Дар от злато

Глава XVII

Кейтлин Евинджър не беше пожалила средства, за да пресъздаде атмосферата на един ренесансов бал. Залата беше почти препълнена и всички танцуваха под звуците на класическа китара. Музиката се изпълняваше от приятен младеж с дълга до рамото коса, жълта туника и черен клин. Той бе наистина добър. Джонас с удоволствие се заслуша в 400-годишната италианска мелодия, която сега излизаше изпод струните на модерния инструмент. Имаше усещането, че ако затвори очи илюзията, че се намира на някое вечерно ренесансово събиране щеше да бъде пълна. Хората наоколо бяха подбрали много сполучливо своите костюми. Наистина съвременните материи не бяха толкова пищни и красиви, но на бледата изкуствена светлина това едва ли имаше значение. Полиестерът изглеждаше като коприна, машинната бродерия наподобяваше ръчна изработка, блестящите парченца стъкло приличаха на истински диаманти и изумруди.

Но това, което правеше илюзията наистина пълна, беше Верити. Със светлосинята си кадифена рокля тя сякаш бе излязла от някоя италианска картина. Дълбокото и деколте беше бродирано със златен и сребърен конец и подчертаваше фината кожа на шията и раменете и. То леко разкриваше формите на гърдите й, но не дотолкова, че да привлича постоянно мъжките погледи. Кройката на роклята беше стеснена, с висока талия и придаваше особена грация на красивата й фигура. Фризурата й бе в класически стил — челото й оставаше открито, а косата и беше завързана отзад и наподобяваше каскада от къдрици. Голям син скъпоценен камък висеше на шията й привързан със сребърно синджирче. „Изглежда като модел на Тициан“ — помисли си Джонас.

— Добре, че Кейтлин ни предупреди за този бал малко по-рано. Имам чувството, че всички магазини в Сан Франциско вече са изпразнени — рече Верити.

— Може и да си права, има доста хора.

— Явно всеки, който е „някой“ в света на изкуството, е получил покана.

— Както самата Кейтлин каза, повечето са дошли от любопитство.

Петима от хората, които щяха да наддават за „Кръвожадност“, вече бяха пристигнали. Джонас вече се питаше, дали Деймън Кинкейд щеше изобщо да дойде. Ако той не се появеше, плановете за отмъщение на Кейтлин се проваляха и с Верити щяха да се измъкнат чисти от тази каша. Успееше ли да изведе Верити от тази къща, беше сигурен, че ще успее да я убеди, че Кейтлин, освен желание за отмъщение, има и сериозни умствени и емоционални проблеми. Тази жена се нуждаеше от лекарска помощ, а не от нейното съчувствие и приятелство.

Верити се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Знаеш ли, ти си единствения мъж в тази зала, който изглежда добре в тези чорапогащи14.

— Благодаря ти, много хубав комплимент.

— О, говоря сериозно. На всеки друг му личи, че е облечен в карнавален костюм, а ти изглеждаш истински.

Тя го огледа още един път. Костюмът му се състоеше от широка бяла риза без яка, черна кадифена туника, която достигаше малко над коленете му, и чифт черни чорапогащи.

Туниката беше препасана с кожен колан, украсен с лъскави метални орнаменти и фалшиви скъпоценни камъни. Отстрани висеше фалшива алуминиева кама. Джонас беше си избрал за завършек широк черен плащ.

— Не мога да кажа, че изглеждам „истински“, защото виж това — ципове, ластици, алуминиева кама — такива неща е нямало по онова време.

— А ти какво искаш да окачиш на колана си? Онзи проклет нож, който разнасяш в чантата си?

— Аз го нося и сега.

— Какво? Къде е?

— Тук на бедрото ми, под туниката.

— Боже Господи, нима отново очакваш неприятности?

— Не знам защо, но се чувствам много напрегнат и нервен. Единственото добро нещо е, че Кинкейд още го няма.

— Може би изобщо няма да дойде. Не знам какво ще нрави Кейтлин тогава. Толкова много е чакала този момент, толкова дълго е планирала всичко. Ако той не се появи, тя може да полудее.

— Тя вече е луда, ако искаш моето мнение.

— Джонас, говорихме вече за това. Не желая да я наричаш така. Това, че си мъж не означава, че не трябва да разбираш надеждата й за отмъщение. Знаеш ли с какви емоционални травми е трябвало да живее през тези години. Знаеш ли какво е да си жена и да бъдеш жестоко изнасилена?

