Дар от злато

Глава XI

Деймън Маркъс Кинкейд взе от бюрото си един изящен стилет11 и го погали нежно с ръка. Неговият секретар, малко по-възрастен мъж, го гледаше с подчертано уважение.

Макар че шефът му мълчеше, Хач го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че той и камата водеха някакъв разбираем само за тях разговор. Понякога дори подозираше, че неговият работодател не би се отнесъл с такава нежност към нито едно човешко същество. Тези силни, издължени пръсти, които сега изучаваха стилета, бяха на художник, музикант или на творец. Но Кинкейд беше сътворил през живота си само пари и власт.

Хач знаеше, че е по-добре да не пита за произхода на стилета. Носеха се слухове, че Кинкейд поддържал тесни връзки с подземния свят. Понякога, за да се сдобие с някой по-ценен екземпляр за колекцията си, методите му на действие далеч надхвърляха позволеното от закона. Напоследък това силно безпокоеше Хач. Шефът му плащаше добре, но все пак парите не са всичко на този свят. От няколко седмици той тайно беше започнал да си търси работа в околностите на Сан Франциско.

— Прекрасна е, нали? — въздъхна Кинкейд, сякаш говореше за жена, с която се готви да прави любов. — Изящна украса и изработка. Знаеш ли, Хач, че по времето на Ренесанса в Италия са използвали стилета заедно с рапирата. Камата е имала повече защитна функция, а с рапирата са промушвали противника.

— Звучи ми като доста трудно умение.

— Да, наистина. Този стил е налагал продължителни тренировки, но мъжете тогава са имали подходяща мотивация. Било е опасно да отидеш дори до църквата. Убийствата са били нещо като традиция и ежедневие в Италия.

— Разбирам — отвърна Хач, макар че си мислеше съвсем друго.

Имаше чувството, че неговият шеф преминава границата на ентусиазма, особено когато държеше такива смъртоносни оръжия в ръцете си. Ако можеше да се определи това, което често откриваше в погледа му, то беше страст. Но не обикновена колекционерска страст, а нещо тайнствено и опасно.

— Действително, много интересно оръжие. Италианско ли казахте, че е?

Кинкейд рязко вдигна глава и Хач беше принуден да срещне студените му безжизнени очи. Не можеше да свикне с пронизващия му поглед, макар че вече втора година работеше за него.

Деймън Кинкейд наближаваше четиридесетте, но тялото му се намираше в отлична форма. Добре сложено, издължено и силно. За човек, който не знаеше с какво се занимава, това бе фигура на танцьор. Но всеки, който предположеше, че Кинкейд танцува, би сгрешил. Фехтовката беше любимото му занимание.

Чучело, натъпкано със слама, висеше в единия край на огромния му кабинет. По него личаха безбройните промушвания от всякакъв вид оръжия. Хач избягваше да го поглежда, защото то поразително приличаше на обесен човек.

Кинкейд бе красив мъж — висок, строен, с черти на лицето, които биха вдъхновили всеки ренесансов скулптор. Само очите му оставяха някакво неприятно усещане от цялостното му излъчване. Те сякаш нямаха определен цвят. Един път бяха сиво-сини, а друг път изглеждаха сребърни. Рядко издаваха някакви чувства, ако не се брояха проблясъците на неестествена страст и желание. Хач беше разбрал, че трудно може да предвиди, какво е настроението на Кинкейд само по очите му. И сега, когато не беше направил коментара си да звучи по-възторжено, бе сгрешил.

— Да, италиански е — каза Кинкейд, но вече със студен, недоволен глас.

Тъпият въпрос на неговия секретар го беше върнал на земята. Остави стилета на бюрото и заобиколи, за да седне на високия си кожен стол.

Това бяха и единствените мебели в стаята. Масивното махагоново бюро и столът, приличащ на трон. Нямаше шкафове или етажерки за документи, нямаше дори кресла за гости. Който искаше да върти бизнес с Деймън Кинкейд, трябваше да остане прав.

Офисът подсказваше, че е собственост на властен и богат мъж.

Хач се бе убедил, че шефът му интуитивно разбираше всичко за един човек дори и от краткотраен разговор. Кинкейд беше отвън непроницаем, но имаше безспорен талант да определя какво и как може да бъде използвано у всеки. Това бе и основна причина, бизнесът му да се развива все по-добре.

