — очите й отворени ли са? Не, затворени. Наслаждава се.“

— Искаш ли още кафе, Марк?

„Не, не, не, не, не, не, не.“

— Не, благодаря.

„Още една продължителна целувка. Ще прекарам ръка по гърба й — и преди съм го правил — едва ли ще има нещо против. Ще поставя ръка на крака й — стоп — какви прекрасни крака! Ще вдигна ръка от крака й и ще се съсредоточа върху целувката.“

— Марк, трябва да ти кажа нещо.

„О, боже! Това е най-неподходящият момент. Само това ми липсва.“

— М-м-м!

— Обожавам те.

— И аз те обожавам, скъпа.

Разкопча полата й и я погали нежно.

Тя хвана ръката му и я плъзна по бедрото си.

Щеше да се озове в рая.

Зън-зън-зън-зън.

„Господи!“

— За теб е, Марк.

— Андрюз?

— Сър.

— Юлий.

„По дяволите!“

— Идвам.