— Верити, разбирам много добре жаждата и за отмъщение. Ако бях на нейно място, и аз бих постъпил така, и дори по-жестоко.

— Джонас!

— Какво? Нали твърдиш, че не я разбирам. Ако някой ми е направил нещо такова, щях да му прережа гърлото. Това, което не разбирам, е, защо те намесва и теб.

— Аз съм нейна приятелка. Сигурна съм, че казва истината, защото видях всичко на картината.

— Не ми харесва и начинът, по който се създаде това приятелство преди няколко седмици. Кейтлин сякаш дойде с идеята, че трябва да те направи своя приятелка. Не ми харесва и как се запознахме с Кинкейд. Не ми харесва и оня тип, който влезе в бунгалото с пистолет в ръка. Но от всичко най не ми харесва, че не мога да те убедя, да си тръгнем още сега.

— Джонас, ако можех, щях да го направя. Но Кейтлин има нужда от мен, тя ме помоли да остана.

— Нали Тави ще е при нея. Според мен тя е единственият човек, от когото има нужда сега.

Джонас срещна решителността в очите на Верити и се отказа да води битката, която предварително беше загубил.

— По дяволите, няма значение. Вече сме тук и това все пак скоро ще свърши. Ще бъдем нащрек и постоянно заедно. Не искам под никакъв предлог да напускаш сама залата. Разбра ли ме добре?

— Не мисля, че се намирам чак в такава опасност.

— Изобщо не ме интересува какво си мислиш. Не искам да поемам никакви… По дяволите, Кинкейд пристигна! Край на надеждите ми, че няма да се осмели да дойде.

Деймън Кинкейд си беше избрал костюм, подобен на този, в който бе облечен Джонас. Само туниката му беше червена.

— Кинкейд? Къде е?

— Господи, не се обръщай. Веднага ще се залепи за теб. Каквото има да става, ще бъде между него и Евинджър, ние ще си стоим настрана.

— Рано или късно ще ни открие. Тълпата е многолюдна, но не дотолкова, че да останем незабелязани.

— Добре, тогава върви и му кажи: „Здрасти, липсваш ми много.“

— Джонас, не можеш ли да бъдеш по-сдържан. Казвал ли ти е някой, че си много избухлив и заядлив?

— Ти. И то през цялото време. Да изнасяш лекции е част от характера и чара ти. Ще благоволи ли дамата да ме придружи до масата, стомахът ми стърже отдавна.

— Какво ли мисли Кейтлин в момента?

Кейтлин Евинджър седеше седнала в противоположния край на залата и наистина приличаше на придворна дама. Изглеждаше, че единствено тя си беше ушила костюм за бала, а не го беше взела под наем.

Черната й рокля бе със златни бродерии и имаше доста по-голямо от нормалното деколте. Широките надиплени ръкави бяха леко срязани, за да разкрият червената коприна под тях. Косата й бе прибрана на кок и завършваше с изящна диамантена диадема. За да прикрие големите си гърди, напиращи от деколтето, беше преметнала дълъг златист копринен шал през раменете си.

— Мислиш ли, че Кинкейд ще я познае? Тя твърди, че не би могъл, заради промените от пластичната хирургия.

— Ти как смяташ, може ли един мъж да забрави лицето на жена, на която е причинил толкова страдание.

Джонас не беше в настроение да обсъждат още веднъж, що за човек е Деймън Кинкейд. По време на своите странствания бе срещнал достатъчно мъже, които гледаха на жените само като на обекти, с които да задоволяват най-долните си страсти. Знаеше много добре, че често те не само че не помнят лицата на тези жени, но и това, което са им причинили. Не му се щеше да изслуша още една лекция за жестокостта на собствения си пол, защото я познаваше достатъчно добре.

— Верити, вземи си от този вегетариански пастет, много е хубав!

— Дразниш ли ме или наистина го… О! Кейтлин току-що го видя. Погледни я само, напрегната е като тетива на лък.

— Същото се отнася и за теб. Успокой се, това е нейно шоу.

— Страхувам се, Джонас.

— Чудесно време, за да се поуплашиш малко. Не знам само защо ме спря, когато исках да си тръгнем още следобед.

— Нямам това предвид. Тревожа се за Кейтлин. Трябва ли да се страхувам за себе си?