Откакто Хач работеше за него, в офиса нищо не се беше променило, с изключение на увеличаващата се колекция от мечове, рапири и други смъртоносни оръжия. Единствената вещ, която бе предназначена да предизвика смърт, беше една картина на Кейтлин Евинджър. Хач изпитваше отвращение от нея, макар на глас да изказваше възхищението си от платното. Не знаеше със сигурност, дали Кинкейд беше купил картината като инвестиция или му бе харесало изображението на жена, плуваща в кърваво море.

Търпеливо очакваше указания от своя работодател. Кинкейд се беше извъртял с гръб към него и се любуваше на изгледа от върха на небостъргача.

— Получи ли доклада за Кейтлин Евинджър от изминалата седмица?

— Да, сър. Частната агенция не я изпуска от очи, още щом разбрахте, че се готви да приключи кариерата си.

Хач запрелиства бележника си и мислено благодари на Бога, че предварително се беше подготвил за този въпрос.

— Според агентите, Евинджър е напуснала минералните бани преди уикенда. А в понеделник е имала гости. Дошли са по обед и са си тръгнали във вторник сутринта.

— Имала е гости?! — веждите на Кинкейд рязко се повдигнаха. — Но това е твърде необичайно. Никой не е посещавал къщата от години. Живее като отшелничка и не е дала нито едно интервю. Какво знаеше за гостите й.

— Това са хора, с които се е запознала в Сикуънс Спрингс — собственичката на вегетарианския ресторант на име Верити Еймс и нейният сервитьор Джонас Куоръл. Има забележка… хъм, че спят заедно. Но мисля, че и двамата не могат да ви бъдат конкуренти, сър. Мис Еймс едва свързва двата края, а Куоръл е само един мияч на чинии. Няма откъде да имат средства за подобна инвестиция в изкуството.

— Никога не бъди толкова сигурен, Хач. Художниците са непредсказуеми и ексцентрични натури. Дори и от информацията, която получаваме от агенцията се разбира, че Евинджър не прави изключение, а е дори и малко по-странна от някои свои колеги. Може да й е хрумнало, че точно тези двама нещастници заслужават първи да видят нейната последна картина. Може би някой от тях има богат татко и ще се опита да купи „Кръвожадност“.

Хач реши, че най-после е дошъл подходящият момент да извади зайчето от цилиндъра.

— Бил е подслушан телефонен разговор на Евинджър с един от нейните агенти. Казала е, че ще продаде „Кръвожадност“ на търг.

— Какво, на търг ли?!

— Да, и това ще бъде частно наддаване в нейната къща.

— Кога? Кой е поканен? — двата въпроса бяха изстреляни като куршуми.

Хач се намръщи леко.

— Точно това не е много ясно, сър. Тя организира бал или парти, нещо като сбогуване с артистичния свят. Ще присъстват доста хора, но само единици ще останат на следващия ден, за да наддават за картината.

— По дяволите! Хач, аз трябва да съм сред тях. Искам покана за този търг. „Кръвожадност“ трябва да стане моя.

Хач кимна мълчаливо с глава. „Колкото и да е ексцентричен един художник, ще е очарован, когато разбере, че Деймън Кинкейд се е заинтересувал от негова картина.“ Щом шефът му участваше в наддаване, беше сигурно, че картината ще получи максимално високата си цена. А Кинкейд пожелаеше ли да притежава нещо, той го купуваше, без значение какво трябваше да заплати за него. „Ако Евинджър има малко здрав разум, едва ли ще се колебае да го включи в списъка на наддаващите.“

— Веднага ще се свържа с нейния мениджър за Сан Франциско, сър.

— Направи го, и то веднага!

Устата на Хач леко се изкриви, макар че беше свикнал със заповедническия тон на шефа си.

— След малко ще имате отговор, сър.

Излезе от офиса с обичайното чувство на облекчение. Имаше усещането, че плува, а около него се върти акула, чакайки удобен момент, за да го захапе.