— Не знам. Ако това ще те накара да не чувстваш по-добре, мисля, че трябва. Нещо ще се случи тук, но не знам точно какво. Виж!

Кинкейд си проправяше път през тълпата, за да поздрави Евинджър. Тя му подаде официално ръка, а после му обърна гръб. Нямаше и следа по лицето му, че я е разпознал.

— Искаш да кажеш, че ще се случи нещо различно от това, което ни каза Кейтлин.

— Много е вероятно. Да предположим, че е била искрена с нас, то тогава е подценявала врага си. И тя няма да е първата в историята, която го е направила.

— Джонас, само ме разтревожи. Какво ще стане, ако Кинкейд разбере, че му е устроен капан.

— Ако е надушил какво му се готви, не залагам и цент, че Кейтлин ще може да осъществи отмъщението си. Всъщност, не залагам и цент за живота й.

— Джонас!

Той не обърна внимание на протеста й. Изучаваше поведението на Кинкейд, който самоуверено се движеше из залата, поздравяваше познатите си и се запознаваше с тези, които виждаше за първи път. „Този човек е истински Борджия. Толкова е уверен в своята сила и власт. Ако само е предположил, че има нещо нередно, Кейтлин няма никакъв шанс!“

— Нещо ми подсказва, че той е подготвен, Верити. Този мъж е прекалено умен и съобразителен, за да дойде тук просто така. Евинджър е глупачка.

— Трябва да направим нещо.

— Като например?

— Не знам. Изглежда, че няма начин как да накарам Кейтлин да се откаже от нейните планове.

— Тогава остава само да бъдем нащрек.

Наближаваше полунощ, когато тълпата започна да оредява и погледите им с Кинкейд се срещнаха.

— О, каква приятна изненада, мис Еймс и мистър Куоръл. Как се чувствате на този бал? Малко е странно, нали? Доста неща все пак намирисват на XX век — като тази храна, например.

— Не съм съгласна с вас, мистър Кинкейд. Много неща, които ядем тази вечер, биха стояли добре на всяка маса по време на Ренесанса. Рецептите на някои ястия произхождат точно от тази епоха. Разбира се, тук няма питки с полуопечени пилета, осолени свински езици и варен телешки джолан, но и да имаше, едва ли някой щеше да ги докосне. Готвачите са се постарали да приготвят това, което отговаря на съвременните вкусове. Така ли е, Джонас, все пак ти си познавач?

— Мисля, че си абсолютно права. Тази маса изглежда, че е пренесена с машина на времето. Готвачите днес са имали и едно предимство, че не са се тревожили много за сигурността на кухнята.

— За сигурността?

— Да, по времето на Ренесанса се е готвело под строга охрана. Всички са се страхували да не бъдат отровени.

— О, да, бях забравил за това. Животът тогава е бил наистина една постоянна авантюра.

— Нали няма да е неучтиво, ако ви попитам какво стана с онази кама. Успяхте ли да я оцените?

Кинкейд, който отпиваше в момента от чаша вино, едва не се задави.

— Да, но за мое съжаление, се оказахте прав. Камата е копие. Но не ми е приятно да го кажа.

„Обзалагам се, че е така“ — помисли си Джонас и не можа да се стърпи да не попита:

— Говорихте ли с човека, който ви посредничи, или със собственика?

— Нямаше посредник в сделката. Ако имаше такъв, щеше да е някой известен експерт, който да ми спести унижението да закупя фалшификат. Колкото до собственика, той умря преди няколко години. Застрелян беше от крадец, проникнал в къщата му. Нямам представа за подробностите, не съм се интересувал. О, ето нашата тайнствена знаменитост поздравява гостите си. Каква жена! Жалко само за белега и крака й.

— Пострадала е тежко от автомобилна катастрофа. Истинско чудо, че е останала жива.

Джонас прегърна Верити през кръста и силно я стисна. После й хвърли мрачен поглед, който значеше само едно: „Престани да дрънкаш!“

Кинкейд изучаваше внимателно Евинджър и Джонас се опита да отвлече вниманието му.

— Вие сте дошъл тук предимно заради търга, нали?

— Да, разбира се. Не мога да понасям подобни глупости. Но какво да се прави. Щом Кейтлин Евинджър държи да се оттегли по този начин, длъжен съм да се примиря. Това е само малко препятствие пред желанието ми да притежавам последната й картина. А вие, мис Еймс, ще участвате ли утре в наддаването?