Кинкейд се обърна отново към прозореца, щом вратата се затвори след неговия секретар. „По дяволите! Колко пъти ще трябва да се връщам на това проклето място. Не стават ли прекалено много съвпадения?!“

Отпусна се в удобния стол, а мислите му се върнаха към деня, когато за първи път бе прекрачил прага на тази неприятна къща. Тогава беше млад, неопитен и опиянен от властта и парите, които постепенно натрупваше. Къщата все още принадлежеше на Сендкуист, негов партньор и близък приятел. След гибелта му Кинкейд бе особено внимателен, за да избегне нови приятелства, те бяха прекалено опасни. С удоволствие беше открил, че Сендкуист споделя неговите вкусове, що се отнасяше до жените и секса. И двамата нямаха особени предразсъдъци и задръжки. Тяхното приятелство бе превърнало секса в екзотично преживяване. Сендкуист безспорно притежаваше талант при подбирането на проститутки и организирането след това на пищни оргии. Пари, заплахи и наркотици осигуряваха мълчанието на жертвите. Но Кинкейд бе направил сериозна грешка със Сюзън Конъли — красиво, наивно младо момиче, което беше лудо влюбено в него. Бе я завел през един уикенд в къщата на скалите. Все още получаваше ерекция, когато си спомняше, как бе отнел девствеността й и каква прекрасна нощ бе прекарал с нея. Сюзън се бе опитала да избяга рано на другата сутрин, но той се беше погрижил за всичко. Един камион се бе поднесъл „случайно“ и беше блъснал колата й. „Обикновена автомобилна катастрофа“ — само трябваше да се убеди след това, че е мъртва.

След смъртта на Сюзън Конъли разбра, че това е и краят на екзотичните им събирания. Бизнесът му се разрастваше стремително и не можеше повече да се излага на подобни опасности. Сендкуист бе отвърнал, че го разбира, и че това няма да им попречи да бъдат приятели.

Всичко вървеше добре до преди три години, когато намери в пощата си първото заплашително писмо. Още си спомняше шока, който бе получил от него. Не можеше да си обясни, как е бил толкова наивен и доверчив. Сендкуист бе използвал скрити видеокамери и искаше астрономическа сума, за да му предаде касетите. Оставаше му само един вариант — отново да се върне в къщата на скалите. Лесно беше преодолял охранителните системи, защото добре ги познаваше от предишните си посещения.

Бе открил Сендкуист на третия етаж, дрогиран от поредната си доза наркотици. Той изобщо не го бе разпознал, така че не беше никакъв проблем да го изведе в задния двор и да го бутне от скалите.

Полицията само бе констатирала смъртта му и я бе определила като нещастен случай, причинен от свръхдоза.

Кинкейд бе изследвал внимателно къщата и бе унищожил още същата вечер всички видеокасети. До неотдавна не знаеше, че имението има нов собственик. Узна го, когато се дочуха слуховете, че Кейтлин Евинджър слага край на кариерата си. Вече притежаваше три нейни картини и за него те не бяха само инвестиции. Имаше в тях нещо репресивно, жестоко, а понякога и тъжно, което го сближаваше с тази жена. По някакъв необясним начин изкуството й го привличаше.

Новината, че Евинджър ще продаде последната си картина, се беше разпространила като горски пожар сред колекционерите. Желанието му да притежава тази творба, бе огромно. Това беше и причината да наеме частна детективска агенция, която да следи всяка стъпка на художничката. Имаше предчувствието, че Евинджър ще сложи край на живота си, а това значеше, че картините й щяха да се продават на космически цени. Ако успееше да купи „Кръвожадност“, можеше дори и сам да й помогне да избере начина, по който да извърши самоубийството си. В противен случай след време тя отново би могла да реши да хване четката. Но първостепенната му задача за сега беше, да бъде включен в списъка на гостите й.

Натисна малък бутон на бюрото си. Приятният глас на една от секретарките му пропя почти мигновено.

— Да, мистър Кинкейд?

— Свържи ме с Хач.

— Веднага, мистър Кинкейд.

В слушалката прозвуча мелодичен сигнал.

— Хач е на телефона, сър.

— Хач, когато уредиш всичко относно наддаването, ще се свържеш с агенцията. Искам да знам всичко за собственичката на онзи ресторант и за помощника й, който има тигани вместо ръце. Трябва ми спешно, разбра ли ме?

— Да, сър, ще бъде изпълнено.

Кинкейд се отпусна в кожения стол. За разлика от други бизнесмени, той обичаше да наема персонал, който знаеше само две думи: „да, сър“. А и не виждаше никакъв смисъл да плаща на хора, които мислят първо за себе си.

Верити приключи с разбиването на млечния сос и изключи миксера. Добави няколко лъжици къри и сложи голямата стъклена купа в хладилника. До вечерта сосът щеше да се сгъсти, за да бъде сервиран като гарнитура заедно с пресни зеленчуци.

Днес в кухнята цареше истинска бъркотия. Бяха се върнали от къщата на Кейтлин около единадесет, а в един ресторантът беше вече почти пълен. Затвориха около два и половина и вече около три часа работеше сама, за да приготви вечерното меню. Джонас и баща й се бяха изпарили заедно с една дузина кутийки бира от хладилника.

Излезе от задната врата и заключи след себе си. Сви очи и се протегна. Яркото следобедно слънце приятно галеше гърба й. „Какво бих могла да правя? Да взема кутия плодов сок и да се разходя до езерото? Да отида при Лора, за да си побъбрим, или да попитам Джонас кога мисли да проведе своите експерименти…“

Всички възможности бяха привлекателни, но последната изглеждаше най-авантюристична и вълнуваща.

Пъхна ръце в джобовете на дънките си и тръгна по пътеката, водеща към неговото бунгало. Още отдалеч забеляза, че той и баща й са седнали на стълбите. Около тях се въргаляха празни кутийки от бира и изтърбушени пакети от чипс.

— Я виж ти! Аз се скъсвам от работа, а вие лентяйствате. Никой от вас двамата няма да има проблеми, след като се пенсионира. Нали сте чували, че някои хора просто не могат да го понесат. Така са свикнали да ходят на работа от девет до пет, че или умират, или полудяват. Шокът, че за първи път в живота си бездействат, е твърде силен за тях. Е, поне се радвам, че вас не ви грози подобна опасност.

Джонас замислено потъркваше с ботуша си червеникавите дъски на верандата. Отпи последните глътки бира от една кутийка и я метна към купчината празни.

— Практика и пак практика, нали така, Емерсън?

— Дяволски си прав, както винаги, Джонас. Слушай, Ред, ако ни обещаеш, че ще ни спестиш поредните си поучения, може да ти дадем една бира и дори да те почерпим с чипс.

— Какво пък? Съгласна съм. И без това ми е писнало да ви поучавам, а вие да си нравите, каквото си знаете.

— Това се казва добра новина — Джонас се надигна от мястото си. — Сядай, шефе. Ще ти донеса една студена бира от хладилната чанта.

— Както винаги, джентълмен.

— Емерсън, защо е станала такава работохоличка. Ти не ми изглеждаш толкова лош човек?

— Не питай мен, Джонас. Това не е дошло от моята страна. Трябва да е от бедната й майка, мир на праха й.

Верити сбърчи вежди, но реши да не отвръща на тази явна провокация. Днес нямаше желание и енергия да спори. „Понякога жените трябва просто да не обръщат внимание на примитивното чувство за хумор на мъжкия пол.“

Няколко минути никой не проговори. Тишината се нарушавана само от скърцането на боровете, шумоленето на тревите и заглъхващото бръмчене на моторна лодка.

Верити отпи от бирата си и реши да зададе въпроса, поради който беше дошъл.

— Джонас, каза ли на татко, че искаш да проведеш експеримент с неговите пистолети?

— Да, казах му.

— Е, татко, какво мислиш?

— За какво по-точно питаш?

— Ами, например за тази психометрия. Вярваш ли в подобни неща?

— Ред, знаеш много добре какво мисля по този въпрос. Има вече доста нови неща, които не разбирам съвсем, но е все пак по-добре да вярвам в тях. Вярвам, че има черни дупки, в извънземния живот, в теорията на относителността. Нали това е науката на днешния ден? Спомни си как някои не са приели телефона, радиото и днес са станали за смях в книгите. Щом Джонас казва, че има подобни способности, какво пък. Ще почакам, ще видя и тогава ще реша.

— Но ти все пак не знаеш нищо за психометрията?