— Ще присъстваме, но няма да се конкурираме с вас. Ние само сме гости на Кейтлин.

Ръката на Джонас болезнено се впи в талията й.

— А, разбирам, Евинджър, изглежда, цени вашата компания. Откога се познавате, чух, че живеела доста усамотено?

— Познаваме се от известно време — отвърна студено Джонас и мислено отправи молба към Бога: „Кинкейд да се разкара оттук, преди да изкопчи още информация от Верити.“ За негово учудване, молбата му се изпълни веднага.

— Ще ме извините ли? Видях един познат, колекционер. Учудвам се, че е тук, защото по принцип не обича подобни събирания.

— Разбира се.

Очите му се плъзнаха по голите рамене на Верити, към отвореното й деколте.

— Мис Еймс, надявам се, че ще ме удостоите с честта след това да танцувам с вас. Разбира се, ако мистър Куоръл не възразява.

— Мистър Куоръл възразява. Свикнал съм да държа Верити по-изкъсо, ако можете да ме разберете — изръмжа Джонас.

Кинкейд им обърна намусено гръб и изчезна сред тълпата.

— Боже Господи, какво правиш?! Джонас, искам да си изясним нещо. Нямах никакво намерение да танцувам с това надуто копеле, а и мога сама да вземам решение. Нямаш никакви права над мен и не искам да си мислиш, че можеш да ми нареждаш: „С този ще танцуваш, а с този не.“

— Когато става дума за танц с мъже като Кинкейд, аз ще вземам решенията, а ти ще се подчиняваш.

— Върви по дяволите! За какъв се мислиш, че ми говориш така.

— Аз съм мъжът, с когото спиш, и това ми дава известни права.

— Джонас, да се караме сега е пълна глупост!

— Ами да спрем тогава и да хапнем нещо друго.

— Но как можеш да ядеш, след като го вбеси преди малко?

— Много просто, слагам си малко месо в устата и си мърдам челюстите нагоре-надолу. Зъбите вършат всичко останало. Действа безотказно.

— Но това е човекът от картината, това е мъжът, който… Боже Господи!

— Какво ти стана?

— Картината! Тя е горе в ателието. Кейтлин го заключи, но той може би се е справил с бравата. Влязъл е и е унищожил платното. Това обяснява и защо закъсня тази вечер.

— Няма логика. Откъде ще знае, какво е нарисувала Кейтлин и къде е ателието й.

— Как откъде! Той познава къщата отпреди. Какво ще му струва, да се изкачи по стълбите и да надникне в ателието. Нали цялото му внимание е концентрирано само върху „Кръвожадност“ — Верити сграбчи решително кадифените поли на роклята си. — Да вървим, Джонас!

— Къде?

— Да проверим картината.

Джонас изруга мислено.

— По-спокойно, остани тук, аз ще отида сам.

— Няма да стане, ще дойда с теб. Искам да видя, дали картината е била докосвана.

— Аз ще проверя и ще ти кажа, честна дума.

— Джонас, казах ти, че искам да дойда с теб.

— Слушай ме добре, Верити. Няма да излизаш от залата. Тук, сред другите хора, си в безопасност. Обясних ти, че не желая да поемам никакви рискове тази вечер. Това не е свободна дискусия, кой да се качи горе и кой да остане тук. Сега аз издавам заповедите, а ти ги изпълняваш.

— Защо си мислиш, че ще изпълня твоите заповеди.

— Ако не го направиш, ще падна на колене пред теб и ще станем за смях пред всички.

Верити стоеше объркана и той веднага възприе мълчанието й като съгласие.

— Връщам се след няколко минути. Ако Кинкейд се появи, недей се разприказва. Той се опитва да изкопчи нещо от нас.

Преди да успее да му отговори, Джонас се беше слял с тълпата.

Малкият коридор зад кухнята беше празен и тъмен. Прилепен до стената, Джонас изучаваше тясното извито стълбище. „Верити е права. Всеки, който знае, че има и черно стълбище, спокойно и незабелязано може да стигне до ателието на Евинджър.“

Инстинктивно докосна с пръсти алуминиева кама и въздъхна с досада. После опипа хладното острие на ножа, прикрепен под туниката му.

На практика нямаше за какво да се тревожи. Кинкейд се забавляваше в залата, но от това безпокойството му не намаляваше.

Взимайки стъпалата по две наведнъж, безшумно се изкачи до третия етаж. Коридорът беше тъмен и Джонас тръгна към ателието, заслушан в плющящия навън дъжд.