— Ред, ако попиташ всеки колекционер, антиквар или директор на музей, те ще ти разкажат, че действително са срещали хора като Джонас. Хора, които имат особен усет, и които само с едно докосване могат да ти кажат, дали предметът е автентичен или не. Не знам само дали това се дължи на опита, на шестото чувство или на психометрични способности. Как да ти кажа? Винаги може да се роди човек, у когото това е заложено. Нямам предразсъдъци и мога да приема всичко, колкото и странно да звучи то. А ти, дъще?

— Съгласна съм с теб.

— Щом и двамата сте толкова доверчиви, искате ли да ви продам един имот с изглед към океана, който наследих от баба си?

— Ако е в Аризона, запази го за себе си. Знаеш ли, Джонас, нямам търпение да видя експеримента ти. Винаги съм си падал по тези трикове, илюзии и фокуси.

— Татко, недей да си толкова ентусиазиран. Последния път, когато Джонас е направил подобен „фокус“, едва не е загинал един лаборант.

— Да, чух вече за това. Но ти не трябва да се тревожиш толкова, Ред. В наше време лаборантите се плодят като полски мишки, един повече или по-малко.

— Татко!

— Е, само се пошегувах, скъпа. Джонас, нали нищо няма да се случи с пистолетите ми?

— Абсолютно нищо.

— А с Верити?

— Верити ще бъде в пълна безопасност.

— О, татко, нищо не може да ми…

— Ей, чакай малко, шефе. Не бъди толкова самоуверена. Не се качваме на въртележка от онези с кончетата, а влизаме в тунел, свързващ миналото с настоящето. Ами ако те хвана в коридора и откажа да те пусна? Там аз ръководя нещата, а ти само изпълняваш.

Верити тъкмо отпиваше от бирата си и едва не се задави. Двамата мъже вече бяха заети с обсъждането на подробностите около експеримента и не й обърнаха никакво внимание.

— Какво ще кажеш за тази вечер, Джонас?

— Да ще бъде чудесно. След като затворим ресторанта, Верити е прекалено изморена, за да се съпротивлява. Ти също ще присъстваш, Емерсън.

Верити замислено се втренчи пред себе си. Джонас и беше споменал, че го задържа в настоящето, но не беше и обяснил, защо, след като попаднеше в коридора, после винаги беше възбуден. „И в двата случая, когато се любихме, той току-що се бе завърнал от тунела. Има ли връзка между коридора и желанието му за секс? Би ли могъл да ме желае, само защото самоконтролът му е по-слаб.

Въпросите, които се въртяха в главата и, бяха много и доста неприятни.

Тази вечер «Ноу Бул» затвори час и половина по-рано от обичайното. Клиентите бяха само няколко местни жители, а и Джонас се справи за рекордно кратко време с почистването. Верити се преструваше на заета, проверявайки отново списъка на продуктите, които трябваше да поръча. Трепна, когато чу плътния му глас:

— Верити, готова ли си?

— Да, повече от всякога…

Изражението му леко се промени.

— Хей, не трябва да приемаш това като покана за погребение. Ще ни отнеме само няколко минути и когато свърши, може би ще получа отговор на някои от въпросите си, които съм си задавал цял живот.

Колебанието й постепенно изчезваше. Прав или не, Джонас наистина вярва, че притежава психометрични способности. Това го е направило нещастен, провалило е живота и кариерата му. Не мога просто така да се откажа.

Импулсивно стисна ръката му.

— Добре, да вървим.

— Благодаря ти, Верити. Един ден и аз ще ти се отплатя по някакъв начин, обещавам ти.

— Няма нужда. Приеми го като премия или бакшиш. И без това ти плащам минимална заплата. Готов ли си, татко?

Емерсън, който дремеше на една от масите, се размърда. Някъде из брадата за момент проблеснаха зъбите му.

— Да, хайде да видим какво ще стане.

Заключиха ресторанта и с бързи крачки стигнаха до бунгалото. Емерсън извади изпод леглото куфарчето с пистолетите. Отвори го на масата и после се отдръпна настрана. «Пистолетите изглеждат прекалено зловещо.» — помисли си Верити.

— Какво ще правим сега, Джонас?

— Няма да правиш нищо, освен да седнеш на стола срещу мен. Не се опитвай да се съпротивляваш или бягаш от мен.

— Не съм и мислила да бягам. Нали сама се съгласих да направим експеримента?

— Знам, но инстинктите ти може да са на противоположно мнение. Не забравяй, че в предишните два случая всичко, което виждаше, те ужасяваше.

Фактът, че Джонас знаеше какви са нейните преживявания, я безпокоеше. «Как е възможно това? Той знае дори, че се опитвам да бягам от него. Може би наистина между нас съществува някаква психическа връзка. Но много по-добре ще е да е телепатична, вместо психометрична…»

— Хайде де започваме, за да свършим по-бързо.

Емерсън се надигна от стола си.

— Джонас, аз къде да застана?

— Старче, навъртай се наоколо. Ако видиш, че нещата излизат извън контрол, дръпни пистолета от ръката ми. След като нямам контакт с оръжието, всичко свършва.

— Какво значи това, човече? Да не полудееш и да се нахвърлиш върху нас?

— Всичко ще е наред. Не се тревожи. Щом Верити е с мен, мога да се справя. А и вече веднъж докосвах тези пистолети, вибрациите им не са толкова опасни.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че с тях не е причинена смърт.

Верити потрепери леко.

— Е, това звучи обнадеждаващо. Аз съм готова.

— Господи, какъв ентусиазъм.

Джонас не се поколеба повече. Пресегна се към куфара и взе един от пистолетите. Пред погледа му започнаха да проблясват искрици и той затвори очи. Почти веднага го споходи странното усещане, че трябва да раздели своето място във времето и пространството с някой друг. Стените на стаята започнаха да се замъгляват и изкривяват. Вече със сигурност знаеше, че влиянието на пистолета ще е много по-слабо в сравнение с рапирата. Оръжието, което сега приятно затопляше ръката му, беше поне с два века по-ново.

Студени капки пот избиха по челото му. Тунелът продължаваше да се оформя в съзнанието му, докато най-накрая светлината на стаята изчезна напълно. Придвижи се с няколко крачки напред. Усещаше как пипалата на отдавна отминали емоции вече го очакват и привличат към себе си. За момент ги игнорира и се концентрира, за да открие Верити в лепкавия полумрак. Чувстваше я някъде пред себе си, скрита зад движещите се сенки. Нейното присъствие за първи път го накара да почувства сигурност и спокойствие. Макар и да бе в тунела на времето, все още имаше чрез нея връзка с реалността.

Нещо проблесна в тъмнината отпред. Ето я, това е тя.“ Верити стоеше до стената напрегната, готова да побегне. Бореше се със страха си. Бе стиснала юмруци, сякаш й предстоеше решителна битка. „Колко е смела, малката ми господарка! Но тя винаги е била такава.“ Спомни си как се бе нахвърлила върху Педро, когато се беше опитал да я изнасили.

Джонас продължаваше да напредва в тунела. Усещайки, че може да се контролира, крачките му бяха спокойни и отмерени. В предишните случаи още в началото очакваше връхлитащия го ураган от емоции и образи. Винаги влизането в коридора бе означавало двубой, но не и тази вечер. Вместо ужас и объркване, тялото му бе заляно от топлата вълна на спокойствие и задоволство. Присъствието на Верити поне до този момент възпираше пипалата на миналото. „Ще се опитам да стигна до нея и тогава ще продължа напред.“

Направи още няколко крачки и откри, че Верити го очаква. Чувстваше се като околосветски самотен мореплавател, приближаващ се към родното пристанище. Вече спокойно можеше да изучава сенките и призраците, които се протягаха, за да го докоснат. Първото нещо, което установи, бе това, че с Верити бяха облечени по същия начин, както и цялата вечер. „Изглежда, че тунелът не може да изтрие от съзнанието ни връзката с действителността.“ Голямата разлика се състоеше в това, че и двамата се движеха напълно независимо. Макар навън да бяха седнали на масата, то тук бяха напълно свободни. Джонас забеляза, че Верити е притеснена и се опита да й се усмихне. Доближи я на около метър, но не я докосна. Страхуваше се, че всеки момент ще се обърне и ще побегне.

— Здравей, Верити.

— Здравей. Значи това е, а?

— Да, това е. Прилича на тунел под морето, но вместо вода, тук сме заобиколени от време. Ние сме се гмурнали в него.

Верити отпусна юмруци, но скръсти нервно треперещите си ръце на гърдите си.