„Поглеждам картината и веднага се връщам при Верити.“ Натисна дръжката, но бравата не поддаде. „Всичко е наред.“ Знаеше обаче, че малката му господарка нямаше да е доволна. Трябваше да се убеди, че картината е невредима. Извади алуминиевата кама и я пъхна между вратата и краката й. Фалшивото острие свърши работа. Пристъпи в тъмната стая. Веднага забеляза, че някаква сянка се раздвижи около прозореца. Почти мигновено блесна електрическото фенерче, но лъчът не беше насочен към него, а към внушителен на вид пистолет.

— Остани, където си! Едно движение и си мъртъв! Както виждаш, имам заглушител, никой долу няма да чуе.

Джонас внимателно изучаваше огромния силует на човека, който го заплашва.

— И ти ли си любител на абстрактното изкуство или просто си се загубил?

— Затваряй си устата! Хвърли ножа на земята!

За секунда Джонас си помисли, че този тип говореше за скрития му нож, но после осъзна, че бе взел камата за истинска. Бавно откопча колана си и я пусна на пода.

— Да не си мръднал!

Мъжът сложи фенерчето на масата, но така, че лъчът му да е насочен към Джонас. После извади нещо като радиостанция и натисна няколко копчета.

— Хайде, тръгвай!

— Къде?

— Навън. Току-що съобщих на Кинкейд, че съм те спипал.

— Кинкейд има пейджър, нали?

— Браво бе, умник! Хайде, размърдай се.

Джонас прецени възможностите, но те бяха съвсем малко.

Ако се опитваше да извади скрития нож, мъжът със селски акцент сигурно щеше да дръпне спусъка.

— Ами картината?

— Теб какво те е грижа. Ще се върна да я взема по-късно.

Платното беше покрито и си стоеше на статива. Кинкейд все още не знаеше какво е нарисувано там.

Джонас почувства пистолета в гърба си и тръгна по коридора. Разчиташе, че може и да срещнат някого от гостите, но тази част на къщата беше пуста. Мъжът очевидно познаваше добре разположението на стаите, защото уверено го водеше към задния двор. Когато минаха покрай един прозорец, Джонас забеляза, че той бе нахлузил на лицето си скиорска шапка, откриваща само очите му. Излязоха от задната врата и застанаха под тесен навес, който съвсем малко ги предпазваше от силния дъжд. Беше започнало да ръми около шест часа, но сега от небето се изливаше истински порой. След малко Кинкейд се появи зад тях.

— Чудесна работа, Треслар. Това решава основния ми проблем.

— Грешите, Кинкейд, проблемите ви едва сега започват.

— Не е така, приятелю, те са разрешени. Исках да знам малко повече за теб и каква е ролята ти в това глупаво наддаване, но нямам време за губене. Все пак, не се тревожи, ще получа отговорите, които ме интересуват от нашата червенокоса приятелка. Сигурен съм, че тя ще ми обясни всичко.

Джонас едва успя да потисне гнева, който го обземаше.

— Верити не знае нищо за това!

— Остави ме сам да се убедя. В едно съм сигурен — разговорът с нея ще ми е много приятен. Има нещо нежно и чисто, което особено ме привлича. Чувствам, че ще реагира добре, ако й въздействам с болка.

— Гадно копеле, ще те убия, ако я докоснеш!

— Смели думи за човек, който след малко ще стане на призрак. Треслар, отърви се от него. Използвай пистолет само ако е наложително. Искам да изглежда като нещастен случай, както сме се разбрали.

— О кей, знам какво да правя. Само не успях да видя картината.

— Аз ще се погрижа за нея. Сега искам да ликвидираш Куоръл, преди да ми е създал нови неприятности.

Кинкейд се обърна рязко и влезе в къщата.

— Хайде, Куоръл, нали чу. Размърдай се.

— Къде отиваме?

— Малко по-надолу, където мрежата е скъсана. Там, приятелю, ти ще се подхлъзнеш и ще паднеш. Нещастен случай, колко тъжно. Пийнал си повечко, решил си да глътнеш малко свеж въздух, но си отишъл точно до ръба на скалите. Какво да се прави? Хайде!

Джонас тръгна напред. Студеният дъжд го шибаше в лицето и само за секунди измори косата му. Единственото му успокоение беше, че човекът зад него бе също толкова мокър. Калта и локвите бяха добро оправдание, за да намали крачките.

— Ти чуваш ли какво ти казвам? По-бързо, няма да се влача цяла нощ, премръзнах до кости.

Джонас умишлено се спъна и падна на колене в калта. Мъжът зад него се спря, но не се осмели да му помогне. И това беше добре, защото, ставайки, успя да извади ножа изпод туниката и незабелязано да го мушне в ръкава си.

Не им отне много време да стигнат до ръба на скалите. Минутите летяха, а Джонас все още нямаше конкретен план как да го обезоръжи. Всичко изглежда, че щеше да се решава в последния момент.

— О кей, дотук. Това трябва да е мястото. Мъжът насочи фенерчето към разкъсаната мрежа и разкривените, нападали по земята метални стълбове.

— Е, сега какво? Очакваш да скоча, така ли? Ще трябва доста дълго да почакаш.

— Ако искаш приятелска помощ, винаги се отзовавам.

Треслар грабна парче желязо и замахна към Джонас. При нормални обстоятелства всеки би отстъпил инстинктивно назад, но сега тази крачка означаваше смърт, защото отзад беше само морето. И когато Треслар замахна, Джонас бързо се наведе и извъртя плаща си. Тежката и мокра от дъжда материя омекоти удара, който получи по рамото. Успя да хване другия край на металния прът и забрави болката си. В съзнанието му започна да се образува видението на падащ от скалите мъж. Някой го беше блъснал и той отчаяно протягаше ръце, за да се хване за нещо. Идваше му да крещи от ужас, но в този момент Треслар го спаси, измъквайки метала от ръцете му. Изведнъж тунелът изчезна и, сякаш акумулирал силите на умиращия човек, Джонас се хвърли като звяр и събори противника си по гръб. Ръката на мъжа под него все още стискаше пистолета и той концентрира вниманието си върху нея. Затисна я с коляно и се отпусна с цялата си тежест. Треслар бясно се съпротивляваше, но Джонас, използвайки умението си, спасявало го през последните пет години, успяваше да го задържи. Нещо изпука под коляното му и противникът му изпищя. Събрал сили, той ритна Джонас в корема и го събори. Двамата се изтърколиха в калта, вкопчени един в друг. Пистолетът вече беше изчезнал и всичко се решаваше от мускулите. Джонас усети, че се намират прекалено близо до скалите, и че земята под тях вибрира по особен начин. Разбра веднага какво ще се случи. Пропълзя няколко метра и се хвана за един от стълбовете. Треслар учудено го гледаше, но когато краката му започнаха да потъват, изкрещя от ужас. Опита се да побегне, но земята, на която стоеше, рязко пропадна.

Джонас предпазливо надникна над ръба на скалите. Нямаше нищо, което да се види. Бушуващите черни вълни с трясък се разбиваха в брега, сякаш търсеха нова жертва. Успокои малко дъха си и внимателно пропълзя назад. Провери, дали ножът е все още в ръкава му — беше изчезнал. Огледа наоколо, но не го откри и тръгна към къщата.

На задната врата стоеше позната женска фигура.

— Куоръл, Боже Господи! Къде беше, търсих те навсякъде?

— Тави, къде е Кинкейд?

— Не знам, затова те търсих. Излезе от залата преди минути и Верити го последва. Кейтлин още не знае това. Предчувствах, че всичко ще се обърка. Когато не успях да намеря и теб… Боже Господи, но ти си целият в кръв! Какво се е случило?

— Ще ти обясня по-късно. Кинкейд с колата си ли тръгна?

— Не съм сигурна. Има толкова много коли отпред, че просто е невъзможно да се определи, коя е негова. Защо мислиш, че е взел Верити в колата си?

— Не съм сигурен, може и да греша. Няма логика да си тръгне, защото ще привлече вниманието. По-вероятно е да я заключи някъде или да я завърже, а после отново да се върне в салона. Искам веднага да кажеш всичко на Кейтлин. Нека да организира незабавно претърсването на къщата. И по-бързо, по дяволите, нямаме никакво време!

Тави се затича към залата, а Джонас — по стълбите, водещи към горния етаж. Малко вероятно беше Кинкейд да изведе Верити през централния вход, защото тя щеше да се съпротивлява. Същото важеше и за задната врата, защото там щяха да се сблъскат с Тави.

Оставаше само една възможност — Верити беше някъде тук, в голямата сива къща.