— Искаш да кажеш, че различни отрязъци от времето навлизат в този коридор?

— Когато докосна предмет, който е силно зареден с емоции, те нахлуват в коридора и установяват връзка с мен. Сякаш се опитват да ме превърнат в друг човек. Не мога точно да ти обясня, защото и аз не го разбирам.

— Има едно съвсем просто обяснение.

— Какво е то?

— Че може и двамата да сме полудели.

— Не, това не е възможно. Мислил съм много върху това. Ела да отидем напред. Ще срещнем емоциите, които притежава този пистолет.

Верити се поколеба за момент, но после му подаде ръка. Джонас обгърна кръста й и я поведе. Чувстваше напрегнатото й тяло под дланта си, но знаеше, че тя ще удържи на думата си. „Верити винаги ще си остане мъжко момиче.“

Не се наложи да вървят дълго, за да открият това, което търсеха. От сенките изскочиха дузина извиващи се пипала и се насочиха към тях. Бяха във всички цветове на дъгата и се хвърлиха към Джонас, както хищник върху жертвата си. Но после изведнъж нещо се случи. Те се отдръпнаха като попарени и предпазливо се заизнизваха настрани.

— Джонас?! Какво става?

— Спокойно, скъпа, няма да ти направят нищо. Ти не си чувствителна по същия начин към тях, както аз. Привличаш ги като магнит и по този начин аз съм свободен. Чудесно е, виждаш ли колко сме силни, когато сме заедно. Чувстваш ли нещо?

— Не… О, да, чувствам! Но не знам какво… толкова е странно. А ти същото ли преживяваш?

Джонас се отдаде на приятното усещане, че най-после може да се контролира, че най-после е победил. Нямаше нужда повече да се сражава с тези ужасни, извиващи се гадости. Този път те само му се подчиняваха и се отдръпваха от пътя му.

Бавно и предпазливо вдигна свободната си ръка и я приближи към едно от пипалата, пулсиращо в златист цвят. Не беше успял дори да го докосне, когато то се уви около китката му.

Адреналинът нахлу във вените му, а после всичко се завъртя пред очите му.

… Беше призори. Стоеше на широко, затревено поле, обут във високи хегенски ботуши и широки светлокафяви панталони. Носеше бяла риза с навити ръкави. В ръката си държеше същия пистолет за дуел, който стискаше и в реалността. На няколко метра от него в утринната мъгла се виждаше силует на мъж, държащ подобен пистолет. Далеко зад хълма се чуваше тропот от приближаващ кон. Към тях се приближи мъж в черни дрехи и с цилиндър на главата. Това беше секундантът, който щеше да им даде сигнал за стрелба.

Джонас усещаше какво преживява мъжът, държащ неговия пистолет, макар и да осъзнаваше, че това са чувства повече на страничен наблюдател. Страх, омраза и желание за отмъщение се бяха смесили в едно. Искаше смъртта на копелето, което бе обидило Аманда.

Дойде подготвителният сигнал. Ръката му сякаш от само себе си се изпъна напред. Знаеше, че това не е неговото съзнателно движение, а емоция от миналото. Отсреща противникът му също вдигна пистолета си. Вече очакваше да проехтят изстрели, когато Верити се хвърли към ръката му…

Видението се размаза за част от секундата.

— Джонас, престани веднага! Не искам тази глупост да продължи нито миг повече!

Думите й бяха произнесени с аристократичен английски акцент.

„Може ли всичко това да е истина?“

— Аманда, пусни ме! Сега ще го наредя хубавичко този кучи син, който…

— По дяволите, казвам се Верити! Да се махаме веднага оттук.

Объркан, Джонас отстъпи крачка назад.

— Скъпа, всичко е наред. Не виждаш ли, че се контролирам. Исках да видя само какво ще стане.

— Хайде да се махаме. Как се излиза оттук?

Той разтвори пръстите си и коридорът изчезна изведнъж. Двамата седяха един срещу друг на малката маса. Джонас не се учуди, че е сексуално възбуден, но този път възбудата му беше много по-силна. Имаше огромно желание още сега да хвърли Верити на най-близкото легло.

— Е, как мина вашето мини пътешествие?

— Знаеш ли, татко, случи се нещо ужасно. Едва не загубихме пътническите си чекове.